Могли ли са средновековните монголи да завладеят Европа или поне Балканския п-в? (I част - Териториален обхват на монголските завоевания)

 

От времената, когато войската на Чингис каан* излиза от степта и атакува първата държава със земеделско население и укрепени градове (китайско-тибетската империя Си-Ся), по света се носи славата на непобедимите монголски** бойци. На бързите коне, копия и особено стрели на тези воини се пада честта да извоюват създаването на най-голямата световна империя преди модерната епоха. Самият Чингис каан през по-голямата част от живота си, (докато се казва просто Темуджин, но и известно време след това) е зает с покоряването на номадските племена в източната част на т.нар. Велика степ на Евразия, която се простира в огромното пространство от Алтай и Уйгуристан на запад до манджурските гори на изток и от езерото Байкал и горите на легендарната Баргуджин-Тукум на север до пустините Гоби, Такламакан, Жълтата река*** и Великата китайска стена на юг. Но тези му дела не отиват напразно: всички номади в тази част на света, от които някои притежават собствени силни степни държави с дълголетна история - кераити (дзубу?), наймани, татари****, меркити, тайджиути, урианхаи, джаджирати, кунгирати и онгути, всички те стават част от неговия улус*****, а воините им се вливат в неговата армия и увеличават силата й. Именно това небивало преди, (освен може би при древните тюрки), обединение на обичайно добре подготвените във военно отношение степни племена им позволява доста дълго време да не се тревожат, че някой може да ги нападне в родните им земи и така спокойно да стоварят цялата си обединена мощ в унищожителен удар срещу проспериращите държави на съседните земеделски цивилизации. Първи, разбира се, падат най-близките: империята на тангутите Си-Ся и Златната империя Цзин на джурждените; държави, основани от пришълци, които са покорили обширните и невероятно богати за времето си земи на Северен Китай. Следват посмелите да се опълчат на татарската сила кидани в земите на Източно и Западно Ляо*******, покорилите се доброволно уйгури в подножието на огромната планина Тяншан и шахството Хорезм, наскоро основана, но могъща ислямска империя, в която съществува симбиоза между набраните от степни жители кипчакско-огузки войски и уседналите в оазисите ираноезични земеделци. Походът на Чингис каан срещу Хорезм трябва да преодолява най-сериозните природни прегради и най-дългите досега разстояния, но "отваря" - в буквален и преносен смисъл - Железните (и Джунгарските) врата за страшните татарски орди, които ужасените привърженици на т.нар. аврамови религии - християни, евреи и мюсюлмани, ще отъждествят със споменатите в Стария завет апокалиптични разрушители, народите Гог и Магог.  Веднъж проникнал в западната половина на Великата степ, Чингис каан действа по същия начин, както досега - присъединява степните номади и ги интегрира в народа и армията си, превръщайки ги на практика в монголи, докато покорените земеделци запазват предишната си етническа идентичност, макар да са задължени също да участват в изграждането на улуса, плащайки по-голямата част от данъците и предоставяйки допълнителни войски за монголските походи.

При смъртта на Чингис каан през 1227 г. монголите вече притежават огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан и от безбрежната сибирска тайга до огромните оризови полета и напоителни канали на Китай и Хорезм. Дори това е вече много и никой, дори старите тюрки и хуни, не е успял да го постигне. Но монголските походи не спират с кончината на имперския основател. Убедени, че завоюването и обединението на целия свят и всички хора под властта на Чингис каан и неговите потомци е предопределено от пророка-шаман Теб-Тенгри и самото божествено Небе, твърде скромните някога степни номади****** организират поход след поход срещу все още свободните от тяхната власт държави и племена. В следващите години под ударите на армиите им пада целия Близък изток, Румския султанат и Персия до бреговете на Индийския океан и Средиземно море, цялата западна половина от Великата степ, Кавказ, всички руски княжества от Новгород до Киев, Китайската империя Сун, части от Виетнам, Бирма, южната част на Сибир, Волжко-Камска България, Корея... При военните си походи монголските воини се справят с всевъзможни природни и човешки препятствия, като успяват да преодолеят огромното културно-религиозно влияние на средновековни владетели като багдадския халиф и китайския император и яростната съпротива на фанатичните им последователи, и дебелите и високи стени на техните многохилядни столици; и готовите да пожертват живота си, но да изпълнят поверената им мисия убийци-федаини от сектата на асасините и непреклонната съпротива на техните непристъпни планински крепости; и свръхстудените зими в Русия, Тибет и Сибир и адската лятна жега на пустините в Централна Азия, Персия, Анатолия и Сирия.

Но въпреки това някои части от населения свят, за които монголите са достатъчно добре информирани и за които днес знаем, че са планирали да присъединят към империята си, докрай остават свободни. Ако не броим Африка, в която тези архизавоеватели не са допуснати от бойното умение на старите им врагове - куманите (вече като египетски роби-воини, т.нар. мамелюци), арабската пустиня и обявения от оцелелите Абасидски халифи антитатарски джихад, то от Стария свят, за който населяващите го по това време са вярвали, че представлява цялата земна суша, (тъй като Америките още не са били открити), остават само два континента - Азия и Европа. Последните всъщност, поради липсата на ясно изразена географска граница между тях, представляват един континент - Евразия. През XIII-XIV в. Монголската империя господства над почти всички най-гъсто населени територии в Евразийския суперконтинент - най-обширния масив от суша на планетата. Изключение правят само почти ненаселените (и поради това от твърде слаб интерес за евентуалните завоеватели) северни части на Сибир; пустинният и поради това също рядко населен Арабски п-в; Индия, която е гъсто населена, но трудно достъпна поради планините по границите й и, последно, европейските територии на запад от Карпатите и тогавашното Литовско княжество и южно от р. Дунав, т.е. Балканския п-в. При това трябва да добавим, че и още по времето на Чингис каан и по-късно татарските воини неведнъж предоляват планините, обграждащи индийския субконтинент, провеждат опустошителни набези дълбоко навътре в него и в крайна сметка успяват да го завладеят, макар и в периода след края на единната Монголска империя. Честта да откъсне златната индийска ябълка се пада на владетеля Бабур, внук на известния пълководец Тимур Ленг (Тамерлан) от монголското племе барлас, а основаната от него обширна държава неслучайно се нарича "Империя на Великите Моголи" ("моголи" или "мугали" в Индия наричат именно татаромонголите). Така че европейските земи на запад и юг от споменатите географски граници (Карпатите, Литва, р. Дунав и днешна Финландия) остават единствената в Евразийския суперконтинент компактна територия с толкова голяма площ, развита цивилизация и значително по численост население, която никога не е превзета от монголските воини. 

* каан = хаган, император

** монголски или татарски (синоними, както в епохата на Монголската империя, така и днес), а също - в компромисен вариант - монголотатарски!

*** възприемана от монголите не като Жълта, а като Черна (Карамурен)

**** тук вече става въпрос за "истинските" татари, които през младостта на Чингис каан живеят по-близко до Китай от повечето степни номади, а китайците по тази причина през XII-XIII в. започват да наричат всички подобни тем чергарски племена "татари" - така се стига и до парадоксалния факт монголите да станат известни на света под име, което не просто не е тяхно, но им е и доста омразно поради дълголетната им вражда с татарите; т.напр. бащата на Чингис - Йесугей багатур е отровен именно от тях

***** улус = владение, държава

****** китайски хронисти от първите години на управлението на Угедей каан (1227-1241) пишат как монголите доскоро били толкова бедни, че дори нямали достатъчно желязо за върхове на стрелите си и при тях за богат се считал онзи, който имал железни шпори; как консумирали само месо и мляко, тъй като не можели да си позволят да си купят ориз и т.н. - подобни известия за първоначалната бедност и незначителност на монголите дават и други извори от ранния период на тяхната история

******* впрочем за кратко, по-голямата част от киданите предпочитат да сътрудничат на сродните им по език и вкусове монголи в изграждането на новата империя

Бележки за средновековната и по-новата история на Балканите

Съвременните представи за значението на термина "Балкански полуостров/Балкан/Балкани" като че ли доста се различават и то не само сред отдалечените, а и сред местните народи. Така например най-вече във връзка с войните, довели до разцеплението на бивша Югославия, нова известност придоби понятието "балканизация" в приблизителен смисъл на "разделяне на малки, враждуващи помежду си държави/народи". Това, заедно с изолирането на социалистическа Югославия от 1945 до 1990 г. от балканските държави в съветския блок (Варшавския договор) - България и Румъния, хладните отношения с капиталистическа Гърция, Турция и Албания, някакси доведе до "узурпирането" на термина "Балкан" само от и по адрес на територията на бивша Югославия. И това, изглежда, не е странно дори за българите, в чиято държава се намират над 90 % от планината, която предполагаемо дава името си на полуострова - Балканът (Стара планина). Отделно от това територията на България изцяло попада в географските граници на Балканския п-в.

Разделението обаче не е типично само за бившите югославски народи. Гоце Делчев навремето е писал на Никола Малешевски: "Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не съществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани. Нашъ, разбира се, дългъ е да не се поддаваме на тая болѣсть, но можемъ ли сѫщото да направимъ и съ другитѣ лица? Пъкъ имаме заето и нѣщо отъ гръцкитѣ болѣсти, а именно - колко глави, толкозъ капитани. Пустата му слава!... Всѣки иска да блѣсне, па не знаѣ фалшътъ и на тоя блѣсъкъ. Вай на тезъ надъ страданията на които всички тѣзъ комедии, дѣтъ се разиграватъ." 

Апостолът на българската революционна организация ВМОРО Делчев явно е смятал не само, че е българин, но и че "отцепленията и разцепленията" са типични за неговия народ. Като аргумент за това посочва, че "тая болест" е наследство от прадедите, които иначе "нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани". Тази представа обаче не е от негово време, а много по-отдавна. Още незнайният автор на т.нар. Българска анонимна хроника разказва една история, приемана от повечето българи от XIX в. насам за достоверна, според която византийският император Йоан Кантакузин спирал ефективно с флота си настъплението на турците към Европа през протока Дарданели, но понеже не му достигали пари, за да храни моряците и морските си пехотинци, помолил за помощ българския цар и сръбските владетели Вълкашин и Углеша. В отговор те му се присмяли и го напсували на жена и майка, т.е. пратили го на ма*ната си. Поради това Кантакузин се принудил да пусне турците на Балканите. Тук авторът на хрониката явно е очаквал читателят/слушателят да въздъхне и подобно на Делчев да обвини в недалновидност собствените си прадеди. А всъщност историята е недостоверна. Първо Вълкашин и Углеша идват на власт едва след като Кантакузин вече е паднал от трона. Второ: по това време малобройният византийски флот е под контрола на император Йоан V Палеолог и няма никакви данни да се е опитал да спира корабите на турците да преминават Дарданелите. Трето: ако вие бяхте на мястото на българските и сръбските владетели по времето на Кантакузин, бихте ли му дали пари, за да спира турските нашествия, при положение, че преди това именно той е довел към десетина пъти турските армии в Европа, за да ги използва против балканските си противници, т.е. сръбските и българските владетели? Аз, честно казано, не бих му дал, защото вече е тотално компрометиран именно в това, за което иска парична помощ.

Прочие, въпреки нелошото развитие на местната историческа наука, ми се струва, че има доста сбъркани неща в представите на балканските народи за собствената им история. Да вземем например иначе добрия исторически роман "Чамкория" на Милен Русков. Ако четем само него, можем да останем с впечатлението, че през 1920-те години последният водач на ВМРО Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов под прякора Скромнио е нещо като някакъв гангстерски бос, който коли и беси наред в българската столица София. Такива представи се налагат и от литературата, излязла в България и Югославия между 1944 и 1990 г.: в нея можем да прочетем за "бандата на Ванчо Михайлов"; "кръволоците михайловисти" и т.н. С удивление обаче от публикациите, излезли поне в България от 1990 до днес, можем да научим, че за огромен брой българи (особено от Македония) Ванчо Михайлов е доблестен герой. Откъде идва това противоречие? Михайлов е бил предводител на едно ВМРО враждебно настроено спрямо земеделци, комунисти и, забележете, отцепници, като комунистите от ВМРО (обединена) и т.нар. протогеровисти, мнозина от които по-късно се вливат в редовете на комунистическата партия и управление на страната. Твърди се, че михайловистите били убийци и София и други български градове постоянно осъмвали с нови техни жертви, застреляни на някой тротоар. Да, но тук се пропуска, че в същия период и ВМРО (об.) и особено протогеровистите също имат не по-малко улични убийства на сметката си. Но докато михайловистите през 1934 г. са забранени и затруднени в действията си, то противниците им печелят играта на 9 септември 1944 г. После защо да се чудим, че през следващите 45 години само едините са заклеймени като "банда убийци", докато за подобни действия на другите не се говори нищо...?

The slaughter

Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). 

Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...

През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...

Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?

Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. 

На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" 

Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).

Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. 

Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.

Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. 

Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.

Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.

Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.

Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.

Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. 

Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.

Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...

Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. 

Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. 

С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...

* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците. 

Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Една балканска война през 1303 г. - началото

Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...

Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!

Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.

Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!

И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. 

Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (2)

Продължаваме с изброяването на подходящите сюжети за филми, които биха дали възможност на нашего брата зрителЯт да се наслади на епични битки и сражения, случили  се през периодите на Античността или Средновековието някъде  в или около съвременната българска територия.

- Историята  на вече  споменатите готи по време на престоя им в/около Балканите (приблизително трети-пети век) дава множество подходящи сценарии за мащабни воински сблъсъци и кръвопролития, които не се изчерпват само с победите им срещу императорите Деций и Валент, в които последните намират и смъртта си. Вероятно малко българи го знаят, но на Балканите е поживял и повърлувал и легендарният остроготски крал Теодорих (познат из езическа Скандинавия като "Тедрик"), който по-късно се превръща в нещо като Ахил за викингския епос. От националистическа гледна точка готите също са важни, тъй като успяват да се посбият и с нашите  хунски и прабългарски предци, а известна част от тях вероятно СЪЩО са наши предци, тъй като остават в района на Никополис ад Иструм (близо до Търново) и, ако не са измрели масово по някаква причина, се вливат в състава на бъдещата българска нация. През споменатия период се водят непрекъснати сражения на балканска територия от Малка Скития (Добруджа) чак до Пелопонес и в тях е потрошено поне толкова антично наследство, колкото се приписва на вандалите в западната част на империята. За съжаление в съвременната историография битките, водени в западната половина на империята, са като че ли по-популярни и това при положение, че източната с нищо не й отстъпва в това отношение освен че запазва непревзета столицата си (Константинопол) от варварите. Представете си например филм, проследяващ дружината на един прабългарски вожд, отправила се на набег в Северните Балкани през 490 г. Сто или двеста воини, въоръжени предимно със саби, лъкове и стрели, всичките на коне, с няколко обозни коли и пет-шест от своите "къщи на колела" - юртите, със знаме, за което обаче не гарантирам, че е конска опашка. Въоръжени сблъсъци с редовите имперски части, съставени от "истински римски граждани", а след това с по-опасните врагове - варварските федерати на ромеите - идващите отново от Скандинавия "прото-викинги", като ругите, скирите, гепидите и лангобардите (букв. "дългобрадите"). Епично точно като "Похвално слово за крал Теодорих" (за същият този Теодорих от викингския и северногерманския епос става въпрос):

„Това (българите) е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”.

Мисля че описанието е достатъчно красноречиво с оглед на потенциала за заснемането на филми с кръвопролитни сражения със сюжети из историята на (пра)българите. ;)

- Обсадата на Константинопол от аварите, славяните и българите и славянските обсади на Солун. За тези исторически събития, макар и да се развиват стотина години по-късно, важи всичко описано по-горе с изключение на това, че участието на германските варвари започва да намалява Появяват се обаче нови степни воини от изтока, които донасят в Европа техниката за яздене със стремена и използването на шпори. Обсадите на Солун и Константинопол без съмнение са били епични - всеки, който е виждал запазените и до днес стени на Истанбул, може да си представи за какво иде реч.

- Основаването на съвременна България от хан/канасювиги Аспарух вече е филмирано и то качествено, затова можем да се прехвърлим към наследника му Тервел и помощта му за Византия при обсадата на Цариград от арабите. Първите джихадисти срещу непобедимата българска конница в съюз с римските, упс, византийските легиони, епично, нали?

- Победата на хан Крум над император Никифор Геник, в резултат на която загиват двама римски василевси, е достатъчно добре известна, но освен нея има още поне няколко мащабни и интересни сражения от епохата преди приемането на християнството, в които са замесени българите. Срещу Византия епични битки водят хановете Телец (Телец-риг?), Кардам, Омуртаг, Маламир и Пресиан. Предполагаеми са също и конфликти между някои славянски племена и властта в Плиска, което от военна гледна точка е доста интересно - българите  са предимно конници, въоръжени с лъкове, саби и копия (дълги и къси), докато славянските бойци са изключително пехотинци, воюващи с мечове, брадви, лъкове, но различни като конструкция, копия и щитове. Надмощието, както показва историята, в крайна сметка е за българите. В този период българите и франките унищожават някога могъщия Аварски хаганат, с център територията на днешна Унгария, и дори за известно време водят война, макар и предимно чрез славянските си "клиенти". Българите срещу империята на Карл Велики поне на мене ми звучи доста перспективно.

- Прескачаме филмираните войни на цар Симеон и след края на неговия "Златен век" се озоваваме в епохата на нашествие на нови варвари. Идващите от далечния Сибир маджари, печенегите "баджанаци", огузката и хазарската напаст, и, ЙЕ, истински викинги директно от Скандинавия в Малкия Преславец на Дунава, спешъл он ЕйчБиОу броудкастинг дъ ню масив кешкръшър енд соу он :) През десети век територията на България се превръща в една от ключовите точки на сблъсъка между северните (и източните) нашественици и отчаяно опитващата се да оцелее  средиземноморска цивилизация... Пардон, "отчаяно" е епитет, който по-скоро подхожда за българската държавност от периода, както и за английската. Докато британските острови са включени в империята на Свейн Раздвоената брада и Кнут Велики, Византия успява да отблъсне и най-сериозния викингски удар, предвождан от княз Светослав Ингваревич, като при това, ако вярваме на имперските летописци, реализира и първоначалната си цел, поради която руските викинги са насочени срещу Балканите - завладяването на основния й съперник за политическа доминация на региона - Българската империя/царство. Битките по описанията в изворите са направо чудовищни, в 968-970 г. Дунавската равнина е пълна с викинги и вероятно и с берсеркери, майка плаче поне малка част от това, което се е случило тогава там, да бъде пресътворено на филмова лента/дигитален носител. За илюстрация ще опитам само да изброя основните племена и народи, взели участие във войната на Светослав за завладяването на България и Византия - за и против него:

Скандинавски викинги (шведи (готи и свеи), норвежци, дани/датчани, "роси", "варяги"), чуди, меря, водь, весь, мурома, мордва, за волжките българи и хазари не съм сто процента сигурен, древляни, вятичи, тиверци, уличи, словени (от Новгород), кривичи, поляни, радимичи, драговичи, печенеги, маджари, кримски готи, араби (предимно от Критското емирство, което неотдавна е върнато под византийска власт от император Никифор Фока), ромеи (от всички територии на империята, не знам дали изобщо по това време има останал някой, говорещ "оригиналния римски", т.е. латински; почти всички ромеи, както показва и името им, са гръкоговорящи), арменци, иверци (грузинци), италийци, вероятно и някои останали неспоменати власи и арбанаси (албанци).

Една не-толкова-малка "война на народите", чиито политически последствия, макар и не с решаващо значение, обхващат земите от Скандинавия до днешна Сирия и от езерото Ван до Венеция и Виена (въпреки че западната част на Българското царство и на Балканите остава по-слабо засегната). Най-хубавото за филмовото изкуство и за феновете на историята е това, че този сюжет дава възможност за представянето на сблъсъка между толкова различни и атрактивни родове войска, като свирепите викинги и тежковъоръжените конници-катафракти на византийците. Отделно от това събитията притежават и несъмнен трагизъм, свързан с разгрома на Българското царство, чиято източна половина се превръща в полесражение между силите на империята и северното варварство, и династията на Св. цар (княз?) Борис-Михаил Покръстител, която е пленена от император Йоан Цимисхий.

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (1)

Сигурен съм, че за повечето исторически фенове, родени през двадесети век, поне част от първопричините за любовта им към историята се крие в някой хубав филм, който са гледали по време на детството си и който ги е впечатлил толкова, че те са пожелали да научат нещо повече по въпроса. Така например беше с мене и филми като "Шака Зулу" или "Рустам и Сухраб" (от осемдесетте години) са нещо, което завинаги ще остане в съзнанието ми с вдъхновението, което ми е дало. Разбира се, не е задължително феновете на историческите филми задължително да станат историци, но любовта към жанра на повечето от нас е вън от съмнение. Радваме се на всеки нов исторически филм, който излиза, макар и често да оставаме разочаровани от неумението или немарливостта на някои режисьори. За мене, както и за много други, едни от най-любимите са филмите, които пресъздават антични и средновековни битки. Най-добрите от тях обаче са онези, които следват историята максимално плътно и не допускат дразнещи грешки, които лесно биха могли да бъдат избягнати с помощта на консултант-историк. Един неприятен за мене пример от последните години е иначе доста популярният сериал "Викинги", където силно гримираните и напомнящи съвременни "метъли" герои въртят брадвите, които неслучайно в археологията са наричани "двуръчни", с една ръка и се бият без шлемове и щитове, но при това размазват жалките си врагове все едно ...става въпрос за битка на улиците на Хамбург между пънкари и скинари! Но справедливостта изисква да признаем, че се срещат и хубави филми, в които битките са пресъздадени с по-голяма правдоподобност и не дразнят чак толкова.

Както показва заглавието, в този материал искам да изброя няколко епични антични и средновековни битки, от чието пресътворяване на филмовата сцена съвременният зрител само би спечелил и които по една или друга причина досега са били пропускани от режисьорите и спонсорите. Друга особеност на изброените е, че всичките са свързани не само с балканската, но и с българската история или поне с тази на народите, които са обитавали териториите, в които се простира днешната българска нация. Започвам хронологично отзад-напред:

- Войната на Лизимах срещу гетите. Абсолютно епичен конфликт, който напомня на онзи на персийския цар Дарий срещу скитите няколко века по-рано. Зрителят ще има възможност да се наслади на битки между дисциплинираните македонски фалангисти с копия (сариси), дълги по няколко метра, пелтасти с малки щитове и мечове, прашкари, гети и други траки с криви мечове (ромфеи), от които Джордж Мартин е взел вдъхновението за напомнящите доста на цигани "дотраки" от "Игра на тронове", което, разбира се, е неправдоподобно, доколкото циганите никога не са били исторически засвидетелствани като войнствени номади (макар че СА известни като номади, което е и вероятната причина, заедно с румънската и българската родина на наводнилите в наше време Европа балкански цигани, режисьорите да ги изобразят по този начин в сериала... 'Ма нейсе, няма да му търсим кусури повече, нали е фентъзи!), бойни колесници и конници без стремена. Би било уникално, заснето в степите на Добруджа!

- Нашествието на келтите на Балканите през III в. пр. Хр. и по-точно битките с македонските царе, за които имаме по-подробни данни. Галски бойци а ла Астерикс (бъзикам се, но пък галските воини наистина са били впечатляващи) и всички родове войска, изброени по-горе, плюс бойни слонове, доведени на Балканите чак от Индия и Африка. Да добавим, че според античните писатели по това време на нашия роден полуостров все още се срещат лъвове и то именно в района на днешната географска област Македония - между реките Струма/Места и Вардар. Така че е напълно възможен (и реалистичен) и един местен вариант на "Призрака и мрака", развиващ се преди ок. 2000 години. Дали Спартак е тренирал смелостта си в лов на лъвове с копия, подобно на масаите от XIX в.?

- По-късните нашествия на келтите и съюзените с тях тракийски племена (сред които и това на медите, към което принадлежи легендарният Спартак/Спарадок) срещу Гърция, при които бива опустошено дори и известното светилище на Делфи. Тук вече в играта се намесват и римските легиони в своя "класически" вариант.

- Прескачаме няколкостотин години и се прехвърлиме към нашествията на едни от най-дивите и войнствени германски варвари - готите, пристигнали на Балканите от далечните земи на Южна Скандинавия. В битките при Абритус и Адрианопол тези presumably русокоси, високи и свирепи диваци, въоръжени с дълги железни мечове и брадви, успяват да убият цели двама (или трима, ако броим сина на Деций) римски императори. Нима това не си заслужава заснемането - римските императори обикновено не са имали навика да загиват по време на сражения и това се е случвало извънредно рядко?

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...

Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?

Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 

Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...