...Когато най-силният от народите на Севера, източните готи, наречени на своя език "Аустрготаяр (остроготи)", напуснаха Ойум и се насочиха към земите на романите отвъд Синята река Дянубус, те не направиха това по свое желание. Вече много поколения бяха прекопавали и орали плодородната земя на Ойум, която преди тях бе виждала само конете и стадата на сколотите и спалите. Тя им се отплащаше с великолепни реколти, които бяха по-добри дори от онези в Империята Романус. И в Аустр и във Вестр-Ойум двата клона на могъщия народ, които бяха решили да напуснат родната си Гьоталанд, намираща се далеч в непознатата както за романите, така и за сарматите Скандза, се плодяха и множаха; реколтите им от жито, ръж и ечемик надминаваха многократно нуждите им и пълнеха складовете им и корабите на боспорските търговци, стадата им от свине, крави и коне се удвояваха кажи-речи през десет години и селата никнеха като гъби след дъжд из огромната равнина, която се беше превърнала в техен дом. Готите не познаваха градовете, те живееха в малки селца и ферми. По периферията на двете братски готски кралства живееха подчинените народи на бастардите, които романите и гърците наричаха "певкини" (според мълвата те произлизаха от незаконни синове на готите, които били изгонени от бащините си земи и заживели на юг покрай Дянубус, с отвлечени от тях сарматски девойки), свободните даки, тайфалите, гепидите, варините и вендолите, които някои наричаха просто венди, а други - с по-префърцуненото "вандали". Готите наистина бяха изтребили до крак сколотите и спалите, бяха избили и изяли техните безчетни овчи стада (макар че не обичаха особено агнешко и затова и не развъждаха овце!) и бяха прогонили в горите на север техните стари съюзници будините, които боспорците, кой знае защо, наричаха "анти" и които сами се назоваваха "словени". Последното, твърдеше великият пътешественик Хелги, означавало "хора, които можели да говорят" и будините така правели разлика между себе си и народите от Скандза, на които пък викали "неми", защото не разбирали езика им. Та, предишните владетели на равнината - спалите и сколотите, загинаха под вече дългите шпати (мечове) на готите (едно време готите предпочитаха късите мечове "ахинаг" и брадвичките "франка", но това беше твърде отдавна), но те оставиха и дори помогнаха на други племена да живеят по границите им. Така необятни бяха просторите на Ойум, че имаше място за всички, особено за хора, които заявяваха, че искат да бъдат съюзници на готите и им правеха ежегодни подаръци от роби, мляко, кожи и мед. Повечето от оставените живи също бяха дошли от Скандза и езиците им бяха близки до готския. Различни от мнозинството бяха само даките в Черната планина и, донякъде, вендолите. Вендолите очевидно бяха родствени с будините, с които се разбираха без преводачи, но тъй като готите отдавна им бяха наложили превъзходството си (още докато се прехвърляха към Ойум от гористите райони на север), в езика им бяха проникнали много скандзейски думи и дори кралете им носеха имена като "Харда-рих". Но въпреки това показно подражателство и редовното им подмазване, готите обичаха вендолите най-малко от всичките си съюзници. От готска гледна точка те просто прекаляваха - например при победа в битка се вбесяваха повече, отколкото бе необходимо и убиваха невинни жени, деца и старци, изгаряха плячката, пиеха до припадък и до смърт, сякаш всичките бяха берсерки. А при поражение пък обръщаха гръб и бягаха позорно като девици и момченца със заешки сърца. Освен това обичаха да нападат от засада - например като се криеха в блатата, използвайки кухи тръстикови стъбла, за да дишат под водата. Подобно поведение бе недопустимо за готските разбирания и дори обикновените мъже от опълчението изпитваха срам от тяхното поведение, независимо че вендолите понякога помагаха дори в битките срещу собствените си сродници - другите венди ("словените", допълваше Хелги Пътешественика и намигаше на някоя по-пищна и русокоса готска девойка, ако се случеше да минава наблизо или да слуша със зяпнала уста приказките на мъжете). Вендолите бяха яки и здрави, но на готите им се струваше, че те винаги замисляха някой заговор - за бунт или с някаква друга непочтена цел. Те определено харесваха и извратени неща. Така например именно вендолите от всички народи на Севера възприеха за пръв път обичая да стягат главите на новородените си момчета между две дъски и така да ги превръщат в странни изроди с издължени черепи, за които трябваше да се изработват специални шапки и шлемове. И, представете си, кой ги научи на това? - Източните овцевъди: ятцигите, които презираше даже собственият им царски род - русите алани (рохш-аланите). Покрай вендолите странният обичай възприеха и някои по-малки, наскоро дошли от Скандза племена като бургундите, тайфалите, рогите (ругите) и някои от родовете на варините. Хермана-рих обичаше да казва, че авангардът на армията му е съставен от нечовешки изроди, които специално подбираше от тези племена, за да плашат противника с ненормално дългите си глави. Пак същите бивши скандзейци (за готите бе очевидно, че вендолите не бяха, макар че някога може би бяха преминали през студения северен остров) деряха кожите на враговете си от главите им заедно с косите и си ги закачаха като украшения по дрехите, седлата и сбруята на конете. В интерес на истината, така правеха и някои по-диви и свирепи готи. И все пак дрането на скалпове не беше нищо в сравнение с навика на рохш-аланите да носят главите на убитите от тях пак по сбруята на конете си и да пият вино и други силни напитки от черепите, след като ги обковат със злато или мед. Аустр-готите също не бяха чужди на рязането на глави, но предпочитаха да ги принасят в жертва на боговете и да ги окачват не по ездитните си животни, а по стените на дървените огради, които заобикаляха капищата на Вотан, Тюр, Логи и другите богове-воини. Всички тези божества, чийто символ бе свещеният меч, се почитаха от Скандза до Ойум и от Риназ до Ванаквисл, по която минаваше границата на Аустргьоталанд с рохш-аланите...
