Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.

Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива. 

Каталанският "скандал"

При прехвърлянето на изследванията по история на кръстоносните походи вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на т.нар. "Каталанска компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено например в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение по кръстоносна история - капиталният труд, излязъл под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко (но авторитетно!) A History of the Crusades. Но не е ли направо капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като част от тази на кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, че техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на компанията и основаната от нея държавица в Средна Гърция нейните членове са...отлъчени от католическата църква! Една от главните причини за въпросното отлъчване е твърде основателна - действителният съюз на каталаните от компанията с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?

За включването на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в съвременните на събитията папски послания) в кръстоносната история би могло да има само два "сериозни" историографски аргумента: (1) първоначалната цел, заради която са повикани каталаните на изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и (2) принадлежността на техните балкански владения около Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни", държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент, то ми се струва неизбежно да не забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а дори е отнета от законните й "франкски" владетели от рода дьо Бриен, които са наследници на съвсем истинските кръстоносци от Четвъртия поход! Не друго, а именно това завоевание довежда до отлъчването им от църквата! Освен това през по-голямата част от съществуването й тази държавица е заклет враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент, ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия, т.е. до средата на Мала Азия), каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават не срещу "неверници", а срещу християни - българите на Теодор Светослав. Така излиза, че и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на прочутата "варяжка дружина" на ромейските василевси (чийто състав, впрочем, между 1350 и 1370 г. е попълнен именно с каталани). Докато още са в Анатолия, каталаните сключват съюз с някои от разгромените от тях турски племена. Един от легендарните за последните ранни газии (ислямски воини, отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. "газават", който в случая е идентичен с добре познатият ни днес "джихад"), наречен Халил Едже, служи лично като наемен военачалник в компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци алмогавари (друго популярно название на иберийските бойци) са се стопили до едва 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци). Макар че едва ли трябва да се доверяваме на точността на тези цифри, предадени ни от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните очевидно е била твърде значителна. Неверните поганци-турци помагат самоотвержено на "кръстоносците" срещу франките-генуезци и ги спасяват от пълен разгром - как стават тия работи, а? Може би по линия на испано-арабската дружба - нека не забравяме, че самото название "алмогавар" е от арабски произход, а в кралство Арагон по същото време живеят немалко маври-мюсюлмани.

От гледна точка на по-нататъшните събития, приключенията на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмогаварите. Заедно със своите приятели и съюзници от далечна Иберия те плячкосват Балканите чак до Морея (= п-в Пелопонес) и взимат активно участие в завладяването на Атинското дукство и избиването на неговите рицари "със златни шпори". Скоро след тази победа турските наемници стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно, без съмнение претоварени с взета от гяурите плячка и желаещи да я похарчат на спокойствие в родните бейлици на Анадола. Познавайки дотогавашната им история, е направо учудваща лоялността, която арагонските кабалерос проявяват към своите турски приятели. Желанието им да ги напуснат не предизвиква никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат по живо, по здраво, заедно с всичко награбено, а вероятно и с армагани и приятелски хабер от "доновете" до "техните" бейове-аркадашлар. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония, или обърква пътя или, поблазнена от лесния грабеж и доброто заплащане, постъпва на служба чак при сърбите. Другата турска част, по-голямата, със сила си пробива път през византийските прегради чак до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден от "катъргите" на василевса и дженевизките му съюзници, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с решаващата помощ на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия с корабите си, ако преди това оставят оръжието си на брега) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже, които си правят пълен та*ак с нейните стратиоти... Независимо от тази развръзка, каталаните в Гърция продължават да поддържат тесни и, по всичко изглежда, топли връзки с малоазийските бейлици. Фактът, че са разделени от тях с цяло море и че последните по думите на върховните първосвещеници на Запада - папите, са "най-страшните и отвратителни" врагове на "християнския род", се оказва без значение. Именно бившите византийски наемници довеждат на корабите си турските газии от Айдън, Ментеше и Сарухан за пръв път в днешна Континентална Гърция и ги запознават с местната ситуация, изправяйки ги срещу "кръстоносните" (по наследство, а понякога и по политика) държави в района, като например доминираното от французи княжество Ахая. Последното, основано, подобно на Атинското херцогство, след IV кръстоносен поход, подобно на 90 % от останалите франкски владения в района, се прочува още в предишното столетие с това, че в него се говорел "толкова добър френски, колкото в Париж". Излиза, че през 20 век французите имат за какво да връщат на испанските си гастарбайтери. Базирани в Атика, Беотия и Елида, алмогаварите се сражават редом с турците срещу своите уж единоверци и родственици цели десетилетия. Нещо повече, което ужасява даже свикналите на какво ли не през "чумавия" четиринадесети век съвременници: в много случаи каталаните от Компанията не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици и данъкоплатци, които са предимно гърци, в робство и да ги продават на турците. Земите на древната атинска полития и Седмовратата Тива опустяват и малцината селяци, които продължават да ги обработват, защото няма къде другаде да отидат, живеят по-лошо, отколкото корейци под властта на средновековните самураи.

Срещу въпросните каталани, най-вече по инициатива на папството и засегнатите от тях франки, се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век. Дори и през 1376 г., когато от потомците на Компанията след над седемдесетгодишни кръвопролития вече са останали само шепа хора, магистърът на ордена на хоспиталиерите от Родос фра Робер дьо Жюлиак (тук трябва да се отбележи, че хоспиталиерите имат твърде добри връзки с арагонския кралски двор и обикновено си затварят очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи начело на рицарите си, възможно най-"истинските" кръстоносци, ad partes ducatum Athenorum. Но не бива да се учудваме на това: вероятно и последните оцелели на балканска територия внуци и правнуци на каталанските наемници са били възпитани като изверги. Най-малкото са продължавали "дядовия" си съюз с турците. Самото папство за над 70 години твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време, е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" при тези обстоятелства включването на историята на Каталанската компания и нейното дукство в третия том на A History of the Crusades?

Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение е, разбира се, по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти), който пропуснахме. Главният редактор на поредицата A History of the Crusades - споменатият Кенет Сетън, е разработвал пространно историята на Каталанската компания като млад учен - много преди да се заеме със съставянето на въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своята разработка по тема, която познава толкова добре - макар и в нея да са премълчани много от "неудобните" подробности от историята на тези знаменити "кръстоносци"

Средновековен български флот? - Варна и Галиполи

Цената на един кораб, камо ли на цяла флота и днес е огромна, но вероятно в Средновековието е била още по-голяма. Рицарите-хоспиталиери дават цял остров - и то чудесен, субтропически рай, дори и със собствен активен вулкан, който обаче не е изригвал опасно в историческо време, с ценни залежи и добив на сяра, цитрусови градини и тн., т.е. с голям потенциален доход и със селища със зависими отроци и парици, които да осигуряват добива на ресурсите - и всичко това само срещу построяването и поддръжката на една бойна галера. Предполага се, че българските царе са действали по друг начин, подобно на византийците - чрез директни държавни инвестиции. Липсата на флот през ПБЦ означава, че те са преценени като нерентабилни - и въпреки това нападението срещу Лампсак на отвъдния азиатски бряг означава, че и Симеон е имал някакъв флот. Но той не е бил преценен като достатъчен и от там царят се свързва с египетските араби. Останалото е добре известно...

Каталаните от т.нар. "Каталанска компания", наета от Андроник II, напр. извънредно много са държали на флота си. Предводителят им - бившият тамплиер Роже дьо Флор е прочут именно като пират и морски капитан преди да оглави "компанията". Но за периода след пристигането им в Романия, атаките срещу егейските о-ви, забраната на Санчо Арагонски за атака срещу северните византийски острови (което означава, че Роже е имал с какво да го спре) и по време на разрива им с ромеите и престоя им в Галиполи този флот, изглежда, е загубен или се амортизира (вероятно известна част е разрушен от византийците и генуезците, друга е присвоена от анжуйския адмирал Тибо дьо Шепоа и тн.). При все това каталаните, бидейки вече само сухопътна сила по време на похода си от Галиполи до Атика, не забравят мореходните си умения и поддържат флот и в новозавладените си дукства. С тези кораби е атакувана конкурентната латинска сила в Гърция - Ахейското княжество и васалните му територии и впоследствие е упражнявано чисто пиратство или корсарство, подобно на това на Добротица срещу Генуа. Но като правило в морските сражения каталаните, при все създадените си традиции и мощните си турски съюзници, губят - пиратите не могат да се сравняват с редовните и постоянно подновявани и поддържани военноморски сили на Венеция, Генуа и ордена на св. Йоан. В този период се вижда и, че за сериозен флот и владеенето на моретата си трябва сериозна "твърда" ръка и целенасочена, постоянна политика, ежегодно отделяне на значителни средства за поддръжка и тн. Сръбските, ромейските и, вероятно, българските инициативи по въпроса през посочения период, не са толкова целенасочени, а по-скоро стихийни, зависещи прекалено много от динамично променящата се политическа конюнктура и, съответно, те не представляват заплаха за гореизброените сили, ориентирали голяма част от средствата си за поддръжката на военен флот, а дори и за по-слаби, но също отделящи значителна част от средствата си, държавни образувания като Рагуза. Каталаните са подходящ пример за това как дори сила с традиции във военноморското дело и сериозни политически и икономически интереси се проваля в развитието на флота си поради обединените сили на конкурентите си, най-вече на Венеция. Същото важи и за ориентираните към морето западни турски бейлици, Добруджанското деспотство, Трапезундската империя... Османците едва след крайни усилия и превземането на Константинопол съумяват да се превърнат в достоен конкурент по море на Венеция, Генуа и Родос, а отново стихийните опити на Мамелюкски Египет така и не се увенчават с краен успех въпреки победата им срещу Кипър. Но мамелюците и османците по това време разполагат с далеч по-големи ресурси от българите, сърбите или каталаните. Докато владеят пристанищата на Тракия, византийците имат известен шанс - дори и след загубата на Мала Азия - и това проличава в походите на Андроник III, които всяват респект в турските пиратски бейлици като Айдън и Сарухан. Но, след като губят тракийската база от Силимврия до Енос и дори Солун (1387-1402), те вече нямат шанс, дори и първите два пристана да остават в техни ръце - но без необходимия корабостроителен, човешки и тн. материал от хинтерланда им, без приходите от тракийското жито, митницата в Галиполи и тн. Изолирани пристанища като Смирна, Фокея или Самсун няма как да оцелеят без постоянната външна помощ, която получават - а каталаните, въпреки "спартанската" си политика на обезлюдяване и постоянна война срещу съседите си, също нямат ресурсите да издържат в такова съперничество - подкрепата, която им се праща от Сицилия и Арагон е твърде слаба и рядка. Трябва да се отбележи, че и те не предпочитат да останат в Галиполи или в някоя от частите на Тракия (напр. в Белморието), въпреки че тук имат големи приходи и постоянно жънат победи. Компанията обаче правилно е преценила шансовете си да оцелее тук като минимални - незавладените Солун и Константинопол щяха да са постоянна заплаха, която да ги заплашва с унищожение във всеки един миг. Беломорието между другото е било преценявано като удобно за десант откъм морето, но не и за обратното - мнозина турски и гръцки пирати го правят, а местните крепости са разположени не на самия бряг, а по-навътре, за да се защитават от евентуални десанти. Всичко важно в района е било съсредоточено в близост до Солун и Константинопол, съответно вторият и първият по значение градове във Византия през цялото съществуване на Империята. Вместо да останат тук, където постигат най-големите си победи и въпреки българската подкрепа каталаните се оттеглят чак до отдалечената и изолирана сред планините Средна Гърция и завзимат цяло едно херцогство с изградени институции, управлявано вече век от "франки" и останало почти необезпокоявано от византийската "реконкиста" - не на последно място и поради трудностите на настъплението по суша срещу него и поради отдалечеността му от основните бази на ромейския флот Солун и Константинопол.

Според мен ако Калоян беше превзел Солун и беше съумял да го задържи, то скоро във водите на Бяло море щеше да има и български флот. Но, уви, царят е убит при обсадата му, с което тази възможност умира в зародиша си...

Факт е, че след Калоян, въпреки опустошенията, които й нанася, Варна става водещото българско пристанище, което дори силната флота на Амедей Савойски счита за абсурд да атакува, както и Али Паша с 30 000-дната си армия при похода си срещу неверния османски васал, "проклетникът" (по Нешри) Йоан Шишман през 1388-89 г.

Някои изтъкват, че Калоян бил разрушил Варна - той е разрушил и Пловдив, като разорението му е описано с още по-големи подробности от византийските хронисти - и какво от това, щом след Калоян и Пловдив, и Варна продължават да функционират като градски средища, а последната се налага като "главно пристанище на Загора"? Явно е, че не ги е унищожил напълно, съвсем явно е, че българските владетели са виждали изгода от морската търговия, след като италианците са се скъсали да посещават Варна и да купуват от там различни стоки - особено жито и восък. Восъкът между другото, като един от малкото средновековни източници на осветление, е бил доволно търсена стока, така че щом в България е бил най-добрият, то това е повод за гордост, а не за обратното (че българските земи, видиш ли, просто нямало какво друго да предложат за износ!). И не е ли по-добре, че от Варна и Несебър не са изнасяни освен жито и восък, и роби, което е съставлявало също основно перо в износа на Кафа и Тана, освен далекоизточните стоки, пристигащи по северния маршрут на "Пътя на коприната"? Антонио Барбери отметва закупуването във Варна на някои вносни стоки, които, както и днес, са внасяни основно по море.

Една стара държава като Българското царство, с подобни стратегически позиции дори и само по Западното Черноморие е нямало как да няма флот. Звучи смешно като аргумент, но, сравним ли ВБЦ с останалите държави от региона, положението не изглежда точно така. Влашко и Молдова са по-късни държави, борещи се с васалитета си към Унгария, с нищожен или никакъв излаз на море. Сърбия е по-малка държава, с далеч по-малък по площ излаз на море - при това временен, и въпреки това е имала флот - наистина малък, аз не допускам и България да е имала повече. Положението с Босна стои по същия начин. Трапезунд, останалото северноанатолийско крайбрежие, кримските градове-държави и гръцки княжества - всички те са имали флот, който обаче не е могъл да се конкурира с италианците. Съответно  и съобщенията за техни кораби са крайно оскъдни. Българите нямат и един собствен извор, който да опише по-подробно положението от тяхна гледна точка - но са имали голям брой пристанища и съответно добри условия/предпоставки за развитието на флот, дори и само за осъществяването и поддържането на комуникация между тях. Повече крайбрежие, отколкото Сърбия и Босна, които въпреки това са имали някакъв флот, никаква запазена документация, никакви архиви, каквито е имало в Дубровник напр. Всъщност има някакви - тези на генуезците от Килия, но те са късни (от 14-ти в.) и те говорят за "галери на деспота на Загора Добротица". Несъмнен факт е, че българите се стремят към установяване на свой контрол по западното черноморско крайбрежие - в един момент чак от дн. Украйна (Белград на Днестър) до Ахтопол и още по на юг. При всяко положение в техни ръце попадат корабите на местното население, за което е невъзможно да си представим, че е нямало такива. Освен това намираме десетки моряци със славянски имена и произход "от Варна, Несебър" и др. на служба при венецианци и генуезци - трябва да се предполага също, че и те са наемали хора с опит в морето, тъй като това не са роби, а професионалисти. Като площ това крайбрежие е няколко пъти по-голямо от сръбското или босненското, с много повече пристанища; това важи дори и за Трапезунд и кримските княжества като Теодоро, да не говорим за тези на турските бейлици преди османците, вкл. Кастамону, чиито флоти са известни. Но и за тях напр. османските извори почти не говорят - явно защото завладяването им се решава по суша, какъвто е случая и с България.

Археологическите находки, свързани с флота на една или друга държава - какви са те? Корабите в 13-14 в. са били дървени, дървото е нетраен материал и не се запазва освен при подходящи условия, напр. попадането му в торф. Дори и при намирането на такъв кораб по какво бихме могли да кажем, че е на една или друга държава? По флагове? - но те най-вероятно ще са изгнили! По наличието на монети? - да, това би могло да е някакъв маркер, но не и 100 % сигурен. По какво друго? - единствено по наличието на документи, т.е. надписи, намерени на дъното или известия в извори (каквито аз поне досега не съм срещал точни за тази епоха и регион - описващи корабокрушения). От друга страна - да, има археологически находки, свързани със средновековното мореплаване по съвр. българско крайбрежие - дупки за връзване на лодки, останки от корабостроителница в устието на Камчия и, естествено, останките от самите пристанища; най-различна керамика от близо и далеч, използвана при морския трафик. И това едва ли би могло да ни каже нещо за националния х-р на флота. Чии напр. са били дракарите, днес възстановени в норвежкия музей, на кой владетел е принадлежал корабът, изгорен при Сътън Ху?

Карвуна е развита и преди "архонта" Балик, а малко преди неговото име да се появи в изворите, градът е апанаж на майката на цар Йоан Александър - има писмо от папата до нея ("деспотицата на Карвона") от 1337 г. Явно на жената й е харесвал местния пейзаж, подобно на румънската кралица от миналия век, мястото е идеално за почивка, което знае всеки, посещавал Дружба, Златните пясъци или Балчик (бившата Карвуна). Изобщо да не говорим за "карвунската земя", както я нарича анонимният автор на апокрифния летопис от 11 в. - явно градът е бил достатъчно известен на българите, щом така е наричана цялата им нова родина, завладяна от Аспарух (споменат там като "детището Испор"). По това време пристанища, макар и не от ранга на Варна (която обаче, трябва да се отбележи, е по-непревземаема от пристанище с такъв ранг и значимост като Галиполи!!!) има предостатъчно и на север от оспорваните Несебър и Анхиало - сред по-значителните са Емона, Кастрици, Каварна, Галата, Калиакра, Карвуна - тези са, освен Белград на Днестър, където българите погубват няколко католически мисионери, сдобили се по този начин с мъченически статус. Крайбрежието без съмнение е с голяма площ, особено като включим и неконтролираното от никой друг до идването на генеузците и византийците към края на 13 в. севернодобруджанско крайбрежие и устието на Дунав. Последният район между другото изпъква със стратегическата си важност и е много желан и оспорван от близки и по-далечни сили - дори и унгарците и русите ламтят за него, като това, че в борбата за властта над делтата участват и българите, само може да им прави чест и да служи като допълнителен аргумент за наличието на някакъв военен флот, без който борбата би била прекалено трудна и някой едва ли би рискувал да намеси в нея - та дори и татарите на Ногай.

Интересно е, че добре укрепен (което е видимо и днес) град като Несебър е превземан поне два пъти при латински нападения откъм морето (от венецианците и савойците). И в двата случая е бил български, което е дискусионно за Созопол, който споменавам, тъй като е претърпял същата съдба (превзет от генуезците към 1351-2 г.). Но това са градове, често минаващи от едни ръце в други, т.е. от византийски в български и обратно. Същевременно те са обсаждани и откъм сушата - а може би така е постъпвала армия, която е нямала достатъчно флот - както напр. прави Йоан V Палеолог през 1364 г.? Варна обаче не е била превземана откъм морето, въпреки че савойците доказано искат да я вземат в 1366 г. Всъщност това искат и генуезците, което е достатъчно ясно и то не само по косвени аргументи. Какво е обусловило невъзможността за десант - дали са само силните приморски укрепления, защитаващи пристанището или е имало и бойни кораби, чиято съпротива е трябвало да се преодолее? Предната година кръстоносците на Пиер дьо Люзинян не се притесняват да направят десант в пристанището на Александрия (най-голямото и богато пристанище в Египет) и да превземат града - и следващата стъпка на мамемлюкския султан е да нареди построяването на военен флот, какъвто преди това е нямал - за да противодейства в бъдеще на подобни атаки. Защо кръстоносците на "Зеления граф" преценяват като "невъзможно" атакуването на Варна и са разбити още при Галата? А Несебър и Созопол изглеждат по-трудни за превземане - все пак са разположени на полуострови.

Отделно стоят и многобройните сведения за български моряци на чужда служба (най-вече във Венеция и Генуа), български пирати из Средиземоморието (напр. ок. Кипър), български търговци във Венеция, Рагуза и др. средиземноморски пристанища.

Не мисля, наистина, че е имало перманентно поддържан български военен флот дори и през периода на ВБЦ, по-скоро такъв е бил построяван или пригодяван според конкретните нужди на ситуацията - най-много да е имало една постоянна стражева галера във Варна през 14-ти в. Такава галера би улеснила комуникацията и най-вече защитата на българската власт по крайбрежието, особено след придобивката на бесарабското крайбрежие и земите южно от Стара планина. Търговски държавен флот в тази епоха е нямало в днешния смисъл на думата. Интересно е напр. да проследим запазените документи за това как византийските императори принуждават разни генуезки или венециански търговци да си купуват от тях подправки или жито на по-високи цени от пазарните, Йоан Александър пък направо конфискува товари без повод или за неплащане на мито и поради липса на установени договорености, регламентиращи търговията. Това показва инцидентния характер на "държавната" търговия от това време; тя е феодална, "търговските кораби на императора" са изключително редки и малобройни във Византия в 13-14-ти в., а в България изобщо ги няма, освен може би по Дунав (напр. "ладиите" на Йоан Шишман в 1395 г.).

Според едно известие на Analles Genuenses в битка край Босфора на 29.09.1379 г. генуезкият адмирал (бившият консул на Ликостомо и тогавашен подеста на Пера Лучиано де Нигро?) побеждава обединения флот на венецианците, турците, византийците, българите и другите orientales legi christiane (ИД, 2, 240)! Тук дори не се говори за кораби на Добротица, а за Burgaros (надявам се някой да не го сметне за деформация на Gagauzes, Oguzes, Uzes, Ungares или нещо такова...макар и да не е изключено (шегувам се)!!!). Та, те ти, булка, БеГе военен флот!

Интересно сведение, самата битка е част от мега-конфликта "Киоджа", който обаче е по-известен с нападението на Генуа срещу Венеция, при което градът на Сан Марко почти пада, което е без прецедент в историята му. Периодът е пълен с интересни и неизяснени събития на Балканите. Понеже досега не видях някой да е дал някои подробности около самата битка, които предполагам - нито в нета, нито някъде другаде, ще се опитам аз, сглобявайки фактите от неща, които знам странично (надявам се да ви е интересно). Малко преди битката Йоан V Палеолог и синът му Мануил бягат от кулата "Анема", където са били затворени три години и отиват в двора на Мурад. С турска помощ успяват да влязат в Константинопол и да отнемат властта от Андроник IV, женен за българската принцеса Кераца Мария. Андроник пък бяга на отсрещния бряг на Златния рог при приятелите си генуезци в Пера и така фактически се слага началото на византийската намеса във войната "Киоджа" (въпреки че тя избухва именно заради владението на византийския о. Тенедос, но по това време вече никой не бръсне ромеите за негови господари поради пълната им неспособност да го защитят). Но, показателно: с турска, венецианска и българска помощ старият император и вторият му син Мануил все пак успяват да сформират въпросния боен флот, който е разгромен от генуезците от Пера в Босфора. Не са ми известни по-точни данни за броя на корабите в битката, но принципно генуезките колонии в Черно море и Пера в частност са били защитени от силен флот (в такива случаи търговските галери са били преустройвани в бойни, което предполага натрупването на значителни сили в къси срокове - може би от порядъка на 15-тина по-големи кораба). По принцип в историческите трудове за балканския театър на този конфликт се пише далеч по-малко, отколкото за предната венециано-генуезка война, макар и "ябълката на раздора" да е точно до Балканите - о. Тенедос (дн. Бозджаадъ). Сражението, в което участват и българите, всъщност е част от обсадата на Пера, водена от Йоан V и Мануил. Преди това, между 1 юли и 4 август, те се сражават с оставения от Андроник (може би в укрепения дворец Влахерна, където при предишен преврат се отбранява Йоан Кантакузин?) гарнизон от 300 генуезци в Константинопол, който накрая слага оръжие. Въпреки поражението във водите на Босфора обсадата не е изоставена (без съмнение включваща опит за блокада на Пера по море), а в крайна сметка завършва с постигането на споразумение между баща и син в 1381 г. Българите биха могли да присъстват в съюзния флот като турски васали или, предвид описанието на генуезкия адмирал, като съюзници на стария император.

Наистина - по-вероятно е тези кораби да са на Добротица, защото:

1) Имаме общ враг (и на деспота, и на Йоан V и Мануил) - генуезците;

2) Венецианците от епицентъра на събитията (освен самата Венеция) - о. Тенедос (където имат силен гарнизон и укрепления, забелязани напр. 20 години по-късно от Руи Гонзалес де Клавихо) по това време са установили контакт с Добротица, каквито е имало и преди и след битката в Босфора (срв. бел. във Фр. Тирие и епизодът с Дзанаки Мудацо);

3) Определението orientales legi christiane, използвано заедно с "гърци" и "българи" навежда на мисълта за такъв тип съюз (Добротица е поддържал добри връзки с Цариградската патриаршия, което едва ли е било неизвестно за галатчаните);

4) Някои предполагат, че по роднинска линия Йоан Шишман е поддържал претенциите върху престола на Андроник IV и неговият син (но Кераца-Мария е дъщеря от първия брак на Йоан Александър; тя е пълнокръвна сестра на Йоан Срацимир, а не на Шишман - като знаем не дотам добрите отношения между двамата, дали не бихме могли да допуснем същото и за византийската императрица?);

5) По това време Шишман вече не е разполагал с владението над Варна, преминала под властта на деспота.

Обратната теза също не е невероятна предвид следното:

1) По това време Шишман вече е бил васал на Мурад, който е поддържал Йоан и Мануил; неговите кораби също участват в битката, а е известно, че васалитетът към османците е включвал военна служба, вкл. и по море;

2) Според някои пристанищата Емона и Козяк продължават да са под властта на Търново(но изобщо те достатъчни ли са за поддържането на някакъв флот?);

3) Шишман може да е бил враждебно настроен към Андроник IV поради някаква поддръжка от негова страна за каузата на Йоан Срацимир - напр. откъсването на София от църковната власт на Търново и предаването й под юрисдикцията на Константинопол.

Ако и когато е имало по-голям флот, това има по-голям шанс за отбелязване в изворите, както Добротица. За неговия флот дори имаме точни данни при похода срещу Трапезунд. Доста далечен рейд между другото, който по смелост се равнява с този на Умур срещу Килия от 1341 г., само че последният е имал поддръжката и на Цариград - каквато имат и българските кораби в 1379 г. - а този срещу Трапезунд е самостоятелно начинание на Добротица и неговия зет. Бойните кораби са адски скъпо нещо, но и доста ефективно. Ето напр. "Свещената лига" от 1334 г., която се състои от ок. 20 бойни галери, успява да разгроми флот от над 200 турски кораба (каици) при Адрамитион, при което да избие и плени 5000 караси тюркмени и да убие самия зет на емира Яхши хан. Затова и, веднъж построил си такива галери, Добротица е считан за първостепенна заплаха - от Генуа и ценен съюзник - от Венеция. Силата на българския добруджански флот (ръководен от "българина родом Добротица", както го определя Лаоник Халкокондил) е почувствана чак в Егея (на Тенедос) и в Трапезунд. Но "царският боен флот" не е бил толкова мощен поради куп причини. Една, може би две патрулни галери е не само допустимият максимум, но и минимумът за защитата на пристанища от такъв ранг като Варна и околните Калиакра и Карвуна. Варна напр. е преценена като невъзможна за атака от савойските кръстоносци, които обаче преди това не се притесняват да атакуват Галиполи - пристанище от изключително значение, охраняващо единствената връзка между Европа и Азия за османците и поради това добре укрепено и защитавано както по суша, така и по вода (още в 1350 г. имаме сведения за османски кораби, да не говорим за наследените от "морския бейлик" Караси). Вярно е, че стените на Галиполи са повредени при земетресението от 1354 г., но османците биха били малоумни, ако не ги възстановят веднага след това - и най-вероятно така и правят. Между другото, ако не беше така, византийците щяха и сами да си го върнат обратно - стратегическата важност на загубата му е била оценена моментално (срв. напр. Кантакузин), а Йоан V е в състояние на активна война със Сюлейман и Орхан най-малкото от 1354 до 1359 г. Но в този момент византийският военен флот е в колапс (и все пак са поддържани 2-3 военни галери - напр. онези, които се присъединяват към савойските кръстоносци). Има и друго свидетелство - флотът на една друга, по-късна "Свещена лига", водена от папския легат Пиер Тома, през есента на 1359 г. атакува Лампсак и европейския бряг на Дарданелите, но не посмява да нападне Галиполи. Между другото и при Лампсак кръстоносците се сблъскват със значителни трудности, макар и да успяват да превземат града, който все пак не е толкова важен, колкото Галиполи. Атаките на кръстоносците съвсем не са случайни, те се стремят именно към прекъсването на връзката Европа-Азия, а османците - да им попречат. Та, ето, Османският бейлик със своя напълно доказан боен флот губи най-важното си пристанище от савойската армада, а Българското царство, което няма такъв, дори не е атакувано поради признатата от кръстоносците невъзможност за победа. Последното е констатация на армия, съставена от опитни рицари и особено флотоводци - както венецианци, така и генуезци, византийци, ветерани от битките по море в Стогодишната война и познавачи (вкл. владетели, нападатели и защитници) на прекрасно защитените пристанища от италианската и френската Ривиера (и не само). При такова ниво на поддръжка и липсата на сведения за по-късни или по-ранни атаки и срещу съседните Карвуна и Калиакра, както и свидетелствата, че Варна е главното пристанище на "Загора", би могло да допуснем, че освен добрите укрепления и силния гарнизон е имало и стражеви галери, осигуряващи последното звено в защитата на явно притежаващата изключителна важност за Търново зона. Но все пак и да е имало, те не са били многобройни, тъй като не смеят да се противопоставят на кръстоносците в открито морско сражение - затова не допускам възможността да са били повече от 1-2, които без друго са стрували достатъчно скъпо. Технологията за изработката им не е било толкова трудно да се придобие, както твърде бързо правят турците, материал в удобна близост - колкото искаш, а не като напр. в Египет, който въпреки това има флот. И пак ще кажа, че би било абсурд всички останали страни с излаз на морето от периода да имат по някой и друг боен кораб, а българите, които са отдавали несъмнено значение на поддръжката, защитата и завладяването на пристанища - не! Това би означавало най-малкото да жертват и минималната им сигурност и защита откъм морето!

Току що четох и за една българска грипария, която доставя жито от Варна до Кафа в кр. на 14-ти век. Сигурен съм, че при по-внимателно търсене из изворите ще изскочат и други сведения за български кораби, които противниците на тезата за съществуването на български флот през средновековието ще продължават да ги отричат със същите аргументи, които са излагали досега. Пиратите от български произход "Булгарион", "Булгаро" и др., които нападат франскското корабоплаване в Средиземно море също ще бъдат наричани "несигурни българи"(!), "плаващи под чужд флаг", "нямащи нищо общо с идеята за български флот". Аз пък си мисля, че трудно би станал пират някой, който няма нищо общо с морето от най-ранна възраст (да вземем напр. братята Барбароса - Орудж и Хайредин или Роже дьо Флор). Споменатите пирати действат донякъде като корсари и са плод на опита на Андроник Стари да поправи грешката си от 1285 г. и да възстанови баланса на силите по море в кр. на 13 и нач. на 14 в. Това се прави най-вече с помощта на наемници, тъй като няма достатъчно време и ресурси за построяването на собствен силен византийски флот. Генуезките пирати са естествената цел на Византия в този момент и към тях, изненадващо за нация, непритежаваща никакво отношение към морето, се появяват и български корсари. С генуезците и българите има дори и араби-"неверници" като някой си "Саладин". Но защо докато за арабите няма никакви съмнения относно собствения им флот, за българите има? Интересно е, че според беглия ми поглед (а никой досега не е обобщавал конкретно тези данни) турските и ромейските пирати в Източното Средиземноморие се появяват по-късно от арабите, българите и генуезците, което може би означава, че има някаква градация във времето. Последните са на фиктивна корсарска служба при Империята, ползват все още незавладените малоазийски и островни пристанища и останалите ресурси и по този начин са "първи", докато турците и гърците идват пост фактум, "незаконно" (макар и като воини на новите бейлици) и не се опират на поддръжката на някоя стара морска сила. Използването на българи във византийския флот е напълно логично; по същото време има многобройни сведения и за български войници в сухопътната армия - напр. Хранислав, Севастопулос, Иван, Лъже-Ивайло и др. Както корсарите те не воюват на Балканите, а в Мала Азия. Пак там са използвани и сърбите на Милутин. Но докато за сърбите няма никакви сведения за флотска служба, за българите има, а пък Светослав Тертер по това време е съюзник на империята! Защо да не допуснем и че негови бойни кораби са били изпратени срещу заплащане на ромейска служба и така в изворите се появяват пиратите "Булгарос" и "Булгаринос"?

Липсата на каквито и да било военни кораби между другото би утежнила възможността на българите да налагат изпълнението на митата си, както и възможността да задържат кораби-нарушители; изобщо венецианците и генуезците биха ги третирали като африканския бряг южно от Бохадор и вероятно биха се възползвали и огранизирали рейдове за плячка и роби, както на Канарите или в Сенегал по същото време. Но те не са го правели. Добротица вероятно не само строи собствени бойни галери, но и наследява такива от Търновското царство, а и самите му екипажи биха имали нужда от хора с опит, които едва ли са се пръкнали ей така от нищото, за да са заплаха за генуезките кораби. Обсъждайки подобни проблеми, свързани с появата на бойния флот на турските емирства от Западна Анатолия, мнозина автори стигат до извода - и аз го поддържам - че техният екипаж е бил съставен от бивши служители на византийския флот, останали без препитание след разформироването му през 1285 г. Не е ли логично да се допусне същото и за българския флот на Добротица, т.е. наследяване на моряци от предишния флот на служба при търновските царе? Бойни български кораби в Босфора през 1379 г. означава, че към 1369 г. вече някои от членовете на екипажите им са плавали - и най-голяма е вероятността това да е ставало във водите на Mare maius - ок. Варна, дунавските устия, Анхиало, Месемврия...

Избрана библиография към "Татарите и България (XIII-XV в.)"

Предлагам на Вашето внимание една подбрана от мен библиография по темата "Татарите и България (XIII-XV в.)", моята предишна публикация в блога: http://vladislavivanov.blogspot.com/2013/07/xiii-xv.html, която, леко преработена, снабдена с научен апарат и с някои допълнения излезе и като отделна статия в сборника в чест на проф. Красимира Гагова от поредицата In Honorem на Сдружението за европейски средиземноморски средновековни изследвания Mediaevalia, който може да си свалите от тук: http://www.mediaevalia.eu/index.php/qmediaevaliaq/in-honorem. Ето я и нея, надявам се да бъде полезна на интересуващите се от темата:

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през средновековието. С. 1994

Атанасов, Г. „Приложение V. Още веднъж за потеклото на гагаузите”. Idem, Добруджанското деспотство. ВТ 2009

Баласчев, Г. „Държавата на огузите в Добруджа на султан Изеддин Кейкавус”. Военни известия. С. 1917

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. Средновековие. ВТ 2004

Венедикова, К. Българите в Мала Азия. От древността до наши дни. СЗ 1998

Жаворонков, П. И. „Никейская империя и Восток (Взаимоотношения с Иконийским султантом, татаро-монголами и Киликийской Арменией в 40-50-е годы XIII в.)”. Византийский временник,том 39, М. 1978

Жаворонков, П. И. „Тюрки в Византий (XIII - середина XIV в.) Часть Первая: тюркская аристократия.” Византийский временник, № 90. М. 2006

Жуков, К. А. Эгейские Эмираты в XIV-XV вв. М. 1988

Камалов, И. Х. Отношения Золотой Орды с Хулагуидами. К. 2007

Карпов, С. П. „Охота за людьми. Черноморское пиратство в XIV-XV веках”. Латинская Романия. СПб 2000

Карпов, С. П. „Работорговля в Южном Причерноморье в первой половине XV в.” Византийский временник, том 46. М. 1986

Коробейников, Д. А. „Михаил VIII Палеолог в Румском султанате”. Византийский временник № 89, М. 2005

Мутафчиев, П. „Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век”. Idem, Избрани произведения. Том втори. С. 1973

Нешри, М. Огледало на света (прев., бел. и ком. М. Калицин). С. 1984

Ников. П. „Татаробългарски отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца”. Годишник на Соф. Университет XV-XVI. С. 1921

Николов, Ал. „Татаромонголите – „изчадия на Тартара” или „bonnes sauvages””. „Вярвай или ще те убия!” „Ориенталците” в кръстоносната пропаганда, 1270-1370. С. 2006

Павлов, Пл. „Бил ли е татаринът Чака български цар?”. Българското средновековие. Познато и непознато. ВТ 2008

Павлов, Пл. „България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те-70-те години на XIII в.” Исторически преглед, кн. 3, 1989

Павлов, Пл. „Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто българско царство”. Бунтари и авантюристи в средновековна България. – на електр. адрес: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm

Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. Военно издателство, 2009

Пашуто, В. Т. „Монгольский поход в глубъ Европы”. Татаро-монголы в Азии и Европе: Сборник статей. Издание 2-е, Москва, 1977

Сафаргалиев, М. Г. Распад Золотой Орды. С. 1960

Шукуров, Р. М. „Семейство ‘Изз ал-Дина Кай-Кавуса II в Византии.” Византийский временник № 92, М. 2008

Ходжа Садеддин. Корона на историите (прев. М. Калицин). ВТ 2000

Cahen, Cl. Pre-Ottoman Turkey (tr. J. Jones-Williams). NY 1968

Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa, 1325-1354 (tr. and sel. H. A. R. Gibb). Routledge, 2005

Kiel, M. “The incorporation of the Balkans into the Ottoman Empire, 1353-1453”. The Cambridge History of Turkey. Vol. I Byzantium to Turkey, 1071-1453 (ed. K. Fleet). Cambridge University Press, 2009

Korobeinikov, D. A. “The Revolt in Kastamonu, c. 1291-1293”.Byzantinische Forschungen. Band XXVIII. Amsterdam, 2004

Manz, B. F. “Historical Background”. Central Asia in Historical Perspective (ed. B. F. Manz). Westview Press, 1998

Vasary, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365. Cambridge University Press, 2005

Wittek, P. “Les Gagaouzes = les gens de Kaykavus”. Rocznik Orientalisticzny, XVII, 1051-1952, Kr. 1953

Wittek, P. “Yazijioghlu ‘Ali on the Christian Turks of the Dobruja”. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 14, № 3, Studies Presented to Vladimir Minorsky by His Colleagues and Friends. L. 1952

Zachariadou, E. “The Emirate of Karasi and that of the Ottomans: Two Rival States”. The Ottoman Emirate (1300-1389) (ed. E. Zachariadou). Rh. 1993

ПП: Ще се радвам на всеки, който помогне този списък от заглавия да се разшири - можете да поствате Вашите предложения в коментарите към тази публикация. Enjoy! ;)

Кратка история в картини на Малтийския орден на св. Йоан Йерусалимски (по случай 900 години от създаването му)

1. Кръстоносци в сражение срещу сарацини в Светите земи на Сирия и Палестина (средновековна миниатюра). След превземането на Йерусалим през 1099 г., кръстоносният предводител Годфроа дьо Буйон прави града своя столица и е провъзгласен за първия владетел на Йерусалимското кралство. Още през същата година Годфроа прави първото известно в историята дарение на ордена на хоспиталиерите – селището Хесилия в Палестина, в знак на признателност за помощта, оказана от братята-лечители на неговите болни и ранени войници.

2. Така вероятно са изглеждали първите братя-рицари хоспиталиери в Светите земи през XII в.

3. Друга съвременна илюстрация, представяща рицар хоспиталиер от XII век. Характерният бял кръст с осем върха, изобразен на расото и щита на рицаря, е познат днес като “малтийски кръст”. Символът често бива използван в различни страни като медал и орден за храброст. Той е отличителен знак на хоспиталиерите-йоанити още от тези далечни времена.

4. Карта на средновековния Йерусалим по време на обсадата му от Саладин през 1187 г. С червената линия вътре в града и надписа са посочени локациите на главната квартира на ордена на св. Йоан и болницата “Св. Мария Латинска”, разположени в непосредствена близост до Църквата на Божия гроб (The Holy Sepulchre). Тук е създаден Малтийският орден.

5. Средновековната крепост Крак дьо Шевалие (дн. Сирия) в Ливанските планини. Прославена с непревземаемостта си, това е една от най-силните твърдини на йоанитите в Светите земи и едно от най-важните им средища след падането на Йерусалим.

6. Рицарите хоспиталиери участват активно в отбраната на последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра (дн. Израел). На тази френска илюстрация от XIX в. на преден план е изобразен йоанитският маршал фра (съкр. от лат. frater – брат) Матийьо дьо Клермон, който намира смъртта си в сражението. Въпреки отчаяната съпротива Акра пада пред войските на египетските мамелюци на 18 май 1291 г.

7. Щитове с гербовете на великите магистри на хоспиталиерите, управлявали ордена на св. Йоан по време на неговия престой на Родос (когато йоанитите стават известни като “родоските рицари”). Продължилият повече от двеста години период на Родос съдържа някои от най-славните страници в историята на ордена.

8. Гербове на административните части, на които се разделя орденът, т.нар. Langues или Tongues (букв. “езици”). Това разделение, което се запазва до много по-късно, е възприето именно на Родос. На илюстрацията виждаме (отляво надясно и отгоре надолу) гербовете на Английския, Наварския, Португалския, Германския, Френския (което в тази епоха означава само дн. Северна Франция или областта Ил дьо Франс), Провансалския и Кастилско-Арагонския "езици".

9. Реставрираната главна порта на двореца на великите магистри в Родос.

10. Ренесансова картина от италианския художник Пинтурикио, показваща коленичил за молитва рицар хоспиталиер на фона на укрепленията на Родос (вдясно). Тази картина символизира тогавашното схващане за Родос като “щит на вярата” (така го нарича напр. известният ренесансов хуманист Франческо Петрарка) и за посветилите живота си на защитата на християнството монаси-рицари от ордена на св. Йоан Йерусалимски.

11. Замъкът Бодрум, който днес е популярна туристическа дестинация, е построен на югозападните брегове на дн. Турция от родоските рицари в началото на XV в. Дълги години тази непревземаема за времето си крепост е представлявала единственото християнско владение в Мала Азия и е служела за убежище на избягалите от турците християнски роби.

12. Тази илюстрация от XVI в. изобразява битката при Никопол от 1396 г. В това епохално сражение османският султан и завоевател на България Баязид I Йълдъръм (“Светкавицата”) разгромява потеглилите срещу него западни кръстоносци, предвождани от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. Хоспиталиерите взимат значително участие в този поход и спомагат за това унгарският крал да се спаси от плен или смърт. След поражението в полето пред Никопол Сигизмунд успява да се качи на борда на една йоанитска галера заедно с великия магистър на ордена фра Филибер дьо Наяк. Двамата християнски предводители заедно отплават към Константинопол, където помагат да бъде отблъсната опасна османска атака срещу обсадената византийска столица.

13. Обсадите на Родос от османците през 1480 г. и 1522-23 г. представляват славни страници не само в хоспиталиерската, а и в световната военна история. На тази съвременна на събитията илюстрация виждаме епизод от първата обсада на Родос, когато братята-рицари, предвождани от великия магистър фра Пиер д’Обюсон, нанасят тежко поражение на войската на султан Мехмед II Фатих (“Завоевателя”).

14. Друг епизод от същата обсада на Родос през 1480 г. (илюстрацията е към сензационната за времето си книга на хоспиталиерския канцлер фра Гийом дьо Каурсин, взел лично участие в отбраната). Някои историографи твърдят, че гневът от нанесеното поражение при Родос допринесъл за ненавременната смърт на османския султан Мехмед II Завоевателя (получил прозвището си след превземането на Константинопол). Мехмед починал на 3 май 1481 г. едва на 49 годишна възраст.

15. Тази турска миниатюра изобразява двубоя на легендарния османски герой Дели Синан със западен рицар (вдясно). С настъпването на края на Средновековието борбата, която водят кръстоносците, вече не е за Йерусалим или Светите земи, а за спирането на османската експанзия, която стига до самото сърце на Европа, до земите на дн. Австрия и Италия. След загубата на Родос хоспиталиерските братя-рицари, установили се в Малта, представляват най-сериозното звено в отбранителната линия, която християните създават против турското настъпление в Средиземно море.

16. Основното “оръжие” на Малтийския орден в поетата от него роля на защитник на християнското корабоплаване в Средиземно море от нападенията на мюсюлманските корсари, е галерата. В епохата преди откриването на парните двигатели и в условията на “Вътрешното море”, където, за разлика от други места, постоянно духащите в една посока ветрове са рядкост, гребните кораби са притежавали ненадминати достойнства. Галерите на ордена се славят като най-добрите кораби от този тип в региона и предизвикват страх и уважение дори във “Високата порта” в Истанбул.

17. Тази съвременна илюстрация показва малтийска галера, сражаваща се срещу турския флот в битката при Превеза през 1538 г. Орденът на хоспиталиерите взима значително участие в продължителната и преминала през много етапи и сражения война, която двата тогавашни европейски “гиганта” – Османската и Испанската империи, водят за господството над Средиземноморието през XVI век. Войната завършва без победител, но като че ли изтощава катастрофално и двете велики държави и допринася за последвалия им упадък.

18. Прием на нови членове на Малтийския орден (novitiates) в средата на XVI в. Любопитно е, че младите хоспиталиерски братя-рицари са били задължени да служат по няколко години като офицери на борда на някой от орденските кораби, а самата служба е носела названието “керван”. Алюзията е несъмнена: керваните на пилигримите, които някога е трябвало да бъдат охранявани от рицарите в сирийските пустини, сега са заменени от патрул над морските пътища и “кервани” от християнски кораби, които без охрана са заплашени от това да се превърнат в плячка на османските корсари.

19. Този портрет от известния художник Ел Греко изобразява италианския хуманист и историограф Джакомо Босио. В края на XVI в. Босио, чийто брат е хоспиталиер и секретар на великия магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет (героят от отбраната на Малта през 1565 г. и кръстник на дн. малтийска столица), получава доживотна пенсия от ордена, за да напише неговата история. До ден днешен тритомното съчинение Dell’Istoria della Sacra Religione et Illustrissima Militia di San Giovanni Gerosolimitano (пълното заглавие е прекалено дълго) е най-изчерпателното и обемно произведение, посветено на хоспиталиерската история.

20. Снимка на коридор в двореца на великите магистри в Ла Валета. Дворецът днес се използва като седалище на правителството на Малта, но освен това понякога е отворен и за туристически посещения. Зад масивните си крепостни стени цялата Ла Валета сякаш е застинала в XVII век като перфектно запазен паметник на тази блестяща епоха, присмиващ се над времето и над природните стихии. Последното е особено видно в период на буря, когато неспираните от нищо в продължение на стотици километри вълни (о. Малта се намира в самия център на Средиземно море, далеч от всяка друга суша) продължават да набират сили и да се извисяват заплашително до момента, в който не се разбият безславно в огромните каменни вълноломи и бастиони на бившата хоспиталиерска столица.

21. С въвеждането на парните двигатели, избухването на Великата френска революция и многото други промени, които вещаят настъпването на нова ера, старите империи и институции една след друга биват пометени от вълната на времето. Заплашено е съществуването и на Малтийския орден, чиито стратегически разположени острови представляват изкушение за новите Велики сили. Пиратите от северноафриканския бряг вече не представляват заплаха за европейските държави и необходимостта от протекция срещу тях изчезва. След като завладява Малта през 1798 г. Наполеон Бонапарт прогонва братята-рицари от тяхната цитадела. В продължение на дълги десетилетия орденът на св. Йоан изглежда на ръба на изчезването, като между 1805 и 1879 г. дори не са избирани велики магистри. Но опасността постепенно отминава и хоспиталиерите заемат своето достойно място в съвременния свят. Днес суверенният военен хоспиталиерски орден на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски, празнува деветстотин години от основаването си по-славен отвсякога, обединил повече от 13 500 Рицари и Дами в изпълнението на своята хуманитарна мисия в помощ на бедните и болните навсякъде по света, защитавайки принципите на онова, което прави всички ни по-добри, а именно: Човечността.