Показват се публикациите с етикет огузи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет огузи. Показване на всички публикации

четвъртък, 1 март 2018 г.

Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"



Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад I поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.


неделя, 3 декември 2017 г.

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан




Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:
"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."
 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?

сряда, 15 март 2017 г.

Ранният етногенезис на куманите (кипчаките) - Хазарската степна империя



Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.

Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.

В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.



Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата и девствена откъм обработка земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, значи не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните, чрез което се ограничава и индианската популация. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут през X в. хазарският хаган Йосиф си припомня за отминалата ситуация, при която българи и хазари си оспорват степите от Волга до Днестър, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя (Джейхун), Седморечието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на монголоезичните китани (от тук идва и името на източната мегадържава, което използваме днес, докато China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат героите на Бари Хюгарт от "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават/заличават старите структури и основават нови, различаващи се най-вече по названията, отколкото по нещо друго. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето от епохата, която описваме, до наши дни. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което обикновено се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому в тачи част на света, изпъкват маджарите, печенегите и западните огузи (узи) - докато източните огузи на Селджук ибн Дукак се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Кара Китан, Кара Китай), а накрая основават и собствена империя, наследник на която de facto (ако не de jure) е и нашата съседка Турция...или поне отоманският й предшественик. Заслужава внимание фактът, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да обитават и владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си в споменатия район и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската пустиня/степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния княжескоруски удел на Торческ) на запад, където предполагаемо оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променят из основи родната страна на канглите - и то не веднага, както свидетелства например Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите. 




Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимаците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че остават в световната история от наше време като единствената по-значителна нация, (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга и Лукоморието, за да ги довършат окончателно (поне като държава). Докато маджари, печенеги и огузи пасат стадата си из обширната Хазарска империя, те не спират да негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина и се възцарили в Итил. Но според мене, ако бе точно така, хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между представители на хазарските Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага и това едва ли е случайно!), техните съплеменници от мъжки пол също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите също са ги мразели и то не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали и избивали неведнъж, след като са използвали срещу враговете си бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните и фанатични мюсюлмански планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза от толкова много страни едва ли трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост (май единствена в степта за времето си!) Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да стoрят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес сякаш само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...

вторник, 2 август 2016 г.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Размерите на Дешт-и Кипчак ("Степта на кипчаките/куманите") в XI-XIII в. приблизително съвпадали с тези на по-късния монголски "Улус на Джучи"; "татарската" империя, която е по-известна в нашата историческа литература под името "Златната орда". От нейните граници според мен трябва да изключим само крайните й северни и южни части, разположени на изток от р. Дон (напр. Волжко-Камска България и долините по долното течение на реките Амударя и Сърдаря, вливащи се в Аралско море). Предложеният тук на читателя откъс е част от по-обширен материал, предназначен за сборника, посветен на тридесетодишнината от създаването на Центъра за Славяно-Византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” към СУ „Св. Климент Охридски”, чието излизане е предстоящо. Бел. моя, В.И.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Приблизително в периода 1030-60 г. кипчаците/кумани изместват напълно от степите между реките Волга и Дунав огузите и печенегите и заемат мястото им като върховни владетели на тези земи. Макар и в историческите източници да липсват подробни данни за това как се извършва тази впечатляваща промяна, дори и от малкото, което знаем, бихме могли да заключим, че силните племенни конфедерации на западните огузи и на печенегите, които до този момент не са имали равностоен противник в региона, просто се сблъскват с превъзхождащ ги враг и претърпяват от него пълно поражение, което ги принуждава да напуснат родината си. С оглед на последвалите събития, за мене това изглежда най-адекватното обяснение.

Тъй като малцина автори се спират на предполагаемия военен конфликт между печенеги, огузи и кипчаки (може би поради оскъдността на информацията) тук бих искал накратко да изтъкна най-важните си аргументи за неговото съществуване. Т.напр. от по-късните данни на арабските автори ал-Тани и ал-Димашки узнаваме, че Дешт-и Кипчак (букв. „степта на кипчаките”[1]) била населена от следните кумански племена (или кланове): елбори (борили)[2], бараки, дортоба (дурут), бурджогли (бурджоглу), йемек (кимек), токсоба, йетиоба, манкурогли (манкуроглу), ал арс, куманлу, башкорти, карабахи, узи, джортани (шортани), баджанаци и кара-берекли, „от които „хански” били елборите и токсоба” (Евстигнеев 2011, 21). В този списък можем да познаем имената на предишни „господари” на същите земи, като напр. торките-огузи (тук „узи”), печенегите („баджанаци”) и дори на древния източноирански етнос на аланите–яси („ал арс”), чиито сарматски предци са господствали над равнините на север от Черно море още преди 1000 години! Това означава, че куманската общност е „погълнала”, т.е. асимилирала посочените племена, а летописците вече ги смятат за кипчаки. На теория присъединяването на посочените племена към куманите би могло и да е доброволно. От други източници обаче знаем, че далеч не всички потомци на печенегите и западните огузи споделят тази съдба, т.е. присъединяване към куманите. В периода от ок. 1030 до 1060 г. по-голямата част от посочените две племена започва не само да провежда ожесточени нападения срещу своите „цивилизовани” християнски съседи, но и да се концентрира в пограничните с тях земи на запад от предишните си местообитания. В руските летописи се съдържат данни за мащабно печенежко нападение, проведено срещу самата им столица Киев през 1036 г. Атаката е отблъсната, като великият руски княз Ярослав Мъдри (1016-1054) нанася жестоко поражение на номадите в полето пред града (Плетнёва 2010, 26). След този разгром печенежките нападения срещу Киевска Рус, които дотогава имат зад гърба си повече от век история, заглъхват окончателно. Очевидната причина за това е, че част от печенегите се изтеглят далеч на юг към придунавските земи, а друга част приема върховенството на кипчаците и не се споменава повече като самостоятелен етнос. При тези събития се натрапва аналогията с похода на маджарите към Киев, проведен 140 години по-рано, когато последните, разбити и прогонени от българо-печенежкия съюз, „пробват” дали могат да се установят в тази част на Русия. Срещнали решителен отпор, маджарите предпочитат да преминат Карпатите и да завладеят панонската равнина (Плетнёва 2010, 14), като така основават съвременна Унгария. Виждайки, че печенегите постъпват подобно на разбитите от тях маджари, не би ли следвало да си зададем въпроса кой ги е принудил към този без съмнение отчаян ход? Бидейки отхвърлени от силната във военно отношение руска държава, по-нататъшното преселение на техните орди се проследява във византийските хроники. Десетилетие след битката пред Киев летописите отбелязват преминаването на р. Дунав от печенегите, чиято численост този път надхвърля онази на участниците във всичките им предишни походи. Така започва една дългогодишна и изключително упорита и кръвопролитна война с империята, като очевидната крайна цел на печенегите в нея е да завладеят за себе си част от византийската територия и да се заселят там. Вместо това крайният резултат от посочения конфликт е пълното унищожение на могъщия печенежки военноплеменен съюз в Придунавието. Ако се доверим на хронистите, избитите печенеги са стотици хиляди, а остатъците от тях стават имперски поданици. Съдбата на печенегите, които не намират смъртта си в гореспоменатата война или в предполагаемия конфликт с кипчаците, се състои в присъединяването към последните или в преминаването на служба като погранични бойци във войските на християнските държави, граничещи със степта, т.е. на руските княжества, Маджарското кралство и Византия. 

     Абсолютно същата е съдбата и на страховитите някога западни огузи, чиито орди започват да разполагат становете си в опасна близост до руските граници. В 1055 г. и 1060 г. руските князе нанасят на „торките” жестоки „превантивни” удари. След това руските летописи повече не ги споменават като самостоятелна политическа сила (Плетнёва 2010, 29-30). Няколко години след това оцелелите от тези поражения „узи” (както ги наричат византийците), чийто брой още е твърде значителен[3], прехвърлят Дунава и, подобно на печенегите, опитват да се заселят във Византия. За тяхно нещастие, през 1064 г. узите са покосени от епидемия, която изтребва по-голямата част от тях и ги унищожава окончателно като автономен политически субект. Някои, като руската изследователка Плетньова, спекулират, че при придвижването си на запад от р. Волга и на юг от Дунав узите всъщност искали да се съединят със своите родственици - източните огузи, които по същото време основават огромния Селджукски султанат и завоюват Близкия изток и малоазийските територии на Византия (Плетнёва 2010, 29). Историческите основания[4] за подобни предположения обаче изглеждат абсурдни, тъй като двата клона на огузите са разделени отдавна и едва ли биха били способни да извършват такива координирани акции, поддържайки комуникацията помежду си през хилядите километри територии, заети от вражески настроени племена и държави. Много по-вероятно изглежда причината за миграцията на западните огузи да са били атаките на кипчакската конфедерация срещу родната им степ (Golden 2005, 315). За мене изглежда несъмнено, че по това време военноплеменният съюз на куманите е трябвало да притежава достатъчно сили, за да прогони, унищожи или асимилира както узите, така и печенегите от заеманите преди това от тях територии, както и че това не е станало без война. За подобно начинание се изисква съществуването на политическо обединение, способно да събере достатъчно многобройна, силна и координирана в действията си армия. Като че ли в потвърждение на това кой е новият господар на степите, още на следващата година след побягването на узите пред армиите на руските князе (т.е. в 1060 г.), „половският княз” Сокал напада Черниговското и Переяславълското княжество (Плетнёва 2010, 49). Малко преди това куманите са засвидетелствали политическото си присъствие в района, когато в 1055 г. „дойде Блуш с половците и сключи Всеволод[5] мир с тях и те се завърнаха в своята страна” (Плетнёва 2010, 30).





[1] В този материал „Дешт-и Кипчак” се употребява и в смисъл на „страната на кипчаките”
[2] Съвпадението в имената на този кумански клан и на принадлежащия към династията на Асеневци български цар Борил (1207-1218) вероятно не е случайно. Същото име („Борил”) носи и един от най-близките сътрудници на византийския император Никифор III Вотаниат (1078-1081), което в съвременната научна литература обикновено се сочи като аргумент за „българо-печенежкия му произход” (срв. напр. Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 37). Като доказателство за правотата на „печенежката” теза се сочи, че „първата поява на куманите на Балканите се отнася към 1078 г.” (Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 36), т.е. дълго време след раждането на посочения „Борил”. Аз все пак не намирам за недопустимо името „Борил” да носи оригинално кипчашки произход (взимайки предвид и включването на някои от печенегите в куманската общност): един отделен кумански пришълец би могъл да пристигне в Европа и много по-рано от основната племенна маса, а куманите и печенегите вероятно са общували помежду си в земите на Средна Азия много преди византийските източници да узнаят за това (или да се заинтересуват от него).
[3] Византийските хронисти посочват, че в 1064 г. преминалите р. Дунав узи наброявали 600 000 човека.
[4] Смятам, че с тази хипотеза Плетньова се опитва да нагоди анализа на събитията към собствените си „еволюционноисторически” схеми, повлияни от т.нар. „материалистическо” разбиране на историческите процеси, поддържайки схващането, че поради нивото на политическата си организация кипчаците не са могли да бъдат организирани в конфедерация. По тази причина тя се опитва да намери какви ли не други причини за миграцията на печенегите и узите, които очевидно биха могли да бъдат победени и прогонени от родината си само от достатъчно силен (и, разбира се, организиран) противник. В нейните разработки археологическите находки, свързвани с куманите, са използвани за доказването на същите теории. Въпреки това смятам за очевидно, че узите и печенегите не биха допуснали да изгубят земите си без война, от което следва, че кипчаците все пак са били организирали в някакъв вид съюз, който е действал единно и организирано срещу тях. Освен това наличието на предпоставени тези кара Плетньова да се впуска в абсурдни предположения, като това за причината за преселението на узите, която не само противоречи на логиката, но и за нея не са ми известни каквито и да било изворови податки...
[5] Княз Всеволод Ярославич, син на Ярослав Мъдри и Ингигерд Шведска. Той вероятно сключва мира с половците в качеството си на переяславълски княз (1054-1073). Переяславълското княжество било съседно на Киевското и се намирало на срещуположния (левия) бряг на р. Днепър, която служела за граница между двете. Переяславълското, Киевското, Черниговското и Галицко-Волинското (както и техните „уделни”) княжества са онези средновековни руски държавици, които най-често контактували с куманите и другите номади, тъй като имали пряка граница с техните земи в степта.

По-долу: илюстрация на издателство "Оспри" от известния художник Ангъс Макбрайд, изобразяваща "волжко-български конник" (1); "кипчакски (кумански) воин" (2) и "печенежка дама" (3) от периода X-XIII в.