Куманите в областта на Мъглен през 1184 г.

Монета на Андроник I Комнин, на която се вижда как Христос лично слага короната на голата му глава, вече увенчана, но отдолу, с предълга двурога брада. Като се има предвид възрастта, на която сбъдва заветната си мечта да седне на трона на василевсите, брадата трябва да е била изцяло бяла.

При работата ми тази вечер попаднах на един интересен документ. Според автора на публикацията, която четях (Чарлс Бранд), това било единственият документ, който показвал как работела администрацията на византийския император Андроник I Комнин (1183-1185) на "местно" ниво и в частност отношенията му с неговите поданици-обикновени селяни и по-значимите поземлени собственици. Андроник, както знаем, е печално известен във византийската история, най-вече с кървавия преврат срещу единствения син на великия си братовчед Мануил I Комнин (1143-1180); с клането на латинците в Константинопол през април 1182 г., със стотиците и може би хилядите измъчвани, избити и ослепени негови жертви и с невероятно гадната смърт, която получава от ръцете на народо-населението, което за по-малко от две години преминава в отношението си към него от "Осанна!" до "Разпни го!" Но той има и фенове. Фенове, които твърдят, че той бил едва ли не герой "на неговото време" и че жестокостите му били необходимо зло, защото искал да се разправи с готованската аристокрация, чиито разходи и стил на живот карали държавата и нейния най-важен обитател - селяка, да се задъхват под непосилното им бреме. Значи, този документ би трябвало да е важен за тях... И, действително, имам спомен, че съм го виждал да се споменава в "техни" публикации. Май Д. Ангелов-Старши го беше анализирал някъде, но не съм сигурен точно къде. Нейсе...

Ще призная, че документът ми беше интересен по съвсем друга причина. В него става въпрос за оплакване от страна на монасите на Светата Лавра на Св. Атанасий на Атон, които имали еди какви си (феодални?) права в темата на Мъглен. Мъглен, както е известно, е град в онази област, която по-късните и многоучени западноевропейски географи и ерудити идентифицират с (антична?) Македония (мързи ме да проверявам дали в Егейска, т.е. Гръцка или Северна, но и в последната да е, пак е в южната й част) и която византийците, вероятно заради градове като Филипи и Филипопол, са смятали, че се намира с няколкостотин километра по на изток.  Мъглен по-специално е известен с особения диалект, на който говорят местните власи и който е причина езиковедите да ги обособят в специална група. Ако не се лъжа, местните българи също говореха особен български - или пък това по-скоро беше в областта на Лерин и Костур? Те къде ли пък не говорят особено? Нейсе... 

Та, монасите се оплакали на василевса (и то баш след като наредил да утрепят законния император Алексий, който едва бил навършил 14 години...тук няма да правя тъпи коментари), че в Мъгленската тема имало пастири българи и власи, които били сключили договор с Лаврата да използват обширните планински пасища, която тя притежавала в тази част на света, в замяна на известни задължения и извършването на (доброволен?) труд в полза на монастира. Та, всичко си вървяло по мед и масло, докато, не щеш ли, в района не се появили някакви кумани, които заграбили (!) за себе си "услугите", които пастирите дължали на монастира. Монасите направили още едно оплакване и то било пак срещу някакви (други?) кумани, които им били откраднали някакви крепостни селяни с оправданието, че им се падали по право като част от тяхната проноя (протофеодално владение на професионални войници във Византия, за което, освен всички други, добри студии са писали Петър Мутафчиев и Марк Бартуцис).

Бранд с изглеждащо основателно (?) тържество отбелязва, че в този документ Андроник I Комнин съвсем не се показал като защитник на правата на бедното селячество, може би защото не го освободил (?), ами наредил да го върнат на законните му собственици. Куманите в крайна сметка също не били ощетени, защото според документа щели да бъдат компенсирани с други феодални и прото-феодални придобивки, т.е. с други крепостни селяни и пастири, които да им пасат добитакот, да им бият маслото, да сиренят млякото и т.н. Интересното за мен във всичко това бе фактът, че става въпрос за кумани на военна служба във Византия и доколко навътре на територията на империята са били проникнали те още през февруари 1184 г. (а вероятно и поне още през предишната, 1183-а година). Това, че не се споменават толкова често, (много?) вероятно означава просто не че ги е нямало, а че не са попадали толкова често в полезрението на властите или хронистите (за сметка на това ни е добре известно доколко последните са се интересували от въпроси, свързани с Църквата - за справка вж. напр. Никифор Григора) или пък интересуващите ни документи не са се запазили - все пак не всеки има така добре поддържани и сигурни архиви като светогорските монаси, нали?

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...

Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?

Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 

Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (1)

    

Още в началото бързам да уточня, че в този материал става въпрос за "историческите" тамплиери, т.е. за онзи военно-монашески орден, съществувал от 1119 до 1312 г., а не за някой от онези негови "наследници", които са толкова многобройни в наши дни. Всъщност днес "тамплиерската мания" е дотолкова широко разпространена, че както през средновековието за приемане във военните ордени и произвеждане в престижната титла "брат-рицар" се е изисквало предоставянето на неопровержими доказателства за наличието на поне четиринадесет благородни предци (в Архива на хоспиталиерите на Малта има запазени наистина огромни томове, които не съдържат нищо друго освен въпросните доказателства в писмен вид - при това само част от тях, тъй като онези, които са били записвани в Родос и по-рано – т.е. в периода XII-XVI век - са били изгубени!), то сега се търсят доказателства за това, че самият орден е легитимен наследник на истинските тамплиери. Представете си само – толкова ордени днес, колкото рицари едно време!!! Естествено, as far as the extent of my knowledge is concerned, нито един от съвременните „тамплиери” не може да докаже напълно безспорно връзката си с "оригиналния" орден на Храма. Нейсе, знаем, че човешките желания понякога са толкова силни, че съумяват да превърнат дори чистата фикция в реалност и post factum тази „реална фикция” никой не я оспорва освен онези "скучни"⃰ (⃰цитат: М. Глиш., личен разговор във фейсбук) типове, занимаващи се с търсенето на (вече) спорната си "истина" по така наречените „хуманитарни въпроси”, свързани с институционалната и етническата история. Разбира се, например съществуването на швейцарската нация в двадесет и първия век си е неоспорим факт, тъй като формиралите я човешки групи сами са избрали да възприемат различна етническа идентичност от тази, да речем, на  жителите на (това, което е останало от) германските провинции Швабия и Тирол още в XIII-XIV век; не оспорвам дори и правото на всеки гражданин на БЮРМ или, for Gosh sake, на която и да е страна по света, да се самоопределя като "македонец", „македоноелин”, „сърбобългароалбановлах”, „висш ариец”, "вампир", "гот", гражданин на света или обикновена маймуна; това, в крайна сметка, си е негова работа. Моята обаче се състои в изследването на произхода и историческите процеси и съответно смятам, че съм в правото си да подлагам на съмнение всички исторически аргументи, използвани за обосноваването на претенции, повдигани за каквото и да било, включително всякаква етническа или институционална принадлежност и произход...

Предлагам за начало да разгледаме феномена "съвременна популярност на тамплиерите". Защо именно този орден, който официално не съществува от цели седем века (и е съществувал само два!), се ползва с такава известност и престиж в нашето съвремие, а не например ордена на хоспиталиерите, който е известен още като Малтийски, Родоски, братството на Свети Йоан, Хоспитала, Религията и братята-йоанити? Все пак последният, за разлика от тамплиерите, не само продължава да съществува в „оригиналния” си вид, но дори и днес, в началото на двадесет и първото столетие от рождението на Христа, преживява известен ренесанс в амплоато си на втората по значение, ресурси и възможности благотворителна организация в света след Червения Кръст! Но, въпреки това, популярността на Хоспитала е твърде ниска в сравнение с тази на Храма – показателен за това е фактът, че не само днес, но дори и в средните векове (в периода след разформироването на тамплиерите, т.е. след 1312 г.) членовете на двете организации често са бъркани и то не в полза на първата (вж. напр. извлеченията от архива на Рагуза от XV в., направени от Крекич). За пояснение: ордените на хоспиталиерите и тамплиерите (букв. "храмовниците") са наричани накратко "Хоспитала" и "Храма" по имената на онези сгради в Светия град Йерусалим, които първоначално са били техни главни седалища. Интересно е обаче, че докато Хоспиталът си е бил „оригинално йоанитско” здание, създадено с цел обгрижване на поклонниците в непосредствена близост до църквата на Божи Гроб от богати и набожни амалфитянци (т.е. граждани на италианския град Амалфи, разположен близо до Неапол; построяването на сградата се извършва в XI в., когато за Средиземноморието Амалфи е това, което по-късно са Генуа и Венеция), то Храмът не е. Неговото название е плод на една доста наивна от съвременна гледна точка грешка: средновековните кръстоносци объркват легендарния храм на Соломон с т.нар. "Купол на скалата”, една действително разкошна дори и по днешните стандарти златокуполна сграда, построена от омаядските халифи в края на седми век, за да почетат мястото, на което великият пророк Мохамед се среща с Архангел Джебраил:

Ето ни, съответно, изправени пред първата предпоставка за възникването на страховитата тамплиерска популярност през двадесет и първото столетие след рождението Христово. „Рицарите на Храма" май звучи по-авторитетно от "рицарите на Хоспитала", особено пък като се има предвид за кой храм става въпрос и с какъв авторитет се е ползвал той във времената, когато преобладавщата част от грамотните християни са четяли единствено Библията. Напоследък се чудя дали и днес не е така и нямам предвид единствено т.нар. "Библейски пояс” в Щатите! Все пак, трябва да отбележа, че се надявам тази догадка да не отговаря на истината – и с това не искам да кажа нищо лошо против Библията и смятам, че тя е страхотна книга, дори и само от литературна гледна точка! "Храмовият хълм" в Йерусалим, който в Стария завет е известен под името "Мория" (същото, което Толкин в своя фентъзи епос за „Средната земя” използва за легендарното царство на джуджетата, намиращо се под Мъгливите планини, които отделят по-спокойния Запад от великите реки, гори и, ъъъ, орки на Изтока – там е царството на Саурон, чието име ми звучи някак еврейски, срв. напр. „Шарон”), наистина е бил мястото, на което Соломон-Шаломон-Сюлейман е издигнал Храма на Господ-Яхве-Йехова. Не бива да се забравя, че това е било най-свещеното място за привържениците на юдейската религия (за тях и до днес е - наистина във вариант на единствената му оцеляла стена, т.нар. "Стена на плача"), а също така и едно от най-почитаните за християните и мюсюлманите.

Самият факт, че главната квартира на тамплиерите е била там, където кръстоносците (а от там и жителите на католическа Европа = средновековна Западна Европа = днешния „Западен свят”) са смятали, че е бил Храмът на Соломон, спомага за изграждането на легендарния ореол на ордена и последвалото му обвиване в мистика. Връзката между средновековния духовно-рицарски орден и Храма стои в основата и на някои от най-романтичните и популярни съвременни легенди не само за тамплиерите, а и изобщо, като например тази за намирането на Кивота (= Ковчега на Завета, съдържащ каменните скрижали, на които са записани Десетте Божи заповеди, които Мойсей получава от самия Йехова) от тамплиерите. Разбира се, тамплиерите, дори и да не притежаваха толкова важна от историческа и мистична гледна точка централна квартира, пак са организация, чийто романтичен аспект е безспорен – нима някой би могъл да го отрече? На първо място говорим за Рицари и то не за какви да е, а за такива, принадлежащи към най-висшето благородническо съсловие в Западна Европа (която източните народи тогава масово наричат „Страната на франките” = Франдж-или). Както вече, надявам се, успях да намекна, това е онази част на света, която впоследствие налага властта, а от там – (до голяма степен) и цивилизацията си, над цялата останала планета и така de facto стартира напредналия днес глобализационен процес. Тамплиерите прочие са не просто благородни рицари, т.е. онези средновековни герои на Запада, които отдавна вече са популяризирани по всевъзможни начини и в останалите части на света, но и рицари, които решават да изоставят земните блага и да станат монаси; да положат трите обета за бедност, непорочност и послушание и така на практика да се откажат от всевъзможните съществуващи пороци и да ограничат греховете и разсейванията в името на реализацията на висшия идеал - защитата на мирните поклонници до Светите места начело с Йерусалим и борбата за запазването на Божи Гроб в християнски ръце! Нима това не звучи респектиращо дори и днес? - най-малкото защото идеята за победата на духа над плътското е била изтъквана като най-достойна за уважение кажи-речи от всички древни и съвременни цивилизации, че дори и от материалистите комунисти и капиталисти! 

Някои бележки относно власите

Очевидно названието на "власите" води началото си от старогерманската дума за "чужденец" - *walxa, с която по-късно германците наричат всички латиноговорящи народи и страни. Това е най-правдоподобната съвременна теория, в която въпреки всичко има доста пукнатини. Ако "валонците" в Северна Франция и Белгия действително говорят на език, произлязъл от латинския, то "уелсците" в Уелс (Валис?) не са "романизирани", в смисъл, че запазват стария си келтски диалект. Но на изток проблемите са още по-сериозни. Днес имаме цяла голяма държава - Румъния, която претендира, че произхожда от "автентичните" източни римляни - власите, но чийто официален език през Средновековието (от началото на съществуването на "Влахия" като отделна и независима - или поне във вътрешната си политика - страна, до ок. XIX век) е българският, а наследилият го след това "румънски" е пълен с най-различни заемки от езикови групи, различни от романската, сред които най-многобройни са тези от славянската. Проблем на пръв поглед не би трябвало да има - френският например също е романски език, но с доста германски заемки, както и английският е германски с доста романски (през френско-норман(д)ския). Обаче днешните румънци на официално (или официозно) масмедийно и прочие ниво, предназначено най-вече за широката публика, та дори и на научно, като че ли имат навика да пренебрегват това си наследство и да не го споменават, сякаш изобщо не съществува. Което е тъжно като всяка последица от някакъв междунационален (и често братоубийствен)  конфликт. 

От историческа гледна точка не само връзките, но дори и родството между българите и власите ми изглеждат несъмнени. Независимо дали говорим за власи на север или юг от Дунав, през средновековието преобладаващата част от техните лични имена са идентични с българските; значително по-малко са "собствено-влашките" или тези с различен произход. Не забравяйте, че става въпрос за ерата, в която религията има най-голямо значение, а Религията под въпрос е православното християнство, което носи със себе си собствен пакет имена, давани при важния обред на кръщението. Важността на този християнски обред може да се прецени по факта, че много средновековни владетели и обикновени българи носят двойни имена - едно, дадено им от родителя и едно - от свещеника, който ги кръщава (напр. Борис-Михаил или Гаврил-Радомир). А власите пък носят "чисто български", т.е. имена, непринадлежащи към основния християнски пакет. Забравих да спомена, че това е сравително лесно за установяване, тъй като произходът на имената от "пакета" е преди всичко арамейски и отчасти гръцки. "Рад(ослав)", "Литовой", "Мирчо" и много други лични имена на средновековни "власи" са от толкова очевидно български произход, колкото например "Фаркаш" не е. Същото впрочем ми се струва валидно и за християнското име Йоан/Иван, което основателят на Влашкото княжество и първият от династията Басараб предпочита да използва във формата "Иванко", която е по-скоро "българска", отколкото "славянска". Въпреки това, рядко срещаме изрази като "български произход", когато става въпрос за влашкия и осбено за румънския - за сметка на "славянските" заемки и предчувствието ми подсказва, че още дълго ще бъде така. Принципно няма проблеми, защото и българският спада към групата на "славянските" езици, но ...все пак "Иванко" не е "Иванушка".

През ерата Чаушеску румънците бяха направили един филм, в който Мирча чел Батрън ("Стария") беше облечен като рицар на Кръглата маса от Томас Малори, та и воините му така, изобщо - величава тема, трагедии, подходящи за перото на Шекспир и епика, достойна за Двореца в центъра на Букурещ (тая необхватна грамада, заради която, доколкото разбрах, са сринали част от толкова симпатичния стар град на Букурещ, в чиито задимени и топли кръчми хъшовете са сучели мустаци, дигали безброй наздравици и отправяли безчет закани към Османската империя-поробителка). Нищо лошо с трагедиите, че и с епиката (за Двореца, виж, се колебая...), но според мене на реквизита не би му навредила по-голямата историческа акуратност. Нямам много познания за влашките войски на Мирча след 1400 г., но съм се позачитал и позаглеждал по темата за периода непосредствено преди това, стигайки до 1396 г. И впечатленията ми са ...различни. Власите през XIV в. са много специфични с облеклото си, което, както пишат някои западняци и най-вече маджарите, които ги смятат за бунтовници и претендират, че са техни поданици, се състои от кожени кафтани, дълги до коляното, овчи кожуси, ботуши и високи шапки, които поне на мене ми напомнят на куманските. И нищо чудно, като си помислим, че през 1232 г. Бела IV приема титлата "крал на Кумания", а не "крал на Влахия", макар и преди това е завладял точно "исконните" влашки земи от Молдова до Северин. Бесар-апа си е куманско име, а и пръстенът-печат на някой си Бесар е намерен точно в Царевград Търнов - чието "оригинално" име пък може би е "влашко". Но какво е "влашкото"? Онова, принадлежащо на културното наследство на остатъците от източнороманското население, запазило в своя език спомена за някогашното господство на латинския северно от т.нар. "линия Иречек" - а понякога и южно, какъвто, изглежда, е случаят с романоезичното население в провинция Македония, Епирските планини и - може би най-тайнственото - в териториите между Хем и Горнотракийската низина, за което говорят Теофилакт Симоката и Теофан Изповедник. "Турну" във всеки случай ми напомня на "Търново", минато през старо/средно-български, разбира се, а не е ли странно, че гореспоменатите двама византийски хронисти цитират подобни предполагаемо "влашки" думи: torna, torna fratre!

Прочие, рицарите на Мирча, та и самият той, едва ли са били преобладаващата част от армията му, а дори и най-модерните от тях не са били като онези от "ерата Малори" (или по-скоро "ерата Максимилиан" - по въпроса непременно разгледайте музея в двореца с паметника на Франц Йозеф отпред, ако ви падне възможност), която настъпва близо столетие по-късно дори на запад, да не говорим за изтока. Изворите представят воините на Влашкото воеводство от тази епоха по-скоро като куманите - стрелци и копиеносци, но с леко защитно облекло. Разбира се, воеводата и свитата му вероятно са носели по-тежки доспехи, но сигурно и те, по източен образец, са имали и лък и колчан със стрели, за разлика от западните им колеги. Мечове или саби е било по-скоро въпрос на личен вкус и/или финансови възможности, но вероятно власите са си служели по-добре със сабята. Крали Марко също се хвали със "сабя-дамаскиня" а не, примерно, с "меч миланезе". Защо да не допуснем, че, подобно на българите и маджарите (защо не и сърбите, а дори и византийците) от тази епоха, куманите и татарите са имали много голямо влияние при оформянето на влашкия начин на водене на бой, въоръжение и тактики? И по-смело: нима поражението, нанесено при Посада в Карпатите, на Робер д'Анжу от Иванко Басараб, не напомня българските победи срещу византийците в битките при Върбишкия и Тревненския проход? При този знаменателен маджарски разгром самият Робер твърди, че е спасен от някой си Радослав, син на Никола! Дали последният е бил българин, сърбин или влах, като че ли не е толкова важно... Защо? - Запазен е надпис от края на XIV в. от крепостта Холъвник (на левия, т.е. влашкия бряг на Дунава), чието име идва от среднобългарската дума за "гащи" (холева = калеври?), който гласи: "Обнови се тая крепост при цар Баазит". Не е известно османският султан Баязид Илдъръм (Светкавицата) да е носил официално титлата "цар", но старобългарският автор на надписа тъй или иначе му я е прикачил. Симбиоза на много нива - и не от вчера - колко типично за Балканите, нали?

Тайните на влашкия произход едва ли някога ще бъдат разрешени окончателно без появата на нови автентични изворови данни. Цялата "типично балканска" културна мешавица обърква нещата допълнително. Словенският философ Славой Жижек в една своя лекция разяснява отрицателното значение на термина "балкански", отбелязвайки, че за австрийците "балкански" са словенците - толкова ниско културни, вулгарни и тн., за германците пък "балкански" са австрийците - едва се разбира този диалект, на какво прилича това и тн.; за французите пък "балкански" са дори германците - тези пруски варвари, недодялани, смърдящи на бира и тн. Някои други пък - може би сме малцинство, признавам - виждат в Балканите една невероятно интересна културно-историческа амалгама, насъбрала толкова много от преминалите от тук и останалите цивилизационни и културни общности, че изследването й представлява неустоимо интелектуално и научно предизвикателство. Но ние, местните, си знаем най-добре :-)

На картинката горе: монголски конник пронизва тевтонски рицар в битката при Летница (Лигниц) през 1241 г., но аз бих поспекулирал малко с нея, твърдейки, че тя всъщност илюстрира монголски ренегат, преминал на куманска служба, сражаващ се в битката между ордата на хан Юрий Улашевич и Тевтонския орден в средното течение на р. Олт в 1218 г.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Размерите на Дешт-и Кипчак ("Степта на кипчаките/куманите") в XI-XIII в. приблизително съвпадали с тези на по-късния монголски "Улус на Джучи"; "татарската" империя, която е по-известна в нашата историческа литература под името "Златната орда". От нейните граници според мен трябва да изключим само крайните й северни и южни части, разположени на изток от р. Дон (напр. Волжко-Камска България и долините по долното течение на реките Амударя и Сърдаря, вливащи се в Аралско море). Предложеният тук на читателя откъс е част от по-обширен материал, предназначен за сборника, посветен на тридесетодишнината от създаването на Центъра за Славяно-Византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” към СУ „Св. Климент Охридски”, чието излизане е предстоящо. Бел. моя, В.И.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Приблизително в периода 1030-60 г. кипчаците/кумани изместват напълно от степите между реките Волга и Дунав огузите и печенегите и заемат мястото им като върховни владетели на тези земи. Макар и в историческите източници да липсват подробни данни за това как се извършва тази впечатляваща промяна, дори и от малкото, което знаем, бихме могли да заключим, че силните племенни конфедерации на западните огузи и на печенегите, които до този момент не са имали равностоен противник в региона, просто се сблъскват с превъзхождащ ги враг и претърпяват от него пълно поражение, което ги принуждава да напуснат родината си. С оглед на последвалите събития, за мене това изглежда най-адекватното обяснение.

Тъй като малцина автори се спират на предполагаемия военен конфликт между печенеги, огузи и кипчаки (може би поради оскъдността на информацията) тук бих искал накратко да изтъкна най-важните си аргументи за неговото съществуване. Т.напр. от по-късните данни на арабските автори ал-Тани и ал-Димашки узнаваме, че Дешт-и Кипчак (букв. „степта на кипчаките”[1]) била населена от следните кумански племена (или кланове): елбори (борили)[2], бараки, дортоба (дурут), бурджогли (бурджоглу), йемек (кимек), токсоба, йетиоба, манкурогли (манкуроглу), ал арс, куманлу, башкорти, карабахи, узи, джортани (шортани), баджанаци и кара-берекли, „от които „хански” били елборите и токсоба” (Евстигнеев 2011, 21). В този списък можем да познаем имената на предишни „господари” на същите земи, като напр. торките-огузи (тук „узи”), печенегите („баджанаци”) и дори на древния източноирански етнос на аланите–яси („ал арс”), чиито сарматски предци са господствали над равнините на север от Черно море още преди 1000 години! Това означава, че куманската общност е „погълнала”, т.е. асимилирала посочените племена, а летописците вече ги смятат за кипчаки. На теория присъединяването на посочените племена към куманите би могло и да е доброволно. От други източници обаче знаем, че далеч не всички потомци на печенегите и западните огузи споделят тази съдба, т.е. присъединяване към куманите. В периода от ок. 1030 до 1060 г. по-голямата част от посочените две племена започва не само да провежда ожесточени нападения срещу своите „цивилизовани” християнски съседи, но и да се концентрира в пограничните с тях земи на запад от предишните си местообитания. В руските летописи се съдържат данни за мащабно печенежко нападение, проведено срещу самата им столица Киев през 1036 г. Атаката е отблъсната, като великият руски княз Ярослав Мъдри (1016-1054) нанася жестоко поражение на номадите в полето пред града (Плетнёва 2010, 26). След този разгром печенежките нападения срещу Киевска Рус, които дотогава имат зад гърба си повече от век история, заглъхват окончателно. Очевидната причина за това е, че част от печенегите се изтеглят далеч на юг към придунавските земи, а друга част приема върховенството на кипчаците и не се споменава повече като самостоятелен етнос. При тези събития се натрапва аналогията с похода на маджарите към Киев, проведен 140 години по-рано, когато последните, разбити и прогонени от българо-печенежкия съюз, „пробват” дали могат да се установят в тази част на Русия. Срещнали решителен отпор, маджарите предпочитат да преминат Карпатите и да завладеят панонската равнина (Плетнёва 2010, 14), като така основават съвременна Унгария. Виждайки, че печенегите постъпват подобно на разбитите от тях маджари, не би ли следвало да си зададем въпроса кой ги е принудил към този без съмнение отчаян ход? Бидейки отхвърлени от силната във военно отношение руска държава, по-нататъшното преселение на техните орди се проследява във византийските хроники. Десетилетие след битката пред Киев летописите отбелязват преминаването на р. Дунав от печенегите, чиято численост този път надхвърля онази на участниците във всичките им предишни походи. Така започва една дългогодишна и изключително упорита и кръвопролитна война с империята, като очевидната крайна цел на печенегите в нея е да завладеят за себе си част от византийската територия и да се заселят там. Вместо това крайният резултат от посочения конфликт е пълното унищожение на могъщия печенежки военноплеменен съюз в Придунавието. Ако се доверим на хронистите, избитите печенеги са стотици хиляди, а остатъците от тях стават имперски поданици. Съдбата на печенегите, които не намират смъртта си в гореспоменатата война или в предполагаемия конфликт с кипчаците, се състои в присъединяването към последните или в преминаването на служба като погранични бойци във войските на християнските държави, граничещи със степта, т.е. на руските княжества, Маджарското кралство и Византия. 

     Абсолютно същата е съдбата и на страховитите някога западни огузи, чиито орди започват да разполагат становете си в опасна близост до руските граници. В 1055 г. и 1060 г. руските князе нанасят на „торките” жестоки „превантивни” удари. След това руските летописи повече не ги споменават като самостоятелна политическа сила (Плетнёва 2010, 29-30). Няколко години след това оцелелите от тези поражения „узи” (както ги наричат византийците), чийто брой още е твърде значителен[3], прехвърлят Дунава и, подобно на печенегите, опитват да се заселят във Византия. За тяхно нещастие, през 1064 г. узите са покосени от епидемия, която изтребва по-голямата част от тях и ги унищожава окончателно като автономен политически субект. Някои, като руската изследователка Плетньова, спекулират, че при придвижването си на запад от р. Волга и на юг от Дунав узите всъщност искали да се съединят със своите родственици - източните огузи, които по същото време основават огромния Селджукски султанат и завоюват Близкия изток и малоазийските територии на Византия (Плетнёва 2010, 29). Историческите основания[4] за подобни предположения обаче изглеждат абсурдни, тъй като двата клона на огузите са разделени отдавна и едва ли биха били способни да извършват такива координирани акции, поддържайки комуникацията помежду си през хилядите километри територии, заети от вражески настроени племена и държави. Много по-вероятно изглежда причината за миграцията на западните огузи да са били атаките на кипчакската конфедерация срещу родната им степ (Golden 2005, 315). За мене изглежда несъмнено, че по това време военноплеменният съюз на куманите е трябвало да притежава достатъчно сили, за да прогони, унищожи или асимилира както узите, така и печенегите от заеманите преди това от тях територии, както и че това не е станало без война. За подобно начинание се изисква съществуването на политическо обединение, способно да събере достатъчно многобройна, силна и координирана в действията си армия. Като че ли в потвърждение на това кой е новият господар на степите, още на следващата година след побягването на узите пред армиите на руските князе (т.е. в 1060 г.), „половският княз” Сокал напада Черниговското и Переяславълското княжество (Плетнёва 2010, 49). Малко преди това куманите са засвидетелствали политическото си присъствие в района, когато в 1055 г. „дойде Блуш с половците и сключи Всеволод[5] мир с тях и те се завърнаха в своята страна” (Плетнёва 2010, 30).

---

[1] В този материал „Дешт-и Кипчак” се употребява и в смисъл на „страната на кипчаките”

[2] Съвпадението в имената на този кумански клан и на принадлежащия към династията на Асеневци български цар Борил (1207-1218) вероятно не е случайно. Същото име („Борил”) носи и един от най-близките сътрудници на византийския император Никифор III Вотаниат (1078-1081), което в съвременната научна литература обикновено се сочи като аргумент за „българо-печенежкия му произход” (срв. напр. Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 37). Като доказателство за правотата на „печенежката” теза се сочи, че „първата поява на куманите на Балканите се отнася към 1078 г.” (Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 36), т.е. дълго време след раждането на посочения „Борил”. Аз все пак не намирам за недопустимо името „Борил” да носи оригинално кипчашки произход (взимайки предвид и включването на някои от печенегите в куманската общност): един отделен кумански пришълец би могъл да пристигне в Европа и много по-рано от основната племенна маса, а куманите и печенегите вероятно са общували помежду си в земите на Средна Азия много преди византийските източници да узнаят за това (или да се заинтересуват от него).

[3] Византийските хронисти посочват, че в 1064 г. преминалите р. Дунав узи наброявали 600 000 човека.

[4] Смятам, че с тази хипотеза Плетньова се опитва да нагоди анализа на събитията към собствените си „еволюционноисторически” схеми, повлияни от т.нар. „материалистическо” разбиране на историческите процеси, поддържайки схващането, че поради нивото на политическата си организация кипчаците не са могли да бъдат организирани в конфедерация. По тази причина тя се опитва да намери какви ли не други причини за миграцията на печенегите и узите, които очевидно биха могли да бъдат победени и прогонени от родината си само от достатъчно силен (и, разбира се, организиран) противник. В нейните разработки археологическите находки, свързвани с куманите, са използвани за доказването на същите теории. Въпреки това смятам за очевидно, че узите и печенегите не биха допуснали да изгубят земите си без война, от което следва, че кипчаците все пак са били организирали в някакъв вид съюз, който е действал единно и организирано срещу тях. Освен това наличието на предпоставени тези кара Плетньова да се впуска в абсурдни предположения, като това за причината за преселението на узите, която не само противоречи на логиката, но и за нея не са ми известни каквито и да било изворови податки...

[5] Княз Всеволод Ярославич, син на Ярослав Мъдри и Ингигерд Шведска. Той вероятно сключва мира с половците в качеството си на переяславълски княз (1054-1073). Переяславълското княжество било съседно на Киевското и се намирало на срещуположния (левия) бряг на р. Днепър, която служела за граница между двете. Переяславълското, Киевското, Черниговското и Галицко-Волинското (както и техните „уделни”) княжества са онези средновековни руски държавици, които най-често контактували с куманите и другите номади, тъй като имали пряка граница с техните земи в степта.

По-долу: илюстрация на издателство "Оспри" от известния художник Ангъс Макбрайд, изобразяваща "волжко-български конник" (1); "кипчакски (кумански) воин" (2) и "печенежка дама" (3) от периода X-XIII в.

Роже де Флор, Асеневци и "кралство Анатолия"

Със специални благодарности към Ивчето!

Флорентинският хронист от 14 в. Джовани Вилани нарича „баща на всички кондотиери” не друг, а именно може би най-известния в историята алмогаварски водач – Роже (Рохер) де Флор.  Достатъчно е да се каже, че за сюжет на вероятно най-популярния испански рицарски роман „Tyrant lo Blanc” (по който преди десетина години направиха и филм) служат именно подвизите на този полузабравен днес пълководец. Истинското име на Роже, когото хронистът Мунтанер нарича „брат (фра)[i] Рохер”, вероятно е звучало като Рюдигер фон Блум[ii], тъй като, парадоксално, по народност той не е бил каталан или дори ибериец, а немец. Баща му, Рихард фон Блум, е соколар на служба при император Фридрих II, който загива в битката при Талиакоцо (1268 г.) на страната на Конрадин, последния от Хоенщауфените, разбит от Шарл I д’Анжу. Роже още като малко момче е взет на служба на един от корабите на тамплиерите, спрял да презимува в родния му град Бриндизи. Мунтанер твърди, че на петнадесет години Роже вече бил един от най-опитните моряци и „познавачи на морското дело” в света. Доказателство за това е фактът, че магистърът на тамплиерите го прави не само „брат-сержант” от ордена[iii], а и му поверява командването на „най-големия построен по това време кораб, наречен „Сокол”[iv]. Като капитан на кораба Роже служи в Светите земи и вероятно се занимава с военна служба в полза на ордена, а може би и с корсарство, тъй като според Мунтанер „печелел много”. „Най-големият” негов подвиг, който е отбелязан от каталанския хронист, е спасяването на бежанците-християни при падането на Акра в края на май 1291 г.  Братът-сержант натоварва на кораба си „много хора с големи богатства” и ги превозва до все още непревзетата от мамелюците християнска крепост „Монс Пелерен”[v], като „в това пътуване спечели несметно богатство”. Явно Роже спасява хората не напълно безкористно, поради което по-късно е подведен под отговорност от магистъра[vi], който го обвинява в незаконно присвояване на имущество. След завръщането си на Запад, той изоставя кораба си в Марсилия и отива в Генуа, чиято комуна (макар и тайно) поддържа не само наемниците си арбалетиери, но и различни пирати. Там, благодарение на помощта на „Тичино Дория и други стари приятели”, той закупува една галера на име „Ла Оливета” и, след като я въоръжава добре, се отправя на юг, за да предложи услугите си на воюващите страни в последната ожесточена фаза от „Войната на Сицилианската вечерня”.

     Така новоизпеченият корсар се изплъзва от угрозата от страна на бившите си „братя” от ордена на Храма и е приет във войската на сицилийския крал Фадрик III (1295-1337), третият син на арагонския монарх Пере Велики и Констанс Хоенщауфен. На страната на Фадрик срещу Шарл II д’Анжу (1285-1309) и неговите съюзници Шарл дьо Валоа[vii] и папа Бонифаций VIII (1294-1303) по това време се сражават много арагонци, каталани и алмогавари, вкл. и летописеца Рамон Мунтанер. Роже се проявява като великолепен флотоводец в последната фаза на войната и скоро вече е начело не на една, а на десет галери. Бившият тамплиер е провъзгласен за вицеадмирал от краля и смелите му акции допринасят съществено за сключването на успешния за последния мирен договор от Калтабелота (31.08.1302 г.). Споменатият договор е знаменателен с това, че най-сетне приключва продължилият двадесет години конфликт, оставяйки Сицилия в ръцете на Фадрик като „крал на Тринакрия”.

Мирът, макар и успешен за "неговата" страна, обаче, на практика, не е изгоден нито за Роже, който (според Мунтанер) все още се бои да не бъде заловен и предаден на тамплиерите, нито на алмогаварите, които са свикнали да се издържат само от война и грабеж. За сметка на това изтощените от войната сицилианци и дори техният арагонски владетел с радост биха се освободили от тегобата, която представляват многобройните алмогавари и останалите войски, чието скъпоструващо поддържане става вече излишно. Тогава Роже измисля план, с който хем да се намери извън обсега на тамплиерите (притежаващи влияние в целия католически свят), хем да използва възникналата ситуация най-добре за себе си. Установил вече добри връзки с арагоно-каталанската армия, той предлага услугите си като водач на тази част от нея, която пожелае да го последва, за да постъпят на служба като наемници на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). Поводът за това е, че по същото време анатолийските владения на Византия се намират в пълен политически хаос и са почти напълно завладяни от турците. Василевсът, който е чувал за Роже още като капитан на „Сокол”, а също така е добре информиран и за скорошните му подвизи, се съгласява на предложението и приеме да подпише един доста подробен договор с него и армията му. Тъй като този договор по същество представлява ако не първата хронологично, то най-известната и донякъде „символично първата” condotta, според мен си струва да го опиша малко по-подробно. Рамон Мунтанер, който твърди, че е участвал лично в самото съставяне на документа, изброява условията по „кондотата” по следния начин: „...императорът се съгласи той (Роже де Флор) да се ожени за племенницата му, дъщерята на императора на Загора... съгласи се също така цялата войска, която Роже щеше да доведе със себе си, да получи следната заплата: четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две унции за лековъоръжен конник, една унция за пехотинец, четири унции за комит на гребците, една унция за кормчия, двадесет тарини[viii] за стрелец и двадесет и пет тарини за началник на гребците, като заплатата се изплаща на всеки четири месеца; и ако в даден момент някой реши да си тръгне обратно, да може да го извърши като си уреди сметките и да му се заплати, а когато си тръгва, да получи за обратния път двумесечна заплата;  брат Роже да стане „Велик дук” на цялата империя.”[ix]

Цената, договорена от Роже де Флор (особено предвид намалената тогавашна платежоспособност на Византийската империя в сравнение с предишни периоди), е повече от добра и, когато отпътува от главното сицилийско пристанище Месина, той е начело на 36 „галери, нефове, линове и тариди”[x], хиляда и петстотин конници[xi] с конете и екипировката си и „повече от четири хиляди алмогавари и повече от хиляда моряци наемници, без да се броят гребците-роби и моряците от екипажа”[xii]. Така общата численост на „професионалните” военни във войската е 5 500 мъже, а, като се има предвид, че те „в по-голямата си част водеха жените, приятелките и децата си”, то „всички тези хора (които) бяха каталонци и арагонци” вероятно наброяват ок. десет хиляди[xiii]. Освен бойците от „обикновен” произход, заедно с армията заминават и голям брой рицари и високопоставени благородници, вкл. и такива от най-близкото обкръжение на крал Фадрик III, като напр. доновете Феран Шеменис д’Аренос, Феран д’Аунес, Корберан д’Алет, самият по-късен летописец Рамон Мунтанер и мн. др.[xiv] По този начин е сложено началото на онази прославена наемническа войска, наречена впоследствие „Великата каталанска компания на Изток”. След няколко десетилетия прочути кондотиерски водачи като Вернер фон Урслинген и Фра Мориале[xv] кръщават по същия начин („Великата компания”) командваните от тях наемнически съединения, които представляват най-многобройната и силна за времето си армия в цяла Италия. „Приемствеността” помежду им става още по-ясна от факта, че техният съвременник - флорентинският автор Джовани Вилани (когото цитирах в началото) явно ги смята за „подражатели” на Роже де Флор, когото нарича „бащата на всички кондотиери”. 

След като по пътя си използва възможността да разграби венецианския о-в Кеос[xvi] – един акт, който изглежда по-скоро пиратски, отколкото корсарски[xvii], Роже де Флор пристига в Константинопол начело на своята каталанска армада през септември 1303 г. Той е приет с големи почести от Андроник II Палеолог и неговия син и съимператор Михаил IX (1281-1320). Освен че бива провъзгласен за „мега дук” на Империята[xviii], военен пост, който най-общо отговаря на дн. „адмирал”, Роже получава и обещаната ръка на „дъщерята на императора на Загора”. Това е Мария Асенина, по-малката дъщеря на бившия български цар Йоан III Асен (1279-1280) и сестрата на Андроник II – Ирина Палеолог. За нея Мунтанер казва, че „беше една от най-красивите и умни девойки на земята”. Така отлъченият от ордена на тамплиерите брат Роже се превръща от преследван изгнаник в един от най-високопоставените велможи в Източната Римска империя и същевременно се свързва с втората или третата по влияние благородническа фамилия в нея – тази на т.нар. „византийски Асеневци”. Но неговите амбиции, както ще видим, са още по-големи.

Затрудненото положение на Византия, която в кр. на 13 и нач. на 14 в. търпи ред срамни поражения от турците по източните си граници и вследствие на това губи почти всичките си територии в Мала Азия, позволява на бившия тамплиер да опита да се възползва от критичната ситуация за своя собствена изгода. От последвалите събития става ясно, че той вероятно планира действията си далеч преди пристигането си на изток, като не е невъзможно в изготвянето на плановете му да е взел участие и бившият му "патрон" - самият сицилийски крал Фадрик III. Съществуват ред източници, които показват съществуването на известна координация и връзка между плановете на Роже, Фадрик, новият арагонски крал Хайме II Справедливи (1291-1327) и дори бившият им враг Шарл дьо Валоа, титулярен латински император на Константинопол. Всеки от изброените трима западни монарси има свои собствени апетити, прицелени към изпадналата в тежка политическа криза империя на Андроник II[xix]. Т.напр., малко след сключването на мира от Калтабелота, Шарл и Фадрик сключват договор, който предвижда съвместно тяхно нападение срещу Византия, чиято крайна цел трябва да е възстановяването на бившата Латинска империя, унищожена от бащата на Андроник – Михаил VIII Палеолог, още през 1261 г. Подобни намерения съвсем логично намират поддръжка и от папството, особено след като Андроник II изоставя политиката на баща си за сключване на уния между Източната и Западната църква. Предприемането на военни акции срещу Византия е препоръчвано от множество кръстоносни теоретици от епохата, които, подобно на мнозинството католици, виждат в православната империя владение на схизматици, отнето от законните му притежатели (т.е. от латинските императори, управлявали Константинопол от 1204 до 1261 г.), пречка пред възвръщането на Йерусалим и, не на последно място, слаба държава, която е неспособна да защитава земите си от турците и така им позволява (от доскорошни „роби” на съюзния на кръстоносците монголски Илханат в Иран) да се превърнат в заплаха дори и за Запада[xx]. Но, както ще видим, въпреки че всяка от тези изброени сили ще се опита да използва Роже за своите цели, той действа предимно в името на собствените си интереси, забърквайки се в изключително сложна политическа игра. Същото в не по-малка степен се отнася и до „Компанията”, превръщайки я и в това отношение предшественик на по-късните кондотиери.

Интригите започват едва ли не със самото посрещане на каталаните в Константинопол. Тъй като се оказва, че новият имперски "мега дук" е взел значителна сума (която явно отказва да върне) назаем от някои от генуезците в Пера[xxi] , по този повод избухва свада между последните и наемниците, която скоро прераства в кръвопролитен сблъсък по улиците на Константинопол. Каталаните надделяват и избиват много генуезци, а Лигурийската република[xxii] и особено нейните колонисти в Пера се превръщат в смъртен враг на компанията. Този конфликт заплашва да стане сериозен политически проблем между Византия и Генуа, тъй като каталаните искат да нападнат все още неукрепената по това време Пера, но Андроник II успява да ги спре. Така още в началото необузданите алмогавари показват, че службата им като воини на Империята съвсем няма да бъде безпроблемна и гладка. Андроник бърза да се освободи от присъствието им в столицата и, след като им дава уговорените първоначални заплати, им нарежда да се отправят към Анатолия, където трябва да воюват срещу турците. Междувременно Роже успява да уреди един от своите военачалници – дон Феран д’Аунес, също да сключи брак с „една роднина на императора”[xxiii] и го прави свой адмирал[xxiv]. Дон Феран остава начело на флотата и екипажа й от моряци, докато останалата войска дебаркира на укрепения п-в Артаки (Кизик) в Мала Азия – една от последните по-обширни територии, останали за момента във византийски ръце, вън от крепостните стени на по-големите градове, разположени във вътрешността на континента. Мястото на акостирането явно е избрано неслучайно, като причината е, че византийците са узнали, че наблизо лагеруват турци. В случая очевидно става въпрос за цяло турско номадско племе или орда, а не за "обикновен" турски отряд за набег (газа), тъй като Мунтанер отбелязва, че "неверниците" били заедно с жените и децата си. Предвид местоположението на Кизик, може да се допусне, че това е било едно от племената, принадлежащи към бейлика на Караси или на самия Осман[xxv]. В едно ожесточено сражение Каталанската компания постига първата си значителна победа срещу турците, като, според очевидно преувеличените данни на Мунтанер, „от турците този ден загинаха повече от три хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци”. След това, тъй като вече започват зимните студове, каталаните са принудени да прекъснат кампанията си и са разквартирувани във византийските поселения на Артаки, където остават да презимуват до пролетта на 1304 г.

Враговете на каталаните, анатолийските турци, са може би най-важният новопоявил се политически фактор, който ще промени и вече променя коренно статуквото в региона (което преди това се е запазило приблизително еднакво в продължение на повече от две столетия). Дотогава Византия е владяла над плодородните речни долини и равнини на западната част на Мала Азия и над по-голямата част от крайбрежието на този огромен п-в, а турците от т.нар. Селджукски султанат са господствали над полупустинните плата в центъра и вътрешноконтиненталните равнини и долини, разположени в източната му част. Вина за "промяната на статуквото" носи най-вече монголското нашествие от средата на 13 в., което, погледнато обобщено, има следните най-важни дълготрайни последствия: 
1) Докарва в Анатолия големи групи турски номади от Средна Азия, които са приети от родствените им селджуци и са настанени по границите с християнските държави (Византийската и Трапезундската империи и Киликийска Армения); 
2) Над т.нар. Румски султанат се установява тежка васална зависимост от монголския Илханат в Иран
 и 
3) Голяма част от земите в Източна Анатолия, предишното ядро на държавата на селджуките, са раздадени на татарски племена. 
В резултат турците, разгромени от превъзхождащите ги сили на Илханата, се струпват масово по византийската граница, където, организирани от предприемчиви бейове - предводители и вождове на номадски племена, започват експанзия, насочена от планинските плата във вътрешността по плодородните речни долини в посока към западното крайбрежие. Въпреки упоритите опити на първите Палеолози да ги спрат, техният натиск се оказва неудържим. Балансът е нарушен и, не на последно място, заради свръх-ангажираността на възродената през 1261 г. Византия да брани Константинопол срещу опитите на Запада за възстановяване на Латинската империя. 

Последният епизод на дългата война между ромеите и турските племена (за които, като мюсюлмани, тя придобива характер на газават – или перманентен джихад, т.е. "свещена война", срещу „неверниците”) настъпва в нач. на 90-те год. на 13 в. В края на зимата на 1292-93 г. турците преминават византийската граница и опустошават темата Неокастра. Андроник II изпраща срещу тях талантливия си военачалник Алексий Филантропин, който съумява временно да ги отблъсне. Но, в края на 1295 г., самият Филантропин вдига бунт срещу императора и, макар че Андроник успява да го разгроми, добре подготвената му армия в крайна сметка е унищожена, събитие, което на този етап се превръща в непоправима загуба[xxvi]. Нещо повече: местните войници – стратиоти, прониари и акрити, чието благосъстояние е пострадало от новите данъчни реформи, въведени от Андроник, не искат повече да се сражават за Империята. След суровата зима на 1298-99 г. турците отново прекосяват границата при долината на р. Меандър. Срещайки вече само вяла и неорганизирана съпротива, до 1302 г. те завладяват равнините между реките Меандър и Хермос и, в рамките на две години, цялото западноанатолийско крайбрежие и прилежащите му земи, разположени по-навътре в континента чак до Адрамитион на север попадат в техни ръце (с изключение на Филаделфия, Фокея и някои др. по-големи и по-добре укрепени градски центрове)[xxvii]. Защитата на византийска Витиния, областта, представлявала „ядрото” на бившата Никейска империя, разположена в северозападния ъгъл на Мала Азия, която дотогава представлява "непоклатима" християнска крепост, също рухва. Това се превръща във факт след битката при Бафеон, състояла се на 27 юли 1302 г., в която един от новоизгрялите турски водачи – Осман, побеждава немалка армия, водена от управителя на Никомидия Георги Музалон. Друга армия – тази на съимператора Михаил ΙΧ Палеолог (син на Андроник II) също е разбита в кръвопролитно сражение на юг при Магнезия (по-късната турска Маниса). В тази ромейска войска между другото участват и голям брой наемници алани. Това са 10 000 елитни бойци, които Мунтанер нарича „най-добрата конница на Изтока” и които наскоро са намерили убежище във Византия, бягайки от междуособната война, която се води по това време в далечните северни земи на т.нар. „Златна орда”.

           На завоюваните от Византия обширни територии в кр. на 13 и нач. на 14 в. най-силните водачи на тюркменските племена слагат основите на нови държавни образования – т.нар. бейлици. От север на юг най-известните и влиятелни сред тях са тези на Исфендияр, Осман, Караси, Гермиян, Сарухан, Айдън и Ментеше. В съвременната англоезична историография, посветена на периода, те често са характеризирани като "ghazi-states". Така на алмогаварите, потомци на поколения бойци, калявали се в „свещената война” на перманентни набези и плячкосване срещу мюсюлманите на Пиринеите, фактически им предстои сблъсък с техния възможно най-естествен противник и "антипод" – гази-бойците от Анатолия. Принципите им на водене на война не се различават особено, нито пък моралните такива – и това ще стане особено ясно малко по-късно, когато произхождащите от напълно различни краища на света, но все пак толкова сходни помежду си алмогавари и газии (като бит, нагласа и начин на воюване) ще се обединят в един заклеймен дори от Светия престол и неочакван от никой "противоестествен" съюз. 

След известни премеждия, случили се между каталаните и техните гръцки хазяи[xxviii] в Артаки, войската е готова за поход и потегля на юг на 1 април 1304 г.. Към нея се присъединяват аланите, както и една „чисто ромейска” част, водена от военачалника Марулес; факт, който Мунтанер „забравя” да спомене. Въпреки това започналата кампания, чийто върховен командващ без съмнение е Роже де Флор, както личи и по броя на войските, участващи в нея (необичайно голям за епохата), е истински поход за възстановяването на византийската власт над изгубените й наскоро територии от Мраморно море чак до долината на р. Меандър на юг. Този път основните сблъсъци са с племената, чиито територии са по на юг от тези на Караси и Осман. Те са наречени от Мунтанер „Сеза”, „Тин” и „Мендешия” и могат лесно да бъдат идентифицирани. Това са онези племена[xxix], назовавани по името на водачите си – "Сеза" е „Саса” на Саса бей, за когото по-късният турски летописец Енвери потвърждава, че е бил съюзник на "Тин", т.е. на „Айдън” – в случая Мехмед бей Айдъноглу, бивш субаша на бея на Гермиян – Якуб I, и "Мендешия" на Ментешеоглу бей, чието поле на действие се намира най-южно спрямо останалите. Първата мащабна битка, отбелязана от Мунтанер, се състои „на един дневен преход разстояние от града, наречен Филаделфия[xxx]” и се води срещу Саса и Айдън, които по това време обсаждат (явно заедно) тази голяма византийска твърдина. Каталанската компания им нанася голямо поражение, след което те се оттеглят на юг и обединяват силите си с тези на Ментеше. При малоазийския гр. Тир съединените сили на трите племена са разбити за втори път, като в битката загива и „сенешалът на войската”, до този момент един от най-изтъкнатите каталански водачи - дон Корберан д’Алет. След това Роже де Флор повиква при себе си флота (който е останал да зимува в Хиос). Целта е корабите да дойдат в пристанището Анеа, откъдето да подпомогнат другарите си. Освен онези, водени от адмирала дон Феран д’Аунес, в Анеа пристига и „закъснелият” още от Сицилия дон Бернат де Рокафорт, който води със себе си двеста тежковъоръжени конници и повече от хиляда алмогавари. Подкрепленията са посрещнати с радост и кампанията срещу турците продължава до края на лятото. Мунтанер описва още поне две значителни победи, постигнати от Каталанската компания срещу турците, последната от които, според него, се води при „Железните врата”, „което е една планина, имаща проход със същото име, който се намира между кралство Анатолия и кралство Армения”[xxxi]. Последната обикновено се идентифицира с планините Тавър (Таурос), разположени в крайния югоизток на полуострова, но, тъй като аз (и повечето съвременни изследвачи) смятам, че е абсолютно невъзможно каталанската армия да е „прехвръкнала” през половин Мала Азия, за да се бие с турци, нямащи никакво отношение към нападенията срещу Византия, то по-скоро става въпрос за някоя друга планина в близост до Западна Анатолия, която Мунтанер е идентифицирал погрешно. Още по-голямо основание за такова тълкуване на неговата информация дават данните у Пахимер, който, описвайки заключителните епизоди на кампанията срещу турците, споменава само, че Роже „се насочил към градовете Кула и Фурни, след като се убедил от безполезността от преследването на племето Гермиян”[xxxii]. 

        Тъй като последните етапи от боевете на каталаните срещу турците през лятото на 1304 г., вкл. (и най-вече!) сражението „при Железните врата”, не са достатъчно добре осветлени в достъпната ми литература, ще си позволя да изложа тук една своя хипотеза. Явно е, че още след битката при Филаделфия Саса и Айдъноглу[xxxiii] откриват, че не са способни сами да се противопоставят на каталаните и търсят помощ – на първо време от южния си съсед Ментешеоглу. След като и последният (обединил силите си с тях) понася поражение, те вероятно се обръщат за съдействие към сюзерена на Айдън, който по това време е и най-силният турски владетел в региона – Гермияноглу. Не други, а именно неговите земи се намират в непосредствена близост до споменатите от Пахимер градове Кула и Фурни. Така че последната битка, в която, според Мунтанер „загинаха повече от шест хиляди турски конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци” и след която, според Никифор Григора, „турците започнаха да бягат извън старите имперски граници”, най-вероятно се е водила срещу емира на Гермиян, обединил силите си с останалите разбити преди това турски племена.

След последната победа, която, дори и да не е била толкова грандиозна, колкото я описва Мунтанер, все пак вероятно наистина е принудила турците да „побягнат зад старите имперски граници”, по пътя си обратно към Анеа, Роже получава известие от император Андроник II, който го вика обратно в Константинопол, поради войната му с „императора на Загора”, т.е. с българския цар Теодор Светослав (1300-1321). Това се случва през август 1304 г., което ще рече, че кампанията срещу турците продължава повече от четири месеца. Успехите, постигнати в нея, са значителни, а равносметката е повече от положителна, особено като прибавим към нея и победата, постигната при п-в Артаки през есента на предната година. Последната явно освобождава провинция Витиния от натиска срещу нея и позволява на Империята да обърне внимание на по-южните провинции, които по това време са още по-застрашени от северните поради комбинирания натиск на Саса, Айдън и Ментеше. Зад споменатите стои мощта на Гермияноглу, за когото, макар и от сравнително беглите споменавания в изворите[xxxiv], можем да съдим, че в конкретния момент е най-влиятелният тюркменски бег по бившата граница на Румския султанат с Византия. В разказа си за тази кампания обаче Мунтанер – летописецът на Каталанската компания, описвайки я - явно не без основание - като истински триумф, премълчава за цял ред „произшествия”, които са ни известни от ромейските извори. Т.напр. той не споменава, че каталанският флот „рекетира” населението за егейските о-ви Хиос, Лесбос и Лемнос, а съвсем същото прави и сухопътната армия с градовете, които трябва да „освободи” от турците като Пиргион, Ефес (по-известен през тази епоха под името Алтолуого) и Филаделфия, като Роже дори обсажда „разбунтувалата се” срещу него Магнезия. Освен това възникват постоянни търкания между каталаните и обединените с тях алани и византийски войници; в разприте върховният главнокомандващ – Роже, винаги взема страната на „своите” бойци, независимо от повода и вината на участващите в тях. Каталаните отдавна са доказали, че са нетърпими към каквото и да е предизвикателство, а сблъсъците с техните „съюзници” прерастват в кръвопролитни схватки, в една от които загива дори синът на вожда на аланите Гиргон. Не е учудващо, че останалите алани напускат армията, "желаейки смъртта на „великия дук”[xxxv]. След всичко това не е изненадващо и че Андроник II бърза да прекрати кампанията (макар и Роже да настоява, че не я е приключил) и да изтегли наемниците от Анатолия, като причината едва ли е единствено в това, че „императора на Загора” го бил нападнал.

В коментара си по случая Мунтанер пише следното: „А великият дук остана много недоволен от това, че трябваше да напусне кралството Анатолия, което беше завладял изцяло и беше освободил от турците и страданията.” Думите, които съм сложил в курсив, според мен могат да служат като ключ към разкриването на задкулисните планове на Роже. Пахимер съобщава, че при завръщането си на север каталаните не отиват в Константинопол, както иска от тях василевса, а вместо това завиват на запад, където се прехвърлят през протока Дарданели и се установяват на лесно защитимия п-в Галиполи. Там те безкръвно заемат неговата едноименна главна крепост, която освен силни укрепления притежава и много добро пристанище. Установили се веднъж в Галиполи, след това през цялата есен и зима на 1304-5 г. каталаните преговарят с Андроник II, изисквайки от него допълнително заплащане (свръх онова, договорено в първоначалния контракт) и ред други привилегии, най-голямата част от които са предназначени за Роже де Флор[xxxvi]. Завладяването на Галиполи е брилянтен ход от страна на наемниците, който им дава възможност – тъй като разполагат и с голяма и силна флота – да „затворят” достъпа по море към Константинопол откъм запад, блокирайки важния пролив Дарданели, наречен от Мунтанер Бока д’Авер. Той същевременно представлява и най-прекия път от Европа към Мала Азия. Последното споменавам неслучайно, а поради факта, че твърде скоро Роже започва да иска от императора да му даде „владението над кралство Анатолия”, което, както ни внушава Мунтанер, той вече е бил „завладял” и „освободил”.

Тук се изкушавам да подхвърля една хипотеза, която не намира пълното си потвърждение в изворите, но която съвсем не ми се струва невероятна предвид цял ред исторически обстоятелства. Тъй като Мунтанер напълно недвусмислено сочи, че Роже е поставил като предварително условие за наемането си от Андроник II брака си с Мария Асенина, то дали това няма нещо общо и с така "внезапно" появилите му се претенции за „владението над кралство Анатолия”? Основанията ми за съществуването на подобна връзка имат общо и с българската средновековна история. Те са следните: Известно е, че през 1261-62 г. българският цар Мицо Асен, победен в избухналата по това време гражданска война в България от съперника си Константин Тих, емигрира във Византия. Той предава на император Михаил VIII Палеолог намиращите се тогава все още под негова власт важни български пристанищни градове Месемврия (дн. Несебър) и Анхиало (дн. Поморие), като в замяна на тях получава земи „в областта Троада, край река Скамандър”[xxxvii], т.е. в северозападната част на Мала Азия. Синът му Йоан III Асен, бащата на съпругата на Роже Мария, за кратко заема българския престол между 1279 и 1280 г., но в своето съвремие (а и в историята) е по-известен като ромейски деспот и основател на т.нар. „византийски Асеневци”, които са аристократична фамилия, която притежава голяма важност и тежест в политическия живот на Империята през 14-15 в. Хронистът Георги Пахимер споменава Йоан III Асен във връзка с кампанията на Михаил IX и аланите в Анатолия през 1302 г., което дава основание да предположим, че след фиаското си в Търново той се връща и продължава да живее предимно в именията си в северозападния ъгъл на п-ва. Дали благодарение именно на този малоазийски „апанаж”, както го нарича нашият изтъкнат медиевист Иван Божилов, Роже де Флор не иска да се свърже с фамилията на Асеневците? Напълно вероятно е някои съвременници на събитията да са възприемали замяната на Анхиало и Месемврия с именията ок. р. Скамандър, като размяна на „империята на Загора” с „кралство Анатолия”... Още по-типична би била подобна представа за „западния”, т.нар. „феодален” начин на мислене, който каталаните и/или бившия тамплиерски сержант без съмнение са споделяли!

Действията на Компанията по време на похода срещу турците и особено след това, са изненадващо бързо и успешно проведени, което по всяка вероятност означава, че са планирани предварително – особено заемането на п-в Галиполи, който м/у другото се намира в съседство с „областта Троада”, т.е. с Асеневския „апанаж”. Дали това не ни насочва към съществуването на подкрепа за наемниците от страна на „местни” жители; такива, които със сигурност са били по-добре запознати с тамошната обстановка от каталаните? В своето повествование Мунтанер ни оставя с впечатлението, че Асеневците, вкл. съпругата на Роже де Флор Мария, нейната майка Ирина Палеологина и „шуреите му”[xxxviii], до последно „държат” на страната на каталанския предводител. Тяхната подкрепа е спомената изрично дори по времето след проявата на почти пълна враждебност между него и официалните имперски власти, която е особено остро насочена срещу съимператора Михаил IX и „неговите” алани. Нещо повече, докато описва престоя на каталанската войска в Галиполи, Мунтанер се впуска в едно не твърде типично за неговото повествование географско-историческо описание на околностите на местността, в която е разположена армията, като при това отделя твърде голямо влияние на историята и местоположението на древна Троя, от чието име е получила името си областта Троада, където се намира и „деспотството” на Йоан III Асен. Пахимер пък съобщава, че този бивш български цар е починал някъде ок. 1302 г., т.е. към времето на неуспешния поход на Михаил IX и аланите. Дали известието за смъртта му не е достигнало и в далечния каталански лагер, разположен край сицилийското селище Калтабелота? Тогава вицеадмиралът Роже би могъл да си помисли, че, начело на силна армия, с каквато е заобиколен в Сицилия, може да се ожени за „наследницата на Троя” и, възвръщайки земите й (за които знаем, че по това време се намират под ударите на турците, водени от бившия нукер на селджукските султани Караси бег), да стане „крал на Анатолия”! Но, разбира се, трудно бихме могли да сме напълно сигурни в едно такова предположение, освен ако изворите не ни открият по-категорични доказателства за това, отколкото тези, с които разполагаме в момента...

---

[i] От лат. frater – брат, поради това, че Роже е бил „брат-сержант” от ордена на тамплиерите. Обръщението е характерно за епохата и е използвано за всички мъжки членове на военномонашеските ордени.

[ii] Или пък като Руджиеро дей Фиоре (тъй като според Мунтанер майка му е била родом от Бриндизи, т.е. италианка).

[iii] По всяка вероятност, въпреки „благородната” частица „де”, присъстваща в името му, Роже не е бил от достатъчно знатен произход (което е било задължително условие), за да бъде провъзгласен за „брат-рицар”.

[iv] Безспорно свидетелство за уменията на Роже, който не е дължал командването на произхода си, като много други свои съвременници.

[v] Това вер. е силната тамплиерска крепост Шател-Пелерен, която остава непревзета от мамелюците, но е изоставена от рицарите на Храма няколко месеца след падането на Акра.

[vi] Най-вероятно става въпрос за фра Жак дьо Моле (1292-1314).

[vii] Четвърти син на крал Филип III и единственият жив в нач. на 14 в. брат на тогавашния властващ френски монарх Филип IV Хубави (1285-1314). За известно време той е титулярен крал на Арагон (но неуспял да използва титлата си и коронясан единствено с кардиналска шапка, поради което в своята хроника Мунтанер го нарича подигравателно „крал на шапката и вятъра”) и латински император на Константинопол. Граф на Валоа, Анжу и Мен и родоначалник на по-късната френска кралска династия Валоа.

[viii] Тарина – сиц. монета, равна на 20 грама, златната унция е съдържала 30 тарини, т.е. 600 гр. злато, вж. Р. Панова (прев.), Рамон Мунтанер, Хроника. София, 1994, с. 104, 196, бел. 3. По-подробно за заплащането на наемниците пише и Г. Димов (който нар. въпросните монети тари), срв. Димов, Г. „Проблеми на византийското сребърно монетосечене. Причини за появата на василикона при Андроник II Палеолог (1282-1328)”. – В: История, година XXI, кн. 1, 2012, с. 27-29.

[ix] Прев. на Росица Панова, пак там, с. 46.

[x] Различни видове плавателни съдове – някои разчитащи главно на гребла, а други изцяло ветроходни (т.е. придвижващи се с помощта на платна), които по това време се използват в Средиземноморието.

[xi] Съдейки по тогавашните традиции във военното дело, без задължително всички от тях да са били от благороден произход, конниците вероятно са били предимно тежковъоръжени, т.е. подобни на рицарите (като в състава на войската със сигурност е имало и такива, т.е. каталански рицари с благородно потекло). Разбира се, сред тях вер. е имало и други, въоръжени по различен начин, като напр. конни стрелци с арбалет.

[xii] Пак там, с. 47.

[xiii] В своето произведение виз. хронист Георги Пахимер, който хронологично е най-близък до събитията, посочва броя на членовете на „компанията” като осем хиляди човека.

[xiv] Двама от най-високопоставените донове – Беренге д’Ентенса (принадлежащ към една от най-влиятелните баронски фамилии в Арагон) и Бернат де Рокафорт (който в 1302-3 г. разполага с толкова многобройна лична армия, че дори си позволява да не изпълни някои от условията на мира от Калтабелота), които играят голяма роля за по-късната съдба на „компанията”, не успяват да се подготвят навреме и пристигат на Изток по-късно.

[xv] В неговия случай приликата с Каталанската компания е още по-фрапираща, тъй като фра Мориале (Монреал д’Албарно), подобно на Роже де Флор, е бивш член на военномонашески орден (в случая – на този на хоспиталиерите).

[xvi] На 18 август 1303 г.

[xvii] По-късно венецианците искат обезщетение от византийския император за понесените от тях щети, тъй като Роже „бил византийски служител”, но последният вер. е действал изцяло на своя глава, тъй като по време на нападението Венеция била в мир с Константинопол вече от близо година (последната война помежду им продължава от 1296 до 1302 г.).

[xviii] Букв. „Велик дук” (гр.).

[xix] При това към 1303 г. тези „апетити” вече имат дълготрайна история, дори що се отнася до намесата на бившия византийски съюзник Арагон. Хайме II, който, преди да стане владетел на Арагон, е крал на Сицилия (1285-1296), се съгласява да участва в кръстоносен поход към Светите земи с двадесет галери, но само срещу отмяна на отлъчването си от църквата и получаването на годишна "помощ" от 40 000 златни унции. Впоследствие, подобно на Анжуйците, Хайме II изтъква и претенциите си за титлата „крал на Йерусалим”. През лятото на 1292 г. алмогаварският предводител и непобедим арагонски  адмирал Рохер де Лурия, начело на флот от тридесет галери, „внезапно” атакува византийските егейски острови Лесбос, Лемнос, Санторини (Тира), Тинос, Андрос, Миконос и Хиос, както и деспотата Морея (разп. на п-в Пелопонес). Набегът е успешен и адмиралът взима голяма плячка. Според самия него поводът за това неочаквано нападение е отказът на император Андроник II Палеолог да изплаща обещаните ежегодно 60 000 хиперпера на краля на Арагон. Политиката на враждебност между Византия и Арагон се задълбочава през август следната година, когато Хайме II предлага сключването на мир между своето кралство, италианските Анжуйци и поддържащите последните френски Капетинги. Според една от клаузите на този проектодоговор от 1293 г., Хайме предлага да върне завладяната от него южноиталианска област Калабрия на кралете на Неапол и да предаде о. Сицилия на папството след смъртта си. В замяна той изисква женитбата на своя брат Фадрик или за дъщерята на Шарл II д’Анжу или за наследничката на Латинската империя Катрин дьо Куртене (която в крайна сметка в нач. на 1301 г. се омъжва за Шарл дьо Валоа). При реализирането на втората възможност неговите условия са Фадрик да получи титлата „император на Константинопол” плюс 50 000 златни унции, които да финансират отвоюването на Латинската империя от ръцете на византийците. Отделно от това големият византийски о-в Родос се споменава в една папска "кръстоносна" схема, изработена ок. 1299 г., съгласно която крал Фадрик III трябва да го получи като фиеф (синоним на феод = феодално владение) и тн. Знаейки всичко това, човек би могъл да се учуди на дързостта на Андроник II, който решава да използва за своите цели наемници, които са васали на негови потенциални врагове (и запазват връзките си с тях!) и някои от които вероятно дори са взели участие в разграбването на Егейските о-ви и Морея (под водачеството на Рохер де Лурия)!

[xx] Т. напр. на 14 януари 1306 г. новият папа Климент V (Бертран дьо Гот, 1305-1314) пише до епископа на Сенлис, че всички добри християни трябвало спешно да подпомогнат Шарл дьо Валоа да си върне империята (т.е. Латинската империя в Константинопол), която му принадлежи по право, тъй като тя се намирала в смъртната опасност да бъде завладяна от турци и други сарацини и неверници, от чиито ръце щяло да бъде много трудно да се отнеме, курс. мой, вж. Иванов, Вл. „Причини и предпоставки за завоевателния поход на ордена на хоспиталиерите срещу о. Родос и архипелага на Додеканезите”. – Във: Mediaevalia, Бр. 3, 2011, с. 101 (електр. адрес: mediaevalia.eu, ISSN: 1314-2775).

[xxi] Известна още като "Галата", Пера е най-силната и богата генуезка колония на Изтока. Градът, чиято територия е предоставена на лигурийците от василевсите, се намира на срещуположния на византийската столица бряг на залива Златния рог, контролирайки една от страните при входа му.

[xxii] Др. име на Генуа.

[xxiii] По всяка вероятност с Теодора Асенина, сестра на съпругата на Роже Мария, макар че Ив. Божилов твърди, че бракът им е бил сключен едва „през лятото на 1308 г.” (вж. Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С. 1985, с. 290). Възможно е, разбира се, да става въпрос и за два (?) брака на различни родственички на императора с Феран д’Аунес... Тук аз следвам информацията, оставена ни от Мунтанер, според българския превод на Р. Панова, вж. пак там, с. 49.

[xxiv] Според Мунтанер – „адмирал на империята”, но това едва ли е било възможно предвид факта, че самият Роже е бил такъв! Може би по-различен е въпросът как каталаните са тълкували получаването на титлата. Летописецът във всеки случай рядко пропуска удобни моменти да преувеличи почестите, получавани от неговите сънародници и братя по оръжие, от чужди владетели.

[xxv] Родоначалникът на турската династия Османогулларъ и, следователно, на Османската империя, която на практика носи неговото име.

[xxvi] Laiou, A. Constantinople and the Latins: the Foreign Policy of Andronicus II (1282-1328). Ca. 1972, p. 80-84.

[xxvii] Korobeinikov, D. A. “Raiders and Neighbours: the Turks (1040-1304)”. The Cambridge History of the Byzantine Empire (500-1492) (ed. J. Shepard). Ca. 2008, p. 726.

[xxviii] В чиито къщи е разквартирувана войската.

[xxix] Или „родовете”, думата, използвана от Мунтанер, е gabella (от ар. „кабиле” – племе, род).

[xxx] Дн. Алашехир (Южна Турция, Егейска област).

[xxxi] Р. Панова. Цит. съч., с. 56.

[xxxii] Тук коригирам превода, предложен от Р. Панова. Цит. съч., с. 108-109, гл. 207, бел. 4, където се говори за „племето Караман”. Допускането на такава грешка е напълно възможно напр. поради сходното изписване на имената на Караман и Гермиян на латиница (Caramanus и Carmignanus), което е известно в западните източници от периода.

[xxxiii] Енвери пише за „петима братя”, изправили се против войските на „франки, алани и гърци”, които К. Жуков идентифицира с Мехмед Айдъноглу и неговите четирима братя, срв. Жуков, К. Эгейские эмираты в XIV-XV вв. М., 1988, с. 147, бел. 30.

[xxxiv] Които, за наше съжаление, изобщо са твърде бедни и неясни за този период и регион.

[xxxv] Г. Пахимер, цит. в Laiou, A. Цит. Съч., с. 137.

[xxxvi] В това отношение той също изглежда и се държи като типичен кондотиер от по-късната епоха.

[xxxvii] Божилов, И. Цит. Съч., с. 249.

[xxxviii] Т.е. братята на Мария – Михаил, Андроник, Константин, Исаак и Мануил или най-малко двама от тях.