Показват се публикациите с етикет военни (военномонашески) ордени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет военни (военномонашески) ордени. Показване на всички публикации

петък, 27 декември 2019 г.

Битката при Хатин




Битката при Хатин 
(съвременна илюстрация)

Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!

            От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

            За да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен[1] и най-важната франкска държава[2] в Отвъдморските земи[3]. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно, след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен откъм морето.

Великият султан-завоевател Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата проказа, а към момента на смъртта му неговите законни наследници, децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен[4]. Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци[5]. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души[6].

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро[7]. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия[8]. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават[9].

След битката в плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери[10]. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят[11]. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“[12].





[1] Върховен владетел.
[2]„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.
[3] Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море спрямо родните им страни.
[4] Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.
[5] France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.
[6] Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.
[7] Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.
[8] Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.
[9] France, J., Hattin 98-100.
[10] Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.
[11] С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.
[12] Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.

петък, 25 май 2018 г.

Савойският кръстоносен поход - 2



Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци de facto са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на the new world order. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...

В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...

Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...

Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...

Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.



Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (bataille), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време  също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.

Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...

четвъртък, 24 май 2018 г.

Савойският кръстоносен поход - 1



Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!


сряда, 26 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...


Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?


Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 



Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...

петък, 21 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.


Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива.