Първите барутни оръдия на Балканите

Обсадата на френската крепост Обентон (1340 г.) според илюстрация към "Хроники"-те на Жан Фроасар от ок. 1470 г. (wikipedia commons)

Наличната информация показва, че през по-голямата част от XIV в. в западните части на Балканите не само не се произвеждат огнестрелни оръжия, но съществува и твърде ограничен внос. До 70-те години свидетелства за по-редовен внос има единствено за адриатически градове като Дубровник и Котор, които поддържат оживени търговски и политически връзки със Западна Европа и особено с Италия. По всяка вероятност една от главните причини е ограниченият интерес от страна на потенциалните купувачи, които не са желаели да плащат високата цена за нискоефективните ранни огнестрелни оръжия и нетрайния барут. Допълнителна пречка е създавало обстоятелството, че в балканските страни са липсвали специалисти, които да умеят да боравят с подобно въоръжение. Не бива да се забравя, че тогавашната практика е била барутът да бъде приготвян непосредствено преди сражение, което несъмнено е изисквало специални умения.

Положението в района на адриатическото балканско крайбрежие изглежда се променя едва след началото на 70-те години на XIV в., когато – както отбелязахме по-горе ‒ настъпва и съществено подобряване в ефективността на огнестрелните оръжия в Западна Европа. През същата 1378 г., в която которци обстрелват венецианските кораби, градският съвет на Дубровник (Consilium Rogatorum) одобрява молбата на друг далматински град – Трогир, за изработването на бомбарди от дубровнишките майстори. На 22 септември 1378 г. същият съвет разрешава тайно да се изработи бомбарда, която е предназначена за войската на босненския крал Твърдко I Котроманич (1377‒1391), зет на българския цар Йоан Срацимир. През следващите няколко години Твърдко I нееднократно получава значителни доставки от барут и нови оръдия от дубровничаните и венецианците. По същото време и двама от братята Балшичи, влиятелни сръбски феодали, които след разпада на Сръбското царство завладяват областта Зета и голяма част от албанските земи, настойчиво искат бомбарди и барут от Дубровник.

В началото на 70-те години княз Лазар Хребелянович завладява почти цялата северна половина от бившето Сръбско царство след ожесточена война срещу могъщия местен владетел Никола Алтоманович. През 1373 г. войските на Лазар обсаждат Никола Алтоманович в крепостта Ужица (Ужице). Според дубровнишкия хронист Мавро Орбини (1563‒1610), който оставя най-подробния разказ за тези събития, армията на княза атакувала стените на Ужица с различни средства и „особено с огън“, което принудило гарнизона да се предаде[1]. Данните на Орбини се тълкуват от някои изследователи като свидетелство за употребата на барутни оръжия от войската на Лазар[2]. Наистина, 1373 г. е доста ранен период, като се има предвид, че по това време „превъоръжаването“ с новите бомбарди в Западна Европа едва започва. От друга страна, както видяхме, по това време балканският град Дубровник вече разполага със спингарди и свои майстори и работилници за тяхната изработка. През 1373 г. Дубровнишката република също се нарежда сред враговете на Никола Алтоманович, което изглежда като основателна причина да снабди силите на Лазар с дефицитното въоръжение[3]. За съжаление до момента липсват допълнителни сведения, които да хвърлят повече светлина върху неособено ясната забележка на Орбини.

 След победата си срещу Никола Алтоманович княз Лазар Хребелянович се превръща в един от най-могъщите сръбски владетели. Териториите на неговите владения най-вероятно граничат едновременно със земите на двете тогавашни български царства ‒ Видинското и Търновското. Но процъфтяващата държава на Лазар скоро е заплашена от настъпващите към вътрешността на Балканите османски турци. Изворите свидетелстват, че през 80-те години на XIV в. сръбският княз се подготвя за конфликт с турците и се стреми да си осигури съюзници чрез обичайната за епохата практика на сключването на династични бракове[5]. Около 1386 г. Лазар жени дъщеря си Драгана за най-големия син на търновския цар Йоан Шишман (1371–1395) ‒ Александър. Този брак най-вероятно скрепява сключването на военнополитически съюз между Търновска България и Лазарова Сърбия, насочен срещу османските турци[6]. Активните военни действия между християнската коалиция и османците започват през 1386 г. или 1387 г. и продължават до битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. Вероятно във връзка с тези събития се намира и един дубровнишки документ, който представлява договор, сключен на 13 септември 1386 г. между княз Лазар (представляван от благородника Франко де Базилио) и местен майстор‒крояч, наречен Милаш Радославич. С договора Милаш се задължава „да служи вярно и добре“ на княз Лазар de arte balistariorum et bombardarum, т.е. „за изработването на балисти и бомбарди“ в срок от една година срещу заплащане от двеста перпери[7]. Цитираният документ може да се приеме за първото сигурно доказателство за наличието на огнестрелни оръжия (бомбарди) в армията на Лазар.

Фактът, че първият известен специалист по огнестрелни оръжия, който е нает от сръбския княз, е майстор‒крояч, на пръв поглед предизвиква недоумение. Изворите обаче свидетелстват, че в този период кроячите се смятат за незаменими спътници при експлоатацията на военните метателни машини и барутни оръдия. Свидетелство за това е например трудът на Кристин дьо Пизан (1364 – ок. 1430) Livre des fais d’armes et de chevalerie („Книга за военните и рицарските дела“) от 1410 г., в който пише, че за поддръжка на „бомбардите, катапултите и балистите“ при обсада на крепости „по сегашния обичай“ трябва задължително да бъдат наети „двама въжари и двама кроячи на кожи“[8]. Основната задача на споменатите кроячи е да изработват тетиви за балисти и арбалети, както и разпространените през епохата конопени въжета, с които са омотавани бомбардите, и кожените покривала, които трябва да защитават металните оръдия от влага и ръжда[9]. По този повод съвременният изследовател Джурджица Петрович предполага, че, тъй като наетият дубровнишки майстор Милаш Радославич трябва да изпълнява само спомагателна служба, то до 13 септември 1386 г. княз Лазар вече е разполагал не само с бомбарди, но и с артилеристи, които са умеели да си служат с тях[10].

Допълнителни сведения за барутната артилерия на Лазаровата армия ни предоставят някои от описанията на известната битка при Косово поле през лятото на 1389 г. В своето съчинение „Огледало на света“ османският хронист Мехмед Нешри (ок. 1450 ‒ ок. 1520) пише, че при Косово поле „неверниците [т.е. християнската армия] посрещнали безстрашно ислямската войска с мълниеносни и гръмовни топове“[11]. Един анонимен сръбски извор от края на XIV в., оцелял в препис от XVII в., описва битката по следния начин: „чуваше се невероятен тътен (...) хората крещяха (...) летящите стрели закриваха слънцето, огнени взривове разтърсваха земята и тя бучеше, въздухът ехтеше от гърмежите и се обвиваше в мрачен дим“[12]. Въпреки че цитираните извори са по-късни от времето на сражението, тяхното свидетелство за използването в него на огнестрелни оръжия от сръбската армия, (които в този период най-вероятно са бомбарди), се потвърждава от запазения договор с Милаш Радославич от 1386 г.

Сведенията за барутното въоръжение в битката при Косово поле са важни за нашата тема, тъй като според Нешри в битката на страната на сърбите се сражават и българи[13]. Участието на български отряд(и) в сръбската войска не е изключено, като се вземе предвид фактът, че цар Йоан Шишман и княз Лазар са съюзници в антиосманската коалиция. Известно е, че на противниковата страна също се сражават български контингенти, които, както ни съобщава пак хрониката на Нешри, са изпратени (и предвождани) от верните османски васали Йоан Срацимир и Константин Драгаш[14]. При това положение можем да допуснем с известна доза сигурност, че битката при Косово поле е едно от най-ранните сражения, в които българите се запознават добре с употребата на съвременните им огнестрелни оръжия.

Във връзка с българските васални отряди в османската армия трябва да се спомене и сведението на Мехмед Нешри, че в битката при Косово поле турците също разполагали с барутни оръдия, които се намирали под командата на „топчията Хайдар ‒ безпогрешен майстор в хвърлянето на гюлета“[15]. Наскоро открити османски документи подкрепят достоверността на цитираните данни. В кадастралния опис (tahrir defteri) на османския санджак Арванид-или (дн. Албания) от 1431‒1432 г., публикуван от известния турски историк Халил Иналджък, като господар на тимар се споменава „Али, син на топчията Исмаил“. Споменаването на топчията Исмаил позволява на Иналджък да допусне, че османците притежават топове (оръдия) още по времето на султан Мехмед II (1413‒1421), а може би дори по-рано[16]. Друг тимарски регистър, публикуван от Идрис Бостан, посочва, че някой си „Йомер топчи“ е получил приход от тимар по времето на Баязид I, т.е. в периода от 1389 до 1402 г.[17] Тъй като Баязид става султан по време на Косовската битка, не е изключено Йомер да се е отличил именно в нея, за да заслужи своя тимар.*

*Даденият дотук текст представлява откъс от моята студия "Към проблема за появата на огнестрелното оръжие по българските земи", публикувана в списание Bulgaria Mediaevalis. An International Journal for Medieval Bulgarian and Byzantine Studies, Vol. XI. Sofia, Bulgarian Historical Heritage Foundation, 2020, с. 505-524. Цялата студия може да прочетете тук: https://www.academia.edu/126841559/%D0%9A%D1%8A%D0%BC_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%B7%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5_%D0%BF%D0%BE_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B8_Bulgaria_Mediaevalis_An_International_Journal_for_Medieval_Bulgarian_and_Byzantine_Studies_Vol_XI_Sofia_Bulgarian_Historical_Heritage_Foundation_2020_505_524

---

[1] Мавро Орбини, Славянское царство, пер. Ю. Куприков, Москва 2010, с. 327; кор. българския превод в Мавро Орбини, Царството на славяните, прев. С. Тодоров, Е. Попова, София 2012, с. 315.

[2] Г. Шкриванић, Оружје  у Средњовековној Србиjи, с. 161.

[3] Вж. напр. Р. Михаљчић, Краj Српског царства, Београд 1989, 224‒227.

[5] Р. Михаљчић,  Лазар Хребељановић: историја, култ, предање, Београд 2001, 117‒118.

[6] Вж. Мехмед Нешри, Огледало на света, прев. М. Калицин, ред. В. Мутафчиева, София 1984, с. 92; М. Пурковић, Кћери кнеза Лазара, Београд 1996, 67‒69; Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.), Велико Търново 1995, с. 74.

[7] Византийски златни монети, основна обменна валута в Източните Балкани през XIV в.

[8] Christine de Pizan, Book of Deeds of Arms and of Chivalry, transl. S. Willard, ed. Ch. Willard, The Pennsylvania State University Press 1999, p. 122.

[9] Ђ. Петровић, Оружје Србије и Европа XII–XIV века, Европа и срби, Београд 1996, с. 159. Съществуват сведения и за други функции на шивачите във връзка с ранното огнестрелно оръжие, като някои извори дори споменават за оръдия, направени от кожа! Договорът на Милаш Радославич и цитираната работа на Кристин дьо Пизан не са единствените средновековни източници, които споменават заедно балистите (със същия термин в епохата се означават и ръчните арбалети) и бомбардите; т.напр. през 1368 г. френският рицар Гийом л’Еские е началник едновременно на арбалетиерите и барутната артилерия, cf. R. Clephan, The Ordnance of the Fourteenth and Fifteenth Centuries, 61‒62.

[10] Dj. Petrovič, Firearms in the Balkans, 171‒172; Мл. Цуњак, Прилози познавању српске средњовековне материјалне културе, Саопштења XVIII, 1986, с. 230.

[11] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 115.

[12] А. Вукомановић, О кнезу Лазару. Из рукописа 17. Века, Гласник Друштва србске словесности XI (1859), с. 111. Според някои съвременни учени оригиналът на този ръкопис е написан от неизвестен монах от сръбския манастир Раваница между 1392 и 1398 г., вж. Мл. Цуњак, Прилози, с. 232.

[13] Мехмед Нешри, Огледало на света, 100, 114.

[14] Мехмед Нешри, Огледало на света, 102‒103.

[15] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 113; P. Wittek, Appendix II: The Earliest References to the Use of Firearms by the Ottomans, in D. Ayalon, Gunpowder and Firearms in the Mamluk Kingdom: a Challenge to a Mediaeval Society, London 1956, p. 141.

[16] G. Ágoston, Ottoman Artillery and European Military Technology, 20‒21.

[17] G. Ágoston, Guns for the Sultan, p. 20, no. 24.

Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"

Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад I поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан

Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:

"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."

 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?

Бележки към монголската средновековна история

Очевидно първият монголски хан-мюсюлманин от такава величина - Берке - е бил доста по-близък на великия каан (или, ако предпочитате, "хан", напълно приемлив е и синонимът "хаган"; всички тези думи на тюркски и монголски се превеждат по един и същи начин - "император") Монгке (това популярно монголско име е транскрибирано от разноезичните средновековни, а и по-късните, исторически извори с наистина необичайна вариативност, като почнем от "Мунке" и стигнем до "Менгу"), отколкото обикновено се смята и това вероятно обяснява частично мълчаливия неутралитет, който хаганът спазва при преврата в "Синята орда", довел до отстраняването на преките наследници на Бату. Китайските източници, идиотски редактирани по време на управлението на прастарите монголски врагове джурджените (манджурите) Цин, свидетелстват, че Берке не само председателства съда над родовете на Угедей и Чагадай след техния заговор (на вдовстващата императрица Огул-Гаймиш, съпругата на Гуюк, на отличилия се в Западния поход внук на Чагадай Бури и още доста други принцове от рода на Чингис и подкрепящите ги нобили) за поставянето на престола на внука на Угедей Ширемун, но и скоро след това е изпратен в наскоро подчинените територии на запад от Урал, за да набира бойци за военни колонисти в бившата "Златна империя" и планираното от Монгке завоюване на Сун. При това Бату изглежда не е особено очарован, защото става въпрос за земи от личния му апанаж и търси компенсация в предоставянето на дивиденти от богатите китайски провинции, възлизащи на десет хиляди ляна сребро. Знаем, че и по-късно хановете и темниците на "Синята орда" ползват доволно количество руси, алани и кипчаци във войските си, та затова мисията на Берке един вид "оголва" Западния улус от войници и искането на Бату де факто си изглежда напълно справедливо. В крайна сметка русите, аланите и кипчаците са негови поданици и са отведени на изток, за да вземат участие в покоряването на Китай, така че компенсацията му в данъци от китайски градове не е необоснована. Монгке обаче му дава само хиляда ляна... И всичко това стои някак странно на фона на възприетото като константа схващане в съвременната историография, че хаганът дължи престола си едва ли не изцяло на Бату.

Интересно е дали при мисията си Берке не е отвел в Далечния изток и някои от нашите предшественици от Търновска България. Знаем, че по-късно този интригант се меси активно във вътрешните работи на дунавските българи и дори принуждава окуцелия цар Константин Тих да го придружи в колесница при нахълтването му във Византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Изеддин Кейкавус. Нашите и чуждите кипчаци във всеки случай не са имали големи основания да го мразят за "отвличането" в Китай, защото там не ги продават като роби, а, напротив, ги използват като своеобразни "монголски мамелюци". Но "същинските" българи по това време май че са слаба ракия като воини - или поне така твърдят някои западни летописци. Последното, впрочем, би могло и да е фалшива пропаганда, целяща да насочи западните кръстоносци към завоюването на "исконните византийски земи", простиращи се до р. Дунав; неслучайно Барбароса отказва помощта, която му предлагат Стефан Неманя и съюзниците му Петър и Асен.

"Идеалната" тюркска ("турска", "тюркменска", "туркоманска" - за това срв. "отоманска" - не че се правя на много умен, но си е едно и също, for Gosh sake!) схема за наследяване е от по-старите към по-младите братя и това горе-долу си се спазва чак до завладяването на богатия Втори Рим от Завоевателя и надделялата  над рицарските/багатурските принципи алчност. И безскрупулността на евнусите в дворците на Босфора, така детайлно описани от талантливия Гор Видал още по времето на Юлиан Отстъпника. И майчинската загриженост на най-сладките държанки, както вероятно знаят мнозината наши сънародници-фенове на сериала "Златният век". Роксана, Роксолана, украинки, "русо гладно нема" и прочие, знаете ги тия неща. Макар че издържах едва половината от първия епизод на "Златния век". И Боливуд не ме кефи, ама... 

Бащата на Ногай е един от най-активните Чингисидски принцове в средата на тринадесети век и екзекуцията му от Хюлегю (в предишния материал бях забравил тази транскрипция, която за пръв път ми стана любима от книгата на Катерина Венедикова, която е много яка, като изключим това, че през десетина страници се повтаря едно и също и мега слабия исторически анализ) явно допринася за издигането му при Берке, приемането на исляма и за създаването на хиляди неприятности за Търново, Буда, Пеща и Сръбското кралство, чиито владетели вече са християнски светци, но все още нямат столица. Е, в крайна сметка затова и Ногай губи едното си око, пронизано от илханидска стрела. Но този недъг не му пречи, както и по-късно парализата на Тимур Аксак - и двамата емири правят забележителна кариера, макар и да са в най-добрия случай "второстепенни" Чингисиди. Всъщност Тимур май даже изобщо не е от рода на Темуджин. Но това си е нормално за бурните времена в края на четиринадесети и петнадесети век, когато ойратите си позволяват да колят потомците на Чингис сякаш са пилци и един обикновен тайши се провъзгласява сам за велик хан. 

Като малка компенсация за подлото убийство (макар и недоказано) на християнина Сартак, законния престолонаследник на Бату (негов син) и на други Джучиди, както и за избухването на междуособната война между двата западни монголски улуса, сараят (дворецът, срв. и "саракт") на Бату не е заменен в паметта на близките и далечни народи от сарая на Берке. Скоро след смъртта на последния столицата му в делтатата на Великата Волга (смятана от европейските мъдри глави за ръкав от "Великия океан" в продължение на хиляди години) почва да се нарича просто "Сарай" и с това име я срещаме в източниците чак до тоталната й анихилация от чагадайските изверги на Тимур и ушкуйските пирати, водени от по-малките (?) синове на новгородските боляри. Опустошението на района е завършено от ойратите тургут, по-известни като "калмици", които, като извънредно способни и съвестни последователи на заветите на Чингис хан, не оставят камък върху камък, за да се чудят и днес историците и археолозите къде точно е бил сараят на Бату и къде - сараят на Берке...

Избрана библиография към "Татарите и България (XIII-XV в.)"

Предлагам на Вашето внимание една подбрана от мен библиография по темата "Татарите и България (XIII-XV в.)", моята предишна публикация в блога: http://vladislavivanov.blogspot.com/2013/07/xiii-xv.html, която, леко преработена, снабдена с научен апарат и с някои допълнения излезе и като отделна статия в сборника в чест на проф. Красимира Гагова от поредицата In Honorem на Сдружението за европейски средиземноморски средновековни изследвания Mediaevalia, който може да си свалите от тук: http://www.mediaevalia.eu/index.php/qmediaevaliaq/in-honorem. Ето я и нея, надявам се да бъде полезна на интересуващите се от темата:

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през средновековието. С. 1994

Атанасов, Г. „Приложение V. Още веднъж за потеклото на гагаузите”. Idem, Добруджанското деспотство. ВТ 2009

Баласчев, Г. „Държавата на огузите в Добруджа на султан Изеддин Кейкавус”. Военни известия. С. 1917

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. Средновековие. ВТ 2004

Венедикова, К. Българите в Мала Азия. От древността до наши дни. СЗ 1998

Жаворонков, П. И. „Никейская империя и Восток (Взаимоотношения с Иконийским султантом, татаро-монголами и Киликийской Арменией в 40-50-е годы XIII в.)”. Византийский временник,том 39, М. 1978

Жаворонков, П. И. „Тюрки в Византий (XIII - середина XIV в.) Часть Первая: тюркская аристократия.” Византийский временник, № 90. М. 2006

Жуков, К. А. Эгейские Эмираты в XIV-XV вв. М. 1988

Камалов, И. Х. Отношения Золотой Орды с Хулагуидами. К. 2007

Карпов, С. П. „Охота за людьми. Черноморское пиратство в XIV-XV веках”. Латинская Романия. СПб 2000

Карпов, С. П. „Работорговля в Южном Причерноморье в первой половине XV в.” Византийский временник, том 46. М. 1986

Коробейников, Д. А. „Михаил VIII Палеолог в Румском султанате”. Византийский временник № 89, М. 2005

Мутафчиев, П. „Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век”. Idem, Избрани произведения. Том втори. С. 1973

Нешри, М. Огледало на света (прев., бел. и ком. М. Калицин). С. 1984

Ников. П. „Татаробългарски отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца”. Годишник на Соф. Университет XV-XVI. С. 1921

Николов, Ал. „Татаромонголите – „изчадия на Тартара” или „bonnes sauvages””. „Вярвай или ще те убия!” „Ориенталците” в кръстоносната пропаганда, 1270-1370. С. 2006

Павлов, Пл. „Бил ли е татаринът Чака български цар?”. Българското средновековие. Познато и непознато. ВТ 2008

Павлов, Пл. „България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те-70-те години на XIII в.” Исторически преглед, кн. 3, 1989

Павлов, Пл. „Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто българско царство”. Бунтари и авантюристи в средновековна България. – на електр. адрес: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm

Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. Военно издателство, 2009

Пашуто, В. Т. „Монгольский поход в глубъ Европы”. Татаро-монголы в Азии и Европе: Сборник статей. Издание 2-е, Москва, 1977

Сафаргалиев, М. Г. Распад Золотой Орды. С. 1960

Шукуров, Р. М. „Семейство ‘Изз ал-Дина Кай-Кавуса II в Византии.” Византийский временник № 92, М. 2008

Ходжа Садеддин. Корона на историите (прев. М. Калицин). ВТ 2000

Cahen, Cl. Pre-Ottoman Turkey (tr. J. Jones-Williams). NY 1968

Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa, 1325-1354 (tr. and sel. H. A. R. Gibb). Routledge, 2005

Kiel, M. “The incorporation of the Balkans into the Ottoman Empire, 1353-1453”. The Cambridge History of Turkey. Vol. I Byzantium to Turkey, 1071-1453 (ed. K. Fleet). Cambridge University Press, 2009

Korobeinikov, D. A. “The Revolt in Kastamonu, c. 1291-1293”.Byzantinische Forschungen. Band XXVIII. Amsterdam, 2004

Manz, B. F. “Historical Background”. Central Asia in Historical Perspective (ed. B. F. Manz). Westview Press, 1998

Vasary, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365. Cambridge University Press, 2005

Wittek, P. “Les Gagaouzes = les gens de Kaykavus”. Rocznik Orientalisticzny, XVII, 1051-1952, Kr. 1953

Wittek, P. “Yazijioghlu ‘Ali on the Christian Turks of the Dobruja”. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 14, № 3, Studies Presented to Vladimir Minorsky by His Colleagues and Friends. L. 1952

Zachariadou, E. “The Emirate of Karasi and that of the Ottomans: Two Rival States”. The Ottoman Emirate (1300-1389) (ed. E. Zachariadou). Rh. 1993

ПП: Ще се радвам на всеки, който помогне този списък от заглавия да се разшири - можете да поствате Вашите предложения в коментарите към тази публикация. Enjoy! ;)