The slaughter

Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). 

Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...

През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...

Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?

Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. 

На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" 

Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).

Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. 

Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.

Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. 

Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.

Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.

Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.

Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.

Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. 

Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.

Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...

Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. 

Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. 

С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...

* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците. 

Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Куманите в областта на Мъглен през 1184 г.

Монета на Андроник I Комнин, на която се вижда как Христос лично слага короната на голата му глава, вече увенчана, но отдолу, с предълга двурога брада. Като се има предвид възрастта, на която сбъдва заветната си мечта да седне на трона на василевсите, брадата трябва да е била изцяло бяла.

При работата ми тази вечер попаднах на един интересен документ. Според автора на публикацията, която четях (Чарлс Бранд), това било единственият документ, който показвал как работела администрацията на византийския император Андроник I Комнин (1183-1185) на "местно" ниво и в частност отношенията му с неговите поданици-обикновени селяни и по-значимите поземлени собственици. Андроник, както знаем, е печално известен във византийската история, най-вече с кървавия преврат срещу единствения син на великия си братовчед Мануил I Комнин (1143-1180); с клането на латинците в Константинопол през април 1182 г., със стотиците и може би хилядите измъчвани, избити и ослепени негови жертви и с невероятно гадната смърт, която получава от ръцете на народо-населението, което за по-малко от две години преминава в отношението си към него от "Осанна!" до "Разпни го!" Но той има и фенове. Фенове, които твърдят, че той бил едва ли не герой "на неговото време" и че жестокостите му били необходимо зло, защото искал да се разправи с готованската аристокрация, чиито разходи и стил на живот карали държавата и нейния най-важен обитател - селяка, да се задъхват под непосилното им бреме. Значи, този документ би трябвало да е важен за тях... И, действително, имам спомен, че съм го виждал да се споменава в "техни" публикации. Май Д. Ангелов-Старши го беше анализирал някъде, но не съм сигурен точно къде. Нейсе...

Ще призная, че документът ми беше интересен по съвсем друга причина. В него става въпрос за оплакване от страна на монасите на Светата Лавра на Св. Атанасий на Атон, които имали еди какви си (феодални?) права в темата на Мъглен. Мъглен, както е известно, е град в онази област, която по-късните и многоучени западноевропейски географи и ерудити идентифицират с (антична?) Македония (мързи ме да проверявам дали в Егейска, т.е. Гръцка или Северна, но и в последната да е, пак е в южната й част) и която византийците, вероятно заради градове като Филипи и Филипопол, са смятали, че се намира с няколкостотин километра по на изток.  Мъглен по-специално е известен с особения диалект, на който говорят местните власи и който е причина езиковедите да ги обособят в специална група. Ако не се лъжа, местните българи също говореха особен български - или пък това по-скоро беше в областта на Лерин и Костур? Те къде ли пък не говорят особено? Нейсе... 

Та, монасите се оплакали на василевса (и то баш след като наредил да утрепят законния император Алексий, който едва бил навършил 14 години...тук няма да правя тъпи коментари), че в Мъгленската тема имало пастири българи и власи, които били сключили договор с Лаврата да използват обширните планински пасища, която тя притежавала в тази част на света, в замяна на известни задължения и извършването на (доброволен?) труд в полза на монастира. Та, всичко си вървяло по мед и масло, докато, не щеш ли, в района не се появили някакви кумани, които заграбили (!) за себе си "услугите", които пастирите дължали на монастира. Монасите направили още едно оплакване и то било пак срещу някакви (други?) кумани, които им били откраднали някакви крепостни селяни с оправданието, че им се падали по право като част от тяхната проноя (протофеодално владение на професионални войници във Византия, за което, освен всички други, добри студии са писали Петър Мутафчиев и Марк Бартуцис).

Бранд с изглеждащо основателно (?) тържество отбелязва, че в този документ Андроник I Комнин съвсем не се показал като защитник на правата на бедното селячество, може би защото не го освободил (?), ами наредил да го върнат на законните му собственици. Куманите в крайна сметка също не били ощетени, защото според документа щели да бъдат компенсирани с други феодални и прото-феодални придобивки, т.е. с други крепостни селяни и пастири, които да им пасат добитакот, да им бият маслото, да сиренят млякото и т.н. Интересното за мен във всичко това бе фактът, че става въпрос за кумани на военна служба във Византия и доколко навътре на територията на империята са били проникнали те още през февруари 1184 г. (а вероятно и поне още през предишната, 1183-а година). Това, че не се споменават толкова често, (много?) вероятно означава просто не че ги е нямало, а че не са попадали толкова често в полезрението на властите или хронистите (за сметка на това ни е добре известно доколко последните са се интересували от въпроси, свързани с Църквата - за справка вж. напр. Никифор Григора) или пък интересуващите ни документи не са се запазили - все пак не всеки има така добре поддържани и сигурни архиви като светогорските монаси, нали?

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

Някои бележки относно власите

Очевидно названието на "власите" води началото си от старогерманската дума за "чужденец" - *walxa, с която по-късно германците наричат всички латиноговорящи народи и страни. Това е най-правдоподобната съвременна теория, в която въпреки всичко има доста пукнатини. Ако "валонците" в Северна Франция и Белгия действително говорят на език, произлязъл от латинския, то "уелсците" в Уелс (Валис?) не са "романизирани", в смисъл, че запазват стария си келтски диалект. Но на изток проблемите са още по-сериозни. Днес имаме цяла голяма държава - Румъния, която претендира, че произхожда от "автентичните" източни римляни - власите, но чийто официален език през Средновековието (от началото на съществуването на "Влахия" като отделна и независима - или поне във вътрешната си политика - страна, до ок. XIX век) е българският, а наследилият го след това "румънски" е пълен с най-различни заемки от езикови групи, различни от романската, сред които най-многобройни са тези от славянската. Проблем на пръв поглед не би трябвало да има - френският например също е романски език, но с доста германски заемки, както и английският е германски с доста романски (през френско-норман(д)ския). Обаче днешните румънци на официално (или официозно) масмедийно и прочие ниво, предназначено най-вече за широката публика, та дори и на научно, като че ли имат навика да пренебрегват това си наследство и да не го споменават, сякаш изобщо не съществува. Което е тъжно като всяка последица от някакъв междунационален (и често братоубийствен)  конфликт. 

От историческа гледна точка не само връзките, но дори и родството между българите и власите ми изглеждат несъмнени. Независимо дали говорим за власи на север или юг от Дунав, през средновековието преобладаващата част от техните лични имена са идентични с българските; значително по-малко са "собствено-влашките" или тези с различен произход. Не забравяйте, че става въпрос за ерата, в която религията има най-голямо значение, а Религията под въпрос е православното християнство, което носи със себе си собствен пакет имена, давани при важния обред на кръщението. Важността на този християнски обред може да се прецени по факта, че много средновековни владетели и обикновени българи носят двойни имена - едно, дадено им от родителя и едно - от свещеника, който ги кръщава (напр. Борис-Михаил или Гаврил-Радомир). А власите пък носят "чисто български", т.е. имена, непринадлежащи към основния християнски пакет. Забравих да спомена, че това е сравително лесно за установяване, тъй като произходът на имената от "пакета" е преди всичко арамейски и отчасти гръцки. "Рад(ослав)", "Литовой", "Мирчо" и много други лични имена на средновековни "власи" са от толкова очевидно български произход, колкото например "Фаркаш" не е. Същото впрочем ми се струва валидно и за християнското име Йоан/Иван, което основателят на Влашкото княжество и първият от династията Басараб предпочита да използва във формата "Иванко", която е по-скоро "българска", отколкото "славянска". Въпреки това, рядко срещаме изрази като "български произход", когато става въпрос за влашкия и осбено за румънския - за сметка на "славянските" заемки и предчувствието ми подсказва, че още дълго ще бъде така. Принципно няма проблеми, защото и българският спада към групата на "славянските" езици, но ...все пак "Иванко" не е "Иванушка".

През ерата Чаушеску румънците бяха направили един филм, в който Мирча чел Батрън ("Стария") беше облечен като рицар на Кръглата маса от Томас Малори, та и воините му така, изобщо - величава тема, трагедии, подходящи за перото на Шекспир и епика, достойна за Двореца в центъра на Букурещ (тая необхватна грамада, заради която, доколкото разбрах, са сринали част от толкова симпатичния стар град на Букурещ, в чиито задимени и топли кръчми хъшовете са сучели мустаци, дигали безброй наздравици и отправяли безчет закани към Османската империя-поробителка). Нищо лошо с трагедиите, че и с епиката (за Двореца, виж, се колебая...), но според мене на реквизита не би му навредила по-голямата историческа акуратност. Нямам много познания за влашките войски на Мирча след 1400 г., но съм се позачитал и позаглеждал по темата за периода непосредствено преди това, стигайки до 1396 г. И впечатленията ми са ...различни. Власите през XIV в. са много специфични с облеклото си, което, както пишат някои западняци и най-вече маджарите, които ги смятат за бунтовници и претендират, че са техни поданици, се състои от кожени кафтани, дълги до коляното, овчи кожуси, ботуши и високи шапки, които поне на мене ми напомнят на куманските. И нищо чудно, като си помислим, че през 1232 г. Бела IV приема титлата "крал на Кумания", а не "крал на Влахия", макар и преди това е завладял точно "исконните" влашки земи от Молдова до Северин. Бесар-апа си е куманско име, а и пръстенът-печат на някой си Бесар е намерен точно в Царевград Търнов - чието "оригинално" име пък може би е "влашко". Но какво е "влашкото"? Онова, принадлежащо на културното наследство на остатъците от източнороманското население, запазило в своя език спомена за някогашното господство на латинския северно от т.нар. "линия Иречек" - а понякога и южно, какъвто, изглежда, е случаят с романоезичното население в провинция Македония, Епирските планини и - може би най-тайнственото - в териториите между Хем и Горнотракийската низина, за което говорят Теофилакт Симоката и Теофан Изповедник. "Турну" във всеки случай ми напомня на "Търново", минато през старо/средно-български, разбира се, а не е ли странно, че гореспоменатите двама византийски хронисти цитират подобни предполагаемо "влашки" думи: torna, torna fratre!

Прочие, рицарите на Мирча, та и самият той, едва ли са били преобладаващата част от армията му, а дори и най-модерните от тях не са били като онези от "ерата Малори" (или по-скоро "ерата Максимилиан" - по въпроса непременно разгледайте музея в двореца с паметника на Франц Йозеф отпред, ако ви падне възможност), която настъпва близо столетие по-късно дори на запад, да не говорим за изтока. Изворите представят воините на Влашкото воеводство от тази епоха по-скоро като куманите - стрелци и копиеносци, но с леко защитно облекло. Разбира се, воеводата и свитата му вероятно са носели по-тежки доспехи, но сигурно и те, по източен образец, са имали и лък и колчан със стрели, за разлика от западните им колеги. Мечове или саби е било по-скоро въпрос на личен вкус и/или финансови възможности, но вероятно власите са си служели по-добре със сабята. Крали Марко също се хвали със "сабя-дамаскиня" а не, примерно, с "меч миланезе". Защо да не допуснем, че, подобно на българите и маджарите (защо не и сърбите, а дори и византийците) от тази епоха, куманите и татарите са имали много голямо влияние при оформянето на влашкия начин на водене на бой, въоръжение и тактики? И по-смело: нима поражението, нанесено при Посада в Карпатите, на Робер д'Анжу от Иванко Басараб, не напомня българските победи срещу византийците в битките при Върбишкия и Тревненския проход? При този знаменателен маджарски разгром самият Робер твърди, че е спасен от някой си Радослав, син на Никола! Дали последният е бил българин, сърбин или влах, като че ли не е толкова важно... Защо? - Запазен е надпис от края на XIV в. от крепостта Холъвник (на левия, т.е. влашкия бряг на Дунава), чието име идва от среднобългарската дума за "гащи" (холева = калеври?), който гласи: "Обнови се тая крепост при цар Баазит". Не е известно османският султан Баязид Илдъръм (Светкавицата) да е носил официално титлата "цар", но старобългарският автор на надписа тъй или иначе му я е прикачил. Симбиоза на много нива - и не от вчера - колко типично за Балканите, нали?

Тайните на влашкия произход едва ли някога ще бъдат разрешени окончателно без появата на нови автентични изворови данни. Цялата "типично балканска" културна мешавица обърква нещата допълнително. Словенският философ Славой Жижек в една своя лекция разяснява отрицателното значение на термина "балкански", отбелязвайки, че за австрийците "балкански" са словенците - толкова ниско културни, вулгарни и тн., за германците пък "балкански" са австрийците - едва се разбира този диалект, на какво прилича това и тн.; за французите пък "балкански" са дори германците - тези пруски варвари, недодялани, смърдящи на бира и тн. Някои други пък - може би сме малцинство, признавам - виждат в Балканите една невероятно интересна културно-историческа амалгама, насъбрала толкова много от преминалите от тук и останалите цивилизационни и културни общности, че изследването й представлява неустоимо интелектуално и научно предизвикателство. Но ние, местните, си знаем най-добре :-)

На картинката горе: монголски конник пронизва тевтонски рицар в битката при Летница (Лигниц) през 1241 г., но аз бих поспекулирал малко с нея, твърдейки, че тя всъщност илюстрира монголски ренегат, преминал на куманска служба, сражаващ се в битката между ордата на хан Юрий Улашевич и Тевтонския орден в средното течение на р. Олт в 1218 г.