неделя, 29 декември 2019 г.

Цариград



Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.

Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.

Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:

"Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."

Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.

петък, 27 декември 2019 г.

Битката при Хатин




Битката при Хатин 
(съвременна илюстрация)

Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!

            От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

            За да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен[1] и най-важната франкска държава[2] в Отвъдморските земи[3]. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно, след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен откъм морето.

Великият султан-завоевател Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата проказа, а към момента на смъртта му неговите законни наследници, децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен[4]. Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци[5]. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души[6].

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро[7]. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия[8]. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават[9].

След битката в плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери[10]. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят[11]. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“[12].





[1] Върховен владетел.
[2]„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.
[3] Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море спрямо родните им страни.
[4] Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.
[5] France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.
[6] Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.
[7] Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.
[8] Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.
[9] France, J., Hattin 98-100.
[10] Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.
[11] С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.
[12] Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.

петък, 22 ноември 2019 г.

Суеверие и изкуство






Ненавистта към Запада и сляпото суеверие, които притежават някои балкански жители, не датират от вчера. Византийският хронист Никита Хониат описва с характерно за ромейски интелектуалец презрение един епизод от историята на Константинопол, случил се през зимата на 1203-1204 г., който красноречиво разкрива психологията на мнозина от неговите съграждани:
 
Поклонниците на астрологията били приемани с почести в компанията на ослепения стар император (Исак II Ангел) и той се подчинявал на техните съвети. Исак прибягнал до други странни мерки, сред които било, например, преместването от пиедестала му на Хиподрома на (статуята на) Калидонския глиган с настръхналата гъста четина по гърба. Старият василевс наредил да поставят статуята на глигана в Големия дворец, защото повярвал (на астролозите), че по този начин може да предотврати бунта на слабоумното население на града, чието поведение наподобявало това на свинете.

Наливащата се с вино (по това време ракията още не е изобретена или навлязла в масова употреба на Балканите - б.м.) част от тълпите на простолюдието разрушила статуята на Атина, която стояла на пиедестал във Форума на Константин. Това станало, защото на глупавата сбирщина се сторило, че тя подканяла с ръка западните армии (по това време армията на Четвъртия кръстоносен поход била разположена на лагер извън стените на Константинопол - б.м.) в града. Скулптурата се издигала на височина от девет метра и носела одежда, направена от бронз, от който била изработена цялата статуя. Бронзовата роба покривала краката й и падала на гънки на много места, така че нито една част на тялото, (от онези) които Природата е отредила да бъдат облечени, да бъде открита. Военен колан плътно пристягал талията й. Една връхна дреха от козя кожа, украсена с главата на Горгона (т.нар. егида), покривала нейните изпъкнали гърди и рамена. Дългият й гол врат бил неустоима наслада за окото. Бронзът бил така преобразен от убедителното изображение на богинята във всичките му части, че нейните устни изглеждали така, сякаш ако някой спре и се заслуша, би могъл да чуе нейния нежен глас. Вените били изобразени изпъкнали, като че ли кръвта течала по техните лъкатушещи пътеки до там, където били нужни, през цялото тяло, което, макар и безжизнено, изглеждало така, сякаш притежавало всички белези на пълния разцвет на живота. Очите на богинята били изпълнени с дълбок копнеж, а на главата й имало шлем с гребен от конска грива, който се надвесвал страховито отгоре. Сплетената й коса, вързана отзад, била празник за очите, а плитките, падащи свободно над челото, подчертавали сплетените й коси. С лявата си ръка тя подвивала гънките на дрехата си, а с дясната сочела на юг. Очите й гледали в същата посока. Именно поради това онези, които били напълно незапознати с ориентацията на посоките на света, заключили, че статуята гледа на запад и с ръката си подканва западните армии. Така те сгрешили в своята преценка и интерпретирали неправилно това, което виждали.

В резултат на тези погрешни схващания пияните тълпи разбили статуята на Атина. Или, казано по друг начин, те се отказали от покровителката на мъжеството и мъдростта, въпреки че тя не била нищо повече от техен символ, като се провинили с ужасната си постъпка и вдигнали оръжия срещу самите себе си.


вторник, 30 април 2019 г.

Кой кого (е) в Game of Thrones?



Днес ще се отклоним малко от балканската, но не чак толкова от средновековната и историческата тематика, по повод излизането на дългоочаквания последен сезон на култовия сериал "Игра на тронове". Преди броени часове HBO пуснаха третия епизод, посветен на финалната "битка срещу мъртвите". Епизодът е специално удължен до 80 минути, за да могат феновете да се насладят напълно на кулминацията на тази "сюжетна линия". Признавам си - вече без бой - че и на мен точно тази сюжетна линия ми бе най-любимата и винаги съм предпочитал епизодите с участието на as many dead as possible (толкова мъртви, колкото е възможно). 

С какво човекът, в чийто мозък се роди и разви "Играта на тронове", Джордж Мартин, успя да спечели толкова зрителски сърца и, вероятно, солидни банкови авоари? Освен "обичайните" писателски умения, фантазия и "екшън"-триковете, които толкова добре владее Дан Браун (за разлика от писателските умения!), според мен Дж. Мартин се възползва от случая, за да смеси в едно повечето от любимите си литературно-приключенски и исторически сюжети. Говоря не (само) за нещо измислено от него, а за "заемане" от огромен брой произведения, повечето от които - "класически" за западната цивилизация. Но за какво по-точно става въпрос?

Да започнем най-напред с приключенията на Аря, малкото момиченце, което се превърна във вдъхващ страх убиец, за да може най-накрая хладнокръвно да свети маслото на Краля на Нощта. Много от нейните приключения очевидно са взаимствани от романи като "Скарамуш" на Рафаело Сабатини, "Без дом" на Ектор Мало и книгите на Александър Дюма. Още в първия сезон на фехтовка я обучаваше треньор с италиански звучащо име. По-късно Аря посети неговия роден град "Браавос" (прилича ли ви на испанско или италианско име? - ако не, то трябва ;) :) ), в който от античния Родос бе взета само статуята на Колоса. Във всяко едно друго отношение този град приличаше на Венеция или Генуа. Разположен сред морето, прорязан от канали вместо улици, независим град-държава и търговска република, играеща ролята на международен банкер на държавите от "Света на огън и лед". Дори облеклото на Аря сякаш бе взето от XVII век! Дългото й пътуване по прашните пътища на Вестерос бе точно като скитосванията в "Без дом", независимо от това, че Вестерос уж трябвало да представлява остров Британия. В случая западният континет напомняше по-скоро за Франция от времената на Луи XV...

Всъщност "Вестерос", както показва и името му, е по-скоро метафора на 'Западния свят", т.е. Западна Европа. Това, че очертанията му напомнят на Британия, че "Стената", която го предпазваше от мъртвите и варварите е точно като римския лимес/Адриановата стена и че Северното кралство на Вестерос си е чиста Шотландия (а диваците отвъд Стената са си варяги, т.е. скандинавски типове), няма чак толкова голямо значение. Както и това, че "Ланистър" са "Ланкастър", а във филма и книгите са вплетени множество класически островни сюжети от Шекспир и Хамлет до историята на войните между Червената и Бялата роза. Защото земите, управлявани от рода Тирел, "Пределът", несъмнено са плодородната и топла Франция (даже по-точно - Аквитания + Гаскония!). А какво да кажем за най-южния край на Вестерос - Дорн? Има ли някой, който е гледал филма и НЕ смята, че дорнците са араби или маври? Между тях и останалата част на Вестерос има непроходими планини - точно като Пиринеите. Т.е. Дорн си е "чиста" Испания. Можем да си припомним, че от около 700-та до 1492 г. Пиринейският п-в принадлежи не само към християнския, но и към ислямския свят. Впрочем фентъзи-жанрът рядко пропуска да се възползва от това "изкушение". Средновековна Испания е представена къде - добре, къде - не чак толкова, в множество фентъзи романи и разкази (но НЕ ви препоръчвам "Лъвовете на Ал-Расан").

О, Боже, а колко много прилича общността, която охраняваше Стената (там, където изпратиха Джон Сноу), на средновековните военномонашески ордени!!! Имам предвид тамплиерите, хоспиталиерите, ордените на Сантяго и Калатрава... Тези ордени по същия начин са защитавали границите на християнския свят с "неверниците" и понякога са приемали за свои членове дори осъдени престъпници, защото "в борбата с превъзхождащия ни по численост враг е ценен всеки меч". В този случай не съм сигурен дали авторът е изградил образа нарочно или го е "уцелил" случайно, но начело на "ордена на Стената" имаше дори "магистър", т.е. "майстор"! Дори вътрешната йерархия бе подобна! Според мен волно или неволно във филма се е получила страхотна алюзия за ролята на военните ордени в Средновековна Европа. Така че "Стената" в истинската история е Крак дьо Шевалие, Родос или Малта. :)

Без особени усилия можем да заключим, че Дж. Мартин има два особено любими периода от световната история - Средновековието (западноевропейското!) и Античността ("класическата" + "класическите варвари" по периферията). Докато Седемте кралства на Вестерос са си почти чиста средновековна Западна Европа, то Източният континент - Есос, се намира в една значително по-ранна епоха. Знаете, от там (за нас, българите, по-скоро "от тук") е произлязла световната цивилизация, но с течение на времето е закърняла и се е преместила на запад, докато в древната родина са останали предимно руини. Този сюжет се среща във фентъзито по-често от продавачи на семки пред стадионите преди футболен мач. Така-а... "Дотраките" очевадно са нещо като древните скити или сармати, героичните номади на Евразийските степи, чиито най-скорошни потомци (и подобия) са руските казаци. Не знам доколко Мартин е бил наясно с родството между древните скити и траки, но кривите мечове на дотраките от филма са били типични за "нашите" антични траки. Лично на мен малко ми е обиден техният тежък грим и доста индуски звучащият им диалект. Как, по дяволите, се съчетава грим с живот на открито на гърба на коня под слънцето, вятъра и дъжда?!? А индусите кога са напускали родния Индустан, за да завладяват чужди земи (Пакистан е част от Индия!)? 

Древните робовладелски градове-държави на Юга на Есос (откъдето Денерис Таргариен открадна първата си армия) са горе-долу сполучлив микс от асирийско-египетско-финикийски елементи. Има пирамиди, статуи на богове с крила (откъдето, by the way, произлиза представата за ангелите), бръснати мургави робовладелци с перуки и т.н. В общи линии Есос представя античните Източна Европа, Средиземноморието и Близкия изток в, да речем, елинистическия период. Т.е. по времето, когато "идеалните" Атина и Спарта вече ги няма (може би унищожени от вулканично избухване - вж. по-долния абзац за Валирия). Но какво пък? - хубаво си е - древни деградирали цивилизации по бреговете, диви необуздани воини в степите, само тук може да се скриеш от преследване и да намериш такава рядкост като запазени драконови яйца. После, ако обичате, go west! ;)

Платоновата Атлантида в Светът на огън и лед е, разбира се, легендарната Валирия. Само оръжията от валирианска стомана могат да убиват зомбитата на Краля на Нощта. Е, разбира се, и кремъците на Първородните (това май са някакви западни неандерталци, унищожени от основателите на Седемте кралства на Вестерос - дори не са и баските, да кажеш, или някакви Q-келти - последните, изглежда, са в ролята на андалите). Но валирианското си е все по-ефективно! Да не забравяме, че Таргариеновци (Денерис, гадният й брат, и, както се оказа, дори и Джон Сноу!) също произлизат от Валирия, както и драконите. Валирианският пък намира своя пряк паралел в латинския - езикът на изчезналата Римска империя, който въпреки, че е "мъртъв", все още си е "жив" :D Преки наследници на латинския са т.нар. "романски езици", сред които са например френския, испанския, румънския и др. На валириански, както на латински в европейското средновековие и по-късно, се разбират образованите хора в "Игра на тронове".

Свещените дървета на първородните от Вестерос напомнят на "световното дърво" Игдрасил. Нищо, че е скандинавско. Култът към дърветата в някога плътно покритата с влажни широколистни гори Западна Европа е пред-викингсковаряжки. Има го и при келтите и при кого ли не още. В хралупата на дървото живее мъдър магьосник, а птиците по клоните му служат, като му носят вести от околния свят. Неслучайно Кралят на Нощта иска да унищожи свещените дървета - те (символично) пазят Световния Ред, като го крепят със здравите си стволове.

В човешката история често се случва "новото" да се окаже просто преоблеченото "старо". С този материал не целя да омаловажа постигнатото от фантазията и труда на Джордж Мартин. Нито пък този на прекрасните режисьор, оператори, сценаристи и актьори в сериала "Игра на тронове". Когато в Древна Гърция цялото население на даден град отивало да гледа театралните представления, направени по сюжети от митологията, всички знаели какво ще се случи, но това ни най-малко не намалявало интереса им към постановките. С една дума: хората обичат добрите истории да им бъдат разказвани отново, за да могат да им се насладят отново. Затова мога да препоръчам на феновете на "Игра на тронове" и "Свят на огън и лед" да не пренебрегват и класиките. Самият Джордж Мартин не го е направил - и изключителният резултат е налице!