Избрана библиография към "Татарите и България (XIII-XV в.)"

Предлагам на Вашето внимание една подбрана от мен библиография по темата "Татарите и България (XIII-XV в.)", моята предишна публикация в блога: http://vladislavivanov.blogspot.com/2013/07/xiii-xv.html, която, леко преработена, снабдена с научен апарат и с някои допълнения излезе и като отделна статия в сборника в чест на проф. Красимира Гагова от поредицата In Honorem на Сдружението за европейски средиземноморски средновековни изследвания Mediaevalia, който може да си свалите от тук: http://www.mediaevalia.eu/index.php/qmediaevaliaq/in-honorem. Ето я и нея, надявам се да бъде полезна на интересуващите се от темата:

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през средновековието. С. 1994

Атанасов, Г. „Приложение V. Още веднъж за потеклото на гагаузите”. Idem, Добруджанското деспотство. ВТ 2009

Баласчев, Г. „Държавата на огузите в Добруджа на султан Изеддин Кейкавус”. Военни известия. С. 1917

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. Средновековие. ВТ 2004

Венедикова, К. Българите в Мала Азия. От древността до наши дни. СЗ 1998

Жаворонков, П. И. „Никейская империя и Восток (Взаимоотношения с Иконийским султантом, татаро-монголами и Киликийской Арменией в 40-50-е годы XIII в.)”. Византийский временник,том 39, М. 1978

Жаворонков, П. И. „Тюрки в Византий (XIII - середина XIV в.) Часть Первая: тюркская аристократия.” Византийский временник, № 90. М. 2006

Жуков, К. А. Эгейские Эмираты в XIV-XV вв. М. 1988

Камалов, И. Х. Отношения Золотой Орды с Хулагуидами. К. 2007

Карпов, С. П. „Охота за людьми. Черноморское пиратство в XIV-XV веках”. Латинская Романия. СПб 2000

Карпов, С. П. „Работорговля в Южном Причерноморье в первой половине XV в.” Византийский временник, том 46. М. 1986

Коробейников, Д. А. „Михаил VIII Палеолог в Румском султанате”. Византийский временник № 89, М. 2005

Мутафчиев, П. „Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век”. Idem, Избрани произведения. Том втори. С. 1973

Нешри, М. Огледало на света (прев., бел. и ком. М. Калицин). С. 1984

Ников. П. „Татаробългарски отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца”. Годишник на Соф. Университет XV-XVI. С. 1921

Николов, Ал. „Татаромонголите – „изчадия на Тартара” или „bonnes sauvages””. „Вярвай или ще те убия!” „Ориенталците” в кръстоносната пропаганда, 1270-1370. С. 2006

Павлов, Пл. „Бил ли е татаринът Чака български цар?”. Българското средновековие. Познато и непознато. ВТ 2008

Павлов, Пл. „България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те-70-те години на XIII в.” Исторически преглед, кн. 3, 1989

Павлов, Пл. „Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто българско царство”. Бунтари и авантюристи в средновековна България. – на електр. адрес: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm

Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. Военно издателство, 2009

Пашуто, В. Т. „Монгольский поход в глубъ Европы”. Татаро-монголы в Азии и Европе: Сборник статей. Издание 2-е, Москва, 1977

Сафаргалиев, М. Г. Распад Золотой Орды. С. 1960

Шукуров, Р. М. „Семейство ‘Изз ал-Дина Кай-Кавуса II в Византии.” Византийский временник № 92, М. 2008

Ходжа Садеддин. Корона на историите (прев. М. Калицин). ВТ 2000

Cahen, Cl. Pre-Ottoman Turkey (tr. J. Jones-Williams). NY 1968

Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa, 1325-1354 (tr. and sel. H. A. R. Gibb). Routledge, 2005

Kiel, M. “The incorporation of the Balkans into the Ottoman Empire, 1353-1453”. The Cambridge History of Turkey. Vol. I Byzantium to Turkey, 1071-1453 (ed. K. Fleet). Cambridge University Press, 2009

Korobeinikov, D. A. “The Revolt in Kastamonu, c. 1291-1293”.Byzantinische Forschungen. Band XXVIII. Amsterdam, 2004

Manz, B. F. “Historical Background”. Central Asia in Historical Perspective (ed. B. F. Manz). Westview Press, 1998

Vasary, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365. Cambridge University Press, 2005

Wittek, P. “Les Gagaouzes = les gens de Kaykavus”. Rocznik Orientalisticzny, XVII, 1051-1952, Kr. 1953

Wittek, P. “Yazijioghlu ‘Ali on the Christian Turks of the Dobruja”. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 14, № 3, Studies Presented to Vladimir Minorsky by His Colleagues and Friends. L. 1952

Zachariadou, E. “The Emirate of Karasi and that of the Ottomans: Two Rival States”. The Ottoman Emirate (1300-1389) (ed. E. Zachariadou). Rh. 1993

ПП: Ще се радвам на всеки, който помогне този списък от заглавия да се разшири - можете да поствате Вашите предложения в коментарите към тази публикация. Enjoy! ;)

Добруджанското деспотство в международната политика - Добротица, Иванко, Венеция и Генуа

В този материал ще се спрем върху единствената българска държавица, която доказано е имала свой военен флот - т.нар. "Добруджанско деспотство". Написването му беше провокирано от една тема в българския военноисторически форум - "Бойна слава". Темата се казва "Военен флот" и можете да я прочетете тук. Поглеждайки към Добротица и морската политика на неговата държавица, същестувала, най-общо казано, между 1350 и 1400 г., е любопитно да забележим, че първите известия за негов флот - известният цитат за GALEARUM PIRRATORUM DOMINI DOBRODICIE, се появяват през 1360 г., т.е. след края на първата "война за Проливите" между Генуа и Венеция. Тази война фактически не решава нищо, а и двете сили знаят, че ще има нова; предвид отслабващата Византия и непохватността на османците по море, се създава удобен вакуум, който би могъл да бъде използван от двете морски републики. Но коя от тях ще лапне "лъвския пай"? Изглежда шокиращо, но очевидно в стремежа си за постигане на тази цел двете се надпреварват да изградят широка система от съюзи, която се простира от Маджарското кралство чак до Кавказ, използвайки всичко възможно за постигането на това, което и по-късно е основен въпрос за европейската и световната дипломация (можем дори да си припомним за провокирания от Чърчил десант при Галиполи през Първата световна война). Така например растящата османска мощ, която в първия конфликт се сражава за генуезците, във втория вече е на страната на венецианците. Константинопол и Галиполи фактически се държат от византийците (през преобладаващата част от годините между 1348 и 1382), но те, поради слабостта си, не са нищо повече от марионетки в ръцете на италианските републики, поради което трудно биха могли да се разглеждат като равностоен политически фактор. 

Един пример за такава марионетка според мен се очертава да е владетелят на т.нар. "Черноморски византийски апанаж" Михаил Палеолог, зет на Добротица и трети син на Йоан V Палеолог (1341-1355). Обикновено той се разглежда като марионетка, но в ръцете на Добротица. Не е ли възможно обаче самият Добротица да действа предимно в името на венецианските интереси? Венеция, както знаем, има значително по-слаби позиции в Черноморския басейн от Генуа и стремежът й винаги е бил да компенсира това влияние в района, където се извършва изключително доходоносен трафик (на истинско множество от разнообразни стоки, идващи от близо и далеч). Серенисимата (т.е. Венецианската република) фактически "изпуска" района от ръцете си поради подкрепата, която оказва на Латинската империя и нейните наследници, т.е. избира "губещата" страна и след това се опитва да навакса пропуснатото с упорити и понякога дори отчаяни политически ходове. Разполагаме напр. със свидетелства за опита на Адриатическата република да навлезе в генуезката сфера на влияние, като увеличи активността си по българското крайбрежие. Българските владетели от Теодор Светослав насетне, пък и останалите черноморски сили, като цяло реагират с негодувание на наложения благодарение на Византия генуезки "монопол" на Черноморието и явно се стремят да се освободят от него. Йоан Александър обаче реагира доста двусмислено на венецианските опити за контакт - поне в тяхното начало, когато те все още са нерегламентирани и той се чувства в правото си да конфискува разни венециански товари. Впоследствие все пак между него и Серенисимата са сключени официални договори, които пък, от своя страна, няма как да не са в ущърб на генуезките интереси. 

И сега пак да се върнем на Добротица. Георги Атанасов ("Добруджанското деспотство", ВТ 2009) правилно отбелязва, че той иска да разшири влиянието си на север и така фактически се изправя срещу мощната генуезка колония Килия-Ликостомо, която "държи" извънредно доходоносната тогава (а и по-късно) международна търговия в устието на Дунава. Не е недопустимо, следователно, венецианците да са му помогнали да си построи модерен флот към 1360 г., действайки по този начин "подмолно" срещу генуезците в района. И, действително, след тази година Добротица се превръща в страшна заплаха за Генуа, чиито колонии вече дълги години необезпокоявано (т.е. без каквато и да било конкуренция) извличат големи печалби от търговския трафик в района. След това хронологически идва походът на Михаил Палеолог към Трапезунд. Г. Атанасов предполага, че този поход е опит на Добротица да "отдалечи" Палеолога от Черноморието и да завземе необезпокоявано апанажа му с важните пристанища Несебър и Анхиало. Това предположение не е лишено от логика, но може би има и нещо друго. Трапезунд по това време попада по-скоро в генуезката сфера на влияние - благодарение на силната генуезка колония Самсун, разположена в близост до империята. Ако Михаил Палеолог, поддържан от Добротица и следователно скрито от Венеция, бе успял да завземе властта там, това вероятно би тласнало Трапезунд във венецианската сфера на влияние и би го откъснало от генуезците - важен "ход" в борбата за съюзници, предшестваща задаващата се на хоризонта война "Киоджа" (за мен най-кръвопролитния и ожесточен конфликт, който изобщо се е състоял между Венеция и Генуа). Съдът срещу Дзанаки Мудацо във Венеция не доказва "враждебност" или някакъв вид "противопоставяне" между Серенисимата и Добруджанското деспотство, но свидетелства за изтощението на Венеция във "войната Киоджа" и за принудата й да спазва условията на мирния договор от Торино (между нея и Генуа, с подписването на който приключва споменатият конфликт). Мудацо фактически не иска да се примири със загубата на Тенедос и не е вярно това, което пише Г. Атансов, че той предава острова на Генуа (Г. Атанасов, с. 111). Истината е, че според договора островът остава "ничия земя", населението му е изселено, а крепостните му съоръжения са сринати и изоставени. Това са условията на Торинското примирие, които се спазват и десетилетия по-късно и дори се оказват в ущърб на анти-османската политика (така напр. великият магистър на родоските рицари фра Филибер дьо Наяк поисква да изгради хоспиталиерска крепост там, но венецианците му отказват - което е още едно свидетелство за сериозността, с която се спазват условията на договора - може би "войната Киоджа" предизвиква дълготрайно отвращение и страх у управата на морските републики към бъдещото избухване на подобни конфликти и създаването на поводи за тях - но, от друга страна, такива не липсват и по времето на иска на дьо Наяк, така че е възможно и причината да се е кореняла другаде). 

Та, Мудацо явно действа като "самотен воин", нежелаещ да се примири с поражението, но не е изключено Серенисимата тайно да го е подпомагала, продължавайки да подкопава генуезките позиции по западния черноморски бряг. Г. Атанасов е отбелязал съпротивата на Венеция срещу блокирането на пристанищата на деспотството от Генуа, но не е наблегнал върху това, че в крайна сметка то претърпява поражение, скрепено от договора на Иванко с Лигурийската република от 1387 г. Това според мен е акт, който прекратява един повече от 20-годишен конфликт, инспириран от Венеция, която в крайна сметка се примирява с генуезкото влияние в Добруджа и делтата на Дунав. Явно е от други исторически свидетелства, че по това време отношенията между Генуа и Венеция волю неволю се нормализират, запазвайки статуквото; това едва ли е поради друга причина освен взаимното изтощение. Генуа стига дотам да предлага към 1388-89 съюз с венецианските владения, насочен срещу османците, който не се превръща във факт, но пък свидетелства за драстична промяна в отношенията и възгледите. Цялата тази енергия, хвърлена от двете републики с цел на взаимното им унищожаване, се оказва просто похабена, необходимо им е много време, за да се съвземат и от това се възползват не други, а османците. Природата винаги запълва създадените празни пространства и това е закон, чиято неумолима сила ръководи всичко, включително и международната политика. През 1388 г. вече има кандидати от местните нобили във Варна, които искат да предадат крепостта на Али Паша; това не се случва, но фактът, че Иванко отхвърля васалитета си към Мурад е показателен за това, че той вярва, че има сили да го стори. 

За съжаление историята на Добруджанското деспотство е забулена в мъгла, дали е имало морски битки между последните му бойни галери и платноходи и новопостроения турски флот (който едва Баязид I превръща във факт) засега остава мистерия. Не знам как седи въпросът с проучването на генуезките архиви за тези години и за този регион, аз не съм срещал нищо от тях, което да има връзка с осветляването на въпроса за падането на Добруджанското деспотство под османска власт. Това, което става във вътрешността на Добруджа е далеч по-добре известно, но по крайбрежието - изворите засега мълчат... В края на 14 век и нач. на 15 имаме известия за присъствието на генуезци и татари - явно нахвърлили се като лешояди (изчакали османските аслани) върху вече оглозгания труп на силната някога българска държавица, но къде са османците - по-късните неоспорвани господари на крайбрежието? Походът на Владислав Ягайло през 1444 г., който достига до бившата територия на деспотството свидетелства за това как местните крепости почти единодушно отхвърлят османската власт - дали това не значи, че там тя все още е била  нестабилна? 

 ПП: Предлагам като илюстрация картата в горната част на публикацията, но не мога да не отбележа, че тя не е достатъчно акуратна. Така например Месемврия и Анхиало никога не са влизали в границите на Добружданския деспотат. Не знам какви са аргументите на автора на картата при оформянето на политическите граници, но той може би визира периода, когато византийският деспот Михаил Палеолог е бил във връзка с Добротица и следователно подвластните нему земи в Южното Причерноморие са били предполагаемо васални на Калиакра. Това обаче ми изглежда силно съмнително и по всяка вероятност - несъстоятелно.