Съвременните представи за значението на термина "Балкански полуостров/Балкан/Балкани" като че ли доста се различават и то не само сред отдалечените, а и сред местните народи. Така например най-вече във връзка с войните, довели до разцеплението на бивша Югославия, нова известност придоби понятието "балканизация" в приблизителен смисъл на "разделяне на малки, враждуващи помежду си държави/народи". Това, заедно с изолирането на социалистическа Югославия от 1945 до 1990 г. от балканските държави в съветския блок (Варшавския договор) - България и Румъния, хладните отношения с капиталистическа Гърция, Турция и Албания, някакси доведе до "узурпирането" на термина "Балкан" само от и по адрес на територията на бивша Югославия. И това, изглежда, не е странно дори за българите, в чиято държава се намират над 90 % от планината, която предполагаемо дава името си на полуострова - Балканът (Стара планина). Отделно от това територията на България изцяло попада в географските граници на Балканския п-в.
Разделението обаче не е типично само за бившите югославски народи. Гоце Делчев навремето е писал на Никола Малешевски: "Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не съществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани. Нашъ, разбира се, дългъ е да не се поддаваме на тая болѣсть, но можемъ ли сѫщото да направимъ и съ другитѣ лица? Пъкъ имаме заето и нѣщо отъ гръцкитѣ болѣсти, а именно - колко глави, толкозъ капитани. Пустата му слава!... Всѣки иска да блѣсне, па не знаѣ фалшътъ и на тоя блѣсъкъ. Вай на тезъ надъ страданията на които всички тѣзъ комедии, дѣтъ се разиграватъ."
Апостолът на българската революционна организация ВМОРО Делчев явно е смятал не само, че е българин, но и че "отцепленията и разцепленията" са типични за неговия народ. Като аргумент за това посочва, че "тая болест" е наследство от прадедите, които иначе "нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани". Тази представа обаче не е от негово време, а много по-отдавна. Още незнайният автор на т.нар. Българска анонимна хроника разказва една история, приемана от повечето българи от XIX в. насам за достоверна, според която византийският император Йоан Кантакузин спирал ефективно с флота си настъплението на турците към Европа през протока Дарданели, но понеже не му достигали пари, за да храни моряците и морските си пехотинци, помолил за помощ българския цар и сръбските владетели Вълкашин и Углеша. В отговор те му се присмяли и го напсували на жена и майка, т.е. пратили го на ма*ната си. Поради това Кантакузин се принудил да пусне турците на Балканите. Тук авторът на хрониката явно е очаквал читателят/слушателят да въздъхне и подобно на Делчев да обвини в недалновидност собствените си прадеди. А всъщност историята е недостоверна. Първо Вълкашин и Углеша идват на власт едва след като Кантакузин вече е паднал от трона. Второ: по това време малобройният византийски флот е под контрола на император Йоан V Палеолог и няма никакви данни да се е опитал да спира корабите на турците да преминават Дарданелите. Трето: ако вие бяхте на мястото на българските и сръбските владетели по времето на Кантакузин, бихте ли му дали пари, за да спира турските нашествия, при положение, че преди това именно той е довел към десетина пъти турските армии в Европа, за да ги използва против балканските си противници, т.е. сръбските и българските владетели? Аз, честно казано, не бих му дал, защото вече е тотално компрометиран именно в това, за което иска парична помощ.
Прочие, въпреки нелошото развитие на местната историческа наука, ми се струва, че има доста сбъркани неща в представите на балканските народи за собствената им история. Да вземем например иначе добрия исторически роман "Чамкория" на Милен Русков. Ако четем само него, можем да останем с впечатлението, че през 1920-те години последният водач на ВМРО Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов под прякора Скромнио е нещо като някакъв гангстерски бос, който коли и беси наред в българската столица София. Такива представи се налагат и от литературата, излязла в България и Югославия между 1944 и 1990 г.: в нея можем да прочетем за "бандата на Ванчо Михайлов"; "кръволоците михайловисти" и т.н. С удивление обаче от публикациите, излезли поне в България от 1990 до днес, можем да научим, че за огромен брой българи (особено от Македония) Ванчо Михайлов е доблестен герой. Откъде идва това противоречие? Михайлов е бил предводител на едно ВМРО враждебно настроено спрямо земеделци, комунисти и, забележете, отцепници, като комунистите от ВМРО (обединена) и т.нар. протогеровисти, мнозина от които по-късно се вливат в редовете на комунистическата партия и управление на страната. Твърди се, че михайловистите били убийци и София и други български градове постоянно осъмвали с нови техни жертви, застреляни на някой тротоар. Да, но тук се пропуска, че в същия период и ВМРО (об.) и особено протогеровистите също имат не по-малко улични убийства на сметката си. Но докато михайловистите през 1934 г. са забранени и затруднени в действията си, то противниците им печелят играта на 9 септември 1944 г. После защо да се чудим, че през следващите 45 години само едините са заклеймени като "банда убийци", докато за подобни действия на другите не се говори нищо...?
Няма коментари:
Публикуване на коментар