Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан

Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:

"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."

 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?