Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). 

Средновековен български флот (продължение) - някои успоредици и паралели от края на ВБЦ и началото на Османската империя - част I

В тази публикация няма да се впускам в кой знае колко задълбочени анализи и/или изследвания на регионалната или глобалната геополитика, нито пък ще се стремя да правя някакви зашеметяващи сравнения и паралели - било то със Запада или Изтока, Севера или Юга, да разнищвам спорни тези, отдавайки предпочитание на тази или онази, да се впускам в някакви обширни пледоарии и хипотези,понякога нестъпващи на пряка, а по-скоро на косвена фактологична база и тн. Целта ми е по-скоро по-простичка, а именно: да проследя накратко някои обстоятелства около житейската съдба на един средновековен българин, един от малкото наши предци от кр. на XIV и нач. на XV в., за които изобщо разполагаме с някакви подробности. Става въпрос за първородния син на последния цар на Търново - Йоан Шишман, българският престолонаследник Александър Шишман или, ако предпочитате, Искендер Шишманоглу (срещал съм последната турко-българска фамилия и във вариант "Сосманозоглу").

Въпросната личност често и с основание е представяна в изключително негативни краски в българската средновековна историопис - но, държа да отбележа, става въпрос по-скоро за по-близки до нашата съвременност писания, нежели до времената XIV или XV в. Причините за това са лесно обясними: става въпрос за ренегат, отрекъл се от собственото си християнско и българско име, приел исляма пред трупа на обезглавения си баща, за да бъде не само пощаден, но и провъзгласен от отцеубиеца си за негов елитен служител и военачалник. Постъпката на Александър/Искендер наистина трудно би могла да бъде характеризирана по друг начин освен като отвратителна според днешните морални норми, а спрямо тогавашните - като дори още по-отвратителна. За средновековния начин на мислене от тези части на света, измяната на народ и бащината кръв вероятно е изглеждала (както и за нас) щокираща, но сигурно дори още по-ужасно му се е струвало предателството на най-важното за него нещо, на Бога; промяната на религията, приемането на едно враждебно спрямо "вроденото" ти вярване, в името на борбата срещу което дори в съвсем близки до акта времена са били убити и продължават да загиват на бойното поле, дръвника, кола и къде ли още не, толкова десетки и стотици хиляди непожелали да открият някакъв подобен на Александровия компромис (ако се изразим, както е модерно, съвременно-толерантно или "толерастки", както е популярно напоследък), т.е. да се примирят с това мъже и жени...

Но не тази постъпка на Шишманоглу е онова, което ни интересува в случая, макар че мястото, на което е извършена, също има нещо общо със заглавието на темата, т.е. "някои паралели относно средновековния български флот".

Започвайки с паралелите, трябва да отбележим, че смъртта на цар Йоан Шишман, която дълго време е представлявала загадка за научноисторическата общност, напоследък вече трябва да се приеме за напълно изяснена в нейните основни аспекти като напр. датировка и локализиране. Съгласно текста на една кратка турска летописна бележка, която ни дава най-много подробности около случая, османският султан Баязид I Йълдъръм ("Светкавицата", 1389-1402) нарежда царят да бъде убит на връщане от един свой голям боен поход, насочен против влашкия войвода Мирча чел Батрън ("Стария"), по време на който се състои прочутата битка при Ровине (в която, между другото, загиват такива емблематични за балканската история фигури като Крали Марко и "адашът" на последния византийски император и негов фактически "кръстник" - деспот Константин Драгаш). Това се случва през лятото на 1395 г., време, когато Шишман трудно би могъл да бъде наречен "цар", освен по титла, която обаче и анонимният автор на турската летописна бележка му отказва, назовавайки го просто "господар на Никопол". Близо до началото на 24-тата година от своето управление, бащата на Александър и Фружин е изгубил преди две години своята столица Търново, превзета от първородния Баяиздов син Сюлейман Челеби, изгубил е по-голямата част от земите, които е наследил - включително Дръстър (Силистра), цялата територия на днешното Лудогорие, Овеч (дн. Провадия), всички земи на юг от Стара планина, София с прилежащото й поле и планините наоколо...Това, което му остава,по всяка вероятност влиза в границите на по-късния турски "Никополски санджак", за чийто обхват нямам точна информация, но той едва ли е бил особено значителен - ивица равнинна земя, следваща течението на Дунава, на юг и, понякога, но в по-редки случаи, на север от великата река. Най-важните крепости тук винаги са били тези, охраняващи бродовете, т.е. местата, където преминаването на реката е можело да се извърши по най-лесен начин. Последната столица на Шишман и съответно на Търновска България - Никопол, е охранявала един такъв важен брод - както впрочем и истинската "последна столица" на средновековна България - Видин.

По няколкото отбелязвания в изворите, с които разполагаме, можем да заключим, че Никопол е бил любимата крепост на Йоан Шишман и той е предпочитал да резидира там дори повече, отколкото в Царевия град Търнов. Ето тук ще "начертаем" първия паралел - последният цар на Средновековна България, чиито владетели, както твърдят някои, не се интересували и дори изпитвали неприязън и отвращение към всякакъв вид кораби, флотско дело и прочие, обичал най-много от всички свои крепости не друга, а едно...пристанище - е, ок, наистина речно. Речно, речно, но пък пристанище (по воден път, считан и до ден днешен за твърде важна транспортна артерия, свързваща Средна с Източна Европа)! И как се стига до смъртта на царя? - Тук веднага стигаме до втория паралел! Османската армия разбива воеводата Мирча при Ровине някъде през пролетта на 1395 г., но претърпява такива тежки загуби, че се отказва да го преследва и се връща обратно на юг. Баязид, може би неслучайно, избира пътя през Никополския брод, т.е. през столицата на своя васал - българина Шишман. Българите контролират брода, владеейки и двата подстъпа към него, укрепени с по-голяма (Никопол) и по-малка (Холъвник) крепости съответно на южния и северния бряг. Явно достигайки до Холъвник Баязид поисква от васала си да му даде кораби, за да се прехвърли през реката. Тъй като Шишман изпълнява искането, от това ние разбираме, че царят е имал кораби, т.е. флота. Искането на османския султан, който, впрочем, по това време се грижи доста за собствения си флот и се опитва да създаде значителен военноморски контингент, както разбираме от други източници, е отправено именно към българския цар, а не към някой друг. Баязид, трябва да му се признае, винаги е бил прагматичен, той не би поискал от някой нещо, което няма или не умее достатъчно добре. Друго нещо е това, че той, като "примерен" завоевател, всъщност направо като образец за епохата си; качество, на което до голяма степен дължи и прякора си, отлично е съзнавал нуждата си от силен боен флот, за да може да громи вразите си и те да не могат да му се измъкнат и по вода, а не само по суша. В тази връзка е интересно например, че ок. 2 години по-рано султанът възнамерява да натовари друг свой, дори още по-именит васал - константинополският "цар", василевса Мануил II Палеолог, със службата на...адмирал на своя флот, за да го поведе срещу вече от дълго време прочутите в Евксиниския понт като отлични мореплаватели и пирати турски емири на Синоп...И защо точно василевса, ще кажете вие, а аз пък си мисля, че е защото Мануил по това време разполага с голям опит в мореплаването, доказал се е един вид, включително и в морски битки (пътешествал е до Италия, пребивавал е известно време по егейските острови, водил е сражения с пирати и ги е побеждавал, а сигурно и с враговете си генуезци, имал е възможност да се учи от своите съюзници - рицарите хоспиталиери от Родос, едни от най-умелите мореплаватели за времето си) и султанът е искал да използва качествата му срещу турците от Синоп, които без съмнение са били по-напред в това отношение от сродниците си османци. Та...дотук с този паралел, установихме, че Шишман е имал флот, способен да превози една може би десетхилядна, а може би и по-голяма по численост армия, значителна част от която е била конница (т.е. имал е и подходящи за превозването на коне плавателни съдове) от единия бряг на Дунава до другия...и това не са били например салове,просто защото източникът ги нарича по друг начин...

Шишман плаща за лоялността си с главата си, но по всяка вероятност щеше да се прости с нея и без друго, тъй като съдбата му е била вече решена в главата на "хана-светкавица". Същото е било и със сина му: османска политика (и не само османска) от тези времена е била преминалите към вярата на победителя и положилите васална клетва пред него принцове да бъдат третирани с уважение и приобщавани към управленческия апарат. Явно е, че се е разичтало на влиянието и опита на победения, които да бъда използвани в услуга на новата власт, вероятно е имало и един вид "аристократична солидарност", нека не подценяваме и турската или османската аристокрация, която, малко или много, е имала сходен етичен кодекс с източноправославната или западноевропейската военна феодална класа, призвана да "охранява" трудещите се и "божиите хора". Тази тристепенна схема на разделение на обществото е широко известна и, въпреки известните вариации, е приложима към мнозинството от обществата на Стария свят в епохата на Средновековието. По този начин Александър Шишман става Искендер Шишманоглу и, приемайки исляма, се поставя в услуга на османската власт. Този негов акт по всяка вероятност е последван от някои други българи - негови сподвижници или симпатизанти, а други преустановяват съпротивата, считайки я за безсмислена, за което съществуват някои изворови податки. Един епиграфски паметник от тази епоха е напр. българският надпис от Холъвник, който лаконично ни съобщава, че тази крепост се била "обновила при...цар Баазит" и субаша еди кой си. Ще рече, признавайки Баязид за свой господар, Искендер стимулира и част от своите бивши български поданици да признаят султана за свой..."цар" - ефект, който вероятно е съзнателно търсен от последния. Промяната в мисловните нагласи на местните жители по въпроса е демонстрирана красноречиво от надписа, а той всъщност показва не друго, а една тенденция, разцветът на която ще настъпи няколко десетилетия по-късно и която ще наблюдаваме в действията на личности като Генадий Схоларий, Лукас Нотарас или писанията на Критовул. Но понеже с последното съвсем се отдалечихме от морските/речните вълни и палубите на корабите, ще продължим по-късно, следвайки пътя на потурчения "наш" престолонаследник Александър, който след превръщането му в Искендер и провъзгласяването му за османски бей (титла, която точно по това време все пак е равносилна по-скоро на "принц", отколкото на нещо друго) го отвежда в съвсем неочаквана на пръв поглед посока, но пак в близост до "голямата вода"...

Кратка история в картини на Малтийския орден на св. Йоан Йерусалимски (по случай 900 години от създаването му)

1. Кръстоносци в сражение срещу сарацини в Светите земи на Сирия и Палестина (средновековна миниатюра). След превземането на Йерусалим през 1099 г., кръстоносният предводител Годфроа дьо Буйон прави града своя столица и е провъзгласен за първия владетел на Йерусалимското кралство. Още през същата година Годфроа прави първото известно в историята дарение на ордена на хоспиталиерите – селището Хесилия в Палестина, в знак на признателност за помощта, оказана от братята-лечители на неговите болни и ранени войници.

2. Така вероятно са изглеждали първите братя-рицари хоспиталиери в Светите земи през XII в.

3. Друга съвременна илюстрация, представяща рицар хоспиталиер от XII век. Характерният бял кръст с осем върха, изобразен на расото и щита на рицаря, е познат днес като “малтийски кръст”. Символът често бива използван в различни страни като медал и орден за храброст. Той е отличителен знак на хоспиталиерите-йоанити още от тези далечни времена.

4. Карта на средновековния Йерусалим по време на обсадата му от Саладин през 1187 г. С червената линия вътре в града и надписа са посочени локациите на главната квартира на ордена на св. Йоан и болницата “Св. Мария Латинска”, разположени в непосредствена близост до Църквата на Божия гроб (The Holy Sepulchre). Тук е създаден Малтийският орден.

5. Средновековната крепост Крак дьо Шевалие (дн. Сирия) в Ливанските планини. Прославена с непревземаемостта си, това е една от най-силните твърдини на йоанитите в Светите земи и едно от най-важните им средища след падането на Йерусалим.

6. Рицарите хоспиталиери участват активно в отбраната на последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра (дн. Израел). На тази френска илюстрация от XIX в. на преден план е изобразен йоанитският маршал фра (съкр. от лат. frater – брат) Матийьо дьо Клермон, който намира смъртта си в сражението. Въпреки отчаяната съпротива Акра пада пред войските на египетските мамелюци на 18 май 1291 г.

7. Щитове с гербовете на великите магистри на хоспиталиерите, управлявали ордена на св. Йоан по време на неговия престой на Родос (когато йоанитите стават известни като “родоските рицари”). Продължилият повече от двеста години период на Родос съдържа някои от най-славните страници в историята на ордена.

8. Гербове на административните части, на които се разделя орденът, т.нар. Langues или Tongues (букв. “езици”). Това разделение, което се запазва до много по-късно, е възприето именно на Родос. На илюстрацията виждаме (отляво надясно и отгоре надолу) гербовете на Английския, Наварския, Португалския, Германския, Френския (което в тази епоха означава само дн. Северна Франция или областта Ил дьо Франс), Провансалския и Кастилско-Арагонския "езици".

9. Реставрираната главна порта на двореца на великите магистри в Родос.

10. Ренесансова картина от италианския художник Пинтурикио, показваща коленичил за молитва рицар хоспиталиер на фона на укрепленията на Родос (вдясно). Тази картина символизира тогавашното схващане за Родос като “щит на вярата” (така го нарича напр. известният ренесансов хуманист Франческо Петрарка) и за посветилите живота си на защитата на християнството монаси-рицари от ордена на св. Йоан Йерусалимски.

11. Замъкът Бодрум, който днес е популярна туристическа дестинация, е построен на югозападните брегове на дн. Турция от родоските рицари в началото на XV в. Дълги години тази непревземаема за времето си крепост е представлявала единственото християнско владение в Мала Азия и е служела за убежище на избягалите от турците християнски роби.

12. Тази илюстрация от XVI в. изобразява битката при Никопол от 1396 г. В това епохално сражение османският султан и завоевател на България Баязид I Йълдъръм (“Светкавицата”) разгромява потеглилите срещу него западни кръстоносци, предвождани от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. Хоспиталиерите взимат значително участие в този поход и спомагат за това унгарският крал да се спаси от плен или смърт. След поражението в полето пред Никопол Сигизмунд успява да се качи на борда на една йоанитска галера заедно с великия магистър на ордена фра Филибер дьо Наяк. Двамата християнски предводители заедно отплават към Константинопол, където помагат да бъде отблъсната опасна османска атака срещу обсадената византийска столица.

13. Обсадите на Родос от османците през 1480 г. и 1522-23 г. представляват славни страници не само в хоспиталиерската, а и в световната военна история. На тази съвременна на събитията илюстрация виждаме епизод от първата обсада на Родос, когато братята-рицари, предвождани от великия магистър фра Пиер д’Обюсон, нанасят тежко поражение на войската на султан Мехмед II Фатих (“Завоевателя”).

14. Друг епизод от същата обсада на Родос през 1480 г. (илюстрацията е към сензационната за времето си книга на хоспиталиерския канцлер фра Гийом дьо Каурсин, взел лично участие в отбраната). Някои историографи твърдят, че гневът от нанесеното поражение при Родос допринесъл за ненавременната смърт на османския султан Мехмед II Завоевателя (получил прозвището си след превземането на Константинопол). Мехмед починал на 3 май 1481 г. едва на 49 годишна възраст.

15. Тази турска миниатюра изобразява двубоя на легендарния османски герой Дели Синан със западен рицар (вдясно). С настъпването на края на Средновековието борбата, която водят кръстоносците, вече не е за Йерусалим или Светите земи, а за спирането на османската експанзия, която стига до самото сърце на Европа, до земите на дн. Австрия и Италия. След загубата на Родос хоспиталиерските братя-рицари, установили се в Малта, представляват най-сериозното звено в отбранителната линия, която християните създават против турското настъпление в Средиземно море.

16. Основното “оръжие” на Малтийския орден в поетата от него роля на защитник на християнското корабоплаване в Средиземно море от нападенията на мюсюлманските корсари, е галерата. В епохата преди откриването на парните двигатели и в условията на “Вътрешното море”, където, за разлика от други места, постоянно духащите в една посока ветрове са рядкост, гребните кораби са притежавали ненадминати достойнства. Галерите на ордена се славят като най-добрите кораби от този тип в региона и предизвикват страх и уважение дори във “Високата порта” в Истанбул.

17. Тази съвременна илюстрация показва малтийска галера, сражаваща се срещу турския флот в битката при Превеза през 1538 г. Орденът на хоспиталиерите взима значително участие в продължителната и преминала през много етапи и сражения война, която двата тогавашни европейски “гиганта” – Османската и Испанската империи, водят за господството над Средиземноморието през XVI век. Войната завършва без победител, но като че ли изтощава катастрофално и двете велики държави и допринася за последвалия им упадък.

18. Прием на нови членове на Малтийския орден (novitiates) в средата на XVI в. Любопитно е, че младите хоспиталиерски братя-рицари са били задължени да служат по няколко години като офицери на борда на някой от орденските кораби, а самата служба е носела названието “керван”. Алюзията е несъмнена: керваните на пилигримите, които някога е трябвало да бъдат охранявани от рицарите в сирийските пустини, сега са заменени от патрул над морските пътища и “кервани” от християнски кораби, които без охрана са заплашени от това да се превърнат в плячка на османските корсари.

19. Този портрет от известния художник Ел Греко изобразява италианския хуманист и историограф Джакомо Босио. В края на XVI в. Босио, чийто брат е хоспиталиер и секретар на великия магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет (героят от отбраната на Малта през 1565 г. и кръстник на дн. малтийска столица), получава доживотна пенсия от ордена, за да напише неговата история. До ден днешен тритомното съчинение Dell’Istoria della Sacra Religione et Illustrissima Militia di San Giovanni Gerosolimitano (пълното заглавие е прекалено дълго) е най-изчерпателното и обемно произведение, посветено на хоспиталиерската история.

20. Снимка на коридор в двореца на великите магистри в Ла Валета. Дворецът днес се използва като седалище на правителството на Малта, но освен това понякога е отворен и за туристически посещения. Зад масивните си крепостни стени цялата Ла Валета сякаш е застинала в XVII век като перфектно запазен паметник на тази блестяща епоха, присмиващ се над времето и над природните стихии. Последното е особено видно в период на буря, когато неспираните от нищо в продължение на стотици километри вълни (о. Малта се намира в самия център на Средиземно море, далеч от всяка друга суша) продължават да набират сили и да се извисяват заплашително до момента, в който не се разбият безславно в огромните каменни вълноломи и бастиони на бившата хоспиталиерска столица.

21. С въвеждането на парните двигатели, избухването на Великата френска революция и многото други промени, които вещаят настъпването на нова ера, старите империи и институции една след друга биват пометени от вълната на времето. Заплашено е съществуването и на Малтийския орден, чиито стратегически разположени острови представляват изкушение за новите Велики сили. Пиратите от северноафриканския бряг вече не представляват заплаха за европейските държави и необходимостта от протекция срещу тях изчезва. След като завладява Малта през 1798 г. Наполеон Бонапарт прогонва братята-рицари от тяхната цитадела. В продължение на дълги десетилетия орденът на св. Йоан изглежда на ръба на изчезването, като между 1805 и 1879 г. дори не са избирани велики магистри. Но опасността постепенно отминава и хоспиталиерите заемат своето достойно място в съвременния свят. Днес суверенният военен хоспиталиерски орден на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски, празнува деветстотин години от основаването си по-славен отвсякога, обединил повече от 13 500 Рицари и Дами в изпълнението на своята хуманитарна мисия в помощ на бедните и болните навсякъде по света, защитавайки принципите на онова, което прави всички ни по-добри, а именно: Човечността.

Три описания на битката при Анкара (1402 г.)

Битката при Анкара се състои на 20 юли 1402 г. В нея един срещу друг се изправят двама от най-великите азиатски, а и европейски владетели - Тимур-Ленг (Тамерлан), който претендира, че произхожда от рода на небезизвестния Чингис хан и османския султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Сражението представлява един от най-грандиозните въоръжени сблъсъци за епохата си. Позволявам си да ви представя тук три описания на тази битка, излезли изпод перата на късновизантийските историци Дука и Лаоник Халкокондил и българина Константин Философ (Костенечки).

Дука (ок. 1400 - сл. 1462 г.) е потомък на знатната византийска фамилия Дука, който служи като секретар и дипломат при генуезките владетели на о. Лесбос и малоазийската колония Нова Фокея. Неговата "История" е един от най-важните извори, с които разполагаме за събитията на Балканите и Мала Азия през втората половина на XIV и първата половина на XV в.

"На разсъмване Баязид построил своите легиони. Отправяйки призиви за бой, той стоял там, чакайки скитите да нападнат първи. Скитите, от своя страна, изпълнявали заповедите си без звук или врява или какъвто и да е било шум, работейки като неуморни мравки. Баязид започнал да бръщолеви и да проклина своите благородници. Той остро смъмрил пълководците си и(заповядал) да ги бичуват тъй като не се били построили правилно за битка. Един командир, сражаващ се под знамето на Айдън, чувайки, че неговият господар Айдън се бил присъединил към своя брат (който се намирал при Тимур), изоставил позицията си и, взимайки знамето, се присъединил към врага заедно с петстотин тежковъоръжени бойци. Войските от Сарухан направили същото. Бойците от Ментеше и Гермиян, като видели владетелите си да викат и да им дават знаци, също дезертирали и отишли при противника. (Така) Баязид подобно на гарга постепенно бил лишен от перата си. Скитските бойци го обграждали докато накрая кръгът (около него) не бил затворен.

Стефан Лазаревич, шуреят на Баязид, наблюдавайки тези маневри от страна на Баязид със своите пет хиляди трибалски тежковъоръжени конници, отказал да приеме поражението. Той и неговите бойци атакували скитите с бойно настървение, насочвайки копията си в лицето на скитите. Когато скитите видели тяхната свирепа и безстрашна атака, те отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Скитите изстреляли стрелите си в тила на конниците, удряйки хълбоците на конете. Те обаче не успели да причинят много вреда на ездачите, тъй като те били покрити с черна броня. Щом трибалите се обърнали, скитите отново отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Мнозина паднали и от двете страни. Стефан дошъл близо до Баязид и се опитал да го убеди да избяга, но не успял. Много кучета вече го били обградили и силни бикове преграждали пътя му. Стефан, който видял какво става и предугадил какво ще се случи, взел своите мъже и най-големия син на Баязид, наречен Сюлейман и ударил отново по центъра на врага. Разпръсквайки ги с голяма мощ и събаряйки мнозина от конете, докато той самият изклал велико множество, той едва успял да пробие засадата. Скитите били събрани близо (един до друг), движейки се от външния кръг към претъпкания център. Стефан избягал, поемайки по пътя, водещ към Бруса и Сюлейман отишъл с него.

Скитите безжалостно колели бягащите турци докато Баязид, поради своя краен прилив на кръв (от гняв), се изкачил на едно възвишение в средата на полето с около десет хиляди освободени роби, наречени еничари. Останалите избягали в безредие. Щом скитите, (увлечени) в преследване на турците, видели Баязид (уловен) в средата на мрежата, като костур, давещ се за въздух, била дадена заповед: "Нека никой не бъде убиван". Те съблекли пленниците голи и ги освободили. Един божествен закон бил предаван между потомците от поколение на поколение- не само между римляните, но и между персите, трибалите и скитите- че когато враговете са от същата религия, трябва да им се взима само плячката, те самите не трябва нито да бъдат взимани в плен, нито убивани извън бойното поле.

Тогава робите на Баязид се нахвърлили като лъвове върху скитите. Благодарение на своя далеч по-голям брой скитите надвили турците; какво биха могли да направят десет срещу сто скити. Всички били изклани. Такива били бедите, които били сполетяли Баязид, че скитите дошли наблизо и му казали: "Слез от коня, господарю Баязид, и ела насам. Темир-хан те вика". Противно на желанието си, той слязъл от коня си, който бил арабски и струвал много пари. Те вместо това му оседлали едно дребно конче и, качвайки го върху него, го отвели при Темир-хан."

Константин Философ (ок. 1380- ок. 1431) е български духовник, който заема висши постове в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427). Приведеният тук пасаж е от неговото "Житие на Стефан Лазаревич".

"...Али персийски (Тамерлан цар), разгневен от злите думи (на Баязид), вилнееше жестоко, покривайки планините и равнините с войски. А Баязид събра своите войски и от източните и от западните, и призова гореспоменатия княз Стефан (Лазаревич) да дойде със своите избрани войски. И така Тамерлан нахлуваше в (османския) край и пленяваше. А този Баязид го гонеше, не знаейки къде е, и го намери в Анкара и удари по него. При атаката (бойците) се прегазили един с друг. А една избрана персийска войска удари срещу гореспоменатия (Стефан Лазаревич); защото още отпреди било определено (тя) да удари срещу него и те, с бойни викове, нападнаха и бяха победени и погинаха от остриетата на мечовете и копията на сръбската войска. А, виждайки, че много десетки хиляди (татари) са обградили Баязид в невероятно множество, и Стефан, искайки да го освободи (от обръча), три пъти влизаше в борба, съсичаше и побеждаваше. А като видя че броят на войските му се топи, се върна. Защото какво би могъл да направи срещу толкова хиляди и десетки хиляди без Божията воля! А за величието на неговата победа след това приказвали всички и е достатъчно известна. И се върна (отстъпи), защото варварите се разширили и всичките настъпили напред, побеждаваше поединично преследвачите си и десницата му беше окървавена..."

Лаоник Халкокондил (1423 или 1430 - ок. 1490) е гръцки историограф, който е роден на територията на Атинското дукство, но прекарва голяма част от живота си във византийска Морея. Той пише "История" в десет книги, в която, както самият той отбелязва, целта му е да покаже "падението на великата империя на елините" и възхода на османските турци. Стилът му може да се определи като подражание на Херодот.

"...След това той (Баязид) продължил да следва Тимур и стигнал до фригийския град Угра (Анкара). Тимур се бил разположил на лагер там. Той възнамерявал да потегли срещу Мизия и Бруса, столицата на Баязид. Баязид се доближил до армията на Тимур и се установил на 15 стадия от лагера на Тимур. Говори се, че когато Тимур чул, че той се е установил на лагер (там), той бил удивен от неговата дързост, скоростта на войската му по време на марша й от Армения и неговото очевидно желание за бой. Говори се, че той яздил близо до лагера на Баязид, погледнал към палатките и часовоите, изсмял се и казал:

"Неговата дързост го прави подходящ за сравнение с ураган, но смелостта му няма да го спаси. Изглежда че той е подбуждан от дива сила. Клетникът е с гореща кръв и няма контрол върху себе си."

Той изрекъл тези слова и се отправил обратно към своя стан. На следния ден той и неговите адютанти (...лакуна в текста...) той изпратил своя син Шахрук срещу Баязид.

Щом разбрал, че войската на Тимур се насочва срещу него, Баязид строил своите хора в боен ред на един хълм. Левият фланг бил под командата на "хегемона" (военачалника) на Изтока, а десният под тази на хегемона на Европа. Баязид стоял с еничарите и своите адютанти в средата, на върха на хълма. Шахрук с чагатайците и елитните персийски части се отправил в добър ред срещу Баязид. Той не го заобиколил, но му оставил пространство да избяга ако иска, така че неговите войници да не са принудени да се сражават за животите си и (така) да постъпят по-добре от него. Европейските бойци също се включили в битката. Те се сражавали през по-голямата част от деня и войниците на Баязид не могли да отдъхнат нито за миг. Трибалите показали храброст и се сражавали безстрашно. Те се хвърлили между чагатайците, строшили копията си и се били усилено.

Баязид наблюдавал настъплението и боя на своите европейски войски. Той се страхувал, че техният военачалник ще бъде увлечен навътре, обграден и изложен на риска да бъде убит. Той го призовал обратно, на най-сигурното място, където се намирала неговата гвардия. В началото последният не се подчинил, страхувайки се от последствията. След това, щом "василевсът" (т.е. султанът) потеглил след него и започнал да проклина, той призовал обратно своя контингент. При това положение чагатайците се нахвърлили срещу турците, избили мнозина и ги обърнали в бягство. Врагът ги притиснал и азиатските войски също побягнали. Щом Баязид видял това, той напуснал позициите си, възседнал една кобила и побягнал с всички сили. Бойците на Тимур следвали по-рано дадените им заповеди и не избили войниците на Баязид, а само ги съблекли голи и ги пуснали да си вървят, тъй като не било разрешено да се поробват хора от същата раса. Баязид бил дал противоположни заповеди на своите бойци. Те трябвало да убият всеки войник на Тимур, когото хванат. Шахрук обърнал Баязид в бягство и всички войски на Тимур, и онези, които вече се биели и онези, които били в лагера, се втурнали към лагера на Баязид, надявайки се да го заловят. Те започнали да опустошават страната чак до Йония и Хелеспонта. Много градове били завладени и също толкова много села обезлюдени, тъй като конницата на Тимур опустошила цялата страна на Баязид.

Това се случило на Баязид. Той побягнал с цялата бързина на която бил способен, тъй като чагатайците го преследвали и се надпреварвали кой да го хване. Той яздел много бърз кон и изминал голямо разстояние. След това стигнал до една река. Говори се, че конят му бил много жаден и искал да пие. Баязид страдал от подагра в ръцете и краката и не могъл да обуздае коня си. Впоследствие той натежал от водата и изгубил скорост. Така войниците на Тимур успели да настигнат и да хванат Баязид и го докарали пред "василевса" Тимур.

Съвременна сръбска карта на битката при Анкара:

Рицарите хоспиталиери от Родос и турското настъпление на Балканите между битката при Никопол и мирния договор от Галиполи (1396 – 1403)

В историята на военно-монашеския орден на Св. Йоан 1396-та година остава преди всичко с две знаменателни събития. През тази година на запад, далеч от своята столица Родос, умира главата на ордена – великият магистър от Арагон фра Хуан Фернандес де Ередия, който вече двадесет години стои начело на международната католическа организация, известна като "Хоспитала". На негово място от съвета на хоспиталиерите е избран приорът на Аквитания фра Филибер дьо Наяк. Веднага след като научава за избора си, той се отправя за Родос и мобилизира рицарите от своя орден за участие във възможно най-атрактивната за тях военна акция. Това е може би най-мащабното кръстоносно начинание от времената на канонизирания френски монарх Луи IX Свети (живял век и нещо по-рано) - кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, чиято обявена цел е да прогони турците от Европа. Новоизбраният велик магистър на хоспиталиерите съоражава флотата си, съединява я с тази, осигурена от присъединилата се към похода Венеция, в Родос и, преминавайки през Черно море и Дунав, се среща на територията на дн. България с кръстоносната армия на Сигизмунд, която включва многобройни военни части, дошли от почти всички страни на католическа Европа. В края на септември обединените християнски сили претърпяват унищожително поражение под стените на последната столица на българския цар Йоан Шишман – Никопол, от войските на османския султан Баязид I. По-голямата част от кръстоносните пълководци, между които множество представители на някои от най-изтъкнатите западноевропейски благороднически фамилии, са пленени, а крал Сигизмунд, заедно с великия магистър дьо Наяк, успява да се спаси на борда на една хоспиталиерска галера. 

Поражението при Никопол се оказва съдбоносно не само за кръстоносците, а и за целия Балкански полуостров. Бойната сила на най-могъщата християнска сила в региона – кралство Унгария, е съкрушена в сражението, а едновременно с това са загубени надеждите на няколко други балкански държави за ефикасна помощ срещу завоевателните стремежи на османците. Непосредствено след битката Баязид прекратява съществуването на васалното му Видинско царство. Византийският Константинопол вече от две години се намира под османска обсада. Сложен е край на досегашната завоевателна политика на османците на Балканите, чиято най-съществена характеристика е създаването на васални християнски държави и поддържането на сюзеренитета над тях. Султан Баязид I (1389-1402) въвежда нова политика на заменянето на създадената система от васални владения с поставянето им под прекия контрол на османската администрация. Средството за това са серия от мълниеносни военни кампании срещу тях, които напълно оправдават прозвището му „Йълдъръм” (Светкавицата).

Главната квартира на хоспиталиерите на Родос и другите им островни владения в Егея не са пряко заплашени от тези акции, тъй като османците все още не разполагат с достатъчно силен флот. Въпреки това рицарите не остават равнодушни към турското настъпление на континента. При все бушуващата на запад през този период религиозна схизма и силното компрометиране на единствената институция, на която се подчиняват – Папството, както и свързани с това финансови проблеми, йоанитите под ръководството на новия си велик магистър фра Филибер дьо Наяк (1396-1421) демонстрират забележителна кръстоносна активност. Тя изпъква особено в годините след битката при Никопол, когато османците изглеждат непобедими, а християнските владения са подложени на сурови атаки и все по-бързо изчезват от картата на Балканите. Орденът на Св. Йоан Йерусалимски е една от малкото сили, които се осмеляват открито да се противопоставят на това неудържимо настъпление.

Византийската империя е сред най-застрашените от завладяване християнски страни. По това време територията на ромеите е сведена само до столицата Константинопол, няколко егейски острова и Морейския деспотат на п-в Пелопонес. Обсаденият Константинопол все още може да разчита на своите здрави стени. Османците не разполагат със силна артилерия и флот, което обикновено е посочвано от изследователите като главна причина за неуспеха на Баязидовите воини да преодолеят защитата му и за подлагането му на обсада, проточила се цели осем години (1394-1402). Силите на император Мануил II Палеолог (1391 -1425) обаче са нищожни, което го кара отчаяно да търси западна подкрепа. Вероятно родоските рицари, на съюза с които императорът до голяма степен дължи трона си, още от самото начало на обсадата вземат някакво участие в защитата на ромейската столица. В изворите съществуват податки, че през 1395 г. Мануил сключва съюзническа лига с хоспиталиерите и генуезците от островите Лезбос и Хиос. Остатъците от флотата и експедиционния хоспиталиерски отряд, оцелели след битката при Никопол, заедно с унгарския крал Сигизмунд минават през Константинопол и се включват в отбраната му. На 11 ноември 1396 г. Сигизмунд пише на великия магистър дьо Наяк (който междувременно е избързал към Родос), че е пристигнал в града точно навреме, за да предотврати падането му пред турските атаки и мимоходом споменава за съюзническа лига, включваща Мануил, генуезците от Пера и хоспиталиерите.

Чрез съюза си с император Мануил, който, по мое мнение, би могъл да е сключен още през 1390 г., орденът на Св. Йоан се оказва дълбоко въвлечен в спасяването на Византийската империя през един от най-тежките периоди на съществуването й. С широките си връзки и авторитет почти навсякъде из благородническите и монархическите дворове на запада, той е особено полезен за императора, чиито надежди за помощ са свързани именно с тази насока. Хоспиталиерите ходатайстват за неговата кауза пред западноевропейските монарси. Един виден френски благородник и военачалник – маршал Бусико, чиито сърдечни отношения с ордена са добре известни, през пролетта на 1399 г. е назначен от Шарл VI за командир на един експедиционен корпус, който трябва да помогне на обсадената християнска столица. Изборът на краля е напълно логичен, тъй като маршалът е една от най-добре запознатите в двора му личности със ситуацията на изток.

Жан ле Менгр, по-известен в историографията като "маршал Бусико", вече е извършил едно пътуване до Близкия Изток и Светите земи преди да вземе участие в битката при Никопол, където е сред тези членове на командния състав на кръстоносната армия, които оцеляват и попадат в плен. По-късно османците го освобождават със задачата да намери седемдесет и петте хиляди златни дуката, необходими за откупването на благородните пленници. Тогава маршалът по всяка вероятност за пръв път се среща лично с император Мануил II Палеолог по време на престоя си във византийската столица. Той намира пълно съдействие от великия магистър на Хоспитала дьо Наяк, който му помага да събере огромната за времето си сума и, след откупването им, репатрира пленниците в Родос, където те са лекувани в известната болница на ордена преди да бъдат изпратени обратно на запад. Сред тях е и синът на един от най-влиятелните западни велможи - могъщият херцог на Бургундия Жан дьо Невер. Съдействието при осовбождаването му вероятно издига престижа на ордена в Бургундия. Няколко десетилетия по-късно пък подкрепата на бургундците допринася много за отблъскването на мамелюкските атаки срещу Родос между 1440 и 1444 г.

На 26 юни 1399 г. Бусико отплава за Константинопол от средиземноморското пристанище Ег-Морт начело на флот от две галери и четири други кораба, натоварени с войска от ок. хиляда и двеста тежковъоръжени бойци. В състава на малката му армия влизат много благороднически фалимилии, свързани с ордена на Св. Йоан, между които дьо Мили, Монтене и Бракемон. По пътя към него се присъединяват венециански, генуезки и лезбоски кораби, а при о-в Тенедос и две родоски галери, изпратени от дьо Наяк. По този начин хоспиталиерите взимат участие в този своеобразен кръстоносен passagium particulare, предназначен за освобождаването на древния Византион.

Съюзническият флот преминава безпрепятствено през Галиполи и е посрещнат радостно от Мануил. Под съвместното ръководство на императора и Бусико кръстоносците извършват множество по-малко или повече успешни военни акции, прочиствайки околностите на Константинопол от вражеските сили и атакувайки множество подвластни на турците градове на малоазийския бряг, сред които и Никомидия.

Експедицията донася глътка свеж въздух за обсадения град и представлява един от малкото светли епизоди за Византия в мрачните години между 1396 и 1402. Силите на кръстоносците обаче са ограничени и те нямат възможност да вдигнат обсадата. Може би най-важното постижение на експедицията е успешното посредничество на Бусико между Мануил и неговия племенник Йоан VII Палеолог, претендент за византийския престол, когото Баязид ползва като фасада за атаките си срещу Константинопол. Императорът не смее да напусне столицата си, за да потърси по-значителна помощ на запад (както е планирал), преди да е уредил този династичен спор, който от десетилетия трови атмосферата в Града. На 4 декември 1399 г. корабите на маршала докарват Йоан VII в Константинопол, където е договорено той да управлява в отсъствието на Мануил, а след завръщането на последния да получи владението над Солун (намиращ се тогава под османска власт).

Придружен от Бусико, Мануил се отправя на запад в края на 1399 г. Неговото забележително пътешествие е предмет на множество студии и историографски проучвания. Едно доказателство за сърдечните отношения между василевса и хоспиталиерите е, че докато пътешества из Западна Европа в търсене на помощ за загиващата си империя, той неведнъж се ползва от съдействието и подкрепата на местните структури на ордена на Св. Йоан. Така например по време на своя престой в Лондон (кр. на 1400 – нач. на 1401 г.) императорът живее в главната квартира на английските хоспиталери в Клеркънуел, а човекът, който уговаря визитата му в двора на крал Хенри IV, е не друг, а йоанитският приор на Ирландия фра Питър Холт.

Същевременно съюзът и помощта на Хоспитала за обсадена Византия се разпростира и над единственото нейно по-значително владение, останало до този момент непокорено от турците. Това е византийска Морея (п-в Пелопонес), която, по думите на английския историк Антъни Лътрел, след битката при Никопол се „озовала беззащитна” пред огромната военна мощ на Баязид.

Управник на последната византийска провинция с титлата „деспот” е братът на Мануил Теодор I Палеолог. В навечерието на битката при Никопол положението там е доволно усложнено, тъй като при заемането на поста си Теодор трябва да се бори не само с предишните деспоти от известната фамилия Кантакузини, които в началото отказват да предадат властта си, но и с местните гръцки магнати. В гражданската война се замесват и множество други сили, притежаващи политически интереси на п-в Пелопонес, между които Венеция, Наварската компания, която управлява латинското княжество Ахая (другата половина от Морея) и флорентинецът Нерио Ачайуоли, който малко преди това е победил последните наследници на Каталанската компания и е основал свое собствено владение с център в Атина. В крайна сметка през 1387 г. Теодор  успява да надделее над вътрешните си противници в Морея с помощта на османците, на които се признава за васал, подобно на брат си Мануил, който го прави по същото време. Неговият пръв турски сюзерен - султан Мурад I (1359-1389) му изпраща на помощ в Пелопонес своя прославен военачалник Евренос бег. Победата на Теодор е последвана от конфискацията на имуществата на политическите му противници. Сред тях е Павел Мамонас, владетел на Монемвасия; един от най-влиятелните магнати в региона.

Мамонас, заедно с други лишени от власт и имущество морейски аристократи, се оплаква на султан Баязид и намира убежище в неговия двор. Впоследствие, на известната в историографията среща, която провежда със своите васали в гр. Сяр (Серес) през 1393-1394 г., Баязид заема ролята на арбитър в спора между деспота и неговите васали и изисква от Теодор Палеолог да му предаде непревземаемата си твърдина Монемвасия и ред други крепости, за да реши съдбата им. Деспотът е задържан като заложник в османския двор и придружава султана по време на похода му на юг и завоюването на Тесалия през 1394 г., принуждавайки се междувременно да изпрати пратеници със заповеди за предаване на посочените крепости на служителите на Баязид. Отделни османски предводители и войскови контингенти са изпратени в деспотата и, както изглежда, успяват временно да влязат във владение на Монемвасия и Аргос. Но при р. Сперхей в Тесалия Теодор успява да се измъкне от лагера на Баязид и по най-бързия начин се връща в Морея. Там той отменя предишните си заповеди и си връща крепостите, прогонвайки или избивайки настанилите се там турци, като по този начин отхвърля васалитета си към султана. Така след 1394 г. опасността от османско завладяване надвисва пряко над владенията му.

Макар и зает другаде, султанът не закъснява да накаже непокорния си васал, а поводът за това е намерен лесно. Теодор още не се е справил с вътрешните си противници. През 1395 г. деспотът обсажда в крепостта Коринт своята балдъза Франческа Ачайуоли и съпругът й граф Карло Токо. Последният се обръща за помощ към турците. Начело на османската армия, разположена в Тесалия (границата на югозападния имперски удж), Евренос Бег отново пристига на юг, но този път като враг на деспота и разбива войските му при Истъмския провлак. След това турците нахлуват в Пелопонес, където опустошават редица райони и се съединяват с войските на друг враг на Теодор - наварският владетел на Ахая Педро Бордо де Сен-Сюперан, заедно с когото превземат силния замък Акова. След тази бърза кампания войските на Евренос не запазват завоеванията си, а се оттеглят, тъй като вероятно Баязид се нуждае от тях за похода си срещу влашкия воевода Мирчо. След оттеглянето им Теодор успява да разбие Педро Бордо и подкрепящите го гръцки архонти, както и да получи (след договаряне) Коринт от Карло Токо, но вече е напълно наясно, че не може да се справи сам с наличните си сили с османците.

Следващият поход срещу византийска Морея е отложен във времето с ок. две години само защото Баязид е въвлечен във война по северните граници на империята си. Междувременно Теодор Палеолог отчаяно търси подкрепата на бившите си врагове – венецианците - срещу султана, като в замяна на това се съгласява на множество отстъпки към тях. Плановете му за отбрана са свързани с укрепяването на Коринт и провлака Истъм, който свързва Пелопонес с континента. През февруари 1396 г. венецианският сенат обещава да подкрепи издигането на голяма стена, преграждаща провлака, както и да убеди „главния викарий или принца на Морея” (т.е. Педро Бордо де Сен-Сюперан) да съдейства за начинанието. Бившият наварски кондотиер (наемник) се съгласява да сътрудничи. Стената обаче остава неиздигната до следващото османско нашествие.

Очевидно е, че по това време латинците в Морея вече осъзнават, че завоевателните амбиции на Баязид заплашват не само Теодор, но и самите тях. Както става ясно обаче от последвалите събития, дори обединените сили на местните гърци и франки не са в състояние да спрат османската военна сила. След победата си при Никопол, през пролетта на 1397 г. султанът заповядва на пълководците си Якуб Бег и Тимурташ да нахлуят в Пелопонес. Макар и това също да е по-скоро грабителски поход, който не цели трайно да завоюва християнските територии, а да ги опустоши; изворите споменават очевидно преувеличената цифра от 60 000 души за броя на турската армия и страшното опустошение на която тя подлага полуострова. Турците обсаждат последователно Леонтарион и Коринт, а на 3 юни 1397 г. превземат и разграбват венецианският Аргос. Населението му е поголовно изклано и отвлечено в робство. Скоро след това Якуб Бег и Тимурташ се оттеглят заедно с плячката си в Тесалия.

По време на атаката, изпаднал в пълно отчаяние от безсилието си, деспот Теодор изпраща своя дипломат Димитрий Софиянос във Венеция, за да моли за помощ и предлага да предаде на Серенисимата (прозвище, с което е известна Венецианската република) Коринт и Истъмския провлак. Нежелаеща да се замесва в по-нататъшни конфликти с османците и под пресните впечатления от разгрома при Никопол, Републиката на Св. Марко му отказва. Жестокото унищожение на нейната колония Аргос не допринася особено за промяна на решението на венецианския сенат. Тогава, по думите на хрониста Псевдо-Сфранцес, деспотът „виждайки, че ромейските дела са в такова плачевно състояние (…), че никой от християнските владетели не пожелал да се притече на помощ на ромеите, (…) се отправил на една триера към остров Родос и продал Спарта (т.е. Морейския деспотат, яийто географски център - областта Лакония, съвпадал с този на древна Спарта) на братството на пророка и кръстителя Йоан.”

През 1397 г. орденът на хоспиталиерите вече от близо половин век е въвлечен в политически проблеми, свързани с Морея. Макар и йоанитите да притежават някои имоти в региона, които са получени още след основаването на Латинската империя през 1204 г. и са удвоени след разгрома на ордена на тамплиерите и присъждането на имуществата му в Гърция на Хоспитала, те никога не са проявявали особена активност или интерес към тази част на света. Това положение продължава до средата на XIV в. Тогава във висшите среди на тогавашната папска резиденция Авиньон се появява проект орденът да бъде преместен в Морея, за да бъде по-ефективен в борбата срещу турците. Проектът е възприет от йоанитите и през 1356 г. техни представители дори преговарят с наследника на Изабел дьо Вилардуен за откупуване на правата му върху княжество Ахая, но преждевременната му смърт попречва на успешния завършек на преговорите. Впоследствие, при понтификата на папа Григорий XI (1370-1378) и великия магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376-1396), проектът отново е приведен в действие, като Хоспиталът наема от кралица Жана Неаполска (от династията д'Анжу) цялото княжество Ахая за срок от пет години. След разгрома на кръстоносния поход на Ередия под стените на епирския град Арта от албанския деспот Гин Буа Спата и безредиците, които възникват във връзка с идването на Наварската компания от наемници по тези земи, хоспиталиерите изоставят Ахая, но не и намеренията да се установят там. Едно доказателство за това е, че пет години след оттеглянето им през 1381 г. (т.е. в 1386 г.) Ередия откупува правата на италианските Анжуйци над княжеството, а през 1389 г. назначава високопоставения брат-рицар фра Доменико де Аламания за негов управител, като го упълномощава да събере 15 000 дуката данъци. Политическият хаос и постоянните войни в региона, възпрепятстват хоспиталиерите да се възползват от законните си права над Ахая, но през лятото на 1397 г. те получават друга отлична възможност да се установят на полуострова. Този път тя им е предоставена от православния (!) владетел Теодор I Палеолог.

И така, през 1397 г., след оттеглянето на елитните османски пълководци Тимурташ и Якуб Бег и отказа на Венеция да поеме владението (и защитата) на Коринт и провлака Истъм, морейският деспот решава да се обърне за помощ към съюзниците на своя брат – родоските братя-рицари. Те с готовност приемат предложението му, в което виждат нова възможност за изпълнение на своя „морейски проект”, която би донесла уголемяване на владенията и приходите им, пoпуляризиране и спечелване на по-добър престиж на ордена на запад, по-добра възможност за защитата на католическата кауза в Пелопонес и Егея и придобиване на отлична стратегическа база за борба с турците. По този начин през 1397 г. орденът влиза във владение на Коринт, като купува правата на Теодор над него и започва укрепяването му. Хоспиталиерите дислоцират там силен гарнизон от рицари и наемници и бързо го превръщат в сериозна потенциална бариера срещу бъдещи османски нахлувания на полуострова.

Предаването на току що отвоювания от византийците Коринт (да си припомним войната на Теодор срещу Карло Токо, за която споменах по-горе) в ръцете на една букв. емблематична католическа (и съответно "франкска" или "латинска") сила и институция като ордена на Св. Йоан не е възприето твърде охотно от преобладаващата част от местното население - православните гърци, по-голямата част от които са настроени неприязнено към латинците. По тази причина василевсът Мануил, който, заедно с императрицата-майка Елена, дава личното си разрешение и одобрение за тази сделка, се чувства задължен да се оправдае в „Надгробното слово” за своя брат Теодор (написано през 1407 г.), че продажбата на Коринт била неизбежна при политическата ситуация десет години по-рано: „Ние не сме толкова окаяни, безхарактерни или глупави, че да предпочитаме тези странници пред нашата собствена власт. Но това беше неизбежно: градът или щеше да бъде завладян от тези, които го бяха обсадили – турците, или трябваше да бъде даден на онези, които бяха способни да го спасят от надвисналата опасност. И, тъй като ние не бяхме способни да го запазим със собствени сили, хоспиталиерите ни изглеждаха най-добрата от достъпните възможности, .”

Амбициите на хоспиталиерите по отношение на владението на византийска Морея не се ограничават само с Коринт. След настъпилото известно затишие във военните действия (поради походите на Баязид в Анатолия срещу могъщия местен владетел Кадъ Бурхан ал-Дин от Сивас) следва поредица от нови турски атаки срещу Пелопонес, която започва през 1399 г. Съдейки по горецитирания исторически извор, поради неприязънта, която собствените му поданици показват към Теодор, у император Мануил възникват силни съмнения, че Морея би могла да бъде предадена на османците от собствените си жители, „които предпочитали да бъдат поробени, отколкото да бъдат избити като следствие на войната.” Укрепеният от хоспиталиерите Коринт отблъсква успешно атаките, но турците просто го заобикалят и територията на деспотата  е опустошена за пореден път. През юли 1399 г. великият магистър фра Филибер дьо Наяк изпраща хоспиталиерският капитан на Коринт, рицарят фра Ели дьо Фош, да води преговори с деспота за закупуването на крепостта Мегара, разположена северно от Коринт. Вероятно аргументите на ордена за това са осигуряването на по-добра координация между двете твърдини за защитата на Истъмския провлак, но Теодор отхвърля предложението. По същото време друг хоспиталиер, фра Жерар дьо ла Пюи, преговаря със споменатият ахайски владетел Педро Бордо за сключването на съюзна лига срещу турците. През ноември същата година последният се съгласява  да окаже военна подкрепа и да подпомогне изграждането на Хексамилиона – под това име става известна онази планирана от по-рано стена, която трябва да прегради Коринтския провлак. Положението видимо е тежко, тъй като през февруари 1400 г. Венеция предлага политическо убежище както на император Мануил, така и на деспот Теодор, чиито земи са подложени на поредното турско грабителско нападение. Явно е, че сенатът на Серенисимата смята, че падането на последните византийски остатъци е само въпрос на време. В същия месец орденът изпраща една внушителна делегация до деспота, която включва някои от най–високопоставените хоспиталиери, между които приорите на Англия, Венеция, Аквитания и Тулуза, както и фра Доменико де Аламания. Пратеничеството е упълномощено да води преговори с Теодор за закупуването на нови негови земи и разполага с кредит за огромната сума от 60 000 златни дуката, която е достатъчна за изплащането на правата върху владението на цяла византийска Морея. Чужди на пораженчеството, родоските рицари не само не мислят за отстъпление, но са готови и да придобият нови владения въпреки надвисналата над тях турска заплаха. Теодор, на когото не му се иска да продава земите си, протака преговорите, но през май 1400 г. все пак се съгласява да предаде на хоспиталиерите важната крепост Калаврита. Някои представители на местната аристокрация и население обаче са настроени срещу братята-рицари и те буквално трябва да завземат крепостта с бой. През ноември орденът изпраща нови пратеници при Теодор с инструкциите да закупят още земи или да подновят вече съществуващите договори (вер. за наем, тъй като срокът на последния е изтекъл). 

Междувременно, макар и основните османски сили да действат по далечните азиатски фронтове (подготвяйки се да окажат отпор на всемогъщия монголски завоевател Тамерлан), завзимайки от 1399 г. до 1401 г. Малатия от египетските мамелюци и Ерзинджан от тюрка Тахиртен бей, войската на уджа, разположен в Тесалия, не престава да извършва набези в Пелопонес. Това (грабителските набези на територията на противника) от дълго време е и дълго време ще бъде основна тактика на османските военни сили, за целите на които се използват основно т.нар. акънджии (от тур. akin - плячка). През март 1401 г. е осъществен един особено мащабен набег, при който турските бойци прегазват цялата територия на деспотата, като атакуват дори важните венециански владения, разположени в най-отдалечената южна част на полуострова  -градовете Модон и Корон (основни междинни пристанища по венецианския маршрут за търговия с Ориента). Венецианците с основание обвиняват за това нападение навареца Педро де Сен-Сюперан, който явно не е забравил старите си кондотиерски навици, съюзявайки се дори с "неверниците" за плячка. Но в случая набегът на ахайския принц и турците срещу венецианските територии изглежда по-скоро „непредвиден инцидент”, докато основният удар е насочен отново срещу земите на деспот Теодор (голяма част от които вече са под администрацията на родоските рицари), с когото наварецът отново е влязъл във враждебни отношения. Въпреки предателското до голяма степен  поведение на Сен-Сюперан, хоспиталиерите и венецианците отново преговарят с него и през септември 1401 г. успяват да го убедят да сключи мир с деспота, тъй като „техните вражди рискуват цял Пелопонес да попадне в ръцете на неверниците.”

Разбит за пореден път след този поход и вер. с все по-оредяващи войски, деспотът най-накрая се съгласява да преотстъпи по-обширни територии на хоспиталиерите, като в тях е включена дори столицата му Мистра, а самият той премества двора си в Монемвасия (може би с цел по-голяма сигурност, тъй като поради местопложението си последният град е почти непревземаем). Жителите на Мистра обаче, подобно на тези от Калаврита по-рано, въстават срещу новите си господари. Според свидетелството на летописеца Лаоник Халкокондил те приемат действията на и без друго неособено популярния сред поданиците си деспот като предателство: „Разбирайки за предателството на своя владетел и намирайки се под влиянието на архиерея на Спарта (т.е. православния архиепископ на Мистра), спартиатите (т.е. жителите на Мистра) се събрали заедно и се договорили, че няма да позволят на никой от назореите (т.е. хоспиталиерите, които тук Халкокондил оприличава на древното братство на назореите, споменато и в Библията, чиито членове подобно на родоските братя доброволно давали обет да посветят живота си на Бог) да влезе в града и също така дали дума, че ще изтърпят всичко, което може да им се случи, но няма да се покорят на назореите-латини.” Куриозният случай, който свидетелства за древните корени и дълбочината на конфликта между Католическия Запад и Православния Изток, отдавна е предизвикал обясним интерес и е широко отразен в посветената на йоанитите историографска литература, а и не само в нея. В крайна сметка, изглежда, въпреки тази съпротива, братята-рицари успяват да влязат във владение на Мистра и останалите крепости, преотстъпени им от Теодор. Това обаче става едва след личната намеса на деспота, който успява временно да успокои местните жители и тяхната неприязън към "назореите".

Макар и от дистанция и принуден да внимава повече за настъплението на Тамерлан срещу източните граници на империята му, султан Баязид Светкавицата наблюдава с опасение събитията в Морея. Показателно за това е, че през 1401 г. (вер. към края) той неочаквано изпраща посланици с предложение за мир при деспот Теодор. Османските пратеници се опитват да настроят византиеца срещу родоските рицари. Обяснението за това е, както признава сам Мануил Палеолог в споменатото "Надгробно слово за Теодор", е че деспотът, макар и предал сюзерена си, все пак е далеч по-безопасен съсед за него, отколкото ордена на Св. Йоан. Пратениците на Баязид обещават мир на Морея при едничкото условие рицарите да напуснат територията на деспотата. Явно известени за преговорите, през май 1402 г. хоспиталиерите отговарят  с контрапредложение към Теодор, предлагайки му да изкупят цялата територия на византийска Морея. Но и двете предложения, на които деспотът в типичния си стил протака отговорите, всъщност се оказват закъснели. Само два месеца по-късно огромната армия на страшния Баязид, събрана от повечето краища на Балканите и Анатолия, е разбита и унищожена при Анкара от великия завоевател Тимур-ленг (Тимур Куция), по-известен като Тамерлан. Това е събитие с огромно значение, което коренно променя политическото статукво в региона. След Анкара деспот Теодор просто вече няма нужда от йоанитите и, използвайки клаузите в подписаните с тях договори, се освобождава от притеснителното им присъствие в земите си, като ги изкупува обратно през 1404 г. (фактическото изплащане на дължимите на ордена суми обаче е забавено поне с няколко години и се осъществява на траншове и след дълги преговори в Мистра, Родос и Константинопол).

В началото на 1403 г. синът на Баязид Сюлейман Челеби, който е успял да избяга от полесражението при Анкара и е установил властта си над европейските територии на Османската империя, сключва в Галиполи мирен договор с латинските държави, притежаващи най-силни интереси на Изток и с Византия. Изправен пред заплахата от могъщата армия на Тимур, която плячкосва отвъдния малоазийски бряг, той прави значителни политически отстъпки на франкските държавици в Егея. Сред страните в договора са и родоските рицари, на които турският владетел отстъпва бившето графство Салона, разположено на северния бряг на Коринтския залив. Така войната, този своеобразен джихад срещу Константинопол и Морея, най-сетне е спряна, а Византийската империя се оказва спасена от османско завоевание за още половин век.

Никой не би могъл да оцени по-добре заслугите на ордена на Св. Йоан Йерусалимски за това направо чудодейно изглеждащо на моменти спасение (особено по време на обсадите на Константинопол и Коринт) от самия император Мануил II Палеолог. Неговото възхищение от братята-рицари е отразено в следното описание (съдържащо се в "Надгробното слово за Теодор): „"Нека никой не приема за даденост, като гледа към техните няколко галери, разположени на Родос, че военният ефектив на хоспиталиерите е слаб и немощен. Ако те пожелаят да го направят, то тогава могат да се съберат в достатъчно голям брой от целия свят, по който са разпръснати. Те са мъже, за които нищо не е по-важно от това, което е необходимо за добър кураж, водене на война и благороден дух. За тези бойци е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, ранявайки в гърба онези от тях, които са се обърнали в бягство."

статията с леки разлики (и научен апарат) може да намерите и в списание "История", бр. 1, 2010 г., стр. 1-11