Почти веднага след извършването на завоеванията си и укрепването на позициите си в региона, Фулк се заема да приложи на дело и одобрения от папата хоспиталиерски план за икономическа блокада на Египет и преследване на нарушителите. Фактически още преди кръстоносният поход да потегли от Бриндизи, генуезците Андало, Раффо и Джулиано Катанео делла Волта нападат и задържат близо до Кефалония един търговски кораб от Сиена, който се връща от Александрия, натоварен с пипер и захар, като по-късно твърдят, че са действали, изпълнявайки разпоредбите на папското ембарго. На 14 май 1310 г. венецианците подават оплакване до магистъра на Хоспитала, в което се твърди, че през януари същата година генуезецът Симоне Джулиано делла Волта, начело на една хоспиталиерска галера, ограбва венецианците с товар от захар и пипер, който техен кораб превозва от Крит към Негропонте (Евбея). Явно е, че генуезките пирати, които са достатъчно многобройни по това време в Леванта, използват хоспиталиерския passagium като прикритие за грабителските си нападения.
Скоро обаче и на самата Генуа е съдено да пострада от провеждането на папското ембарго. През зимата на 1310-11 г. хоспиталиерите завземат близо до Кротоне в Калабрия една генуезка галера, връщаща се от Александрия към Бриндизи и още една близо до Месина в Сицилия. През 1311 г. един генуезки кораб, заедно с официалния пратеник на морската република Антонио Спинола на борда си, отпътува към Родос, за да преговаря за освобождаването на втората галера. По пътя си пратениците случайно срещат и пленяват Виньоло дей Виньоли и неговата тарида. Магистърът и съвета на хоспиталиерите отказват да преговарят с тях, като твърдят, че са действали законно и нямат намерение да върнат нито галерата, нито конфискуваните стоки без папаско разпореждане. Веднага след това вбесеният Спинола, заедно с двамата капитани на собствената си галера – Симоне Дориа и Антонио Арканти и още един капитан, който вероятно се присъединява със своя кораб към тях около Родос - Бернабо де Савиньоно, отива в бейлика Ментеше и убеждава местния емир Шуджауддин Орхан да затвори наброяващите около 250 родоски търговци, които тогава се намират във владенията му. На емира дори е предложена огромната сума от 50 000 златни флорина, за да нападне и отнеме Родос от ордена. Все още незадоволени, Спинола и придружителите му заповядват на екипажите на галерите си да атакуват хоспиталиерското корабоплаване около Родос като според по-късните писма на Климент V, посветени на случая, успяват да заловят много плавателни съдове и да пленят голям брой хоспиталиери. . Един от пленените кораби, на който се намират много рицари, 25 коня и други товари, е превзет, закаран до Ментеше и след това продаден на „сарацините”. Гневът на бившите съюзници на Хоспитала очевидно е голям, щом те отказват аудиенция на йоанитските приори на Рим и Ломбардия, които са изпратени до Генуа, за да се оплачат от действията на Спинола. Правителството на Генуа очевидно напълно поддържа методите на своя посланик. След като се сблъсква с неуспех там, пратеничеството на ордена се отправя към папската курия във Виен, където има по-голям успех. Климент заповядва на архиепископа на Генуа и на епископа на Нола да съберат доказателства за генуезката контрабанда.
Архиепископите на Неапол и Бриндизи, които са натоварени с подобно разследване, трябва да се изправят срещу краля на Неапол Робер д’Анжу (1309-1343), за да върне на Хоспитала стоките от по-рано завладяната генуезка галера, пазена в Бриндизи, които той е присвоил. През ноември 1311 г. Климент отправя до Генуа сурово предупреждение, изисквайки незабавното освобождаване на пленените хоспиталиери и наказание за Спинола и съратниците му. Независимо от папските разпоредби военните действия продължават. През април 1312 г. във Франция пристигат новини, че хоспиталиерският флот е преследвал 23 турски кораба до егейския о. Аморгос от архипелага на Цикладите, който е най-близко разположеният остров до Додеканезите. По всяка вероятност турските кораби принадлежат на Орхан бей от Ментеше, който продължава враждебните си действия срещу ордена под въздействие на инспирациите на Спинола. На Аморгос турците слизат на сушата, а хоспиталиерите изгарят корабите им и се впускат в преследване на екипажите им до върховете на местните възвишения, избивайки повече от 800 турци и оставяйки малцина да се измъкнат. Орденът също дава тежки загуби в тази битка – убити са 57 братя-рицари и 300 пехотинци. На 25 май 1312 г. начело на корабите си магистърът Фулк дьо Виларе пленява една генуезка флотилия по пътя й от Кипър до Генуа, като конфискува товара й и затваря целия й екипаж. През 1313 г. магистърът завзема още две генуезки галери и конфискува стоките им, като някои от тях принадлежат на бившите капитани на хоспиталиерски кораби Джулиано и Раффо делла Волта. В крайна сметка военните действия между Генуа и ордена на Св. Йоан постепенно затихват, а до март 1315 г. хоспиталиерите се задължават да заплатят обезщетения за щетите, причинени на генуезките кораби стоки преди 9 октомври 1312 г.
Хоспиталиерите своевременно прехвърлят и главната си квартира, и традиционната и емблематична за ордена болница, на Родос, а защитата и колонизацията на завладените от тях земи биват систематично планирани. Те продължават своята кръстоносна активност в Леванта и след изтичането на определения петгодишен срок за провеждането на passagium particulare. Сега обаче усилията им се насочват главно срещу набиращото скорост турско пиратство във водите на Егея, с което е свързано и следващото мащабно военно начинание, проведено от западните сили под лозунга за кръстоносната идея.
Обтегнатите отношения и конфликтите между хоспиталиерите и републиките на Генуа и Венеция оправдават думите на един от най-изявените кръстоносни теоретици на периода - Марино Санудо Торселло, че само при условие, че флотът на една бъдеща експедиция бъде предоставен от търговските републики, би могъл да бъде предотвратен конфликтът между тях и католическата църква. Марино явно е прав в съждението си, че една икономическа блокада не може да бъде успешна без подкрепата на морските комуни и без тях стратегията на налагането на ембарго е обречена на неуспех. Едно доказателство за това е, че папско-хоспиталиерският поход не постига своите ясно формулирани цели, тъй като ефектът му върху военното и икономическото положение на Мамелюкския султанат е незначителен. Проблемът с турските пирати, които започват масирани нападения срещу всички християнски владения в Егейския басейн, се оказва много по-ефикасен начин за по-късната поява на един вид кръстоносно сътрудничество между Венеция, Генуа, ордена на Св. Йоан Йерусалимски, Папството и дори „схизматична” Византия.
Появата на някакво сътрудничество между католическите сили в Леванта в борбата срещу турското пиратство започва в края на второто десетилетие на XIV в. Изглежда че тогава в главна база на „морските гази” се превръща емирството Айдън, което се намира на север от Ментеше. Докато последното понася тежък удар от папско-хоспиталиерския поход, владетелят на Айдън Гази Мехмед бей (1308-1334) завзима няколко значителни пристанища по крайбрежието на Западна Мала Азия, между които Ефес (Аясолук), наричан от франките Алтолуого. Хоспиталиерите от Родос са първите, които ще се изправят срещу бойната сила на „турците от Алтолуого.” През 1318 г. йоанитският командор фра Алберт фон Шварцбург дава решителен отказ на техни пратеници, които идват да му поискат данък, а по-късно същата година две хоспиталиерски галери заедно с още два съда атакуват и изгарят 32 турски кораба при о. Хиос и убиват или пленяват 3000 турци. През юни 1319 г. 24 хоспиталиерски плавателни съда с 80 братя-рицари от ордена и множество други бойци на борда под командата на фра Алберт фон Шварцбург отплават от Родос към Хиос, за да обединят силите си с Мартино Закария, генуезец, който като васал на Андроник II владее над няколко егейски острови, разположени северно от Додеканезите между 1314 и 1330 г. , и над важното пристанище Смирна, което отнема от турците през 1317 г. Закария разполага с една галера и 6 други кораби, а впоследствие към съюзническата флотилия се присъединяват още 11 генуезки галери. Тази значителна сила успява да разгроми в сражение близо до Хиос 29 турски кораба, натоварени с 2600 бойци, като повече от 1500 турци са убити и пленени. Шест от турските кораби успяват да избягат, но останалите турци, които акостират на Хиос и се опитват да се бранят там, са заловени или избити. Хоспиталиерите използват ситуацията, за да си възвърнат владението над о. Лерос, вероятно завладян от Виларе през 1310 г., където местните гърци са се разбунтували, избивайки братята-рицари, които са разположени там и техния гарнизон, и обръщайки се за помощ към Константинопол. Някои от бунтовниците, наброяващи повече от 1900 човека, са избити, а всички оцелели са отведени като пленници на Родос.
Флорентинският хронист Джовани Вилани описва една подобна битка, която датира в 1320 г., с 80 турски съда срещу 4 хоспиталиерски галери и 20 по-малки кораба, към които се присъединяват шест генуезки галери, връщащи се от Киликия; галерите, както може да се предполага, надделяват над по-леките турски плавателни съдове. Турците нападат самия Родос, но изгубват по-голямата част от флота си. След това бягат на близкия остров, където разполагат с „повече от 5000 мъже, чакащи да нахлуят в Родос” и латинците ги избили всичките: "те избиваха старите и продаваха младите като роби." Пилигримът Лудолф фон Зюдхайм, който извършва пътешествието си в Светите земи между 1336 и 1341 г., описва (без да посочва датировка) как в едно сражение хоспиталиерите разбиват 50 турски кораба и преследват екипажите им до една планина, издигаща се на о. Кос, където турците успяват да убият много християни. Господарят на Хиос идва на помощ на хоспиталиерите и измамва турците като ги подлъгва, че ще ги превози до Родос, където всичките 6 240 от тях са изклани. Антъни Лътрел смята че във всички тези известия става дума за хоспиталиерски победи срещу турците, постигнати през 1318, 1319 и вероятно 1320 г.
Ударите на морските бейлици са поети без съмнение първо от владетелите на източна Егея, каквито са хоспиталиерите и Мартино Закария. Самите генуезци също се чувстват заплашени, защото Закария е техен гражданин и защитава техните интереси, и най-вече поради възможността за прекъсване и създаването на несигурност по маршрута на жизненоважния за тях трафик от метрополията към Пера и черноморския регион и обратно. Това провокира и своевременната им въоръжена намеса, изразена в присъединяването на техни кораби към походите на ордена на Св. Йоан и Мартино.
От своя страна венецианците, които притежават големи и важни колонии в Егейско море като Крит и Евбея и започват да проявяват все по-силен интерес към търговията в Черно море, в началото предпочитат стратегията на сключване на договори за ненападение с отделните емирства. Както се оказва, тази тактика не дава желаните резултати. Ок. 1315 г. Републиката на Сан Марко трябва да изпрати бойни галери, за да защити Негропонте от християнски пирати и „неверните” турци. На 21 юни и 16 юли 1318 г. венецианските държатели на фиефи на Крит и самият им дук Николо Дзане се оплакват на дожа Джовани Соранцо (1312-1328), че турците непрекъснато нападат егейските острови и венецианските търговски кораби, въпреки че Републиката има pax et concordia с техните управници. Според дука турците готвят нападение срещу Крит, при което пет от корабите за тази цел щели да бъдат осигурени от каталаните в Атина. Намесата на каталаните е свързана с възникналата вражда между републиката и атинския владетел Алфонсо Фадрик (1317-1330), незаконен син на краля на Сицилия Фредерик II (1295-1333), по повод наследството на съпругата на Фадрик на Негропонте. Фадрик, назначен от баща си за генерален викарий на Атинското дукство, провежда агресивна политика за разширяване на владенията на Каталанската компания, при което не се поколебава да се съюзи с морските турски емирати и по-специално с Айдън. През същия месец (юни) баюлът на Негропонте Франческо Дандоло пише до метрополията, че разполага с информация, че Фадрик подготвя пратеничество до Turchia, за да доведе значителен брой турски бойци. В крайна сметка през 1321 г., когато отново се получават известия за турски атаки, Серенисимата успява да сключи мирен договор с Фадрик. В договора изрично се набляга на условието каталанският генерален викарий да прекъсне отношенията си с турците. Оформилият се съюз между каталаните и морските бейлици обаче продължава и по-късно, както ще видим по-долу.
След настъпилото временно затишие, което явно се дължи на победите на Мартино Закария и хоспиталиерите, през 1325 г. във Венеция отново започват да се получават съобщения за турски атаки срещу нейните егейски острови. Именно през тази година за пръв път в официални венециански документи се появява идеята за създаване на societas или unio, насочени срещу турците. През февруари 1326 г. враждебните действия между Каталанската компания и Венеция се подновяват с една мащабна турска атака срещу Негропонте. Първоначално нападателите не са свързвани с генералния викарий Фадрик, но скоро става ясно, че са негови съюзници. Серенисимата изпраща войски, които успяват да разбиват турците. Последните намират убежище на територията на Атинското дукство, откъдето успяват да се приберат в Мала Азия. В продължение на същата година турците извършват още множество набези, опустошавайки напълно няколко егейски острова и по-специално тези, принадлежащи на латинското княжество Ахая в Морея, което също е сред враговете на Каталанската компания. В началото на 1327 г. турски кораби от Айдън отново нападат Ахая, докато Алфонсо Фадрик е зает на север във войната си срещу гръцка Тесалия. Според Марино Санудо арагонецът и в двата случая се опитва да скрие сътрудничеството си с турците, като, за да не бъде обвиняван в съюз с тях, дори ги насочва към атака на владения от компанията о. Егина.
Междувременно през 1326 г. турците от Айдън започват и обсада на важното малоазийско пристанище Смирна, което тогава се намира под контрола на Мартино Закария. Именно владенията на Мартино (чийто син Бартоломео точно по това време се превръща в претендент за „ябълката на раздора” между венецианците и каталаните - наследството на съпругата на Алфонсо Фадрик на Евбея) в латинската част на Морея (Дамала) стават основния прицел на атаката на Айдън срещу Ахая в началото на 1327 г. Афектиран от тези събития и най-вече от открито избухналата война на Негропонте, където нахлуват войските на Каталанската компания и съюзните й турци, през лятото на същата година венецианският сенат изпраща писма до дука на Крит и баюлите на Негропонте и Константинопол с поръчение да обсъдят с император Андроник II, хоспиталиерите от Родос, Мартино Закария от Хиос и други местни владетели възможността да се формира съюз contra Turchos pro defensione locorum nostrorum. През декември на същата година венецианците създават боен флот от 10 галери, който да патрулира водите на Адриатика и „Романия.” Католическата църква също е алармирана и в края на 1328 г. архиепископът на Тива Изнард, очевидно в конфликт с компанията, която контролира земите на диоцеза му, пристига във Венеция, за да пропагандира за сключването на съюз срещу „схизматиците” каталани и турците, в който трябвало да вземат участие Венеция, неаполският крал Робер д’Анжу и зависимите от него владетели на Таранто и Ахая.
Докато Серенисимата предприема своите мерки, съюзът между Алфонсо Фадрик и турците постепенно се разпада поради невъзможността на първия да контролира своите съюзници, чиито сили превишават многократно собствените му. През 1329 г. турците вече опустошават както Негропонте, така и земите на Атинското дукство. Вероятно още тогава генералният викарий е принуден да сключи примирие с Венеция. Тези негови неуспехи в крайна сметка водят до освобождаването му през 1330 г. от поста на управител на дукството от краля на Сицилия, който му дава в замяна владението над островите Малта и Гозо. Примирието е затвърдено от сключения между Републиката и Каталанската компания договор през 1331 г., чиито клаузи се припокриват с тези на споразумението от 1321 г.
На срещуположния бряг на Егея, където Мартино Закария и хоспиталиерите са успели да сдържат турското настъпление срещу източните острови, положението се усложнява от един непредвиден фактор. Това е морският поход на новия византийски император Андроник III Палеолог (1328-1341). Причините за него са интригите на хиоския грък Леон Калотетос и нарасналото самочувствие на Мартино, който владее над о. Хиос като имперски васал, но забавя изплащането на дължимите си суми, макар че същевременно доходите и властта му са се увеличили, тъй като е завладял нови земи и взима данък от победените от него турци. Намерен е и повод – строежът на новата крепост на Мартино, който той е започнал без одобрение от сюзерена си и отказът на генуезеца да спре строежа и да дойде в Константинопол. В ранната есен на 1329 г. Андроник III съоръжава в столицата си огромен флот от 105 кораба с привидната цел за борба с турците, като всъщност намеренията му са да се справи със Закария. Към него се присъединяват и четири галери, съоръжени от дука на Наксос Николо I Санудо (1323-1341), който, макар и сам венецианец, по този начин застава срещу политиката на Републиката на Сан Марко за уния срещу турците и подкрепа за владетеля на Хиос, който е сред най-яростните им врагове.
Походът на Андроник III завършва с пълен успех: Мартино е пленен и отведен в Константинопол, а византийската власт над Хиос е възстановена. През същата година Смирна пада под напора на войските на Айдън, а, след като се справя с Мартино, императорът, противно на надеждите на венецианците, сключва мирни договори с емирствата на Айдън и Сарухан. Явно византийският поход цели възстановяването на имперската власт само по островите в Източна Егея, но не и на континента, при което конфликт възниква именно с две от християнските сили, споменати във венецианските планове за unio contra Turchos - Закария и хоспиталиерите на Родос. Липсват сведения за преки военни действия между последните и Византия, но в началото на 1330 г. папа Йоан XXII (1316-1334) пише на френския крал, че императорът заплашва Родос. Според Йоан Кантакузин, който по това време е велик доместик на Андроник III, когато през 1329 г. византийците водят военни действия срещу Закария, хоспиталиерите първи са готови да му осигурят военна помощ, а впоследствие и да изпратят войски, за да върнат Хиос на латинците.
Докато в Леванта се разиграват тези събития, на Запад продължават да се правят планове (често грандиозни) относно реализирането на кръстоносни походи, които между 1310 и 1330 г. винаги завършват с неуспех. Френските крале, които измежду всички монархически дворове на католическа Европа упражняват най-голямо влияние върху авиньонските папи, още от времената на Филип IV Хубави (1285-1314) се опитват така да използват кръстоносната идея, че да си осигурят максимални финансови облаги срещу минимални действия. Конфликтите в Италия и Свещената Римска империя, в които се вплита папа Йоан XXII, също допринасят за неуспеха в реализирането на плановете. Известна промяна настъпва с идването на трона на новия крал Филип VI Валоа (1328-1350), който се изявява като силен поддръжник на кръстоносната идея. Около Коледа на 1331 г. Филип VI свиква Генерални щати в Париж, където обявява, че до 1 март 1334 г. ще се отправи на кръстоносен поход. Още през ноември на същата година кралят е помолил венецианският дож Франческо Дандоло (1329-1339) да му изпрати опитни експерти, които да представят своите мнения за кръстоносните дела и да обяснят при какви условия Венеция би се включила в похода.
Републиката на Сан Марко изпраща исканите експерти, а на 11 май 1332 г. дожът и сенатът пишат официално писмо до френския крал. Освен отговорите на поставените от Филип въпроси в него е добавено мнението, че за момента 20-30 въоръжени галери трябва да бъдат изпратени на Изток, за да се борят с турските кораби да защитят Романия, quia iniquitas et audacia Turchorum cotidie invalescit. Като основание за това венецианците изтъкват, че турците са прекъснали снабдяването с жито от черноморския регион, което щяло да бъде нужно за бъдещите кръстоносци.
Явно венецианският сенат, а и дожът Франческо Дандоло, който като бивш управител на Негропонте е добре запознат със ситуацията в Леванта, искат да използват подготвяния кръстоносен поход, за да се справят с проблема с турските пирати в Егея. Така кръстоносните намерения на Филип VI се оказват една добра нова възможност за Венеция; след като усилията й от 20-те години в тази насока не са дали резултат, сега тя развива забележителна дипломатическа активност. Още на 6 април 1332 г. венецианците пишат на Робер Неаполски, като го молят да се присъедини към тях в съюз, насочен срещу турците. През август папа Йоан XXII най-сетне откликва на венецианските апели за помощ и изпраща хора във Венеция да обсъдят начините за спиране на турците. Емисарите на републиката са още по-активни в Леванта. На 4 юли 1332 г. те успяват да сключат предварителен, а през ноември на същата година и окончателен мирен договор с император Андроник III. На 7 юли венецианските власти пишат на управителите на Крит и Негропонте да обединят силите си с хоспиталиерите от Родос, Николо I Санудо от Наксос и един от най-влиятелните латински барони в Егея Бартоломео II Гизи (1311-1341), за да се сражават срещу турците. На 18 юли те дават на Пиетро Дзено, баюл на Негропонте и на Пиетро да Канале, „капитан на галерите на Залива” пълни пълномощия да преговарят за създаването на съюз с Андроник III, родоските рицари и всеки друг, който е заинтересуван. Така в резултат на преговорите на 6 септември 1332 г. в Родос е подписан договор, чрез който се създава съюзна лига срещу турците, включваща Венеция, византийския император и хоспиталиерите. Лигата е предвидена за срок от пет години. Според условията на договора членовете й трябва да съберат корабите си в Негропонте на 10 април 1333 г. като Византия трябва да осигури десет, Венеция шест, а родоските рицари четири бойни галери. Капитанът на флотилията трябва да се назначи от венецианците освен в случай, че папата има възражения срещу това.
Участието на Византия в кръстоносната лига от 1332 г. е прецедент, който не е виждан от времената на първите кръстоносни походи в края на XI в. То обаче свидетелства не толкова за осъзнаване на опасността от турците и необходимостта от обща акция на заплашените страни срещу тях, колкото за венецианското влияние в Константинопол и все още живия страх в империята да не би походът да се насочи срещу нея. Историкът Никифор Григора се отнася със скептицизъм към приготовленията на корабите за похода, което води до допълнително облагане на изстрадалото от данъци и нападенията на „турци и българи” население на Тракия и Македония и твърди, че латинците „принудили” императора да участва в лигата. Допълнителни аргументи за „неохотното” включване на империята в акцията са вече сключените мирни договори на Андроник III с бейовете на Сарухан и Айдън по време на похода му от 1329-30 г., които практически насочват атаките им срещу франкските, а не срещу ромейските владения в Егея, и забавянето на съоръжаването на договорените галери, които в крайна сметка изобщо не взимат участие в бойните действия, проведени от лигата.
Предвиденият сбор на флотилията на лигата в Негропонте на 10 април 1333 г. така и не се състои, поради което е отложен за май на следната година. Междувременно в Леванта се случват още събития, които не влияят положително на венецианската кауза. През март 1332 г. дукът на Наксос Николо Санудо сключва сепаративен мир с турците. През лятото на същата година силите на морските бейлици, обединени под водачеството на Умур Бег, синът на айдънския емир Гази Мехмед, провеждат една от най-опустошителните си акции в Егея. Според турския историк от XV в. Енвери бойците на Умур Айдъноглу първо атакуват земите на франкския маркизат Бодоница, а след това и самия Негропонте, който е принуден да се предаде след ожесточена съпротива. „Предаването” се изразява в съгласието на местните венециански власти да плащат данък на емира.
Допълнителна трудност създава и по-нататъшното объркване на съюзите и целите на заинтересованите от лигата франкски сили в Леванта. В началото хоспиталиерите, които поради връзките си с Папството и кръстоносната идея са сред най-заинтересованите страни, проявяват известна инициативност. През 1333 г. магистърът на Хоспитала фра Елион дьо Вилньов (1319-1346), който пристига на Изток едва през 1332 г., предлага на венецианците да сключат съюз с емира на Ментеше Шуджауддин Орхан (1319-1337) и да се сражават с него срещу други турци, по-специално срещу „враговете му” от Айдън. По време на похода през предишната година Орхан е бил съюзник на Умур от Айдън, но сега вече е негов враг. Предложението на Вилньов не представлява нищо друго освен възраждане на политиката на divide et impera, прилагана към турските бейлици от предшественика му фра Фулк дьо Виларе по време на папско-хоспиталиерския поход. То обаче не е реализирано. Вместо това, в края на 1333 или началото на 1334 г. родоски рицари изненадващо обединяват силите си с други местни франки, за да завладеят егейския остров Лесбос, принадлежащ на участника в лигата Андроник III. В акцията освен петте хоспиталиерски галери взимат участие и генуезецът Доменико Катанео, който е владетел на Фокея и византийски васал и дукът на Наксос Николо Санудо, който е взел участие в похода на Андроник от 1329-30 г. Според Никифор Григора, хоспиталиерите са измамени от Доменико Катанео, който завладява столицата на Лесбос Митилини за себе си, докато те опустошават острова и после отказва да ги допусне там, след което рицарите се оттеглят разочаровани. Изложението на Йоан Кантакузин съдържа друга, по-нереалистична версия, според която хоспиталиерите отстъпват при вестта, че ще атакуват земи, принадлежащи на Андроник III; воините на Хоспитала отказали да се бият срещу императора и под страх от поражение техният командир се върнал обратно в Родос.
Тъй като през 1333 г. не се предприемат бойни действия срещу турците, венецианците използват времето си, за да привлекат в лигата и краля на Кипър Юг IV дьо Люзинян (1324-1358) и засилват дипломатическия си натиск върху папата и френския крал за изпращане на военна помощ и придаването на статус на „прелиминарен кръстоносен поход” на планираното им начинание. На 8 март 1334 г. най-сетне е постигнато споразумение, според което една флотилия от 40 галери (10 хоспиталиерски, 10 венециански, 6 кипърски, 6 византийски и 8 френско-папски) трябва да отплава към Егея. На експедицията е даден статус на passagium particulare, за който е предвидено да продължи 5 месеца след събирането на корабите в Негропонте през май.
Филип VI натоварва своя опитен пълководец Жан дьо Шепоа да се заеме с подготовката на похода. Въпреки проявеното в този случай усърдие, френско-папските галери се забавят в Марсилия, докато кипърските и венецианските кораби се събират в уречения срок на Негропонте. Там се намират на котва 8 венециански галери под командата на Пиетро Дзено, а още две галери, натоварени с припаси от Крит и четири кораба, изпратени от Юг IV дьо Люзинян от Кипър се насочват към мястото на срещата. Хоспиталиерите идват по-късно, тъй като очакват френско-папските кораби от Марсилия, които отиват първо в Родос, преди да се отправят към Евбея. В крайна сметка се формират две военноморски съединения – 14-те венециански и кипърски галери под командата на Пиетро Дзено и 18 хоспиталиерски, папски и френски галери начело с Жан дьо Шепоа. По същото време емирът на Караси Яхши хан събира огромна флота от ок. 200 по-леки плавателни съда в залива на Адрамитион (дн. Едремит) в Северозападна Анатолия. На 14 септември 1334 г. кръстоносната флота атакува армадата на Яхши хан. В битката турците претърпяват пълно поражение, като губят 50 от своите плавателни съдове, а самият зет на Яхши е убит.
Победата при Адрамитион остава най-голямото постижение на лигата. След свършването на договорения петмесечен срок корабите се прибират в родните си страни. Йоан XXII остава доволен от акцията – Жан дьо Шепоа и спътниците му, а вероятно и останалите участници в похода, получават от папата пълни индулгенции, т.е. пълно опрощаване на греховете си. Той подготвя по-силна флота, този път за да подпомогне Киликийска Армения, и се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му за кръстоносната лига, но тези планове са осуетени от смъртта му на 4 декември 1334 г.
Анализът на кръстоносните походи и военните акции на латинските сили в Леванта между 1291 и 1334 г. може да ни доведе до няколко по-общи заключения. Първо: бойните действия се водят преди всичко по море и като цяло демонстрират превъзходството на франките в тази област над местните сили, въпреки спорадичните успехи на византийците и нарастващата сила на морските бейлици от западния бряг на Мала Азия. Второ: през този период подкрепата от Запада, макар и желана и очаквана, е твърде слаба и стихийна, при което местните католически владения са оставени да се оправят преди всичко със свои собствени сили. При това положение на преден план излизат подкрепата и интересите на търговските републики Венеция и Генуа, които разполагат с най-големи ресурси и възможности и притежават значими интереси в Леванта. Съответно тяхната политика започва да оказва все по-осезаемо влияние върху кръстоносните планове. Политиката на папското ембарго за забрана на франкската търговия с мамелюкски Египет се проваля именно благодарение на опозицията на тези два търговски колоса, а кръстоносните походи започват да променят посоката си към района на Егея преди всичко поради техните и, в случая с лигата от 1332-34 г., венецианските интереси. Същевременно през разглеждания период се наблюдава тенденцията към стремеж за обединяване на местните латински, а, в началото на управлението на Андроник III, дори и православни владения и държави срещу общия неприятел, какъвто в случая са турците. Християнското сътрудничество обаче е нетрайно и води само до временни и частични успехи. В това се крие и една от главните причини за бъдещото победоносно настъпление на мохамеданските сили срещу Балканите, Армения и островите в Източното Средиземноморие.
