От север на юг и от запад на изток

Дори Волтер се е смятал за северняк. След като сам го признава чрез думите на своята героиня, принцесата на Палестрина with just half of her ...bottom. Които между другото издават и известна завист към южняшкия темперамент: "в жилите на северняците сякаш тече мляко, а в тези на южняците - жарава" (свободен цитат по спомени от "Кандид"). Дали Волтер е смятал, че наистина си струва хиляда мъже да се изтрепят за една жена или и тук ни демонстрира ироничния си или по-скоро саркастичен поглед към света?

Възможно ли е идването на Константин Тих на българския престол да е първият предвестник за бъдещата сръбска хегемония на Балканите? И той, и неговият братовчед, севастократор Калоян (изографисан в Боянската църква до Тих и своята привлекателна съпруга Десислава) изтъкват в прав текст роднинските си връзки със сръбската управляваща династия, но - нито дума за българската... Вярно, Константин пръв приема името "Асен" без да има и капчица асеневска кръв. Пропаганден трик за простолюдието? Е, да, но колко да е просто? Не че има данни Ивайло да се е обявявал за наследник на Асеневци - той залага на дори "по-печеливша карта" - Господ и светците. Мисля си, че съществува немалка вероятност, ако Джордж Мартин (или сценаристите на "Игра на тронове") бяха писали историята на Ивайло, да го бяха представили като незаконен син; като един от бастардите на Иван Асен Втори. "Бастарди" между другото напоследък се превежда на български като "копелета", което, макар и до голяма степен да отговаря на истината, все пак е неблагозвучно. Нещо като сръбските псувни на български (няма нужда да бъда по-конкретен). Струва (ли) си да се запитаме как преди девети ...упс, десети, смисълът на понятието е предаван по друг начин. Та, прочие, Константин Тих идва от Скопие, свидетелствата, оставени от него за самия него представляват бегли, но все пак едни от най-ранните следи за сръбско влияние в региона. Може би е редно бюрмците (които сами се наричат "македонци") да му обърнат по-голямо внимание и (поне) да му издигнат статуя в своя роден град. Който пък със сигурност НЕ е роден на Александър Македонски (примерно)! Нейсе...

Новият руски филм "Викинг" разказва историята на княз Владимир Святославич, покръстителя на Киевска Рус. За мене това определение повече приляга на баща му, Светослав Игоревич, който, въпреки славянското си име, си е чист викинг по душа, да не говорим за "държавни дела". А тръгнем ли да споменаваме за военните му подвизи, то в сравнение с тях стореното от Владимир е просто нищо и никакво. Къде ти ще сравняваш завладяването на един калпав Корсун (това е византийският Херсон, представен във филма по такъв начин, че на няколко пъти си помислях, че действието се прехвърля в Константинопол!) с дългите победоносни походи из степите и епичната война срещу Византия, най-мащабният викингски опит за опустошаване на Източната Римска империя ever! Вярно е, че при него Светослав тактически като че ли не действа като типичен викинг, ами по-скоро като някой Петър Първи. Но точно затова и неговото нападение е по-опасно от другите: от (Х)Асколд и Дир до войводата Вишата всички експедиции срещу Миклагард се провеждат по море с ладиите-дракари. Единствен Светослав, чието име на нордически може би се транскрибира като "Сфендослейф", дръзва първо да пробва да прегази всички страни и племена, лежащи между Киев и Империята и след това да я удари с цялата сила на своите славяно-скандинавски секироносци (и мечоносци - за викингите останалите оръжия са от второстепенна важност) и покорените народи. Това е мощ, заслужаваща уважение - печенеги, маджари и българи участват в атаката срещу Новия Рим. В интерес на истината филмът споменава за "великия баща" на Владимир и Ярополк, но нима това е достатъчно? От колко ли време си мечтая за едно (кадърно) кинематографично пресътворяване на битките в Тракия и най-вече на зверските обсади на Преслав и Дръстър. Тази история има потенциал да надмине най-епичните средновековни и антични баталии, пресъздавани във филмовото изкуство. Уви, Владимир действително е по-важен за руската история, тъй като, както вече споменахме, именно той присъединява огромната си държава към християнския свят. Харалд Хардрад сигурно е искал да стори същото, но пък някак не му стигат нито времето, нито влиянието. Всуе, Варяжката гвардия единствена се сражава както подобава при превземането на Константинопол от кръстоносците на Балдуин и Анри Фландърски и Бонифаций Монфертаски. Което ни дава още една причина да споделим днешното възхищение към викингите; след като не успяват да го превземат, те остават докрай влюбени в Миклагард, пленени от неговия блясък и величието на ветровете и водните маси в Босфора и Златния рог, и ...те го правят "свой", служейки вярно на василевсите не само през 1203-4 г., но и чак до самия край на Византия през 1453 г.

От положителните качества на "Викинг" трябва да се спомене красивата Рогнеда, зловещите езически жреци в Киев, берсерките и техните ритуали... От отрицателните: ярко изразената монголоидност на печенегите. Сред последните може и да е имало монголоидни елементи, но предвид факта, че източниците ги споменават от много ранен период, следва да се предположи, че видът им е бил по-скоро източно-европеиден. Па и шопите щеха да са по-дръпнати нек'си. Така де! Има и други исторически неточности, които са простими заради екшъна, но например ефектът от пристигането на "ромейския дракар" не е! Все пак и в това, волно или неволнл, сценаристите са успели да кодират частица истина: след битката при Дръстър печенегите започват да изпитват огромен респект към Имшерията и дълго време не смеят да я нападат. Но това едва ли важи за самотно корабче посред техните територии. А как ли въпросното корабче е преминало през праговете на Днепър, където викингите трябвало да влачат своите съдове, е въпрос, отговорът на който оставям на вас.

Споровете за точното значение и използване на термина "викинги" изглеждат напълно излишни. Отдавна вече названието се употребява в смисъл на "скандинавски воини" принадлежащи приблизително на епохата 8-11 век, а не в едновремешното му значение на "пирати", "наемници" и т.н.. Изкушавам се да дам пример със съвременните бюрмци, които сами се наричат "македонци" (а и по-голямата част от света ги нарича така), макар че напр. никога през средновековната (просто не смея да кажа "през цялата" ) си история не са били наричани така. Има най-разнообразни и многобройни примери как в различните езици някои думи губят първоначалното си значение  до пълна неузнаваемост. Точно така стои въпрост и с "викингите".

След като оставим БЮРМ настрана, можем да се заемем и с по-сериозни въпроси. Осите на придвижване север-юг и запад-изток придобиват по-голямо значение в балканската средновековна история в сравнително кратки времеви отрязъци - този на викингските нашествия (10 век) и на Голямата сръбска експанзия (14 век). Кръстоносните походи, идващи от запад и преминали през България, имат по-скоро епизодично значение. Случаят с маджарите е по-особен, тъй като те пристигат в тогавашната и днешната си родина от изток и дълго не забравят този факт. Унгарците, назовавани "турки" от византийците доста дълго време,  упражняват влияние и върху двата споменати периода и особено над втория, след като "натикват" босненците, сърбите и българите на юг от Белград и Карпатите и ги принуждават да се боричкат помежду си. Точно тук като че ли се крие и фундаменталната грешка на Шишмановци, но и за нея май в крайна сметка е виновен маджарският натиск срещу синовете на Урош - братята Милутин и Драгутин. Опитът за намеса на първоначалните видински деспоти и по-късни български царе в неописуемата феодална анархия, избухваща периодично в голямата унгарска империя е по-скоро жалък и то най-вече защото е фатално закъснял. Нещо подобно е и по отношение на сърбите, но те заслужават по-малко внимание. Тук е мястото отново да отдадем дължимото на Мануил Комнин и неговото изключително добро разбиране на световната геополитика. За съжаление историческата истина изизква да споменем и фаталната слабост, проявена към неговия роднина Андроник I. Последният, добирайки се до трона на василевсите, макар и вече на солидна възраст, се проявява като един наистина кръвожаден тип, чиято безсмислена жестокост води до пълен провал на външнополитическите начинания на предшественика му.

По отношение на геополитиката освен с Андроник, първия с това име, можем да дадем пример и с генуезците. Те демонстрират наистина изключителна непредвидливост - но какво можем да очакваме от един народ, известен както с пиратите си, така и с неговата уникална Officium robarie? Дори в 1444 г. тези така влюбени в независимостта си (която защитават със зъби и нокти дори от собствената си метрополия!) типове продължават да прекарват османците срещу заплащане през Проливите, докато съперниците им венецианци, които иначе не им отстъпват особено по безскрупулност, все пак се мъчат да подпомогнат кръстоносната флотилия, опитваща се да спре армията на султана. Това са същите тези османци, които три десетилетия по-късно завладяват най-доходоносните генуезкк колонии в Черно море и изхвърлят лигурийците от там като мръсни палета. Край с генуезките роботърговци, превозващи свежа плът за казармите и харемите на египетските властници, време е Колумб да открие Америка! Азимов, който се е интересувал от история, може би е използвал тази на Генуа за своя фантастичен опус "Фондацията". Ето едни търговци-пирати ...също като викингите. Но наследството на викингите е много по-трайно, it is here to stay.

Военните действия на първата "Свещена лига" в Егея (1333-1336 г.)

Представям на вниманието Ви български превод (с някои по-късни корекции) на откъс от моята статия "Sancta Unio or the Holy League 1332-36/37 as a Political Factor in the Eastern Mediterranean and the Aegean", излязла в бр. 1 на списание ÉTUDES BALKANIQUES за 2012 г. Цялата статия (на англ. ез.) може да намерите както в списанието, така и да я прочетете (и при желание да свалите) от следния интернет адрес: http://www.academia.edu/3089312/Sancta_Unio_or_the_Holy_League_1332-36_37_as_a_Political_Factor_in_the_Eastern_Mediterranean_and_the_Aegean

Благоприятна нова възможност за намаляване на напрежението предоставят междуособните борби за надмощие в турските емирати. Изглежда че съвместният поход през 1332 г. е последната съюзна акция на съседните бейлици Айдън и Ментеше; веднага след това между тях избухва конфликт. На 16 ноември 1333 г. венецианският сенат обсъжда сключването на съюз с Орхан Ментешеоглу. Още през октомври сенатът е получил известия от дука на Кандия и от хоспиталиерите за възникналата вражда между Айдън и Ментеше. Според запазения текст на съобщението на дука магистърът на ордена на св. Йоан фра Елион дьо Вилньов планира да се възползва от ситуацията в Мала Азия, като сключи съюз с Орхан Ментешеоглу и се сражава с него срещу турците от Айдън. Сенатът изпраща послание до капитана на лигата Марино Морозини да проучи ситуацията и, в съгласие с другите членове на лигата, евентуално да се споразумее с Орхан или дори и с други турци, за да „защити Крит, Негропонте и останалите територии на републиката в Романия”. Венецианските колонисти на Крит от своя страна също демонстрират желанието си да се установят съюзнически отношения с Ментеше, откъдето се внасят стоки от първа необходимост за острова. Едно критско пратеничество, което пристига във Венеция месец по-късно, моли да се даде разрешение на дука на Кандия да сключи споразумение с Орхан, за да могат да внесат коне и жито от неговите територии. Сенатът възприема това предложение и му предоставя исканите пълномощия, но с добавката, че дукът може да сключи официално споразумение с Орхан, само ако магистърът на Хоспитала на Родос също го направи – едно свидетелство за вече синхронизираните действия на участниците в лигата.

Към края на ноември 1333 г. венецианците взимат решение да екипират още десет галери, които да изпратят в района на Егея, където да бъдат поставени под командата на Марино Морозини . Няколко дни по-късно, на 2 декември 1333 г., сенатът вече обсъжда като възможен съюзник друг турски емир – този на Гермиян, чиито територии нямат излаз на море, но са съседни на Айдън и Сарухан от изток. Обсъждането се провежда след пристигането на пратеник от страна на Марино Морозини, който известява метрополията за възможността за сключването на съюз с Carmignanus срещу „другите” турци. Инициативата в случая явно идва главно от хоспиталиерите, а капитанът на лигата е по-скоро обикновен посредник, тъй като сенатът изпраща своя отговор направо до магистъра на ордена на св. Йоан на Родос. А той е, че Републиката на Сан Марко няма никакви възражения против този съюз и че всичко възможно трябва да бъде сторено срещу техните врагове.

За съжаление липсват данни, които категорично да потвърдят или отрекат дали планираният съюз на ордена на Хоспитала и Венеция с емиратите Гермиян и Ментеше срещу Айдън е сключен окончателно. Изглежда че първоначалните военни действия на сили на лигата срещу турците започват в самия край на 1333 г. и началото на 1334 г., като е извършено нападение срещу столицата на Умур Бег Смирна . В тези ранни схватки със сигурност взимат участие и хоспиталиерите, но изворите мълчат по въпроса за сражаващи се на християнска страна турци и тогава, и по-късно. Във всеки случай последствията от преговорите на все още малобройните сили на лигата, събрани в Егея в края на 1333 г., с турските бейлици се изразяват в отпадането на Ментеше от „вражеския лагер”, а враждебността на Гермиян по всяка вероятност принуждава Сарухан и Айдън да отделят войски за охрана на източните си граници.

Отново през същия този ноември на 1333 г. Филип VI уведомява дожа Франческо Дандоло, че в този момент е подготвен да се присъедини само към „съюза срещу турците” т.е. към „Свещената” лига. Той обещава, че въпреки трудностите, които среща с подготовката на „генералния” кръстоносен поход, ще изпрати известен брой кораби в Егея през лятото на 1334 г., които да се присъединят към тези на венецианците, хоспиталиерите и гърците. По този начин и френският крал става участник в Sancta unio, а Венеция вече е получила уверения за участие от почти всички желани от нея съюзници. Към края на ноември 1333 г. остава да се включи официално само най-ценният от всички участник – Светият престол в Авиньон, и той също не закъснява да се появи. Официалното пратеничество на Курията пристига в Града на лагуните през декември 1333 г., а през първите месеци на 1334 г. съвместно с венецианските и хоспиталиерските посланици в Авиньон окончателно са договорени условията по включването на папството като участник в лигата .

През есента и зимата на 1333-34 г. френският крал и Йоан XXII се договарят помежду си и предприемат мерки да съоръжат всеки по четири бойни галери в пристанището на Марсилия . Конкретен договор за екипирането на папските галери, чийто цялостен текст е запазен, е сключен на 7 март 1334 г. в Авиньон . Към януари 1334 г. бунтовете на Крит вече са потушени и венецианците могат да освободят силите си оттам. На 8 март 1334 г. в Авиньон е подписано официалното споразумение между Венеция, папството, Франция и ордена на Св. Йоан. Тогава е съставен и планът за „кръстоносният поход срещу турците”, който получава статут на passagium particulare. Според текста на документа една кръстоносна армада от четиридесет бойни галери трябва да се събере в Егея, като първоначално се заеме с отбранителни действия и по-късно премине в офанзива. Предвидено е кампанията да започне през май 1334 г. и да продължи пет месеца, а за сборен пункт, както и при по-стария план, изложен в Родоския договор от 1332 г., е избрано пристанището Негропонте. Орденът на св. Йоан се съгласява да предостави десет галери . Венеция също дава толкова, Кипър и Византия трябва да изпратят по шест, а Франция и папството – по четири . Нещо повече: за 1335 г. е планирана втора кампания срещу турците от Западна Мала Азия, за целите на която съюзниците трябва да въоръжат осемстотин рицари, 30 галери и 32 транспортни кораба. Тази армада трябва да се предвожда лично от френския граф Луи дьо Клермон, титулярен крал на Солун, велик камерхер на Филип VI и един от най-влиятелните френски перове .

Планът, изработен в Авиньон, свидетелства за решимостта на съюзниците да се справят окончателно с „турската заплаха”, елиминирайки флотилиите и унищожавайки основните пристанищни бази на западноанатолийските бейлици. Особено красноречиво илюстрира това съждение планът за втория поход през 1335 г., за който се предвижда армия от 800 рицари и 32 конни транспорта, чието предназначение не би могло да бъде друго освен десант и атака на турците и по суша. Последният проект в крайна сметка остава нереализиран, но е показателен за сериозността, с която се възприема „турския проблем” в Егея на Запад по това време.

Преди събирането на кръстоносния флот, венецианските кораби, които презимуват в Егея, се сблъскват с нови предизвикателства. Според изложението на Енвери Умур Бег, заедно със своя съсед и съюзник Сюлейман Саруханоглу, се отправя на поход срещу Морея малко след смъртта на своя баща – върховният емир на Айдън Мехмед, която настъпва около февруари 1334 г. Този път турските воини атакуват главно територията на византийския деспотат Морея, разположен в Югоизточен Пелопонес, като дебаркират на сушата при Монемвасия и нахлуват чак до столицата Мистра. Изглежда че след това те преминават в областта Месения, нападайки териториите на важните венециански колонии Модон и Корон. В Месения турците вероятно влизат в съюз и действат срещу венецианците заедно с един водач на местното славяноезично население, известен от изворите като Zassi. На 7 март на венецианския капитан на лигата и на капитана на Залива , които тогава се намират в Негропонте, е наредено да се отправят с корабите си срещу въпросния Zassi, който е описан като пират, враг и най-долен предател, опустошаващ териториите на кастеланиите на Модон и Корон и атакуващ корабоплаването в Месенския залив. На венецианските военачалници е наредено още ако заловят по пътя си някакви турски кораби, да ги снабдят с екипаж и да ги оставят там, за да пазят крайбрежието. Захариаду смята, че това сведение от протоколите на венецианския сенат кореспондира с данните в Енвери, че на връщане след края на турския набег в Пелопонес флотът на Саруханоглу е атакуван от десет латински кораба, при което е спасен само благодарение на помощта на Умур .

През пролетта на 1334 г. кръстоносните галери, предназначени за подкрепа на Sancta unio, се подготвят в южнофренските пристанища. Филип VI натоварва с тази задача своя опитен пълководец Жан дьо Сепоа. Последният получава последователно командването над френските и над папските галери съответно на 7 април и на 19 май 1334 г. Въпреки проявеното усърдие, подготовката на френско-папските галери се забавя и, едва към началото на юни, преминавайки през Южна Италия, те се насочват към Родос, за да се съединят с очакващия ги там хоспиталиерски флот. Малко след преминаването на френско-папската ескадра през Италия, опитвайки се да я настигнат, към Родос от Неаполското кралство потеглят и двете „готови” галери на Робер I д’Анжу, командвани от един флорентински рицар.

От запазените исторически свидетелства можем да заключим, че флотът на лигата се обединява в Егея с terminus post quem към края на юни 1334 г. За съжаление оттук нататък информацията в изворите става твърде оскъдна . Един от малобройните източници, чрез които разполагаме изобщо с някакви подробности за хода на действията на този passagium particulare през 1334 г., е писмото на Марино Санудо Торсело до граф Луи дьо Клермон от 22 октомври същата година. В него венецианецът съобщава как в залива на Landrimiti, се въоръжава нова голяма турска флотилия от двеста barchi (барки), за да нападне Гърция. Тя се намира под командата на турчина Jarsi, който може да бъде идентифициран с Яхши хан, владетел на бейлика Караси. По същото време в Негропонте се намират на котва повечето от венецианските галери под командата на капитана на лигата Пиетро Дзено. Само две от тях са изпратени за припаси към Крит. Галерите на папата и на хоспиталиерите са отишли по същата причина към Родос и са се уговорили да се обединят скоро със силите на Дзено при о. Саламин (в Сароническия залив, на 2 км от Пирея). „Най-бляскавият крал на Кипър , продължава Санудо, изпратил четири галери и sanctum lignum (*явно някакъв по-специален военноморски съд), така че имало надежда, ако речените турци дойдат, с Божията помощ самите те да бъдат атакувани.”

По този начин Санудо ни представя прелюдията към най-голямата победа на Sancta unio, която обаче, както ще видим по-долу, явно се случва приблизително месец преди изпращането на това писмо. Забавянето на информацията в случая явно се дължи или на некоректното хронологично предаване на фактите от венецианеца или на факта, че новините още не са били пристигнали във Венеция по една или друга причина. От краткото описание става ясно, че корабите на лигата вече са били събрани заедно, освен, вероятно, четирите галери от Кипър, но след това, може би към края на август, са се разделили, за да си набавят провизии, уговаряйки си среща при о. Саламин. От останалите източници, сред които най-подробен е едно друго писмо на Марино Санудо, изпратено по-късно до Юг IV Кипърски, се изяснява, че латинците влизат в ожесточени сражения с турците още в началото на септември 1334 г. Според писмото до кипърския крал кръстоносците разгромяват и унищожават голям брой турски съдове при Адрамитион на християнския празник Рождество Богородично (8 септември) и отново на 11, 14 и 17 септември. В сраженията е убит и зетят на Яхши хан. Флорентинският летописец Джовани Вилани твърди, че загубите на турците възлизат общо на 5 000 души и 150 кораба – 150 legni grossi sanza i sottili e piccioli, а освен това е взета огромна плячка и много роби. Сраженията се водят не само в морето, а и на сушата, където франките извършват десант и разбиват турските армии, изпратени срещу тях. Различните източници приписват ръководната роля при тези победи на френско-папския пълководец Жан дьо Сепоа или на капитана на лигата Пиетро Дзено. Отглас от сраженията откриваме дори и в Константинопол, където един византийски панегирист прославя франкския триумф и се радва на отменените по този повод „безчестни” данъци, наложени от турците на империята.

Оскъдните извори не споменават повече такива големи битки на силите на „Свещената” лига, подобни на тези срещу Яхши хан Карасиоглу. Победите при Адрамитион остават най-голямото известно военно постижение на силите на лигата. Приемайки за начало на нейните действия месец юни на 1334 г., не е учудващо, че към края на октомври Марино Санудо вече изразява опасенията си за нейното предстоящо оттегляне и последиците му. По всяка вероятност кръстоносците не се ограничават само с нападението срещу Караси, а се опитват да действат според по-ранния венециански план и да проведат нападения и срещу други части от западноанатолийското крайбрежие. Това обаче става без воденето на големи сражения, които по всяка вероятност биха оставили някакви следи в изворите, подобно на известията, с които разполагаме за битката на Рождество Богородично.

На какво най-вероятно се дължи това? Едно логично предположение би било, че силите на коалицията, състоящи се само от галери, не са достатъчни за успешни атаки срещу добре укрепените малоазийски пристанища като Ефес и Смирна, принадлежащи на основния „латински враг” Айдън. В изворите за състава на съюзния флот от 1334 г. не е отбелязано наличието на транспортни кораби, които са съществено важни при превозването на машини за обсадата на крепости и при пренасянето на основната сухопътна ударна сила на франките – рицарските коне. Прави впечатление и фактът, че въпреки големите размери на унищожения турски флот на Яхши хан, споменати в изворите, той по всяка вероятност се състои изключително от „барки”, както конкретизира Санудо. На латинците вероятно е значително по-лесно да се справят с неговите нискотонажни съдове, отколкото с флота на Умур Бег, в който по това време със сигурност присъстват и големи галери. Въпреки последното, по косвени данни може да се съди, че бейликът Айдън също е тежко засегнат или заплашен от нападенията на флота на Sancta unio. Оскъдността на изворите не ни позволява да заключим със сигурност кога точно е проведена основната атака срещу него – дали през 1333, 1334 или през някоя от следващите две години, когато военните действия продължават. Безспорно свидетелство за временно отслабената позиция на Айдън в Егея са някои от клаузите на мирния договор, който емирството сключва с Венеция през 1337 г.

Недълго след победата при Адрамитион, вероятно с настъпването на зимата и/или след изтичането на договорения петмесечен срок, корабите на Sancta unio напускат Леванта и се прибират по родните си страни. Кръстоносният принос на участниците в похода е оценен подобаващо от Светия престол. Същевременно през есента на 1334 г. папа Йоан XXII се опитва да сформира още по-силна флота – този път, за да подпомогне Киликийска Армения, при което се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му и на продължаване на съществуването на кръстоносната лига. Всички тези планове са осуетени от внезапната смърт на папата на 4 декември 1334 г. Неговият приемник Бенедикт XII (1334-1342) е аскетичен цистерцианец, който се оказва заинтересован повече от вътрешните реформи в църквата, отколкото от кръстоносни походи.

Венецианците от своя страна не смятат да прекратяват участието си в лигата. На 18 ноември 1334 г. сенатът потвърждава по-ранните си задължения към папа Йоан XXII. Предвижда се на следната година десет бойни галери да се изпратят към Залива и Романия, от които шест да изпълняват служба в полза на лигата. Придобилият опит като военачалник Пиетро Дзено е назначен за капитан-генерал на обединената флотилия, а неговият роднина Бласио Дзено, който е бивш дук на Кандия, за капитан на лигата. През януари 1335 г. венецианските посланици в Авиньон са инструктирани да преговарят с новия папа Бенедикт XII за изпращането на войски срещу „неверниците” и, ако е необходимо, да подновят директните контакти с Филип VI. В началото на пролетта венецианските галери, които през зимата са били изтеглени на далматинския бряг, се връщат обратно в Егея. Отначало Бенедикт XII отговаря положително на венецианските искания за подновяване на лигата, като на 20 март се обръща към Робер I Неаполски и го кани на събрание в Авиньон, на което ще присъства самият той, представители на Хоспитала, Венеция и посланиците на краля на Франция. Последните постигат споразумение да изпратят още галери на Изток и канят Робер I да се присъедини към техния съюз. Неаполският крал обаче е прекалено зает с приготовленията си за атака срещу каталанска Сицилия и за пореден път ги разочарова. В крайна сметка, макар и първоначалните планове за провеждането на похода през 1335 г. да са изоставени и Луи дьо Клермон така и да не потегля на Изток, някакво подобие на обединена кръстоносна акция все пак е предприето. През април Бенедикт XII съоръжава четири галери за целите на лигата в Марсилия, а Филип VI още пет. Френските кораби, командвани лично от кралския майордом Юг Кюере, отплават за Родос. При връщането си Кюере е награден от Филип VI с годишна пенсия от 400 ливри, но поради лаконичността на изворите остава неясно каква точно е била мисията му в Леванта и дали и папските кораби са отплавали натам. Същото се отнася и за действията на венецианските кораби в Егея. Те се завръщат в своята метрополия до края на август.

Паралелно с половинчатите успехи и вялите действия на лигата, между 1335-37 г. Филип VI продължава да се стреми към провеждането на генерален кръстоносен поход, но по същото време назрява конфликтът му с английския крал Едуард III (1327-1377). До началото на септември 1336 г. подготвеният за нуждите на кръстоносния поход френски флот е изпратен от Марсилия към Нормандия, а на следната година избухва Стогодишната война между Англия и Франция, която за дълго слага край на интереса на французите към по-мащабни кръстоносни начинания в Леванта.

В самия епицентър на военните действия – районът на Егея, „Свещената” лига постепенно преустановява съществуването си. Хоспиталиерите от Родос правят опити за продължаването й, като в началото на 1336 г. предлагат да организират военна експедиция, която да използват в помощ на Киликийска Армения и в Егея, но през май папа Бенедикт XII отхвърля предложенията им за финансирането й . Венецианците на свой ред се ориентират към сключването на мирни договори с бейлиците. С тази задача е натоварен дукът на Кандия Джовани Санудо. На 9 март 1337 г. той успява да сключи мирен договор при изгодни условия със „…Zalappi, domino et admirato Theologi et Morbassa eius fratre…”, т.е. с върховните емири на Айдън, братята Хъзър Челеби и Умур Бег. Една от клаузите на договора забранява, докато той е в сила, пускането на вода от Айдън на каквито и да било мореплавателски съдове, дори и на най-леките. Малко по-късно дукът сключва мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу . Чрез сключването на тези договори и разгрома на Караси през 1334 г. заплахата от турските корсари за венецианските колонии в Егея изглежда неутрализирана и съществуването на Sancta unio явно става безсмислено за Серенисимата.

Що се отнася до православния участник в „Свещената” лига – Византия, то в изворите липсват сведения, че нейният флот изобщо взима някакво участие в провежданите от кръстоносния флот военни операции. Вместо това през 1335 г. имперските кораби нанасят контраудар срещу генуезеца Доменико Катанео, превземайки Лесбос и обсаждайки неговата твърдина Нова Фокея. По време на военните действия император Андроник III сключва съюзни договори с емиратите Сарухан и Айдън .

След 1336-37 г. първата егейска „Свещена” лига и „партикуларният” кръстоносен поход, проведен под нейната егида, остават в историята. Но дори и за недългото време, през което съществува, Sancta unio оказва определено и съществено влияние върху политическите процеси, които протичат в тази част на света. Основните причини за това могат да бъдат обобщени по следния начин:

– Това е първият регистриран християнски военноморски съюз, насочен срещу турската експанзия към региона на Егея и Южните Балкани;

– Това е първият кръстоносен поход в историята, насочен пряко и единствено срещу спирането на турското настъпление на запад;

– Това е първата „Свещена” лига, която служи за образец на всички по-сетнешни подобни формирования в района ;

– Военните и дипломатическите действия на лигата в годините между 1332 и 1336 имат преки и косвени политически резултати с конкретни измерения върху историческото развитие на държавните образувания в региона. Преките последствия от акциите на лигата се изразяват във временното спиране на турската експанзия в Егейския регион през втората половина на 30-те год. на века. Войната на латинците с т.нар. „морски” бейлици косвено подпомага „засилването” на бъдещия завоевател на Балканите – Османският емират, който остава незасегнат от конфликта и в удобна позиция за трупане на активи за сметка на останалите подобни турски държавни формирования в Анатолия, които на практика представляват негови конкуренти в борбата за обединяването на региона под единна политическа власт.

– Sancta unio от 1332-1336/7 г. е първият в историята политически съюз с кръстоносна насоченост, формиран главно от католически субекти, който включва православна Византия от времената на XI-XII в. и същевременно е първият военен съюз на франките с балканска православна държава, насочен срещу турската експанзия.

ПП: Благодарности за снимката на сир Henry Sinclair от форум boinaslava.net ;)

Венецианските и генуезките владения на Изток до 1332 г.

Средновековните търговски гиганти Венеция и Генуа започват проникването си в Източното Средиземноморие още на един твърде ранен етап, стремейки се да овладеят контрола върху морските пътища, свързващи Изтока със Запада и по този начин да монополизират големите приходи от оживения търговски обмен, който протича между тези части на света. При това се оказва, че много често тази „търговска” експанзия на двaта могъщи северноиталиански градове-държави съвпада с целите на кръстоносните походи и двете взаимно се допълват. Кръстоносните походи на Изток в своя „класически” етап през XI-XIII в. на свой ред могат да се характеризират като общо-католически движения, организирани от папството за борба с „враговете на вярата” (това понятие в случая може да включва мюсюлмани, еретици, „езичници” или „схизматици”). Прокламираната най-висша цел на кръстоноснoто движение е отвоюването и запазването на политическия контрол на Запада върху „Гроба Господен”, намиращ се в „Светия град” Йерусалим, но...пътищата към реализацията на този идеал са многобройни.

Развитието на корабоплаването в общоевропейски аспект след XI-XII век чрез въвеждането на редица нови открития, които го обогатяват и улесняват използването на този вид транспорт, го превръщат в предпочитаното средство за осъществяването и на двете „западни” експанзии – търговската (или икономическата) и военната, която на свой ред се свързва най-вече с кръстоносното движение. Така контролът върху морските маршрути в Източното Средиземноморие от Азовско море на север до делтата на Нил на юг постепенно придобива изключителна важност за западноевропейците и те повеждат ожесточена борба, за да го овладеят. Тяхната победа в тази необявена, но сурова война, която преминава през много етапи и перипетии, се превръща във факт след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. и изваждането по този начин от съревнованието на най-силния конкурент на Запада по това време – Византийската империя, която има многовековни традиции в мореплаването и контрола върху важните търговски пътища в тази част на света. След разгрома, който понася от кръстоносците и венецианците през 1204 г., Византия никога не успява да се съвземе като същата военноморска или търговска величина и западните сили доминират източните морета повече от век без да имат не само равностоен, но дори и бегло доближаващ се до тяхната мощ съперник. Въпреки това господството им не остава съвсем необезпокоявано. Най-показателният пример за последното е фактът, че съвзелите се от разгрома ромеи от т.нар. Никейска империя в крайна сметка успяват да се завърнат в Константинопол и да възстановят Византия през 1261 г. Един от най-важните политически ходове на никейските императори в тази „реконкиста” е да противопоставят на първоначалния едноличен латински „господар” на Егея – Венеция, нейният единствен равностоен като военноморски капацитет и потенциал италиански съперник Генуа. По този начин никейците се стремят да спечелят съюзник не само за да завладеят Константинопол, но и за да си върнат контрола над морските пътища и островите в Егея (това е първоначалната им цел, за бъдещи планове относно възстановяване на византийските позиции в Черно море и Източното Средиземноморие можем само да гадаем). Единствени съществени успехи в това отношение обаче постига само император Михаил VIII Палеолог (1259-1282), който действително успява да възвърне известна част от егейското крайбрежие и острови под имперската власт. Но след края на неговото управление византийският флот запада, а властта на империята над морето постепенно и безвъзвратно отслабва.

Така в края на XIII и нач. на XIV в., лишени от равностоен съперник, Генуа и Венеция не само запазват старите си, а завладяват все нови и нови пристанища и острови за сметка на Византия или други местни владетели. Географската карта на новите им придобивки недвусмислено показва стремежа им към придобиването на прекия политически контрол върху най-важните бази на презморската търговия в района и осигуряването по този начин на безопасни маршрути за нейните търговци от метрополиите в Северна Италия чак до Кавказ и Азовско море. Икономическите последствия от тази латинска „таласократия” имат широк обхват и според един от най-добрите съвременни изследователи на проблема - Мишел Балар, се изразяват във включването на Балканите и Егея в една „подчинена” икономическа система, която е предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Балар смята дори, че през XIV в. в района се налага един своеобразен „колониален” търговски ред, при който местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци - едно съждение, с което всеки, който е запознат с историята на района, няма как да не се съгласи.

Един показателен пример за политическата експанзия на Венеция и Генуа е Егейско море. В началото на XIV в. двата градове-държави по своеобразен начин си „поделят” сферите на влияние в Егея, като колониите и завоеванията им географски следват два алтернативни маршрута за достъп до Проливите и Черно море. Докато венецианците доминират западната половина на Егея с големите острови Евбея (Негропонте), Крит (Кандия) и зависимото от тях Дукство на Архипелага (известно още и като Херцогство Наксос по името на главния му остров), генуезците предпочитат да се настанят по линията, начертана от източния маршрут, където първи техният гражданин Бенедето Закария успява да установи властта си като византийски васал в Хиос и по част от малоазийското крайбрежие. След 1332 г. са овладяни и други бази по същия маршрут като о. Лесбос и пристанището Енос, а в един момент генуезците оспорват Родос на хоспиталиерите и, най-известният пример, о. Тенедос на венецианците. Тези владения същевременно са използвани и като междинни бази за търговия със Сирия и Египет. Необходимо е да се добави, че в този период италианските търговци, освен собствените си колонии, показват определени предпочитания да използват като основни бази за дейността си в Леванта местните християнски държави, като това проличава и в политиката, водена от техните републики. Обяснението за този факт е, че там те срещат по-малко пречки, отколкото в мюсюлманските източносредиземноморски държави и съответно по-лесно се сдобиват с необходимото им влияние, като тази констатация важи най-вече за тези политически формирования, чийто управленчески елит е доминиран от католици, като Кипърското кралство и Родос.

Що се отнася до Черно море, то там за разлика от Егея, сме свидетели на нещо като "неравен старт" в надпреварата. Докато Венеция в продължение на повече от половин век (от 1261 до нач. на XIV в.) е ограничавана от пропуск до Евксинския понт, тъй като се намира във враждебни отношения с възстановената Византия, която контролира тесните проливи на Дарданелите и Босфора, даващи единствения достъп до този затворен воден басейн, генуезците са съюзници на Империята и могат да си плават из него, където си поискат. Едва след първите десетилетия на четиринадесетото столетие, когато установяват по-нормални отношения с Константинопол, венецианците получават възможността да преминават през Проливите и да се завърнат в района. Но за борба за установяване на тяхна доминация тук е вече късно - генуезците са се разпрострели и укрепили твърдо навсякъде, където е било възможно и дори обединените сили на техния основен конкурент и местните владетели се оказват недостатъчни, за да ги изхвърлят от силните им и процъфтяващи колонии. Все пак опити за намаляване на влиянието им - къде успешни, къде не толкова, има - и то немалко, но те са преобладаващо след 1332 г., когато превъзходството на Генуа просто е unmatched. Именно за периода на 20-те и 30-те год. на XIV в. с най-пълна сила важи изказваното от някои мнение, че Черно море на практика е било "генуезко езеро".

Може да се заключи, че при запазването на политическото статукво от първите две десетилетия на XIV в. икономическата и политическата супремация на Венеция и Генуа над морските маршрути на изток изглежда непоклатима. Така търговската експанзия на Запада в източносредиземноморския трафик, започнала още през XI-XII в., за която споменах по-горе, към 1332 г. привидно е завършила с пълен успех.

Карта на венецианската част от Латинската империя според договореностите между участниците в превземането на Константинопол от втората половина на 1204 г. (вз. от Н. П. Соколов "ОБРАЗОВАНИЕ ВЕНЕЦИАНСКОЙ КОЛОНИАЛЬНОЙ ИМПЕРИИ", с. 400-401):

Средновековен български флот?

  Свидетелството на руския летописец Нестор от "Повест временньих лет" за международната търговска активност в "малкия Преславец на Дунава" през втората половина на 10 век е известно, любопитно и многократно цитирано. В случая явно е ползван речният маршрут по течението на "Синия Дунав", който е свързвал земите на Средна и Източна Европа. Фактически (пра)българите след Аспарух се сдобиват с контрола над два от най-важните речни пътя в Източна Европа (наистина само частично) и, за разлика примерно от печенегите (контролиращи известно време устието на Днепър), очевидно пропускат търговците през земите си без проблеми стига да заплатят мито върху стоките, които пренасят, респективно част от плячката, която са взели (в случая примерно с викингите и волжките българи; а дали не е било така и с маджарите и русите на Игор Рюрюкович, нахлуващи във Византия по цар Петрово време?).  

  При Добротица имаме една доста различна стратегия. Неговият сюзерен Иван Александър понякога просто заграбва товарите на пристигналите по нашите земи търговски кораби (Васил Гюзелев е публикувал текстовете на няколко документа на венецианската Синьория от средата на 14 век, които свидетелстват за тези "пиратски" актове на българския цар), може би и деспотът е постъпвал по същия начин с генуезките "катърги". Най-вероятно е ставало въпрос за нарушения и от страна на франките, защото търговийката все пак е "вървяла"- особено тази с жито (не особено качествено) и восък (най-добрият в Европа ). В тази връзка икономическите мотиви на разширяването на владенията на Добротица могат да се открият в придобиването на властта над цялата богата на жито Добруджа и пристанищата по черноморското крайбрежие, откъдето се осъществява износът - предимно към Константинопол, но също така и към венецианските и франкските колонии в Егея. Между другото най-големите конкуренти на добруджанското жито в региона са именно генуезците в Кафа, които са се сдобили с почти пълния монопол върху продукцията на северночерноморските степи, та войната между тях и Добротица може и да има нещо общо с това.

   През 1304 год. българският цар Теодор Светослав превзема от Византия тракийското крайбрежие до Странджа. През 1307 г. в Константинопол избухва глад и Теодор праща на византийците жито с кораби от пристанищата на Несебър и Анхиало. Дори да приемем, че това са кораби на местни ромеи (което не е така, защото градовете по Черноморското крайбрежие придобиват етнически и български характер още през 13-ти век) в този случай те пак са играли ролята на "търговски флот" на България. След това има данни и за кастрофилакса на Несебър Калоян, който "бил забогатял от търговия"; защо тази търговия да не се е извършвала по море, след като Месемврия изпълнява тази роля и има кораби от 5 в.пр. Хр.?

  Засиленият интерес на българите към морето се проявява и в отявлено пиратски действия, които, може би странно, но се толерират и дори ръководят от централната власт. През 1314 и 1316 г. Теодор Светослав се разпорежда да бъдат иззети товарите на няколко венециански галери, за които венецианците после искат големи обезщетения. Същото правят например и албанските и феодалите на Зета малко по-късно. Може да се каже, че Теодор Светослав създава традицията, която продължават Добротица и дори Иван Александър през 40-те години на 14-ти век (вж. Гюзелев В. "Нови извори за историята на средновековна България"). "Пиратството" във всеки от случаите завършва с подписването на договори с ощетените страни - Венеция и Генуа, тъй като това са двете "суперсили" в Черно море. Специално по българското крайбрежие през по-голямата част от 13-ти век като че ли по-силна е Венеция, а през 14-15-ти до голяма степен отстъпва позициите си на Генуа. Българският "военен" флот е по-скоро локална сила от ранга на трапезундските и колхидските лази, а българските "търговски" кораби положително са губели конкуренцията със съдовете на италианските морски републики. При все това и Добротица праща храни в Констанинопол по море, което означава, че и той разполага с някакви морски търговски транспорти, да речем нефове. За военните му кораби имаме достатъчно свидетелства от сведенията за нападенията им срещу генуезки кораби. 

  Значи през целия 14-ти век ние имаме данни (макар и малобройни) и за търговски, и за военни кораби. При силната конкуренция на Венеция и Генуа (които вече са съсипали морската търговия на къде-къде по-могъщата в това отношение Византия), не е чудно, че българският флот е останал почти незабележим, но това не означава, че съвсем го е нямало. Всъщност Средновековна България просто е нямала необходимите условия за създаването на свой собствен силен военноморски или търговски флот. По времето на ПБЦ самото мореходно дело е било недостатъчно развито и византийците са представлявали съперник от твърде висока класа в Черно море, което е "вътрешно" море както за Византия, така и за Османската империя, с едно междуметие, доминирано от Генуа и Венеция, които по същото време доминират (показателно) и по-голямата част от морския европейски трафик. Българите действително контролират важния търговски път по Дунав, но във владенията им той е разделен на две части от Железните врата. По-важна винаги е била средноевропейската роля на Дунав като комуникативна линия, а българите контролират голям сектор западно от Железните врата за доста ограничен период от време, през който регионът е недостатъчно икономически развит. Все пак резултати в това направление са постигнати, ако се доверим на възхищението в думите на Святослав Игоревич от втората половина на 10 век по повод на Малкия Преславец на Дунава. Но маджарите фактически откъсват средноевропейския Дунав от българското влияние. Византия след това не обръща особено внимание на развитието на пътя по Истър, татарите и други номади контролират сектора източно от Железните врата. 

  Търговия всъщност съществува през цялото време, но е интензивна само в няколко по-"сигурни" периода - първата половина на 13 век, средата и втората половина на 14 век и това е, що се отнася до участието на българите в нея. Дори генуезците и венецианците виждат несъмнените изгоди, които биха се получили от развиването на тази удобна речна "магистрала", но техните планове нямат нищо общо с българските. Така Дунав през цялото средновековие остава някак си недоизползван от българските държави. Що се отнася до Черно море, по българското крайбрежие като че ли няма много удобни пристанища и те служат като изходен път само на трафика южно от Дунав, който достига най-много до дн. Средна България на запад. Това е нищо в сравнение с онова, което става през същия период в Крим или Азовско море. С потенциал за развитие са единствено Несебър и Варна, което се проявява и в тенденциите им към откъсване от останалите български територии и обособяването им в своеобразни "морски държави". Това е процес, за който, мисля, има много аналогии през периода, а и по-рано - в Европа и Близкия изток. Но справянето им с генуезката и/или венецианската конкуренция изглежда непосилно - това е така и за държавици, които много по-отрано са наследили традициите в развитието на корабоплаването и са ориентирали политиката си към морето - напр. Трапезундската империя или дори Кралство Неапол и графство Прованс. Затова Несебър или Варна просто нямат шанс да се издигнат до сериозни международни пристанища - той може би би се увеличил ако бяха венециански или генуезки, но не и български. Шансовете биха нарастнали и при евентуално по-добро политическо или икономическо развитие на региона, но той се намира в една от най-лошите ситуации, сравнен с останалите европейски страни от периода. 

  Въпреки това просперитетът през 14 век, според мен, е несъмнен и, ако османците не бяха покорили България, мисля, че през 15-16 век българският флот щеше да е несъмнен факт(ор) по Дунав, в Черноморието, а може би и на юг. Това, разбира се, биха били кораби на отделни български феодални владения - примерно Деспотатът на Добротица и тези на някой родопски севастократор. Трябва да се отбележи, че ранносредновековните българи нямат и традициите за строеж на кораби с висок борд, тъй като няма от кой да ги наследят. Вижте и това, което съм писал в началото на предишната статия в блога ми. Както съм отбелязал, разходите по поддръжката на флота са огромни, особено в Късното Средновековие, когато са необходими много по-големи и софистицирани съдове, за да се издържа на конкуренцията (ладиите стават за каботажно плаване или пък при липсата на нещо по-добро, което да ги застраши - печенегите напр. не са били способни на нещо повече от салове и са причаквали варяго-руските флотилии при праговете на големите реки на Севера). Кой може да си го позволи? - достатъчно централизирана държава с големи данъчни приходи или сдружения/персони със солиден капитал, разчитащи да върнат вложенията си, т.е. чийто бизнес е свързан с приходи, идващи от морето. Византия е добър пример за първото, но вижте какво става през 1285 г. Вижте какво става и в Индийския океан, където арабските ветроходи са без конкуренция до идването на европейците, които пък на свой ред безмилостно ги смачкват. Изглежда, че същото става през XI-XII в. в Северна Европа с ладиите и дракарите, които са изместени от когите, в които според мен има повече византийско и средиземноморско влияние - разбира се, говорим за платноходи, тъй като галерите не са подходящи за местните условия. 

   В цялата тази "бъркотия" българите избират неучастието си в "морската" политика, за чиято ефикасност са нужни твърде големи средства за поддържане на конкурентноспособността. Тези средства изглеждат неоправдани за държава, чиито приходи не идват от морето, както между другото решава и Андроник II, но което в неговия случай е ужасна грешка, призната от огромно множество модерни историци. Обаче държава, чиито приходи идват от морето, като Добруджанското депотство, представлява различен случай. Някои изтъкват аргументите, че тогавашното население на дн. Българско Причерноморие било съставено от пра-гагаузи, гърци и тн. т.е. развитието на мореходното дело тъй или иначе нямало нищо общо с българите. Но средновековните хора не са разсъждавали по този начин, "политически" те са били първо "християни", после "поданици" на Йоан Александър, на императора, на Добротица, за много от тях не е имало кой знае каква разлика. Между другото, за един развиващ се град, с добро пристанище като Варна е било по-изгодно да е под властта на Добротица, отколкото под тази на Константинопол. Последният има свойството да "поглъща" останалите пристанищни градове, изземвайки функциите и приходите им, неслучайно и Венеция и Генуа поддържат твърде сериозно присъствие там. Мисля че на съвременниците тези неща са им изглеждали достатъчно ясни. 

  Интересът към корабоплаването през XIV в. според мен е налице, което от своя страна е съвсем логично за епохата и общоевропейските тенденции. Да направим и един кратък обзор на развитието на мореходното дело в Европа след края на Римската империя: Още през късната античност настъпва криза в корабостроенето, която се изразява в намаляване на размерите и съответно на тонажа на използваните съдове. Дори византийските търговски кораби от 8-11 век са средно ок. 15 метра дълги и 5 м. широки, с товарен капацитет от 30 тона. А през 1492 г. корабът на Колумб "Ниня" (който бил бивш търговски платноход) е дълъг едва между 15 и 18 м. и има товароподемност от 60 тона. Шон Кингсли обяснява тази разлика спрямо доста по-големите съдове от времената на Римската империя с кризата в държавно контролираната и спонсорирана търговия във Византия и появата на множество частни предприемачи, които обаче разполагали с ограничен капитал. Така в ранното Средновековие, до 12 век, всъщност корабите не са били кой знае колко големи; в статията, която резюмирах току що, се говори само за търговски съдове, но изводът, който можем да направим, е, че такива корабчета биха могли лесно да бъдат построени и от българи през периода 7-12 век, но поради размерите си и сравнително маловажната и трудно водена в този период международна търговия, те биха могли да не оставят и следа както в археологическите находки, така и в историческите извори. 

   Констатацията на Кингсли (във Византийската търговия, 4-12 век) важи за цяла Европа и Близкия изток и показва, че тази доста варварска епоха не способства развитието на силен флот за която и да е държава в региона, включително и за Византия, която е неразривно свързана с морето и корабоплаването й е жизнено необходимо, за да поддържа контрола върху отдалечените си провинции - напр. Сицилия и Южна Италия, а дори и Гърция. Очевидно е, че едва през 11-12 век имаме съществен европейски напредък в морския транспорт и развитието на флота, бил той военен или търговски, а точно по това време България е под византийска власт. Но, разбира се, трябва да се отбележи, че Ромейската империя винаги е поддържала силен военен флот; вероятно обаче за кампании, подобни на тези на Константин V Копроним срещу Мизия, са мобилизирани и обикновени търговски съдове. Спомням си, че един от тях е превозвал по 12 конници, което би трябвало да ни подскаже малкия размер на тези кораби. Следователно, не е учудващо при това състояние на нещата, че бойните викингски дракари са имали такъв успех, включително и срещу византийците, които не са успели да предотварят няколко руско-варяжки нападения и десанти пред самите врати на Константинопол и са допускали "ладиите" на славяните и северняците в Егейско море през Проливите (Босфора и Дарданелите). Но на това е сложен край малко по-късно.

   Неприятното за (средновековна) България в това отношение е, че въстанието на Асеневци овладява изключително вътрешноконтинентални територии,а крайбрежието остава в чужди ръце. Примерът с превзетата от Калоян Варна е показателен: градът, който по-късно ще се превърне в главното българско пристанище, е опустошен по време на битката за него и остава безлюден за дълго време - но във вътрешността на страната не е така! Твърди се, че Иван Асен II "отново" разширил границите на България "на три морета", но това в действителност не е точно... Тези три морета са, разбира се, Адриатическо, Егейско (Бяло) и Черно. Какво обаче е истинското положение? Земите на Адриатическо и Бяло море са само васални; наистина те имат развити пристанища и потенциал за изграждане на нелош флот, но просто са управлявани от васали на българския цар, които, малко или много, преследват свои собствени интереси, докато си плащат данъка и изпълняват не особено тежките си васални задължения. Остава Черно море, ще кажете, да, с несъвзелата се от опустошението Варна, с малките и неразвити пристанища на Несебър, Созопол и Анхиало, западнали при Комниновата империя, чийто интерес е бил насочен едва ли не във всички останали посоки, но не и към тяхното развитие. Плюс това прехваленото "спокойно" управление на Иван Асен II продължава твърде кратко, после следват размирици, подклаждани умело от Никейската империя и възродената Византия, идват татарите, които превръщат източната половина на Балканите в пепелища, войната на Ивайло, която допълнително опустошава Североизтока, превръщайки го в бойно поле между татари, българи и византийци... и така до управлението на Теодор Светослав, когато документите, свързани с пристанищата по българското черноморско крайбрежие, нарастват главоломно в сравнение с предишния период. Смятам, че изводите са ясни. Ще завърша с любопитният факт, че един от първите османски адмирали по всяка вероятност е българин - известният Балтоглу.

Кръстоносни походи и латински военни акции в Леванта, 1292-1334, II част

Почти веднага след извършването на завоеванията си и укрепването на позициите си в региона, Фулк се заема да приложи на дело и одобрения от папата хоспиталиерски план за икономическа блокада на Египет и преследване на нарушителите. Фактически още преди кръстоносният поход да потегли от Бриндизи, генуезците Андало, Раффо и Джулиано Катанео делла Волта нападат и задържат близо до Кефалония един търговски кораб от Сиена, който се връща от Александрия, натоварен с пипер и захар, като по-късно твърдят, че са действали, изпълнявайки разпоредбите на папското ембарго. На 14 май 1310 г. венецианците подават оплакване до магистъра на Хоспитала, в което се твърди, че през януари същата година генуезецът Симоне Джулиано делла Волта, начело на една хоспиталиерска галера, ограбва венецианците с товар от захар и пипер, който техен кораб превозва от Крит към Негропонте (Евбея). Явно е, че генуезките пирати, които са достатъчно многобройни по това време в Леванта, използват хоспиталиерския passagium като прикритие за грабителските си нападения.

Скоро обаче и на самата Генуа е съдено да пострада от провеждането на папското ембарго. През зимата на 1310-11 г. хоспиталиерите завземат близо до Кротоне в Калабрия една генуезка галера, връщаща се от Александрия към Бриндизи и още една близо до Месина в Сицилия. През 1311 г. един генуезки кораб, заедно с официалния пратеник на морската република Антонио Спинола на борда си, отпътува към Родос, за да преговаря за освобождаването на втората галера. По пътя си пратениците случайно срещат и пленяват Виньоло дей Виньоли и неговата тарида. Магистърът и съвета на хоспиталиерите отказват да преговарят с тях, като твърдят, че са действали законно и нямат намерение да върнат нито галерата, нито конфискуваните стоки без папаско разпореждане. Веднага след това вбесеният Спинола, заедно с двамата капитани на собствената си галера – Симоне Дориа и Антонио Арканти и още един капитан, който вероятно се присъединява със своя кораб към тях около Родос - Бернабо де Савиньоно, отива в бейлика Ментеше и убеждава местния емир Шуджауддин Орхан да затвори наброяващите около 250 родоски търговци, които тогава се намират във владенията му. На емира дори е предложена огромната сума от 50 000 златни флорина, за да нападне и отнеме Родос от ордена. Все още незадоволени, Спинола и придружителите му заповядват на екипажите на галерите си да атакуват хоспиталиерското корабоплаване около Родос като според по-късните писма на Климент V, посветени на случая, успяват да заловят много плавателни съдове и да пленят голям брой хоспиталиери. . Един от пленените кораби, на който се намират много рицари, 25 коня и други товари, е превзет, закаран до Ментеше и след това продаден на „сарацините”. Гневът на бившите съюзници на Хоспитала очевидно е голям, щом те отказват аудиенция на йоанитските приори на Рим и Ломбардия, които са изпратени до Генуа, за да се оплачат от действията на Спинола. Правителството на Генуа очевидно напълно поддържа методите на своя посланик. След като се сблъсква с неуспех там, пратеничеството на ордена се отправя към папската курия във Виен, където има по-голям успех. Климент заповядва на архиепископа на Генуа и на епископа на Нола да съберат доказателства за генуезката контрабанда.

Архиепископите на Неапол и Бриндизи, които са натоварени с подобно разследване, трябва да се изправят срещу краля на Неапол Робер д’Анжу (1309-1343), за да върне на Хоспитала стоките от по-рано завладяната генуезка галера, пазена в Бриндизи, които той е присвоил. През ноември 1311 г. Климент отправя до Генуа сурово предупреждение, изисквайки незабавното освобождаване на пленените хоспиталиери и наказание за Спинола и съратниците му. Независимо от папските разпоредби военните действия продължават. През април 1312 г. във Франция пристигат новини, че хоспиталиерският флот е преследвал 23 турски кораба до егейския о. Аморгос от архипелага на Цикладите, който е най-близко разположеният остров до Додеканезите. По всяка вероятност турските кораби принадлежат на Орхан бей от Ментеше, който продължава враждебните си действия срещу ордена под въздействие на инспирациите на Спинола. На Аморгос турците слизат на сушата, а хоспиталиерите изгарят корабите им и се впускат в преследване на екипажите им до върховете на местните възвишения, избивайки повече от 800 турци и оставяйки малцина да се измъкнат. Орденът също дава тежки загуби в тази битка – убити са 57 братя-рицари и 300 пехотинци. На 25 май 1312 г. начело на корабите си магистърът Фулк дьо Виларе пленява една генуезка флотилия по пътя й от Кипър до Генуа, като конфискува товара й и затваря целия й екипаж. През 1313 г. магистърът завзема още две генуезки галери и конфискува стоките им, като някои от тях принадлежат на бившите капитани на хоспиталиерски кораби Джулиано и Раффо делла Волта. В крайна сметка военните действия между Генуа и ордена на Св. Йоан постепенно затихват, а до март 1315 г. хоспиталиерите се задължават да заплатят обезщетения за щетите, причинени на генуезките кораби стоки преди 9 октомври 1312 г.

Хоспиталиерите своевременно прехвърлят и главната си квартира, и традиционната и емблематична за ордена болница, на Родос, а защитата и колонизацията на завладените от тях земи биват систематично планирани. Те продължават своята кръстоносна активност в Леванта и след изтичането на определения петгодишен срок за провеждането на passagium particulare. Сега обаче усилията им се насочват главно срещу набиращото скорост турско пиратство във водите на Егея, с което е свързано и следващото мащабно военно начинание, проведено от западните сили под лозунга за кръстоносната идея.

Обтегнатите отношения и конфликтите между хоспиталиерите и републиките на Генуа и Венеция оправдават думите на един от най-изявените кръстоносни теоретици на периода - Марино Санудо Торселло, че само при условие, че флотът на една бъдеща експедиция бъде предоставен от търговските републики, би могъл да бъде предотвратен конфликтът между тях и католическата църква. Марино явно е прав в съждението си, че една икономическа блокада не може да бъде успешна без подкрепата на морските комуни и без тях стратегията на налагането на ембарго е обречена на неуспех. Едно доказателство за това е, че папско-хоспиталиерският поход не постига своите ясно формулирани цели, тъй като ефектът му върху военното и икономическото положение на Мамелюкския султанат е незначителен. Проблемът с турските пирати, които започват масирани нападения срещу всички християнски владения в Егейския басейн, се оказва много по-ефикасен начин за по-късната поява на един вид кръстоносно сътрудничество между Венеция, Генуа, ордена на Св. Йоан Йерусалимски, Папството и дори „схизматична” Византия.

Появата на някакво сътрудничество между католическите сили в Леванта в борбата срещу турското пиратство започва в края на второто десетилетие на XIV в. Изглежда че тогава в главна база на „морските гази” се превръща емирството Айдън, което се намира на север от Ментеше. Докато последното понася тежък удар от папско-хоспиталиерския поход, владетелят на Айдън Гази Мехмед бей (1308-1334) завзима няколко значителни пристанища по крайбрежието на Западна Мала Азия, между които Ефес (Аясолук), наричан от франките Алтолуого. Хоспиталиерите от Родос са първите, които ще се изправят срещу бойната сила на „турците от Алтолуого.” През 1318 г. йоанитският командор фра Алберт фон Шварцбург дава решителен отказ на техни пратеници, които идват да му поискат данък, а по-късно същата година две хоспиталиерски галери заедно с още два съда атакуват и изгарят 32 турски кораба при о. Хиос и убиват или пленяват 3000 турци. През юни 1319 г. 24 хоспиталиерски плавателни съда с 80 братя-рицари от ордена и множество други бойци на борда под командата на фра Алберт фон Шварцбург отплават от Родос към Хиос, за да обединят силите си с Мартино Закария, генуезец, който като васал на Андроник II владее над няколко егейски острови, разположени северно от Додеканезите между 1314 и 1330 г. , и над важното пристанище Смирна, което отнема от турците през 1317 г. Закария разполага с една галера и 6 други кораби, а впоследствие към съюзническата флотилия се присъединяват още 11 генуезки галери. Тази значителна сила успява да разгроми в сражение близо до Хиос 29 турски кораба, натоварени с 2600 бойци, като повече от 1500 турци са убити и пленени. Шест от турските кораби успяват да избягат, но останалите турци, които акостират на Хиос и се опитват да се бранят там, са заловени или избити. Хоспиталиерите използват ситуацията, за да си възвърнат владението над о. Лерос, вероятно завладян от Виларе през 1310 г., където местните гърци са се разбунтували, избивайки братята-рицари, които са разположени там и техния гарнизон, и обръщайки се за помощ към Константинопол. Някои от бунтовниците, наброяващи повече от 1900 човека, са избити, а всички оцелели са отведени като пленници на Родос.

Флорентинският хронист Джовани Вилани описва една подобна битка, която датира в 1320 г., с 80 турски съда срещу 4 хоспиталиерски галери и 20 по-малки кораба, към които се присъединяват шест генуезки галери, връщащи се от Киликия; галерите, както може да се предполага, надделяват над по-леките турски плавателни съдове. Турците нападат самия Родос, но изгубват по-голямата част от флота си. След това бягат на близкия остров, където разполагат с „повече от 5000 мъже, чакащи да нахлуят в Родос” и латинците ги избили всичките: "те избиваха старите и продаваха младите като роби." Пилигримът Лудолф фон Зюдхайм, който извършва пътешествието си в Светите земи между 1336 и 1341 г., описва (без да посочва датировка) как в едно сражение хоспиталиерите разбиват 50 турски кораба и преследват екипажите им до една планина, издигаща се на о. Кос, където турците успяват да убият много християни. Господарят на Хиос идва на помощ на хоспиталиерите и измамва турците като ги подлъгва, че ще ги превози до Родос, където всичките 6 240 от тях са изклани. Антъни Лътрел смята че във всички тези известия става дума за хоспиталиерски победи срещу турците, постигнати през 1318, 1319 и вероятно 1320 г.

Ударите на морските бейлици са поети без съмнение първо от владетелите на източна Егея, каквито са хоспиталиерите и Мартино Закария. Самите генуезци също се чувстват заплашени, защото Закария е техен гражданин и защитава техните интереси, и най-вече поради възможността за прекъсване и създаването на несигурност по маршрута на жизненоважния за тях трафик от метрополията към Пера и черноморския регион и обратно. Това провокира и своевременната им въоръжена намеса, изразена в присъединяването на техни кораби към походите на ордена на Св. Йоан и Мартино.

От своя страна венецианците, които притежават големи и важни колонии в Егейско море като Крит и Евбея и започват да проявяват все по-силен интерес към търговията в Черно море, в началото предпочитат стратегията на сключване на договори за ненападение с отделните емирства. Както се оказва, тази тактика не дава желаните резултати. Ок. 1315 г. Републиката на Сан Марко трябва да изпрати бойни галери, за да защити Негропонте от християнски пирати и „неверните” турци. На 21 юни и 16 юли 1318 г. венецианските държатели на фиефи на Крит и самият им дук Николо Дзане се оплакват на дожа Джовани Соранцо (1312-1328), че турците непрекъснато нападат егейските острови и венецианските търговски кораби, въпреки че Републиката има pax et concordia с техните управници. Според дука турците готвят нападение срещу Крит, при което пет от корабите за тази цел щели да бъдат осигурени от каталаните в Атина. Намесата на каталаните е свързана с възникналата вражда между републиката и атинския владетел Алфонсо Фадрик (1317-1330), незаконен син на краля на Сицилия Фредерик II (1295-1333), по повод наследството на съпругата на Фадрик на Негропонте. Фадрик, назначен от баща си за генерален викарий на Атинското дукство, провежда агресивна политика за разширяване на владенията на Каталанската компания, при което не се поколебава да се съюзи с морските турски емирати и по-специално с Айдън. През същия месец (юни) баюлът на Негропонте Франческо Дандоло пише до метрополията, че разполага с информация, че Фадрик подготвя пратеничество до Turchia, за да доведе значителен брой турски бойци. В крайна сметка през 1321 г., когато отново се получават известия за турски атаки, Серенисимата успява да сключи мирен договор с Фадрик. В договора изрично се набляга на условието каталанският генерален викарий да прекъсне отношенията си с турците. Оформилият се съюз между каталаните и морските бейлици обаче продължава и по-късно, както ще видим по-долу.

След настъпилото временно затишие, което явно се дължи на победите на Мартино Закария и хоспиталиерите, през 1325 г. във Венеция отново започват да се получават съобщения за турски атаки срещу нейните егейски острови. Именно през тази година за пръв път в официални венециански документи се появява идеята за създаване на societas или unio, насочени срещу турците. През февруари 1326 г. враждебните действия между Каталанската компания и Венеция се подновяват с една мащабна турска атака срещу Негропонте. Първоначално нападателите не са свързвани с генералния викарий Фадрик, но скоро става ясно, че са негови съюзници. Серенисимата изпраща войски, които успяват да разбиват турците. Последните намират убежище на територията на Атинското дукство, откъдето успяват да се приберат в Мала Азия. В продължение на същата година турците извършват още множество набези, опустошавайки напълно няколко егейски острова и по-специално тези, принадлежащи на латинското княжество Ахая в Морея, което също е сред враговете на Каталанската компания. В началото на 1327 г. турски кораби от Айдън отново нападат Ахая, докато Алфонсо Фадрик е зает на север във войната си срещу гръцка Тесалия. Според Марино Санудо арагонецът и в двата случая се опитва да скрие сътрудничеството си с турците, като, за да не бъде обвиняван в съюз с тях, дори ги насочва към атака на владения от компанията о. Егина.

Междувременно през 1326 г. турците от Айдън започват и обсада на важното малоазийско пристанище Смирна, което тогава се намира под контрола на Мартино Закария. Именно владенията на Мартино (чийто син Бартоломео точно по това време се превръща в претендент за „ябълката на раздора” между венецианците и каталаните - наследството на съпругата на Алфонсо Фадрик на Евбея) в латинската част на Морея (Дамала) стават основния прицел на атаката на Айдън срещу Ахая в началото на 1327 г. Афектиран от тези събития и най-вече от открито избухналата война на Негропонте, където нахлуват войските на Каталанската компания и съюзните й турци, през лятото на същата година венецианският сенат изпраща писма до дука на Крит и баюлите на Негропонте и Константинопол с поръчение да обсъдят с император Андроник II, хоспиталиерите от Родос, Мартино Закария от Хиос и други местни владетели възможността да се формира съюз contra Turchos pro defensione locorum nostrorum. През декември на същата година венецианците създават боен флот от 10 галери, който да патрулира водите на Адриатика и „Романия.” Католическата църква също е алармирана и в края на 1328 г. архиепископът на Тива Изнард, очевидно в конфликт с компанията, която контролира земите на диоцеза му, пристига във Венеция, за да пропагандира за сключването на съюз срещу „схизматиците” каталани и турците, в който трябвало да вземат участие Венеция, неаполският крал Робер д’Анжу и зависимите от него владетели на Таранто и Ахая.

Докато Серенисимата предприема своите мерки, съюзът между Алфонсо Фадрик и турците постепенно се разпада поради невъзможността на първия да контролира своите съюзници, чиито сили превишават многократно собствените му. През 1329 г. турците вече опустошават както Негропонте, така и земите на Атинското дукство. Вероятно още тогава генералният викарий е принуден да сключи примирие с Венеция. Тези негови неуспехи в крайна сметка водят до освобождаването му през 1330 г. от поста на управител на дукството от краля на Сицилия, който му дава в замяна владението над островите Малта и Гозо. Примирието е затвърдено от сключения между Републиката и Каталанската компания договор през 1331 г., чиито клаузи се припокриват с тези на споразумението от 1321 г.

На срещуположния бряг на Егея, където Мартино Закария и хоспиталиерите са успели да сдържат турското настъпление срещу източните острови, положението се усложнява от един непредвиден фактор. Това е морският поход на новия византийски император Андроник III Палеолог (1328-1341). Причините за него са интригите на хиоския грък Леон Калотетос и нарасналото самочувствие на Мартино, който владее над о. Хиос като имперски васал, но забавя изплащането на дължимите си суми, макар че същевременно доходите и властта му са се увеличили, тъй като е завладял нови земи и взима данък от победените от него турци. Намерен е и повод – строежът на новата крепост на Мартино, който той е започнал без одобрение от сюзерена си и отказът на генуезеца да спре строежа и да дойде в Константинопол. В ранната есен на 1329 г. Андроник III съоръжава в столицата си огромен флот от 105 кораба с привидната цел за борба с турците, като всъщност намеренията му са да се справи със Закария. Към него се присъединяват и четири галери, съоръжени от дука на Наксос Николо I Санудо (1323-1341), който, макар и сам венецианец, по този начин застава срещу политиката на Републиката на Сан Марко за уния срещу турците и подкрепа за владетеля на Хиос, който е сред най-яростните им врагове.

Походът на Андроник III завършва с пълен успех: Мартино е пленен и отведен в Константинопол, а византийската власт над Хиос е възстановена. През същата година Смирна пада под напора на войските на Айдън, а, след като се справя с Мартино, императорът, противно на надеждите на венецианците, сключва мирни договори с емирствата на Айдън и Сарухан. Явно византийският поход цели възстановяването на имперската власт само по островите в Източна Егея, но не и на континента, при което конфликт възниква именно с две от християнските сили, споменати във венецианските планове за unio contra Turchos - Закария и хоспиталиерите на Родос. Липсват сведения за преки военни действия между последните и Византия, но в началото на 1330 г. папа Йоан XXII (1316-1334) пише на френския крал, че императорът заплашва Родос. Според Йоан Кантакузин, който по това време е велик доместик на Андроник III, когато през 1329 г. византийците водят военни действия срещу Закария, хоспиталиерите първи са готови да му осигурят военна помощ, а впоследствие и да изпратят войски, за да върнат Хиос на латинците.

Докато в Леванта се разиграват тези събития, на Запад продължават да се правят планове (често грандиозни) относно реализирането на кръстоносни походи, които между 1310 и 1330 г. винаги завършват с неуспех. Френските крале, които измежду всички монархически дворове на католическа Европа упражняват най-голямо влияние върху авиньонските папи, още от времената на Филип IV Хубави (1285-1314) се опитват така да използват кръстоносната идея, че да си осигурят максимални финансови облаги срещу минимални действия. Конфликтите в Италия и Свещената Римска империя, в които се вплита папа Йоан XXII, също допринасят за неуспеха в реализирането на плановете. Известна промяна настъпва с идването на трона на новия крал Филип VI Валоа (1328-1350), който се изявява като силен поддръжник на кръстоносната идея. Около Коледа на 1331 г. Филип VI свиква Генерални щати в Париж, където обявява, че до 1 март 1334 г. ще се отправи на кръстоносен поход. Още през ноември на същата година кралят е помолил венецианският дож Франческо Дандоло (1329-1339) да му изпрати опитни експерти, които да представят своите мнения за кръстоносните дела и да обяснят при какви условия Венеция би се включила в похода.

Републиката на Сан Марко изпраща исканите експерти, а на 11 май 1332 г. дожът и сенатът пишат официално писмо до френския крал. Освен отговорите на поставените от Филип въпроси в него е добавено мнението, че за момента 20-30 въоръжени галери трябва да бъдат изпратени на Изток, за да се борят с турските кораби да защитят Романия, quia iniquitas et audacia Turchorum cotidie invalescit. Като основание за това венецианците изтъкват, че турците са прекъснали снабдяването с жито от черноморския регион, което щяло да бъде нужно за бъдещите кръстоносци.

Явно венецианският сенат, а и дожът Франческо Дандоло, който като бивш управител на Негропонте е добре запознат със ситуацията в Леванта, искат да използват подготвяния кръстоносен поход, за да се справят с проблема с турските пирати в Егея. Така кръстоносните намерения на Филип VI се оказват една добра нова възможност за Венеция; след като усилията й от 20-те години в тази насока не са дали резултат, сега тя развива забележителна дипломатическа активност. Още на 6 април 1332 г. венецианците пишат на Робер Неаполски, като го молят да се присъедини към тях в съюз, насочен срещу турците. През август папа Йоан XXII най-сетне откликва на венецианските апели за помощ и изпраща хора във Венеция да обсъдят начините за спиране на турците. Емисарите на републиката са още по-активни в Леванта. На 4 юли 1332 г. те успяват да сключат предварителен, а през ноември на същата година и окончателен мирен договор с император Андроник III. На 7 юли венецианските власти пишат на управителите на Крит и Негропонте да обединят силите си с хоспиталиерите от Родос, Николо I Санудо от Наксос и един от най-влиятелните латински барони в Егея Бартоломео II Гизи (1311-1341), за да се сражават срещу турците. На 18 юли те дават на Пиетро Дзено, баюл на Негропонте и на Пиетро да Канале, „капитан на галерите на Залива” пълни пълномощия да преговарят за създаването на съюз с Андроник III, родоските рицари и всеки друг, който е заинтересуван. Така в резултат на преговорите на 6 септември 1332 г. в Родос е подписан договор, чрез който се създава съюзна лига срещу турците, включваща Венеция, византийския император и хоспиталиерите. Лигата е предвидена за срок от пет години. Според условията на договора членовете й трябва да съберат корабите си в Негропонте на 10 април 1333 г. като Византия трябва да осигури десет, Венеция шест, а родоските рицари четири бойни галери. Капитанът на флотилията трябва да се назначи от венецианците освен в случай, че папата има възражения срещу това.

Участието на Византия в кръстоносната лига от 1332 г. е прецедент, който не е виждан от времената на първите кръстоносни походи в края на XI в. То обаче свидетелства не толкова за осъзнаване на опасността от турците и необходимостта от обща акция на заплашените страни срещу тях, колкото за венецианското влияние в Константинопол и все още живия страх в империята да не би походът да се насочи срещу нея. Историкът Никифор Григора се отнася със скептицизъм към приготовленията на корабите за похода, което води до допълнително облагане на изстрадалото от данъци и нападенията на „турци и българи” население на Тракия и Македония и твърди, че латинците „принудили” императора да участва в лигата. Допълнителни аргументи за „неохотното” включване на империята в акцията са вече сключените мирни договори на Андроник III с бейовете на Сарухан и Айдън по време на похода му от 1329-30 г., които практически насочват атаките им срещу франкските, а не срещу ромейските владения в Егея, и забавянето на съоръжаването на договорените галери, които в крайна сметка изобщо не взимат участие в бойните действия, проведени от лигата.

Предвиденият сбор на флотилията на лигата в Негропонте на 10 април 1333 г. така и не се състои, поради което е отложен за май на следната година. Междувременно в Леванта се случват още събития, които не влияят положително на венецианската кауза. През март 1332 г. дукът на Наксос Николо Санудо сключва сепаративен мир с турците. През лятото на същата година силите на морските бейлици, обединени под водачеството на Умур Бег, синът на айдънския емир Гази Мехмед, провеждат една от най-опустошителните си акции в Егея. Според турския историк от XV в. Енвери бойците на Умур Айдъноглу първо атакуват земите на франкския маркизат Бодоница, а след това и самия Негропонте, който е принуден да се предаде след ожесточена съпротива. „Предаването” се изразява в съгласието на местните венециански власти да плащат данък на емира.

Допълнителна трудност създава и по-нататъшното объркване на съюзите и целите на заинтересованите от лигата франкски сили в Леванта. В началото хоспиталиерите, които поради връзките си с Папството и кръстоносната идея са сред най-заинтересованите страни, проявяват известна инициативност. През 1333 г. магистърът на Хоспитала фра Елион дьо Вилньов (1319-1346), който пристига на Изток едва през 1332 г., предлага на венецианците да сключат съюз с емира на Ментеше Шуджауддин Орхан (1319-1337) и да се сражават с него срещу други турци, по-специално срещу „враговете му” от Айдън. По време на похода през предишната година Орхан е бил съюзник на Умур от Айдън, но сега вече е негов враг. Предложението на Вилньов не представлява нищо друго освен възраждане на политиката на divide et impera, прилагана към турските бейлици от предшественика му фра Фулк дьо Виларе по време на папско-хоспиталиерския поход. То обаче не е реализирано. Вместо това, в края на 1333 или началото на 1334 г. родоски рицари изненадващо обединяват силите си с други местни франки, за да завладеят егейския остров Лесбос, принадлежащ на участника в лигата Андроник III. В акцията освен петте хоспиталиерски галери взимат участие и генуезецът Доменико Катанео, който е владетел на Фокея и византийски васал и дукът на Наксос Николо Санудо, който е взел участие в похода на Андроник от 1329-30 г. Според Никифор Григора, хоспиталиерите са измамени от Доменико Катанео, който завладява столицата на Лесбос Митилини за себе си, докато те опустошават острова и после отказва да ги допусне там, след което рицарите се оттеглят разочаровани. Изложението на Йоан Кантакузин съдържа друга, по-нереалистична версия, според която хоспиталиерите отстъпват при вестта, че ще атакуват земи, принадлежащи на Андроник III; воините на Хоспитала отказали да се бият срещу императора и под страх от поражение техният командир се върнал обратно в Родос.

Тъй като през 1333 г. не се предприемат бойни действия срещу турците, венецианците използват времето си, за да привлекат в лигата и краля на Кипър Юг IV дьо Люзинян (1324-1358) и засилват дипломатическия си натиск върху папата и френския крал за изпращане на военна помощ и придаването на статус на „прелиминарен кръстоносен поход” на планираното им начинание. На 8 март 1334 г. най-сетне е постигнато споразумение, според което една флотилия от 40 галери (10 хоспиталиерски, 10 венециански, 6 кипърски, 6 византийски и 8 френско-папски) трябва да отплава към Егея. На експедицията е даден статус на passagium particulare, за който е предвидено да продължи 5 месеца след събирането на корабите в Негропонте през май.

Филип VI натоварва своя опитен пълководец Жан дьо Шепоа да се заеме с подготовката на похода. Въпреки проявеното в този случай усърдие, френско-папските галери се забавят в Марсилия, докато кипърските и венецианските кораби се събират в уречения срок на Негропонте. Там се намират на котва 8 венециански галери под командата на Пиетро Дзено, а още две галери, натоварени с припаси от Крит и четири кораба, изпратени от Юг IV дьо Люзинян от Кипър се насочват към мястото на срещата. Хоспиталиерите идват по-късно, тъй като очакват френско-папските кораби от Марсилия, които отиват първо в Родос, преди да се отправят към Евбея. В крайна сметка се формират две военноморски съединения – 14-те венециански и кипърски галери под командата на Пиетро Дзено и 18 хоспиталиерски, папски и френски галери начело с Жан дьо Шепоа. По същото време емирът на Караси Яхши хан събира огромна флота от ок. 200 по-леки плавателни съда в залива на Адрамитион (дн. Едремит) в Северозападна Анатолия. На 14 септември 1334 г. кръстоносната флота атакува армадата на Яхши хан. В битката турците претърпяват пълно поражение, като губят 50 от своите плавателни съдове, а самият зет на Яхши е убит.

Победата при Адрамитион остава най-голямото постижение на лигата. След свършването на договорения петмесечен срок корабите се прибират в родните си страни. Йоан XXII остава доволен от акцията – Жан дьо Шепоа и спътниците му, а вероятно и останалите участници в похода, получават от папата пълни индулгенции, т.е. пълно опрощаване на греховете си. Той подготвя по-силна флота, този път за да подпомогне Киликийска Армения, и се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му за кръстоносната лига, но тези планове са осуетени от смъртта му на 4 декември 1334 г.

Анализът на кръстоносните походи и военните акции на латинските сили в Леванта между 1291 и 1334 г. може да ни доведе до няколко по-общи заключения. Първо: бойните действия се водят преди всичко по море и като цяло демонстрират превъзходството на франките в тази област над местните сили, въпреки спорадичните успехи на византийците и нарастващата сила на морските бейлици от западния бряг на Мала Азия. Второ: през този период подкрепата от Запада, макар и желана и очаквана, е твърде слаба и стихийна, при което местните католически владения са оставени да се оправят преди всичко със свои собствени сили. При това положение на преден план излизат подкрепата и интересите на търговските републики Венеция и Генуа, които разполагат с най-големи ресурси и възможности и притежават значими интереси в Леванта. Съответно тяхната политика започва да оказва все по-осезаемо влияние върху кръстоносните планове. Политиката на папското ембарго за забрана на франкската търговия с мамелюкски Египет се проваля именно благодарение на опозицията на тези два търговски колоса, а кръстоносните походи започват да променят посоката си към района на Егея преди всичко поради техните и, в случая с лигата от 1332-34 г., венецианските интереси. Същевременно през разглеждания период се наблюдава тенденцията към стремеж за обединяване на местните латински, а, в началото на управлението на Андроник III, дори и православни владения и държави срещу общия неприятел, какъвто в случая са турците. Християнското сътрудничество обаче е нетрайно и води само до временни и частични успехи. В това се крие и една от главните причини за бъдещото победоносно настъпление на мохамеданските сили срещу Балканите, Армения и островите в Източното Средиземноморие.