Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (2)

Рицар тамплиер на бойното поле (съвременна рисунка, ако съдим по шлема, рицарят се сражава в началото на XIII век)

     Допълнителни причини за създаването на легендарния тамплиерски ореол се крият в ролята, която орденът изпълнява в по-голямата част от днешна Европа и в Светите земи на Сирия и Палестина. Тук трябва да се отбележи, че в XII-XIV в., т.е. в "активните" години на "оригиналния" Храм се е смятало, че европейските провинции (разделени на провинции, наричани "командории" и "приории"/"приорати") са били от второстепенно значение, тъй като тяхната главна цел се заключавала в това да подкрепят онези братя (а и сестри), които изпъляват своята мисия, воюващи в защита на вярата в Светите земи. И, тъй като вече ги споменах, смятам, че е редно (особено в днешното така чувствително по феминистичните въпроси общество :-) ) да изясня съвсем накратко ролята на "сестрите" тамплиерки в делата на ордена. Трябва да признаем, че тамплиерките сравнително рядко се споменават както в средновековните, така и в съвременните произведения, посветени на историята на ордена. Сестрите, разбира се, са били монахини, живеели са в собствени манастири (структурата на тези манастири обаче се различава от онези, които познава обикновения българин) и нито една от тях – поне доколкото се простират познанията ми – не се е правила на Лара Крофт или на Жана д’Арк и не е взимала участие в битките като воин. Последното хич не е било редно, особено пък за монахини, а можем да си припомним и за съдбата на френската национална героиня Жана д’Арк, която все пак свършва... изгорена на кладата от католически духовници и е реабилитирана и провъзгласена за светица от католическата църква едва през миналия век... Все пак сестрите тамплиерки са били ценни и в много случаи незаменими за своя орден, включително в сраженията, където са се занимавали с оказването на медицинска помощ за ранените. Познати са светици тамплиерки и хоспиталиерки; богати и влиятелни членки на ордените, сред които дори и кралици, които са им дарявали огромни суми и поземлени имоти с площ по-голяма от тази на много съвременни държави... Но да се върнем обратно към Светите земи, където през двата века на реалното си (тъй като, мисля, в титулатурата на някои западни благородници те продължават да си съществуват и до ден-днешен) съществуване четирите кръстоносни държави (изброени в посока юг-север): Йерусалимското кралство, графство Триполи, Антиохийското княжество и графство Едеса са били подлагани на непрекъснати атаки от страна на мюсюлманските си съседи, като ситуацията loosely е напомняла на Израел през миналия век. Тази непрекъсната заплаха от страна на „неверните” мюсюлмани de facto заковава приоритета на тамплиерската дейност в Сирия и Палестина, където на воините на Храма биват поверени множество замъци за охрана на границите и пътните артерии. Обаче управляваните от тамплиерите земи в Европа всъщност придобиват огромно значение, което е подобаващо оценено едва от модерната историческа наука. Чрез тамплиерското посредничество до техните европейски владения, които не спират да нарастват чак до началото на XIV в., стигат цял куп плодове и зеленчуци, непознати преди това (кайсии, праскови, дини, пъпеши и какво ли не още!), специфични стоки, които поради климата и географската изолация в онази епоха могат да бъдат произвеждани само в Далечния изток или юг - като тръстиковата захар (технологията за добива на тази сладка подправка от цвеклото все още не е изобретена), подправките като черния пипер, карамфила и индийското орехче, и китайската коприна; забравени антични познания и новите научни открития, направени в Китай или през „Златния век" на Арабския халифат – компаса, изгубените на запад творби на старите гърци и римляни, запазени в арабски преписи, астрономични и математически трактати, „арабските” цифри, които в действителност произхождат от Индия, водните и вятърните мелници, обогатеното с въглерод индийско желязо, използвано за изработка на прочутата „дамаска” стомана и др. Но тамплиерите не са били само посредници. В управлението на техните земи за пръв път са приложени новопридобитите знания и умения, научени на изток; разчистват се огромните гори, отново покрили земите на Запада след рухването на Римската империя, освободените за земеделие площи се култивират по нови методи, строят се вятърни и водни мелници, които заместват чукалото и хавана. Друго епохално дело на Храма, привлякло вниманието и на средновековните съвременници, е първото използване на банкерските практики. Забранени преди това за християни, чрез папското разрешение, дадено на най-силните ордени на Храма и на Хоспитала, поклонниците получават правото да депозират парите си, примерно, в парижкия Тампл и, срещу грижливо изготвен документ, да си ги получат обратно в тамплиерските банко-централи в Акра или Йерусалим. Неслучайно тамплиерските укрепления (монументални и почти масово строени от камък за разлика от преждедоминиращите дървени сгради) навсякъде са известни със своята непревземаемост. Въпреки, от една страна, своята архаичност, забелязана от Лорънс Арабски – вероятно поради преклонението пред късноримския/византийския стил в крепостното строителство (в това отношение хоспиталиерите проявяват далеч по-голяма гъвкавост и изобретателност, която при сравнение действа в тяхна полза), от друга тези тамплиерски крепости-мастодонти представляват иновация с ролята, която изпълняват – те de facto са първите трезори, където всички богаташи предпочитат да съхраняват парите и ценностите си. Дори кралските хазни се съхраняват в непристъпните кули на Храма – както в Лондон, така и в Париж, а самите крале отвреме навреме са принудени да се молят за разрешение да се укрият там като последно спасение при избухналите срешу тях бунтове – като например френският крал Филип IV Хубави в началото на XIV в., а крещящата му неблагодарност, проявена малко по-късно, може само да засили антипатиите ни към този монарх. Прочие, фактът, че тамплиерите са играли известна и то положителна роля във всички онези процеси, довели до небивалия разцвет на католическа Европа, който настъпва в XII-XIII век, едва ли би могъл да се отрече. А всичките онези познания, донесени от Изтока, допълнително затвърждават мистичния ореол около ордена на Храма, който без друго съществува покрай вече споменатото местоположение на главната им квартира (Храмът на Соломон), държаните в строга тайна церемонии около приема на новите братя и цялостната атмосфера на секретност, тегнеща над повечето от делата им. Тази тайнственост обаче едва ли е била възприемана негативно в началото – това е било вид оправдана дискретност, тъй като е ставало въпрос за религиозни лица, нежелаещи да се замесват прекалено в светските неща, а същевременно секретността дори и тогава е била от първостепенна необходимост при планирането и воденето на военни действия. Обшираната шпионска мрежа, която тамплиерите без съмнение изграждат още на твърде ранен етап (в Близкия изток, а вероятно и на Балканите), е била от немалка полза за успеха на кръстоносните походи и стои в тясна връзка с венцехваленията, изсипвани върху последователите на Храма в хрониките, писани през XII в. Често тамплиерите единствени от пътуващите на изток кръстоносци знаят откъде да минат, каква е ситуацията в тези доскоро напълно непознати за западняците страни на Балканите и в Близкия изток; те винаги са в авангарда и ариергарда на християнската армия, водещи атаката или бранещи отстъпващите войски, докато същевременно се държат дисциплинирано, което през тази епоха до голяма степен е равностойно на "скромно" и "смирено". Всичко това е нямало как да не бъде оценено положително и всеки познавач на западноевропейската историография от първия век на съществуването на ордена (XII в.) вероятно не би го отрекъл.

Тамплиерски владения в Европа в 1300 г.

Но - този материал не би съществувал, ако го нямаше това "но", значението на ордена на Храма и неговите братя-рицари, тези „супермени” на християнското войнство от дванайсети век, както ги определя един от водещите църковни идеолози - Св. Бернар от Клерво, не трябва да се надценява. Тамплиерите действително стават една силна организация, особено в икономически смисъл, след като се превръщат в своеобразни банкери на Средновековна Европа (функция, в развитието на която вероятно изпреварват Хоспитала), а и са натоварени от папството с изпълнението на ред кръстоносни задължения, които обаче съвременниците твърде бързо започват да възприемат като привилегии и то като необосновано приписани... Да опитаме да изброим накратко само няколко от тези задължения-привилегии: Така например тамплиери и хоспиталиери заедно със специално назначени от папството чиновници събират от цяла Европа т.нар. "църковна десетина" (десятък) или други извънредни налози, обявявани във връзка със събирането на средства за поредния кръстоносен поход. Повярвайте ми, става въпрос за доста значителни средства, а кръстоносните походи съвсем не са били само осем, дори ако говорим „само” за периода. Истинската цифра, струва ми се, за тези двеста години (а те продължават и по-късно!) би била по-близка до осемдесет, но медиевистите, отхвърляйки всички невместваши се в поставените от тях твърде високи критерии, са определили само осем „главни” кръстоносни похода, удобно отхвърляйки и често забравяйки за десетките по-малки, обявявани и провеждани между осемте "първенци". Онези, натоварени със събирането и отчета на средствата за кръстоносците, едва ли биха се съгласили с това схващане на съвременната историография – макар че, например ако искаха да си ги присвоят, то това би означавало пълна загуба на информацията за техния произход и би било идеално удобство... Майтап да става :D Пак двата най-силни военни ордена - Храма и Хоспитала, притежават привилегията да строят големи транспортни кораби и превозват поклонници през Средиземно море до Палестина. Не всеки има право на това, а друга международна организация-конкурент просто не съществува, т.е. единствените им евентуални съперници са местните корабостроители (като например онези в Марсилия, които в първата половина на XIII в. вдигат доста голям скандал, докато се опитват да повлияят на градската управа да ограничи правата на ордените да извозват поклонници от тяхното пристанище - и в крайна сметка успяват!). Трябва да се отбележи обаче, че въпреки широкия обхват и толерирането от страна на папството и държавните институции на отделните католически страни и владетели, дори и във времената на най-голям апогей в орденското корабостроене нито тамплиерите, нито йоанитите могат да се конкурират по мащаби с най-големия западен и средиземноморски (което в тази епоха означава повече от западен) корабопритежател и строител - Венеция, която единствена е в състояние да транспортира армии от над тридесет хиляди души заедно с конете им и обсадната техника още в началото на XIII в. (визирам данните за Четвъртия кръстоносен поход от 1203 г. – но, забележете – за потенциала, а не за действителния брой на превозените до Константинопол тогава, които са по-малко – ок. 20 000 воини). Всъщност като потенциал ордените биват изпреварени и от повечето други по-големи средиземноморски градове-пристанища, като например Генуа, Марсилия и Барселона. Вярно е обаче, че корабът на тамплиера и по-късен пират и кондотиер Роже дьо Флор „Фокон” („Сокол”) е бил най-големият за времето си (самия край на XIII век) и изиграва решителна роля за спасяването на много граждани на Акра след превземането на града от мамелюците в 1291 г. В полза на ордените говори и фактът, че френската флота използва за образци техните кораби при построяването на армадата за кръстоносната армия, с която крал Луи Свети отплава за Египет и по-късно за Тунис (изобщо френската флота през вековете дължи много на ордените и най-вече на хоспиталиерите!). В допълнение към тезата за мощта на Храма трябва да добавим, че тамплиерските крепости са били така необичайно огромни за времето си, че ресурсите за построяването им не са били по силите на много тогавашни страни и владетели. Но е вярно също така, че тамплиерите почти никога не се решават на самостоятелна военноморска акция (аз мога да посоча само една и то такава, която завършва неуспешно – операцията на о. Руад в началото на XIV в., върху която ще се спра по-късно) и доста рядко - на сухопътна такава. Това показва недвусмислено, че ресурсите им са били ограничени дори във времената на най-голяма икономическа и политическа мощ и обществена популярност на ордена. Примерите, които имам предвид, са именно за Светите земи, където военните действия, както вече споменах, са били основната мисия на ордена и където те почти никога не спират. Храмът разполага с доста многобройни местни владения в земи, крепости и тн., а имотите в Сирия и Палестина в тази епоха са несъмнено богати, тъй като през тях преминава изключително доходоносния трафик на източни стоки към Запада – част от тези обширни приходи без съмнение са отивали в тамплиерските хазни.

Тамплиерски владения в Светите земи (Сирия и Палестина)

Освен това там са били изпращани ресурсите от имотите в Европа. За последните наистина съществува твърдение - и то от средновековен съвременник, че обхващали девет хиляди замъка с прилежащите им земи! Това обаче, струва ми се, е безспорно преувеличение, тъй като, ако наистина разполагаха с девет хиляди замъка, тамплиерите лесно биха установили собствената си политическа доминация над Европа и никой нямаше да може да ги пипне за нищо, камо ли да организира изфабрикуван процес срещу тях, да ги осъди и да изгори голяма част от командния им състав на кладата (както се случва между 1307 и 1314 г.), да не говорим за хоспиталиерите, които според същия източник имали деветнайсет хиляди (sic!) замъка. Владенията на Запад не са малко, но са разпокъсани, което затруднява ефикасното им управление, а още повече събирането и изпращането на доходите-responsiones (определени на ок. 15 % от общия приход) в Светите земи, което често принуждава местните тамплиери да разчитат на собствените си сили и възможности...

Средновековен български флот? - Варна и Галиполи

Цената на един кораб, камо ли на цяла флота и днес е огромна, но вероятно в Средновековието е била още по-голяма. Рицарите-хоспиталиери дават цял остров - и то чудесен, субтропически рай, дори и със собствен активен вулкан, който обаче не е изригвал опасно в историческо време, с ценни залежи и добив на сяра, цитрусови градини и тн., т.е. с голям потенциален доход и със селища със зависими отроци и парици, които да осигуряват добива на ресурсите - и всичко това само срещу построяването и поддръжката на една бойна галера. Предполага се, че българските царе са действали по друг начин, подобно на византийците - чрез директни държавни инвестиции. Липсата на флот през ПБЦ означава, че те са преценени като нерентабилни - и въпреки това нападението срещу Лампсак на отвъдния азиатски бряг означава, че и Симеон е имал някакъв флот. Но той не е бил преценен като достатъчен и от там царят се свързва с египетските араби. Останалото е добре известно...

Каталаните от т.нар. "Каталанска компания", наета от Андроник II, напр. извънредно много са държали на флота си. Предводителят им - бившият тамплиер Роже дьо Флор е прочут именно като пират и морски капитан преди да оглави "компанията". Но за периода след пристигането им в Романия, атаките срещу егейските о-ви, забраната на Санчо Арагонски за атака срещу северните византийски острови (което означава, че Роже е имал с какво да го спре) и по време на разрива им с ромеите и престоя им в Галиполи този флот, изглежда, е загубен или се амортизира (вероятно известна част е разрушен от византийците и генуезците, друга е присвоена от анжуйския адмирал Тибо дьо Шепоа и тн.). При все това каталаните, бидейки вече само сухопътна сила по време на похода си от Галиполи до Атика, не забравят мореходните си умения и поддържат флот и в новозавладените си дукства. С тези кораби е атакувана конкурентната латинска сила в Гърция - Ахейското княжество и васалните му територии и впоследствие е упражнявано чисто пиратство или корсарство, подобно на това на Добротица срещу Генуа. Но като правило в морските сражения каталаните, при все създадените си традиции и мощните си турски съюзници, губят - пиратите не могат да се сравняват с редовните и постоянно подновявани и поддържани военноморски сили на Венеция, Генуа и ордена на св. Йоан. В този период се вижда и, че за сериозен флот и владеенето на моретата си трябва сериозна "твърда" ръка и целенасочена, постоянна политика, ежегодно отделяне на значителни средства за поддръжка и тн. Сръбските, ромейските и, вероятно, българските инициативи по въпроса през посочения период, не са толкова целенасочени, а по-скоро стихийни, зависещи прекалено много от динамично променящата се политическа конюнктура и, съответно, те не представляват заплаха за гореизброените сили, ориентирали голяма част от средствата си за поддръжката на военен флот, а дори и за по-слаби, но също отделящи значителна част от средствата си, държавни образувания като Рагуза. Каталаните са подходящ пример за това как дори сила с традиции във военноморското дело и сериозни политически и икономически интереси се проваля в развитието на флота си поради обединените сили на конкурентите си, най-вече на Венеция. Същото важи и за ориентираните към морето западни турски бейлици, Добруджанското деспотство, Трапезундската империя... Османците едва след крайни усилия и превземането на Константинопол съумяват да се превърнат в достоен конкурент по море на Венеция, Генуа и Родос, а отново стихийните опити на Мамелюкски Египет така и не се увенчават с краен успех въпреки победата им срещу Кипър. Но мамелюците и османците по това време разполагат с далеч по-големи ресурси от българите, сърбите или каталаните. Докато владеят пристанищата на Тракия, византийците имат известен шанс - дори и след загубата на Мала Азия - и това проличава в походите на Андроник III, които всяват респект в турските пиратски бейлици като Айдън и Сарухан. Но, след като губят тракийската база от Силимврия до Енос и дори Солун (1387-1402), те вече нямат шанс, дори и първите два пристана да остават в техни ръце - но без необходимия корабостроителен, човешки и тн. материал от хинтерланда им, без приходите от тракийското жито, митницата в Галиполи и тн. Изолирани пристанища като Смирна, Фокея или Самсун няма как да оцелеят без постоянната външна помощ, която получават - а каталаните, въпреки "спартанската" си политика на обезлюдяване и постоянна война срещу съседите си, също нямат ресурсите да издържат в такова съперничество - подкрепата, която им се праща от Сицилия и Арагон е твърде слаба и рядка. Трябва да се отбележи, че и те не предпочитат да останат в Галиполи или в някоя от частите на Тракия (напр. в Белморието), въпреки че тук имат големи приходи и постоянно жънат победи. Компанията обаче правилно е преценила шансовете си да оцелее тук като минимални - незавладените Солун и Константинопол щяха да са постоянна заплаха, която да ги заплашва с унищожение във всеки един миг. Беломорието между другото е било преценявано като удобно за десант откъм морето, но не и за обратното - мнозина турски и гръцки пирати го правят, а местните крепости са разположени не на самия бряг, а по-навътре, за да се защитават от евентуални десанти. Всичко важно в района е било съсредоточено в близост до Солун и Константинопол, съответно вторият и първият по значение градове във Византия през цялото съществуване на Империята. Вместо да останат тук, където постигат най-големите си победи и въпреки българската подкрепа каталаните се оттеглят чак до отдалечената и изолирана сред планините Средна Гърция и завзимат цяло едно херцогство с изградени институции, управлявано вече век от "франки" и останало почти необезпокоявано от византийската "реконкиста" - не на последно място и поради трудностите на настъплението по суша срещу него и поради отдалечеността му от основните бази на ромейския флот Солун и Константинопол.

Според мен ако Калоян беше превзел Солун и беше съумял да го задържи, то скоро във водите на Бяло море щеше да има и български флот. Но, уви, царят е убит при обсадата му, с което тази възможност умира в зародиша си...

Факт е, че след Калоян, въпреки опустошенията, които й нанася, Варна става водещото българско пристанище, което дори силната флота на Амедей Савойски счита за абсурд да атакува, както и Али Паша с 30 000-дната си армия при похода си срещу неверния османски васал, "проклетникът" (по Нешри) Йоан Шишман през 1388-89 г.

Някои изтъкват, че Калоян бил разрушил Варна - той е разрушил и Пловдив, като разорението му е описано с още по-големи подробности от византийските хронисти - и какво от това, щом след Калоян и Пловдив, и Варна продължават да функционират като градски средища, а последната се налага като "главно пристанище на Загора"? Явно е, че не ги е унищожил напълно, съвсем явно е, че българските владетели са виждали изгода от морската търговия, след като италианците са се скъсали да посещават Варна и да купуват от там различни стоки - особено жито и восък. Восъкът между другото, като един от малкото средновековни източници на осветление, е бил доволно търсена стока, така че щом в България е бил най-добрият, то това е повод за гордост, а не за обратното (че българските земи, видиш ли, просто нямало какво друго да предложат за износ!). И не е ли по-добре, че от Варна и Несебър не са изнасяни освен жито и восък, и роби, което е съставлявало също основно перо в износа на Кафа и Тана, освен далекоизточните стоки, пристигащи по северния маршрут на "Пътя на коприната"? Антонио Барбери отметва закупуването във Варна на някои вносни стоки, които, както и днес, са внасяни основно по море.

Една стара държава като Българското царство, с подобни стратегически позиции дори и само по Западното Черноморие е нямало как да няма флот. Звучи смешно като аргумент, но, сравним ли ВБЦ с останалите държави от региона, положението не изглежда точно така. Влашко и Молдова са по-късни държави, борещи се с васалитета си към Унгария, с нищожен или никакъв излаз на море. Сърбия е по-малка държава, с далеч по-малък по площ излаз на море - при това временен, и въпреки това е имала флот - наистина малък, аз не допускам и България да е имала повече. Положението с Босна стои по същия начин. Трапезунд, останалото северноанатолийско крайбрежие, кримските градове-държави и гръцки княжества - всички те са имали флот, който обаче не е могъл да се конкурира с италианците. Съответно  и съобщенията за техни кораби са крайно оскъдни. Българите нямат и един собствен извор, който да опише по-подробно положението от тяхна гледна точка - но са имали голям брой пристанища и съответно добри условия/предпоставки за развитието на флот, дори и само за осъществяването и поддържането на комуникация между тях. Повече крайбрежие, отколкото Сърбия и Босна, които въпреки това са имали някакъв флот, никаква запазена документация, никакви архиви, каквито е имало в Дубровник напр. Всъщност има някакви - тези на генуезците от Килия, но те са късни (от 14-ти в.) и те говорят за "галери на деспота на Загора Добротица". Несъмнен факт е, че българите се стремят към установяване на свой контрол по западното черноморско крайбрежие - в един момент чак от дн. Украйна (Белград на Днестър) до Ахтопол и още по на юг. При всяко положение в техни ръце попадат корабите на местното население, за което е невъзможно да си представим, че е нямало такива. Освен това намираме десетки моряци със славянски имена и произход "от Варна, Несебър" и др. на служба при венецианци и генуезци - трябва да се предполага също, че и те са наемали хора с опит в морето, тъй като това не са роби, а професионалисти. Като площ това крайбрежие е няколко пъти по-голямо от сръбското или босненското, с много повече пристанища; това важи дори и за Трапезунд и кримските княжества като Теодоро, да не говорим за тези на турските бейлици преди османците, вкл. Кастамону, чиито флоти са известни. Но и за тях напр. османските извори почти не говорят - явно защото завладяването им се решава по суша, какъвто е случая и с България.

Археологическите находки, свързани с флота на една или друга държава - какви са те? Корабите в 13-14 в. са били дървени, дървото е нетраен материал и не се запазва освен при подходящи условия, напр. попадането му в торф. Дори и при намирането на такъв кораб по какво бихме могли да кажем, че е на една или друга държава? По флагове? - но те най-вероятно ще са изгнили! По наличието на монети? - да, това би могло да е някакъв маркер, но не и 100 % сигурен. По какво друго? - единствено по наличието на документи, т.е. надписи, намерени на дъното или известия в извори (каквито аз поне досега не съм срещал точни за тази епоха и регион - описващи корабокрушения). От друга страна - да, има археологически находки, свързани със средновековното мореплаване по съвр. българско крайбрежие - дупки за връзване на лодки, останки от корабостроителница в устието на Камчия и, естествено, останките от самите пристанища; най-различна керамика от близо и далеч, използвана при морския трафик. И това едва ли би могло да ни каже нещо за националния х-р на флота. Чии напр. са били дракарите, днес възстановени в норвежкия музей, на кой владетел е принадлежал корабът, изгорен при Сътън Ху?

Карвуна е развита и преди "архонта" Балик, а малко преди неговото име да се появи в изворите, градът е апанаж на майката на цар Йоан Александър - има писмо от папата до нея ("деспотицата на Карвона") от 1337 г. Явно на жената й е харесвал местния пейзаж, подобно на румънската кралица от миналия век, мястото е идеално за почивка, което знае всеки, посещавал Дружба, Златните пясъци или Балчик (бившата Карвуна). Изобщо да не говорим за "карвунската земя", както я нарича анонимният автор на апокрифния летопис от 11 в. - явно градът е бил достатъчно известен на българите, щом така е наричана цялата им нова родина, завладяна от Аспарух (споменат там като "детището Испор"). По това време пристанища, макар и не от ранга на Варна (която обаче, трябва да се отбележи, е по-непревземаема от пристанище с такъв ранг и значимост като Галиполи!!!) има предостатъчно и на север от оспорваните Несебър и Анхиало - сред по-значителните са Емона, Кастрици, Каварна, Галата, Калиакра, Карвуна - тези са, освен Белград на Днестър, където българите погубват няколко католически мисионери, сдобили се по този начин с мъченически статус. Крайбрежието без съмнение е с голяма площ, особено като включим и неконтролираното от никой друг до идването на генеузците и византийците към края на 13 в. севернодобруджанско крайбрежие и устието на Дунав. Последният район между другото изпъква със стратегическата си важност и е много желан и оспорван от близки и по-далечни сили - дори и унгарците и русите ламтят за него, като това, че в борбата за властта над делтата участват и българите, само може да им прави чест и да служи като допълнителен аргумент за наличието на някакъв военен флот, без който борбата би била прекалено трудна и някой едва ли би рискувал да намеси в нея - та дори и татарите на Ногай.

Интересно е, че добре укрепен (което е видимо и днес) град като Несебър е превземан поне два пъти при латински нападения откъм морето (от венецианците и савойците). И в двата случая е бил български, което е дискусионно за Созопол, който споменавам, тъй като е претърпял същата съдба (превзет от генуезците към 1351-2 г.). Но това са градове, често минаващи от едни ръце в други, т.е. от византийски в български и обратно. Същевременно те са обсаждани и откъм сушата - а може би така е постъпвала армия, която е нямала достатъчно флот - както напр. прави Йоан V Палеолог през 1364 г.? Варна обаче не е била превземана откъм морето, въпреки че савойците доказано искат да я вземат в 1366 г. Всъщност това искат и генуезците, което е достатъчно ясно и то не само по косвени аргументи. Какво е обусловило невъзможността за десант - дали са само силните приморски укрепления, защитаващи пристанището или е имало и бойни кораби, чиято съпротива е трябвало да се преодолее? Предната година кръстоносците на Пиер дьо Люзинян не се притесняват да направят десант в пристанището на Александрия (най-голямото и богато пристанище в Египет) и да превземат града - и следващата стъпка на мамемлюкския султан е да нареди построяването на военен флот, какъвто преди това е нямал - за да противодейства в бъдеще на подобни атаки. Защо кръстоносците на "Зеления граф" преценяват като "невъзможно" атакуването на Варна и са разбити още при Галата? А Несебър и Созопол изглеждат по-трудни за превземане - все пак са разположени на полуострови.

Отделно стоят и многобройните сведения за български моряци на чужда служба (най-вече във Венеция и Генуа), български пирати из Средиземоморието (напр. ок. Кипър), български търговци във Венеция, Рагуза и др. средиземноморски пристанища.

Не мисля, наистина, че е имало перманентно поддържан български военен флот дори и през периода на ВБЦ, по-скоро такъв е бил построяван или пригодяван според конкретните нужди на ситуацията - най-много да е имало една постоянна стражева галера във Варна през 14-ти в. Такава галера би улеснила комуникацията и най-вече защитата на българската власт по крайбрежието, особено след придобивката на бесарабското крайбрежие и земите южно от Стара планина. Търговски държавен флот в тази епоха е нямало в днешния смисъл на думата. Интересно е напр. да проследим запазените документи за това как византийските императори принуждават разни генуезки или венециански търговци да си купуват от тях подправки или жито на по-високи цени от пазарните, Йоан Александър пък направо конфискува товари без повод или за неплащане на мито и поради липса на установени договорености, регламентиращи търговията. Това показва инцидентния характер на "държавната" търговия от това време; тя е феодална, "търговските кораби на императора" са изключително редки и малобройни във Византия в 13-14-ти в., а в България изобщо ги няма, освен може би по Дунав (напр. "ладиите" на Йоан Шишман в 1395 г.).

Според едно известие на Analles Genuenses в битка край Босфора на 29.09.1379 г. генуезкият адмирал (бившият консул на Ликостомо и тогавашен подеста на Пера Лучиано де Нигро?) побеждава обединения флот на венецианците, турците, византийците, българите и другите orientales legi christiane (ИД, 2, 240)! Тук дори не се говори за кораби на Добротица, а за Burgaros (надявам се някой да не го сметне за деформация на Gagauzes, Oguzes, Uzes, Ungares или нещо такова...макар и да не е изключено (шегувам се)!!!). Та, те ти, булка, БеГе военен флот!

Интересно сведение, самата битка е част от мега-конфликта "Киоджа", който обаче е по-известен с нападението на Генуа срещу Венеция, при което градът на Сан Марко почти пада, което е без прецедент в историята му. Периодът е пълен с интересни и неизяснени събития на Балканите. Понеже досега не видях някой да е дал някои подробности около самата битка, които предполагам - нито в нета, нито някъде другаде, ще се опитам аз, сглобявайки фактите от неща, които знам странично (надявам се да ви е интересно). Малко преди битката Йоан V Палеолог и синът му Мануил бягат от кулата "Анема", където са били затворени три години и отиват в двора на Мурад. С турска помощ успяват да влязат в Константинопол и да отнемат властта от Андроник IV, женен за българската принцеса Кераца Мария. Андроник пък бяга на отсрещния бряг на Златния рог при приятелите си генуезци в Пера и така фактически се слага началото на византийската намеса във войната "Киоджа" (въпреки че тя избухва именно заради владението на византийския о. Тенедос, но по това време вече никой не бръсне ромеите за негови господари поради пълната им неспособност да го защитят). Но, показателно: с турска, венецианска и българска помощ старият император и вторият му син Мануил все пак успяват да сформират въпросния боен флот, който е разгромен от генуезците от Пера в Босфора. Не са ми известни по-точни данни за броя на корабите в битката, но принципно генуезките колонии в Черно море и Пера в частност са били защитени от силен флот (в такива случаи търговските галери са били преустройвани в бойни, което предполага натрупването на значителни сили в къси срокове - може би от порядъка на 15-тина по-големи кораба). По принцип в историческите трудове за балканския театър на този конфликт се пише далеч по-малко, отколкото за предната венециано-генуезка война, макар и "ябълката на раздора" да е точно до Балканите - о. Тенедос (дн. Бозджаадъ). Сражението, в което участват и българите, всъщност е част от обсадата на Пера, водена от Йоан V и Мануил. Преди това, между 1 юли и 4 август, те се сражават с оставения от Андроник (може би в укрепения дворец Влахерна, където при предишен преврат се отбранява Йоан Кантакузин?) гарнизон от 300 генуезци в Константинопол, който накрая слага оръжие. Въпреки поражението във водите на Босфора обсадата не е изоставена (без съмнение включваща опит за блокада на Пера по море), а в крайна сметка завършва с постигането на споразумение между баща и син в 1381 г. Българите биха могли да присъстват в съюзния флот като турски васали или, предвид описанието на генуезкия адмирал, като съюзници на стария император.

Наистина - по-вероятно е тези кораби да са на Добротица, защото:

1) Имаме общ враг (и на деспота, и на Йоан V и Мануил) - генуезците;

2) Венецианците от епицентъра на събитията (освен самата Венеция) - о. Тенедос (където имат силен гарнизон и укрепления, забелязани напр. 20 години по-късно от Руи Гонзалес де Клавихо) по това време са установили контакт с Добротица, каквито е имало и преди и след битката в Босфора (срв. бел. във Фр. Тирие и епизодът с Дзанаки Мудацо);

3) Определението orientales legi christiane, използвано заедно с "гърци" и "българи" навежда на мисълта за такъв тип съюз (Добротица е поддържал добри връзки с Цариградската патриаршия, което едва ли е било неизвестно за галатчаните);

4) Някои предполагат, че по роднинска линия Йоан Шишман е поддържал претенциите върху престола на Андроник IV и неговият син (но Кераца-Мария е дъщеря от първия брак на Йоан Александър; тя е пълнокръвна сестра на Йоан Срацимир, а не на Шишман - като знаем не дотам добрите отношения между двамата, дали не бихме могли да допуснем същото и за византийската императрица?);

5) По това време Шишман вече не е разполагал с владението над Варна, преминала под властта на деспота.

Обратната теза също не е невероятна предвид следното:

1) По това време Шишман вече е бил васал на Мурад, който е поддържал Йоан и Мануил; неговите кораби също участват в битката, а е известно, че васалитетът към османците е включвал военна служба, вкл. и по море;

2) Според някои пристанищата Емона и Козяк продължават да са под властта на Търново(но изобщо те достатъчни ли са за поддържането на някакъв флот?);

3) Шишман може да е бил враждебно настроен към Андроник IV поради някаква поддръжка от негова страна за каузата на Йоан Срацимир - напр. откъсването на София от църковната власт на Търново и предаването й под юрисдикцията на Константинопол.

Ако и когато е имало по-голям флот, това има по-голям шанс за отбелязване в изворите, както Добротица. За неговия флот дори имаме точни данни при похода срещу Трапезунд. Доста далечен рейд между другото, който по смелост се равнява с този на Умур срещу Килия от 1341 г., само че последният е имал поддръжката и на Цариград - каквато имат и българските кораби в 1379 г. - а този срещу Трапезунд е самостоятелно начинание на Добротица и неговия зет. Бойните кораби са адски скъпо нещо, но и доста ефективно. Ето напр. "Свещената лига" от 1334 г., която се състои от ок. 20 бойни галери, успява да разгроми флот от над 200 турски кораба (каици) при Адрамитион, при което да избие и плени 5000 караси тюркмени и да убие самия зет на емира Яхши хан. Затова и, веднъж построил си такива галери, Добротица е считан за първостепенна заплаха - от Генуа и ценен съюзник - от Венеция. Силата на българския добруджански флот (ръководен от "българина родом Добротица", както го определя Лаоник Халкокондил) е почувствана чак в Егея (на Тенедос) и в Трапезунд. Но "царският боен флот" не е бил толкова мощен поради куп причини. Една, може би две патрулни галери е не само допустимият максимум, но и минимумът за защитата на пристанища от такъв ранг като Варна и околните Калиакра и Карвуна. Варна напр. е преценена като невъзможна за атака от савойските кръстоносци, които обаче преди това не се притесняват да атакуват Галиполи - пристанище от изключително значение, охраняващо единствената връзка между Европа и Азия за османците и поради това добре укрепено и защитавано както по суша, така и по вода (още в 1350 г. имаме сведения за османски кораби, да не говорим за наследените от "морския бейлик" Караси). Вярно е, че стените на Галиполи са повредени при земетресението от 1354 г., но османците биха били малоумни, ако не ги възстановят веднага след това - и най-вероятно така и правят. Между другото, ако не беше така, византийците щяха и сами да си го върнат обратно - стратегическата важност на загубата му е била оценена моментално (срв. напр. Кантакузин), а Йоан V е в състояние на активна война със Сюлейман и Орхан най-малкото от 1354 до 1359 г. Но в този момент византийският военен флот е в колапс (и все пак са поддържани 2-3 военни галери - напр. онези, които се присъединяват към савойските кръстоносци). Има и друго свидетелство - флотът на една друга, по-късна "Свещена лига", водена от папския легат Пиер Тома, през есента на 1359 г. атакува Лампсак и европейския бряг на Дарданелите, но не посмява да нападне Галиполи. Между другото и при Лампсак кръстоносците се сблъскват със значителни трудности, макар и да успяват да превземат града, който все пак не е толкова важен, колкото Галиполи. Атаките на кръстоносците съвсем не са случайни, те се стремят именно към прекъсването на връзката Европа-Азия, а османците - да им попречат. Та, ето, Османският бейлик със своя напълно доказан боен флот губи най-важното си пристанище от савойската армада, а Българското царство, което няма такъв, дори не е атакувано поради признатата от кръстоносците невъзможност за победа. Последното е констатация на армия, съставена от опитни рицари и особено флотоводци - както венецианци, така и генуезци, византийци, ветерани от битките по море в Стогодишната война и познавачи (вкл. владетели, нападатели и защитници) на прекрасно защитените пристанища от италианската и френската Ривиера (и не само). При такова ниво на поддръжка и липсата на сведения за по-късни или по-ранни атаки и срещу съседните Карвуна и Калиакра, както и свидетелствата, че Варна е главното пристанище на "Загора", би могло да допуснем, че освен добрите укрепления и силния гарнизон е имало и стражеви галери, осигуряващи последното звено в защитата на явно притежаващата изключителна важност за Търново зона. Но все пак и да е имало, те не са били многобройни, тъй като не смеят да се противопоставят на кръстоносците в открито морско сражение - затова не допускам възможността да са били повече от 1-2, които без друго са стрували достатъчно скъпо. Технологията за изработката им не е било толкова трудно да се придобие, както твърде бързо правят турците, материал в удобна близост - колкото искаш, а не като напр. в Египет, който въпреки това има флот. И пак ще кажа, че би било абсурд всички останали страни с излаз на морето от периода да имат по някой и друг боен кораб, а българите, които са отдавали несъмнено значение на поддръжката, защитата и завладяването на пристанища - не! Това би означавало най-малкото да жертват и минималната им сигурност и защита откъм морето!

Току що четох и за една българска грипария, която доставя жито от Варна до Кафа в кр. на 14-ти век. Сигурен съм, че при по-внимателно търсене из изворите ще изскочат и други сведения за български кораби, които противниците на тезата за съществуването на български флот през средновековието ще продължават да ги отричат със същите аргументи, които са излагали досега. Пиратите от български произход "Булгарион", "Булгаро" и др., които нападат франскското корабоплаване в Средиземно море също ще бъдат наричани "несигурни българи"(!), "плаващи под чужд флаг", "нямащи нищо общо с идеята за български флот". Аз пък си мисля, че трудно би станал пират някой, който няма нищо общо с морето от най-ранна възраст (да вземем напр. братята Барбароса - Орудж и Хайредин или Роже дьо Флор). Споменатите пирати действат донякъде като корсари и са плод на опита на Андроник Стари да поправи грешката си от 1285 г. и да възстанови баланса на силите по море в кр. на 13 и нач. на 14 в. Това се прави най-вече с помощта на наемници, тъй като няма достатъчно време и ресурси за построяването на собствен силен византийски флот. Генуезките пирати са естествената цел на Византия в този момент и към тях, изненадващо за нация, непритежаваща никакво отношение към морето, се появяват и български корсари. С генуезците и българите има дори и араби-"неверници" като някой си "Саладин". Но защо докато за арабите няма никакви съмнения относно собствения им флот, за българите има? Интересно е, че според беглия ми поглед (а никой досега не е обобщавал конкретно тези данни) турските и ромейските пирати в Източното Средиземноморие се появяват по-късно от арабите, българите и генуезците, което може би означава, че има някаква градация във времето. Последните са на фиктивна корсарска служба при Империята, ползват все още незавладените малоазийски и островни пристанища и останалите ресурси и по този начин са "първи", докато турците и гърците идват пост фактум, "незаконно" (макар и като воини на новите бейлици) и не се опират на поддръжката на някоя стара морска сила. Използването на българи във византийския флот е напълно логично; по същото време има многобройни сведения и за български войници в сухопътната армия - напр. Хранислав, Севастопулос, Иван, Лъже-Ивайло и др. Както корсарите те не воюват на Балканите, а в Мала Азия. Пак там са използвани и сърбите на Милутин. Но докато за сърбите няма никакви сведения за флотска служба, за българите има, а пък Светослав Тертер по това време е съюзник на империята! Защо да не допуснем и че негови бойни кораби са били изпратени срещу заплащане на ромейска служба и така в изворите се появяват пиратите "Булгарос" и "Булгаринос"?

Липсата на каквито и да било военни кораби между другото би утежнила възможността на българите да налагат изпълнението на митата си, както и възможността да задържат кораби-нарушители; изобщо венецианците и генуезците биха ги третирали като африканския бряг южно от Бохадор и вероятно биха се възползвали и огранизирали рейдове за плячка и роби, както на Канарите или в Сенегал по същото време. Но те не са го правели. Добротица вероятно не само строи собствени бойни галери, но и наследява такива от Търновското царство, а и самите му екипажи биха имали нужда от хора с опит, които едва ли са се пръкнали ей така от нищото, за да са заплаха за генуезките кораби. Обсъждайки подобни проблеми, свързани с появата на бойния флот на турските емирства от Западна Анатолия, мнозина автори стигат до извода - и аз го поддържам - че техният екипаж е бил съставен от бивши служители на византийския флот, останали без препитание след разформироването му през 1285 г. Не е ли логично да се допусне същото и за българския флот на Добротица, т.е. наследяване на моряци от предишния флот на служба при търновските царе? Бойни български кораби в Босфора през 1379 г. означава, че към 1369 г. вече някои от членовете на екипажите им са плавали - и най-голяма е вероятността това да е ставало във водите на Mare maius - ок. Варна, дунавските устия, Анхиало, Месемврия...

Средновековен български флот (продължение) - някои успоредици и паралели от края на ВБЦ и началото на Османската империя - част I

В тази публикация няма да се впускам в кой знае колко задълбочени анализи и/или изследвания на регионалната или глобалната геополитика, нито пък ще се стремя да правя някакви зашеметяващи сравнения и паралели - било то със Запада или Изтока, Севера или Юга, да разнищвам спорни тези, отдавайки предпочитание на тази или онази, да се впускам в някакви обширни пледоарии и хипотези,понякога нестъпващи на пряка, а по-скоро на косвена фактологична база и тн. Целта ми е по-скоро по-простичка, а именно: да проследя накратко някои обстоятелства около житейската съдба на един средновековен българин, един от малкото наши предци от кр. на XIV и нач. на XV в., за които изобщо разполагаме с някакви подробности. Става въпрос за първородния син на последния цар на Търново - Йоан Шишман, българският престолонаследник Александър Шишман или, ако предпочитате, Искендер Шишманоглу (срещал съм последната турко-българска фамилия и във вариант "Сосманозоглу").

Въпросната личност често и с основание е представяна в изключително негативни краски в българската средновековна историопис - но, държа да отбележа, става въпрос по-скоро за по-близки до нашата съвременност писания, нежели до времената XIV или XV в. Причините за това са лесно обясними: става въпрос за ренегат, отрекъл се от собственото си християнско и българско име, приел исляма пред трупа на обезглавения си баща, за да бъде не само пощаден, но и провъзгласен от отцеубиеца си за негов елитен служител и военачалник. Постъпката на Александър/Искендер наистина трудно би могла да бъде характеризирана по друг начин освен като отвратителна според днешните морални норми, а спрямо тогавашните - като дори още по-отвратителна. За средновековния начин на мислене от тези части на света, измяната на народ и бащината кръв вероятно е изглеждала (както и за нас) щокираща, но сигурно дори още по-ужасно му се е струвало предателството на най-важното за него нещо, на Бога; промяната на религията, приемането на едно враждебно спрямо "вроденото" ти вярване, в името на борбата срещу което дори в съвсем близки до акта времена са били убити и продължават да загиват на бойното поле, дръвника, кола и къде ли още не, толкова десетки и стотици хиляди непожелали да открият някакъв подобен на Александровия компромис (ако се изразим, както е модерно, съвременно-толерантно или "толерастки", както е популярно напоследък), т.е. да се примирят с това мъже и жени...

Но не тази постъпка на Шишманоглу е онова, което ни интересува в случая, макар че мястото, на което е извършена, също има нещо общо със заглавието на темата, т.е. "някои паралели относно средновековния български флот".

Започвайки с паралелите, трябва да отбележим, че смъртта на цар Йоан Шишман, която дълго време е представлявала загадка за научноисторическата общност, напоследък вече трябва да се приеме за напълно изяснена в нейните основни аспекти като напр. датировка и локализиране. Съгласно текста на една кратка турска летописна бележка, която ни дава най-много подробности около случая, османският султан Баязид I Йълдъръм ("Светкавицата", 1389-1402) нарежда царят да бъде убит на връщане от един свой голям боен поход, насочен против влашкия войвода Мирча чел Батрън ("Стария"), по време на който се състои прочутата битка при Ровине (в която, между другото, загиват такива емблематични за балканската история фигури като Крали Марко и "адашът" на последния византийски император и негов фактически "кръстник" - деспот Константин Драгаш). Това се случва през лятото на 1395 г., време, когато Шишман трудно би могъл да бъде наречен "цар", освен по титла, която обаче и анонимният автор на турската летописна бележка му отказва, назовавайки го просто "господар на Никопол". Близо до началото на 24-тата година от своето управление, бащата на Александър и Фружин е изгубил преди две години своята столица Търново, превзета от първородния Баяиздов син Сюлейман Челеби, изгубил е по-голямата част от земите, които е наследил - включително Дръстър (Силистра), цялата територия на днешното Лудогорие, Овеч (дн. Провадия), всички земи на юг от Стара планина, София с прилежащото й поле и планините наоколо...Това, което му остава,по всяка вероятност влиза в границите на по-късния турски "Никополски санджак", за чийто обхват нямам точна информация, но той едва ли е бил особено значителен - ивица равнинна земя, следваща течението на Дунава, на юг и, понякога, но в по-редки случаи, на север от великата река. Най-важните крепости тук винаги са били тези, охраняващи бродовете, т.е. местата, където преминаването на реката е можело да се извърши по най-лесен начин. Последната столица на Шишман и съответно на Търновска България - Никопол, е охранявала един такъв важен брод - както впрочем и истинската "последна столица" на средновековна България - Видин.

По няколкото отбелязвания в изворите, с които разполагаме, можем да заключим, че Никопол е бил любимата крепост на Йоан Шишман и той е предпочитал да резидира там дори повече, отколкото в Царевия град Търнов. Ето тук ще "начертаем" първия паралел - последният цар на Средновековна България, чиито владетели, както твърдят някои, не се интересували и дори изпитвали неприязън и отвращение към всякакъв вид кораби, флотско дело и прочие, обичал най-много от всички свои крепости не друга, а едно...пристанище - е, ок, наистина речно. Речно, речно, но пък пристанище (по воден път, считан и до ден днешен за твърде важна транспортна артерия, свързваща Средна с Източна Европа)! И как се стига до смъртта на царя? - Тук веднага стигаме до втория паралел! Османската армия разбива воеводата Мирча при Ровине някъде през пролетта на 1395 г., но претърпява такива тежки загуби, че се отказва да го преследва и се връща обратно на юг. Баязид, може би неслучайно, избира пътя през Никополския брод, т.е. през столицата на своя васал - българина Шишман. Българите контролират брода, владеейки и двата подстъпа към него, укрепени с по-голяма (Никопол) и по-малка (Холъвник) крепости съответно на южния и северния бряг. Явно достигайки до Холъвник Баязид поисква от васала си да му даде кораби, за да се прехвърли през реката. Тъй като Шишман изпълнява искането, от това ние разбираме, че царят е имал кораби, т.е. флота. Искането на османския султан, който, впрочем, по това време се грижи доста за собствения си флот и се опитва да създаде значителен военноморски контингент, както разбираме от други източници, е отправено именно към българския цар, а не към някой друг. Баязид, трябва да му се признае, винаги е бил прагматичен, той не би поискал от някой нещо, което няма или не умее достатъчно добре. Друго нещо е това, че той, като "примерен" завоевател, всъщност направо като образец за епохата си; качество, на което до голяма степен дължи и прякора си, отлично е съзнавал нуждата си от силен боен флот, за да може да громи вразите си и те да не могат да му се измъкнат и по вода, а не само по суша. В тази връзка е интересно например, че ок. 2 години по-рано султанът възнамерява да натовари друг свой, дори още по-именит васал - константинополският "цар", василевса Мануил II Палеолог, със службата на...адмирал на своя флот, за да го поведе срещу вече от дълго време прочутите в Евксиниския понт като отлични мореплаватели и пирати турски емири на Синоп...И защо точно василевса, ще кажете вие, а аз пък си мисля, че е защото Мануил по това време разполага с голям опит в мореплаването, доказал се е един вид, включително и в морски битки (пътешествал е до Италия, пребивавал е известно време по егейските острови, водил е сражения с пирати и ги е побеждавал, а сигурно и с враговете си генуезци, имал е възможност да се учи от своите съюзници - рицарите хоспиталиери от Родос, едни от най-умелите мореплаватели за времето си) и султанът е искал да използва качествата му срещу турците от Синоп, които без съмнение са били по-напред в това отношение от сродниците си османци. Та...дотук с този паралел, установихме, че Шишман е имал флот, способен да превози една може би десетхилядна, а може би и по-голяма по численост армия, значителна част от която е била конница (т.е. имал е и подходящи за превозването на коне плавателни съдове) от единия бряг на Дунава до другия...и това не са били например салове,просто защото източникът ги нарича по друг начин...

Шишман плаща за лоялността си с главата си, но по всяка вероятност щеше да се прости с нея и без друго, тъй като съдбата му е била вече решена в главата на "хана-светкавица". Същото е било и със сина му: османска политика (и не само османска) от тези времена е била преминалите към вярата на победителя и положилите васална клетва пред него принцове да бъдат третирани с уважение и приобщавани към управленческия апарат. Явно е, че се е разичтало на влиянието и опита на победения, които да бъда използвани в услуга на новата власт, вероятно е имало и един вид "аристократична солидарност", нека не подценяваме и турската или османската аристокрация, която, малко или много, е имала сходен етичен кодекс с източноправославната или западноевропейската военна феодална класа, призвана да "охранява" трудещите се и "божиите хора". Тази тристепенна схема на разделение на обществото е широко известна и, въпреки известните вариации, е приложима към мнозинството от обществата на Стария свят в епохата на Средновековието. По този начин Александър Шишман става Искендер Шишманоглу и, приемайки исляма, се поставя в услуга на османската власт. Този негов акт по всяка вероятност е последван от някои други българи - негови сподвижници или симпатизанти, а други преустановяват съпротивата, считайки я за безсмислена, за което съществуват някои изворови податки. Един епиграфски паметник от тази епоха е напр. българският надпис от Холъвник, който лаконично ни съобщава, че тази крепост се била "обновила при...цар Баазит" и субаша еди кой си. Ще рече, признавайки Баязид за свой господар, Искендер стимулира и част от своите бивши български поданици да признаят султана за свой..."цар" - ефект, който вероятно е съзнателно търсен от последния. Промяната в мисловните нагласи на местните жители по въпроса е демонстрирана красноречиво от надписа, а той всъщност показва не друго, а една тенденция, разцветът на която ще настъпи няколко десетилетия по-късно и която ще наблюдаваме в действията на личности като Генадий Схоларий, Лукас Нотарас или писанията на Критовул. Но понеже с последното съвсем се отдалечихме от морските/речните вълни и палубите на корабите, ще продължим по-късно, следвайки пътя на потурчения "наш" престолонаследник Александър, който след превръщането му в Искендер и провъзгласяването му за османски бей (титла, която точно по това време все пак е равносилна по-скоро на "принц", отколкото на нещо друго) го отвежда в съвсем неочаквана на пръв поглед посока, но пак в близост до "голямата вода"...

Средновековен български флот?

  Свидетелството на руския летописец Нестор от "Повест временньих лет" за международната търговска активност в "малкия Преславец на Дунава" през втората половина на 10 век е известно, любопитно и многократно цитирано. В случая явно е ползван речният маршрут по течението на "Синия Дунав", който е свързвал земите на Средна и Източна Европа. Фактически (пра)българите след Аспарух се сдобиват с контрола над два от най-важните речни пътя в Източна Европа (наистина само частично) и, за разлика примерно от печенегите (контролиращи известно време устието на Днепър), очевидно пропускат търговците през земите си без проблеми стига да заплатят мито върху стоките, които пренасят, респективно част от плячката, която са взели (в случая примерно с викингите и волжките българи; а дали не е било така и с маджарите и русите на Игор Рюрюкович, нахлуващи във Византия по цар Петрово време?).  

  При Добротица имаме една доста различна стратегия. Неговият сюзерен Иван Александър понякога просто заграбва товарите на пристигналите по нашите земи търговски кораби (Васил Гюзелев е публикувал текстовете на няколко документа на венецианската Синьория от средата на 14 век, които свидетелстват за тези "пиратски" актове на българския цар), може би и деспотът е постъпвал по същия начин с генуезките "катърги". Най-вероятно е ставало въпрос за нарушения и от страна на франките, защото търговийката все пак е "вървяла"- особено тази с жито (не особено качествено) и восък (най-добрият в Европа ). В тази връзка икономическите мотиви на разширяването на владенията на Добротица могат да се открият в придобиването на властта над цялата богата на жито Добруджа и пристанищата по черноморското крайбрежие, откъдето се осъществява износът - предимно към Константинопол, но също така и към венецианските и франкските колонии в Егея. Между другото най-големите конкуренти на добруджанското жито в региона са именно генуезците в Кафа, които са се сдобили с почти пълния монопол върху продукцията на северночерноморските степи, та войната между тях и Добротица може и да има нещо общо с това.

   През 1304 год. българският цар Теодор Светослав превзема от Византия тракийското крайбрежие до Странджа. През 1307 г. в Константинопол избухва глад и Теодор праща на византийците жито с кораби от пристанищата на Несебър и Анхиало. Дори да приемем, че това са кораби на местни ромеи (което не е така, защото градовете по Черноморското крайбрежие придобиват етнически и български характер още през 13-ти век) в този случай те пак са играли ролята на "търговски флот" на България. След това има данни и за кастрофилакса на Несебър Калоян, който "бил забогатял от търговия"; защо тази търговия да не се е извършвала по море, след като Месемврия изпълнява тази роля и има кораби от 5 в.пр. Хр.?

  Засиленият интерес на българите към морето се проявява и в отявлено пиратски действия, които, може би странно, но се толерират и дори ръководят от централната власт. През 1314 и 1316 г. Теодор Светослав се разпорежда да бъдат иззети товарите на няколко венециански галери, за които венецианците после искат големи обезщетения. Същото правят например и албанските и феодалите на Зета малко по-късно. Може да се каже, че Теодор Светослав създава традицията, която продължават Добротица и дори Иван Александър през 40-те години на 14-ти век (вж. Гюзелев В. "Нови извори за историята на средновековна България"). "Пиратството" във всеки от случаите завършва с подписването на договори с ощетените страни - Венеция и Генуа, тъй като това са двете "суперсили" в Черно море. Специално по българското крайбрежие през по-голямата част от 13-ти век като че ли по-силна е Венеция, а през 14-15-ти до голяма степен отстъпва позициите си на Генуа. Българският "военен" флот е по-скоро локална сила от ранга на трапезундските и колхидските лази, а българските "търговски" кораби положително са губели конкуренцията със съдовете на италианските морски републики. При все това и Добротица праща храни в Констанинопол по море, което означава, че и той разполага с някакви морски търговски транспорти, да речем нефове. За военните му кораби имаме достатъчно свидетелства от сведенията за нападенията им срещу генуезки кораби. 

  Значи през целия 14-ти век ние имаме данни (макар и малобройни) и за търговски, и за военни кораби. При силната конкуренция на Венеция и Генуа (които вече са съсипали морската търговия на къде-къде по-могъщата в това отношение Византия), не е чудно, че българският флот е останал почти незабележим, но това не означава, че съвсем го е нямало. Всъщност Средновековна България просто е нямала необходимите условия за създаването на свой собствен силен военноморски или търговски флот. По времето на ПБЦ самото мореходно дело е било недостатъчно развито и византийците са представлявали съперник от твърде висока класа в Черно море, което е "вътрешно" море както за Византия, така и за Османската империя, с едно междуметие, доминирано от Генуа и Венеция, които по същото време доминират (показателно) и по-голямата част от морския европейски трафик. Българите действително контролират важния търговски път по Дунав, но във владенията им той е разделен на две части от Железните врата. По-важна винаги е била средноевропейската роля на Дунав като комуникативна линия, а българите контролират голям сектор западно от Железните врата за доста ограничен период от време, през който регионът е недостатъчно икономически развит. Все пак резултати в това направление са постигнати, ако се доверим на възхищението в думите на Святослав Игоревич от втората половина на 10 век по повод на Малкия Преславец на Дунава. Но маджарите фактически откъсват средноевропейския Дунав от българското влияние. Византия след това не обръща особено внимание на развитието на пътя по Истър, татарите и други номади контролират сектора източно от Железните врата. 

  Търговия всъщност съществува през цялото време, но е интензивна само в няколко по-"сигурни" периода - първата половина на 13 век, средата и втората половина на 14 век и това е, що се отнася до участието на българите в нея. Дори генуезците и венецианците виждат несъмнените изгоди, които биха се получили от развиването на тази удобна речна "магистрала", но техните планове нямат нищо общо с българските. Така Дунав през цялото средновековие остава някак си недоизползван от българските държави. Що се отнася до Черно море, по българското крайбрежие като че ли няма много удобни пристанища и те служат като изходен път само на трафика южно от Дунав, който достига най-много до дн. Средна България на запад. Това е нищо в сравнение с онова, което става през същия период в Крим или Азовско море. С потенциал за развитие са единствено Несебър и Варна, което се проявява и в тенденциите им към откъсване от останалите български територии и обособяването им в своеобразни "морски държави". Това е процес, за който, мисля, има много аналогии през периода, а и по-рано - в Европа и Близкия изток. Но справянето им с генуезката и/или венецианската конкуренция изглежда непосилно - това е така и за държавици, които много по-отрано са наследили традициите в развитието на корабоплаването и са ориентирали политиката си към морето - напр. Трапезундската империя или дори Кралство Неапол и графство Прованс. Затова Несебър или Варна просто нямат шанс да се издигнат до сериозни международни пристанища - той може би би се увеличил ако бяха венециански или генуезки, но не и български. Шансовете биха нарастнали и при евентуално по-добро политическо или икономическо развитие на региона, но той се намира в една от най-лошите ситуации, сравнен с останалите европейски страни от периода. 

  Въпреки това просперитетът през 14 век, според мен, е несъмнен и, ако османците не бяха покорили България, мисля, че през 15-16 век българският флот щеше да е несъмнен факт(ор) по Дунав, в Черноморието, а може би и на юг. Това, разбира се, биха били кораби на отделни български феодални владения - примерно Деспотатът на Добротица и тези на някой родопски севастократор. Трябва да се отбележи, че ранносредновековните българи нямат и традициите за строеж на кораби с висок борд, тъй като няма от кой да ги наследят. Вижте и това, което съм писал в началото на предишната статия в блога ми. Както съм отбелязал, разходите по поддръжката на флота са огромни, особено в Късното Средновековие, когато са необходими много по-големи и софистицирани съдове, за да се издържа на конкуренцията (ладиите стават за каботажно плаване или пък при липсата на нещо по-добро, което да ги застраши - печенегите напр. не са били способни на нещо повече от салове и са причаквали варяго-руските флотилии при праговете на големите реки на Севера). Кой може да си го позволи? - достатъчно централизирана държава с големи данъчни приходи или сдружения/персони със солиден капитал, разчитащи да върнат вложенията си, т.е. чийто бизнес е свързан с приходи, идващи от морето. Византия е добър пример за първото, но вижте какво става през 1285 г. Вижте какво става и в Индийския океан, където арабските ветроходи са без конкуренция до идването на европейците, които пък на свой ред безмилостно ги смачкват. Изглежда, че същото става през XI-XII в. в Северна Европа с ладиите и дракарите, които са изместени от когите, в които според мен има повече византийско и средиземноморско влияние - разбира се, говорим за платноходи, тъй като галерите не са подходящи за местните условия. 

   В цялата тази "бъркотия" българите избират неучастието си в "морската" политика, за чиято ефикасност са нужни твърде големи средства за поддържане на конкурентноспособността. Тези средства изглеждат неоправдани за държава, чиито приходи не идват от морето, както между другото решава и Андроник II, но което в неговия случай е ужасна грешка, призната от огромно множество модерни историци. Обаче държава, чиито приходи идват от морето, като Добруджанското депотство, представлява различен случай. Някои изтъкват аргументите, че тогавашното население на дн. Българско Причерноморие било съставено от пра-гагаузи, гърци и тн. т.е. развитието на мореходното дело тъй или иначе нямало нищо общо с българите. Но средновековните хора не са разсъждавали по този начин, "политически" те са били първо "християни", после "поданици" на Йоан Александър, на императора, на Добротица, за много от тях не е имало кой знае каква разлика. Между другото, за един развиващ се град, с добро пристанище като Варна е било по-изгодно да е под властта на Добротица, отколкото под тази на Константинопол. Последният има свойството да "поглъща" останалите пристанищни градове, изземвайки функциите и приходите им, неслучайно и Венеция и Генуа поддържат твърде сериозно присъствие там. Мисля че на съвременниците тези неща са им изглеждали достатъчно ясни. 

  Интересът към корабоплаването през XIV в. според мен е налице, което от своя страна е съвсем логично за епохата и общоевропейските тенденции. Да направим и един кратък обзор на развитието на мореходното дело в Европа след края на Римската империя: Още през късната античност настъпва криза в корабостроенето, която се изразява в намаляване на размерите и съответно на тонажа на използваните съдове. Дори византийските търговски кораби от 8-11 век са средно ок. 15 метра дълги и 5 м. широки, с товарен капацитет от 30 тона. А през 1492 г. корабът на Колумб "Ниня" (който бил бивш търговски платноход) е дълъг едва между 15 и 18 м. и има товароподемност от 60 тона. Шон Кингсли обяснява тази разлика спрямо доста по-големите съдове от времената на Римската империя с кризата в държавно контролираната и спонсорирана търговия във Византия и появата на множество частни предприемачи, които обаче разполагали с ограничен капитал. Така в ранното Средновековие, до 12 век, всъщност корабите не са били кой знае колко големи; в статията, която резюмирах току що, се говори само за търговски съдове, но изводът, който можем да направим, е, че такива корабчета биха могли лесно да бъдат построени и от българи през периода 7-12 век, но поради размерите си и сравнително маловажната и трудно водена в този период международна търговия, те биха могли да не оставят и следа както в археологическите находки, така и в историческите извори. 

   Констатацията на Кингсли (във Византийската търговия, 4-12 век) важи за цяла Европа и Близкия изток и показва, че тази доста варварска епоха не способства развитието на силен флот за която и да е държава в региона, включително и за Византия, която е неразривно свързана с морето и корабоплаването й е жизнено необходимо, за да поддържа контрола върху отдалечените си провинции - напр. Сицилия и Южна Италия, а дори и Гърция. Очевидно е, че едва през 11-12 век имаме съществен европейски напредък в морския транспорт и развитието на флота, бил той военен или търговски, а точно по това време България е под византийска власт. Но, разбира се, трябва да се отбележи, че Ромейската империя винаги е поддържала силен военен флот; вероятно обаче за кампании, подобни на тези на Константин V Копроним срещу Мизия, са мобилизирани и обикновени търговски съдове. Спомням си, че един от тях е превозвал по 12 конници, което би трябвало да ни подскаже малкия размер на тези кораби. Следователно, не е учудващо при това състояние на нещата, че бойните викингски дракари са имали такъв успех, включително и срещу византийците, които не са успели да предотварят няколко руско-варяжки нападения и десанти пред самите врати на Константинопол и са допускали "ладиите" на славяните и северняците в Егейско море през Проливите (Босфора и Дарданелите). Но на това е сложен край малко по-късно.

   Неприятното за (средновековна) България в това отношение е, че въстанието на Асеневци овладява изключително вътрешноконтинентални територии,а крайбрежието остава в чужди ръце. Примерът с превзетата от Калоян Варна е показателен: градът, който по-късно ще се превърне в главното българско пристанище, е опустошен по време на битката за него и остава безлюден за дълго време - но във вътрешността на страната не е така! Твърди се, че Иван Асен II "отново" разширил границите на България "на три морета", но това в действителност не е точно... Тези три морета са, разбира се, Адриатическо, Егейско (Бяло) и Черно. Какво обаче е истинското положение? Земите на Адриатическо и Бяло море са само васални; наистина те имат развити пристанища и потенциал за изграждане на нелош флот, но просто са управлявани от васали на българския цар, които, малко или много, преследват свои собствени интереси, докато си плащат данъка и изпълняват не особено тежките си васални задължения. Остава Черно море, ще кажете, да, с несъвзелата се от опустошението Варна, с малките и неразвити пристанища на Несебър, Созопол и Анхиало, западнали при Комниновата империя, чийто интерес е бил насочен едва ли не във всички останали посоки, но не и към тяхното развитие. Плюс това прехваленото "спокойно" управление на Иван Асен II продължава твърде кратко, после следват размирици, подклаждани умело от Никейската империя и възродената Византия, идват татарите, които превръщат източната половина на Балканите в пепелища, войната на Ивайло, която допълнително опустошава Североизтока, превръщайки го в бойно поле между татари, българи и византийци... и така до управлението на Теодор Светослав, когато документите, свързани с пристанищата по българското черноморско крайбрежие, нарастват главоломно в сравнение с предишния период. Смятам, че изводите са ясни. Ще завърша с любопитният факт, че един от първите османски адмирали по всяка вероятност е българин - известният Балтоглу.