Цариград

Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.

Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.

Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:

"Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."

Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.

Суеверие и изкуство

Ненавистта към Запада и сляпото суеверие, които притежават някои балкански жители, не датират от вчера. Византийският хронист Никита Хониат описва с характерно за ромейски интелектуалец презрение един епизод от историята на Константинопол, случил се през зимата на 1203-1204 г., който красноречиво разкрива психологията на мнозина от неговите съграждани:

 

Поклонниците на астрологията били приемани с почести в компанията на ослепения стар император (Исак II Ангел) и той се подчинявал на техните съвети. Исак прибягнал до други странни мерки, сред които било, например, преместването от пиедестала му на Хиподрома на (статуята на) Калидонския глиган с настръхналата гъста четина по гърба. Старият василевс наредил да поставят статуята на глигана в Големия дворец, защото повярвал (на астролозите), че по този начин може да предотврати бунта на слабоумното население на града, чието поведение наподобявало това на свинете.

Наливащата се с вино (по това време ракията още не е изобретена или навлязла в масова употреба на Балканите - б.м.) част от тълпите на простолюдието разрушила статуята на Атина, която стояла на пиедестал във Форума на Константин. Това станало, защото на глупавата сбирщина се сторило, че тя подканяла с ръка западните армии (по това време армията на Четвъртия кръстоносен поход била разположена на лагер извън стените на Константинопол - б.м.) в града. Скулптурата се издигала на височина от девет метра и носела одежда, направена от бронз, от който била изработена цялата статуя. Бронзовата роба покривала краката й и падала на гънки на много места, така че нито една част на тялото, (от онези) които Природата е отредила да бъдат облечени, да бъде открита. Военен колан плътно пристягал талията й. Една връхна дреха от козя кожа, украсена с главата на Горгона (т.нар. егида), покривала нейните изпъкнали гърди и рамена. Дългият й гол врат бил неустоима наслада за окото. Бронзът бил така преобразен от убедителното изображение на богинята във всичките му части, че нейните устни изглеждали така, сякаш ако някой спре и се заслуша, би могъл да чуе нейния нежен глас. Вените били изобразени изпъкнали, като че ли кръвта течала по техните лъкатушещи пътеки до там, където били нужни, през цялото тяло, което, макар и безжизнено, изглеждало така, сякаш притежавало всички белези на пълния разцвет на живота. Очите на богинята били изпълнени с дълбок копнеж, а на главата й имало шлем с гребен от конска грива, който се надвесвал страховито отгоре. Сплетената й коса, вързана отзад, била празник за очите, а плитките, падащи свободно над челото, подчертавали сплетените й коси. С лявата си ръка тя подвивала гънките на дрехата си, а с дясната сочела на юг. Очите й гледали в същата посока. Именно поради това онези, които били напълно незапознати с ориентацията на посоките на света, заключили, че статуята гледа на запад и с ръката си подканва западните армии. Така те сгрешили в своята преценка и интерпретирали неправилно това, което виждали.

В резултат на тези погрешни схващания пияните тълпи разбили статуята на Атина. Или, казано по друг начин, те се отказали от покровителката на мъжеството и мъдростта, въпреки че тя не била нищо повече от техен символ, като се провинили с ужасната си постъпка и вдигнали оръжия срещу самите себе си.

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век

Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

Роже де Флор, Асеневци и "кралство Анатолия"

Със специални благодарности към Ивчето!

Флорентинският хронист от 14 в. Джовани Вилани нарича „баща на всички кондотиери” не друг, а именно може би най-известния в историята алмогаварски водач – Роже (Рохер) де Флор.  Достатъчно е да се каже, че за сюжет на вероятно най-популярния испански рицарски роман „Tyrant lo Blanc” (по който преди десетина години направиха и филм) служат именно подвизите на този полузабравен днес пълководец. Истинското име на Роже, когото хронистът Мунтанер нарича „брат (фра)[i] Рохер”, вероятно е звучало като Рюдигер фон Блум[ii], тъй като, парадоксално, по народност той не е бил каталан или дори ибериец, а немец. Баща му, Рихард фон Блум, е соколар на служба при император Фридрих II, който загива в битката при Талиакоцо (1268 г.) на страната на Конрадин, последния от Хоенщауфените, разбит от Шарл I д’Анжу. Роже още като малко момче е взет на служба на един от корабите на тамплиерите, спрял да презимува в родния му град Бриндизи. Мунтанер твърди, че на петнадесет години Роже вече бил един от най-опитните моряци и „познавачи на морското дело” в света. Доказателство за това е фактът, че магистърът на тамплиерите го прави не само „брат-сержант” от ордена[iii], а и му поверява командването на „най-големия построен по това време кораб, наречен „Сокол”[iv]. Като капитан на кораба Роже служи в Светите земи и вероятно се занимава с военна служба в полза на ордена, а може би и с корсарство, тъй като според Мунтанер „печелел много”. „Най-големият” негов подвиг, който е отбелязан от каталанския хронист, е спасяването на бежанците-християни при падането на Акра в края на май 1291 г.  Братът-сержант натоварва на кораба си „много хора с големи богатства” и ги превозва до все още непревзетата от мамелюците християнска крепост „Монс Пелерен”[v], като „в това пътуване спечели несметно богатство”. Явно Роже спасява хората не напълно безкористно, поради което по-късно е подведен под отговорност от магистъра[vi], който го обвинява в незаконно присвояване на имущество. След завръщането си на Запад, той изоставя кораба си в Марсилия и отива в Генуа, чиято комуна (макар и тайно) поддържа не само наемниците си арбалетиери, но и различни пирати. Там, благодарение на помощта на „Тичино Дория и други стари приятели”, той закупува една галера на име „Ла Оливета” и, след като я въоръжава добре, се отправя на юг, за да предложи услугите си на воюващите страни в последната ожесточена фаза от „Войната на Сицилианската вечерня”.

     Така новоизпеченият корсар се изплъзва от угрозата от страна на бившите си „братя” от ордена на Храма и е приет във войската на сицилийския крал Фадрик III (1295-1337), третият син на арагонския монарх Пере Велики и Констанс Хоенщауфен. На страната на Фадрик срещу Шарл II д’Анжу (1285-1309) и неговите съюзници Шарл дьо Валоа[vii] и папа Бонифаций VIII (1294-1303) по това време се сражават много арагонци, каталани и алмогавари, вкл. и летописеца Рамон Мунтанер. Роже се проявява като великолепен флотоводец в последната фаза на войната и скоро вече е начело не на една, а на десет галери. Бившият тамплиер е провъзгласен за вицеадмирал от краля и смелите му акции допринасят съществено за сключването на успешния за последния мирен договор от Калтабелота (31.08.1302 г.). Споменатият договор е знаменателен с това, че най-сетне приключва продължилият двадесет години конфликт, оставяйки Сицилия в ръцете на Фадрик като „крал на Тринакрия”.

Мирът, макар и успешен за "неговата" страна, обаче, на практика, не е изгоден нито за Роже, който (според Мунтанер) все още се бои да не бъде заловен и предаден на тамплиерите, нито на алмогаварите, които са свикнали да се издържат само от война и грабеж. За сметка на това изтощените от войната сицилианци и дори техният арагонски владетел с радост биха се освободили от тегобата, която представляват многобройните алмогавари и останалите войски, чието скъпоструващо поддържане става вече излишно. Тогава Роже измисля план, с който хем да се намери извън обсега на тамплиерите (притежаващи влияние в целия католически свят), хем да използва възникналата ситуация най-добре за себе си. Установил вече добри връзки с арагоно-каталанската армия, той предлага услугите си като водач на тази част от нея, която пожелае да го последва, за да постъпят на служба като наемници на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). Поводът за това е, че по същото време анатолийските владения на Византия се намират в пълен политически хаос и са почти напълно завладяни от турците. Василевсът, който е чувал за Роже още като капитан на „Сокол”, а също така е добре информиран и за скорошните му подвизи, се съгласява на предложението и приеме да подпише един доста подробен договор с него и армията му. Тъй като този договор по същество представлява ако не първата хронологично, то най-известната и донякъде „символично първата” condotta, според мен си струва да го опиша малко по-подробно. Рамон Мунтанер, който твърди, че е участвал лично в самото съставяне на документа, изброява условията по „кондотата” по следния начин: „...императорът се съгласи той (Роже де Флор) да се ожени за племенницата му, дъщерята на императора на Загора... съгласи се също така цялата войска, която Роже щеше да доведе със себе си, да получи следната заплата: четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две унции за лековъоръжен конник, една унция за пехотинец, четири унции за комит на гребците, една унция за кормчия, двадесет тарини[viii] за стрелец и двадесет и пет тарини за началник на гребците, като заплатата се изплаща на всеки четири месеца; и ако в даден момент някой реши да си тръгне обратно, да може да го извърши като си уреди сметките и да му се заплати, а когато си тръгва, да получи за обратния път двумесечна заплата;  брат Роже да стане „Велик дук” на цялата империя.”[ix]

Цената, договорена от Роже де Флор (особено предвид намалената тогавашна платежоспособност на Византийската империя в сравнение с предишни периоди), е повече от добра и, когато отпътува от главното сицилийско пристанище Месина, той е начело на 36 „галери, нефове, линове и тариди”[x], хиляда и петстотин конници[xi] с конете и екипировката си и „повече от четири хиляди алмогавари и повече от хиляда моряци наемници, без да се броят гребците-роби и моряците от екипажа”[xii]. Така общата численост на „професионалните” военни във войската е 5 500 мъже, а, като се има предвид, че те „в по-голямата си част водеха жените, приятелките и децата си”, то „всички тези хора (които) бяха каталонци и арагонци” вероятно наброяват ок. десет хиляди[xiii]. Освен бойците от „обикновен” произход, заедно с армията заминават и голям брой рицари и високопоставени благородници, вкл. и такива от най-близкото обкръжение на крал Фадрик III, като напр. доновете Феран Шеменис д’Аренос, Феран д’Аунес, Корберан д’Алет, самият по-късен летописец Рамон Мунтанер и мн. др.[xiv] По този начин е сложено началото на онази прославена наемническа войска, наречена впоследствие „Великата каталанска компания на Изток”. След няколко десетилетия прочути кондотиерски водачи като Вернер фон Урслинген и Фра Мориале[xv] кръщават по същия начин („Великата компания”) командваните от тях наемнически съединения, които представляват най-многобройната и силна за времето си армия в цяла Италия. „Приемствеността” помежду им става още по-ясна от факта, че техният съвременник - флорентинският автор Джовани Вилани (когото цитирах в началото) явно ги смята за „подражатели” на Роже де Флор, когото нарича „бащата на всички кондотиери”. 

След като по пътя си използва възможността да разграби венецианския о-в Кеос[xvi] – един акт, който изглежда по-скоро пиратски, отколкото корсарски[xvii], Роже де Флор пристига в Константинопол начело на своята каталанска армада през септември 1303 г. Той е приет с големи почести от Андроник II Палеолог и неговия син и съимператор Михаил IX (1281-1320). Освен че бива провъзгласен за „мега дук” на Империята[xviii], военен пост, който най-общо отговаря на дн. „адмирал”, Роже получава и обещаната ръка на „дъщерята на императора на Загора”. Това е Мария Асенина, по-малката дъщеря на бившия български цар Йоан III Асен (1279-1280) и сестрата на Андроник II – Ирина Палеолог. За нея Мунтанер казва, че „беше една от най-красивите и умни девойки на земята”. Така отлъченият от ордена на тамплиерите брат Роже се превръща от преследван изгнаник в един от най-високопоставените велможи в Източната Римска империя и същевременно се свързва с втората или третата по влияние благородническа фамилия в нея – тази на т.нар. „византийски Асеневци”. Но неговите амбиции, както ще видим, са още по-големи.

Затрудненото положение на Византия, която в кр. на 13 и нач. на 14 в. търпи ред срамни поражения от турците по източните си граници и вследствие на това губи почти всичките си територии в Мала Азия, позволява на бившия тамплиер да опита да се възползва от критичната ситуация за своя собствена изгода. От последвалите събития става ясно, че той вероятно планира действията си далеч преди пристигането си на изток, като не е невъзможно в изготвянето на плановете му да е взел участие и бившият му "патрон" - самият сицилийски крал Фадрик III. Съществуват ред източници, които показват съществуването на известна координация и връзка между плановете на Роже, Фадрик, новият арагонски крал Хайме II Справедливи (1291-1327) и дори бившият им враг Шарл дьо Валоа, титулярен латински император на Константинопол. Всеки от изброените трима западни монарси има свои собствени апетити, прицелени към изпадналата в тежка политическа криза империя на Андроник II[xix]. Т.напр., малко след сключването на мира от Калтабелота, Шарл и Фадрик сключват договор, който предвижда съвместно тяхно нападение срещу Византия, чиято крайна цел трябва да е възстановяването на бившата Латинска империя, унищожена от бащата на Андроник – Михаил VIII Палеолог, още през 1261 г. Подобни намерения съвсем логично намират поддръжка и от папството, особено след като Андроник II изоставя политиката на баща си за сключване на уния между Източната и Западната църква. Предприемането на военни акции срещу Византия е препоръчвано от множество кръстоносни теоретици от епохата, които, подобно на мнозинството католици, виждат в православната империя владение на схизматици, отнето от законните му притежатели (т.е. от латинските императори, управлявали Константинопол от 1204 до 1261 г.), пречка пред възвръщането на Йерусалим и, не на последно място, слаба държава, която е неспособна да защитава земите си от турците и така им позволява (от доскорошни „роби” на съюзния на кръстоносците монголски Илханат в Иран) да се превърнат в заплаха дори и за Запада[xx]. Но, както ще видим, въпреки че всяка от тези изброени сили ще се опита да използва Роже за своите цели, той действа предимно в името на собствените си интереси, забърквайки се в изключително сложна политическа игра. Същото в не по-малка степен се отнася и до „Компанията”, превръщайки я и в това отношение предшественик на по-късните кондотиери.

Интригите започват едва ли не със самото посрещане на каталаните в Константинопол. Тъй като се оказва, че новият имперски "мега дук" е взел значителна сума (която явно отказва да върне) назаем от някои от генуезците в Пера[xxi] , по този повод избухва свада между последните и наемниците, която скоро прераства в кръвопролитен сблъсък по улиците на Константинопол. Каталаните надделяват и избиват много генуезци, а Лигурийската република[xxii] и особено нейните колонисти в Пера се превръщат в смъртен враг на компанията. Този конфликт заплашва да стане сериозен политически проблем между Византия и Генуа, тъй като каталаните искат да нападнат все още неукрепената по това време Пера, но Андроник II успява да ги спре. Така още в началото необузданите алмогавари показват, че службата им като воини на Империята съвсем няма да бъде безпроблемна и гладка. Андроник бърза да се освободи от присъствието им в столицата и, след като им дава уговорените първоначални заплати, им нарежда да се отправят към Анатолия, където трябва да воюват срещу турците. Междувременно Роже успява да уреди един от своите военачалници – дон Феран д’Аунес, също да сключи брак с „една роднина на императора”[xxiii] и го прави свой адмирал[xxiv]. Дон Феран остава начело на флотата и екипажа й от моряци, докато останалата войска дебаркира на укрепения п-в Артаки (Кизик) в Мала Азия – една от последните по-обширни територии, останали за момента във византийски ръце, вън от крепостните стени на по-големите градове, разположени във вътрешността на континента. Мястото на акостирането явно е избрано неслучайно, като причината е, че византийците са узнали, че наблизо лагеруват турци. В случая очевидно става въпрос за цяло турско номадско племе или орда, а не за "обикновен" турски отряд за набег (газа), тъй като Мунтанер отбелязва, че "неверниците" били заедно с жените и децата си. Предвид местоположението на Кизик, може да се допусне, че това е било едно от племената, принадлежащи към бейлика на Караси или на самия Осман[xxv]. В едно ожесточено сражение Каталанската компания постига първата си значителна победа срещу турците, като, според очевидно преувеличените данни на Мунтанер, „от турците този ден загинаха повече от три хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци”. След това, тъй като вече започват зимните студове, каталаните са принудени да прекъснат кампанията си и са разквартирувани във византийските поселения на Артаки, където остават да презимуват до пролетта на 1304 г.

Враговете на каталаните, анатолийските турци, са може би най-важният новопоявил се политически фактор, който ще промени и вече променя коренно статуквото в региона (което преди това се е запазило приблизително еднакво в продължение на повече от две столетия). Дотогава Византия е владяла над плодородните речни долини и равнини на западната част на Мала Азия и над по-голямата част от крайбрежието на този огромен п-в, а турците от т.нар. Селджукски султанат са господствали над полупустинните плата в центъра и вътрешноконтиненталните равнини и долини, разположени в източната му част. Вина за "промяната на статуквото" носи най-вече монголското нашествие от средата на 13 в., което, погледнато обобщено, има следните най-важни дълготрайни последствия: 
1) Докарва в Анатолия големи групи турски номади от Средна Азия, които са приети от родствените им селджуци и са настанени по границите с християнските държави (Византийската и Трапезундската империи и Киликийска Армения); 
2) Над т.нар. Румски султанат се установява тежка васална зависимост от монголския Илханат в Иран
 и 
3) Голяма част от земите в Източна Анатолия, предишното ядро на държавата на селджуките, са раздадени на татарски племена. 
В резултат турците, разгромени от превъзхождащите ги сили на Илханата, се струпват масово по византийската граница, където, организирани от предприемчиви бейове - предводители и вождове на номадски племена, започват експанзия, насочена от планинските плата във вътрешността по плодородните речни долини в посока към западното крайбрежие. Въпреки упоритите опити на първите Палеолози да ги спрат, техният натиск се оказва неудържим. Балансът е нарушен и, не на последно място, заради свръх-ангажираността на възродената през 1261 г. Византия да брани Константинопол срещу опитите на Запада за възстановяване на Латинската империя. 

Последният епизод на дългата война между ромеите и турските племена (за които, като мюсюлмани, тя придобива характер на газават – или перманентен джихад, т.е. "свещена война", срещу „неверниците”) настъпва в нач. на 90-те год. на 13 в. В края на зимата на 1292-93 г. турците преминават византийската граница и опустошават темата Неокастра. Андроник II изпраща срещу тях талантливия си военачалник Алексий Филантропин, който съумява временно да ги отблъсне. Но, в края на 1295 г., самият Филантропин вдига бунт срещу императора и, макар че Андроник успява да го разгроми, добре подготвената му армия в крайна сметка е унищожена, събитие, което на този етап се превръща в непоправима загуба[xxvi]. Нещо повече: местните войници – стратиоти, прониари и акрити, чието благосъстояние е пострадало от новите данъчни реформи, въведени от Андроник, не искат повече да се сражават за Империята. След суровата зима на 1298-99 г. турците отново прекосяват границата при долината на р. Меандър. Срещайки вече само вяла и неорганизирана съпротива, до 1302 г. те завладяват равнините между реките Меандър и Хермос и, в рамките на две години, цялото западноанатолийско крайбрежие и прилежащите му земи, разположени по-навътре в континента чак до Адрамитион на север попадат в техни ръце (с изключение на Филаделфия, Фокея и някои др. по-големи и по-добре укрепени градски центрове)[xxvii]. Защитата на византийска Витиния, областта, представлявала „ядрото” на бившата Никейска империя, разположена в северозападния ъгъл на Мала Азия, която дотогава представлява "непоклатима" християнска крепост, също рухва. Това се превръща във факт след битката при Бафеон, състояла се на 27 юли 1302 г., в която един от новоизгрялите турски водачи – Осман, побеждава немалка армия, водена от управителя на Никомидия Георги Музалон. Друга армия – тази на съимператора Михаил ΙΧ Палеолог (син на Андроник II) също е разбита в кръвопролитно сражение на юг при Магнезия (по-късната турска Маниса). В тази ромейска войска между другото участват и голям брой наемници алани. Това са 10 000 елитни бойци, които Мунтанер нарича „най-добрата конница на Изтока” и които наскоро са намерили убежище във Византия, бягайки от междуособната война, която се води по това време в далечните северни земи на т.нар. „Златна орда”.

           На завоюваните от Византия обширни територии в кр. на 13 и нач. на 14 в. най-силните водачи на тюркменските племена слагат основите на нови държавни образования – т.нар. бейлици. От север на юг най-известните и влиятелни сред тях са тези на Исфендияр, Осман, Караси, Гермиян, Сарухан, Айдън и Ментеше. В съвременната англоезична историография, посветена на периода, те често са характеризирани като "ghazi-states". Така на алмогаварите, потомци на поколения бойци, калявали се в „свещената война” на перманентни набези и плячкосване срещу мюсюлманите на Пиринеите, фактически им предстои сблъсък с техния възможно най-естествен противник и "антипод" – гази-бойците от Анатолия. Принципите им на водене на война не се различават особено, нито пък моралните такива – и това ще стане особено ясно малко по-късно, когато произхождащите от напълно различни краища на света, но все пак толкова сходни помежду си алмогавари и газии (като бит, нагласа и начин на воюване) ще се обединят в един заклеймен дори от Светия престол и неочакван от никой "противоестествен" съюз. 

След известни премеждия, случили се между каталаните и техните гръцки хазяи[xxviii] в Артаки, войската е готова за поход и потегля на юг на 1 април 1304 г.. Към нея се присъединяват аланите, както и една „чисто ромейска” част, водена от военачалника Марулес; факт, който Мунтанер „забравя” да спомене. Въпреки това започналата кампания, чийто върховен командващ без съмнение е Роже де Флор, както личи и по броя на войските, участващи в нея (необичайно голям за епохата), е истински поход за възстановяването на византийската власт над изгубените й наскоро територии от Мраморно море чак до долината на р. Меандър на юг. Този път основните сблъсъци са с племената, чиито територии са по на юг от тези на Караси и Осман. Те са наречени от Мунтанер „Сеза”, „Тин” и „Мендешия” и могат лесно да бъдат идентифицирани. Това са онези племена[xxix], назовавани по името на водачите си – "Сеза" е „Саса” на Саса бей, за когото по-късният турски летописец Енвери потвърждава, че е бил съюзник на "Тин", т.е. на „Айдън” – в случая Мехмед бей Айдъноглу, бивш субаша на бея на Гермиян – Якуб I, и "Мендешия" на Ментешеоглу бей, чието поле на действие се намира най-южно спрямо останалите. Първата мащабна битка, отбелязана от Мунтанер, се състои „на един дневен преход разстояние от града, наречен Филаделфия[xxx]” и се води срещу Саса и Айдън, които по това време обсаждат (явно заедно) тази голяма византийска твърдина. Каталанската компания им нанася голямо поражение, след което те се оттеглят на юг и обединяват силите си с тези на Ментеше. При малоазийския гр. Тир съединените сили на трите племена са разбити за втори път, като в битката загива и „сенешалът на войската”, до този момент един от най-изтъкнатите каталански водачи - дон Корберан д’Алет. След това Роже де Флор повиква при себе си флота (който е останал да зимува в Хиос). Целта е корабите да дойдат в пристанището Анеа, откъдето да подпомогнат другарите си. Освен онези, водени от адмирала дон Феран д’Аунес, в Анеа пристига и „закъснелият” още от Сицилия дон Бернат де Рокафорт, който води със себе си двеста тежковъоръжени конници и повече от хиляда алмогавари. Подкрепленията са посрещнати с радост и кампанията срещу турците продължава до края на лятото. Мунтанер описва още поне две значителни победи, постигнати от Каталанската компания срещу турците, последната от които, според него, се води при „Железните врата”, „което е една планина, имаща проход със същото име, който се намира между кралство Анатолия и кралство Армения”[xxxi]. Последната обикновено се идентифицира с планините Тавър (Таурос), разположени в крайния югоизток на полуострова, но, тъй като аз (и повечето съвременни изследвачи) смятам, че е абсолютно невъзможно каталанската армия да е „прехвръкнала” през половин Мала Азия, за да се бие с турци, нямащи никакво отношение към нападенията срещу Византия, то по-скоро става въпрос за някоя друга планина в близост до Западна Анатолия, която Мунтанер е идентифицирал погрешно. Още по-голямо основание за такова тълкуване на неговата информация дават данните у Пахимер, който, описвайки заключителните епизоди на кампанията срещу турците, споменава само, че Роже „се насочил към градовете Кула и Фурни, след като се убедил от безполезността от преследването на племето Гермиян”[xxxii]. 

        Тъй като последните етапи от боевете на каталаните срещу турците през лятото на 1304 г., вкл. (и най-вече!) сражението „при Железните врата”, не са достатъчно добре осветлени в достъпната ми литература, ще си позволя да изложа тук една своя хипотеза. Явно е, че още след битката при Филаделфия Саса и Айдъноглу[xxxiii] откриват, че не са способни сами да се противопоставят на каталаните и търсят помощ – на първо време от южния си съсед Ментешеоглу. След като и последният (обединил силите си с тях) понася поражение, те вероятно се обръщат за съдействие към сюзерена на Айдън, който по това време е и най-силният турски владетел в региона – Гермияноглу. Не други, а именно неговите земи се намират в непосредствена близост до споменатите от Пахимер градове Кула и Фурни. Така че последната битка, в която, според Мунтанер „загинаха повече от шест хиляди турски конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци” и след която, според Никифор Григора, „турците започнаха да бягат извън старите имперски граници”, най-вероятно се е водила срещу емира на Гермиян, обединил силите си с останалите разбити преди това турски племена.

След последната победа, която, дори и да не е била толкова грандиозна, колкото я описва Мунтанер, все пак вероятно наистина е принудила турците да „побягнат зад старите имперски граници”, по пътя си обратно към Анеа, Роже получава известие от император Андроник II, който го вика обратно в Константинопол, поради войната му с „императора на Загора”, т.е. с българския цар Теодор Светослав (1300-1321). Това се случва през август 1304 г., което ще рече, че кампанията срещу турците продължава повече от четири месеца. Успехите, постигнати в нея, са значителни, а равносметката е повече от положителна, особено като прибавим към нея и победата, постигната при п-в Артаки през есента на предната година. Последната явно освобождава провинция Витиния от натиска срещу нея и позволява на Империята да обърне внимание на по-южните провинции, които по това време са още по-застрашени от северните поради комбинирания натиск на Саса, Айдън и Ментеше. Зад споменатите стои мощта на Гермияноглу, за когото, макар и от сравнително беглите споменавания в изворите[xxxiv], можем да съдим, че в конкретния момент е най-влиятелният тюркменски бег по бившата граница на Румския султанат с Византия. В разказа си за тази кампания обаче Мунтанер – летописецът на Каталанската компания, описвайки я - явно не без основание - като истински триумф, премълчава за цял ред „произшествия”, които са ни известни от ромейските извори. Т.напр. той не споменава, че каталанският флот „рекетира” населението за егейските о-ви Хиос, Лесбос и Лемнос, а съвсем същото прави и сухопътната армия с градовете, които трябва да „освободи” от турците като Пиргион, Ефес (по-известен през тази епоха под името Алтолуого) и Филаделфия, като Роже дори обсажда „разбунтувалата се” срещу него Магнезия. Освен това възникват постоянни търкания между каталаните и обединените с тях алани и византийски войници; в разприте върховният главнокомандващ – Роже, винаги взема страната на „своите” бойци, независимо от повода и вината на участващите в тях. Каталаните отдавна са доказали, че са нетърпими към каквото и да е предизвикателство, а сблъсъците с техните „съюзници” прерастват в кръвопролитни схватки, в една от които загива дори синът на вожда на аланите Гиргон. Не е учудващо, че останалите алани напускат армията, "желаейки смъртта на „великия дук”[xxxv]. След всичко това не е изненадващо и че Андроник II бърза да прекрати кампанията (макар и Роже да настоява, че не я е приключил) и да изтегли наемниците от Анатолия, като причината едва ли е единствено в това, че „императора на Загора” го бил нападнал.

В коментара си по случая Мунтанер пише следното: „А великият дук остана много недоволен от това, че трябваше да напусне кралството Анатолия, което беше завладял изцяло и беше освободил от турците и страданията.” Думите, които съм сложил в курсив, според мен могат да служат като ключ към разкриването на задкулисните планове на Роже. Пахимер съобщава, че при завръщането си на север каталаните не отиват в Константинопол, както иска от тях василевса, а вместо това завиват на запад, където се прехвърлят през протока Дарданели и се установяват на лесно защитимия п-в Галиполи. Там те безкръвно заемат неговата едноименна главна крепост, която освен силни укрепления притежава и много добро пристанище. Установили се веднъж в Галиполи, след това през цялата есен и зима на 1304-5 г. каталаните преговарят с Андроник II, изисквайки от него допълнително заплащане (свръх онова, договорено в първоначалния контракт) и ред други привилегии, най-голямата част от които са предназначени за Роже де Флор[xxxvi]. Завладяването на Галиполи е брилянтен ход от страна на наемниците, който им дава възможност – тъй като разполагат и с голяма и силна флота – да „затворят” достъпа по море към Константинопол откъм запад, блокирайки важния пролив Дарданели, наречен от Мунтанер Бока д’Авер. Той същевременно представлява и най-прекия път от Европа към Мала Азия. Последното споменавам неслучайно, а поради факта, че твърде скоро Роже започва да иска от императора да му даде „владението над кралство Анатолия”, което, както ни внушава Мунтанер, той вече е бил „завладял” и „освободил”.

Тук се изкушавам да подхвърля една хипотеза, която не намира пълното си потвърждение в изворите, но която съвсем не ми се струва невероятна предвид цял ред исторически обстоятелства. Тъй като Мунтанер напълно недвусмислено сочи, че Роже е поставил като предварително условие за наемането си от Андроник II брака си с Мария Асенина, то дали това няма нещо общо и с така "внезапно" появилите му се претенции за „владението над кралство Анатолия”? Основанията ми за съществуването на подобна връзка имат общо и с българската средновековна история. Те са следните: Известно е, че през 1261-62 г. българският цар Мицо Асен, победен в избухналата по това време гражданска война в България от съперника си Константин Тих, емигрира във Византия. Той предава на император Михаил VIII Палеолог намиращите се тогава все още под негова власт важни български пристанищни градове Месемврия (дн. Несебър) и Анхиало (дн. Поморие), като в замяна на тях получава земи „в областта Троада, край река Скамандър”[xxxvii], т.е. в северозападната част на Мала Азия. Синът му Йоан III Асен, бащата на съпругата на Роже Мария, за кратко заема българския престол между 1279 и 1280 г., но в своето съвремие (а и в историята) е по-известен като ромейски деспот и основател на т.нар. „византийски Асеневци”, които са аристократична фамилия, която притежава голяма важност и тежест в политическия живот на Империята през 14-15 в. Хронистът Георги Пахимер споменава Йоан III Асен във връзка с кампанията на Михаил IX и аланите в Анатолия през 1302 г., което дава основание да предположим, че след фиаското си в Търново той се връща и продължава да живее предимно в именията си в северозападния ъгъл на п-ва. Дали благодарение именно на този малоазийски „апанаж”, както го нарича нашият изтъкнат медиевист Иван Божилов, Роже де Флор не иска да се свърже с фамилията на Асеневците? Напълно вероятно е някои съвременници на събитията да са възприемали замяната на Анхиало и Месемврия с именията ок. р. Скамандър, като размяна на „империята на Загора” с „кралство Анатолия”... Още по-типична би била подобна представа за „западния”, т.нар. „феодален” начин на мислене, който каталаните и/или бившия тамплиерски сержант без съмнение са споделяли!

Действията на Компанията по време на похода срещу турците и особено след това, са изненадващо бързо и успешно проведени, което по всяка вероятност означава, че са планирани предварително – особено заемането на п-в Галиполи, който м/у другото се намира в съседство с „областта Троада”, т.е. с Асеневския „апанаж”. Дали това не ни насочва към съществуването на подкрепа за наемниците от страна на „местни” жители; такива, които със сигурност са били по-добре запознати с тамошната обстановка от каталаните? В своето повествование Мунтанер ни оставя с впечатлението, че Асеневците, вкл. съпругата на Роже де Флор Мария, нейната майка Ирина Палеологина и „шуреите му”[xxxviii], до последно „държат” на страната на каталанския предводител. Тяхната подкрепа е спомената изрично дори по времето след проявата на почти пълна враждебност между него и официалните имперски власти, която е особено остро насочена срещу съимператора Михаил IX и „неговите” алани. Нещо повече, докато описва престоя на каталанската войска в Галиполи, Мунтанер се впуска в едно не твърде типично за неговото повествование географско-историческо описание на околностите на местността, в която е разположена армията, като при това отделя твърде голямо влияние на историята и местоположението на древна Троя, от чието име е получила името си областта Троада, където се намира и „деспотството” на Йоан III Асен. Пахимер пък съобщава, че този бивш български цар е починал някъде ок. 1302 г., т.е. към времето на неуспешния поход на Михаил IX и аланите. Дали известието за смъртта му не е достигнало и в далечния каталански лагер, разположен край сицилийското селище Калтабелота? Тогава вицеадмиралът Роже би могъл да си помисли, че, начело на силна армия, с каквато е заобиколен в Сицилия, може да се ожени за „наследницата на Троя” и, възвръщайки земите й (за които знаем, че по това време се намират под ударите на турците, водени от бившия нукер на селджукските султани Караси бег), да стане „крал на Анатолия”! Но, разбира се, трудно бихме могли да сме напълно сигурни в едно такова предположение, освен ако изворите не ни открият по-категорични доказателства за това, отколкото тези, с които разполагаме в момента...

---

[i] От лат. frater – брат, поради това, че Роже е бил „брат-сержант” от ордена на тамплиерите. Обръщението е характерно за епохата и е използвано за всички мъжки членове на военномонашеските ордени.

[ii] Или пък като Руджиеро дей Фиоре (тъй като според Мунтанер майка му е била родом от Бриндизи, т.е. италианка).

[iii] По всяка вероятност, въпреки „благородната” частица „де”, присъстваща в името му, Роже не е бил от достатъчно знатен произход (което е било задължително условие), за да бъде провъзгласен за „брат-рицар”.

[iv] Безспорно свидетелство за уменията на Роже, който не е дължал командването на произхода си, като много други свои съвременници.

[v] Това вер. е силната тамплиерска крепост Шател-Пелерен, която остава непревзета от мамелюците, но е изоставена от рицарите на Храма няколко месеца след падането на Акра.

[vi] Най-вероятно става въпрос за фра Жак дьо Моле (1292-1314).

[vii] Четвърти син на крал Филип III и единственият жив в нач. на 14 в. брат на тогавашния властващ френски монарх Филип IV Хубави (1285-1314). За известно време той е титулярен крал на Арагон (но неуспял да използва титлата си и коронясан единствено с кардиналска шапка, поради което в своята хроника Мунтанер го нарича подигравателно „крал на шапката и вятъра”) и латински император на Константинопол. Граф на Валоа, Анжу и Мен и родоначалник на по-късната френска кралска династия Валоа.

[viii] Тарина – сиц. монета, равна на 20 грама, златната унция е съдържала 30 тарини, т.е. 600 гр. злато, вж. Р. Панова (прев.), Рамон Мунтанер, Хроника. София, 1994, с. 104, 196, бел. 3. По-подробно за заплащането на наемниците пише и Г. Димов (който нар. въпросните монети тари), срв. Димов, Г. „Проблеми на византийското сребърно монетосечене. Причини за появата на василикона при Андроник II Палеолог (1282-1328)”. – В: История, година XXI, кн. 1, 2012, с. 27-29.

[ix] Прев. на Росица Панова, пак там, с. 46.

[x] Различни видове плавателни съдове – някои разчитащи главно на гребла, а други изцяло ветроходни (т.е. придвижващи се с помощта на платна), които по това време се използват в Средиземноморието.

[xi] Съдейки по тогавашните традиции във военното дело, без задължително всички от тях да са били от благороден произход, конниците вероятно са били предимно тежковъоръжени, т.е. подобни на рицарите (като в състава на войската със сигурност е имало и такива, т.е. каталански рицари с благородно потекло). Разбира се, сред тях вер. е имало и други, въоръжени по различен начин, като напр. конни стрелци с арбалет.

[xii] Пак там, с. 47.

[xiii] В своето произведение виз. хронист Георги Пахимер, който хронологично е най-близък до събитията, посочва броя на членовете на „компанията” като осем хиляди човека.

[xiv] Двама от най-високопоставените донове – Беренге д’Ентенса (принадлежащ към една от най-влиятелните баронски фамилии в Арагон) и Бернат де Рокафорт (който в 1302-3 г. разполага с толкова многобройна лична армия, че дори си позволява да не изпълни някои от условията на мира от Калтабелота), които играят голяма роля за по-късната съдба на „компанията”, не успяват да се подготвят навреме и пристигат на Изток по-късно.

[xv] В неговия случай приликата с Каталанската компания е още по-фрапираща, тъй като фра Мориале (Монреал д’Албарно), подобно на Роже де Флор, е бивш член на военномонашески орден (в случая – на този на хоспиталиерите).

[xvi] На 18 август 1303 г.

[xvii] По-късно венецианците искат обезщетение от византийския император за понесените от тях щети, тъй като Роже „бил византийски служител”, но последният вер. е действал изцяло на своя глава, тъй като по време на нападението Венеция била в мир с Константинопол вече от близо година (последната война помежду им продължава от 1296 до 1302 г.).

[xviii] Букв. „Велик дук” (гр.).

[xix] При това към 1303 г. тези „апетити” вече имат дълготрайна история, дори що се отнася до намесата на бившия византийски съюзник Арагон. Хайме II, който, преди да стане владетел на Арагон, е крал на Сицилия (1285-1296), се съгласява да участва в кръстоносен поход към Светите земи с двадесет галери, но само срещу отмяна на отлъчването си от църквата и получаването на годишна "помощ" от 40 000 златни унции. Впоследствие, подобно на Анжуйците, Хайме II изтъква и претенциите си за титлата „крал на Йерусалим”. През лятото на 1292 г. алмогаварският предводител и непобедим арагонски  адмирал Рохер де Лурия, начело на флот от тридесет галери, „внезапно” атакува византийските егейски острови Лесбос, Лемнос, Санторини (Тира), Тинос, Андрос, Миконос и Хиос, както и деспотата Морея (разп. на п-в Пелопонес). Набегът е успешен и адмиралът взима голяма плячка. Според самия него поводът за това неочаквано нападение е отказът на император Андроник II Палеолог да изплаща обещаните ежегодно 60 000 хиперпера на краля на Арагон. Политиката на враждебност между Византия и Арагон се задълбочава през август следната година, когато Хайме II предлага сключването на мир между своето кралство, италианските Анжуйци и поддържащите последните френски Капетинги. Според една от клаузите на този проектодоговор от 1293 г., Хайме предлага да върне завладяната от него южноиталианска област Калабрия на кралете на Неапол и да предаде о. Сицилия на папството след смъртта си. В замяна той изисква женитбата на своя брат Фадрик или за дъщерята на Шарл II д’Анжу или за наследничката на Латинската империя Катрин дьо Куртене (която в крайна сметка в нач. на 1301 г. се омъжва за Шарл дьо Валоа). При реализирането на втората възможност неговите условия са Фадрик да получи титлата „император на Константинопол” плюс 50 000 златни унции, които да финансират отвоюването на Латинската империя от ръцете на византийците. Отделно от това големият византийски о-в Родос се споменава в една папска "кръстоносна" схема, изработена ок. 1299 г., съгласно която крал Фадрик III трябва да го получи като фиеф (синоним на феод = феодално владение) и тн. Знаейки всичко това, човек би могъл да се учуди на дързостта на Андроник II, който решава да използва за своите цели наемници, които са васали на негови потенциални врагове (и запазват връзките си с тях!) и някои от които вероятно дори са взели участие в разграбването на Егейските о-ви и Морея (под водачеството на Рохер де Лурия)!

[xx] Т. напр. на 14 януари 1306 г. новият папа Климент V (Бертран дьо Гот, 1305-1314) пише до епископа на Сенлис, че всички добри християни трябвало спешно да подпомогнат Шарл дьо Валоа да си върне империята (т.е. Латинската империя в Константинопол), която му принадлежи по право, тъй като тя се намирала в смъртната опасност да бъде завладяна от турци и други сарацини и неверници, от чиито ръце щяло да бъде много трудно да се отнеме, курс. мой, вж. Иванов, Вл. „Причини и предпоставки за завоевателния поход на ордена на хоспиталиерите срещу о. Родос и архипелага на Додеканезите”. – Във: Mediaevalia, Бр. 3, 2011, с. 101 (електр. адрес: mediaevalia.eu, ISSN: 1314-2775).

[xxi] Известна още като "Галата", Пера е най-силната и богата генуезка колония на Изтока. Градът, чиято територия е предоставена на лигурийците от василевсите, се намира на срещуположния на византийската столица бряг на залива Златния рог, контролирайки една от страните при входа му.

[xxii] Др. име на Генуа.

[xxiii] По всяка вероятност с Теодора Асенина, сестра на съпругата на Роже Мария, макар че Ив. Божилов твърди, че бракът им е бил сключен едва „през лятото на 1308 г.” (вж. Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С. 1985, с. 290). Възможно е, разбира се, да става въпрос и за два (?) брака на различни родственички на императора с Феран д’Аунес... Тук аз следвам информацията, оставена ни от Мунтанер, според българския превод на Р. Панова, вж. пак там, с. 49.

[xxiv] Според Мунтанер – „адмирал на империята”, но това едва ли е било възможно предвид факта, че самият Роже е бил такъв! Може би по-различен е въпросът как каталаните са тълкували получаването на титлата. Летописецът във всеки случай рядко пропуска удобни моменти да преувеличи почестите, получавани от неговите сънародници и братя по оръжие, от чужди владетели.

[xxv] Родоначалникът на турската династия Османогулларъ и, следователно, на Османската империя, която на практика носи неговото име.

[xxvi] Laiou, A. Constantinople and the Latins: the Foreign Policy of Andronicus II (1282-1328). Ca. 1972, p. 80-84.

[xxvii] Korobeinikov, D. A. “Raiders and Neighbours: the Turks (1040-1304)”. The Cambridge History of the Byzantine Empire (500-1492) (ed. J. Shepard). Ca. 2008, p. 726.

[xxviii] В чиито къщи е разквартирувана войската.

[xxix] Или „родовете”, думата, използвана от Мунтанер, е gabella (от ар. „кабиле” – племе, род).

[xxx] Дн. Алашехир (Южна Турция, Егейска област).

[xxxi] Р. Панова. Цит. съч., с. 56.

[xxxii] Тук коригирам превода, предложен от Р. Панова. Цит. съч., с. 108-109, гл. 207, бел. 4, където се говори за „племето Караман”. Допускането на такава грешка е напълно възможно напр. поради сходното изписване на имената на Караман и Гермиян на латиница (Caramanus и Carmignanus), което е известно в западните източници от периода.

[xxxiii] Енвери пише за „петима братя”, изправили се против войските на „франки, алани и гърци”, които К. Жуков идентифицира с Мехмед Айдъноглу и неговите четирима братя, срв. Жуков, К. Эгейские эмираты в XIV-XV вв. М., 1988, с. 147, бел. 30.

[xxxiv] Които, за наше съжаление, изобщо са твърде бедни и неясни за този период и регион.

[xxxv] Г. Пахимер, цит. в Laiou, A. Цит. Съч., с. 137.

[xxxvi] В това отношение той също изглежда и се държи като типичен кондотиер от по-късната епоха.

[xxxvii] Божилов, И. Цит. Съч., с. 249.

[xxxviii] Т.е. братята на Мария – Михаил, Андроник, Константин, Исаак и Мануил или най-малко двама от тях.