Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"

Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад I поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век

Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.

Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива. 

Избрана библиография към "Татарите и България (XIII-XV в.)"

Предлагам на Вашето внимание една подбрана от мен библиография по темата "Татарите и България (XIII-XV в.)", моята предишна публикация в блога: http://vladislavivanov.blogspot.com/2013/07/xiii-xv.html, която, леко преработена, снабдена с научен апарат и с някои допълнения излезе и като отделна статия в сборника в чест на проф. Красимира Гагова от поредицата In Honorem на Сдружението за европейски средиземноморски средновековни изследвания Mediaevalia, който може да си свалите от тук: http://www.mediaevalia.eu/index.php/qmediaevaliaq/in-honorem. Ето я и нея, надявам се да бъде полезна на интересуващите се от темата:

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през средновековието. С. 1994

Атанасов, Г. „Приложение V. Още веднъж за потеклото на гагаузите”. Idem, Добруджанското деспотство. ВТ 2009

Баласчев, Г. „Държавата на огузите в Добруджа на султан Изеддин Кейкавус”. Военни известия. С. 1917

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. Средновековие. ВТ 2004

Венедикова, К. Българите в Мала Азия. От древността до наши дни. СЗ 1998

Жаворонков, П. И. „Никейская империя и Восток (Взаимоотношения с Иконийским султантом, татаро-монголами и Киликийской Арменией в 40-50-е годы XIII в.)”. Византийский временник,том 39, М. 1978

Жаворонков, П. И. „Тюрки в Византий (XIII - середина XIV в.) Часть Первая: тюркская аристократия.” Византийский временник, № 90. М. 2006

Жуков, К. А. Эгейские Эмираты в XIV-XV вв. М. 1988

Камалов, И. Х. Отношения Золотой Орды с Хулагуидами. К. 2007

Карпов, С. П. „Охота за людьми. Черноморское пиратство в XIV-XV веках”. Латинская Романия. СПб 2000

Карпов, С. П. „Работорговля в Южном Причерноморье в первой половине XV в.” Византийский временник, том 46. М. 1986

Коробейников, Д. А. „Михаил VIII Палеолог в Румском султанате”. Византийский временник № 89, М. 2005

Мутафчиев, П. „Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век”. Idem, Избрани произведения. Том втори. С. 1973

Нешри, М. Огледало на света (прев., бел. и ком. М. Калицин). С. 1984

Ников. П. „Татаробългарски отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца”. Годишник на Соф. Университет XV-XVI. С. 1921

Николов, Ал. „Татаромонголите – „изчадия на Тартара” или „bonnes sauvages””. „Вярвай или ще те убия!” „Ориенталците” в кръстоносната пропаганда, 1270-1370. С. 2006

Павлов, Пл. „Бил ли е татаринът Чака български цар?”. Българското средновековие. Познато и непознато. ВТ 2008

Павлов, Пл. „България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те-70-те години на XIII в.” Исторически преглед, кн. 3, 1989

Павлов, Пл. „Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто българско царство”. Бунтари и авантюристи в средновековна България. – на електр. адрес: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm

Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. Военно издателство, 2009

Пашуто, В. Т. „Монгольский поход в глубъ Европы”. Татаро-монголы в Азии и Европе: Сборник статей. Издание 2-е, Москва, 1977

Сафаргалиев, М. Г. Распад Золотой Орды. С. 1960

Шукуров, Р. М. „Семейство ‘Изз ал-Дина Кай-Кавуса II в Византии.” Византийский временник № 92, М. 2008

Ходжа Садеддин. Корона на историите (прев. М. Калицин). ВТ 2000

Cahen, Cl. Pre-Ottoman Turkey (tr. J. Jones-Williams). NY 1968

Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa, 1325-1354 (tr. and sel. H. A. R. Gibb). Routledge, 2005

Kiel, M. “The incorporation of the Balkans into the Ottoman Empire, 1353-1453”. The Cambridge History of Turkey. Vol. I Byzantium to Turkey, 1071-1453 (ed. K. Fleet). Cambridge University Press, 2009

Korobeinikov, D. A. “The Revolt in Kastamonu, c. 1291-1293”.Byzantinische Forschungen. Band XXVIII. Amsterdam, 2004

Manz, B. F. “Historical Background”. Central Asia in Historical Perspective (ed. B. F. Manz). Westview Press, 1998

Vasary, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365. Cambridge University Press, 2005

Wittek, P. “Les Gagaouzes = les gens de Kaykavus”. Rocznik Orientalisticzny, XVII, 1051-1952, Kr. 1953

Wittek, P. “Yazijioghlu ‘Ali on the Christian Turks of the Dobruja”. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 14, № 3, Studies Presented to Vladimir Minorsky by His Colleagues and Friends. L. 1952

Zachariadou, E. “The Emirate of Karasi and that of the Ottomans: Two Rival States”. The Ottoman Emirate (1300-1389) (ed. E. Zachariadou). Rh. 1993

ПП: Ще се радвам на всеки, който помогне този списък от заглавия да се разшири - можете да поствате Вашите предложения в коментарите към тази публикация. Enjoy! ;)

Мамелюци и еничари

Традициите на близкоизточните народи и в частност на арабите в използването на роби-войници датират от дълбока древност. Фактите, свързани с тази широко разпространена някога практика, са извънредно интересни и имат доста допирни точки с българската история, макар и аз в действителност изобщо да не съм срещал публикации на български по въпроса, като изключим, разбира се, такива, свързани с темата за еничарите (чиято популярност продължава да ражда и до днес популярни лафове и сравнения, като някои от тях са не особено адекватни исторически). Мисля, че си струва тази празнина някой ден да бъде запълнена...

Още във времената на Абасидите и Омаядите робите-войници са били сред най-елитните бойни сили в дворовете на мюсюлманските владетели от Маракеш до Хорасан. В този ранен период тези роби като че ли са били основно... славяни - или "сакалиба", както са ги наричали арабите. Земите на Северна и Средна Европа явно са били достатъчно крупен износител на роби, за да може толкова много здрави и млади мъже да стигнат от там чак до далечния Арабски халифат. Гвардията на халифа на Кордова в Испания се е състояла главно от славяни и именно там те са се сблъсквали нееднократно с викингите от Дания и Норвегия по време на опустошителните им набези в Средизeмноморието. Дали пък някой път, като врагове на бойното поле, в Испания или Северна Африка, не са се срещнали стари познати от граничните земи между славяните и скандинавците, примерно бивши съседи ободрит и викинг от Южен Ютланд? А казват, че глобализацията била ново откритие...

Майтапът настрана, такива пътувания с тогавашните средства за придвижване са отнемали месеци, ако не и години, и са били извънредно опасни. Въпреки това хората са ги извършвали. Интензивността на робския трафик от Северна Европа на юг наистина едва ли е била толкова голяма, колкото онази, най-известната в историята, дето се извършва по-късно между Африка и Америка, но все пак явно е била достатъчно значима. Знаем, например, че една от първите славянски държави в историята е основана от франкски роботърговец - Само, чиято фактория е била базирана в тогава дивите и покрити с неизбродни лесове (помните ли израза "вдън гори Тилилейски", който се среща често в старите славянски приказки?) земи на дн. Чехия. Само е извършвал "греховния" си от наша гледна точка бизнес през периода на т.нар. "Тъмни векове" (наричани така, защото за тях се знае наистина малко и основното инфо се заключава в зверски кръвопролития, пълна варварщина и почти пълното изчезване на всякакъв спомен от римската цивилизация); по-късно, при Шарлеман (известен по нашите географски ширини като Карл Велики) и неговите наследници, робският трафик, минаващ през Западна Европа на юг към Пиринеите и Африка, постепенно "пресъхва". За сметка на това, другият известен още от тези времена маршрут (който на свой ред се разделя на две части - по течението на р. Днепър (известният "Путь из Варяг в Греки")и по течението на р. Волга от Скандинавия през Черно и Каспийско море към Персия и Леванта) си "работи" чак до най-нови времена. В Константинопол е било възможно да си купиш черкезка робиня от североизточното Черноморие дори и в началото на миналия (20) век.

Египетският историк Мустафа Зиада дава интересни подоробности относно произхода на една робска армия - мамелюците, която успява да завземе властта в неговата родина и да я управлява самостоятелно от ок. 1250 до 1517 г. - а и след това, макар и вече под османски сюзеренитет, та чак до времената на Великата френска революция и Наполеон Бонапарт (корсиканеца Буонапарте). Когато тази вечер спрях погледа си върху неговия материал, вече знаех, че мамелюците са роби, които са внесени в Египет от северните брегове на Черно море - основно чрез посредничеството на венециански и генуезки кораби. Знаех, че продажбата им в такъв необичайно голям брой по това време се дължи на скорошното завоюване на най-западния край на евразийските степи от монголите - от армията на т.нар. "Улус на Джучи". А Джучи е бил най-големият син на Чингис хан, първороденият от неговата жена Борте, която като млада била отвлечена от враждебното на Чингис племе на татарите (според друга версия - от меркитите) и изнасилена от похитителите си. След известно време Чингис успял да победи татарите и да си върне жената, но малко по-късно се родил Джучи. Легендарният му с победите си баща изпитвал съмнения относно бащинството си и вероятно заради това му дал властта над онези земи, които, общо взето, били разполоежени "най на майната си" от неговата родина и сигурно, от монголската му перспектива, са му изглеждали най-малоценни. Сред тях между другото била и нашата родина. Все пак ордата на Джучи - татарите (вероятно неслучайно именно тази част от монголите остава известна под това име, което живее и до днес в близки до нас географски ширини (а дори и у нас!) - макар че още Чингис хан избил по-голямата част от истинските татари - така че това е нещо като отмъщение на историята за онова клане) става известна като "Златната орда" - "Алтън орда" и си е не друго, а най-мощната държава в Европа за доста дълъг период от време. Знаех, че "най-омразни" на татарите в новата им родина били не други, а "нашите" съюзници куманите и затова те били безмилостно тъпкани, избивани и масово продавани като роби - но и че това пък е било причината управляващите родове на България (все пак частично) и най-вече на Египет да имат куманска кръв (като в периода на мамелюците Египет дори е бил наричан "страната на турците" - кипчаците напълно оправдано са се смятали за едно от великите турски/тюркски племена). Знаех, че след изчезването на куманите тяхното място в лова на роби (като жертви) заели черкезите - и затова историята на мамелюците се дели на два периода: на "куманска" и на "черкезка" династия.

Но не знаех, че "мам'люк" на арабски означавало "бял роб". Думата била измислена, за да се отличават от черните роби, които също не липсвали и в Машрика, и в Магреба още от времената на Мохамед. Не знаех или не бях обърнал внимание, че освен в Египет мамелюци се срещали често и из други мюсюлмански страни в Близкия изток и че, освен на кюрдите Аюбиди, били предпочитаната гвардия и на селджукските султани в Коня (Икониум) - предтечите на днешна Турция и идолите на първите османци. Знаех обаче, че еничарите са били бели, били са роби и са били войници - "най-страшната пехота за времето си". При съпоставянето на тези факти е явно, че разликата между мамелюците и еничарите не е особено голяма - е, вярно, че мамелюците са били предимно конници, но традициите в начините за воденето на война като всичко останало се променят с времето и с техническите нововъведения. Пехотата става доста по-важна като войскова част в Европа към края на Средните векове, когато еничарите си спечелват международна слава. За разлика от тях, мамелюците не са били събирани от държавата с "кръвен данък", но пак са били роби, а и приликата нараства при положение, че, ако не ме лъже паметта, за мамелюци в Египет са били най-търсени именно 8-12-годишни момчета, за да могат да бъдат възпитани "ефикасно" в специално построените за целта казарми като "съвършени воини". Само измежду мамелюците и еничарите - "личните роби на султаните" са могли да се избират най-висшите държавни сановници и така тяхното незавидно на пръв поглед положение всъщност им е предоставяло в един момент възможността да се издигнат повече и да притежават по-голяма власт от всички останали жители на страната, в която са се намирали. И еничарите, и мамелюците са издигали и сваляли емири, султани и дори халифи...

И така, ако всичко това е вярно, не е ли лъгал навремето Хаджи Бекташ (или който и да било там ранен османски държавник, чието име може и да е останало непознато за нас) и не е ли обикновен пропаганден трик въведеното от него название "ени-чери", т.е. "нови войски"("признавам му" обаче "откритието" на девширмето, което улеснява доста намирането на необходимите роби и го прави неизмеримо по-евтино...)? Изглежда, че няма нещо кой знае какво ново в тях...

Няколко думи за Мамелюкски Египет

Мамелюците представляват цяла епоха в историята на Египет и Близкия Изток. Като военизирана местна каста, ползваща се с изключително голямо влияние, те оцеляват чак до времената на Наполеон, а и след това. За мен в момента представлява интерес преди всичко тази част от тяхната история, свързана с динамичния и, както мнозина го характеризират, съдбоносен XIV в.

"Амир арбаина" или "амир таблкхана" - това е третата по ранг титла в мамелюкската йерархия. Превежда се като "емир на 40", което означава, че командва 40 конни мамелюци. По всичко изглежда, че мамелюците не са били толкова много, колкото доскоро се смяташе. Така напр. хоспиталиерският доклад, известен като La devise des chemins de Babiloine, дат. от Робърт Ъруин от 1307 г. дава бройката на мамелюкската армия на 15 000 бойци в Египет и 9900 в Сирия. Братята-рицари като цяло са известни с акуратността и информираността си, особено пък през този период, и май няма причини да не им вярваме. В същото време техният доста по-известен колега фра Жак дьо Моле по неведоми причини пак през 1307 г. твърди, че мамелюците имали само в Сирия 15 000 конници и 50 000 пехотинци. С това може и да е искал да "стегне" франките да изпратят по-силен експедиционен корпус за освобождението на Йерусалим, но знае ли човек...

Според едно скорошно изследване (от 1995 г.) покупките на мамелюци от "солданите" в Египет (защото това са били мамелюците - роби-воини, които са произхождали предимно от северночерноморските степи - та, ако се чудите, ето ви и една от възможните връзки с Балканите ;)) в кр. на XIII и нач. на XIV в. не са били особено големи. Пак там се твърди, че ал Насър Мухамад не разполагал с повече от 2 000 конници, като се върнал в Кайро от изгнанието си в крепостта Керак в Йордания. Разбира се, за времето си и това е представлявало сериозна сила - един трениран и добре екипиран мамелюк вероятно е струвал повече от сто фелахи на бойното поле. Май и самите египтяни не са били особено войнствени в тоя период. Има и друг проблем - коптското население, което тогава е било доста по-високо като процент от днешното и принадлежащите към мохамеданската религия управници явно са нямали интерес да го въоръжават, тъй като е можело да се обърне против тях. От сравнително беглите ми наблюдения не ми е известно дори и едно изключение от това правило.

"Наиб ал салтана" - най-високият ранг, който един емир можел да придобие в Мамелюкския султанат по времето на ал Насър Мухамад (1310-1341). Означава нещо като вицекрал. Такъв ранг са имали Ала ал-Дин Алтунбуга (или Алтънбуга?) в Триполи (дн. Ливан)и Аргун ал-Насири в Египет. Както виждаме, имената на тези велможи от най-висш ранг се състоят от две коренно различни части - едното е арабско, получено по всяка вероятност след приемането им на мюсюлманското вероизповедание, а другото е чисто монголско. Изкушава ме предположението, че "вицекралят" на Египет е идвал от земите на иранските Илханове, а Алтунбуга от тези на Златната орда. Макар и Илхановете да са били непримирими врагове на мамелюците, все пак дезертьори и ренегати винаги е имало - и те с охота са били приемани в мамелюкските редици.