Охрид - "един от най-древните албански градове"?

 Карта на първата "албанска" държава, създадена в историята, но не от самите албанци, а от...френската династия д'Анжу в 70-те год. на XIII в. 

На 7 април 2015 г. албанският всекидневник „Светът днес” със седалища в Цюрих и Прищина, Република Косово, публикува репортаж, озаглавен „Охрид: някога имаше албанци, а сега са останали само 6 %”. Вероятно у един български читател, поне повърхностно запознат с историята на своята страна, още първият абзац би предизвиквал смущение. Приблизителният превод на абзаца, с който започва материала, на български е следният:

„Охрид, който е бил един от най-древните албански градове и някога е притежавал население от около 50 000 жители, се намира в югозападната част на Македония до езерото със същото име (т.е. Охридското езеро – б.м.). Охрид е бил в миналото албански, построен от илирите, които населявали този район.”

Подчертаните от мен пасажи свидетелстват недвусмислено за целия дух, в който е написан материалът. От самото начало на текста Охрид е представен като „един от най-древните албански градове” и „в миналото албански”. За един българин подобни съждения би следвало да звучат твърде съмнително. Нима наистина Охрид, една от столиците на Първото българско царство, седалището на Охридската архиепископия (чието официално название е било „на цяла България”), родният град на толкова известни българи, като възрожденците Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, прославения генерал Александър Протогеров и известния славист Иван Снегаров, е бил "предимно албански град"?

Репортажът, най-общо казано, представлява описание на развитието на Охрид днес и в миналото, представяйки го като бивш „чист албански град”, чието „старо население” в наше време „страда от славяно-македонска” асимилация и е паднало до незавидните 6 %. Не само това, но и въпросните шест процента са дискриминирани по всякакъв възможен начин, липсват им училища, в които да се преподава на родния им албански език, надписи на табелите по улиците, магазините, общинските сгради и др. Въпросната дискриминация е илюстрирана със следния цитат: „Албанците тук са като онова малко птиче, което тъкмо се е излюпило и чака майка си, за да го нахрани. Оставили са ни да се надяваме, че чудесата наистина съществуват.” Журналистът, написал репортажа, постоянно оплаква съдбата на „стария” Охрид, който имал ок. 80 % албанско население и който „по думите на един албански екскурзовод, който ни придружи в това пътуване, македонците са си присвоили... като религиозен център на славяно-македонските народи”.

Фактът, че споменатите изказвания са намерили своето „почетно” място в репортажа, би трябвало да ни наведе на мисълта, че авторът може би не е бил запознат особено добре с историята на региона и в частност с тази на Охрид. Поради това може би би изглеждало по-логично той да си остане на ниво „мнения на албанския екскурзовод” и да не се простира повече върху въпроси от областта на историята. Но не: всъщност по-голямата част от неговия неособено дълъг текст се „занимава” именно с „Охрид в миналото”. При това „махленските” приказки биват заменени от сериозен, „по-строго” и „авторитетно” звучащ стил (наистина, без препратки към съответните историографски съчинения, което би било нормално в една научна статия, но това все пак е журналистически репортаж). И така, след като прочитаме, че Охрид бил „типичен албански град”, притежаващ „архитектурна и структурна прилика с албански градове като Берат, Гирокастро или Круя”, от текста научаваме последователно, че градът е бил „основан от илирите в III в. пр. Хр.”, но „от 976 до 1014 е бил превзет от българският цар Самуил ... в края на XI в. е завладян от норманите от Италия, после отново от българите и след това отново от Византия.” Също така разбираме, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя”, „градът ... се е управлявал от албанската фамилия Гропа” и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други”.

Кратката, но синтезирана информация, поднесена ни в текста, на пръв поглед изглежда доста убедително. Според мен това е така именно заради историческите доказателства. Последните очевидно са ни поднесени във вид на аргументи, които да подкрепят тезата на автора (обобщена още във второто изречение на репортажа), че „Охрид е бил в миналото албански”. Сред тях окото на по-запознатия специалист, а вероятно и на не чак толкова просветения „обикновен” читател веднага би открило противоречия с исторически факти, които се преподават още в българските начални училища. Но кое от тях е истина и кое не е? Тъй като не други, а именно тези редове съдържат най-сериозно звучащите аргументи, които би трябвало да убедят читателите в правотата на споменатата теза, бих искал да се занимая малко по-подробно с тях.

Предлагам да започнем по реда на съжденията, в който ги е поднесъл автора и на първо място с това, че „Охрид е типичен албански град”. Вероятно повечето българи знаят, че една от най-уникалните черти на Охрид са неговите многобройни запазени стари сгради. Както самият журналист отбелязва, в града „старото и новото, модерното и традиционното, „съжителстват” едно с друго, при което му придават...една особена красота”. И това „старо” и „традиционно” според автора би следвало да е „албанско”, в което трябва да ни убеждава направеното сравнение с „Берат, Гирокастро или Круя”! Последните са градове, намиращи се в границите на съвременна Албания, които също са известни със своите запазени исторически паметници. Но... за мен остана мистерия кое точно е „албанското” в тяхната архитектура... Тя без съмнение прилича на охридската, но (след бърз преглед в google) запазените стари сгради ми изглеждат доста „типични” и за други части на Балканския п-в, а и не само там, от същия исторически период. Какво, прочие, представлява „типичният албански град”? Тук ми се иска да припомня, че е имало дълги периоди, продължили чак до миналия век, в които границите на балканските държави са били доста по-различни. Империи като Византийската или Османската са властвали както над цялата територия на съвременна Албания, Косово и Македония, така и над България, Сърбия и Гърция. Така тези разделени днес територии в миналото са били обединени в единна държавна структура и са имали сравнително сходна историческа съдба, търпели са подобни влияния, културно, социално и икономическо развитие... А дали това не се отнася и за архитектурата? Да, разбира се, видно е, че архитектурният стил притежава някои свои неоспорими регионални специфики, но дали в тях преобладава „албанското” и ако да, кое точно е то? Дали в случая не би било по-правилно да говорим за средновековно и възрожденско „балканско” наследство? Всъщност всеки би могъл да провери и да си изгради собствено мнение след кратко търсене и разглеждане в google на снимки от споменатите градове, т.е. Охрид, Берат, Круя и Гирокастро и, да речем, Търново.

Следващото твърдение е това, че предшественикът на Охрид – античната Лихнида, е била основана от илирите преди 2300 години. То вероятно е правилно, въпреки че, доколкото ми е известно, за съжаление разполагаме с твърде оскъдни данни за този период и регион. Тук „проблемът” се съдържа по-скоро в евентуалната връзка между албанците и древните илири, за която авторът, макар че не я споменава директно, вероятно иска да намекне. Доколкото ми е известно, в съвременната историография т.нар. „илирийска” хипотеза за възникването на албанците като етнос е най-малкото спорна. Така че историческият факт, че Лихнида е била илирийска, не означава непременно , че е била и ...албанска.

Следващото твърдение, изказано в публикацията на косовския всекидневник е, че Охрид „от 976 до 1014 е бил превзет от българския цар Самуил”. „Превзет”, но от кого? От историческите източници знаем, че българските интереси в региона датират още от времената на... брата на хан Аспарух Кубер, който е живял през... VII век, т.е. цели 300 години преди Самуил! Македония и специално Охрид се споменават многократно във връзка с покръстването на българите, което, както знаем, се извършва през IX в., т.е. повече от сто години преди първото споменаване на Самуил в историографията. Достатъчно добре е известно, че най-изтъкнатите ученици на братята-просветители Кирил и Методий, които създават първата славянска азбука – Климент и Наум ‒ са прекарали голяма част от своя живот и дейност в областта на дн. Македония и по-точно именно в Охрид, поради което и двамата носят прозвището „Охридски”. Става въпрос за периода в кр. на IX-нач. на X в., когато Самуил дори не е бил роден. В едно сведение се говори дори, че българският княз Борис приел християнството на река Брегалница, намираща се в дн. Изт. Македония (БЮРМ). Струва ми се показателно, че Борис проявява такъв интерес към югозападната част на своята, българска държава, чийто център е не друг, а именно град Охрид. Неслучайно там са изпратени най-влиятелните тогава български църковни дейци, които основават два манастира в близост до града – „Св. Пантелеймон” и „Св. Архангел Михаил”, като освен това полагат началото и на т.нар. Охридска книжовна школа.

Така че „българският цар Самуил” не е имало от кого да превземе Охрид в 976 г., просто защото имаме сведения, че красивият езерен град вече поне от век се е намирал под българска власт. Твърдението, че той го бил „превзел” и (явно!) „окупирал” от 976 до 1014 г. е не само невярно, но и като че ли съдържа в себе си конотации за някаква измислена вражда и агресия между българи и албанци, датираща отпреди 1000 години! Нима е имало такава? В посочените години в изворите не откриваме дори и следа за съществуването на албанците, камо ли за това, че са владеели Охрид. Напротив: източниците, съвременни на събитията от X-XI в., описват голяма част от територията на съвременна Албания като... българска, напр. „планината Томор” (дн. Центр. Албания), където синовете на българския цар Йоан Владислав се укрили и се съпротивлявали срещу византийския император Василий II Българоубиец. Най-вероятно по това време предците на днешните албанци са си живяли мирно и тихо далеч от Охрид в планинските области на северозапад, без да влизат излишно често в контакти с обкръжаващия ги свят, което обяснява и липсата им в историческите извори от периода (за пръв път за "албанци" се споменава едва през XI в.).

В епохата на епичната борба на Самуил против Василий II Охрид е провъзгласен за столица на Българското царство и седалище на българския патриарх. След завладяването му от Византия и през последвалата епоха на византийската власт (1018-1185 г.) Охрид запазва статута си на център на българската църква като резиденция на предстоятеля на т.нар. „българска автокефална Охридска архиепископия”. Въпросната архиепископия, макар и намираща се под юридическото върховенство на Цариградската патриаршия, съществува в продължение на много векове и винаги е наричана „българска”. При основаването й от Василий II през 1019 г. за албанци в източниците все още не се споменава нищо – това ще стане за пръв път няколко десетилетия по-късно и то във връзка със земите, намиращи се на запад от Охрид – по адриатическото крайбрежие, ок. гр. Драч (дн. Дуръс).

Следващият „исторически” момент от статията, на който си заслужава да се спрем, е съждението, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя”, „градът (...) се е управлявал от албанската фамилия Гропа” и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други”. Действително, през XIV в. в западните краища на Балканския п-в се наблюдава нещо като своеобразен демографски „бум” на албанското население, което обаче влиза в обсега на интерес на средновековните автори едва петдесетина години по-рано, поради търсенето на подкрепата му от страна на византийските, епирските и италианските владетели, борещи се да завладеят региона. Албанците се отличават от околните народи със суровостта на своите патиархални нрави и номадския начин на живот на голяма част от техните родове и племена, произлизащ от основния им начин за препитание – овцевъдството. Когато в средата на XIV в. техните родни земи стават част от Сръбската империя на цар Стефан Душан, някои от вождовете им, с одобрението на монарха, стават част от сръбската аристокрация. По същото време най-страшната чумна епидемия на Средновековието, „Черната смърт”, опустошава и обезлюдява равнинните области. Албанските номади, които не се задържат на едно място и винаги могат да избягат от болестта в планините, като че ли не са толкова силно засегнати от чумата, която, според някои източници, убива между 1/3 и ½ от европейското население през 1347-50 г. Така че не е учудващо, че след последната спомената дата албанските племена започват да се появяват масово на места, където преди не са били нито чувани, нито виждани – най-вече на територията на съвременна Гърция, стигайки чак до п-в Пелопонес и Егейските о-ви. Част от дн. Западна Македония също е засегната от тази миграция, което ‒ както споменах ‒ следва да се отдаде най-вече на последствията от чумата и създаването на империята на Стефан Душан. След смъртта на Душан огромната му държава се разпада твърде бързо, превръщайки по-голямата част от територията на Балканите в хаос от малки и враждуващи помежду си феодални държавички, които непрекъснато завладяват или губят по някой съседен град или област. Такъв е случаят и с едничката „действително албанска” власт над Охрид ‒ тази на „великия жупан” Андрей Гропа. Славянската титла на този албански велможа недвусмислено сочи, че той също е бил част от „служебната” сръбска аристокрация ‒ факт, който авторът от "Светът днес" „удобно” забравя да спомене. Друго нещо, което е забравил, е, че тази „албанска” власт едва ли продължава повече от няколко години, тъй като, възползвайки се от политическата раздробеност на региона, османските турци съвсем скоро завладяват Охрид и прилежащите му области (вкл. и „същинска” Албания, където е образувана турската провинция „Арванид-или”).

Малко по-късно, в средата на XV в., албанците биват обединени за пръв път в историята си от своя национален герой Георги Кастриоти Скендербег. Борбата им срещу турците завършва с поражение и впоследствие мнозинството приема исляма, като някои се превръщат и в поддръжници на османската власт на Балканите. При войните между Австрийската и Османската империя в кр. на XVII в. християнското население на много области, като Косово и Македония, е принудено да се изсели на север. На негово място с одобрението на турските власти се настаняват албанци-мюсюлмани от съседните планински области. Така и се стига до днешната демографска ситуация в Косово и Метохия, навремето център на сръбската държавност, където албанците съставят преобладаващата част от населението. Най-вероятно по същия начин се стига и до появата на по-многобройно шиптарско малцинство и в Охрид. Въпреки това, регионът и в XIX в. остава преимуществено населен с българи, но по-високото развитие на социално и икономическо ниво кара множество албанци да предпочитат да се заселват в българските градове в Македония. Не е случаен и фактът, че именно там се раждат и израстват някои от първите по-образовани албанци-радетели за своя национална държава, като напр. споменатите Дервиш Хима и Хамди бей Охридски. Но, от друга страна, всички проучвания, проведени от авторитетни научни комисии, събрани от тогавашните европейски държави (и САЩ), показват, че мнозинството от населението в Охридско продължава да е българско и по времето на споменатите „велики бойци за албанска независимост”. Така и това, че Охрид бил тяхно родно място, не може да се използва като аргумент за твърдения, че градът „бил древен албански” и, видиш ли, днес поради „македонската дискриминационна политика” били останали само 6-7 %!

Балканите между 1370-1390 г. - кратка ретроспекция

На милата ми баба, Вълка Енчева Петрова, мир на праха й!

1370-1390 г. - един често подценяван по значение двадесетгодишен период от историята на Балканите. "Когато се наливаше стоманата" пък бих казал аз. Първите години от съществуването на Османската империя, които минават някак си незабелязано за околните. Разположени било то по-далеч или пък съвсем близо до епицентъра на събитията, те били фатално увлечени и късогледо (бихме казали днес) потопени в проблемите на собствените си "къщички". Как се е случило така, че съвременниците са изпуснали важността на първите двадесет години от основаването и съществуването на една шествековна империя? Империя, оставила неизличимия си отпечатък и до ден днешен над целите Балкани (освен в по-слаба степен в северозападните краища на полуострова), над съдбата на техните потомци, как изобщо е било възможно това, може би се питат някои от нас днес?!? Е, съществуват твърде много обяснения за този исторически парадокс, който не престава да учудва изследователите на миналото... Но не това е нашата задача в този материал. Тази публикация всъщност представлява просто една класация; "чарт", подобно на известния "топ форти" (top 40) на Кейси Кейсъм от кр. на 80-те и началото на 90-те на миналия век, "Билборд" и прочие от сорта. Но без втори и трети места. Само "шампионите":

- най-силен балкански владетел: Мурад I Худавендигяр. Съвременните на царуването му западни източници го наричат "емир" и "бей" (за значението на тези титли вж. напр. Kafadar, C. The Construction of Ottoman State, p. 14-15) - това вероятно е и истинската му титла. Бей, а не султан (или soldan/soldanus, както се изписва тази ориенталска титла в някои латински извори). Във фиктивната рангова стълбица на средновековните балкански владетели това не го прави равен дори на деспоти, владеещи не повече от няколко села или градчета или просто няколко къщи във вече започналия да запустява Константинопол, чиито стени изглеждат прекалено големи за оредялото му население (може би бе по-правилно да се изразим по следния начин: "деспот, който притежава няколко къщи в някое от константинополските десетина "селца", на които тогава се разделя Града (=Цариград, Истанбул)"). Ех, вярно, ще кажете, мюсюлмански титли и християнски титли, биха ли могли да се сравняват (?) - какво общо изобщо (без съжаление за тавтологията :)) има между тях? ОК, отдавам дължимото на критиката, но аз все пак мислено ги подреждам йерархично по някакъв начин. "Беят" например е приблизително равнопоставен на "княза" в тогавашната южнославянско-балканско-византийска "ранг-листа" Т.е. той е само малко повече от "господина"="господаря", както е наричан "обикновения" болярин по това време - или, да речем, на "графа" в западноевропейската (наричана често за краткост "франкската" или, ако предпочитате, "франгската" (срв. срвек. бълг. израз "сабя-френгия")) йерархична стълбица. Но, задълбавайки се "по-навътре", бихме могли да видим, че това е епоха, в която титлите като че ли са загубили прежното си значение и се раздават "на килограм". Така напр. упорито обявяваният от някои за "деспот" балкански "супербогаташ" и крупен земевладелец; един от най-влиятелните финансови магнати и преуспели жители на п-ва за тия времена - сърбинът (а не българинът ;)) Константин Драгаш (или "Кьостенд", както е наричан от турците), който е толкова изгодна "партия", че дори омъжва дъщеря си за най-"високопоставения" в споменатата фиктивна балканска "ранг-листа", а именно  - за самия византийски василевс Мануил II Палеолог, всъщност до края на живота си си остава един най-обикновен "господин". Неговият "господарски" съсед от север Лазар Хребелянович пък е прост "княз" ("княз/кнез" е титла, употребявана дори до 19 век включително и в северозападните български земи, съседни на Сърбия, както и, естествено, в самата Сърбия). Но и двамата със сигурност са могли да "смачкат" при евентуален военен конфликт деспота на Янина и техен сънародник Тома Прелюбович. Това ми изглежда несъмнен факт, при все войнствената натура и многобройните победи срещу албанците, с които е известен последният (характеризиран в "Янинската хроника" с прозвището "Албаноктонос", т.е. "Албаноубиец"). Просто деспот Тома в най-добрия случай е събирал до двехилядна армия (състояща се от по-елитната му сръбска гвардия и гръко-влахо-българското опълчение от Янина и околните села и градчета в северен Епир, признаващи властта му). В същото време теоретично по-ниско стоящият в йерархията Лазар е бил способен да свика под знамената си може би ок. десет пъти по-голяма войска (на свой ред господин Константин Драгаш вероятно е бил някъде по средата между двамата по численост на ратниците си). А какво ни остава в такъв случай пък да кажем за "царчето" Йоан Урош Дука Палеолог Неманич (синът на самообявилият се за цар брат на Стефан Душан - Симеон Урош Синиша), което при престолонаследието си владело не повече от 2-3 града в Тесалия? Въпросното "царче", по всяка вероятност именно изпаднало в отчаяние от тоталното си политическо безсилие и съответно празнотата на царската (= императорска!) си титла, набързо се замонашва и, приемайки далеч по-краткото име "Йоасаф" и оттегляйки се на самотните скали по западната граница на Тесалия, дава началото на известните манастири Метеора? Но все пак... титлата си е титла! Затова "конкурентът" на Тома Прелюбович за властта в Епир - албанецът Гин (Джин) Буа(я) Ш(С)пата (тук давам съвременните разночетения на името му) явно предпочита да е "деспот", а не просто обикновен "вожд" или дори "протостратор" (византийска титла на военачалник, използвана от Душан, която Шпата вероятно получава именно от него). Доказателство за въпросното желание е фактът, че той принуждава ("принуждава", тъй като реципиентът едва ли го е извършил доброволно - макар и поради лаконичността на изворите да не можем да бъдем напълно сигурни) бащата на по-късния монах Йоасаф - цар Симеон Урош, да го провъзгласи за "деспот". Най-логичното умозаключение, до което мога да достигна по въпроса, е, че вождът реализира "повишението" си чрез силата на своето войнствено племе (или "род", "клан", разликите при тогавашните ш(к)ип(е)тари като че ли не са толкова големи), носещо неговото име - Шпата. Същият клан, воден от своя Джин, при положение, че произхожда от областта ок. градчето Делвино в дн. Южна Албания, при Душан успява да разпростре своята територия от там чак до древната гръцка Акарнания, намираща се на няколкостотин километра по на юг. А царят (да не забравяме, че "цар"="император", "василевс"), независимо от това с колко "саби" разполага, е все пак единственият, който има право да раздава деспотски титли - правило, което независимо от привидната си абсурдност, продължава да се спазва строго! Странни времена са това за Балканите... Един друг такъв арванитски племенен вожд, подобен на Джин - Карло Топия, чието племе и земи са били разположени по на север от тези на Шпата (в области, където и до ден днешен се чувства католическото влияние), по същото време е провъзгласен за "граф" от неаполските крале от френската фамилия д'Анжу. За важността му можем да съдим и по факта, че е и венециански гражданин. А последното на свой ред на практика е титла, която в някои случаи носи повече облаги и е по-ценна дори и от царската/императорската! Мнозина от балканските владетели усилено се домогват до нея, но далеч не всички я получават - просто това не е чак толкова лесно! Какво ни остава тук освен "усмивка-та" (припомнете си старата българска естрадна песен и се опитайте да произнесете думата в същата тоналност :)). 

И така, да заключим: независимо от "незначителността" на своята титла, Мурад, наричан от тогавашните българи "Амурат", безспорно заема първото място по политическа мощ и влияние на Балканския п-в от 1371 г. до смъртта си в битката при Косово поле през 1389 г. Негови васали на практика са всички християнски владетели от вътрешността на полуострова, като изключение правят само онези, чиито "господства" са прекалено отдалечени географски, така че "дългата ръка" на неговите акънджийски отряди и спахийски билюци не е успяла да стигне до тях. Това са босненският крал Твърдко, Маджарско (което в този период също е "империя" от днешна гледна точка, макар и тогавашните му управници да носят "само" кралска титла), някои от егейските острови и намиращите се откъм южната страна на Термопилите франкски владения. Всички останали плащат данъци на Амурат.

- най-слаб балкански владетел: Е, вече го споменахме, това е не някой друг,а царят на половин (а може би и по-малко) Тесалия Йоан Урош Дука Палеолог Великолепни, в монашество Йоасаф... Но той все пак остава в историята чрез финансирането на основаването и построяването на първите манстири "Метеора". Явно все пак от царската титла е имало някаква полза във вид на някое и друго спастрено ковчеже със злато (но по-вероятно сребро). Метеора, този великолепен обект на съвременния туризъм, продължава и днес да носи немалки приходи на православната църква и гръцката държава... за което пък според мене сърбите следва да си искат напълно законно обезщетение от днешната Гръцка република :). Нооо... това са минали работи, нека не се ровим повече в тях, вмъквайки пръти в колелата на и без друго крехкото гръко-сръбско сътрудничество, появило се в последните десетилетия (на база на отричането на така наречената "република Македония", т.е. БЮРМ (Бивша Югославска Репубилка Македония)). Това, разбира се, е в границите на шегата, да не си помислите нещо! Не е учудващо, че при абдикирането си цар Йоан (Йован), този сръбски "диадох" или "епигон" на Стефан Душан, бързо е заменен от местни гръцки сановници, които демонстрират лоялност към Константинопол или, по-точно, към Солун. Използвайки като опора този значителен за епохата си (а и в съвремието) град, едно от най-важните балкански средища през посочения период, Мануил II Палеолог, един впечатляващ с енергията и ерудицията си, но нещастен в реализацията на плановете си владетел, се опитва да основе своеобразна "нова Византия", която да се противопостави на турците и да върне прежното имперско величие. Уви, би казал някой, историческите процеси не могат толкова лесно да се преобърнат и Солун пада под властта на "ненавистния измаилтянин" Амурат през 1387 г. Тогава Мануил успява да се измъкне, но, на свой ред, в следващите години "пада" пред турската мощ дотам, че от равностоен противник бива провъзгласен (от наследника на Мурад Худавендигяр - неговия син Баязид Йълдъръм "Светкавицата"), за адмирал на новостроящия се османски флот... Това "срамно" падение на василевса, един от най-последните и най-упоритите защитници на старата римска слава, обаче вече излиза извън границите на анализирания в този материал период.

- най-голям политически провал на Балканите: "кариерата" на сръбския крал Марко Мърнявчевич, по-известен като Марко Кралевити или просто "Крали Марко". Ето един друг "епигон" на Сръбската империя ("царство", да не забравяме, че само тогава и никога преди и след това Сърбия не е била повече от "кралство") на Душан. Популярен още като "все(южно - в името на историческата истина!)славянска слава", "герой чутовен и недостъпен", освободителят на трите синджира роби, притежател на последния оцелял потомък на крилатия жребец на Белерофонт - божественият Пегас (конят Шарко и/или Шарколия), магическа сабя-дамаскиня и всичко останало, както си му е редът за епичен герой от ранга на Херакъл, Роланд или Иля Муромец (в български, сръбски, сърбо-хърватски, бошнакски и тн. вариант - а може би било по-удачно да употребим термина "балкански"). В периода, който е резюмиран тук, Крали Марко успява да изгуби почти всичко, което баща му Вълкашин и чичовците му Углеша и Гойко прилежно са натрупали за него, а то съвсем не е малко! Непосредствено преди злощастната битка при Черномен през 1371 г. братята Мърнявчевичи (прогресирали от дребни феодали от приморския сръбски - днес бихме казали "черногорски" или "херцеговски" - край, до сръбски крале и деспоти - "сръбски" по народност, а изворите често ги назовават "български", вероятно визирайки управляваните от тях територии) господстват над ок. половината от бившата Душанова империя. Въпросната половина фактически обхваща целия географски център на полуострова, включително и "Охрида града", в който Марко евентуално би могъл да установи, по подобие на епирските Комнини век и половина по-рано, трети или четвърти балкански имперски религиозен център. Охрид, както доказва политическата кариера на едни други братя - Комитопулите, няколко века по-рано, би могъл успешно да се състезава за изпълнението на тази роля, т.е. конкурентноспособен е, както бихме казали днес. Но, въпреки по-късната си легендарна слава, Марко не е този, който да съумее да реализира този потенциал (и на Охрид, и на обширните си и богати владения в центъра на Балканите). Това, което наистина му остава до последно, е споменаваният като негов роден дом в посветените му народни песни град Прилеп. И нищо повече. От наследството му безогледно и безмилостно крадат къде повече, къде по-малко по-нискостоящите в йерархията сръбски диадохи и епигони Вук Бранкович, братя Драгаши, Радо Хлапето (пардон, Радослав Хлапен), а дори и такива близки хора като бившите верни съюзници на баща му - фамилията Балшичи от Зета (Черна гора) и собствените му братя Андриаш и Митраш (Димитър). Обидно е (за честта на краля, Крали Марко for Christ sake!), но в интерес на историческата истина няма как да не споменем и постъпилите по същия начин "мизерни" албански вождове, препитаващи се главно с номадско овцевъдство, от фамилията Гропа. Все пак последните, за кумова срама, скоро са изметени от Охрид от далеч по-благородните си сънародници Музаки, притежаващи ранг на барони още от анжуйско време (макар и сигурно някои от тях все още да са ходели с овчи кожуси - дали поради липсата на (достъп до) по-добро облекло и/или от любов към традициите не се наемам да твърдя). През цялото това време (1371-1390 г.), докато го ограбват, крал(и) Марко стои съвършено бездеен. Поне изворите - т.е. тези, приети за достоверни от съвременната историческа наука, не споменават за каквато и да било негова активност. Вероятно, изпаднал в депресия и заседнал зад красивите кули на "Прилепа града", той чака да го убият в битката при Ровине (чак в далечното Влашко) през 1395 г., докато се сражава (вярно, с неохота, както казват летописците) не на страната на "трите синджира (християнски) роби", а на тази на поробителите им и убийци на баща му и чичовците му. Нейсе...

- най-голям балкански интригант за мен безспорно е цариградският василевс Андроник IV Палеолог, който, заедно със сина си, успява за посочения двадесетгодишен период) да вдигне поне 3 големи бунта (два от които - успешни - или поне временно) срещу баща си и брат си за владението над гореспоменатите десетина константинополски села. Е, села, ще кажете, но пък с какво символично значение, а? Всъщност от прагматична гледна точка Цариград винаги си е струвал единия заговор, дори срещу най-близки роднини и с орди кръвожадни османци, разположени на половин ден път от стените му (!). Даже в тези времена на небивал упадък приходите от митницата на Златния рог не са били за пренебрегване. 

Андроник IV успява:

- на няколко пъти да се измъкне от най-известния и строго охраняван "елитен" затвор на Балканите - кулата Анема, разположена в близост до Златния рог, 
- да вкара там баща си и брат си, 
- да забърка в интригите си не само половината християнски владетели от полуострова, но и османците, 
- да възпита един син, напълно достоен за своя отец (който също участва в няколко знаменателни преврата и става известен с предложението си да отстъпи Константинопол на френския крал срещу годишна рента и замък във Франция) и
- дори да възстанови зрението си след като е ослепен по почин на Мурад I след съвместния си бунт със сина на последния Савджъ (Сауджи) срещу бащите им...

Бих казал, че кариерата му по нищо не отстъпва, а даже в някои отношения значително превъзхожда по интерес тази на като че ли по-известния му предшественик Андроник I Комнин! Но пренебрежението, което византолозите демонстрират към тази знаменателна фигура, е типично за отношението към късния период от съществуването на Византийската империя. Той предизвиква у "византофилите" по-слаб интерес от напр. "славната" епоха на Комнините и други по-ранни етапи от развитието на последния легитимен наследник на Рим...

- най-успешен военачалник - е, двама са. И двамата: абсолютно или почти неизвестни за по-широката публика (вж. завършека на по-горния абзац ;)). Първият е бившият везир или пълководец на емирството Караси (намиращо се на азиатската страна от Дарданелите и завоювано към 50-те год. на XIV в. от османците) Хаджи Илбеки (Хаджъ Илбеги), който превръща на пух и прах армията на Вълкашин и Углеша при Черномен през 1371 г. По този начин хаджията (за когото някои твърдят, че бил мюсюлмански еретик!) хвърля в хаос и паника не само по-голямата част от Балканите, но и почти цяла християнска Европа и Светия престол в Авиньон. След неговата грандиозна победа при р. Марица повече нищо на полуострова не е същото - факт, който е всепризнат от всички сериозни изследователи на периода (въпреки оскъдността на изворовата база и оттам затрудненията, срещани при формирането на категорични изводи). Вторият, подобно на Хаджи Илбеки, печели венеца на "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", по време, когато отново е опитен пълководец на възраст (Илбеки вече е направил кариера в Караси към 50-те год. на столетието, което означава, че при Черномен е поне към петдесетинагодишен). Той отдавна е приписал на сметката си една знаменателна победа, заради която албанците май и до ден днешен бъзикат гърците (или поне онези от тях, които живеят в областта Чамерия и граничните с Албания епирски земи). Става дума за сражението при р. Ахелой (но не "нашия", а "епирския" Ахелой) в кр. на 50-те год. на века, в което арванитските воини (предшественици на славните арнаути) разгромяват и убиват епирския деспот Никифор Орсини, последният от владетелската династия на Комнините, която управлява тази област още от времената на Четвъртия кръстоносен поход. Албанският пълководец, дал началото на нова епоха в историята на Западна Гърция, е деспотът на Арта, споменатият вече тоск (да не се бърка с тосканец) Джин Буа Шпата. Отново подобно на Хаджи Илбеки, той печели палмата на първенството за "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", разгромявайки един своеобразен "кръстоносен поход". Макар и Шпата, за разлика от хаджията, да е християнин, кръстоносният поход, който той разбива, е "редовен", т.е. ползващ се с официалното признание на Рим, а не като този на братята Мърнявчевичи, т.е. "православен" (така де!) и, доколкото ми е известно, не получил някаква кой знае каква църковна подкрепа или одобрение, било то от "източния" или "западния" лагер... Става въпрос за военната кампания, водена лично от великия магистър на ордена на хоспиталиерите (по-популярното и кратко тогавашно название на военномонашеския орден на св. Йоан Йерусалимски), прочутият в целия Запад с рицарските си подвизи брат (или "фра" - от лат. "frater") Хуан Фернандес де Ередия. При обсадата на Арта магистърът попада в засада с рицарската си свита и е пленен от воините на Шпата. Последният получава за него баснословен откуп, който вероятно допринася за продължаването на успешното му представяне на политическата сцена в Западните Балкани, свързано, разбира се, с безброй военни конфликти. Деспот Джин Буа Шпата разширява владенията си, доживява до дълбока старост (умира ок. 1400 г.) и определено е по-щастлив в съдбата си от своя "колега" от Караси, посетил някога си Мека (или претендирал за това), който скоро след Черномен намира смъртта си, казват, по вина на ревнивия към победите му негов пряк началник - бейлербеят на Румелия Лала Шахин, който го отравя.

Необикновената история на тълмача Тодор - I част

(Една топла вечер в края на лятото, през 1393 г., досами порутените стени на току що превзетата българска столица Търново двама албански бойци, които влизат в състава на османската армия, провеждат любопитен разговор с един важен пленник, когото са натоварени да охраняват.)

- Те са кумани. Всеки тук знае, че по-голямата част от болярските фамилии са кумански и прадедите им са били езичници. Но благочестивият цар Асен, който възобнови патриаршеското достойнство на българите, ги покръсти и след това им даде земи и богатства. Те се биеха за него срещу ромеите, срещу сърбите и маджарите, завоюваха земите им и той им ги даваше, защото му служеха вярно. Така те станаха първо боляри на българите, а после и царе.
- Чувал съм за куманите – рече замислено Джин. – Едно време дошли в Шкиперия. Били се с наште, когато кралят на Италия бил изпратил войски и нашите вождове му дали владението на кралство Албания. Били на страната на василевса на ромеите…
- Куманите обаче – продължи Тодор, сякаш без да обърне внимание на събеседника си – са станали българи. Те са променили вярата си и обичаите си и са забравили езика си. Тук в Търново тези кумански боляри не говорят на друг език освен на български. Виждал съм във владенията на деспота, във Варна, други кумани, които още помнят езика си. Той е много различен както от твоя, така и от моя. Прилича обаче на турския.
- Как се получи така, че знаеш толкова много езици? – попита с възхищение в гласа Мурики. – Никога не съм срещал човек като теб, който да може да се разбира с турците и италианците и сърбите и ромеите и даже и с нас арбанасите.
- И с власите и с франките – добави Тодор. – Нали затова съм царски тълмач – болезнена усмивка изкриви лицето му. Помълча малко и после добави – Пътувал съм много по света, живял съм в различни страни и съм научавал езиците, на които се говори там.
- Разкажи ни за страните в които си бил, твое височество! – почти единодушно го замолиха Джин и Мурики, развълнувани от перспективата за интересната история, която ги очакваше и която щеше да разведри скучното им лагерно ежедневие. Във възбудата си те се опитаха да поласкаят пленника с най-учтивите и почтителни обръщения, които съществуваха в езика им.
Тодор мълчаливо ги изгледа и широка усмивка разтегли прошарената му брада. Той се облегна на високото седло зад себе си и каза:
- Ами добре, ще ви разкажа. Но историята на грешния ми живот е дълга, не знам дали ще искате да я чуете цялата.
- Да, искаме, искаме.
- Знам, но вие сте млади, силни, можете да будувате цяла нощ. А на старец като мен му трябва винце и мезе, за да поддържа огъня в костите си.
Джин веднага скочи и се върна след малко с един кози мях, пълен с най-доброто вино, до което един от подчинените му се беше добрал в избите на царския дворец и с парче пастърма, която пак идваше от царските складове. Без думи подаде на Тодор меха, седна по турски на земята до него, взе своята походна дървена паница и почна да реже върху нея пастърмата на ситни парченца с острата си като бръснач кама. Тълмачът се усмихна доволно, отпи от меха и заговори:
- За да разберете как се стигна дотам да знам толкова много езици и да обиколя повечето страни от света, трябва да започна от самото начало. Първо, аз не съм потомък на боляри или, както вие бихте казали, на вождове, но моите знания ме издигнаха до служба в двореца. Не съм обаче и отрок или парик. Баща ми беше свободен ювелир - технитар тук в Търново и тук аз се родих и живях до шестнадесетата си година.
През това време баща ми се позамогна, тъй като беше изкусен майстор на метални съдове – медни, сребърни и златни и много боляри и висши клирици го викаха при себе си, за да ползват услугите му, които се заплащаха добре. Реши да вложи парите си в търговия. По това време житото вървеше добре, а нашата земя, както сте могли да видите, е плодородна и ражда много жито. Тук можеше да купиш евтино и да продадеш с добра печалба на италианците, които идваха по суша и най-вече по море със своите катърги, за да търгуват с хората.
Тук албанските воини закимаха в знак на съгласие, защото бяха чували за това. Тодор поклати утвърдително глава и отпи голяма глътка от меха. Избърса устните с опакото на ръката си и продължи:
- Баща ми, като видя, че не ме влече неговата работа, реши, че ще ме направи търговец. Някои от търговците, имам предвид тези на едро, са богати и влиятелни, понякога повече от болярите и дори от царя. А от тях най-богати и влиятелни са италианците. Вие ще се съгласите с мен, след като сте видели тези от тях, които са сега с вашата войска и често пируват както заедно със султана, така и с принц Челеби.
- Така е, така е, особено онзи Якуб, дето и турците го прякоросват бей – каза Джин с нотка на възмущение. – Не е благородник, не е боец и е християнин като нас, а в злато се къпе, само в коприна се облича, на шапката му рубини блестят. На лов ходи и си пие всяка вечер виното със Сюлейман, а сигурно и с падишаха.
- Не е Якуб, а е Джакопо – отвърна му Тодор. – Той е генуезец, от онези в Пера, представител е поне на десет компании от техните търговци.
- Какво е „генуезец”? – запита Мурики.
- Ще рече, че е от Генуа. Това е един много голям град накрая на света, на другия бряг на морето. Целият се управлява от търговци, които са страшно богати.
- Как така от търговци?
- Ами така, няма един принц, цар или вожд, един съвет от най-богатите търговци го управлява.
- Аха – кимнаха не много убедено Джин и Мурики. Търговци да управляват град - тази идея вече им идваше малко в повече. Поради озадачените им изражения Тодор се почувства задължен да добави:
- Разбира се, това управление противоречи на Божиите закони, но така е на много места в Италия.
- Е, добре – каза Джин. – Като ги нападнат какво – търговците ли се бият?
Тази идея развесели Мурики, който се засмя на глас.
- Ами не, те са, както казах, много богати и си плащат на бойци да се бият за тях. – обясни им Тодор.
- А ти бил ли си там, в този град? – попита Мурики.
- Да, бях веднъж. Голям, хубав град на морето. Пристанището му е пълно с хиляди кораби. От едната му страна има много високи и отвесни планини; голи стръмни скали като нашите тук и вашите там долу.
Албанците неволно се усмихнаха при спомена за техните планини.
- Разказвай, твое височество! – подкани го Джин. – Ти си чуден човек, радостно е да срещнеш някой като теб, от когото можеш да научиш такива необикновени неща.
- Както казах, баща ми искаше да ме направи търговец. Когато навърших шестнайсет лета, той закупи в съдружие с други заможни майстори технитари голям товар жито и някои други стоки, които решиха да изпратят към Варна, за да ги продадат там с по-голяма печалба. С кервана от стоки тръгнах и аз, за да се уча на търговия и да наблюдавам за интересите на баща си.
Първото ми пътуване беше леко. Тогава пътищата бяха добри и най-вече – безопасни. С турците и татарите имаше мир, а нашите разбойници бяха малко. Имаше много царски стражи по крепостите и кулите и невеста, окичена със злато, можеше сама да тръгне от единия край на България до другия и никой нямаше да я пипне с пръст. Всички градове и села от Търнов до морето се подчиняваха на царя на българите Иван Александър, бащата на Шишман и Срацимир. Нему се повинуваше дори и могъщият деспот Добротица, който му плащаше данък за обширните земи, които царят щедро му беше дал да владее. Деспот Добротица идваше понякога в Търново, където го посрещаха с големи почести, а слугите му хвърляха дребни пари на тълпата. По-често той и царят се срещаха в Овеч, където пируваха и ходеха на лов в тамошните гори. Иван Александър беше много благосклонен към него и му беше дал да управлява по-голямата част от Поморието.
Варна беше най-големият град и най-великото българско пристанище на морето. Там постоянно с големи кораби идваха италианци – а те бяха главно венецианци и генуезци, за да търгуват с българите. Те бяха алчни най-много за жито, мед и восък – стоките, които пренасяше нашият малък керван. Когато пристигнах във Варна, там имаше четири венециански нефа – това са големи търговски кораби, предназначени за транспорт на стоки и една бойна галера, която трябваше да ги охранява. За пръв път зърнах морето и никога не бях виждал нещо по-красиво от тези кораби.
Случихме късмет, че венецианците бяха там. Един от техните нефове носеше голям товар копринени платове и подправки, които идваха от Трапезунд. Българските търговци направо заменяха житото си за тези стоки, в които, както твърдяха, имало добра печалба. Някои от нас също се изкушиха и аз се подлъгах по лесната печалба и замених цялата стока на баща ми за няколко килограма черен пипер.
Върнахме се благополучно в столицата и баща ми първо ми се скара като видя какво съм му донесъл вместо пари. Но пиперът впоследствие ни донесе печалба, която десетократно надхвърляше вложенията ни. Баща ми благослови мен и умното си решение да ме направи търговец, закупи отново стоки и пак ме изпрати към морето. Този път той и неговите приятели закупиха главно восък, тъй като венецианците ни бяха казали, че са готови да платят много добре за тази стока - а нашият мед и восък, както е известно, са най-добрите в света, и решиха да отправят кервана си на юг, към Несебър. Направиха това, защото се знаеше, че там обикновено продажните цени са по-изгодни, отколкото във Варна, пристанището е по-близко до Цариград, посещава се по-често от италианците и съответно може да се реализира по-бърза и по-голяма печалба.
Бях на седемнайсет, когато се отправих за втори път към морето. Тогава беше трийсет и третата година от управлението на нашия стар цар Иван Александър, мир на праха му, който е баща на цар Шишман и шестнайстата година от идването на Голямата чума. Аз не я помня, но баща ми ми е разправял, че по време на тази епидемия половината народ на царството погинал.
Благополучно превалихме Балкана, като преди това минахме през Овеч и се озовахме в една равнина, изпълнена с могили. Това беше опасна местност, защото турците бяха недалеч, а те, макар и в мир с нашия цар, бяха известни разбойници и никой не можеше да ги спре. Затова избягвахме утъпканите пътища и се движехме предпазливо. Нищо не ни се случи, докато не наближихме Несебър. За зла участ точно тогава василевсът Палеолог – но не Мануил, а баща му Йоан, който тогава беше в разцвета на силите си, решил да нападне българските крепости на юг и да ги завладее. Вече виждахме морето, когато иззад един хълм изскочиха петдесетина конници, които веднага ни обградиха, взеха ни оръжията и стоките и ни разпределиха помежду си все едно бяхме някакви скотове.
Аз се паднах на един боец, който не беше грък, но към който всички ромеи се отнасяха с голямо уважение и който предвождаше отряда, който ни плени. Той беше от далечни земи – презморското кралство Арагон и се наричаше Галсеран де Пералта.
- На тези им викат кателани, нали? – запита внезапно Джин, комуто споменаването на странните чуждоземски имена извика някакви полузабравени спомени в главата.
- Да, същите, каталаните! Те се наричат християни, но са отстъпници от правата вяра и поддържат схизматика в Рим. На такъв отстъпник станах роб и съдбата ми отреди двадесет години да бъда слуга на католици.
- Трижди проклети да са западните еретици! – машинално издекламира Мурики. После лицето му светна: - Така казваше нашия поп Григорий у дома. Ама те какви са тези еретици? Той им викаше още латинска вяра. Чини ми се да не са като бабугерите, дето в парцали ходят и ония дето направо голи се завират по пещерите и трънките. Джин, веднъж при Битоля видяхме някакви такива изроди и аз му забих на единия една стрела в задника, ха-ха-ха.
- Не, не, не са такива – усмихна се снизходително Тодор. – Тия си ходят облечени като нормални хора, само че разликата е, че признават архиеретика – папа за свой църковен глава. Италианците всичките са такива – освен онези от тях, които не са бабугери и богомили, но такива се срещат рядко, защото латинците ги горят на клади. Сега срамът на латинците е голям, защото папата им трябва да е един и да седи в Рим, а те са двама или трима, разпръснати из техните земи и враждуват помежду си. Нима това не доказва, че са еретици?

(очаквайте продължение)