tag:blogger.com,1999:blog-73475529878439684642024-03-13T21:06:57.270+02:00Terra Balcanica - между Изтока и ЗападаВладислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.comBlogger77125tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-3061966678070315372023-09-14T15:18:00.010+03:002023-09-14T23:44:34.292+03:00Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgpx5NBpIKkzmTQRmu_jBGFwxbVl8Ad9Xzg_DUV_muo1q4T7vI658ZMPNUBywU3wLh-8eOGDIGYT2RAhqSpHt9ze5zLCmjb4MGvn3erAUfzH6iuMfnVE8sCZzcYIRznNt5JF7ZhO_CWQu5951xgMA26XHM-6uivRR-LS7iAf2qKjpcnqf7fsRzmEBzw37Y/s2762/_Battle_Scene_,_Folio_from_a_Zafarnama_(Book_of_Victories)_of_Sharaf_al-Din_'Ali_Yazdi.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2762" data-original-width="2112" height="609" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgpx5NBpIKkzmTQRmu_jBGFwxbVl8Ad9Xzg_DUV_muo1q4T7vI658ZMPNUBywU3wLh-8eOGDIGYT2RAhqSpHt9ze5zLCmjb4MGvn3erAUfzH6iuMfnVE8sCZzcYIRznNt5JF7ZhO_CWQu5951xgMA26XHM-6uivRR-LS7iAf2qKjpcnqf7fsRzmEBzw37Y/w495-h609/_Battle_Scene_,_Folio_from_a_Zafarnama_(Book_of_Victories)_of_Sharaf_al-Din_'Ali_Yazdi.jpg" width="495" /></a></div><br /><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; font-size: 12pt; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;"><br /></span><p></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; font-size: 12pt; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;"><br /></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; font-size: 12pt; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">П</span><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">рез 20-те години на XV в. персийският автор </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в Централен Иран) пише едно от най-добрите съчинения, посветени на историята на прочутия из целия средновековен Стар свят (Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг (перс., букв. Тимур Куция, тюрк. Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради демонстрираното внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">Шараф ад-Дин Али Язди е </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">интелигентен и добре образован </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">съвременник на Тимур, който става приближен на неговия син Шахрук, а по-късно и на внука му (от Шахрук) Ибрахим Султан, поради което има възможност да черпи информация от първа ръка от свидетели на събитията, които описва, както и да ползва архивите на Тимуридите. Особено интересна за мен бе онази част на Зафарнаме-то, която разказва за похода на великия завоевател срещу султана на отоманските турци, победителя при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам откъса от Зафарнаме, който описва п</span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">одредбата на армията на Тимур и нейните </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">предводители </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">преди битката при Анкара на 28 юли (точният ден и месец все още са дискусионни) 1402 г.:</span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">Багатурите на групи излезли от шатрите
(на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, където се била разположила
войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето
(предварително определено) място и се нареждал (заедно с бойците си) в бойния
строй. На дясното крило застанали принц Шахрук (син на Тимур) и принц Халил
Султан (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар
Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове
застанали редом с принцовете. В техния авангард позиция заел принц Султан
Хюсеин (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд
Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур) заедно с беговете Али Султан, Муса
Тола Буга и неговия син.<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>На лявото
крило позиции заели принц Миран Шах (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег,
Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашшир, Тахиртен
(или Мутахиртен, вероятно от племето уйгур, бег на Ерзинджан), Хаджи
Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим
Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда
застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур),
Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр
ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и
Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">Това била войска, която нямала чет, но
всички (в нея) били храбреци и багатури. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">В кула (центъра) застанал господаря
Сахибкиран (Тимур). <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">На дясното крило (на кула) застанали Таш
Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза,
син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф
Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди,
Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин,
Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на
най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали
Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи
(интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените
в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз,
син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах,
Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир
Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур)
и други бегове. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">На лявото крило на кула застанали Джелал
ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар,
Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни,
Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант),
Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд
Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир
Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан
Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али
Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи,
Шахшахан Систани<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>(от иранската област
Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул,
Падишах, Бавран и други военачалници.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">В авангарда на кула позиция заел наново
уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на
Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в
апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на
неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били
поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и
прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх
Али Багатур, Айян и други бегове.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от
100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били
оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а
върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду
беговете. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата
част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и
разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете
и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата
на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би
и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият
отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След
като<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>месеци наред става
свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с
харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур,
който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид
умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни,
хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото,
задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да
заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.<o:p style="font-size: 12pt;"></o:p></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;"><br /></span></p><p class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-autospace: none;"></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipefo1IFnK676BSNt0GBXlgx8IwyUWxsqTM3M7YPeqyTWLU4gOk0LFfi03sGn9Z5uL7_0JfsJEyp4wNIvRCCJjV31LqI31eG28KzvCDj_an5J8hlN_df9pM0aT1i-2NF-TNT-zqSD6juclokBJsXrbMycU542QpdZyhz0FTKuOKxoAevTd98lzDCmivRY/s900/tamburlaine-putting-a-city-to-the-torch-gerry-embleton.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="753" data-original-width="900" height="453" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEipefo1IFnK676BSNt0GBXlgx8IwyUWxsqTM3M7YPeqyTWLU4gOk0LFfi03sGn9Z5uL7_0JfsJEyp4wNIvRCCJjV31LqI31eG28KzvCDj_an5J8hlN_df9pM0aT1i-2NF-TNT-zqSD6juclokBJsXrbMycU542QpdZyhz0FTKuOKxoAevTd98lzDCmivRY/w607-h453/tamburlaine-putting-a-city-to-the-torch-gerry-embleton.jpg" width="607" /></a></div><br /><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;"><br /></span><p></p><blockquote style="border: none; margin: 0 0 0 40px; padding: 0px;"><div style="text-align: justify;"><span lang="BG" style="color: black; font-family: "Times New Roman",serif; line-height: 150%; mso-bidi-font-weight: bold;">* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; text-align: justify;">Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). </span></div></blockquote>Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-39745903022111931322023-09-10T16:38:00.060+03:002023-09-15T13:49:54.671+03:00Могли ли са средновековните монголи да завладеят Европа или поне Балканския п-в? (I част - Териториален обхват на монголските завоевания)<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiG7s9LAY-3hRl-GNKqd9Qu6rcqZJvGHyPGOtQKIyKrqk-NJWpfeR51yC9-DyYZrtKiKlFde_28ouQlSGlaqznZkf17ZD50M-5rnqwyfi8UIBZNf-qB52OV57uatFqY8M4Q2VS8KcVebp-jrxUf6Ln1kdZ6KBEA6RnocumGrE_N2t_D6SobK5iC9lguBsw/s1336/Shiban%20kills%20a%20Templar,%20AD%201240.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1336" data-original-width="1023" height="362" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiG7s9LAY-3hRl-GNKqd9Qu6rcqZJvGHyPGOtQKIyKrqk-NJWpfeR51yC9-DyYZrtKiKlFde_28ouQlSGlaqznZkf17ZD50M-5rnqwyfi8UIBZNf-qB52OV57uatFqY8M4Q2VS8KcVebp-jrxUf6Ln1kdZ6KBEA6RnocumGrE_N2t_D6SobK5iC9lguBsw/w264-h362/Shiban%20kills%20a%20Templar,%20AD%201240.jpg" width="264" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">От времената, когато войската на Чингис каан* излиза от степта и атакува първата държава със земеделско население и укрепени градове (китайско-тибетската империя Си-Ся), по света се носи славата на непобедимите монголски** бойци. На бързите коне, копия и особено стрели на тези воини се пада честта да извоюват създаването на най-голямата световна империя преди модерната епоха. Самият Чингис каан през по-голямата част от живота си, (докато се казва просто Темуджин, но и известно време след това) е зает с покоряването на номадските племена в източната част на т.нар. Велика степ на Евразия, която се простира в огромното пространство от Алтай и Уйгуристан на запад до манджурските гори на изток и от езерото Байкал и горите на легендарната Баргуджин-Тукум на север до пустините Гоби, Такламакан, Жълтата река*** и Великата китайска стена на юг. Но тези му дела не отиват напразно: всички номади в тази част на света, от които някои притежават собствени силни степни държави с дълголетна история - кераити (дзубу?), наймани, татари****, меркити, тайджиути, урианхаи, джаджирати, кунгирати и онгути, всички те стават част от неговия улус*****, а воините им се вливат в неговата армия и увеличават силата й. Именно това небивало преди, (освен може би при древните тюрки), обединение на обичайно добре подготвените във военно отношение степни племена им позволява доста дълго време да не се тревожат, че някой може да ги нападне в родните им земи и така спокойно да стоварят цялата си обединена мощ в унищожителен удар срещу проспериращите държави на съседните земеделски цивилизации. Първи, разбира се, падат най-близките: империята на тангутите Си-Ся и Златната империя Цзин на джурждените; държави, основани от пришълци, които са покорили обширните и невероятно богати за времето си земи на Северен Китай. Следват посмелите да се опълчат на татарската сила кидани в земите на Източно и Западно Ляо*******, покорилите се доброволно уйгури в подножието на огромната планина Тяншан и шахството Хорезм, наскоро основана, но могъща ислямска империя, в която съществува симбиоза между набраните от степни жители кипчакско-огузки войски и уседналите в оазисите ираноезични земеделци. Походът на Чингис каан срещу Хорезм трябва да преодолява най-сериозните природни прегради и най-дългите досега разстояния, но "отваря" - в буквален и преносен смисъл - Железните (и Джунгарските) врата за страшните татарски орди, които ужасените привърженици на т.нар. аврамови религии - християни, евреи и мюсюлмани, ще отъждествят със споменатите в Стария завет апокалиптични разрушители, народите Гог и Магог. Веднъж проникнал в западната половина на Великата степ, Чингис каан действа по същия начин, както досега - присъединява степните номади и ги интегрира в народа и армията си, превръщайки ги на практика в монголи, докато покорените земеделци запазват предишната си етническа идентичност, макар да са задължени също да участват в изграждането на улуса, плащайки по-голямата част от данъците и предоставяйки допълнителни войски за монголските походи.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">При смъртта на Чингис каан през 1227 г. монголите вече притежават огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан и от безбрежната сибирска тайга до огромните оризови полета и напоителни канали на Китай и Хорезм. Дори това е вече много и никой, дори старите тюрки и хуни, не е успял да го постигне. Но монголските походи не спират с кончината на имперския основател. Убедени, че завоюването и обединението на целия свят и всички хора под властта на Чингис каан и неговите потомци е предопределено от пророка-шаман Теб-Тенгри и самото божествено Небе, твърде скромните някога степни номади****** организират поход след поход срещу все още свободните от тяхната власт държави и племена. В следващите години под ударите на армиите им пада целия Близък изток, Румския султанат и Персия до бреговете на Индийския океан и Средиземно море, цялата западна половина от Великата степ, Кавказ, всички руски княжества от Новгород до Киев, Китайската империя Сун, части от Виетнам, Бирма, южната част на Сибир, Волжко-Камска България, Корея... При военните си походи монголските воини се справят с всевъзможни природни и човешки препятствия, като успяват да преодолеят огромното културно-религиозно влияние на средновековни владетели като багдадския халиф и китайския император и яростната съпротива на фанатичните им последователи, и дебелите и високи стени на техните многохилядни столици; и готовите да пожертват живота си, но да изпълнят поверената им мисия убийци-федаини от сектата на асасините и непреклонната съпротива на техните непристъпни планински крепости; и свръхстудените зими в Русия, Тибет и Сибир и адската лятна жега на пустините в Централна Азия, Персия, Анатолия и Сирия.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">Но въпреки това някои части от населения свят, за които монголите са достатъчно добре информирани и за които днес знаем, че са планирали да присъединят към империята си, докрай остават свободни. Ако не броим Африка, в която тези архизавоеватели не са допуснати от бойното умение на старите им врагове - куманите (вече като египетски роби-воини, т.нар. мамелюци), арабската пустиня и обявения от оцелелите Абасидски халифи антитатарски джихад, то от Стария свят, за който населяващите го по това време са вярвали, че представлява цялата земна суша, (тъй като Америките още не са били открити), остават само два континента - Азия и Европа. Последните всъщност, поради липсата на ясно изразена географска граница между тях, представляват един континент - Евразия. През XIII-XIV в. Монголската империя господства над почти всички най-гъсто населени територии в Евразийския суперконтинент - най-обширния масив от суша на планетата. Изключение правят само почти ненаселените (и поради това от твърде слаб интерес за евентуалните завоеватели) северни части на Сибир; пустинният и поради това също рядко населен Арабски п-в; Индия, която е гъсто населена, но трудно достъпна поради планините по границите й и, последно, европейските територии на запад от Карпатите и тогавашното Литовско княжество и южно от р. Дунав, т.е. Балканския п-в. При това трябва да добавим, че и още по времето на Чингис каан и по-късно татарските воини неведнъж предоляват планините, обграждащи индийския субконтинент, провеждат опустошителни набези дълбоко навътре в него и в крайна сметка успяват да го завладеят, макар и в периода след края на единната Монголска империя. Честта да откъсне златната индийска ябълка се пада на владетеля Бабур, внук на известния пълководец Тимур Ленг (Тамерлан) от монголското племе барлас, а основаната от него обширна държава неслучайно се нарича "Империя на Великите Моголи" ("моголи" или "мугали" в Индия наричат именно татаромонголите). Така че европейските земи на запад и юг от споменатите географски граници (Карпатите, Литва, р. Дунав и днешна Финландия) остават единствената в Евразийския суперконтинент компактна територия с толкова голяма площ, развита цивилизация и значително по численост население, която никога не е превзета от монголските воини. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1gFMVKXHEoBx8MV3eYwN4IbK4hYrxVKo-AgwejCfPA-n8x58SSOOl2bMoqKFtmCa-WjX9JwA2jrqilj-wzJ3WA_z4lvi-E7_rssRtDblGWDB3VCTFewSQ_8CR45VNm3OOGLYdOlTHYgebMDtlTEY8LwyYOOyx1PvxIBKrPjWM3ZOPUdDmoCFs1EKbRIs/s1754/mongol-dynasty-map.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1240" data-original-width="1754" height="415" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1gFMVKXHEoBx8MV3eYwN4IbK4hYrxVKo-AgwejCfPA-n8x58SSOOl2bMoqKFtmCa-WjX9JwA2jrqilj-wzJ3WA_z4lvi-E7_rssRtDblGWDB3VCTFewSQ_8CR45VNm3OOGLYdOlTHYgebMDtlTEY8LwyYOOyx1PvxIBKrPjWM3ZOPUdDmoCFs1EKbRIs/w617-h415/mongol-dynasty-map.jpg" width="617" /></a></div><div><br /></div><div><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi3BnFa4ZZBWH5G7ElpUNsWjnIoakJd4rF8d--lwF7zV9z0SxlWPOtcaV5M3DtMKzSlpmocb0jYurnvxTCYJ4ftUwBjk3iQDWXV7bJwcJgFtqDrpnnRx2Cr6bnSIKVyxNmGQ3tytqOF5mVFtz06mbOzMwUsEYwoat-CMDymOuvUvm9SFajIxmQY4Ip4TG0/s885/mughal-empire-map.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="885" data-original-width="800" height="471" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi3BnFa4ZZBWH5G7ElpUNsWjnIoakJd4rF8d--lwF7zV9z0SxlWPOtcaV5M3DtMKzSlpmocb0jYurnvxTCYJ4ftUwBjk3iQDWXV7bJwcJgFtqDrpnnRx2Cr6bnSIKVyxNmGQ3tytqOF5mVFtz06mbOzMwUsEYwoat-CMDymOuvUvm9SFajIxmQY4Ip4TG0/w480-h471/mughal-empire-map.jpg" width="480" /></a></div><br /><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">* каан = хаган, император</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">** монголски или татарски (синоними, както в епохата на Монголската империя, така и днес), а също - в компромисен вариант - монголотатарски!</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">*** възприемана от монголите не като Жълта, а като Черна (Карамурен)</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">**** тук вече става въпрос за "истинските" татари, които през младостта на Чингис каан живеят по-близко до Китай от повечето степни номади, а китайците по тази причина през XII-XIII в. започват да наричат всички подобни тем чергарски племена "татари" - така се стига и до парадоксалния факт монголите да станат известни на света под име, което не просто не е тяхно, но им е и доста омразно поради дълголетната им вражда с татарите; т.напр. бащата на Чингис - Йесугей багатур е отровен именно от тях</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">***** улус = владение, държава</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">****** китайски хронисти от първите години на управлението на Угедей каан (1227-1241) пишат как монголите доскоро били толкова бедни, че дори нямали достатъчно желязо за върхове на стрелите си и при тях за богат се считал онзи, който имал железни шпори; как консумирали само месо и мляко, тъй като не можели да си позволят да си купят ориз и т.н. - подобни известия за първоначалната бедност и незначителност на монголите дават и други извори от ранния период на тяхната история</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">******* впрочем за кратко, по-голямата част от киданите предпочитат да сътрудничат на сродните им по език и вкусове монголи в изграждането на новата империя</div><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><br />Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-22345115795584615572022-10-04T12:34:00.000+03:002022-10-04T12:34:03.251+03:00Бележки за средновековната и по-новата история на Балканите<p style="text-align: left;"></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBITCM8nL-Byk5HT8BG2DVGgJ1qs-jGHvFPd4-TRRkDSePrXtpxZCD8EVlMBlVxOsHxOb-LsL_FKPEYg1DrbmpgptSE0kdrETF2ZQsKktRL5ls4k9bUzGql1c9ylolQ5JGDLShI0LmSIdJxCqO7dfsztdDOcG94TpNtZEn4mZqIMVPEwzlQD2dJSEa/s1435/Balkans,%20large_topographical_map.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1310" data-original-width="1435" height="302" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBITCM8nL-Byk5HT8BG2DVGgJ1qs-jGHvFPd4-TRRkDSePrXtpxZCD8EVlMBlVxOsHxOb-LsL_FKPEYg1DrbmpgptSE0kdrETF2ZQsKktRL5ls4k9bUzGql1c9ylolQ5JGDLShI0LmSIdJxCqO7dfsztdDOcG94TpNtZEn4mZqIMVPEwzlQD2dJSEa/w413-h302/Balkans,%20large_topographical_map.jpg" width="413" /></a></div><br /><span style="font-family: inherit;"><br /></span><p></p><p style="text-align: left;"><span style="font-family: inherit;">Съвременните представи за значението на термина "Балкански полуостров/Балкан/Балкани" като че ли доста се различават и то не само сред отдалечените, а и сред местните народи. Така например най-вече във връзка с войните, довели до разцеплението на бивша Югославия, нова известност придоби понятието "балканизация" в приблизителен смисъл на "разделяне на малки, враждуващи помежду си държави/народи". Това, заедно с изолирането на социалистическа Югославия от 1945 до 1990 г. от балканските държави в съветския блок (Варшавския договор) - България и Румъния, хладните отношения с капиталистическа Гърция, Турция и Албания, някакси доведе до "узурпирането" на термина "Балкан" само от и по адрес на територията на бивша Югославия. И това, изглежда, не е странно дори за българите, в чиято държава се намират над 90 % от планината, която предполагаемо дава името си на полуострова - Балканът (Стара планина). Отделно от това територията на България изцяло попада в географските граници на Балканския п-в.</span></p><p><span style="font-family: inherit;">Разделението обаче не е типично само за бившите югославски народи. Гоце Делчев навремето е писал на Никола Малешевски: "<span style="background-color: white;">Отц</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">пленията и разц</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">пленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща бол</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">сть! Ако тая бол</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">сть не съществуваше въ нашит</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;"> прад</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">ди, отъ които е наследство и въ насъ н</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">маше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскит</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;"> султани. Нашъ, разбира се, дългъ е да не се поддаваме на тая бол</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">сть, но можемъ ли с</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѫ</span><span style="background-color: white;">щото да направимъ и съ другит</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;"> лица? Пъкъ имаме заето и н</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">що отъ гръцкит</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;"> бол</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">сти, а именно - колко глави, толкозъ капитани. Пустата му слава!... Вс</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">ки иска да бл</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">сне, па не зна</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;"> фалшътъ и на тоя бл</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">съкъ. Вай на тезъ надъ страданията на които всички т</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">зъ комедии, д</span><span class="Unicode" style="background-color: white;">ѣ</span><span style="background-color: white;">тъ се разиграватъ." </span></span></p><p><span style="background-color: white;">Апостолът на българската революционна организация ВМОРО Делчев явно е смятал не само, че е българин, но и че "отцепленията и разцепленията" са типични за неговия народ. Като аргумент за това посочва, че "тая болест" е наследство от прадедите, които иначе "нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани". Тази представа обаче не е от негово време, а много по-отдавна. Още незнайният автор на т.нар. Българска анонимна хроника разказва една история, приемана от повечето българи от XIX в. насам за достоверна, според която византийският император Йоан Кантакузин спирал ефективно с флота си настъплението на турците към Европа през протока Дарданели, но понеже не му достигали пари, за да храни моряците и морските си пехотинци, помолил за помощ българския цар и сръбските владетели Вълкашин и Углеша. В отговор те му се присмяли и го напсували на жена и майка, т.е. пратили го на ма*ната си. Поради това Кантакузин се принудил да пусне турците на Балканите. Тук авторът на хрониката явно е очаквал читателят/слушателят да въздъхне и подобно на Делчев да обвини в недалновидност собствените си прадеди. А всъщност историята е недостоверна. Първо Вълкашин и Углеша идват на власт едва след като Кантакузин вече е паднал от трона. Второ: по това време малобройният византийски флот е под контрола на император Йоан V Палеолог и няма никакви данни да се е опитал да спира корабите на турците да преминават Дарданелите. Трето: ако вие бяхте на мястото на българските и сръбските владетели по времето на Кантакузин, бихте ли му дали пари, за да спира турските нашествия, при положение, че преди това именно той е довел към десетина пъти турските армии в Европа, за да ги използва против балканските си противници, т.е. сръбските и българските владетели? Аз, честно казано, не бих му дал, защото вече е тотално компрометиран именно в това, за което иска парична помощ.</span></p><p><span style="background-color: white;">Прочие, въпреки нелошото развитие на местната историческа наука, ми се струва, че има доста сбъркани неща в представите на балканските народи за собствената им история. Да вземем например иначе добрия исторически роман "Чамкория" на Милен Русков. Ако четем само него, можем да останем с впечатлението, че </span><span style="background-color: white;">през 1920-те години </span><span style="background-color: white;">последният водач на ВМРО Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов под прякора Скромнио е нещо като някакъв гангстерски бос, който коли и беси наред в българската столица София. Такива представи се налагат и от литературата, излязла в България и Югославия между 1944 и 1990 г.: в нея можем да прочетем за "бандата на Ванчо Михайлов"; "кръволоците михайловисти" и т.н. С удивление обаче от публикациите, излезли поне в България от 1990 до днес, можем да научим, че за огромен брой българи (особено от Македония) Ванчо Михайлов е доблестен герой. Откъде идва това противоречие? Михайлов е бил предводител на едно ВМРО враждебно настроено спрямо земеделци, комунисти и, забележете, отцепници, като комунистите от ВМРО (обединена) и т.нар. протогеровисти, мнозина от които по-късно се вливат в редовете на комунистическата партия и управление на страната. Твърди се, че михайловистите били убийци и София и други български градове постоянно осъмвали с нови техни жертви, застреляни на някой тротоар. Да, но тук се пропуска, че в същия период и ВМРО (об.) и особено протогеровистите също имат не по-малко улични убийства на сметката си. Но докато михайловистите през 1934 г. са забранени и затруднени в действията си, то противниците им печелят играта на 9 септември 1944 г. После защо да се чудим, че през следващите 45 години само едините са заклеймени като "банда убийци", докато за подобни действия на другите не се говори нищо...?</span></p>Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-37194815922682957122020-11-21T10:11:00.001+02:002020-11-21T10:11:26.091+02:00Позиция на силата<p style="text-align: justify;"> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-E2xhvVujpcU/X7jLofY_hTI/AAAAAAAADaw/z60iUHuZDMQH9LvOtfCmk43ctWtrwLDkQCLcBGAsYHQ/s714/Photo-00032.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="714" data-original-width="619" height="320" src="https://1.bp.blogspot.com/-E2xhvVujpcU/X7jLofY_hTI/AAAAAAAADaw/z60iUHuZDMQH9LvOtfCmk43ctWtrwLDkQCLcBGAsYHQ/s320/Photo-00032.jpg" /></a></div><br /><p></p><p style="text-align: justify;">През 1393 г. монголският хан Тохтамъш изпраща на Йогайло (Ягело), велик княз на Литва и крал на Полша, следното писмо-грамота (ярлък):</p><p style="text-align: justify;"><i>От мен, Тохтамъш, до Ягайло:</i></p><p style="text-align: justify;"><i>Ние изпратихме посланици, начело с Кутлубуга и Асан, за да ти известим за издигането ни на престола и ти също ни изпрати пратеници. На третата година [от моето властване] няколко оглана [принцове от рода на Чингис хан], между които най-важните Бекбулат, Ходжа Медин и Беки, начело с Бекгич и Турдучак Берди Давуд, изпратиха, без наше знание, един човек на име Идикгу (Едигей) при Тимур (Тамерлан). По тяхно давление Тимур настъпи [срещу нас]. Щом той, доверявайки се на техните лукави сърца и езици, тайно напредна [в нашата страна], ние, като разбрахме, събрахме [силите си срещу него]. По време на битката споменатите лоши хора избягаха, поради което и народът избяга. Ето каква бе причината за нещата досега. Бог ни обдари, като ни предаде враждебните оглани и бекове (бейове), между които главните бяха Бекбулат, Ходжа Медин, Бекгич и Турдучак Берди Давуд. И сега ние изпратихме посланици, начело с Асан и Тулу(й) Оджа, за да узнаеш какво се случи. Занапред събирай приходите от нашите данъчно подчинени области и ги предавай на дошлите посланици, за да ги доставят в хазната. Приехме, че е добре за Великия Улус моите и твоите търговци да се посещават взаимно и да търгуват по старите правила, което утвърдихме със златния знак (печат).</i></p><p style="text-align: justify;"><i>Написано в годината на петела, 795 година по Хиджра, в осмия ден на месец реджеб, когато Ордата беше на р. Дон.</i> </p><p style="text-align: justify;">За какво става въпрос в текста? Ханът на Великия Улус, т.е. на държавата, която днес е популярна под названието "Златната орда", пише на Владислав I Ягело, който от 1386 г. управлява огромна империя, включваща не само днешните полски и литовски земи, но и западните руски територии (вкл. Беларус и северна Украйна) и Молдавия. Но руските княжества, управлявани от Ягело, де юре са зависими от Монголската империя или Златната орда и са задължени да й плащат годишен данък. В последните четири десетилетия на XIV в. Ордата е разклатена от твърде честите междуособици, водени от един или друг претендент за нейния трон - принцовете оглани от рода на Чингис хан и стоящите зад тях пълководци. Сред последните е например известният Мамай, а по-късно в такъв ще се превърне и споменатият от Тохтамъш Едигей. Руските и литовските князе се въползват от междуособиците и намаляват или въобще не изплащат данъка, който дължат на Ордата. Татарите успяват да ги принудят да платят дължимото само с военни походи и/или заплахи за провеждането на такива. </p><p style="text-align: justify;"> Самият Тохтамъш в началото на управлението си успява да установи връзки с Ягело и другите князе и да осигури изплащането на данъците. После обаче започва поредната междуособица или "замятня", както я наричат русите. От цитирания текст става ясно, че интригите на монголските принцове и предизвиканият от тях поход на великия завоевател Тимур Куция (Тимур-ленг или Тамерлан) възпрепятстват изпращането на посланици при великия литовски княз и събирането на данъци. Но след като се разправя със заговорниците Тохтамъш бърза да извести Ягело за победата си. По този начин той му съобщава, че междуособиците са свършили, а, че войските на Тимур са се изтеглили (известният поход, завършил с битката при р. Кондурча) вероятно е добре известен факт. Внушението е, че към момента на написването на документа Тохтамъш контролира цялата армия на Златната орда и при неразбирателство с великия княз по въпроса със събирането на данъците може да я насочи към неговите земи, т.е. той преговаря от позицията на силата. </p><p style="text-align: justify;">Монголският светоглед от периода е доста фаталистичен. Великият хан Гуюк заявява в писмо до папата "Вие, християните, смятате, че само вие съществувате на този свят, а другите презирате. Но как бихте могли да знаете кого Бог ще удостои със своята милост?" Превъзходството на татарските въоръжени сили над литовските войски и техните многобройни съюзници е доказано категорично в битката при р. Ворскла през 1399 г. Трябва да мине още доста време преди огневата мощ на новите барутни оръжия да съкруши силата на степните племена. </p>Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-81330147097202383732019-12-29T10:26:00.000+02:002019-12-29T10:47:16.725+02:00Цариград<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-Pp0r9k9Jzvc/Xghi6D6UaxI/AAAAAAAADLk/xP0pPWyoDowFbcCvP4FWJhwJomJlSkHGwCLcBGAsYHQ/s1600/252.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" height="425" src="https://1.bp.blogspot.com/-Pp0r9k9Jzvc/Xghi6D6UaxI/AAAAAAAADLk/xP0pPWyoDowFbcCvP4FWJhwJomJlSkHGwCLcBGAsYHQ/s640/252.JPG" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
"Величието.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Този град никога и никъде не ще се повтори.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-49547745610734312392019-12-27T19:29:00.000+02:002019-12-27T19:48:09.676+02:00Битката при Хатин<br />
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-oWa-nYEoP_I/XgY9HUbtgWI/AAAAAAAADLY/yi51oIRMNiEt6RpCVdWFps22A_ItC-sVQCLcBGAsYHQ/s1600/Hattin.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="476" data-original-width="700" height="270" src="https://1.bp.blogspot.com/-oWa-nYEoP_I/XgY9HUbtgWI/AAAAAAAADLY/yi51oIRMNiEt6RpCVdWFps22A_ItC-sVQCLcBGAsYHQ/s400/Hattin.jpg" width="400" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
Битката при Хатин </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
(съвременна илюстрация)</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<i>Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: <a href="https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html">https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html</a>. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!</i></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<i style="mso-bidi-font-style: normal;"><span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 12.0pt; line-height: 150%;"><o:p><br /></o:p></span></i></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="font-size: 12pt;"> </span>От
Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската
област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана
от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството.
За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската
публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга
страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху
българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл
да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за
историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката
при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците
от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът
от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на
германския император Фридрих </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">I
</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Барбароса
(1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и
нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за
предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха
на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите
на Второто Българско царство.<o:p></o:p></span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-tab-count: 1;"> </span>За
да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да
се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен
поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим.
Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето
едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в
Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен
сюзерен<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn1" name="_ftnref1" style="mso-footnote-id: ftn1;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[1]</span></span><!--[endif]--></span></span></a> и
най-важната франкска държава<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn2" name="_ftnref2" style="mso-footnote-id: ftn2;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[2]</span></span><!--[endif]--></span></span></a> в
Отвъдморските земи<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn3" name="_ftnref3" style="mso-footnote-id: ftn3;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[3]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>.
Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на
</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">XII </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">в.
пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество
успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да
действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите.
Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески
братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на
християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и
хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават
християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.<o:p></o:p></span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Междувременно, след 30-те години на </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">XII </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">в. в Северна Сирия започва да се
формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на
Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките
и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин
(1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник,
кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182
г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава.
Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се
изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и
свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен
откъм морето. <o:p></o:p></span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Великият султан-завоевател Саладин не
закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална
война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“
(ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична
криза. Младият и смел крал Балдуин </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">IV </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">(1174-1185) е болен от неизлечимата проказа,
а </span><span style="font-family: "times new roman", serif; text-indent: 47.2px;">към момента на смъртта му неговите законни наследници, </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;">децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове
за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две
враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след
страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при
извора на Кресон на 1 май 1187 г.<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>В него
загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn4" name="_ftnref4" style="mso-footnote-id: ftn4;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[4]</span></span></span></span></a></span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;">. </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;">Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата
армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други
лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;"> </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;">и сирийски стрелци<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn5" name="_ftnref5" style="mso-footnote-id: ftn5;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[5]</span></span></span></span></a>.
Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на
Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от
дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество
доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn6" name="_ftnref6" style="mso-footnote-id: ftn6;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[6]</span></span></span></span></a>.</span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%; text-indent: 35.4pt;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; margin-top: 12.0pt; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">На 3 юли 1187 г.
крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на
брега на Галилейското езеро<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn7" name="_ftnref7" style="mso-footnote-id: ftn7;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[7]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>. По
пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното
количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn8" name="_ftnref8" style="mso-footnote-id: ftn8;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[8]</span></span><!--[endif]--></span></span></a></span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">. </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">По тази причина франките, измъчвани
от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се
предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на
близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме
естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна
маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата
рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса,
но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички
шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят
оръжията и се предават<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn9" name="_ftnref9" style="mso-footnote-id: ftn9;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[9]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>. <o:p></o:p></span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; margin-top: 12.0pt; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">След битката в
плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор,
повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и
тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn10" name="_ftnref10" style="mso-footnote-id: ftn10;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[10]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>.
Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат
възможност да се откупят<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn11" name="_ftnref11" style="mso-footnote-id: ftn11;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[11]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>. Не
така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на
Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от
перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали,
за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът
има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще
доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература,
уникален в своето злорадстване и бруталност“<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftn12" name="_ftnref12" style="mso-footnote-id: ftn12;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[12]</span></span><!--[endif]--></span></span></a>.<o:p></o:p></span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div style="mso-element: footnote-list;">
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<!--[if !supportFootnotes]-->
<br />
<hr size="1" style="text-align: left;" width="33%" />
<!--[endif]-->
<br />
<div id="ftn1" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoNoSpacing" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref1" name="_ftn1" style="mso-footnote-id: ftn1;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[1]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">
Върховен владетел.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn2" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoNoSpacing" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref2" name="_ftn2" style="mso-footnote-id: ftn2;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[2]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">„Франки“
е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти
на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са
наричани и „латини/латинци“.</span></div>
</div>
<div id="ftn3" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoNoSpacing" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref3" name="_ftn3" style="mso-footnote-id: ftn3;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[3]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">
Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището
„Отвъдморските земи“ (фр. </span><i style="mso-bidi-font-style: normal;"><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Outremer</span></i><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">)</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">,
тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно
море спрямо родните им страни.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn4" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoNoSpacing" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref4" name="_ftn4" style="mso-footnote-id: ftn4;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[4]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">
</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Barber, M., The Crusader
States, Yale University Press, 2012,</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">298-299</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">; </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">79-81</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2<sup>nd</sup>
edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197.</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">
„Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните
началници на военните ордени.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn5" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoNoSpacing" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref5" name="_ftn5" style="mso-footnote-id: ftn5;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[5]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">
</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">France, J., Hattin, </span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">81-82;
</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">Barber, M., The Crusader
States,</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">p. 299</span><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 150%;">. Туркопулите („туркопул“ се
превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със
смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските
земи.</span></div>
</div>
<div id="ftn6" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref6" name="_ftn6" style="mso-footnote-id: ftn6;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[6]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> Recueil des historiens des
croisades: Historiens orientaux</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;"> (= RHC)</span><span style="font-family: "times new roman" , "serif";">,
</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb,
H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History
of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The
University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.</span></div>
</div>
<div id="ftn7" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref7" name="_ftn7" style="mso-footnote-id: ftn7;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[7]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">Smail,
R.C., Crusading Warfare,</span><span style="font-family: "times new roman" , "serif";">
191-195.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn8" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref8" name="_ftn8" style="mso-footnote-id: ftn8;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[8]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">Kedar,
B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of
Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and
the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn9" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref9" name="_ftn9" style="mso-footnote-id: ftn9;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[9]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">France,
J., Hattin </span><span style="font-family: "times new roman" , "serif";">98-</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">100.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn10" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref10" name="_ftn10" style="mso-footnote-id: ftn10;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[10]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">Pryor,
J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of
the Temple. <i style="mso-bidi-font-style: normal;">Mediterranean Historical
Review</i>, 25:02, 2010, </span><span style="font-family: "times new roman" , "serif";">148-150</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">.
<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn11" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref11" name="_ftn11" style="mso-footnote-id: ftn11;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[11]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> С изключение на принца на Керак
Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div id="ftn12" style="mso-element: footnote;">
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<a href="file:///C:/Users/User/Desktop/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20-%20%D0%A5%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD,%202019.docx#_ftnref12" name="_ftn12" style="mso-footnote-id: ftn12;" title=""><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"><span style="mso-special-character: footnote;"><!--[if !supportFootnotes]--><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-family: "times new roman" , serif; line-height: 115%;">[12]</span></span><!--[endif]--></span></span></span></a><span style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">Humphreys,
S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In:<i style="mso-bidi-font-style: normal;"> The
Encyclopaedia of Islam</i>, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004,</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif";"> </span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; mso-ansi-language: EN-US;">p.
205.</span><span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></div>
</div>
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-9383056720305033282019-11-22T22:36:00.000+02:002019-12-09T13:11:25.119+02:00Суеверие и изкуство<!--[if gte mso 9]><xml>
<o:OfficeDocumentSettings>
<o:AllowPNG/>
</o:OfficeDocumentSettings>
</xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml>
<w:WordDocument>
<w:View>Normal</w:View>
<w:Zoom>0</w:Zoom>
<w:TrackMoves/>
<w:TrackFormatting/>
<w:PunctuationKerning/>
<w:ValidateAgainstSchemas/>
<w:SaveIfXMLInvalid>false</w:SaveIfXMLInvalid>
<w:IgnoreMixedContent>false</w:IgnoreMixedContent>
<w:AlwaysShowPlaceholderText>false</w:AlwaysShowPlaceholderText>
<w:DoNotPromoteQF/>
<w:LidThemeOther>EN-US</w:LidThemeOther>
<w:LidThemeAsian>X-NONE</w:LidThemeAsian>
<w:LidThemeComplexScript>X-NONE</w:LidThemeComplexScript>
<w:Compatibility>
<w:BreakWrappedTables/>
<w:SnapToGridInCell/>
<w:WrapTextWithPunct/>
<w:UseAsianBreakRules/>
<w:DontGrowAutofit/>
<w:SplitPgBreakAndParaMark/>
<w:EnableOpenTypeKerning/>
<w:DontFlipMirrorIndents/>
<w:OverrideTableStyleHps/>
</w:Compatibility>
<m:mathPr>
<m:mathFont m:val="Cambria Math"/>
<m:brkBin m:val="before"/>
<m:brkBinSub m:val="--"/>
<m:smallFrac m:val="off"/>
<m:dispDef/>
<m:lMargin m:val="0"/>
<m:rMargin m:val="0"/>
<m:defJc m:val="centerGroup"/>
<m:wrapIndent m:val="1440"/>
<m:intLim m:val="subSup"/>
<m:naryLim m:val="undOvr"/>
</m:mathPr></w:WordDocument>
</xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml>
<w:LatentStyles DefLockedState="false" DefUnhideWhenUsed="false"
DefSemiHidden="false" DefQFormat="false" DefPriority="99"
LatentStyleCount="371">
<w:LsdException Locked="false" Priority="0" QFormat="true" Name="Normal"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" QFormat="true" Name="heading 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 7"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 8"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="9" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="heading 9"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 6"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 7"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 8"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index 9"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 7"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 8"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="toc 9"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Normal Indent"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="footnote text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="annotation text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="header"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="footer"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="index heading"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="35" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="caption"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="table of figures"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="envelope address"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="envelope return"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="footnote reference"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="annotation reference"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="line number"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="page number"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="endnote reference"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="endnote text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="table of authorities"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="macro"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="toa heading"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Bullet"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Number"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Bullet 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Bullet 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Bullet 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Bullet 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Number 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Number 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Number 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Number 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="10" QFormat="true" Name="Title"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Closing"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Signature"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="1" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="Default Paragraph Font"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text Indent"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Continue"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Continue 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Continue 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Continue 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="List Continue 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Message Header"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="11" QFormat="true" Name="Subtitle"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Salutation"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Date"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text First Indent"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text First Indent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Note Heading"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text Indent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Body Text Indent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Block Text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Hyperlink"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="FollowedHyperlink"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="22" QFormat="true" Name="Strong"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="20" QFormat="true" Name="Emphasis"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Document Map"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Plain Text"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="E-mail Signature"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Top of Form"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Bottom of Form"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Normal (Web)"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Acronym"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Address"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Cite"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Code"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Definition"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Keyboard"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Preformatted"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Sample"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Typewriter"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="HTML Variable"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Normal Table"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="annotation subject"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="No List"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Outline List 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Outline List 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Outline List 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Simple 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Simple 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Simple 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Classic 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Classic 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Classic 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Classic 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Colorful 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Colorful 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Colorful 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Columns 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Columns 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Columns 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Columns 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Columns 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 6"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 7"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Grid 8"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 4"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 5"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 6"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 7"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table List 8"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table 3D effects 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table 3D effects 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table 3D effects 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Contemporary"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Elegant"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Professional"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Subtle 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Subtle 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Web 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Web 2"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Web 3"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Balloon Text"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" Name="Table Grid"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" UnhideWhenUsed="true"
Name="Table Theme"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" Name="Placeholder Text"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="1" QFormat="true" Name="No Spacing"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" SemiHidden="true" Name="Revision"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="34" QFormat="true"
Name="List Paragraph"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="29" QFormat="true" Name="Quote"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="30" QFormat="true"
Name="Intense Quote"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="60" Name="Light Shading Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="61" Name="Light List Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="62" Name="Light Grid Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="63" Name="Medium Shading 1 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="64" Name="Medium Shading 2 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="65" Name="Medium List 1 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="66" Name="Medium List 2 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="67" Name="Medium Grid 1 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="68" Name="Medium Grid 2 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="69" Name="Medium Grid 3 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="70" Name="Dark List Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="71" Name="Colorful Shading Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="72" Name="Colorful List Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="73" Name="Colorful Grid Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="19" QFormat="true"
Name="Subtle Emphasis"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="21" QFormat="true"
Name="Intense Emphasis"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="31" QFormat="true"
Name="Subtle Reference"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="32" QFormat="true"
Name="Intense Reference"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="33" QFormat="true" Name="Book Title"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="37" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" Name="Bibliography"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="39" SemiHidden="true"
UnhideWhenUsed="true" QFormat="true" Name="TOC Heading"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="41" Name="Plain Table 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="42" Name="Plain Table 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="43" Name="Plain Table 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="44" Name="Plain Table 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="45" Name="Plain Table 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="40" Name="Grid Table Light"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46" Name="Grid Table 1 Light"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51" Name="Grid Table 6 Colorful"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52" Name="Grid Table 7 Colorful"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="Grid Table 1 Light Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="Grid Table 2 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="Grid Table 3 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="Grid Table 4 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="Grid Table 5 Dark Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="Grid Table 6 Colorful Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="Grid Table 7 Colorful Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46" Name="List Table 1 Light"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51" Name="List Table 6 Colorful"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52" Name="List Table 7 Colorful"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 1"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 2"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 3"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 4"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 5"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="46"
Name="List Table 1 Light Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="47" Name="List Table 2 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="48" Name="List Table 3 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="49" Name="List Table 4 Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="50" Name="List Table 5 Dark Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="51"
Name="List Table 6 Colorful Accent 6"/>
<w:LsdException Locked="false" Priority="52"
Name="List Table 7 Colorful Accent 6"/>
</w:LatentStyles>
</xml><![endif]--><!--[if gte mso 10]>
<style>
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:"Table Normal";
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-priority:99;
mso-style-parent:"";
mso-padding-alt:0in 5.4pt 0in 5.4pt;
mso-para-margin-top:0in;
mso-para-margin-right:0in;
mso-para-margin-bottom:8.0pt;
mso-para-margin-left:0in;
line-height:107%;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:11.0pt;
font-family:"Calibri",sans-serif;
mso-ascii-font-family:Calibri;
mso-ascii-theme-font:minor-latin;
mso-hansi-font-family:Calibri;
mso-hansi-theme-font:minor-latin;
mso-bidi-font-family:"Times New Roman";
mso-bidi-theme-font:minor-bidi;}
</style>
<![endif]-->
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-5lkciqR44x0/XdhGbqxof6I/AAAAAAAAC7Y/zEEOtEWsXZYQFg4MABIiqsyRGJA7i23qQCLcBGAsYHQ/s1600/kisspng-athena-parthenos-statue-ancient-greek-sculpture-landmarks-5b3240fdad81c5.2243509615300200937107.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="820" data-original-width="900" height="363" src="https://1.bp.blogspot.com/-5lkciqR44x0/XdhGbqxof6I/AAAAAAAAC7Y/zEEOtEWsXZYQFg4MABIiqsyRGJA7i23qQCLcBGAsYHQ/s400/kisspng-athena-parthenos-statue-ancient-greek-sculpture-landmarks-5b3240fdad81c5.2243509615300200937107.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;">Ненавистта към
Запада и сляпото суеверие, които притежават някои балкански жители, не датират от вчера. Византийският хронист Никита Хониат описва с характерно за ромейски интелектуалец презрение един епизод от историята на Константинопол,
случил се през зимата на 1203-1204 г., който красноречиво разкрива психологията
на мнозина от неговите съграждани:</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;"> </span><span style="font-size: large;">
</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<i><span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;">Поклонниците на
астрологията били приемани с почести в компанията на ослепения стар император (Исак </span><span style="font-size: large;">II
<span lang="BG" style="mso-ansi-language: BG;">Ангел) и той се подчинявал на техните
съвети. Исак прибягнал до други странни мерки, сред които било, например, преместването от пиедестала му на
Хиподрома на (статуята на) Калидонския глиган с настръхналата гъста четина по
гърба. Старият василевс наредил да поставят статуята на глигана в Големия дворец, защото повярвал (на астролозите), че по този начин</span><span lang="BG"> </span><span lang="BG" style="mso-ansi-language: BG;">може да предотврати
бунта на слабоумното население на града, чието поведение наподобявало това на свинете.</span></span></i></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><i><br /></i></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<i><span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;">Наливащата се с
вино (по това време ракията още не е изобретена или навлязла в масова употреба на Балканите - б.м.)
част от тълпите на простолюдието разрушила статуята на Атина, която стояла на
пиедестал във Форума на Константин. Това станало, защото на глупавата сбирщина се сторило,
че тя подканяла с ръка западните армии (по това време армията на Четвъртия
кръстоносен поход била разположена на лагер извън стените на Константинопол - б.м.) в
града. Скулптурата се издигала на височина от девет метра и носела одежда, направена от
бронз, от който била изработена цялата статуя. Бронзовата роба покривала краката й и
падала на гънки на много места, така че нито една част на тялото, (от онези) които
Природата е отредила да бъдат облечени, да бъде открита.</span><span lang="BG" style="font-size: large;"> </span><span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;">Военен колан плътно пристягал талията й.
Една връхна дреха от козя кожа, украсена с главата на Горгона (т.нар. егида),
покривала нейните изпъкнали гърди и рамена. Дългият й гол врат бил неустоима
наслада за окото. Бронзът бил така преобразен от убедителното изображение на
богинята във всичките му части, че нейните устни изглеждали така, сякаш ако някой
спре и се заслуша, би могъл да чуе нейния нежен глас. Вените били изобразени изпъкнали, като че ли кръвта течала по техните лъкатушещи пътеки до там, където били нужни, през
цялото тяло, което, макар и безжизнено, изглеждало така, сякаш притежавало всички белези на
пълния разцвет на живота. Очите на богинята били изпълнени с дълбок копнеж, а на главата й
имало шлем с гребен от конска грива, който се надвесвал страховито отгоре.
Сплетената й коса, вързана отзад, била празник за очите, а плитките, падащи
свободно над челото, подчертавали сплетените й коси. С лявата си ръка тя подвивала
гънките на дрехата си, а с дясната сочела на юг. Очите й гледали в същата посока. Именно поради това онези, които били напълно незапознати с
ориентацията на посоките на света, заключили, че статуята гледа на запад и с
ръката си подканва западните армии. Така те сгрешили в своята преценка и интерпретирали неправилно това, което виждали.</span></i></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><i><br /></i></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG" style="font-size: large; mso-ansi-language: BG;"><i>В резултат на
тези погрешни схващания пияните тълпи разбили статуята на Атина. Или, казано по друг начин, те се
отказали от покровителката на мъжеството и мъдростта, въпреки че тя не била
нищо повече от техен символ, </i></span><i style="font-size: x-large;">като се провинили с ужасната си постъпка и вдигнали оръжия срещу самите себе си</i><i style="font-size: x-large;">.</i></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: normal; margin-bottom: .0001pt; margin-bottom: 0in; mso-layout-grid-align: none; text-autospace: none;">
<i><br /></i></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-24646715244593284632019-04-30T12:21:00.002+03:002019-04-30T21:53:10.140+03:00Кой кого (е) в Game of Thrones?<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-OOnLwtB7qPM/XMgNHFO9fyI/AAAAAAAACJ8/otL_wKTAOhIgQuMG_o_S_woAski7-hIYwCLcBGAs/s1600/world%2Bof%2Bfire%2Band%2Bice.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="235" data-original-width="214" src="https://2.bp.blogspot.com/-OOnLwtB7qPM/XMgNHFO9fyI/AAAAAAAACJ8/otL_wKTAOhIgQuMG_o_S_woAski7-hIYwCLcBGAs/s1600/world%2Bof%2Bfire%2Band%2Bice.jpg" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Днес ще се отклоним малко от балканската, но не чак толкова от средновековната и историческата тематика, по повод излизането на дългоочаквания последен сезон на култовия сериал "Игра на тронове". Преди броени часове HBO пуснаха третия епизод, посветен на финалната "битка срещу мъртвите". Епизодът е специално удължен до 80 минути, за да могат феновете да се насладят напълно на кулминацията на тази "сюжетна линия". Признавам си - вече без бой - че и на мен точно тази сюжетна линия ми бе най-любимата и винаги съм предпочитал епизодите с участието на <i>as many dead as possible</i> (толкова мъртви, колкото е възможно). </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
С какво човекът, в чийто мозък се роди и разви "Играта на тронове", Джордж Мартин, успя да спечели толкова зрителски сърца и, вероятно, солидни банкови авоари? Освен "обичайните" писателски умения, фантазия и "екшън"-триковете, които толкова добре владее Дан Браун (за разлика от писателските умения!), според мен Дж. Мартин се възползва от случая, за да смеси в едно повечето от любимите си литературно-приключенски и исторически сюжети. Говоря не (само) за нещо измислено от него, а за "заемане" от огромен брой произведения, повечето от които - "класически" за западната цивилизация. Но за какво по-точно става въпрос?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Да започнем най-напред с приключенията на Аря, малкото момиченце, което се превърна във вдъхващ страх убиец, за да може най-накрая хладнокръвно да свети маслото на Краля на Нощта. Много от нейните приключения очевидно са взаимствани от романи като "Скарамуш" на Рафаело Сабатини, "Без дом" на Ектор Мало и книгите на Александър Дюма. Още в първия сезон на фехтовка я обучаваше треньор с италиански звучащо име. По-късно Аря посети неговия роден град "Браавос" (прилича ли ви на испанско или италианско име? - ако не, то трябва ;) :) ), в който от античния Родос бе взета само статуята на Колоса. Във всяко едно друго отношение този град приличаше на Венеция или Генуа. Разположен сред морето, прорязан от канали вместо улици, независим град-държава и търговска република, играеща ролята на международен банкер на държавите от "Света на огън и лед". Дори облеклото на Аря сякаш бе взето от XVII век! Дългото й пътуване по прашните пътища на Вестерос бе точно като скитосванията в "Без дом", независимо от това, че Вестерос уж трябвало да представлява остров Британия. В случая западният континет напомняше по-скоро за Франция от времената на Луи XV...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Всъщност "Вестерос", както показва и името му, е по-скоро метафора на 'Западния свят", т.е. Западна Европа. Това, че очертанията му напомнят на Британия, че "Стената", която го предпазваше от мъртвите и варварите е точно като римския лимес/Адриановата стена и че Северното кралство на Вестерос си е чиста Шотландия (а диваците отвъд Стената са си варяги, т.е. скандинавски типове), няма чак толкова голямо значение. Както и това, че "Ланистър" са "Ланкастър", а във филма и книгите са вплетени множество класически островни сюжети от Шекспир и Хамлет до историята на войните между Червената и Бялата роза. Защото земите, управлявани от рода Тирел, "Пределът", несъмнено са плодородната и топла Франция (даже по-точно - Аквитания + Гаскония!). А какво да кажем за най-южния край на Вестерос - Дорн? Има ли някой, който е гледал филма и НЕ смята, че дорнците са араби или маври? Между тях и останалата част на Вестерос има непроходими планини - точно като Пиринеите. Т.е. Дорн си е "чиста" Испания. Можем да си припомним, че от около 700-та до 1492 г. Пиринейският п-в принадлежи не само към християнския, но и към ислямския свят. Впрочем фентъзи-жанрът рядко пропуска да се възползва от това "изкушение". Средновековна Испания е представена къде - добре, къде - не чак толкова, в множество фентъзи романи и разкази (но НЕ ви препоръчвам "Лъвовете на Ал-Расан").</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
О, Боже, а колко много прилича общността, която охраняваше Стената (там, където изпратиха Джон Сноу), на средновековните военномонашески ордени!!! Имам предвид тамплиерите, хоспиталиерите, ордените на Сантяго и Калатрава... Тези ордени по същия начин са защитавали границите на християнския свят с "неверниците" и понякога са приемали за свои членове дори осъдени престъпници, защото "в борбата с превъзхождащия ни по численост враг е ценен всеки меч". В този случай не съм сигурен дали авторът е изградил образа нарочно или го е "уцелил" случайно, но начело на "ордена на Стената" имаше дори "магистър", т.е. "майстор"! Дори вътрешната йерархия бе подобна! Според мен волно или неволно във филма се е получила страхотна алюзия за ролята на военните ордени в Средновековна Европа. Така че "Стената" в истинската история е Крак дьо Шевалие, Родос или Малта. :)</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Без особени усилия можем да заключим, че Дж. Мартин има два особено любими периода от световната история - Средновековието (западноевропейското!) и Античността ("класическата" + "класическите варвари" по периферията). Докато Седемте кралства на Вестерос са си почти чиста средновековна Западна Европа, то Източният континент - Есос, се намира в една значително по-ранна епоха. Знаете, от там (за нас, българите, по-скоро "от тук") е произлязла световната цивилизация, но с течение на времето е закърняла и се е преместила на запад, докато в древната родина са останали предимно руини. Този сюжет се среща във фентъзито по-често от продавачи на семки пред стадионите преди футболен мач. Така-а... "Дотраките" очевадно са нещо като древните скити или сармати, героичните номади на Евразийските степи, чиито най-скорошни потомци (и подобия) са руските казаци. Не знам доколко Мартин е бил наясно с родството между древните скити и траки, но кривите мечове на дотраките от филма са били типични за "нашите" антични траки. Лично на мен малко ми е обиден техният тежък грим и доста индуски звучащият им диалект. Как, по дяволите, се съчетава грим с живот на открито на гърба на коня под слънцето, вятъра и дъжда?!? А индусите кога са напускали родния Индустан, за да завладяват чужди земи (Пакистан е част от Индия!)? </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Древните робовладелски градове-държави на Юга на Есос (откъдето Денерис Таргариен открадна първата си армия) са горе-долу сполучлив микс от асирийско-египетско-финикийски елементи. Има пирамиди, статуи на богове с крила (откъдето, by the way, произлиза представата за ангелите), бръснати мургави робовладелци с перуки и т.н. В общи линии Есос представя античните Източна Европа, Средиземноморието и Близкия изток в, да речем, елинистическия период. Т.е. по времето, когато "идеалните" Атина и Спарта вече ги няма (може би унищожени от вулканично избухване - вж. по-долния абзац за Валирия). Но какво пък? - хубаво си е - древни деградирали цивилизации по бреговете, диви необуздани воини в степите, само тук може да се скриеш от преследване и да намериш такава рядкост като запазени драконови яйца. После, ако обичате, <i>go west</i>! ;)</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Платоновата Атлантида в Светът на огън и лед е, разбира се, легендарната Валирия. Само оръжията от валирианска стомана могат да убиват зомбитата на Краля на Нощта. Е, разбира се, и кремъците на Първородните (това май са някакви западни неандерталци, унищожени от основателите на Седемте кралства на Вестерос - дори не са и баските, да кажеш, или някакви Q-келти - последните, изглежда, са в ролята на андалите). Но валирианското си е все по-ефективно! Да не забравяме, че Таргариеновци (Денерис, гадният й брат, и, както се оказа, дори и Джон Сноу!) също произлизат от Валирия, както и драконите. Валирианският пък намира своя пряк паралел в латинския - езикът на изчезналата Римска империя, който въпреки, че е "мъртъв", все още си е "жив" :D Преки наследници на латинския са т.нар. "романски езици", сред които са например френския, испанския, румънския и др. На валириански, както на латински в европейското средновековие и по-късно, се разбират образованите хора в "Игра на тронове".<br />
<br />
Свещените дървета на първородните от Вестерос напомнят на "световното дърво" Игдрасил. Нищо, че е скандинавско. Култът към дърветата в някога плътно покритата с влажни широколистни гори Западна Европа е пред-викингсковаряжки. Има го и при келтите и при кого ли не още. В хралупата на дървото живее мъдър магьосник, а птиците по клоните му служат, като му носят вести от околния свят. Неслучайно Кралят на Нощта иска да унищожи свещените дървета - те (символично) пазят Световния Ред, като го крепят със здравите си стволове.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В човешката история често се случва "новото" да се окаже просто преоблеченото "старо". С този материал не целя да омаловажа постигнатото от фантазията и труда на Джордж Мартин. Нито пък този на прекрасните режисьор, оператори, сценаристи и актьори в сериала "Игра на тронове". Когато в Древна Гърция цялото население на даден град отивало да гледа театралните представления, направени по сюжети от митологията, всички знаели какво ще се случи, но това ни най-малко не намалявало интереса им към постановките. С една дума: хората обичат добрите истории да им бъдат разказвани отново, за да могат да им се насладят отново. Затова мога да препоръчам на феновете на "Игра на тронове" и "Свят на огън и лед" да не пренебрегват и класиките. Самият Джордж Мартин не го е направил - и изключителният резултат е налице!</div>
<br />
<br />Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-19465790009223095582018-12-21T23:59:00.001+02:002019-01-03T19:44:35.233+02:00The slaughter<div style="text-align: justify;">
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-RVMnrcIhzs0/XB1i488saTI/AAAAAAAAB_k/sQxnE6LiLMcYkTvFXnjfZKk6vBXSQpwBACLcBGAs/s1600/Men-at-arms-at-the-battle-of-Berwick.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="600" data-original-width="982" height="388" src="https://2.bp.blogspot.com/-RVMnrcIhzs0/XB1i488saTI/AAAAAAAAB_k/sQxnE6LiLMcYkTvFXnjfZKk6vBXSQpwBACLcBGAs/s640/Men-at-arms-at-the-battle-of-Berwick.jpg" width="640" /></a></div>
<i><br /></i>
<i><br /></i>
<i><br /></i>
<i>Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). </i></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от <i>Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum</i> вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.<br />
<br />
Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.<br />
<br />
Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците. </div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-31756580274601397842018-11-04T21:47:00.001+02:002018-11-06T09:20:31.587+02:00Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-YuBQOr23BSM/W99MsSvI1KI/AAAAAAAABwc/5NQW5kyubUMbR56PHcaiD6eWQoSs2nwlQCLcBGAs/s1600/Untitled130.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="747" data-original-width="990" height="301" src="https://3.bp.blogspot.com/-YuBQOr23BSM/W99MsSvI1KI/AAAAAAAABwc/5NQW5kyubUMbR56PHcaiD6eWQoSs2nwlQCLcBGAs/s400/Untitled130.jpg" width="400" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и 330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.</div>
<div style="text-align: justify;">
** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая през 1297-1300 г.<br />
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.</div>
<div style="text-align: justify;">
**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
(по френската версия на "Хрониката на Морея")</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-29383978031683564112018-10-27T01:33:00.003+03:002018-10-27T01:33:43.290+03:00Куманите в областта на Мъглен през 1184 г.<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-fzA2nIGgpqk/W9OUZZ4Y87I/AAAAAAAABwE/FDIYvlNQIowKD7pOp4LKNj2RIkitVtwYwCLcBGAs/s1600/andronik.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="300" data-original-width="302" src="https://3.bp.blogspot.com/-fzA2nIGgpqk/W9OUZZ4Y87I/AAAAAAAABwE/FDIYvlNQIowKD7pOp4LKNj2RIkitVtwYwCLcBGAs/s1600/andronik.jpg" /></a></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Монета на Андроник I Комнин, на която се вижда как Христос лично слага короната на голата му глава, вече увенчана, но отдолу, с предълга двурога брада. Като се има предвид възрастта, на която сбъдва заветната си мечта да седне на трона на василевсите, брадата трябва да е била изцяло бяла.</i></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
При работата ми тази вечер попаднах на един интересен документ. Според автора на публикацията, която четях (Чарлс Бранд), това било единственият документ, който показвал как работела администрацията на византийския император Андроник I Комнин (1183-1185) на "местно" ниво и в частност отношенията му с неговите поданици-обикновени селяни и по-значимите поземлени собственици. Андроник, както знаем, е печално известен във византийската история, най-вече с кървавия преврат срещу единствения син на великия си братовчед Мануил I Комнин (1143-1180); с клането на латинците в Константинопол през април 1182 г., със стотиците и може би хилядите измъчвани, избити и ослепени негови жертви и с невероятно гадната смърт, която получава от ръцете на народо-населението, което за по-малко от две години преминава в отношението си към него от "Осанна!" до "Разпни го!" Но той има и фенове. Фенове, които твърдят, че той бил едва ли не герой "на неговото време" и че жестокостите му били необходимо зло, защото искал да се разправи с готованската аристокрация, чиито разходи и стил на живот карали държавата и нейния най-важен обитател - селяка, да се задъхват под непосилното им бреме. Значи, този документ би трябвало да е важен за тях... И, действително, имам спомен, че съм го виждал да се споменава в "техни" публикации. Май Д. Ангелов-Старши го беше анализирал някъде, но не съм сигурен точно къде. Нейсе...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ще призная, че документът ми беше интересен по съвсем друга причина. В него става въпрос за оплакване от страна на монасите на Светата Лавра на Св. Атанасий на Атон, които имали еди какви си (феодални?) права в темата на Мъглен. Мъглен, както е известно, е град в онази област, която по-късните и многоучени западноевропейски географи и ерудити идентифицират с (антична?) Македония (мързи ме да проверявам дали в Егейска, т.е. Гръцка или Северна, но и в последната да е, пак е в южната й част) и която византийците, вероятно заради градове като Филипи и Филипопол, са смятали, че се намира с няколкостотин километра по на изток. Мъглен по-специално е известен с особения диалект, на който говорят местните власи и който е причина езиковедите да ги обособят в специална група. Ако не се лъжа, местните българи също говореха особен български - или пък това по-скоро беше в областта на Лерин и Костур? Те къде ли пък не говорят особено? Нейсе... </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Та, монасите се оплакали на василевса (и то баш след като наредил да утрепят законния император Алексий, който едва бил навършил 14 години...тук няма да правя тъпи коментари), че в Мъгленската тема имало пастири българи и власи, които били сключили договор с Лаврата да използват обширните планински пасища, която тя притежавала в тази част на света, в замяна на известни задължения и извършването на (доброволен?) труд в полза на монастира. Та, всичко си вървяло по мед и масло, докато, не щеш ли, в района не се появили някакви кумани, които заграбили (!) за себе си "услугите", които пастирите дължали на монастира. Монасите направили още едно оплакване и то било пак срещу някакви (други?) кумани, които им били откраднали някакви крепостни селяни с оправданието, че им се падали по право като част от тяхната проноя (протофеодално владение на професионални войници във Византия, за което, освен всички други, добри студии са писали Петър Мутафчиев и Марк Бартуцис).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Бранд с изглеждащо основателно (?) тържество отбелязва, че в този документ Андроник I Комнин съвсем не се показал като защитник на правата на бедното селячество, може би защото не го освободил (?), ами наредил да го върнат на законните му собственици. Куманите в крайна сметка също не били ощетени, защото според документа щели да бъдат компенсирани с други феодални и прото-феодални придобивки, т.е. с други крепостни селяни и пастири, които да им пасат добитакот, да им бият маслото, да сиренят млякото и т.н. Интересното за мен във всичко това бе фактът, че става въпрос за кумани на военна служба във Византия и доколко навътре на територията на империята са били проникнали те още през февруари 1184 г. (а вероятно и поне още през предишната, 1183-а година). Това, че не се споменават толкова често, (много?) вероятно означава просто не че ги е нямало, а че не са попадали толкова често в полезрението на властите или хронистите (за сметка на това ни е добре известно доколко последните са се интересували от въпроси, свързани с Църквата - за справка вж. напр. Никифор Григора) или пък интересуващите ни документи не са се запазили - все пак не всеки има така добре поддържани и сигурни архиви като светогорските монаси, нали?</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-88233554434858572262018-10-26T12:51:00.000+03:002018-11-05T17:37:37.472+02:00Една балканска война през 1303 г. - началото<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-4H6B4qmg8WE/W9LeKySNBBI/AAAAAAAABvs/kJoUYMDDxsseySEwMbSdAnGALHFifGWugCLcBGAs/s1600/germans4.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="772" data-original-width="613" height="400" src="https://4.bp.blogspot.com/-4H6B4qmg8WE/W9LeKySNBBI/AAAAAAAABvs/kJoUYMDDxsseySEwMbSdAnGALHFifGWugCLcBGAs/s400/germans4.JPG" width="316" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!<br />
<br />
Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.<br />
<br />
(по френската версия на "Хрониката на Морея")</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-65787979137400355962018-09-20T17:24:00.000+03:002019-03-14T08:31:17.913+02:00Племената на Ойум<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-Gtd7qrVkG-Y/W6OpJuSFYfI/AAAAAAAABno/kJox4suj0B4PImgnOmlCZG1vwuzsOnxbQCLcBGAs/s1600/%25D0%259E%25D1%2581%25D1%2582%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B3%25D0%25BE%25D1%2582.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="800" height="400" src="https://3.bp.blogspot.com/-Gtd7qrVkG-Y/W6OpJuSFYfI/AAAAAAAABno/kJox4suj0B4PImgnOmlCZG1vwuzsOnxbQCLcBGAs/s400/%25D0%259E%25D1%2581%25D1%2582%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B3%25D0%25BE%25D1%2582.jpg" width="400" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
...Когато най-силният от народите на Севера, източните готи, наречени на своя език "Аустрготаяр (остроготи)", напуснаха Ойум и се насочиха към земите на романите отвъд Синята река Дянубус, те не направиха това по свое желание. Вече много поколения бяха прекопавали и орали плодородната земя на Ойум, която преди тях бе виждала само конете и стадата на сколотите и спалите. Тя им се отплащаше с великолепни реколти, които бяха по-добри дори от онези в Империята Романус. И в Аустр и във Вестр-Ойум двата клона на могъщия народ, които бяха решили да напуснат родната си Гьоталанд, намираща се далеч в непознатата както за романите, така и за сарматите Скандза, се плодяха и множаха; реколтите им от жито, ръж и ечемик надминаваха многократно нуждите им и пълнеха складовете им и корабите на боспорските търговци, стадата им от свине, крави и коне се удвояваха кажи-речи през десет години и селата никнеха като гъби след дъжд из огромната равнина, която се беше превърнала в техен дом. Готите не познаваха градовете, те живееха в малки селца и ферми. По периферията на двете братски готски кралства живееха подчинените народи на бастардите, които романите и гърците наричаха "певкини" (според мълвата те произлизаха от незаконни синове на готите, които били изгонени от бащините си земи и заживели на юг покрай Дянубус, с отвлечени от тях сарматски девойки), свободните даки, тайфалите, гепидите, варините и вендолите, които някои наричаха просто венди, а други - с по-префърцуненото "вандали". Готите наистина бяха изтребили до крак сколотите и спалите, бяха избили и изяли техните безчетни овчи стада (макар че не обичаха особено агнешко и затова и не развъждаха овце!) и бяха прогонили в горите на север техните стари съюзници будините, които боспорците, кой знае защо, наричаха "анти" и които сами се назоваваха "словени". Последното, твърдеше великият пътешественик Хелги, означавало "хора, които можели да говорят" и будините така правели разлика между себе си и народите от Скандза, на които пък викали "неми", защото не разбирали езика им. Та, предишните владетели на равнината - спалите и сколотите, загинаха под вече дългите шпати (мечове) на готите (едно време готите предпочитаха късите мечове "ахинаг" и брадвичките "франка", но това беше твърде отдавна), но те оставиха и дори помогнаха на други племена да живеят по границите им. Така необятни бяха просторите на Ойум, че имаше място за всички, особено за хора, които заявяваха, че искат да бъдат съюзници на готите и им правеха ежегодни подаръци от роби, мляко, кожи и мед. Повечето от оставените живи също бяха дошли от Скандза и езиците им бяха близки до готския. Различни от мнозинството бяха само даките в Черната планина и, донякъде, вендолите. Вендолите очевидно бяха родствени с будините, с които се разбираха без преводачи, но тъй като готите отдавна им бяха наложили превъзходството си (още докато се прехвърляха към Ойум от гористите райони на север), в езика им бяха проникнали много скандзейски думи и дори кралете им носеха имена като "Харда-рих". Но въпреки това показно подражателство и редовното им подмазване, готите обичаха вендолите най-малко от всичките си съюзници. От готска гледна точка те просто прекаляваха - например при победа в битка се вбесяваха повече, отколкото бе необходимо и убиваха невинни жени, деца и старци, изгаряха плячката, пиеха до припадък и до смърт, сякаш всичките бяха берсерки. А при поражение пък обръщаха гръб и бягаха позорно като девици и момченца със заешки сърца. Освен това обичаха да нападат от засада - например като се криеха в блатата, използвайки кухи тръстикови стъбла, за да дишат под водата. Подобно поведение бе недопустимо за готските разбирания и дори обикновените мъже от опълчението изпитваха срам от тяхното поведение, независимо че вендолите понякога помагаха дори в битките срещу собствените си сродници - другите венди ("словените", допълваше Хелги Пътешественика и намигаше на някоя по-пищна и русокоса готска девойка, ако се случеше да минава наблизо или да слуша със зяпнала уста приказките на мъжете). Вендолите бяха яки и здрави, но на готите им се струваше, че те винаги замисляха някой заговор - за бунт или с някаква друга непочтена цел. Те определено харесваха и извратени неща. Така например именно вендолите от всички народи на Севера възприеха за пръв път обичая да стягат главите на новородените си момчета между две дъски и така да ги превръщат в странни изроди с издължени черепи, за които трябваше да се изработват специални шапки и шлемове. И, представете си, кой ги научи на това? - Източните овцевъди: ятцигите, които презираше даже собственият им царски род - русите алани (рохш-аланите). Покрай вендолите странният обичай възприеха и някои по-малки, наскоро дошли от Скандза племена като бургундите, тайфалите, рогите (ругите) и някои от родовете на варините. Хермана-рих обичаше да казва, че авангардът на армията му е съставен от нечовешки изроди, които специално подбираше от тези племена, за да плашат противника с ненормално дългите си глави. Пак същите бивши скандзейци (за готите бе очевидно, че вендолите не бяха, макар че някога може би бяха преминали през студения северен остров) деряха кожите на враговете си от главите им заедно с косите и си ги закачаха като украшения по дрехите, седлата и сбруята на конете. В интерес на истината, така правеха и някои по-диви и свирепи готи. И все пак дрането на скалпове не беше нищо в сравнение с навика на рохш-аланите да носят главите на убитите от тях пак по сбруята на конете си и да пият вино и други силни напитки от черепите, след като ги обковат със злато или мед. Аустр-готите също не бяха чужди на рязането на глави, но предпочитаха да ги принасят в жертва на боговете и да ги окачват не по ездитните си животни, а по стените на дървените огради, които заобикаляха капищата на Вотан, Тюр, Логи и другите богове-воини. Всички тези божества, чийто символ бе свещеният меч, се почитаха от Скандза до Ойум и от Риназ до Ванаквисл, по която минаваше границата на Аустргьоталанд с рохш-аланите...</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-69986429705645113672018-08-06T19:00:00.001+03:002018-08-06T19:00:05.224+03:00Лайош Велики<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-A5wepUQFuKs/W2hweXydKWI/AAAAAAAABh4/OwNH7RW60RgfpzQAg4mRVXwkumpVTlv_wCLcBGAs/s1600/Louis%2Bflorin.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="246" data-original-width="503" height="195" src="https://4.bp.blogspot.com/-A5wepUQFuKs/W2hweXydKWI/AAAAAAAABh4/OwNH7RW60RgfpzQAg4mRVXwkumpVTlv_wCLcBGAs/s400/Louis%2Bflorin.jpg" width="400" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Крал Луи д'Анжу, който унгарците до днес наричат "Лайош Велики", е един от най-величествените монарси не само в историята на Маджарското кралство, но и в тази на цяла Средновековна Европа. Със своите амбиции за власт, простиращи се от Италия през Централна Европа чак до Полша, Молдавия и Балканите, той е своеобразен предшественик на такива по-късни владетели като например Карл V. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Съвременният му летописец Йоан, архидякон на Кукулей, оставя негово описание, датиращо от ок. 1390 г. Според него Луи бил "мъж със среден ръст, пълни устни и леко прегърбени рамене", а "гордото му поведение" показвало неговата самоувереност и авторитет. В противовес на своя баща Шарл Робер, който е известен със загубата си от власите на Иванко Басараб при Посада в Карпатските теснини през 1331 г. и с недоверчивостта и скъперничеството си, Луи според Йоан от Кукулей бил открит, приятелски настроен и щедър. И докато Шарл се бил отличил повече в управлението на вътрешните работи на кралството, отколкото в битките, то Луи се опитвал да се впише в донякъде започналия да излиза от мода по негово време образ на рицарския, войнствен западен монарх. Едва ли минавала и година без последният да поведе лично рицарите си срещу този или онзи враг, но на походите му често липсвали реалистични цели и понякога дори основателен повод. Изглеждало сякаш самите войни му носели удоволствие и в повече от един случай поставял в пряка опасност собствения си живот. При обсадата на Каноса в Италия той паднал в рова, който заобикалял замъка, а бароните му "го смъмрили за това, че се набърква в неща, които са чужди на кралското му достойнство". (quot. Eng. 158)</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Трябва да се признае обаче, че някои от особеностите в характера на Шарл Робер вероятно могат да се отдадат на тежкото му царуване. Бащата на Луи става крал на Унгария след най-дългата и тежка борба за короната в цялата история на държавата. Цели 20 години старият Анжуец е принуден да се бори с претенденти и бунтовници, а накрая огромната му държава е опустошена и са необходими сериозни усилия, за да се върне прежното й величие. И - тъкмо се е закрепил на трона - идва поражението му от "облечените в кожуси варвари" - власите - в теснините на Посада. Шарл всъщност непрекъснато участва в битки и войни и не е изключено дори да му е писнало от това. За разлика от сина му, на когото оставя обединена и омиротворена империя, чиито ресурси може да използва за каквото му скимне. Луи при това е двоен късметлия, защото на всичкото отгоре по негово време в планините са открити богати златни залежи и Унгарското кралство става една от най-богатите държави в света. Той е първият европейски владетел на север от Алпите, който почва да сече своя собствена златна монета - флорин, по подражание на ценената навсякъде монета на банкерския град Флоренция.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
(to be continued...)</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-45629255081388983732018-05-25T12:32:00.000+03:002018-05-25T13:44:07.950+03:00Савойският кръстоносен поход - 2<div style="text-align: justify;">
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-DpvWnHdccXM/WwfXqQlW89I/AAAAAAAABaQ/j8cB_8aJRg8zFwwHHYgKLrhLb1XagmOIwCLcBGAs/s1600/Untitled145.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1193" height="640" src="https://2.bp.blogspot.com/-DpvWnHdccXM/WwfXqQlW89I/AAAAAAAABaQ/j8cB_8aJRg8zFwwHHYgKLrhLb1XagmOIwCLcBGAs/s640/Untitled145.jpg" width="475" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
<br />
Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци <i>de facto </i>са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на <i>the new world order</i>. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...<br />
<br />
Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-aR9_bfWfit0/WwfW50yl1yI/AAAAAAAABaM/Zk34_aYMnDcndPKFOWlhGQnv6cGPlmTTgCEwYBhgL/s1600/14th%2Bcentury%2Bshipwreck.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="255" data-original-width="384" height="265" src="https://2.bp.blogspot.com/-aR9_bfWfit0/WwfW50yl1yI/AAAAAAAABaM/Zk34_aYMnDcndPKFOWlhGQnv6cGPlmTTgCEwYBhgL/s400/14th%2Bcentury%2Bshipwreck.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<br />
Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (<i>bataille</i>), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.<br />
<br />
Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-8064137425111378362018-05-24T13:24:00.000+03:002018-05-24T13:50:41.953+03:00Савойският кръстоносен поход - 1<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-iSGjyCC2CY8/WwaSXo9vuRI/AAAAAAAABZw/wHBEptYI9tk_pBGVl-fG2PSqx2lsFmmTQCLcBGAs/s1600/mounted%2Barchers%2Bon%2Bchevauchee%252C%2B14th%2Bc..jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="650" data-original-width="478" height="400" src="https://3.bp.blogspot.com/-iSGjyCC2CY8/WwaSXo9vuRI/AAAAAAAABZw/wHBEptYI9tk_pBGVl-fG2PSqx2lsFmmTQCLcBGAs/s400/mounted%2Barchers%2Bon%2Bchevauchee%252C%2B14th%2Bc..jpg" width="293" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-67186592738573619362018-04-02T12:14:00.000+03:002018-04-02T12:14:31.610+03:00Загадките на "Черната смърт"<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-1n-A8GEReyg/WsHomJG_xsI/AAAAAAAABR8/3keCHh_r-nM2EBqaEOPFqEj1zjkKigyBQCLcBGAs/s1600/black%2Bdeath.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="490" data-original-width="600" height="521" src="https://3.bp.blogspot.com/-1n-A8GEReyg/WsHomJG_xsI/AAAAAAAABR8/3keCHh_r-nM2EBqaEOPFqEj1zjkKigyBQCLcBGAs/s640/black%2Bdeath.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
Току що ми попадна тази карта, която очевидно се стреми да изобрази времевото и зоналното разпространение на най-известната епидемия в историята (освен може би след СПИН-а от 80-90-те год. на миналия век). Става въпрос за т.нар. "Черна смърт", бактериологичната чума, която според точните данни на папството (чийто център по това време е дн. френски гр. Авиньон) изтребила над двадесет и три милиона католици, представляващи около една трета от населението на Европа.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Картата ме стимулира да пусна настоящия материал поради показния й стремеж към по-голяма точност в предаването на информацията, с която разполагаме днес за разпространението на епидемията, от останалите образци, които съм виждал. На нея са оцветени онези региони, за които имаме сигурни изворови данни, че там е върлувала чумата. Това, че във всички оцветени области става въпрос за разпространението на една и съща епидемия, изглежда безспорно от хронологичната близост. Средновековните извори дори посочват родното място на "Черната смърт" и точното време на раждането. Доколкото си спомням, обсадата на Кафа, при която татарите използват "първото бактериологично оръжие в историята" - труповете на умрели от чумата, които хвърлят с катапулти вътре в обсадената генуезка крепост - се състои през 1346 г. По същото време в Егейско море се провежда кръстоносен поход срещу турците, воден от набожния граф Юмбер от Савоя и ордена на хоспиталиерите от Родос. В Авиньон и Генуа се правят планове обсадените от татарите християни да бъдат подпомогнати, но това просто не се случва. Потеглилата от Генуа над шестхилядна армия, събрана с парите на инвеститорите от т.нар. "Махона", всъщност е предназначена за завоюването на византийския о. Хиос и нито тя, нито кръстоносците пресичат Проливите, за да се притекат на помощ на Кафа. Обратно, кораби от там пристигат в Италия и пренасят чумата, преди да успеят да ги поставят под карантина. А след това започва истински апокалипсис, който постепенно обхваща цяла Европа и съседните с нея райони...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Така поне гласят тогавашните слухове и, съдейки по картата, в тях като че ли има голяма доза истина. Т.напр. от хронологията се вижда, че чумата не идва в Московското княжество от Златната орда, макар че двете държави не само че са съседи, но и на практика са провинции на Монголската империя. Но тя вместо това пристига от запад, явно пренесена от Европа с търговските кораби на Ханзата. От друга страна, на картата се вижда отлично колко неравномерно се е разпространявала чумата и географски, и хронологически. Тя де факто не преминава на изток границата на Западна Мала Азия, чието население боледува през 1347 г. Но през 1349 г. цяла Месопотамия е обхваната от ужасната епидемия, която - пак според хронологията - идва не от Анатолия, Кавказ или пък от изток, а от Египет! </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Още по-интересни са белите петна на картата, разположени в съседство със засегнатите от чумата райони. И ако за Африка можем да предположим, че петната се дължат на пустинята Сахара, в която хора почти няма, то същото в никакъв случай не важи за Вътрешна Анатолия, Балканите или Трансилвания. Главните вероятности за наличието на белите петна там са две: (1) Липсата на изворови данни и (2) Това, че по някаква неизвестна причина тези области са останали незасегнати от епидемията. Казвам "неизвестна", защото до този момент не съм срещал някакво наистина неоспоримо или дори що-годе убедително обяснение както на (1), така и на (2). Т.напр. териториите на белите петна обхващат тогавашните Полско и Унгарско кралство, които в средата на 14 век са цивилизовани държави, разполагащи с писменост. Днес разполагаме за тяхната история от този период със сравнително изобилие на документи, отнасящи се за всякакви страни от ежедневния им живот, така че човек би очаквал, че такова важно събитие със сигурност ще бъде отразено някъде в тях. Но не! При това зоната на "бялото петно" в Централна Европа присъства и във всички други карти на разпространението на "Черната смърт", които съм виждал. Да не би пък тогава чумата наистина да не е проникнала дотам? Но каква би могла да бъде причината за това? Едва ли е климата, защото виждаме, че епидемията се разпространява на север и на юг от Централна Европа, Анатолия и Балканите; в равнини и планини, крайбрежия и земи навътре в сушата; от горещия климат на Египет, Месопотамия и Мароко до ледените фиорди на Северна Норвегия и горската тайга на зависимите от Новгород ловци на белки и самури в Югра. Тогава...какво? </div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-49551170105158130742018-03-01T14:54:00.001+02:002018-03-01T14:54:10.719+02:00Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-LOGGpRIA9xU/WpfzhPAZ3_I/AAAAAAAABP4/ajkNuT9QtmgghO-Ntm_b7CKxa_LIBjmFgCLcBGAs/s1600/Anadolu_Beylikleri.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="338" data-original-width="644" height="332" src="https://3.bp.blogspot.com/-LOGGpRIA9xU/WpfzhPAZ3_I/AAAAAAAABP4/ajkNuT9QtmgghO-Ntm_b7CKxa_LIBjmFgCLcBGAs/s640/Anadolu_Beylikleri.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif";">Селджукският
султан Ала ад-Дин Кайкубад </span><span lang="EN-US" style="font-family: "Times New Roman","serif"; mso-ansi-language: EN-US;">I </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif";">(1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif;">Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад </span><span lang="EN-US" style="font-family: "Times New Roman", serif;">I </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif";">поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от
териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif";"><br /></span></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 11.0pt; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: "Times New Roman"; mso-fareast-language: BG; mso-fareast-theme-font: minor-fareast;">Един
аршин е бил равен </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 14.6667px;">приблизително</span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 14.6667px;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;">на 44 см.</span></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 11.0pt; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: "Times New Roman"; mso-fareast-language: BG; mso-fareast-theme-font: minor-fareast;"><br /></span></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 11.0pt; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: "Times New Roman"; mso-fareast-language: BG; mso-fareast-theme-font: minor-fareast;">Булдур е г</span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;">рад,
разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски
Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската
династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят
на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;">(1319-1324)</span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;"> са братя и
заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на
20-те год. на </span><span lang="EN-US" style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;">XIV </span><span style="font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 11pt;">в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.</span></div>
<div class="MsoFootnoteText" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 11.0pt; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: "Times New Roman"; mso-fareast-language: BG; mso-fareast-theme-font: minor-fareast;"><br /></span></div>
<br />
<div style="mso-element: footnote-list;">
</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-69828083715451721222017-12-10T12:33:00.000+02:002017-12-11T13:34:52.150+02:00Четирите империи<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-epe0EdjmDuQ/Wi0MjXIBkqI/AAAAAAAABEI/le7v15CbV0IhhrUugI3qEbQadWTYKR4MACLcBGAs/s1600/pk1_karta_4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1144" data-original-width="1600" height="456" src="https://4.bp.blogspot.com/-epe0EdjmDuQ/Wi0MjXIBkqI/AAAAAAAABEI/le7v15CbV0IhhrUugI3qEbQadWTYKR4MACLcBGAs/s640/pk1_karta_4.jpg" width="640" /></a></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: center;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Източна Европа ок. 800 г.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<i><span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига
идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"> I</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"> </span></i><span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><i>българите
не били приели християнството, то съдбата на България би била различна,
развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с
това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети,
но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска
история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските
българи изобщо не бяха приели християнството.</i><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><i><br /></i></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">През 852 г. новият български хан –
Борис</span><span lang="EN-US" style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">, </span><span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">чието
име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на
огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум.
В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат
като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските
чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на
непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни
племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще
станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и
гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта
около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население,
колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските
търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните
си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места
под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия
двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват
по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче
по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее
от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и
волжките българи-котраги. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Неотдавна хазарският елит е приел
юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от
Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки,
достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя,
която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както
и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от
север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан
Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели
същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза
изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на
хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който
произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”)
град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век,
насочва главното си внимание не на североизток,
а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се
бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари
в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но
кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър,
тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие –
започналото преселение на ордите на маджарите. </span><br />
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span><span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"> Последните представляват силен и
многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой,
освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите,
които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в
техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара
византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под
името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на
запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно
родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански
народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил
и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели
на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия
на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен
контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост
Саркел на р. Дон. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Разполагането на маджарите по
западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и
Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на
хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и
Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги
превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в
Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба
българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд
р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят
да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са
принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис
могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от
север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на
носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически
съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните
търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол,
който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и
цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на
управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя
пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и
нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">По това време българите, разбира
се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите
се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски
готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са
прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около
Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на
старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така
подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото
Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите
да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото
римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските
ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да
завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се
включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето
от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от
вражди между отделните родове и задруги. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Съперниците в тази борба са общо
четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия,
все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от
Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно
от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме
християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването
и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от
тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите,
днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето
пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните
територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград
на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове,
претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена,
обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили
навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни
съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват
на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и
други, достигайки чак до Адриатика. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">Чрез достъпа си до далматинското
крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската
империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от
тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини
български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до
неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до
голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици
и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо
значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на
морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират
пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления
на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите.
Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени
със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското
княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски
роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а
местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски
славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез
усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания,
но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски
фронт против българите. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;"><br /></span></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%; text-align: justify; text-indent: 35.4pt; text-justify: inter-ideograph;">
<span style="font-family: "times new roman" , "serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 150%;">На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е </span><span style="font-family: "times new roman", serif; font-size: 18.6667px; text-indent: 47.2px;">напълно </span><span style="font-family: "times new roman", serif; font-size: 14pt; text-indent: 35.4pt;">заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски
васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на
Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол
– от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота
по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика
до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и
нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на
споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече
споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България
под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в
Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а
третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно
настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната
от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят
– Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към
юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи
претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите
може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с
българите...</span></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-29123961709164289622017-12-03T19:33:00.001+02:002017-12-03T19:34:56.031+02:00За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/--wfkxfADhaE/WiQ1RY8thoI/AAAAAAAABDk/KhCB6Nnk3tYFcrlsq7bRp16Ub0hLuvyPwCLcBGAs/s1600/ibn_fadlan3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="423" data-original-width="505" height="335" src="https://1.bp.blogspot.com/--wfkxfADhaE/WiQ1RY8thoI/AAAAAAAABDk/KhCB6Nnk3tYFcrlsq7bRp16Ub0hLuvyPwCLcBGAs/s400/ibn_fadlan3.jpg" width="400" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"></span><br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"></span><br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">"<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название,
и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник
– Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван
Кударкин."</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: large; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? </span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;">"<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия
на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."</span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: large; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;">"<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до
него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан
беше най-благородният от тях и най-уважаваният."</span></span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: large; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)</span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="font-size: large;"></span><br /></span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: large; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html</span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"></span><br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">"<span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; letter-spacing: normal; text-align: left; text-decoration: none; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;">И наистина,
веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му
кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската
точно между двете очи."</span></span><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-variant: normal; letter-spacing: normal; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-variant: normal; letter-spacing: normal; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"><span style="background-color: transparent; color: black; display: inline; float: none; font-family: "times new roman"; font-size: 16px; font-variant: normal; letter-spacing: normal; text-align: left; text-indent: 0px; text-transform: none; white-space: normal; word-spacing: 0px;"></span></span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"> - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?</span></div>
<b></b><i></i><u></u><sub></sub><sup></sup><strike></strike><b></b><i></i><u></u><sub></sub><sup></sup><strike></strike><span style="font-size: large;"></span><br />Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-90782152714565306012017-09-04T22:08:00.000+03:002017-09-04T22:08:26.635+03:00Тарзан от империята Ляо<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-7L2OhKf-B1A/Wa2kWegOPYI/AAAAAAAABBE/IEtIY8rIB0A1YlLlsTvop1F6kw0AzBQbQCLcBGAs/s1600/Tiger-silk-art-painting-Chinese-Art-Painting-Home-Office-Decoration-Chinese-tiger-picturePrinted-painting.jpg_640x640.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="640" data-original-width="559" height="640" src="https://3.bp.blogspot.com/-7L2OhKf-B1A/Wa2kWegOPYI/AAAAAAAABBE/IEtIY8rIB0A1YlLlsTvop1F6kw0AzBQbQCLcBGAs/s640/Tiger-silk-art-painting-Chinese-Art-Painting-Home-Office-Decoration-Chinese-tiger-picturePrinted-painting.jpg_640x640.jpg" width="556" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">Сред степните народи, създали свои собствени империи, предшестващи тази на монголите, онези, които в най-голяма степен са родствени с тях, са т.нар. "китани" или "кидани", на чието име дължим и нашето днешно название на най-гъстонаселената страна в света. Китанското родство с монголите е дотолкова очевидно, че по мое (и не само) мнение те могат да се разглеждат като Първа Монголска империя. Макар и известният със своята "пасионарна" теория Лев Николаевич Гумильов да твърди, че "пасионарният тласък", създал световната държава на Чингис хан, бил ограничен хронологично само през дванадесети век, а географски - само до джурджените и монголите, то двете империи на китаните - западната и източната, влизат в явно противоречие с това схващане. Въпросните две империи, наричани от китайците "Ляо", притежават огромно влияние над степните племена от границите до Корея чак до Аралско море, а може би и още по на запад, съдейки по имената на кумански "князе" като "Китанопа". Съчетано с владението на по-ранната Ляо над известните 16 префектури от Северен Китай, вкл. днешен Пекин, това свидетелства за величие, невиждано от времената на легендарния Тюркски хаганат, което при това е доста по-трайно от неговото. </span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">Китаните, които с пълно право можем да наречем "истинските китайци", са били най-южните пра-монголски номади, чиято родина се е намирала на север от дн. Пекин, между Манджурия и пустинята Гоби. Тяхното сходство с по-късните "монголо-татари" е фрапиращо, тъй като и те като тях завладяват и господстват над уседналите цивилизации на дн. Северен Китай и Средна Азия, но до края не изоставят номадските си обичаи. Това е особено фрапиращо в империята на Черните Китаи (Кара-Китай), управлявана от император с титлата "гур-хан", който има столица - град Баласагун, но ...не живее в нея, а ДО нея, в огромен номадски лагер! Вероятно родството помежду им спомага за бързото присъединяване на китаните към воините на Чингис хан, след като последният напада "Златната империя" на джурджените, които не са монголи, а манджури. Китанът Йелюй Чуцай е един от най-известните министри на Чингис и незаменим помощник в изграждането на новата световна империя. </span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">По-късно официалната история на династията Ляо ("Ляо ши") е компилирана и завършена в Китай именно по време на управлението на монголската династия Юан, произлязла от Чингис хан и неговия внук Кубилай (Хубилай). Докато я четях, един откъс от нея привлече вниманието ми. В него се разказва за наистина невероятна храброст, проявена от един от служителите на китанския император по време на лов. Случката е по-подходяща за книгите на Едгар Райс Бъроуз за "Тарзан от рода Грейстоук", отколкото за официална китайска история, което обаче ме кара да вярвам, че може би тя действително се е случила. Историята определено си заслужава вниманието:</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><br /></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><b><i>През седмата луна (месец) на 1016 г. император (хан) Шен-цзун отишъл на лов в планината Чешан. По време на стрелбата му с лък от гърба на коня (типичен начин за лов и война за монголите и другите степни номади) по един появил се пред него тигър, конят на хан Шен-цзун подскочил толкова бързо, че ханът закъснял с изстрела и стрелата му пропуснала целта. Раздразненият тигър се насочил към хана и когато се приближил достатъчно, за да достигне до него със скок, всички членове на свитата му, които били с него, се разбягали кой накъдето види. И тогава един амбан (висш офицер), наречен Чен Чжао-Гун, скочил от коня си и внезапно хванал тигъра за двете уши и го възседнал, след което тигърът замрял от ужас. Хан Шен-цзун казал на съпровождащите го хора: "Стреляйте по-бързо!", но Чен Чжао-гун закрещял с все сила, нареждайки им да спрат стрелбата. И дори тигърът да беше побягнал през планината, Чен Чжао-гун нямаше да падне от гърба му! Улучвайки мига, той успял да извади увесения на бедрото му меч и да убие тигъра. Ханът Шен-цзун отишъл при него и му казал: "Как се измъчи!" И в същия този ден, без забавяне, дал пир в чест на Чен Чжао-гун и го наградил със златни и сребърни съдове.</i></b></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;"><b><i><br /></i></b></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: large;">Постъпка, типична както за Тарзан, така и за западноевропейските рицари или монголските багатури! Или, както би се изразил Лев Гумильов, за "истински пасионар" :-)</span></div>
<b></b><i></i><u></u><sub></sub><sup></sup><strike></strike><span style="font-size: large;"></span><br />Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-82879281853659659282017-08-08T08:25:00.000+03:002017-08-08T09:28:03.692+03:00Бележки към монголската средновековна история <div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-MpvL5iqzBGY/WYlH6mPIPyI/AAAAAAAAA-8/MqYm3C8TbGsn5O0jxODY1vLfAdsZlobfACLcBGAs/s1600/Untitled150.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1229" data-original-width="1600" height="489" src="https://2.bp.blogspot.com/-MpvL5iqzBGY/WYlH6mPIPyI/AAAAAAAAA-8/MqYm3C8TbGsn5O0jxODY1vLfAdsZlobfACLcBGAs/s640/Untitled150.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Очевидно първият монголски хан-мюсюлманин от такава величина - Берке - е бил доста по-близък на великия каан (или, ако предпочитате, "хан", напълно приемлив е и синонимът "хаган"; всички тези думи на тюркски и монголски се превеждат по един и същи начин - "император") Монгке (това популярно монголско име е транскрибирано от разноезичните средновековни, а и по-късните, исторически извори с наистина необичайна вариативност, като почнем от "Мунке" и стигнем до "Менгу"), отколкото обикновено се смята и това вероятно обяснява частично мълчаливия неутралитет, който хаганът спазва при преврата в "Синята орда", довел до отстраняването на преките наследници на Бату. Китайските източници, идиотски редактирани по време на управлението на прастарите монголски врагове джурджените (манджурите) Цин, свидетелстват, че Берке не само председателства съда над родовете на Угедей и Чагадай след техния заговор (на вдовстващата императрица Огул-Гаймиш, съпругата на Гуюк, на отличилия се в Западния поход внук на Чагадай Бури и още доста други принцове от рода на Чингис и подкрепящите ги нобили) за поставянето на престола на внука на Угедей Ширемун, но и скоро след това е изпратен в наскоро подчинените територии на запад от Урал, за да набира бойци за военни колонисти в бившата "Златна империя" и планираното от Монгке завоюване на Сун. При това Бату изглежда не е особено очарован, защото става въпрос за земи от личния му апанаж и търси компенсация в предоставянето на дивиденти от богатите китайски провинции, възлизащи на десет хиляди ляна сребро. Знаем, че и по-късно хановете и темниците на "Синята орда" ползват доволно количество руси, алани и кипчаци във войските си, та затова мисията на Берке един вид "оголва" Западния улус от войници и искането на Бату де факто си изглежда напълно справедливо. В крайна сметка русите, аланите и кипчаците са негови поданици и са отведени на изток, за да вземат участие в покоряването на Китай, така че компенсацията му в данъци от китайски градове не е необоснована. Монгке обаче му дава само хиляда ляна... И всичко това стои някак странно на фона на възприетото като константа схващане в съвременната историография, че хаганът дължи престола си едва ли не изцяло на Бату.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Интересно е дали при мисията си Берке не е отвел в Далечния изток и някои от нашите предшественици от Търновска България. Знаем, че по-късно този интригант се меси активно във вътрешните работи на дунавските българи и дори принуждава окуцелия цар Константин Тих да го придружи в колесница при нахълтването му във Византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Изеддин Кейкавус. Нашите и чуждите кипчаци във всеки случай не са имали големи основания да го мразят за "отвличането" в Китай, защото там не ги продават като роби, а, напротив, ги използват като своеобразни "монголски мамелюци". Но "същинските" българи по това време май че са слаба ракия като воини - или поне така твърдят някои западни летописци. Последното, впрочем, би могло и да е фалшива пропаганда, целяща да насочи западните кръстоносци към завоюването на "исконните византийски земи", простиращи се до р. Дунав; неслучайно Барбароса отказва помощта, която му предлагат Стефан Неманя и съюзниците му Петър и Асен.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
"Идеалната" тюркска ("турска", "тюркменска", "туркоманска" - за това срв. "отоманска" - не че се правя на много умен, но си е едно и също, for Gosh sake!) схема за наследяване е от по-старите към по-младите братя и това горе-долу си се спазва чак до завладяването на богатия Втори Рим от Завоевателя и надделялата над рицарските/багатурските принципи алчност. И безскрупулността на евнусите в дворците на Босфора, така детайлно описани от талантливия Гор Видал още по времето на Юлиан Отстъпника. И майчинската загриженост на най-сладките държанки, както вероятно знаят мнозината наши сънародници-фенове на сериала "Златният век". Роксана, Роксолана, украинки, "русо гладно нема" и прочие, знаете ги тия неща. Макар че издържах едва половината от първия епизод на "Златния век". И Боливуд не ме кефи, ама... </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Бащата на Ногай е един от най-активните Чингисидски принцове в средата на тринадесети век и екзекуцията му от Хюлегю (в предишния материал бях забравил тази транскрипция, която за пръв път ми стана любима от книгата на Катерина Венедикова, която е много яка, като изключим това, че през десетина страници се повтаря едно и също и мега слабия исторически анализ) явно допринася за издигането му при Берке, приемането на исляма и за създаването на хиляди неприятности за Търново, Буда, Пеща и Сръбското кралство, чиито владетели вече са християнски светци, но все още нямат столица. Е, в крайна сметка затова и Ногай губи едното си око, пронизано от илханидска стрела. Но този недъг не му пречи, както и по-късно парализата на Тимур Аксак - и двамата емири правят забележителна кариера, макар и да са в най-добрия случай "второстепенни" Чингисиди. Всъщност Тимур май даже изобщо не е от рода на Темуджин. Но това си е нормално за бурните времена в края на четиринадесети и петнадесети век, когато ойратите си позволяват да колят потомците на Чингис сякаш са пилци и един обикновен тайши се провъзгласява сам за велик хан. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Като малка компенсация за подлото убийство (макар и недоказано) на християнина Сартак, законния престолонаследник на Бату (негов син) и на други Джучиди, както и за избухването на междуособната война между двата западни монголски улуса, сараят (дворецът, срв. и "саракт") на Бату не е заменен в паметта на близките и далечни народи от сарая на Берке. Скоро след смъртта на последния столицата му в делтатата на Великата Волга (смятана от европейските мъдри глави за ръкав от "Великия океан" в продължение на хиляди години) почва да се нарича просто "Сарай" и с това име я срещаме в източниците чак до тоталната й анихилация от чагадайските изверги на Тимур и ушкуйските пирати, водени от по-малките (?) синове на новгородските боляри. Опустошението на района е завършено от ойратите тургут, по-известни като "калмици", които, като извънредно способни и съвестни последователи на заветите на Чингис хан, не оставят камък върху камък, за да се чудят и днес историците и археолозите къде точно е бил сараят на Бату и къде - сараят на Берке...</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-87413552697666077682017-07-16T14:02:00.000+03:002017-07-17T17:02:21.948+03:00Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-9Yv5WkSqeIY/WWtH9w-OrPI/AAAAAAAAA-E/mYjxZqDztnwmwFKMSlmLu2tGhFgsQgIEQCLcBGAs/s1600/timurid-dueling-period-peice.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="386" data-original-width="560" height="440" src="https://3.bp.blogspot.com/-9Yv5WkSqeIY/WWtH9w-OrPI/AAAAAAAAA-E/mYjxZqDztnwmwFKMSlmLu2tGhFgsQgIEQCLcBGAs/s640/timurid-dueling-period-peice.jpg" width="640" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-69061891840776836032017-05-27T15:10:00.000+03:002017-05-27T15:21:57.745+03:00Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (2) <div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-jLKewGEj8Ug/WSlsffyrfrI/AAAAAAAAA9I/007nBxaZcuAQinYiO6lODlLPlgTEpBteQCLcB/s1600/2D39D99900000578-0-image-a-29_1444395475593.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="421" data-original-width="634" height="424" src="https://1.bp.blogspot.com/-jLKewGEj8Ug/WSlsffyrfrI/AAAAAAAAA9I/007nBxaZcuAQinYiO6lODlLPlgTEpBteQCLcB/s640/2D39D99900000578-0-image-a-29_1444395475593.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Продължаваме с изброяването на подходящите сюжети за филми, които биха дали възможност на нашего брата зрителЯт да се наслади на епични битки и сражения, случили се през периодите на Античността или Средновековието някъде в или около съвременната българска територия.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Историята на вече споменатите готи по време на престоя им в/около Балканите (приблизително трети-пети век) дава множество подходящи сценарии за мащабни воински сблъсъци и кръвопролития, които не се изчерпват само с победите им срещу императорите Деций и Валент, в които последните намират и смъртта си. Вероятно малко българи го знаят, но на Балканите е поживял и повърлувал и легендарният остроготски крал Теодорих (познат из езическа Скандинавия като "Тедрик"), който по-късно се превръща в нещо като Ахил за викингския епос. От националистическа гледна точка готите също са важни, тъй като успяват да се посбият и с нашите хунски и прабългарски предци, а известна част от тях вероятно СЪЩО са наши предци, тъй като остават в района на Никополис ад Иструм (близо до Търново) и, ако не са измрели масово по някаква причина, се вливат в състава на бъдещата българска нация. През споменатия период се водят непрекъснати сражения на балканска територия от Малка Скития (Добруджа) чак до Пелопонес и в тях е потрошено поне толкова антично наследство, колкото се приписва на вандалите в западната част на империята. За съжаление в съвременната историография битките, водени в западната половина на империята, са като че ли по-популярни и това при положение, че източната с нищо не й отстъпва в това отношение освен че запазва непревзета столицата си (Константинопол) от варварите. Представете си например филм, проследяващ дружината на един прабългарски вожд, отправила се на набег в Северните Балкани през 490 г. Сто или двеста воини, въоръжени предимно със саби, лъкове и стрели, всичките на коне, с няколко обозни коли и пет-шест от своите "къщи на колела" - юртите, със знаме, за което обаче не гарантирам, че е конска опашка. Въоръжени сблъсъци с редовите имперски части, съставени от "истински римски граждани", а след това с по-опасните врагове - варварските федерати на ромеите - идващите отново от Скандинавия "прото-викинги", като ругите, скирите, гепидите и лангобардите (букв. "дългобрадите"). Епично точно като "Похвално слово за крал Теодорих" (за същият този Теодорих от викингския и северногерманския епос става въпрос):</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„<i>Това (българите) е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”.</i></div>
<div style="text-align: justify;">
<i></i><br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Мисля че описанието е достатъчно красноречиво с оглед на потенциала за заснемането на филми с кръвопролитни сражения със сюжети из историята на (пра)българите. ;)</div>
<div style="text-align: justify;">
<b><br /></b></div>
<div style="text-align: justify;">
- Обсадата на Константинопол от аварите, славяните и българите и славянските обсади на Солун. За тези исторически събития, макар и да се развиват стотина години по-късно, важи всичко описано по-горе с изключение на това, че участието на германските варвари започва да намалява Появяват се обаче нови степни воини от изтока, които донасят в Европа техниката за яздене със стремена и използването на шпори. Обсадите на Солун и Константинопол без съмнение са били епични - всеки, който е виждал запазените и до днес стени на Истанбул, може да си представи за какво иде реч.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Основаването на съвременна България от хан/канасювиги Аспарух вече е филмирано и то качествено, затова можем да се прехвърлим към наследника му Тервел и помощта му за Византия при обсадата на Цариград от арабите. Първите джихадисти срещу непобедимата българска конница в съюз с римските, упс, византийските легиони, епично, нали?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Победата на хан Крум над император Никифор Геник, в резултат на която загиват двама римски василевси, е достатъчно добре известна, но освен нея има още поне няколко мащабни и интересни сражения от епохата преди приемането на християнството, в които са замесени българите. Срещу Византия епични битки водят хановете Телец (Телец-риг?), Кардам, Омуртаг, Маламир и Пресиан. Предполагаеми са също и конфликти между някои славянски племена и властта в Плиска, което от военна гледна точка е доста интересно - българите са предимно конници, въоръжени с лъкове, саби и копия (дълги и къси), докато славянските бойци са изключително пехотинци, воюващи с мечове, брадви, лъкове, но различни като конструкция, копия и щитове. Надмощието, както показва историята, в крайна сметка е за българите. В този период българите и франките унищожават някога могъщия Аварски хаганат, с център територията на днешна Унгария, и дори за известно време водят война, макар и предимно чрез славянските си "клиенти". Българите срещу империята на Карл Велики поне на мене ми звучи доста перспективно.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Прескачаме филмираните войни на цар Симеон и след края на неговия "Златен век" се озоваваме в епохата на нашествие на нови варвари. Идващите от далечния Сибир маджари, печенегите "баджанаци", огузката и хазарската напаст, и, ЙЕ, истински викинги директно от Скандинавия в Малкия Преславец на Дунава, спешъл он ЕйчБиОу броудкастинг дъ ню масив кешкръшър енд соу он :) През десети век територията на България се превръща в една от ключовите точки на сблъсъка между северните (и източните) нашественици и отчаяно опитващата се да оцелее средиземноморска цивилизация... Пардон, "отчаяно" е епитет, който по-скоро подхожда за българската държавност от периода, както и за английската. Докато британските острови са включени в империята на Свейн Раздвоената брада и Кнут Велики, Византия успява да отблъсне и най-сериозния викингски удар, предвождан от княз Светослав Ингваревич, като при това, ако вярваме на имперските летописци, реализира и първоначалната си цел, поради която руските викинги са насочени срещу Балканите - завладяването на основния й съперник за политическа доминация на региона - Българската империя/царство. Битките по описанията в изворите са направо чудовищни, в 968-970 г. Дунавската равнина е пълна с викинги и вероятно и с берсеркери, майка плаче поне малка част от това, което се е случило тогава там, да бъде пресътворено на филмова лента/дигитален носител. За илюстрация ще опитам само да изброя основните племена и народи, взели участие във войната на Светослав за завладяването на България и Византия - за и против него:<br />
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Скандинавски викинги (шведи (готи и свеи), норвежци, дани/датчани, "роси", "варяги"), чуди, меря, водь, весь, мурома, мордва, за волжките българи и хазари не съм сто процента сигурен, древляни, вятичи, тиверци, уличи, словени (от Новгород), кривичи, поляни, радимичи, драговичи, печенеги, маджари, кримски готи, араби (предимно от Критското емирство, което неотдавна е върнато под византийска власт от император Никифор Фока), ромеи (от всички територии на империята, не знам дали изобщо по това време има останал някой, говорещ "оригиналния римски", т.е. латински; почти всички ромеи, както показва и името им, са гръкоговорящи), арменци, иверци (грузинци), италийци, вероятно и някои останали неспоменати власи и арбанаси (албанци). <br />
<br />
Една не-толкова-малка "война на народите", чиито политически последствия, макар и не с решаващо значение, обхващат земите от Скандинавия до днешна Сирия и от езерото Ван до Венеция и Виена (въпреки че западната част на Българското царство и на Балканите остава по-слабо засегната). Най-хубавото за филмовото изкуство и за феновете на историята е това, че този сюжет дава възможност за представянето на сблъсъка между толкова различни и атрактивни родове войска, като свирепите викинги и тежковъоръжените конници-катафракти на византийците. Отделно от това събитията притежават и несъмнен трагизъм, свързан с разгрома на Българското царство, чиято източна половина се превръща в полесражение между силите на империята и северното варварство, и династията на Св. цар (княз?) Борис-Михаил Покръстител, която е пленена от император Йоан Цимисхий.</div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7347552987843968464.post-43972652609746713282017-05-26T12:02:00.000+03:002017-05-26T12:02:31.070+03:00Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (1)<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-cWnDLFSORw8/WSfuxEJm53I/AAAAAAAAA8s/-V1OvUnqb003PwZf8Qb-yvJrWZwJCo7rgCLcB/s1600/maxresdefault.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="900" data-original-width="1600" height="360" src="https://1.bp.blogspot.com/-cWnDLFSORw8/WSfuxEJm53I/AAAAAAAAA8s/-V1OvUnqb003PwZf8Qb-yvJrWZwJCo7rgCLcB/s640/maxresdefault.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Сигурен съм, че за повечето исторически фенове, родени през двадесети век, поне част от първопричините за любовта им към историята се крие в някой хубав филм, който са гледали по време на детството си и който ги е впечатлил толкова, че те са пожелали да научат нещо повече по въпроса. Така например беше с мене и филми като "Шака Зулу" или "Рустам и Сухраб" (от осемдесетте години) са нещо, което завинаги ще остане в съзнанието ми с вдъхновението, което ми е дало. Разбира се, не е задължително феновете на историческите филми задължително да станат историци, но любовта към жанра на повечето от нас е вън от съмнение. Радваме се на всеки нов исторически филм, който излиза, макар и често да оставаме разочаровани от неумението или немарливостта на някои режисьори. За мене, както и за много други, едни от най-любимите са филмите, които пресъздават антични и средновековни битки. Най-добрите от тях обаче са онези, които следват историята максимално плътно и не допускат дразнещи грешки, които лесно биха могли да бъдат избягнати с помощта на консултант-историк. Един неприятен за мене пример от последните години е иначе доста популярният сериал "Викинги", където силно гримираните и напомнящи съвременни "метъли" герои въртят брадвите, които неслучайно в археологията са наричани "двуръчни", с една ръка и се бият без шлемове и щитове, но при това размазват жалките си врагове все едно ...става въпрос за битка на улиците на Хамбург между пънкари и скинари! Но справедливостта изисква да признаем, че се срещат и хубави филми, в които битките са пресъздадени с по-голяма правдоподобност и не дразнят чак толкова.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Както показва заглавието, в този материал искам да изброя няколко епични антични и средновековни битки, от чието пресътворяване на филмовата сцена съвременният зрител само би спечелил и които по една или друга причина досега са били пропускани от режисьорите и спонсорите. Друга особеност на изброените е, че всичките са свързани не само с балканската, но и с българската история или поне с тази на народите, които са обитавали териториите, в които се простира днешната българска нация. Започвам хронологично отзад-напред:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Войната на Лизимах срещу гетите. Абсолютно епичен конфликт, който напомня на онзи на персийския цар Дарий срещу скитите няколко века по-рано. Зрителят ще има възможност да се наслади на битки между дисциплинираните македонски фалангисти с копия (сариси), дълги по няколко метра, пелтасти с малки щитове и мечове, прашкари, гети и други траки с криви мечове (ромфеи), от които Джордж Мартин е взел вдъхновението за напомнящите доста на цигани "дотраки" от "Игра на тронове", което, разбира се, е неправдоподобно, доколкото циганите никога не са били исторически засвидетелствани като войнствени номади (макар че СА известни като номади, което е и вероятната причина, заедно с румънската и българската родина на наводнилите в наше време Европа балкански цигани, режисьорите да ги изобразят по този начин в сериала... 'Ма нейсе, няма да му търсим кусури повече, нали е фентъзи!), бойни колесници и конници без стремена. Би било уникално, заснето в степите на Добруджа!</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Нашествието на келтите на Балканите през III в. пр. Хр. и по-точно битките с македонските царе, за които имаме по-подробни данни. Галски бойци а ла Астерикс (бъзикам се, но пък галските воини наистина са били впечатляващи) и всички родове войска, изброени по-горе, плюс бойни слонове, доведени на Балканите чак от Индия и Африка. Да добавим, че според античните писатели по това време на нашия роден полуостров все още се срещат лъвове и то именно в района на днешната географска област Македония - между реките Струма/Места и Вардар. Така че е напълно възможен (и реалистичен) и един местен вариант на "Призрака и мрака", развиващ се преди ок. 2000 години. Дали Спартак е тренирал смелостта си в лов на лъвове с копия, подобно на масаите от XIX в.?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- По-късните нашествия на келтите и съюзените с тях тракийски племена (сред които и това на медите, към което принадлежи легендарният Спартак/Спарадок) срещу Гърция, при които бива опустошено дори и известното светилище на Делфи. Тук вече в играта се намесват и римските легиони в своя "класически" вариант.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
- Прескачаме няколкостотин години и се прехвърлиме към нашествията на едни от най-дивите и войнствени германски варвари - готите, пристигнали на Балканите от далечните земи на Южна Скандинавия. В битките при Абритус и Адрианопол тези presumably русокоси, високи и свирепи диваци, въоръжени с дълги железни мечове и брадви, успяват да убият цели двама (или трима, ако броим сина на Деций) римски императори. Нима това не си заслужава заснемането - римските императори обикновено не са имали навика да загиват по време на сражения и това се е случвало извънредно рядко?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Владислав Ивановhttp://www.blogger.com/profile/15822539352471796713noreply@blogger.com0