Сръбското кралство и Българското царство в борбата за политическо влияние над земите по Долния Дунав в края на 13 в.

Започвайки откъм средата на 13 в., източноевропейските християнски държави понасят значителни удари от монголските нашествия в Европа, първото от което е предвождано от хан Бату и се състои между 1236 и 1241 г. Това може да бъде отнесено както към Сръбското кралство и Второто българско царство, така и към техния най-могъщ северозападен съсед – Унгарското (или Маджарското) кралство. В резултат на многократните набези обширни райони са опустошени и обезлюдени, а, след оттеглянето на татарите  на изток, над владението на много от тези земи се оформя политически вакуум. Една такава област през последната четвърт на 13 в. са земите по Долния Дунав, представляващи вече от десетилетия своеобразна „буферна” гранична зона между България и маджарите. В разгорялата се борба за политическия контрол върху тях се включва и Сръбското кралство, което именно от тези времена придобива трайни интереси в споменатия регион.

 Най-силната държава, която има претенции към владението на земите, простиращи се от двете страни на Дунава от Белград до Видин, е Маджарското кралство. С постепенното стабилизиране на страната си след претърпяното пълно татарско опустошение, унгарските крале скоро опитват да си възвърнат загубения контрол над тези райони. Във връзка с този опит в изворите се появяват първите споменавания на „размирници”, които предизвикват сериозни проблеми по границите на кралството – братята Дърман и Куделин в Браничево, Шишман във Видин и Литовой и Бърбат в Олтения. Изброените „размирници” всъщност са феодални владетели, които са се възползвали от анархията, царяща в територията между Сръбското кралство на юг и Карпатите на север, и са установили властта си над споменатите части от него (имената на някои от тях сочат кумански произход, което най-вероятно означава, че са принадлежали към феодалната върхушка на този степен народ, който наскоро е емигрирал на Балканите и в Унгария, спасявайки се от татарите). Маджарското кралство се стреми да консолидира отдавна планираната си стратегия за експанзия на югоизток чрез изграждането на военноадминистративни провинции – т.нар. „банати” (сред които най-важни са тези в Мачва и Северин) и разполагането на големи групи военнозадължено население в огромното по площ Трансилванско воеводство, което се намира в съседство. Завоевателните планове на маджарите включват прякото завладяване или поставянето под васална зависимост на влашката равнина, Сръбското кралство и областта от Браничево до Видин. Независимите на практика (макар и някои наши автори да се опитват да докажат васалитета им към българската корона) „размирни” велможи по югоизточната унгарска граница са едни от първите, които оказват ожесточена съпротива на маджарските амбиции. Между тях като своеобразен „принцепс” с влиянието и големината на владенията си изпъква Шишман, владетелят на Видин, който в различните извори е наричан „български деспот”, „княз”, „крал” и дори „цар”!

Войната на Унгарското кралство срещу споменатите непризнаващи неговото върховенство владетели на югоизток се оказва продължителна и ожесточена, като се води с различен интензитет през 80-те и 90-те год. на 13 в. Въпреки неособено ясната хронология, изглежда че началото на военните действия в региона съвпада с първото десетилетие от възцаряването на унгарския крал Ласло IV Кун (или Куман, 1272-1290, „куни” е маджарското название на „куманите”). Горе-долу по същото време братята Дърман и Куделин завладяват и отцепват Браничевската област от кралството, а на север от Браничево избухва масов бунт на куманите, заселени на маджарска територия, водени от някой си Олдамур (който понякога е идентифициран с деспот Алдимир, по-малък брат на търновския цар Георги I Тертер „Стария” (1280-1292)). Във влашката равнина пък воеводата Литовой и брат му Бърбат отхвърлят васалитета си към Ласло IV. Едновремеността на всички тези събития може би насочва към някаква тяхна координираност, която би могла да се свърже с избухването на конфликт между маджарите и куманите.

Първият контраудар срещу отцепниците Унгарското кралство нанася срещу онези от Влашко, към които (вер. от Трансилвания), начело на силен отряд, е изпратен изтъкнатият военачалник магистър Георги, който съумява да ги разбие. В решителното сражение намира смъртта си воеводата Литовой, а брат му Бърбат е взет в плен. Васалната зависимост на тяхното княжество към Унгария е възстановена. Отново в първата половина на 1280-те г., застанал лично начело на войската си, младият унгарски крал Ласло IV разгромява въстаналите кумани на Олдамур при езерото Ход (в панонската равнина), но не успява да спре голяма част от тях да се изтеглят в съседни страни. Впоследствие, между 1282 и 1284 г., Ласло IV и споменатият магистър Георги правят няколко опита да се справят с Дърман, Куделин „и българите” (последното е споменато дословно в изворите), но този път те са онези, които претърпяват поражение. Така през 1284 г. Ласло IV предава пограничните с Браничево маджарски територии Мачва и Босна на своя васал, сръбския екскрал Стефан Драгутин, на когото се пада отговорността да продължи борбата срещу Дърман и Куделин. Злощастният за маджарите конфликт завършва с внезапно татарско нахлуване, предвождано от всесилния по онова време темник Ногай и неговата политическа марионетка - ханът на Златната орда Талабуга (1287-1291 г.). Монголите опустошават територията на кралството, а тяхната инвазия там (твърде) вероятно не е просто случайна, а има връзка с тогавашната война между Ласло IV и неговите васали и „сепаратистите” Дърман и Куделин. Последните, както става ясно скоро след това, признават сюзеренитета на Ногай, впрочем следвайки в това отношение съвременните им търновски царе. Споменаването на „българите” сред съюзниците на двамата братя вер. подсказва и за намесата на войските на цар Георги I Тертер, който по произход също е куманин.

След преживяното (поредно) опустошение и оттеглянето на силите на „Златната орда” Маджарското кралство изпада във вътрешна криза, която съвпада с последните пет години от управлението на Ласло IV Куман (т.е. 1285-1290 г.). В избухналите междуособици кралят се обръща за помощ към Ногай и така монголите продължават да нахлуват и да разоряват Унгария. Междувременно Стефан Драгутин от Мачва се опитва да подчини със собствени сили братята Дърман и Куделин, които, изправени пред тази нова заплаха, също търсят съдействието на Ногай. Последствията от това се изразяват в поредното татарско нашествие в южноунгарските земи – този път проведено от експедиционен корпус, който застава под личното водачество на Дърман и Куделин (ок. 1290 г.). Начело на татарите, браничевските владетели разгромяват Драгутин, успяват да завладеят голяма част от Мачва и дори се опитват да нахлуят в Южна ("Същинска") Унгария, но са спрени при р. Сава от маджарския военачалник магистър Угрин. След последвалото изтегляне на татарите братята запазват завоеванията си в Мачва за ок. година. Междувременно Драгутин намира убежище и подкрепа на юг при брат си, крал Стефан Милутин (1282-1321), който по това време господства над по-голямата част от т.нар. „същински” сръбски земи ("Рашка" или "Раса"). Впоследствие двамата сръбски владетели обединяват силите си, събират голяма армия и в 1291 г. извършват контранастъпление срещу Дърман и Куделин в Мачва и Браничево. Последните този път не успяват да устоят на нападението, териториите им, вкл. и главаната им твърдина Браничево, са завладени, а те самите са принудени да се спасяват с бягство при сюзерена си Ногай. След този епизод Дърман и Куделин не се споменават повече в историческите извори и по-нататъшната им съдба остава неизвестна.

„Наред” сега идва последният от „размирниците”, „българският цар” или „деспот” Шишман, чиято резиденция се намира във Видин на Дунава. Той вече трябва да се справя не с унгарците, чиято държава е раздирана от междуособни борби, а с „поелите щафетата” от тях сърби. Забележително е, че не последните, а именно неизвестният до този момент Шишман нанася първия удар, при това не срещу Драгутин, а срещу „по-силния” брат – крал Милутин. Неговият поход по всяка вероятност се провежда по желание на Ногай и може би като отмъщение за съдбата на неговите васали Дърман и Куделин, тъй като изворите мълчат по въпроса за каквито и да било предишни сръбски предизвикателства към Видин. Посоката на този поход и последвалите събития вер. свидетелстват за ролята на Милутин като главен инициатор и виновник за разгрома на ногаевите васали. Начело на войска, която в по-голямата си част е съставена от татари, Шишман нахлува дълбоко в територията на Същинска Сърбия, достигайки чак до областта Хвостно в Северна Метохия (разп. в близост до седалището на тогавашната Сръбска архиепископия в Печ). При Хвостно обаче Шишман е разбит и принуден да се върне обратно. Милутин го преследва чак до столицата му Видин, която обсажда и успява да превземе. Шишман, подобно на Дърман и Куделин, е принуден да се спасява с бягство. Това сръбско завоевание обаче съвсем не е трайно като браничевското: скоро Милутин научава за готвещ се против него поход от Ногай, при когото е намерил убежище Шишман. Заплахата от страна на татарите очевидно е счетена за твърде опасна от сърбите, тъй като след получаването на тази новина кралят веднага връща Видин на Шишман. За скрепяване на мирните взаимоотношения помежду им синът на Шишман - Михаил е сгоден за дъщерята на Милутин Анна-Неда. Нещо повече: без да е претърпял поражение на бойното поле, Милутин се признава за татарски васал и изпраща собствения си син, по-късния крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), като заложник в двора на Ногай. По този начин, в самия край на 13-ти в., започналата сръбска експанзия на североизток е спряна. Единствената придобивка, която остава на сърбите от продължителните и ожесточени военни конфликти (и то за Стефан Драгутин), е областта на Браничево. Показателен за ролята, която Ногай играе на Балканите тогава, е фактът, че по същото време в Търново започва да управлява цар Смилец (1292-1298), чието управление с основание е характеризирано в съвременната историография като „връх на татарската хегемония в България”. Може би най-значимият успех, който Смилец постига в краткото си и безславно царуване, е омъжването на дъщеря си Теодора (която впоследствие става майка на най-великия средновековен сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355)) за Стефан Дечански. Последното по всяка вероятност се превръща във факт след завръщането на знатния заложник в родината му. „Татарската хватка” над Балканите е отслабена едва след смъртта на Ногай в избухналата гражданска война между него и новия хан Токтай (1291-1312).

                В заключение можем да кажем, че в последните две десетилетия на 13 в. Сръбското кралство (което тогава е разделено на две между двамата братя Стефан Драгутин и Стефан Милутин) „иззема” от ръцете на Унгария ролята на главен съперник на Второто българско царство за политическото върховенство над земите по Долен Дунав от Белград до Видин. В тази борба България взима участие по-скоро индиректно – като подпомага практически независимите местни владетели като Шишман, Дърман и Куделин – факт, за който можем да съдим само от беглите и косвени споменавания в изворите. При това не бихме могли да бъдем сигурни дали това подпомагане – ако изобщо го е имало - не се е извършвало по-скоро по давление на фактическия управник на „Златната орда” - темника Ногай, отколкото като някаква самостоятелна политическа инициатива на подчинените му търновски царе. По това време татарското превъзходство над местните владетели е съкрушително и всъщност именно „Златната орда” е основният политически фактор, който влияе върху промяната на владението на споменатия район. Това е явно както от съдбата на многократно разоряваното Унгарско кралство, така и от ефикасната (поне в случая с Шишман Видински) поддръжка на „размирните” владетели по югоизточната му граница, които de facto не са нищо повече от татарски подставеници. Не на последно място по значение е и фактът, че само при споменаването на заплахата от страна на Ногай, непобеденият до този момент сръбски крал Стефан Милутин е принуден да се признае за негов васал, да изпрати най-големия си син за заложник в двора му, да върне Видин на плячкосвалия преди това из цяла Сърбия „обикновен” властел Шишман и да омъжи дъщеря си за неговия син.

Средновековен български флот (продължение) - някои успоредици и паралели от края на ВБЦ и началото на Османската империя - част I

В тази публикация няма да се впускам в кой знае колко задълбочени анализи и/или изследвания на регионалната или глобалната геополитика, нито пък ще се стремя да правя някакви зашеметяващи сравнения и паралели - било то със Запада или Изтока, Севера или Юга, да разнищвам спорни тези, отдавайки предпочитание на тази или онази, да се впускам в някакви обширни пледоарии и хипотези,понякога нестъпващи на пряка, а по-скоро на косвена фактологична база и тн. Целта ми е по-скоро по-простичка, а именно: да проследя накратко някои обстоятелства около житейската съдба на един средновековен българин, един от малкото наши предци от кр. на XIV и нач. на XV в., за които изобщо разполагаме с някакви подробности. Става въпрос за първородния син на последния цар на Търново - Йоан Шишман, българският престолонаследник Александър Шишман или, ако предпочитате, Искендер Шишманоглу (срещал съм последната турко-българска фамилия и във вариант "Сосманозоглу").

Въпросната личност често и с основание е представяна в изключително негативни краски в българската средновековна историопис - но, държа да отбележа, става въпрос по-скоро за по-близки до нашата съвременност писания, нежели до времената XIV или XV в. Причините за това са лесно обясними: става въпрос за ренегат, отрекъл се от собственото си християнско и българско име, приел исляма пред трупа на обезглавения си баща, за да бъде не само пощаден, но и провъзгласен от отцеубиеца си за негов елитен служител и военачалник. Постъпката на Александър/Искендер наистина трудно би могла да бъде характеризирана по друг начин освен като отвратителна според днешните морални норми, а спрямо тогавашните - като дори още по-отвратителна. За средновековния начин на мислене от тези части на света, измяната на народ и бащината кръв вероятно е изглеждала (както и за нас) щокираща, но сигурно дори още по-ужасно му се е струвало предателството на най-важното за него нещо, на Бога; промяната на религията, приемането на едно враждебно спрямо "вроденото" ти вярване, в името на борбата срещу което дори в съвсем близки до акта времена са били убити и продължават да загиват на бойното поле, дръвника, кола и къде ли още не, толкова десетки и стотици хиляди непожелали да открият някакъв подобен на Александровия компромис (ако се изразим, както е модерно, съвременно-толерантно или "толерастки", както е популярно напоследък), т.е. да се примирят с това мъже и жени...

Но не тази постъпка на Шишманоглу е онова, което ни интересува в случая, макар че мястото, на което е извършена, също има нещо общо със заглавието на темата, т.е. "някои паралели относно средновековния български флот".

Започвайки с паралелите, трябва да отбележим, че смъртта на цар Йоан Шишман, която дълго време е представлявала загадка за научноисторическата общност, напоследък вече трябва да се приеме за напълно изяснена в нейните основни аспекти като напр. датировка и локализиране. Съгласно текста на една кратка турска летописна бележка, която ни дава най-много подробности около случая, османският султан Баязид I Йълдъръм ("Светкавицата", 1389-1402) нарежда царят да бъде убит на връщане от един свой голям боен поход, насочен против влашкия войвода Мирча чел Батрън ("Стария"), по време на който се състои прочутата битка при Ровине (в която, между другото, загиват такива емблематични за балканската история фигури като Крали Марко и "адашът" на последния византийски император и негов фактически "кръстник" - деспот Константин Драгаш). Това се случва през лятото на 1395 г., време, когато Шишман трудно би могъл да бъде наречен "цар", освен по титла, която обаче и анонимният автор на турската летописна бележка му отказва, назовавайки го просто "господар на Никопол". Близо до началото на 24-тата година от своето управление, бащата на Александър и Фружин е изгубил преди две години своята столица Търново, превзета от първородния Баяиздов син Сюлейман Челеби, изгубил е по-голямата част от земите, които е наследил - включително Дръстър (Силистра), цялата територия на днешното Лудогорие, Овеч (дн. Провадия), всички земи на юг от Стара планина, София с прилежащото й поле и планините наоколо...Това, което му остава,по всяка вероятност влиза в границите на по-късния турски "Никополски санджак", за чийто обхват нямам точна информация, но той едва ли е бил особено значителен - ивица равнинна земя, следваща течението на Дунава, на юг и, понякога, но в по-редки случаи, на север от великата река. Най-важните крепости тук винаги са били тези, охраняващи бродовете, т.е. местата, където преминаването на реката е можело да се извърши по най-лесен начин. Последната столица на Шишман и съответно на Търновска България - Никопол, е охранявала един такъв важен брод - както впрочем и истинската "последна столица" на средновековна България - Видин.

По няколкото отбелязвания в изворите, с които разполагаме, можем да заключим, че Никопол е бил любимата крепост на Йоан Шишман и той е предпочитал да резидира там дори повече, отколкото в Царевия град Търнов. Ето тук ще "начертаем" първия паралел - последният цар на Средновековна България, чиито владетели, както твърдят някои, не се интересували и дори изпитвали неприязън и отвращение към всякакъв вид кораби, флотско дело и прочие, обичал най-много от всички свои крепости не друга, а едно...пристанище - е, ок, наистина речно. Речно, речно, но пък пристанище (по воден път, считан и до ден днешен за твърде важна транспортна артерия, свързваща Средна с Източна Европа)! И как се стига до смъртта на царя? - Тук веднага стигаме до втория паралел! Османската армия разбива воеводата Мирча при Ровине някъде през пролетта на 1395 г., но претърпява такива тежки загуби, че се отказва да го преследва и се връща обратно на юг. Баязид, може би неслучайно, избира пътя през Никополския брод, т.е. през столицата на своя васал - българина Шишман. Българите контролират брода, владеейки и двата подстъпа към него, укрепени с по-голяма (Никопол) и по-малка (Холъвник) крепости съответно на южния и северния бряг. Явно достигайки до Холъвник Баязид поисква от васала си да му даде кораби, за да се прехвърли през реката. Тъй като Шишман изпълнява искането, от това ние разбираме, че царят е имал кораби, т.е. флота. Искането на османския султан, който, впрочем, по това време се грижи доста за собствения си флот и се опитва да създаде значителен военноморски контингент, както разбираме от други източници, е отправено именно към българския цар, а не към някой друг. Баязид, трябва да му се признае, винаги е бил прагматичен, той не би поискал от някой нещо, което няма или не умее достатъчно добре. Друго нещо е това, че той, като "примерен" завоевател, всъщност направо като образец за епохата си; качество, на което до голяма степен дължи и прякора си, отлично е съзнавал нуждата си от силен боен флот, за да може да громи вразите си и те да не могат да му се измъкнат и по вода, а не само по суша. В тази връзка е интересно например, че ок. 2 години по-рано султанът възнамерява да натовари друг свой, дори още по-именит васал - константинополският "цар", василевса Мануил II Палеолог, със службата на...адмирал на своя флот, за да го поведе срещу вече от дълго време прочутите в Евксиниския понт като отлични мореплаватели и пирати турски емири на Синоп...И защо точно василевса, ще кажете вие, а аз пък си мисля, че е защото Мануил по това време разполага с голям опит в мореплаването, доказал се е един вид, включително и в морски битки (пътешествал е до Италия, пребивавал е известно време по егейските острови, водил е сражения с пирати и ги е побеждавал, а сигурно и с враговете си генуезци, имал е възможност да се учи от своите съюзници - рицарите хоспиталиери от Родос, едни от най-умелите мореплаватели за времето си) и султанът е искал да използва качествата му срещу турците от Синоп, които без съмнение са били по-напред в това отношение от сродниците си османци. Та...дотук с този паралел, установихме, че Шишман е имал флот, способен да превози една може би десетхилядна, а може би и по-голяма по численост армия, значителна част от която е била конница (т.е. имал е и подходящи за превозването на коне плавателни съдове) от единия бряг на Дунава до другия...и това не са били например салове,просто защото източникът ги нарича по друг начин...

Шишман плаща за лоялността си с главата си, но по всяка вероятност щеше да се прости с нея и без друго, тъй като съдбата му е била вече решена в главата на "хана-светкавица". Същото е било и със сина му: османска политика (и не само османска) от тези времена е била преминалите към вярата на победителя и положилите васална клетва пред него принцове да бъдат третирани с уважение и приобщавани към управленческия апарат. Явно е, че се е разичтало на влиянието и опита на победения, които да бъда използвани в услуга на новата власт, вероятно е имало и един вид "аристократична солидарност", нека не подценяваме и турската или османската аристокрация, която, малко или много, е имала сходен етичен кодекс с източноправославната или западноевропейската военна феодална класа, призвана да "охранява" трудещите се и "божиите хора". Тази тристепенна схема на разделение на обществото е широко известна и, въпреки известните вариации, е приложима към мнозинството от обществата на Стария свят в епохата на Средновековието. По този начин Александър Шишман става Искендер Шишманоглу и, приемайки исляма, се поставя в услуга на османската власт. Този негов акт по всяка вероятност е последван от някои други българи - негови сподвижници или симпатизанти, а други преустановяват съпротивата, считайки я за безсмислена, за което съществуват някои изворови податки. Един епиграфски паметник от тази епоха е напр. българският надпис от Холъвник, който лаконично ни съобщава, че тази крепост се била "обновила при...цар Баазит" и субаша еди кой си. Ще рече, признавайки Баязид за свой господар, Искендер стимулира и част от своите бивши български поданици да признаят султана за свой..."цар" - ефект, който вероятно е съзнателно търсен от последния. Промяната в мисловните нагласи на местните жители по въпроса е демонстрирана красноречиво от надписа, а той всъщност показва не друго, а една тенденция, разцветът на която ще настъпи няколко десетилетия по-късно и която ще наблюдаваме в действията на личности като Генадий Схоларий, Лукас Нотарас или писанията на Критовул. Но понеже с последното съвсем се отдалечихме от морските/речните вълни и палубите на корабите, ще продължим по-късно, следвайки пътя на потурчения "наш" престолонаследник Александър, който след превръщането му в Искендер и провъзгласяването му за османски бей (титла, която точно по това време все пак е равносилна по-скоро на "принц", отколкото на нещо друго) го отвежда в съвсем неочаквана на пръв поглед посока, но пак в близост до "голямата вода"...