петък, 9 декември 2011 г.

Причини и предпоставки за завоевателния поход на ордена на хоспиталиерите срещу о. Родос и архипелага на Додеканезите




      Разформироването на византийския флот от Андроник II Палеолог през 1285 г. поради прекомерните разходи за поддръжката му, ознаменува своеобразния край на борбата на Ромейската империя за възвръщане на загубените й позиции в Средиземноморието и в частност в Егейския басейн. Това се оказва пагубен ход, който позволява на латинските флоти и най-вече на тези на Генуа и Венеция да спечелят огромно превъзходство в надпреварата за контрола над морските пътища в тази част на света. Макар и по-късно византийските управници да осъзнават допуснатата фатална грешка и през следните десетилетия на няколко пъти да полагат отчаяни усилия наново да изградят и поддържат силен флот, най-големите им политически успехи в тази насока се състоят във временното запазване на териториалното статукво по основните морски маршрути. Останалите местни православни сили като напр. Сърбия или гръцките деспотства Епир и Тесалия, които нямат византийските традиции в развитието на морското дело, също по никакъв начин не могат да оспорят латинската „таласократия“. Икономическите последствия от това по мнението на един от най-добрите съвременни изследователи по проблема Мишел Балар се изразяват във включването на Балканите и Егея в една меркантилна икономика, предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Според Балар през XIV в. в района се налага една своеобразна „колониална“ търговска система, при която местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци.

    Военномонашеският орден на Св. Йоан Йерусалимски, наричан накратко и Хоспитала, който след загубата на Акра е установил своята главна квартира в Кипър, ще бъде една от онези латински сили, които ще се възползват възможно най-добре от отслабеното положение на Византия в Егея, завладявайки редица бивши нейни островни територии в архипелага на Спорадите (Додеканезите – б.м., В.И.). Предпоставките за това се откриват не само в слабостта на имперския флот и „лесната плячка“, която представляват византийските острови, но и в неуспешните кръстоносни опити за възвръщането на Светите земи, във вътрешното положение на Кипърското кралство, политическите настроения на Запада и напредващото към Егея настъпление на турските бейлици.

    Престоят на Хоспитала на о. Кипър (1291-1310) условно може да се раздели на два периода. Първият, който продължава от 1291 г. до 1300 г., се характеризира с вътрешни конфликти и липсата на ясно дефинирани цели. Вторият притежава значително по-голяма важност за нашата тема, тъй като през него в ордена се извършват важни промени, които водят до полагането на основите на неговия „нов живот“ на Родос.

    След падането на Акра на 18 май 1291 г. тежкораненият водач на ордена – великият магистър фра Жан дьо Вилие и шепата оцелели от битката хоспиталиери успяват да се доберат до християнски Кипър. Хоспиталът е загубил много от своите опитни братя-рицари, всичките си сирийски владения и доходи, голяма част от архивите си и, може би най-важното от всичко, той е лишен от възможността да изпълнява традиционната си кръстоносна мисия в Светите земи, която е основната причина за самото му съществуване. При все това надеждата за възвръщането на Йерусалим остава. Основният spiritus movens зад бъдещите планове и акции в тази насока са военните ордени на Храма и Хоспитала.

    Още през 1292 г. се провежда събрание – т.нар. генерален капитул на ордена на Св. Йоан, на който град Лимасол в Кипър е обявен за новата му главна квартира. Решението получава официалното одобрение на папа Целестин V (1294 г., VIII-XII), а през 1296 г. Хоспиталът започва в Лимасол строежа на традиционната за ордена болница, предназначена за обслужване на поклонниците. Изборът на Кипър за седалище на ордена не е случаен – островното кралство е най-важната левантинска държава, която все още се намира в латински ръце и вече от близо век представлява отправна точка за атаки срещу Египет и Сирия. Освен това хоспиталиерите разполагат там с обширни и доходоносни владения – замъкът Колоси с неговите плантации от захарна тръстика и богати имоти в Лимасол и Никозия.

    Независимо от сравнително стабилната база, която Хоспиталът успява да изгради в Кипър, в първите години от престоя си там той, подобно на останалите латински и съответно кръстоносни сили, концентрирани на острова, страда от липсата на ясно дефинирани цели. Орденът, разбира се, е активен участник във всички кръстоносни акции от периода. Първата от тях е един своеобразен passagium particulare, проведен през 1292 г. – около година след падането на Акра, който според мен твърде наподобява на някои от по-късните походи на крал Пиер I дьо Люзинян (1359-1369). По същество тази акция представлява преди всичко израз на папската политика за икономическа морска блокада на Египет, наложена от римския понтифекс Николай IV чрез булата Olim tam in generali. Въпросната була забранява християнския износ на оръжия, коне, храни и други стоки за земите на мамелюците. Икономическото ембарго, наложено от папството срещу Египетския султанат, е практика, която продължава през целия XIV в., като бива смекчена едва през 40-те години на столетието – най-вече поради усилията на венецианците.

    Следващите кръстоносни акции, в които Хоспиталът взима участие, са свързани със защитата на Киликийска Армения и надеждите за получаването на помощ за връщането на Светите земи от страна на монголския Илханат в Иран. През 1294 г. магистрите на Хоспитала и Храма фра Одон дьо Пенс и фра Жак дьо Моле присъстват лично на коронацията, която вероятно се състои в столицата на Армения – Сис, на арменския крал Хетум ΙΙ. Управлението на Хетум II е нещастно и изпълнено с вътрешни конфликти. Про-латинските му тежнения се проявяват в близките му контакти с Кипър. Той приема католическата религия и омъжва сестра си за брата на кипърския крал – Амори дьо Люзинян. От своя страна, от базата си в Кипър хоспиталиерите също поддържат силни връзки с Армения. Когато през 1299 г. Хетум II побеждава своите братя Семпад и Константин, които са завзели властта няколко години по-рано, братята-рицари от ордена му оказват известна военна подкрепа.

    С Киликия и походите на монголския илхан Газан (1295-1304) срещу мамелюците се свързва и кръстоносната акция на франките от Кипър срещу сирийското крайбрежие през лятото на 1300 г. През есента на 1299 г. Газан начело на голяма армия нахлува в Сирия, като при Хомс към него се присъединяват арменските войски от Киликия. Още преди да достигне Хомс, илханът пише до краля на Кипър и великите магистри на тамплиерите, хоспиталиерите и тевтонците, като ги кани да се присъединят към него. Неговият пратеник – сирийският християнин Кариедин донася посланието му на острова на 21 октомври. През ноември крал Анри II дьо Люзинян провежда среща с фра Жак дьо Моле и великия командор на Хоспитала, който в качеството си на лейтенант замества намиращия се тогава на Запад велик магистър фра Гийом дьо Виларе. Заради възникналите разногласия между тамплиери и хоспиталиери, латинците не успяват да се споразумеят относно плана за бъдещите акции, макар че Газан им праща и второ писмо до края на месеца. Въпреки това някои франкски феодали като Ги дьо Ибелин и Жан от Антиохия, подкрепени от краля на Кипър, заедно с войска от четиристотин рицари и туркопули и шестдесет стрелци с лъкове и арбалети, дебаркират на територията на дн. Ливан и се опитват да проведат обсада на новия град на Триполи, но операцията им завършва без успех.

    След като монголската армия на Илханата печели редица победи срещу мамелюците, достигайки чак до Газа в Южна Палестина, през лятото на 1300 г. в Кипър се провежда още един подобен съвет. Този път в него освен Анри II и предводителите на ордените участват лично и новият монголски посланик – пизанецът Чоло Бофети и братът на краля Амори дьо Люзинян. Достигнато е до решението да се екипира флот, с който да се извършат военноморски акции и десанти по сирийското крайбрежие. На 20 юли шестнадесет галери и още десетина по-малки съдове потеглят от главното кипърско пристанище Фамагуста под командването на адмирал Бодуен дьо Пикини и Раймон Виконт. Те се отправят към делтата на Нил и извършват дебаркиране там, при което превземат едно селище, освобождават някои християнски пленници и дори се осмеляват да влязат в пристанището на Александрия. След това флотата се насочва на север към Сирия, провеждайки десанти последователно при Акра, Тортоса и Мараклея. При Акра и Тортоса рицарският корпус успява да унищожи малки отряди от мамелюци. След превземането на Мараклея хоспиталиерският отряд, на който е поверена тази акция, се оставя да бъде изненадан от местните мамелюкски сили и губи един рицар и двадесет пехотинци при изтеглянето си. Това е и последната операция на кръстоносната флотилия, която след това се завръща в Кипър.

    По същото време пристига нов пратеник на Газан, който съобщава, че илханът подготвя поредния си поход срещу Сирия и кани франките да присъединят войските си към него в Малка Армения. Амори дьо Люзинян решава да се включи в акцията начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Фра Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала фра Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса. Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад.

    Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова ок. три години, но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от египетски флот от шестнадесет галери. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на политическото присъствие на франките по сирийския бряг.

    Неуспехът на тези кампании представлява пълно разочарование за ордена на Св. Йоан. Хоспиталиерите, свикнали да се радват на пълна автономия в наскоро загубените си обширни владения в Светите земи, се чувстват ограничени в Кипър поради политиката на Анри II, който се стреми да установи силно централно управление над кралството си и се страхува от силата на военните ордени. Той се опитва да наложи поголовна такса от два безанта върху всеки слуга или крепостен, принадлежащ на католическата църква, включително и върху тези на тамплиерите и хоспиталиерите. В един свой документ от 1298 г. папа Бонифаций VIII потвърждава, че кралят се бил отказал от този данък, тъй като разбрал, че по този начин нарушава изконните права на ордените, но предвид големите му държавни нужди и искреното му самопризнание, понтифексът му позволява да го приложи. На следващата година в папското мнение настъпва внезапен обрат – Бонифаций смъмря краля и изрично му забранява да изисква тази такса от който и да е религиозен орден и дори от собствените си поданици. Същевременно на военните ордени е забранено да придобиват нови поземлени имоти на острова без изричното разрешение на краля или папата. През 1299 г. Бонифаций VIII се оплаква, че макар и тази забрана да е била подкрепена от папството, тя се прилага прекалено стриктно. Според него кралят трябва да позволи на ордените да закупуват поне малки имоти. Този папски протест няма голям ефект и до 1310 г. липсват сведения за разрастване на имотите на Хоспитала на Кипър.  През 1304 г. папата лично моли епископа на Лимасол да помогне на ордена да се сдобие с един съседен до техния Дом в града гръцки параклис. В случая явно става въпрос за опит на братята-рицари да уголемят главната си квартира, но не се знае дали дори това им начинание завършва успешно. Освен закупуването на имоти Анри II забранява на ордените и да налагат такси над собствените си подчинени и да въоръжават кораби без неговото лично разрешение.

    Хоспиталиерите се сблъскват с проблеми не само в отношенията си с автократичния кипърски крал. От самото начало на съществуването си военните ордени неведнъж са срещали силно противопоставяне и сурова критика на запад. Голяма част от останалия църковен клир се противопоставя на широките им привилегии, а към датата на загубата на Акра и общественото мнение в католическа Европа в огромната си част е настроено против тях. Срещу им постоянно са отправяни обвинения в разточителен и изпълнен с грехове начин на живот, гордост, невъздържание, алчност, лъжливост и завист един спрямо друг. Едно от най-сериозните обвинения от този период е това, че поради техните грешки и провали се забавя възвръщането на Светите земи.

    Постоянните критики, следвани от пораженията в „Отвъдморските земи“, водят до появата на серия от предложения за сливането на военните ордени. За пръв път такива са лансирани на събора в Лион от 1274 г. Въпреки отхвърлянето им тогава, идеята продължава да доминира литературните произведения на кръстоносните теоретици след загубата на Светите земи и раждането на своеобразния жанр De recuperatione Terrae Sanctae. Неаполският крал Шарл II д’Анжу, Пиер Дюбоа и Рамон Лул в своите авторски трактати се впускат в разсъждения по проблема около създаването на един велик и обединен военномонашески орден, чиито богатство, сила и дисциплина според тях биха били непобедими. Някои от теоретиците приемат и че великият магистър на новия орден ще бъде новият крал на отвоюваното Йерусалимско кралство – т.нар. от Рамон Лул Bellator Rex. Изглежда и че обединението на ордените е една от мерките за спешното възвръщане на Светите земи, възприети от папа Николай IV непосредствено след падането на Акра през август 1291 г. Именно в този момент той нарежда на всички католически архиепископи да обявят сливането на тамплиерите и хоспиталиерите на своите провинциални синоди. Но прокламираното обединение не се случва, а в същото време папата явно не е съвсем уверен в действията си, тъй като изпраща писмо до френския крал Филип IV, в което го моли за съвет по въпроса.

    Проблематичният въпрос е повдигнат отново при папа Бонифаций VIII и неговия наследник Климент V, който е първият предстоятел на католическата църква, който прехвърля седалището си от Рим в Авиньон. През 1305 г. великият магистър на тамплиерите фра Жак дьо Моле написва мемоар върху така упорито предлаганото сливане на ордените на Хоспитала и Храма, който адресира до папа Климент V. В него той аргументира схващането си, че не само че би било безчестно за двата древни ордена да бъдат слети, но и различията в тяхното устройство и статути биха довели до неразрешими спорове. На първо място сред възможните причини за това той отбелязва дублирането на постовете в двата ордена. След това изтъква аргументи, че обединението със сигурност би довело до намаляване на благотворителната и военната им активност. Според него ордените без съмнение могат да събират повече пари от вярващите ако са разделени. В мемоара си дьо Моле потвърждава съперничеството между хоспиталиерите и тамплиерите, но го оправдава, сравнявайки го с това между доминиканците и францисканците и посочвайки благотворното влияние на съревнованието между ордените. Великият магистър уверява, че въпреки взаимната завист, която съществува между Храма и Хоспитала, тя никога не е накърнила способността им да взимат съвместно участие във военни кампании и че братята от тях никога не са проявявали открита враждебност един спрямо друг – едно изказване, което не е съвсем вярно (ако се върнем назад във вече двувековната им съвместна история). Фра Жак дьо Моле изброява и новите проблеми, които според него биха се появили при сливането на ордените. Така например той смята, че предложението преобладаващата част от членовете на водещите ордени да бъде разположена в Изтока е нерелевантно по ред причини. Сред тях се споменават това, че ще трябва да се изпращат прекалено много припаси от Запада за мнозина, които биха били от твърде малка полза в Сирия – тези, които са твърде стари, твърде мекушави или просто frères des mestiers (т.е. членове на ордените, които се занимават с полска и занаятчийска работа – б.м., В.И.), които не биха допринесли особено за подсилването на християнското войнство в „Отвъдморските земи“. Освен това прехвърлянето на повечето братя в Ориента би довело до поверяването на имотите на ордените в ръцете на светски и странични лица, най-вече чрез даване под аренда – едно администриране, което би било усложнено и вероятно слабо ефикасно.

    Най-общо казано, водачът на тамплиерите смята, че двата ордена ще са по-ефективни в подпомагането на бедните, отбраната на поклонниците и воденето на война срещу сарацините, ако запазят независимостта си. Но десет години след появата на този звучащ убедително трактат обединяването на ордените все пак е осъществено – макар и по начин, който се е струвал невероятен на повечето от съвременниците. Орденът на Храма е разформирован, фра Жак дьо Моле е изгорен на клада, а тамплиерските имоти са прехвърлени на йоанитите, чийто велик магистър е натоварен с водачеството на кръстоносен поход към Леванта.

    Заплашен от разформироване поради суровите критики на Запад, орденът на Хоспитала страда и от вътрешни проблеми. Великият магистър фра Жан дьо Вилие (1284/5-1293/4), оцелял след битката при Акра, умира някъде между 29 октомври 1293 г. и 30 септември 1294 г. На негово място хоспиталиерите избират фра Одон дьо Пенс (1294-1296), който още през далечната 1273 г. заема висшия пост на драпиер на ордена . Една по-късна летописна традиция твърди, че по времето, когато става глава на йоанитите, фра Одон вече се намира в преклонна възраст и освен това е религиозен фанатик. Неговото твърдо и авторитарно управление е посрещнато с негодувание от мнозинството от братята-рицари. Доказателство за това е събирането на група висши представители на ордена, начело с великия командор фра Бонифас дьо Каламандрасен и бъдещия велик магистър фра Гийом дьо Виларе в Рим през 1295 г. Независимо от великия магистър тази хоспиталиерска фракция представя на папския двор предложения за реформи в структурата на ордена. Според тях властта над йоанитите трябва да се постави в ръцете на седем върховни управници, т.е. по един брат от всеки от главните райони, на които се базира административното разделение на ордена (т.нар. langues или „езици“, основани върху народностните или лингвистичните разлики на членовете на Хоспитала – б.м., В.И.). Всеки от тях трябва да бъде назначен за diffinitor, като великият магистър ще действа като такъв за своя собствен „език“. На теория последният вече е задължен да се съобразява с възгледите на конвента на ордена при взимането на решения, но според „заговорниците“ тази реформа би ги уверила, че това правило ще бъде спазвано de facto. Съгласно предложението им всички въпроси трябва да бъдат решавани тайно чрез мажоритарен вот. Папа Бонифаций VIII се въздържа да приведе в действие предложените реформи, но, загрижен за състоянието на Хоспитала, в крайна сметка се поддава на натиска на фра Гийом дьо Виларе и на 12 август 1295 г. пише на фра Одон, порицавайки го за неспазването на статутите и обичаите на ордена и нареждайки му да поправи поведението си. Великият магистър не се вслушва в папското предупреждение и малко по-късно е призован в Рим, за да отговаря лично на отправените срещу него обвинения. Той умира на 17 март 1296 г. по време на пътуването си от Кипър към Италия.

    Няколко дни след това, на 26 март, фра Гийом дьо Виларе, приор на Сен Жил, е избран за велик магистър от генералния капитул на Хоспитала в Лимасол. Той стои начело на ордена от 1296 до 1305 г., но пристига на Изток едва през 1300 г. Направил блестяща кариера в Западна Европа, в началото на магистратурата си фра Гийом дьо Виларе явно възнамерява да продължи да резидира там. Нежеланието му да отпътува към Леванта е лесно обяснимо, тъй като по това време центърът на владенията и благосъстоянието на ордена без съмнение се намира именно на Запад. Но баилите на конвента на Хоспитала, които се намират в Кипър, не смятат да толерират отсъствието на великия магистър. Отсъствието му от Кипър се намира в пълен разрез с приетите по-рано статути.

    След 23 август 1297 г. великият магистър провежда в Западна Европа генерален капитул на ордена, който се мести от Авиньон до Марсилия. Конвентът на Кипър неохотно се съгласява да изпрати свои представители на него, въпреки съмнителната законност на капитула, който принципно би следвало да се проведе там, където се намира главната квартира на ордена т.е. в Лимасол. Самият капитул дава препоръка на великия магистър да заеме поста си в отредената му според правилата резиденция в Кипър, но той отказва да замине, макар че същото искане, подкрепено този път и от папата, му е отправено отново от конвента в Кипър през 1298 г. Вместо това на 8 май 1299 г. баилите в Лимасол получават от него послание да изпратят представителите си за участие в нов генерален капитул, за който е предвидено да се проведе на 1 август 1300 г. в Авиньон. Същевременно Гийом оправдава действията си пред тях с безредиците в Европа и с липсата на достатъчно средства да дойде на Изток "по достоен начин".

    Този път баилите на ордена на Св. Йоан, които се намират в Кипър, решават да се противопоставят. Те обсъждат извиненията на Виларе и решително ги отхвърлят, след което избират двама посланици, които да отнесат писмения им отговор в Европа. В него те представят собствената си гледна точка: според тях прерогативите за свикването на генерален капитул принадлежат както на великия магистър, така и на конвента на ордена и той трябва да се проведе на мястото, където се намират общите им резиденции. Следователно той трябва да се проведе на Кипър, който е бил избран за главна квартира и седалище на управителното тяло на ордена от генералния капитул през 1292 г. – решение, което е било утвърдено и от папството през 1294 г.

    След този решителен отказ великият магистър най-накрая е принуден да отстъпи пред исканията на конвента на ордена. Някъде между юли и началото на ноември 1300 г. той най-сетне пристига на Кипър, където на 5 ноември председателства генералния капитул в Лимасол. На този капитул е решено, че всички бъдещи подобни събрания ще бъдат провеждани на острова чак до връщането на Светите земи, а статутите, които са били приети на капитула в Марсилия и Авиньон, са анулирани.

    С пристигането на великия магистър на Изток периодът на вътрешна криза в ордена на Св. Йоан преминава. Междувременно на Кипър са настъпили важни промени във военната организация на ордена, които изиграват решаваща роля за бъдещата му съдба.

    Променените обстоятелства след загубата на Светите земи налагат приспособяване към новите условия. Вече базирани на остров, хоспиталиерите задължително трябва да развият свой собствен военен флот, за да оцелеят като политически фактор в съдбините на Леванта и в борбата за отвоюването на Светите земи. Хоспиталът и преди това притежава и поддържа свои собствени кораби. Съгласно договора, сключен с френския град Марсилия през 1233-34 г., йоанитите организират регулярно транспортирането на поклонници, търговци, братя от ордена и припаси до Леванта със своите собствени кораби поне два пъти годишно. Най-ранното споменаване в изворите на хоспиталиерски кораби е от 1165 г. Орденът получава и един кораб като подарък от крал Ричард Ι по време на Третия кръстоносен поход (1189-1191). В запазени документи от XIII в са известни многобройни споменавания на йоанитски кораби, включително и имената на някои от тях, напр. „Св. Йоан“, „Фалкон“ (букв. „Сокол“ – б.м., В.И.), „Грифон“, „Св Андрей“ и др. Показателен за уменията на хоспиталиерите в мореплаването е фактът, че когато френският крал Луи IX Свети започва приготовленията за провеждането на своя кръстоносен поход (Седми в официално приетото в съвременната историография номериране – б.м., В.И.) и нарежда да бъдат построени двадесет големи кораба за войската си, за техен прототип е използван йоанитският кораб „Контеса“ (т.е. „Графиня“ – б.м., В.И.).

    Едно от първите действия на папството след превземането на Акра е да окуражи военните ордени да запазят военната си активност в Изтока – но вече по-скоро по море, отколкото по суша. През януари 1292 г. Николай IV дава официално разрешение на великите магистри на Храма и Хоспитала да използват корабите си, за да подпомогнат арменците от Киликия. В края на предходната година той вече им е заповядал да построят флот и е дал пари на хоспиталиерите за това начинание. Свидетелство за това представлява едно запазено писмо от папската канцелария, което е адресирано до великия магистър фра Жан дьо Вилие – в него е отбелязано отпускането на 5 000 флорина от Апостолическата камера за финансирането на изграждане на хоспиталиерски флот. През 1293 г. е приет един статут, който демонстрира, че орденът вече се намира в напреднал процес на организиране на боен флот, командван от братя-рицари. Той отбелязва, че в случай, че липсват frères darmes (т.е. братя-рицари – б.м., В.И.) на борда на корабите, то тогава frère de marine (братята-моряци), посочени от командора, трябва да встъпят в командване на галерите и другите съдове и че взетата плячка трябва да постъпва в хазната на Хоспитала. Изглежда, че йоанитите успяват доста бързо да се преквалифицират от предимно сухопътна в предимно морска сила, тъй като в кръстоносния си трактат LConseil du Roi Charles, написан между 1292 и 1294 г., неаполският крал Шарл II д’Анжу споменава за наличието на поне десет хоспиталиерски галери на Кипър , а в един свой документ от 1297 г. папа Бонифаций VIII подчертава ролята, която бойният флот на йоанитите играе във войната срещу исляма.

    В тази връзка се набелязват и промени във вътрешния състав на ордена. В 1299 г. за пръв път в историята му в йерархията на ордена на Св. Йоан е засвидетелствана военноморската титла „адмирал“. Многозначително изглежда фактът, че нейният пръв носител е провансалецът фра Фулк дьо Виларе, племенник на великия магистър Гийом дьо Виларе, когото по-късно наследява като върховен глава на Хоспитала. Според статутите, приети или през същата година или малко по-рано, адмиралът притежава върховното командване над всички галери или други съдове, които орденът възнамерява да въоръжи. Той разполага с правата да наема по свое усмотрение галери, бойци и моряци, използвайки средствата на общата хазна на ордена. Гореизброените се поставят под негово командване, когато се намират по море или на док, но ако маршалът на ордена се намира във флота, то върховното предводителство преминава към него. При дебаркиране на сушата се предвижда бойците да бъдат водени от командора на рицарите. Екипировката се осигурява от великия командор на ордена. За заплата на адмирала са предвидени сто сарацински безанта на година от взетата плячка, които се заплащат от хазната в случай, че плячката не е в достатъчно количество, и осигуряване на продоволствия през целия период на служба. Същевременно папството продължава активно да се интересува от хоспиталиерския флот и през 1306 г. се застъпва за братята-рицари в поредния им спор с крал Анри ΙΙ дьо Люзинян, който се опитва да им забрани да въоръжават кораби, без да му заплащат данък за това.

    Бързото развитие на флотата позволява на Хоспитала да вземе активно участие и да изиграе една от водещите роли в ентусиазираните, но безрезултатни кръстоносни кампании, които се водят в Леванта в кр. на XIII и нач. на XIV в. Докато е на Кипър, орденът проявява по-специален интерес към Киликийска Армения, може би и с намерението да прехвърли там главната си квартира. Йоанитите разполагат с обширни имоти в Армения и се ползват с добри връзки в кралския двор на Хетумидите. Статутите на Хоспитала, приети през 1300 и 1301 г., показват че братята-рицари все още извършват регулярни плавания до тази страна под началството на висши офицери от ордена. Самият велик магистър фра Гийом дьо Виларе предвожда две значителни военни експедиции дотам и престоява известно време на азиатския континент. По всяка вероятност това става по личното настояване на крал Хетум ΙΙ, чиито владения по това време са подложени на силен мамелюкски натиск, който го принуждава да търси външна подкрепа. Освен това Армения все още заема важно място в някои от кръстоносните планове на Запада. Изтъкнати теоретици и познавачи на политическата ситуация в Близкия изток като Оте дьо Грансон, Фиденцио от Падуа и Хайтон (или Хетум – б.м., В.И.) от Горигос препоръчват използването на кралството като база за бъдещия кръстоносен поход за отвоюване на Светите земи. Тази идея обаче е категорично отхвърлена в трактатите на великия магистър на Храма фра Жак дьо Моле, венецианеца Марино Санудо Стари и крал Анри ΙΙ дьо Люзинян. Хоспиталиерите също се дистанцират от подобни планове в трите кръстоносни проекта, които представят на папата между 1305 и 1308 г. Пренебрегването на Малка Армения в тези трактати вероятно е свързано и с наскоро придобития опит от експедициите на фра Гийом дьо Виларе.

    Великият магистър умира на Кипър малко преди 3 ноември 1305 г. Той е наследен от племенника си фра Фулк (Фолко – б.м., В.И.) дьо Виларе, който преди това заема постовете на адмирал и велик командор на ордена, а от 1303 г. действа и като заместник на великия магистър (с титлата лейтенант или лейтенант-магистър – б.м., В.И.). По това време фра Фулк вече е известен като способен администратор, притежава голяма компетентност във финансовите дела и се ползва с висока популярност в орденските среди.

    Малко след това, през пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство избухва династична криза. Амбициозният титулярен господар на Тир и конетабъл на Йерусалим, Амори дьо Люзинян, планира преврат срещу своя брат крал Анри II. В подготовката на заговора той успява да спечели поддръжката на другия си брат – Емери, който е конетабъл на Кипър; на влиятелната фамилия на Ибелините, на фра Жак дьо Моле и ордена на тамплиерите, както и на по-голямата част от местните нобили. Амори е женен за арменската принцеса Изабел, дъщеря на крал Левон III и сестра на Хетум ΙΙ, което му позволява да разчита и на подкрепата на Киликия. На 26 април 1306 г. една голяма група от рицари, васали, придворни и граждани се събира пред кралския дворец и се заклева във вярност на Амори. Заговорниците подготвят декларации, съдържащи оплакванията им срещу крал Анри ΙΙ. Чрез тях те го обявяват за детрониран поради „лошо управление” и провъзгласяват брат му за „ректор, управител и администратор” на кралството. Списъкът с обвиненията им между другото съдържа и това, че тамплиерите, хоспиталиерите и представителите на останалия католически клир са страдали от неспособността на Анри да раздава правосъдие и им е отказана компенсация за загубите, които са претърпели в Светите земи.

    Макар че хоспиталиерите действително са имали немалко пререкания с краля, в началото те запазват неутралитет в конфликта, докато тамплиерите открито застават на страната на бунтовниците. На 29 април фра Жак дьо Моле и фра Фулк дьо Виларе заемат ролята на посредници между двамата братя Люзиняни. Преговорите продължават повече от двадесет дни и накрая се стига до споразумение. На болния от епилепсия крал се гарантират годишна рента и достатъчно пари, за да поддържа разходите на двора си, като е договорено той формално да се оттегли от власт в провинциалното си имение в Стровилос. През 1307 г. споразумението е удостоверено с грамота, подпечатана от Анри, Амори и великите магистри на Храма и Хоспитала.

    Размириците в Кипър обаче продължават и след тази дата, а положението на Хоспитала се усложнява, особено след като орденът в крайна сметка взима решение да наруши неутралитета си и да застане на страната на детронирания монарх. Съвпадение или логично последствие е фактът, че хоспиталиерите започват своето завоюване на Родос само два месеца след преврата на Амори дьо Люзинян? Липсват категорични доказателства в полза на последното твърдение, но според мен спокойно би могло да се допусне, че това е един от мотивите, инспирирали ордена на Св. Йоан да насочи своевременно силите си към завоюването на гръцкия архипелаг на Додеканезите, а след това да премести от Кипър там своята главна квартира.

    Архипелагът на Додеканезите (букв. „Дванадесетте“ – б.м., В.И.), наричан още и Южни Споради, е разположен в югоизточния край на Егейско море. Той обхваща дванадесет големи и ок. сто и петдесет по-малки острова и се простира покрай югозападния бряг на п-в Мала Азия, южно от о. Самос и североизточно от о. Крит. Най-големият остров, който доминира над останалите и където обикновено се намира центърът на политическата власт над архипелага, е Родос. Наричан от античните поети „островът на слънцето и розите“, той е близо 80 км дълъг и 38 км широк. Според анонимния хронист, известен под прозвището „Тамплиера от Тир“, Родос се намира на пресечната точка на морските маршрути…по пътя, който хората поемат, за да отидат до Египет. Нещо повече – островът притежава добър климат и голямо, сигурно и стратегически важно пристанище.

    Още през античността прочути поети като Омир и Аполоний Родоски възпяват красотите на егейския остров. През епохата на елинизма Родос е независима и богата държава, разполагаща с голям флот и водеща активна търговска дейност. Тук се издига едно от „седемте чудеса на света“ – прочутият Родоски колос. След покоряването на острова от Римската империя, той бавно запада, но неговото прекрасно пристанище никога не престава да функционира. Историята му преди 1306 г. е богата на превратности – той привлича като магнит чуждоземните завоеватели. През 269 г. Родос е нападнат от готите, през 470 г. от исаврите, а ок. 620 г. е завладян за кратко от персите. Арабският халиф Муавия го покорява във втората половина на VII в. и изгражда там мюсюлманска колония. Скоро след това той е възвърнат от Византия, в чиито граници остава твърдо с изключение на една кратка селджукска окупация в края на XI в. По време на Първия кръстоносен поход родоски търговски кораби доставят припаси на обсаждащата Антиохия кръстоносна армия. През 1191 г. и двамата лидери на Третия кръстоносен поход, които са избрали пътя по море към Светите земи – английският крал Ричард I Лъвското сърце и френският монарх Филип II Огюст, минават от там и престояват на острова за известно време.

    След падането на Константинопол под латинска власт през 1204 г. византийският управител на Родос Леон Гавалас се обявява за независим владетел. При разделянето на териториите на империята между участниците в Четвъртия кръстоносен поход Родос е присъден на Венеция, но републиката не предприема нищо, за да го завладее, за разлика от други острови в района като напр. Крит. През 1224 г. никейският император Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), начело на силен флот заставя островите в близост до анатолийското крайбрежие, включително и Родос, да признаят върховната му власт. Леон Гавалас обаче продължава да отстоява независимостта си и след тази дата, като дори се признава за венециански васал. След смъртта му го наследява неговия брат Йоан Гавалас, който е лоялен към Никея. През 1248 г. една генуезка флотилия, пътуваща на изток, за да се присъедини към кръстоносния поход на френския крал Луи IX Свети срещу Египет, изненадващо напада и превзема едноименната столица на острова. След дълги сражения никейските пълководци, изпратени от Ватаци, успяват да си върнат Родос от генуезците някъде преди септември 1250 г.

    Чрез договора, сключен в Нимфеон с император Михаил VIII Палеолог през 1261 г., Генуа се сдобива с извънредно силни позиции в региона. Съюзът между Византия и Генуа довежда до преминаването на много генуезци на имперска служба и до предоставянето им от империята на определени феодални владения в района на Додеканезите. Така например през 1278 г. като dominus на имперския остров Родос е отбелязан генуезкият гражданин Джовани делло Каво, бивш корсар, който става наемен капитан на византийска служба, а по-късно е назначен и за предводител на една флотилия от шест галери. В началото на XIV в. о. Карпатос и прилежащите му по-малки острови, намиращи се между Крит и Родос, са дадени като фиеф на Андреа Мориско, друг генуезки морски капитан на имперска служба. Кариерата на Мориско, който заедно със своя чичо Виньоло дей Виньоли често действа не само като корсар, но и като обикновен пират в Източното Средиземноморие, наподобява твърде много тази на Джовани делло Каво и други западни наемници на имперска служба от периода като напр. известния (бивш) тамплиер Роже дьо Флор. През 1305 г. император Андроник II го назначава за свой мега дукс (адмирал – б.м., В.И.) и го използва във войните си срещу Венеция и Каталанската компания. По всяка вероятност тогава Андреа се жени за благородната византийка Зоя Дукина Филантропина, наричана „Морискеса“. По същото време и чичо му Виньоло на свой ред получава феодално владение над близките до Карпатос егейски острови Кос (ит. Ланго – б.м., В.И.) и Лерос и над селището Лардос на о. Родос или поне по-късно твърди, че има официален имперски документ за това. Между 1302 и 1306 г. в изворите са регистрирани множество пиратски набези на генуезци в района, включително и срещу Кипър, които вероятно трябва да се припишат преди всичко на сметката на Мориско и Виньоли.

    Генуезките пирати и корсари не са единствените, които действат във водите около Родос. В края на XIII в. се наблюдава своеобразен „бум“ в пиратската активност по западните брегове на Мала Азия. Така например венецианските управители на о. Лемнос от династията Навигайозо разполагат с девет пиратски галери към 1277 г. Един запазен списък, датиращ от 1278 г., отбелязва над деветдесет пирати, действащи в региона, а летописецът Марино Санудо твърди, че император Михаил VIII Палеолог при една своя военна акция унищожил повече от две хиляди пирати по егейските острови. Пиратската активност нараства след разформироването на византийския флот от император Андроник II Палеолог през 1285 г.

    Додеканезите са опустошавани периодично и по време на войната на Византия с Венеция. През 1291 г. венецианецът Панкратио Малипиеро атакува о. Кос с армада от двадесет и пет галери. Островът е спасен само благодарение на възникналите разногласия във флота му. На следната година Кос отново е атакуван от силите на Серенисимата – този път предвождани от Джакопо Тиеполо, а арагонският флот на Рохер де Лурия опустошава архипелазите на север. Както изглежда, венецианците, които имат сериозни икономически интереси в района, успяват да завладеят по-голямата част от Кос по време на експедицията на Джакопо Тиеполо и да се установят там. През 1300 г. в критските архиви е засвидетелствано съществуването на имоти на венецианци на острова, които са отдавани под наем на местни гърци. Съгласно мирния договор на Венеция с Андроник II от 1302 г. на италианската република е позволено да запази четири неназовани острова, които наскоро е отнела от византийците, но трябва да върне останалите. В същата година една венецианска флотилия потегля от Кандия за Кос, за да завладее главната крепост на острова, но по пътя е пленена от гръцки кораби от Монемвасия; по същото време венецианците държат заложници от Кос на Крит. През 1305 г. венецианският колонист Николо Вениер освобождава своя роб Васили от Кос при условие, че той остане да живее в казала, притежаван от Вениер на същия остров. Венецианците проявяват интерес и към Родос. Присъствието им в околностите му е засвидетелствано през 1301 г., когато венециански галери влизат в конфликт със сицилиански кораби; през 1303 г., когато са отбелязани две техни стълкновения с генуезки галери и в началото на 1306 г., когато четири венециански ligna, начело с Джакопо Бароци, обсаждат неголемия о. Нисирос, разположен между Родос и Кос.

    Приблизително по същото време започва и инвазията в Егея на турците от новооснованите западноанатолийски бейлици. Тя потегля от тези пристанища, които са представлявали основните бази на никейския флот по време на Ласкаридите и на византийския на първите Палеолози – Анея, Ефес (дн. Аясолук – б.м., В.И.), Смирна и Адрамитион. След споменатото разформироване на византийския имперски флот през 1285 г., останалите без препитание местни гръцки моряци са готови да си сътрудничат с турците. Те осигуряват професионалния екипаж и корабите за първите турски пиратски флотилии, чиято бойна сила се състои от т.нар. „морски газии“ . Стимулирани от идеята за „свещената война“ срещу „неверниците“ и плячката, гази-бойците на западнотурските емири се впускат в дръзки грабителски набези в Егея, поощрявани и често лично предвождани от своите владетели.

    Първият западнотурски бейлик, който започва самостоятелно да провежда успешни морски рейдове в Егея, е основан от един представител на по-късната династия Ментеше, когото летописецът Георги Пахимер нарича Салпакис или Салампакис (Салбагис?). Той предвожда турското настъпление срещу крайния юг на византийската част от Мала Азия. Наследникът му Сасан (или Саса – б.м., В.И.) разширява владенията на Ментеше за сметка на Ромейската империя, като превзема Приена, Тир и, през октомври 1304 г., важното пристанище Ефес, известно на латинците през тази епоха под названията Теолого или Алтолуого. Превземането на Ефес и последвалия хаос, предизвикан от опустошенията на Каталанската компания, интензифицират турските атаки срещу Родос, Хиос и Лесбос, но запазените исторически свидетелства ни позволяват да заключим, че пиратските набези, провеждани от територията на Ментеше, започват поне няколко години по-рано, вероятно още след неуспешната кампания на Алексий Филантропин от 1295 г. Като база по това време пиратите на Ментеше могат да използват удобния за целта залив на Макри. Ок. 1301 и 1302 г. турците нападат и разграбват островите Хиос, Самос, Карпатос, Родос и др. На 8 август 1303 г. в района е засвидетелствано силно земетресение, което според запазените коментари от съвременниците е най-лошото, случвало се някога и причинява на Крит и Родос mout grant damage, et mourut moult grant gent. След нападенията от 1301-2 г. и опустошителното земетресение от 1303 г. някои турци вероятно се заселват на Родос, без да прекъсват връзките си с континента. Въпреки това до хоспиталиерската атака от 1306 г. главните родоски крепости  все още се намират във византийско владение.

    Предвид гореизложените обстоятелства може да се твърди, че към 1306 г. архипелагът на Додеканезите се намира в състояние на своеобразна политическа анархия. Част от него е доминирана от полунезависими генуезки корсари и пирати като Мориско и Виньоло, а някои от островите са оспорвани между Венеция и Византия, които, въпреки скорошния мирен договор помежду си, все още се намират във враждебни отношения поради позитивното отношение на първата спрямо подготвяния по това време кръстоносен поход на Шарл дьо Валоа. От друга страна империята по това време не може да си позволи да се намеси с по-големи сили в Югоизточния Егей, тъй като е ангажирана изцяло във войната срещу Каталанската компания в Тракия. Същевременно турците от континента организират опустошителни нападения срещу архипелага, а природните бедствия допълнително утежняват положението. Ситуацията действително изглежда благоприятна за завоевателните цели на друга страна, която би могла ефективно да се възползва от липсата на силно централно управление, нестихващите конфликти и разцеплението в региона.

    Завоюването на Родос не е оригинална идея на ордена на Св. Йоан. Още ок. 1290 г. теоретикът Фиденцио от Падуа, определян като създател на жанра De recuperatione Terre Sancte, предлага завземането на Родос и използването му като кръстоносна база за нападение и блокада срещу Египет и възвръщането на Светите земи. Предложенията на Фиденцио в неговия трактат Liber recuperationis Terre Sancte за избора за завземане на определени бази очевидно са свързани преди всичко с проблема за налагането на икономическа блокада на Египет. Родос по всяка вероятност намира мястото си сред набелязаните за завземане територии, тъй като местоположението му е стратегически удобно в частност за предотвратяването на важния за Мамелюкския султанат износ на ценна дървесина, използвана за корабостроителство, от контролираните от турските бейлици земи в Южна Анатолия към Александрия. Островът се споменава и в една папска схема, изработена ок. 1299 г., според която кралят на Сицилия Фредерик III трябва да го получи като фиеф. Конкретните причини за това са неизвестни, но съюзът и забранената от папството търговия между турските бейлици и мамелюците, както и амбициите на Фредерик към завоюването на византийски територии представляват един достатъчно приемлив повод. Походът на неговия полу-брат фра Санчо Арагонски, който е член на ордена на Св. Йоан и през 1306 г. дори е засвидетелстван като негов адмирал, начело на сицилийска армада срещу егейските острови през 1305 г., вероятно също се намира в някаква връзка с този план.

    Като съществени фактори в насочването на ордена на Хоспитала към завземането на о. Родос трябва да се споменат и пропагандираната и насърчавана от папството в нач. на XIV в. латинска инвазия срещу Византийската империя, и вече зараждащия се страх на Запада от турското настъпление към Егея. Така напр. на 14 януари 1306 г. новият папа Климент V (Бертран дьо Гот, 1305-1314) пише до епископа на Сенлис, че всички добри християни трябвало спешно да подпомогнат Шарл дьо Валоа да си върне империята, която му принадлежи по право, тъй като тя се намира в смъртната опасност да бъде завладяна от турци и други сарацини и неверници, от чиито ръце щяло да бъде много трудно да се отнеме. В същия ден папата пише и до комуните на Венеция и Генуа, отново за да ги убеди да отдадат подкрепата си за Шарл. В писмата му до тях се забелязва интересна разлика: пред генуезците той изтъква справянето с турската заплаха като основна бъдеща цел на Шарл дьо Валоа, докато пред венецианците споменава за това само бегло. Обяснението се крие в съюза на Генуа с Византия и един от малкото аргументи, които биха накарали лигурийската република да подкрепи кръстоносен поход срещу империята – страхът й от установяването на евентуално турско господство в Леванта. За момента обаче притесненията на генуезците в тази насока са свързани най-вече със сътрудничеството между каталаните и турците в района на Галиполи. Последното проличава в кореспонденцията им с Хайме II Арагонски, в която се твърди, че каталаните в империята са съюзени с неверните турци, враговете на християнската вяра и също са враждебно настроени към Генуа и генуезците в Романия. При все това по-късно именно генуезците са тези, които оказват най-съществената подкрепа на Хоспитала при завземането на Родос.

    На последно място ще спомена и пораженческите настроения, царящи по това време сред част от самите византийски поданици в заплашените от турско завоевание територии. Те са изразени доста красноречиво в писмото на знатния анатолийски грък Константин Либидарис до Шарл дьо Валоа от 1308 г. Той съобщава: "Аз бях изпратен от градовете на Изтока до императора, който противно на природата властва в Константинопол, за да получа някаква помощ от него, тъй като те се намираха под обсада от четири години поради неговия лош съвет…" Мисията му при императора се проваля. По-нататък в писмото си Либидарис убеждава френския претендент, че със своето влияние над анатолийските гърци, само с появяването на последния в Изтока, той ще ги убеди да предадат не само цяла Мала Азия, но дори и самия Константинопол под негова власт.

    В такава обстановка в средата на 1306 г. започва завоюването на Родос и архипелага на Додеканезите от ордена на Св. Йоан Йерусалимски.

   Статията (заедно с научния й апарат) може да намерите и в електронното списание за средновековна история, археология и култура "Mediaevalia", Брой 3, с. 72-102, на ел. адрес: http://www.mediaevalia.eu/