Савойският кръстоносен поход - 1

Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!

Военните (военномонашеските) ордени в Средновековието

        

            Т.нар. „военномонашески” (или просто „военни”) ордени в Средновековието представляват феномен, характерен изключително за католическа Европа – въпреки опитите на някои съвременни специалисти да открият по-точни техни аналози в други части на света. Това едва ли е възможно, тъй като те са „уникален продукт” на своето време и пространство. А последните са, най-общо казано: епохата на т.нар. „развит феодализъм”, XII в., Западът, обхванат от религиозен плам за борба срещу „неверниците”, за отвоюването и запазването на Божи Гроб в Йерусалим и, в крайна сметка, за политическа и икономическа експанзия срещу богатите средиземноморски земи, намиращи се под властта на враждебна на християнството религия – Ислямът.

            Сред факторите за появата на военните ордени на първо място трябва да отбележим религията. През XI-XIII в., епохата, в която феодалната раздробеност на Запада е най-голяма, когато принципът „васалът на моя васал не е мой васал” е в пълна сила, папството в Рим има изключително голяма и важна роля за обединяването на това толкова разединено на пръв поглед общество, за създаването на неговото чувство, че принадлежи към една общност – към християнското, католическото „ойкумене” (= вселена). За разлика от Християнския Изток, който отдавна е разделен между няколко патриаршии и последователи на множество различни секти, Западът религиозно е „централизиран” под управлението на папата в Рим. Това повишава неимоверно неговата роля в сравнение с тази на патриарсите на Изтока и му позволява да предприема акции, които по мащабите и значението си надхвърлят всичко, на което са способни последните.

            Една от особено впечатляващите „акции” на Западната църква е създаването на военните ордени. Макар и от историческите източници, с които разполагаме, да можем да решим, че възникването им е било по-скоро спонтанно, то дори и подобна трактовка не влиза в противоречие с изказаната теза. Това е така, тъй като именно папството е този орган, който им дава благословията си, организира ги и ги превръща в значителна икономическа, военна и политическа сила. Без неговата подкрепа те нямаше да са това, което стават, а може би днес в армиите като отличителен почетен знак нямаше да се дават „ордени”, а „само” медали...

            Един от най-известните в наше време военни ордени е този на тамплиерите или „Орденът на Храма”, кръстени на името на Соломоновия храм в Йерусалим. Те и хронологично са един от първите основани военни ордени. По-стари от тях като че ли са единствено хоспиталиерите или йоанитите, „Орденът на Св. Йоан”. Последните днес са познати повече под името „Малтийски орден” или „рицарите на Малта” и на тях дължим един от най-известните навсякъде по света символи за храброст – малтийският кръст. Те, подобно на много други военни ордени, създадени през Средновековието, продължават съществуването си и днес, през двадесет и първия век. В настоящето малтийските рицари са запазили преди всичко благотворителната си функция, но и досега се ползват с права на екстериториалност в Рим и Малта, имат свои собствени посланици и дипломатически представителства в повечето държави, а организацията им е запазила „военните” титли на „офицерите” си, т.е. на онези „братя” от ордена, които заемат висшите постове в него. Мнозинството от „обикновените братя” пък все още носят титлата „брат-рицар”, която подсказва за военната функция, която са имали предшествениците им. Пиша „братя”, защото членовете на военните ордени традиционно са „братя” и „сестри” помежду си и „пред Христа”, бидейки организирани първоначално в монашески общности, подобни на онези в манастирите. Естествено, през Средновековието с „чисто военните” функции са били натоварени изключително „братята” и, в частност, „братята-рицари” и „братята-сержанти”, докато „сестрите” са се занимавали с благотворителност, лечителство и други по-подходящи за тях (според Църквата и останалите фактори, определящи тогавашното обществено мнение) дейности. От там най-вероятно идва и изразът „милосърдни сестри”, на който пък дължим днешната българска професия „медицинска сестра”.

            За военните ордени подобно съчетаване на бойни, монашески, благотворителни и лечителски функции съвсем не е нещо нетипично. Всъщност първият от тях – хоспиталиерите, възниква именно от една организация на католически монаси в „Светия град” Йерусалим, чиято мисия е да се грижат за западноевропейските пилгигрими (поклонници) в града: да им осигурят подслон в техния „хоспис” (думата вече е навлязла и в съвременния български), да ги „нахранят, напоят” и да се погрижат за онези, които са болни. Последното, впрочем, е често срещано явление, съвременните на събитията исторически извори съдържат оплакванията на „франките” (= западноевропейците, католиците; название, произлизащо от Франкската империя на Карл Велики) от „лошия” климат на тропическата „Света земя”, който разболявал несвикналите с него северняци. Но вторият – тамплиерите, вече е основан от „професионални” военни – рицари под ръководството на благородника Юг дьо Пайен. Би могло да се поспори около това кой от двата ордена е оказал по-голямо влияние над другия и точно в кои области – най-вероятно изглежда тамплиерите да са подсказали на хоспиталиерите, че могат и да се сражават в името Господне, докато последните „са им го върнали” с благотворителността. Във всеки случай към 30-те год. на XII в. и двата ордена вече са големи, силни, разполагат с многобройни членове, обширни земи, крепости и тн. Те и занапред ще останат като най-мощните подобни организации, като до влиянието и мощта, с които се сдобиват, ще се доближи единствено „Тевтонското братство”, но това ще стане две столетия по-късно. Техният бърз възход е особено показателен за ролята на папството и, по-общо, на религията, в тогавашното общество.

            Какви са поводът и основанията за появата на тези полу-военни, полу-монашески организации? – Първоначално това са най-вече проблемите, свързани с практиката на поклонничеството до Йерусалим. Самите „кръстоносни походи” фактически получават това си название в по-модерни времена, а навремето си са били наричани просто „поклонничества”, пилигримаж (от лат. peregrinus, което означава просто „чужденец”)... На български е по-популярен проникналият в нашия език от турски термин „хаджилък” (от арабското „хадж”, с което е означавано поклонението до Мека, задължително за всеки „праведен” мюсюлманин, както е установил още пророкът Мохамед). Но, докато българите-хаджии през петте века турска власт над дн. български земи не са имали кой знае какви проблеми да стигнат до Йерусалим, който е бил в границите на държавата, в която са живеели ( и чиито поданици са били), т.е. в Османската империя, то това съвсем не е било така за франките от Средните векове. Още в XI в. папството налага като средство за „покаяние” и „изкупване на греховете” извършването на поклонничество до Божи Гроб. Пътят на поклонниците е дълъг и труден и те трябва да се защитават освен от природните стихии и болестите и от нападенията на неособено приятелски настроеното към тях „неверническо” население. Дори след успеха на Първия кръстоносен поход и основаването на Йерусалимското „латинско” кралство, пътищата до Божи Гроб са продължавали да бъдат несигурни поради честите нападения на граничещите с тях араби и турци. Йерусалимското кралство, в частност, при основаването си владее само едно от палестинските пристанища на Средиземно море – Яфа (дн. Тел Авив), а всички останали (някои от които в непосредствена близост и представляващи сериозна заплаха – особено Аскалон) се намират в ръцете на мюсюлманите. Следователно достъпът по море е максимално затруднен, а по суша – направо абсурден, особено за по-малки пилигримски групи и за такива, които не се състоят от военни, и осбено след установяването на крайно враждебни отношения със селджукските турци, които господстват над малоазийския сектор от пътя по суша до Светите земи. Явно е, че жизнено е необходима сила, която надеждно да охранява и води поклонниците през непознатите и опасни територии. А, след победите на кръстоносците и получаването им на папската благословия, пилигримите са все по-многобройни и предприемат все по-чести пътувания – кой не би желал да изкупи греховете си преди смъртта с едно поклонение до Божи Гроб и така, вместо в Ада, да отиде в Рая? 

Но дори и най-фанатизираното франкско „феодално” общество не предвижда целогодишна служба за своите „военизирани” членове – рицари, оръженосци, сержанти и др. Най-доброто решение очевидно е да се намерят достатъчно добре подготвени хора, които да се посветят единствено и само на тази задача – и то извън „феодалните рамки”. Ето как се появяват и ордените, които, освен водачеството и защитата на пилигримите, поемат и грижата по тяхното настаняване, прехрана и, евентуално, лечение. Техните членове полагат трите монашески обреда – за послушание, бедност и безбрачие, за да е ясно, че службата им е напълно богоугодна, а срещу това получават правата, които имат всички останали католически духовници. Така за пръв път в християнството – една принципно „мирна” религия, проповядваща ненасилие – се появяват монаси-рицари и монаси-сержанти, т.е. монаси-воини, „свещени” бойци на Кръста. Съществуването им е обосновано блестящо в произведенията на френския свещеник от XII в. Св. Бернар от Клерво. Приемането на монашеската схима изглежда донякъде и практично обусловена не за друго, а поради споменатата нужда от „постоянно” носене на службата. Във феодалното общество, донякъде парадоксално, единствените, които са на „пълен работен ден всеки ден”, са монасите и робите. Последните, по обясними причини, не могат да изпълняват задълженията, с които се нагърбват членовете на ордените. А монахът посвещава целия си живот на Господ; не само определен брой дни или месеца в годината, колкото селяните работят ангария или рицарят-васал е длъжен да воюва за сюзерена си. Същото важи и за монасите-воини от военните ордени, които по този начин формират първата постоянна армия в средновековния католически свят.

Появата на хоспиталиерите и тамплиерите води до нещо като „мода” в обхванатото от кръстоносен плам свръхрелигиозно католическо общество на XII в. Светските владетели и Църквата се надпреварват да даряват ордените с пари, земи и различни привилегии. Техните функции скоро се разширяват и от „просто защитници на пилигримите” те са превръщат и в ценни помощници на християнските владетели, които започват да им даряват крепостите и земите си по границите с „неверниците”. Монашеската организация изненадващо се оказва особено удачна за изпълняването на военни цели и братята-рицари се превръщат в сила, която всява страх и респект навред в мюсюлманския свят. Това е особено видно от думите на главатаря на една от организациите в Средните векове, която вдъхва най-голям страх и ужас сред съвременниците – сектата на асасините (на мн. съвременни европейски езици думата „асасин” се превежда като „убиец”). Последната в много отношения може да се приеме за подобна на днешните най-фанатични терористични групи и достоен предшественик на напр. „Ал Кайда”. Още преди идването на франките асасините имат силни позиции в Сирия (и не само) и никой не може да ги подчини в непристъпните им планински твърдини, откъдето при първия знак за заплаха потеглят групи тренирани убийци, които са готви да жертват собствения си живот, но да изпълнят заповедите на своя шейх и да убият онези, които са им посочени. Но тамплиерите и хоспиталиерите, чиито владения, дарени им предвидливо от принцовете на Антиохия и графовете на Триполи, се разполагат до техните, променят ситуацията: асасините са принудени да им плащат данък и да бъдат техни „васали” за пръв път в историята си. Водачът им добре обяснява безизходното положение със следните думи: „дори и да убием техния магистър, в това няма никакъв смисъл, защото те просто ще изберат друг на негово място и ще продължат да се сражават против нас”. Братята-рицари са не по-малко фанатични воини от асасините (макар и да не си служат с подобни терористични методи) и освен това de facto представляват първата истинска „професионална” и „постоянна” армия за времето си. Техният „конвент” или, по-простичко казано, „манастир”, изгражда стройна и необикновено ефикасна „офицерска” система, построена йерархично като пирамида от „долните чинове” като обикновените занаятчии и др. подобни работници на ордена до братята-сержанти, рицари, висшите „баили” (като напр. маршала, великия командор и др.) до „магистъра”, който е върховният управник на ордена. Последният по-късно е наричан „велик магистър” (или „велик майстор”) и през 14-16 в. придобива статус, равен на този на светските принцове – поне що се отнася до по-важните ордени като този на хоспиталиерите или Тевтонския. Любопитно е, че същите структура и титли до голяма степен са взаимствани и от популярни в наше време „тайни” общества, като напр. това на масоните.

            Популярността на тамплиерите и хоспиталиерите още в нач. на XII в. е толкова голяма, че един от графовете на Каталония в завещанието си им оставя своите владения, които са по-големи от някои от съвременните му кралства. Те тактично отказват да се нагърбят с подобна отговорност, но подобни дарения са толкова многобройни, че към нач. на XIV в. двата ордена, според свидетелствата на изворите, разполагат не просто с хиляди, а с десетки хиляди замъци (по-конкретно за тамплиерите се споменава цифрата 9 000, а за хоспиталиерите – 19 000)! Макар и тези данни най-вероятно да са преувеличени, те демонстрират достатъчно красноречиво представата за колосалния обхват на владенията. Не само в Светите земи, а и в католическа Европа военните ордени са едни от най-големите земевладелци и феодални владетели. Съвременни имена на селца като напр. „Сен Жан” (т.е. „Св. Йоан”, „Св. Иван” на френски) са твърде разпространени в Западна Европа и обикновено сочат бившата им принадлежност към домените на рицарите йоанити. Една хипотеза сочи, че популярното до 19 в. название на Акра – последната кръстоносна столица в Палестина, „Сен Жан д’Акр” вероятно също идва от името на ордена. Братята-рицари съвсем не се занимават само с война, те пренасят нови познания (като напр. земеделски, медицински и др. техники) и полезни растения от Изтока, култивират големи пространства пустеещи земи в Европа и ги управляват като умели стопани. И все пак главната им задача продължава да бъде „свещената война” против неверниците, водачеството и защитата на пилигримите.

           Както споменахме, „свещената война” скоро измества като приоритет покровителството над поклонниците до Светите земи. Владенията на хоспиталиерите и тамплиерите се разполагат надлъж по границите на франкските държави в Сирия и Палестина, за да служат като буфер между тях и мюсюлманите. Обикновено именно там се намират и най-яките и непревземаеми крепости, с които разполагат християните, като напр. обстреляната наскоро с миномети (от ислямски екстремисти) и все още издигаща се гордо в сирийските планини твърдина Крак дьо Шевалие (Керак). След Третия кръстоносен поход в кр. на XII в. двата могъщи ордена са последвани и от трети – Тевтонският, който е основан от германски рицари „от болницата на Св. Мария Тевтонска в Акра”. Последното сочи несъмнена приемственост с хоспиталиерите. Докато двата по-стари ордена обаче продължават да действат на Изток и след загубата на Светите земи през 1291 г. (когато, след ожесточена обсада, пада Акра, превзета от огромната армия на египетския султан), то „тевтонските братя”, които, както сочи и името им, са изключително германци по народност, постепенно прехвърлят основната си дейност на север. Повикани от полски и немски християнски феодали, заплашени от атаките на едни от последните езически племена в Европа – прусите и литовците, тевтонците в продължение на ок. два века воюват непрекъснато срещу тях и, в крайна сметка, успяват да ги покръстят. От техните северни завоевания в Прибалтика възниква по-късното Пруско херцогство – силна германска държавица, която през 18-19 в. преживява главоломен възход. Именно тя успява да обедини по-голямата част от земите, населени с немскоговорящи, в това, чийто наследник днес е съвременната Германска република.

            Тевтонците съвсем не са единственият, нито пък първият „национален” военен орден, който е създаден през Средновековието. Веднъж появила се в Светите земи, идеята започва да се експлоатира широко във всички земи на християнска Европа, граничещи с „неверници” (т.е. с мюсюлмани) и „езичници” (балтийско-финските народи), и, в малко по-слаба степен, със „схизматици” (т.е. изповядващите Православието източноевропейски народи). Т.напр., още преди пристигането на тевтонците в региона, в Прибалтика се създават ордени като този на мечоносците или на „рицарите от Добржин”. Особено благоприятна почва за образуването на военни ордени съществува на Иберийския п-в, където по това време тече в пълен ход процесът на т.нар. Реконкиста или отвоюването на земите на дн. Испания и Португалия  от ръцете на мюсюлманите (т.нар. маври). Споменатият по-рано барселонски граф неслучайно оставя земите си на тамплиерите и хоспиталиерите, а някои от местните християнски кралства, като напр. това на Арагон, даже се признават за васали на Църквата в Рим, за да получат подкрепата й в упоритатата борба срещу южните си съседи. „Църковното войнство”, т.е. военните ордени имат голямо значение за крайният успех на Реконкистата. За Иберийските християнски кралства е типично едновременното широко навлизане и активност на „класическите” (наднационални!) монашеско-рицарски организации като тамплиерите и хоспиталиерите и създаването на многобройни „местни” военни ордени, сред които най-известни са тези на Алкантара, Калатрава и Сантяго (Св. Яков на исп.). На Пиринейския п-в, както и в Прибалтика, основната роля на ордените се припокрива с тази, която играят в „Отвъдморските земи” (т.е. в Сирия и Палестина), т.е. те получават владения по границите и служат едновременно като „щит” и като „острие” срещу „неверническите” съседи.

            С течение на времето значението на военните ордени в европейската политика отслабва. Особено силен удар им нанася превземането на Акра от египетския султан през 1291 г., което означава фактическия край на франското присъствие в Светите земи. Така най-силните и богати ордени – тамплиерите и хоспиталиерите, вече не могат да изпълняват основните обязаности, с чиято цел са били създадени – ефикасната охрана на пилигримите и защитата на Божи Гроб в Йерусалим. Възходът на кралете на Запад и постепенното разширяване и централизация на техните владения ги правят все по-независими от папството и съответно все по-малко склонни да се ангажират в кръстоносни начинания. Същевременно владенията на ордените, които до голяма степен представляват „държава в държавата” (тъй като те са пряко подчинени единствено на папството), представляват потенциална пречка пред тази централизация. Монарсите завиждат и ламтят за техните богатства. Това става особено явно след суровата разправа на френския крал Филип IV Хубави с ордена на тамплиерите между 1307 и 1314 г. На петък, тринайсти, 1307 г. кралят нарежда всички тамплиерски рицари и сержанти в кралството му да бъдат арестувани и подведени под обвинение в ерес. Известният „процес срещу тамплиерите”, който се води между 1307 и 1314 г., завършва с осъждането и разтурянето на ордена във всички европейски държави. Скандалът около този процес е огромен за времето си и неговите отзвуци не са заглъхнали дори и до днес, но като че ли изглежда повече от логичен предвид конкретните исторически обстоятелства.

        Другият най-силен орден, този на хоспиталиерите-йоанити, е заплашен от разформираване по същото време, но съумява да намери находчиво разрешение на проблемите си, като малко преди процеса срещу тамплиерите атакува и завзима византийския о. Родос и архипелага на Додеканезите. Тук той изгражда своя силна морска база, която е използвана както за война срещу току що завладелите западномалоазийското крайбрежие турски племена, така и за подслон и междинна спирка на поелите за поклонение към Йерусалим пилигрими. Родоските рицари играят ролята на „папски полицейски патрул” във водите на Източното Средиземноморие, сражавайки се против турците, египетските мамелюци и онези християни, които провеждат забранената от папството търговия с „неверниците”. Освен на поелите към Йерусалим поклонници, под тяхно управление Родос представлява убежище и за различни християнски корсари и избягали от турците християнски роби. Именно тук орденът на Св. Йоан е в своя апогей и спечелва безсмъртна военна слава, опълчвайки се срещу огромната Османска империя, нанасяйки й жестоко поражение при обсадата на Родос през 1480 г. В 1522 г. най-великият османски султан Сюлейман Великолепни все пак успява да превземе централата на ордена, но той, след като получава почетното право да изтегли своя оцелял военен състав, продължава борбата от подарения му от император Карл V о. Малта. Тук хоспиталиерите получават най-популярното си и до днес название ("Малтийски орден"), а през 1565 г. разгромяват напълно тридесетхилядната армия, изпратена от престарелия вече султан, който навремето ги е прогонил от Родос. Интересно е, че двамата най-велики османски владетели – Мехмед II Фатих (Завоевател) и Сюлейман Великолепни умират съвсем скоро след нанесените им поражения от йоанитите – можем само да се питаме дали двата факта не са свързани?

           С упадъка на Османската империя, покръстването на северните езичници, прогонването на маврите от Испания на африканския бряг и постепенното налагане на европейската хегемония по света, нуждата от ордените до голяма степен изчезва. Много от тях продължават да съществуват предимно като благотворителни организации и днес са придобили много по-светски характер от техните предшественици. Техните многобройни достижения и особено военните им подвизи оставят незабравими следи в историята. Византийският император Мануил II Палеолог ни е оставил следното описание за йоанитите, датиращо от 1407 г.: Те са мъже, за които нищо не е по-важно освен това, което е необходимо за добър кураж (bon courage), за водене на война и благороден дух. За тях е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, като раняват в гърба тези, които са се обърнали в бягство. Това описание, което се припокрива с много други, дадени не само за йоанитите, а и за останалите военномонашески ордени през средновековието, би следвало да буди нашето уважение и днес.

Статията може да откриете и на първи брой на списание "Алманах", който може да свалите от тук

Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)

(...) В остатъците от Византия [1] в нач. на 50-те год. протича последната фаза от гражданската война, водена между фамилиите на Кантакузините и Палеолозите. Именно по време на тази фаза в Тракия се случват няколко важни събития, които до голяма степен предопределят бъдещото развитие на историята на целия Балкански полуостров. Изглежда че между тях е и зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на хоспиталиерите...

Първото от тези така важни събития, случили се в началото на 50-те год. на XIV в., е установяването на османските турци в Европа. По всяка вероятност то се извършва към края на 1352 г., когато император Йоан VI Кантакузин (1347–1354) предава на сина на османския емир Орхан (1326–1362) – легендарния пълководец Сюлейман (ок.1316–1357), укреплението Цимпе на Галиполския п-в, за да може да разполага по-удобно с помощта на неговите войски [2]. Малката крепост Цимпе е първото трайно владение, европейското предмостие на османските турци, които повече никога няма да напуснат територията на континента. Дори още преди това те са се превърнали в основен фактор в политиката на тази част от Балканите, като в ролята си на наемници в междуособните войни на местните владетели са получили възможността да нахлуват неограничено в българската, сръбската и византийската част на Тракия. Усилията на балканските им християнски противници да спрат техните набези до този момент не са се увенчали с успех.

Второто важно събитие е обещанието, което съперникът на Кантакузин – току що навършилият пълнолетие Йоан V Палеолог (1341–1391), дава на венецианците на 10.X.1352 г. срещу получаването на голям паричен заем, който да му послужи за продължаването на войната срещу Кантакузините. Сред гаранциите, поети срещу заема от младия (и законен) наследник на престола в Константинопол, е и тази, че, когато стане пълновластен император, ще предаде на Републиката на Сан Марко стратегически важния о. Тенедос (дн. Бозджаада), намиращ се близо до входа на пролива Дарданели [3]. Това обещание остава неизпълнено, но по-късно се превръща в повод за ескалирането на ново венециано-генуезко съперничество, което в крайна сметка води до избухването на изключително кръвопролитната „война Киоджа“ (1378–1381).

Третото събитие от първостепенна важност е, разбира се, крайната победа на Йоан V Палеолог в гражданската война, която на този етап води той самият срещу своя бивш опекун Йоан VI Кантакузин и неговия син Матей (последният е обявен официално за съимператор от баща си ок. април, 1353 г. и е коронясан за такъв през февруари, 1354 г. [4]). Окончателната победа се превръща във факт през 1354 г., когато Палеологът завзема Константинопол и отстранява от власт Кантакузините.

     Всички тези факти, които изброих току-що, са широко известни в съвременната историография и потвърждението им не се нуждае от допълнителни доказателства. Но последното важно събитие от този период, а именно връзката на зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на Хоспитала с финалните етюди от борбата за византийския трон между Палеолозите и Кантакузините, засега е само моя хипотеза, основанията си за която ще изложа по-долу:

Късновизантийският летописец Лаоник Халкокондил (1423–1490) пише, че „...най-големият му син, когото Кантакузин бил наложил на ромеите като техен василевс (т.е. Матей Кантакузин - б.м.), пристигнал в Родос, за да моли тамошния „архиерей“ (явно магистъра на хоспиталиерите – б.м.) за помощ, за да си възвърне трона. Но, въпреки че той изтъкнал множество аргументи, за да получи помощ, не постигнал нищо.“ Това любопитно сведение, изглежда, не е отразено от други византийски хронисти, но за сметка на това кореспондира с данните на хоспиталиерските летописци Джакомо Босио (1544–1627) [5] и абат Верто (1655–1735) [6]. Според последните Матей Кантакузин е бил препоръчан от папа Инокентий VI на магистъра на Родос, за да убеди ордена да му помогне във войната срещу Йоан V Палеолог. Подобен контакт между Матей Кантакузин и авиньонския понтиф съвсем не е изключен, тъй като разполагаме със сигурни свидетелства за воденето на активна кореспонденция между Инокентий VI и бащата на Матей – Йоан VI (докато той все още управлява Константинопол) през 1353 г. Така напр. на 1 април 1353 г. Инокентий VI пише на кипърския крал Юг IV дьо Люзинян (1324–1358) да окаже „подходящо съдействие“ на ромейския василевс Йоан Кантакузин [7]. При положение че папата иска от кипърския крал да окаже помощ на Кантакузин, то изглежда още по-вероятно същото искане да е било отправено и към пряко подчинения на курията военномонашески орден на св. Йоан на Родос. Последният, освен че е най-прекият проводник на папската политика в региона, разполага и с ефикасна бойна сила (постоянна, а не наборна армия) и дори се намира по-близо до Константинопол от Кипър [8].

   Според гореспоменатите хоспиталиерски летописци историята завършва по следния начин: магистърът на ордена фра Дийодоне (Деодат) дьо Гозон (1346–1353), който умира в самия край на 1353 г. [9], отказва да помогне на Матей, който лично пристига на Родос, носейки със себе си препоръчителните си писма от папата. Дьо Гозон оправдава решението си с това, че не иска да замесва ордена във война между християни и че наличните му в момента финанси не са достатъчни за подобно начинание [10].

 Възможно е обаче хоспиталиерските историографи да грешат, а Матей да извършва това пътуване до Родос по-късно, а не през последната година от магистратурата на дьо Гозон, т.е. през 1353 г. Точно през тази година Кантакузините нямат чак толкова спешна нужда от "нова" външна помощ, защото и сами успяват да се справят с бунта на Йоан V. Още през есента на 1352 г. те са разбили неговите български и сръбски съюзници в Тракия , а малко по-късно са принудили "младия василевс" да се оттегли "в изгнание" на о. Тенедос. Всички тези победи на Кантакузините са постигнати най-вече благодарение на сражаващата се за тях десетхилядна турска войска, изпратена от османския емир Орхан, начело на която стои сина му Сюлейман [11].

       Един друг, може би дори по-вероятен период за извършването на подобно пътуване, би бил този между втората половина на 1355 и пролетта на 1356 г. Според детайлния преглед на запазените сведения за биографията на Матей Кантакузин, извършен от Доналд Никъл [12], именно по това време между Матей и Йоан V Палеолог, който тогава вече твърдо е установил властта си в Константинопол (след като превзема града в края на ноември 1354 г. с помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузи), избухва открит въоръжен конфликт, който отново се води на територията на Тракия [13]. В този момент Матей има истинска нужда от външна подкрепа и би могъл да опита да се възползва от връзките, които баща му е установил с Инокентий VI. Т.напр. флотът на хоспиталиерите би му оказал неоценима помощ в една атака срещу Константинопол (подобно на онази, която флотът на Франческо Гатилузи оказва на Йоан V), а знаем, че той планира да нападне византийската столица в началото на 1356 г. [14] Но в такъв случай преговорите му на Родос биха били водени не с вече починалия по това време фра Дийодоне дьо Гозон (когото посочват изворите), а или с неговия приемник фра Пиер дьо Корнеян, който управлява ордена за кратко между декември 1353 и 1355 г. или пък с наследника на Корнеян - фра Роже дьо Пан (1355–1365).

       Трети възможен хронологичен вариант на датирането на посещението на Матей в хоспиталиерската цитадела [15] би бил в промеждутъка след постигането на споразумението му с Йоан V в Epibatai през декември 1357 г. и, най-вероятно, непосредствено преди отпътуването му за Пелопонеския деспотат, управляван от брат му Мануил Кантакузин, през 1361 г. [16]

Независимо от това кога точно са се състояли преговорите на Матей Кантакузин с родоските братя-рицари в тяхната главна квартира и дали изобщо е имало такава визита и такива преговори, то, съдейки по развоя на събитията и свидетелствата, с които разполагаме, можем да заключим, че от самото начало на понтификата си папа Инокентий VI най-малкото демонстрира повишен интерес и съпричастност към събитията във Византия. Този интерес без съмнение е подбуден (поне първоначално) от преговорите, които Йоан VI Кантакузин води с  курията и, евентуално, от неговите обещания към нея. По това време вече е останало само едно нещо, с което управниците на Константинопол могат да се надяват да заинтригуват достатъчно Светия престол и съответно да се възползват от папската помощ. Това е оне друго, а обещанието за сключването на уния между Православната и Католическата църква и, по-конкретно: признаването на ръководната роля на папата над целия християнски свят. Вероятно използвано „първо“ от Йоан и Матей Кантакузини, обещанието за уния по-късно е „присвоено“ и от Йоан V Палеолог и се съдържа в отчаяния му апел за изпращането на западна военна подкрепа срещу „неверните“ турци, който той, подпечатан с официалния имперски хрисовул, изпраща от своята столица към Авиньон на 15 декември, 1355 г.

Не е недопустимо, съответно, гневът на папа Инокентий VI към Хоспитала, който той демонстрира твърде красноречиво в писмото си, изпратено до фра Пиер дьо Корнеян и конвента на ордена на 14 октомври, 1355 г., да е възбуден, освен всичко останало, споменато в него, и от бездействието или отказа на братята-рицари да се намесят в гражданската война във Византия. По този начин те биха могли да форсират сключването на желаната уния. Макар и последното да не е пряко споменато в запазения текст [17], за сметка на това авиньонският първосвещеник пише, че изпитва горчивина от „гибелната занемареност и нетърпимото бездействие“ на хоспиталиерите. Според писмото папата и кардиналите били наясно с това, че братята от ордена от много време не могат да изпълняват благородните изисквания на Christi militia, каквато са били преди, а са се отдали само на удоволствия. Инокентий напомня на Корнеян, че неговите предшественици Йоан XXII, Бенедикт XII и Климент VI – всички те, са увещавали ордена да използва своите vires et virtutes срещу „омразното коварство на турците“, като защитава земите, върху които те „тиранстват за срам и позор на християнството“. Ресурсите, които се изсипват върху рицарите, са били предназначени „не да ръждясват в Родос“, а да бъдат използвани срещу турците. Същевременно източните християни не спирали да отправят отчаяни молби за помощ срещу турската заплаха, а западноевропейците да критикуват безпощадно хоспиталиерското бездействие. Заради това, продължава папата, е дошло време хоспиталиерите да прехвърлят своя конвент на турска територия и да го установят там. В текста Инокентий прави и негативно сравнение между хоспиталиерите и тевтонските рицари, като набляга върху успехите на последните - донякъде странно предвид първостепенната роля на Родос в скорошната успешна война срещу турските „морски бейлици“ от западния малоазийски бряг, довела до завземането на Смирна. Понтифът „предупреждава“ братята-рицари, че ако те не прехвърлят целия си конвент in Turchiam [18], папата ще основе нов военен орден и ще му даде получената от Хоспитала бивша собственост на тамплиерите. Мисията на „занемарилите се“ орденоносци в „Турция“ трябва да бъде да завладеят обратно земите, нечестиво владени от „безбожниците.“

Целият този текст според мен може да се тълкува не просто и не само като гняв на папата срещу бездействието на родоските рицари. Въпреки липсата на преки доказателства, не е изключено писмото да е предполагаем израз на неговото недоволство от отказа на хоспиталиерите да се намесят в гражданската война във Византия на страната на Кантакузините. Всички тези приказки за турската опасност едва ли визират нещо друго освен събитията в Тракия, тъй като по това време западноанатолийските „морски бейлици“ (върху които дотогава са съсредоточени основното политическо внимание и  опасения на Западна Европа от турската експанзия) са по-скоро омиротворени след многобройните и тежки загуби, които претърпяват от силите на кръстоносците на т.нар. „Свещена лига“ през изминалото десетилетие [19]. Същевременно Западът е алармиран достатъчно добре за потенциалната заплаха, която представлява османското установяване в Европа [20]. Така че „преместването в Турция“, което всички изследователи и автори до този момент (вкл. Босио и абат Верто) възприемат като папски план за прехвърлянето на хоспиталиерите „някъде в Мала Азия“, може всъщност да е било насочено срещу османските турци и дори конкретно  срещу техните новозавладени европейски територии в Тракия (вече трансформирани политически в част от споменатата от понтифа Turchia) [21]. Съществува и възможност Кантакузините да са търсели помощта на Инокентий VI, за да се освободят от нарастващата си зависимост към османците и той да е видял в това удобен повод да ги насочи към Родос. В своята „История“ Йоан VI по-късно претендира, че се е опитал да накара турците да напуснат „Европа“ (т.е. предаденото им от него Цимпе (след като вече не са му били необходими за войната срещу младия император Палеолог, срещу когото е постигнал решителна победа в кр. на 1352 г.)), като дори им е предлагал големи парични суми в замяна, но се е сблъскал с решителния им отказ [22]. При това от повествованието изглежда, че разказът на Кантакузин за преговорите на сина му с родосците съвпада хронологично с последната година от магистратурата на фра Дийдоне дьо Гозон (1353 г.). Така излиза, че опитът на Кантакузин да „скъса“ с османците може би е бил съчетан с опит за сключването на (негов и на сина му) съюз с Авиньонската курия и ордена на св. Йоан. Липсата на пряко свидетелство за това не бива да ни учудва - той самият едва ли би го споменал [23], предвид твърде сигурната непопулярност, която щеше да спечели с подобно действие сред византийското общество и фактът, че по-късно; тогава, когато пише своята „История“ (предназначена, разбира се, главно за ромейските му читатели), той вече се изявява като поддръжник на православната опозиция срещу унията в Константинопол [24].

Въпреки тази по-късна диаметрално противоположна (т.е. анти-папска) политическа позиция, която демонстрира Йоан VI и мълчанието му (в собственото му капитално историческо съчинение) по горния въпрос, в изворите съществуват още податки, които навяват на мисълта за установяването и поддържането на дружески и дори на съюзнически отношения между Инокентий VI и Кантакузините. Този хипотетичен „таен съюз“ вероятно продължава до самия край на папския понтификат (1362 г.). За това можем да съдим от следните факти: „Турският“ проект на папата за преместването на Хоспитала (срещу който веднага се надига силна опозиция от страна на братята-рицари, оспорващи неговата военностратегическа целесъобразност [25]) някак твърде внезапно е изоставен точно по същото време, когато Кантакузините изцяло загубват позициите си в Тракия, за да бъдат окончателно разгромени от Палеолозите през втората половина на 1356 г. Към датата, на която Инокентий VI изпраща своето „критично“ писмо до Родос, двамата императори Матей Кантакузин и Йоан V Палеолог се опитват да разрешат спора помежду си по мирен начин, договаряйки се за разделянето на империята. Проекто-договорът, до който достигат при преговорите помежду си, е следният: Матей да се изтегли от Тракия и да отиде да управлява Пелопонеския деспотат (Морея), а брат му Мануил – егейския о. Лемнос. Константинопол и Тракия, разбира се, остават за Йоан V. Поради взаимни подозрения в неискреност този план пропада [26]. Но, както отбелязахме по-горе, Матей все пак отива в Пелопонес, макар и вече през 1361 г. и то като подчинен на по-малкия си брат деспот Мануил. На фона на тази информация странно звучащите думи на Верто в описанието му на европейската експанзия на османския емир Орхан, „че той изглеждал склонен да установи столицата на своята империя в Морея“ [27], като че ли неочаквано придобиват  по-дълбок смисъл. Докато преговорите между Матей и Йоан още са в ход, на Запад е решено да се проведе хоспиталиерски генерален капитул (събор). На капитула трябва да се обсъдят исканите от папата административни и дисциплинарни реформи в ордена и предлаганото му преместване от Родос „в Турция“. Предвидено е съборът да се състои в недалеч разположените от Авиньон провансалски градове Ним или Монпелие през януари 1356 г. На генералният капитул, който в крайна сметка е проведен не другаде, а в папското седалище Авиньон, под натиска на папата действително са приети някои административни и дисциплинарни реформи, които впоследствие намират място в хоспиталиерските статути. Освен това на него вероятно е взето и решението за промяната на посоката за прехвърлянето на конвента на Хоспитала. За това може да се съди от факта, че впоследствие, между 1356 и 1358 г. Инокентий VI дава одобрението и подкрепата си за „секретен план“ [28], целящ установяването на хоспиталиерите вече не в някоя контролирана от турците страна, а в дн. континентална Гърция и по-точно в Морея [29], т.е. на п-в Пелопонес. По това време гръцката част от полуострова е управлявана не от друг, а от Кантакузините; това е тяхното последно сигурно владение, към което те се оттеглят, след като губят битката за Константинопол. А нали според Верто именно Морея искал да завладее османският владетел Орхан!

Както ще видим по-нататък, предполагаемото „секретно“ сътрудничество между Инокентий VI, Кантакузините и (след генералния капитул от 1356 г.) Хоспитала изглежда продължава и по-късно. По ред допълнителни причини, до които можем да достигнем след анализ на състоянието на региона по това време, този „гръцки“ проект е по-реалистичен, отколкото предишното предложение за преместването на ордена в Турция. Като утвърдена католическа институция хоспиталиерите се ползват с определен авторитет и поддръжка сред владетелите на латинската част от Морея (т.нар. княжество Ахая) още от времената на Четвъртия кръстоносен поход в нач. на ΧΙΙΙ в. Те са и едни от не най-маловажните феодални земевладелци на контролираните от франките балкански територии [30], особено след като получават и тамошните владения на тамплиерите през първата четвърт на XIV в. От военностратегическа гледна точка латинската част на континентална Гърция без съмнение представлява един далеч по-удобен и сигурен плацдарм от Мала Азия (или опустошената Тракия) за разгръщането на военния потенциал на ордена и евентуалната кръстоносна активност под неговата егида, както и за разширяването на неговите владения. Предвид тези факти, не е учудващо, че този новопоявил се „гръцки“ проект още тогава, а и впоследствие, намира многобройни поддръжници в хоспиталиерските среди.

При описанието, което оставя на това решение на Авиньонския събор, абат Верто изказва някои трудно доказуеми твърдения, като напр. че установяването на ордена в Морея било „от полза за защитата на Италия“ и че хоспиталиерите нарочно протакат преговорите за закупуването на правата върху латинското княжество Ахая до „смъртта на принца на Савоя (феодален претендент за правата върху владението на княжеството – б.м.)“ [31]. Последното очевидно не е вярно, тъй като не съвпада с хронологията, която ни е известна от други извори, а "сигурните" факти, с които разполагаме, са следните: В периода непосредствено след провеждането на Авиньонския генерален капитул представители на йоанитите започват преговори за закупуването на владетелските права върху латинското княжество Ахая с един от претендентите за неговото управление – пиемонтския благородник Джакомо ди Савоя-Ахая (1334–1367). Джакомо е носител на титлата принц на Ахая по наследство от баща си – Филипо I ди Савоя-Ахая, господар на Пиемонт (1282–1334), който пък се сдобива с нея след брака си с Изабел дьо Вилардуен, която е потомка на старата управляваща династия на княжеството - известните Вилардуени [32]. Според информацията, която ни предава Босио, през 1356 г. Инокентий VI убеждава хоспиталиерите да закупят от владетеля на Пиемонт княжеството на Ахая, „за да осигури властта и подчинението на страната на Светия престол“. Това изявление звучи твърде многозначително на фона на факта, че населението на „страната“ е предимно гръко-православно и на предположението за съществуването на съюзнически взаимоотношения между Кантакузините (които пък контролират византийската част от Морея) и Инокентий VI (вероятно въз основа на обещанията им за църковна уния, аргументите за което предположение изложихме по-горе). Въпросът за negotio dell’ Acaia е споменат в цитираната от Босио кореспонденция между великия магистър на ордена фра Роже дьо Пан и папата в Авиньон, водена между 1356 и 1357 г. [33] Анализирайки текста на Босио, историкът Питър Топинг отбелязва, че проектът за Ахая е бил „взет много присърце от Инокентий“ [34].

Същевременно от страна на братята от Родос и курията са започнати и преговори с тези, които тогава de facto упражняват властта над Ахая. Това са италианските Анжуйци, които по силата на договор, сключен още през 1307 г. с бащата на Джакомо ди Савоя-Ахая, са върховни сюзерени на латинското княжество и по силата на феодалното право никакво прехвърляне на правата върху него не може да се извършва без тяхното одобрение. По това време титулярен принц на Ахая от фамилията д’Анжу е Робер II от Таранто (фр. Робер II дьо Тарент, 1332-1364), към когото именно се обръщат представителите на ордена и папството. Преговорите с Робер II от Таранто (водени в Южна Италия в началото на 1357 г. от един представител на ордена на Св. Йоан и архиепископа на Салерно в качеството си на папски легат) обаче не се увенчават с успех [35]. Анжуйският сюзерен твърдо отхвърля всичките им предложения за закупуването на правата върху Ахая и така току що възникналият „гръцки“ проект на ордена и Инокентий VI, който трябва да бъде решителен за бъдещето на Хоспитала, е задушен още в зародиша си.

В обобщителната си студия за историята на хоспиталиерите на Родос между 1300 и 1421 г. историкът Антъни Лътрел допуска, че папско-хоспиталиерската оферта към Робер, която не ни е известна в подробности, не е включвала закупуването на цялото княжество, а само това на определени крепости, които притежават ключово стратегическо местоположение за защитата му – каквато напр. е бил Коринт [36]. Това предположение, макар и да не може да се смята за напълно доказано, има своите основания. Турските пирати, които точно по това време нападат бреговете на Латинска Морея, действат като съюзници на фактическия тогавашен управник на Атинското дукство – каталанският маршал Рохер де Лурия [37]. Земите, разположени на морското крайбрежие в северната част на Пелопонес, представляват гранична зона между Каталанската компания и Ахая и неслучайно именно те са се превърнали в основен прицел за нападенията на „неверниците“. Показателно е, че непосредствено след като отхвърля предложението на Инокентий VI и ордена на Св. Йоан, през 1358 г., Робер II от Таранто предоставя владението над Коринт и околните земи на един свой подчинен, който едновременно с това поема и задължението да се бори срещу турците. Този, който (според хипотезата на А. Лътрел) получава Коринт вместо Хоспитала, е виден представител на една от трите най-влиятелни по това време флорентински банкерски фамилии. Това е Николо Ачайуоли (1310-1365), който, освен че е анжуйски банкер, заема и поста на велик сенешал на Неаполското кралство [38].

Все пак дори и едно предварително обещание, за което (поради липсата на информация) не бихме могли да знаем, на владението на Коринт на Николо Ачайуоли [39], като че ли не дава задоволително обяснение на категоричния отказ, даден от Робер II на представителите на Светия престол и Хоспитала. Можем само да гадаем какви са аргументите на краля да задържи това свое „проблемно“ владение, което, странно, наследниците му се съгласяват да продадат или дадат под наем на почти всеки, който го иска, включително и на хоспиталиерите, при това срещу неособено големи суми. Но един приемлив според мен вариант би бил причината отново да се крие в предполагаемите намерения на папа Инокентий VI по отношение на Кантакузините. Ако на ордена на йоанитите е било позволено да закупи латинската част от Морея и той същевременно е действал и в защита на имперските претенции на фамилията Кантакузини – независимо дали на тези на Матей (който в момента на преговорите е бил пленник на Йоан V) или на брат му, деспот Мануил (който пък тогава господства необезпокояван над другата половина от п-в Пелопонес) [40], то това по всяка вероятност би било в ущърб на собствените политически интереси на Робер от Таранто. Защо? – Защото последният, освен принц на Ахая, е и титулярен латински император на Константинопол. Една подкрепа на Светия престол, оказана на "гръцки" император на Византия и неговото узаконяване, на практика би намалила дори и нищожните шансове, с които в този момент разполага Робер II да се възползва от титлата си. Следователно това би обяснило и неговия отказ на исканията на курията и ордена на св. Йоан. Такава аргументация, разбира се, би била възможна само при условие, че анжуйският принц е бил в течение на намеренията, криещи се зад действията на Инокентий VI.

След апела, отправен към Авиньон от император Йоан V Палеолог в края на 1355 г., интересът на Инокентий VI към Изтока и сключването на църковна уния се насочва все повече и повече към прекия контакт с него, властващият в Константинопол, а не с разгромените Кантакузини. Въпреки това, освен опита за закупуването на Ахейското княжество от йоанитите, разполагаме с поне още едно свидетелство за по-късни (и то отново съюзнически!) взаимоотношения между същия папа, хоспиталиерите и Кантакузините. Този своеобразен хронологичен финал на контактите помежду им представляват оскъдните запазени сведения за една странно изглеждаща на пръв поглед военна коалиция, която обединява привидно враждебни една на друга християнски сили в борба с турците и Каталанската компания в Атинското дукство [41]. Според арагонската версия на „Морейската хроника“ ок. 1359 г. [42] пред гръцкото пристанище Мегара, намиращо се в североизточния край на Коринтския провлак, в една "наказателна" флотилия се обединяват военни кораби на тогавашния баил на Ахая Готие дьо Лор, Венецианската република, ордена на Хоспитала и деспот Мануил Кантакузин [43]. След това обединение съюзниците успяват да постигнат впечатляваща победа над армада от турски корсари в морско сражение при Мегара. Изгорени са 35 турски кораба, а оцелелите от битката турци побягват към територията на каталаните. Това съобщение на "франкската" хроника кореспондира с данните на Йоан Кантакузин (които и го допълват), че обединените пелопонески гърци и латини под предводителството на неговия син деспот Мануил нахлули в Беотия (т.е. чак до самия център на гръцките територии на каталаните, където се намира тяхната столица Тива) и при тази акция постигнали много победи срещу „персите“ (т.е. турците) [44].

Съвременните автори, анализиращи тези сведения, обясняват участието в коалицията на ожесточени врагове като пелопонеските византийци и франки (непрекъснато воюващи помежду си още от средата на предишното столетие) с необходимостта от защита от общата турско-каталанска заплаха, „високият авторитет“, с който уж деспот Мануил Кантакузин се ползвал в латинска Ахая поради добрите си качества [45] и др. Но дали не е възможно временните дружески отношения между ромеите и латинците на полуострова да се дължат на последствията от преговорите на бащата и по-големия брат на Мануил с Инокентий VI и Хоспитала от Родос? Самият деспот, както видяхме по-горе, при гражданската война във Византия успява да задържи властта си над Морея и по-късно да осигури подслон там на абдикиралите василевси Йоан VI и Матей. Той има и допълнителни причини да бъде благосклонен към франките, тъй като собствената му съпруга Изабела дьо Люзинян е католичка и дъщеря на привърженик на унията между Източната и Западната църкви – Ги дьо Люзинян, който за кратко между 1342 и 1344 г. управлява Киликийска Армения като крал под името Константин II [46]. Любопитно е, че, изглежда, Изабел дьо Люзинян има по-специално и то благосклонно отношение към хоспиталиерите и по-късно. Така напр. през 1379 г. тя им заема известна сума за откупа на пленения магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376–1396), а  през 1382 г.  е засвидетелствано личното й присъствие на Родос [47]. Но, от друга страна, напр. отношенията между Ахая и Морея при дългото управление на Мануил (1349–1380) съвсем не могат да се нарекат „дружески“ (освен вероятно през 50-те год. на века). Деспотът воюва многократно с пелопонеските франки, понякога особено ожесточено, като напр. в периода между 1374 и 1376 г. [48]

По този начин, както видяхме, чрез отказа на Робер II дьо Тарент за трансфера на Ахая опитът на ордена на Св. Йоан да се сдобие с по-обширни владения на континентална балканска земя завършва с неуспех. Самите преговори обаче притежават съществено значение за неговата история, тъй като бележат началото на промяната в предимно дефанзивната до този момент стратегия на Хоспитала на Балканите. Те ознаменуват появата на „гръцкия“ проект на ордена [49], чиято реализация ще бъде сред неговите основни приоритети през следващите няколко десетилетия. Що се отнася до Кантакузините, то те след кр. на 50-те год. (вероятно след смъртта на Инокентий VI на 12 септември 1362 г.) се превръщат по-скоро в противници на унията между църквите и, съответно, на папската и кръстоносната политика в региона [50].

---

[1] По това време (1352–56) под византийски контрол се намират само Солун, дн. Одринска Тракия, Морейското деспотство (заемащо приблизително половината от п-в Пелопонес) и няколко егейски острова.

[2] N. Gregoras, In: I. Bekker (ed.), Byzantina Historia (Bonnae, 1855), 3: p. 203.

[3] G.M. Thomas; R. Predelli (eds.), Diplomatarium Veneto-Levantinum (1351-1454) (Venetiis, 1889), 2: doc. № 8, 17–18.

[4] D. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Washington, 1968), 113–114.

[5] I. Bosio, Dell’istoria della sacra religione et illustrissima militia di S.Giovanni Gierosolimitano. Parte Prima (Vaticana, 1594), 2: p. 55.

[6] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[7]K.M. Setton, The Papacy and the Levant (Philadelphia, 1976), 1: p. 229.

[8]Всъщност Лътрел пише в материала си за A History of the Crusades (Vol. III), че е имало такова указание от Инокентий VI към хоспиталиерите, но, за съжаление, не посочва източниците си, срв. Luttrell, “The Hospitallers at Rhodes, 1306-1421”, p. 297.

[9] K.M. Setton, Op. cit., p. 229, n. 23.

[10] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[11] Срв. напр. Д. Ангелов, „Българо-византийските отношение при Иван Александър. Четвърти период (1352–1355 г.)”, Във: Idem, Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура (София, 1990), 474–479.

[12] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[13] Вж. пак там и Д. Ангелов. Op. cit., 482–483.

[14] D. Nicol, Op. cit., p. 116. По всяка вероятност Матей се е нуждаел именно от флот, тъй като тогава е разполагал със значителни сухопътни сили, благодарение на съюза си с Орхан, но не разполагаме с данни за негови бойни кораби (малобройната византийска флота, доколкото я е имало по това време, вероятно е била изцяло в ръцете на неговия съперник, а османците едва ли са разполагали с нещо по-сериозно от няколко пиратски съда и лодки - а при това със сигурност им е липсвал и необходимият военнморски опит за изпълнението на поставените цели). Атаката по море, от друга страна, е доказала ефикасността си съвсем неотдавна, когато Йоан Палеолог е успял да завземе Константинопол, подкрепен от флота на генуезеца Гатилузо.

[15] Този вариант изглежда най-логичен спрямо цитирания по-горе пасаж от изложението на Халкокондил, което продължава по следния начин: „След това (неуспешната си мисия на Родос – б.м.) той (Матей Кантакузин – б.м.) се отправил към Пелопонес, при своя брат Мануил, владетеля на Спарта (т.е. столицата на византийския деспотат Мистра – б.м.) и останал при него.“

[16] D. Nicol, Op. cit., 116–118.

[17] Sebastiano Pauli, Op. cit., 91–93.

[18] Т.е. в Мала Азия или в земите, завладени от турците в Европа, които по това време все още не са твърде големи по площ и се ограничават до района на п-в Галиполи и някои от съседните му области.

[19] Според Е. Захариаду още ок. 1351–52 г. хоспиталиерите сключват мирен договор с Хъзър Бег от Айдън. Макар че по същото време генуезкият адмирал Паганино Дориа посещава лично Айдън, който иска да използва като снабдителна база, съществува свидетелство, че през зимата на 1351–52 г. един венециански флот пребивава в пристанището на столицата на бейлика Алтолуого (Ефес). Този факт показва прекратяването на откритите враждебни отношения между Серенисимата и Хъзър. Между двете страни скоро се повеждат мирни преговори, в които основна роля играе дукът на Кандия. До октомври 1352 г. между Венеция и Айдън е подписано предварително примирие. Изгладени са и отношенията с Ментеше. На 7 април 1353 г. венецианският посланик Франческо да Фермо сключва официален мирен договор с Айдън в Алтолуого. През същия месец е сключен мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу, владетел на южния бейлик Ментеше, срв. E. Zachariadou, Trade and Crusade, Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300–1415) (Venice, 1983), 58–60, 211–216. Що се отнася до другите два „морски бейлика“ – Сарухан и Караси, то първият се намира под айдънско влияние и няма самостоятелна политическа тежест, а другият е бил завоюван и анексиран от османците на Орхан още през 40-те год. на XIV в.

[20] Още на 6 август 1354 г. венецианският баил в Константинопол Матео Верниери изпраща доклад до метрополията, в който излага възможните опасности от установяването на османците на Галиполи,  съобщавайки, че византийците, заплашени от турците и генуезците, са готови да се поставят под чиято и да е друга власт: на Венеция, на сръбския цар или дори на краля на Унгария, срв. A. Luttrell, “Latin Responses to Ottoman Expansion before 1389,” In: E. Zachariadou (ed.), The Ottoman Emirate: 1300-1389 (Rethymnon, 1993), p. 124. Малко по-късно, на 4 април 1355 г., дожът Марино Фалиеро (1354-1355) направо съветва Републиката на Сан Марко да анексира империята, защото в противен случай поради „окаяното си състояние“ Византия щяла да падне жертва на турците, срв. Г. Острогорски, История на византийската държава (София, 1998), 670–671.

[21] Верто напр. директно свързва плана на Инокентий VI за преместването на конвента на Хоспитала с „преминаването на Orchanes през Хелеспонта“, срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–141.

[22] Вж. N. Oikonomides, “From soldiers of fortune to Gazi warriors: the Tzympe affair,” In: C. Heywood; C. Imber (eds.), Studies in Ottoman History in Honour of Professor V.L. Menage (Istanbul, 1994), 239–247.

[23] Както прави достатъчно често, премълчавайки неудобни и/или компрометиращи за собствената му биография епизоди, като напр. доброволното предаване на Цимпе на османците, което ни е известно единствено от повествованието на Никифор Григора.

[24] Срв. напр. J. Meyendorff, “Projets de concile oecumenique en 1367: Un Dialogue inedit entre Jean Cantacuzene et le legat Paul,” Dumbarton Oaks Papers, 14 (1960): p. 156.

[25] Срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–144.

[26] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[27] L’abbe de Vertot, Op. cit., p. 141. Изказването звучи странно, тъй като Морея се намира доста далеч от п-в Галиполи, който е най-западно разположената територия, която Орхан владее по това време и нито един друг извор не споменава нищо за предполагаемото му намерение да завладее гръцкия п-в и „да установи столицата си“ там.

[28] Според израза на Лътрел, срв. A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, p. 296.

[29]Пак там, 296–297; L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[30] По това време по-голямата част от тях, с изключение на каталанското дукство в Атина, са зависими от Ахая, вкл. и някои от егейските и йонийските острови, чиито владетели са васали на княжеството.

[31] L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[32] Господарите на Пиемонт продължават да носят титлата „принц на Ахая“ до 1418 г. под предлог, че Анжуйците не са изпълнили всички условия на договора от 1307 г., с който Филипо и Изабел преотстъпват правата върху княжеството на неаполския крал Шарл II дьо Анжу в замяна на владението на италианското графство Алба, срв. P. Topping, “The Morea, 1311-1364,” In:  Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: p. 134, n. 35.

[33] I. Bosio, Op. cit., p. 59.

[34] P. Topping, Op. cit., p. 134.

[35] I. Bosio, Op. cit., 59–61.

[36] A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, 296–7. В съвременната на събитията Морейска хроника Коринт е наречен „ключът към цяла Морея“, срв. J. Lognon (ed.), Livre de la conqueste de la princée de l'Amorée, Chronique de Morée (1205–1305) (Paris, 1911), p. 94.

[37] K.M. Setton, “The Catalans in Greece, 1311-1380,” In: Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: 198–206.

[38] Финансовата къща на Ачайуоли е един от главните кредитори на неаполитанските Анжуйци и предаването на Коринт на Николо вероятно е свързано с погасяването на предишни дългове  към тях. Дълговете са направени по време на няколкото похода на Анжуйците в Гърция през първата половина на XIV в. За поемането на военни задължения срещу турците от новия господар на Коринт може да се съди от едно писмо, изпратено до него от папа Инокентий VI през 1359 г., в което се споменава, че по това време той подготвял флота за борба с тях, срв. P. Topping, Op. cit., p. 135.

[39] Интересна подробност в биографията на Николо е, че в нач. на 1360 г. той пребивава в Авиньон, съдействайки тогава на Светия престол да получи дължимите суми от събирането на църковния десятък от Неаполитанското кралство, чието изплащане дълго време било забавяно. Няколко месеца по-късно благодарният Инокентий VI назначава за архиепископ на Патрас (в Морея) Джовани Ачайуоли, роднина на великия сенешал, срв. ibidem, p. 139.

[40] Макар и Мануил Кантакузин никога да не е демонстрирал открити претенции към императорската корона, то брат му Матей, изглежда, не се отказва от нея дори и през 80-те год. на XIV в.! Срв. D. Nicol, Op. cit., p. 119, където се споменава, че в кореспонденцията си с Матей по това време арагонският крал се обръща към него с титлите imperator и moderator на римляните (ромеите).

[41] През XIV в. Каталанската компания в Атина изгражда една пиратска държавица, която периодично е отлъчвана от папството и не се свени нито да ползва помощта на турците, за да атакува християнските си съседи, нито да продава собствените си поданици в робство, за последното вж. напр. Ch. Verlinden, “Orthodoxie et esclavage au bas moyen âge,” In: Melanges Eugene Tiserant, Studi e Testi, 23 (1964), 5: 427–431.

[42] Или малко по-рано или по-късно, за споровете ок. точната датировка вж. P. Topping, Op. cit., p. 135 и n. 40, както и D. Nicol, Op. cit., p. 125.

[43] A. Morel-Fatio (ed.), Libro de los Fechos et Conquistas del Principado de la Morea. Chronique de Moree aux XIII et XIV siecles (Geneva, 1885), p. 151. Според Дьолавил льо-Рул хоспиталиерските кораби са предвождани от фра Раймон Беренгар, срв. J.M. Delaville Le Roulx, Op. cit., p. 139.

[44] D. Nicol, Op. cit., 125–126, n. 9.

[45] P. Topping, Op. cit., p. 135.

[46] D. Nicol, Op. cit., 124–125, n. 7. Ги дьо Люзинян е бил дълбоко посветен на латинската кауза, както го описва един съвременен историк, срв. T.S.R. Boase, “The History of the Kingdom,” In: Idem (ed.), The Cilician Kingdom of Armenia (Edinburgh, 1978), p. 30.

[47] Ibidem и A. Luttrell, “Aldobrando Baroncelli in Greece: 1378–1382,” Orientalia Christiana Periodica XXXVI (Rome, 1970): 286, 288–290.

[48] Вж. D. Nicol, Op. cit., 126–127.

[49] Т.е. на опитите за установяването на владението на ордена над части от дн. Континентална Гърция.

[50] Вж. бел. 41 от публикуваната в посочения по-долу сборник статия (подл. на кор.).

Б. м. (В. И.): Представеният тук материал "Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)" представлява преработен откъс от моята статия "Възникването на „гръцкия“ проект на ордена на св. Йоан Йерусалимски и неговите политически аспекти, 1353-1404 г.", публикувана в сборника "Балканите и светът, modus concurrandi" (Studia Balcanica 30, 2014, 143-167), посветен на 50-годишнината от основаването на Института за балканистика, БАН. Сборникът можете да откриете по книжарниците, напр. в "Български книжици" в дъното на градинката "пред Кристал" в София. Препоръчвам го горещо на заинтригуваните от балканската средновековна история читатели не толкова поради моята публикация, колкото заради прекрасните материали на проф. Л. Симеонова, д-р Д. Димитров, Юл. Златкова, Зл. Герджикова и мн. др.