Савойският кръстоносен поход - 2

Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци de facto са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на the new world order. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...

В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...

Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...

Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...

Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.

Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (bataille), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време  също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.

Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...

Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)

(...) В остатъците от Византия [1] в нач. на 50-те год. протича последната фаза от гражданската война, водена между фамилиите на Кантакузините и Палеолозите. Именно по време на тази фаза в Тракия се случват няколко важни събития, които до голяма степен предопределят бъдещото развитие на историята на целия Балкански полуостров. Изглежда че между тях е и зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на хоспиталиерите...

Първото от тези така важни събития, случили се в началото на 50-те год. на XIV в., е установяването на османските турци в Европа. По всяка вероятност то се извършва към края на 1352 г., когато император Йоан VI Кантакузин (1347–1354) предава на сина на османския емир Орхан (1326–1362) – легендарния пълководец Сюлейман (ок.1316–1357), укреплението Цимпе на Галиполския п-в, за да може да разполага по-удобно с помощта на неговите войски [2]. Малката крепост Цимпе е първото трайно владение, европейското предмостие на османските турци, които повече никога няма да напуснат територията на континента. Дори още преди това те са се превърнали в основен фактор в политиката на тази част от Балканите, като в ролята си на наемници в междуособните войни на местните владетели са получили възможността да нахлуват неограничено в българската, сръбската и византийската част на Тракия. Усилията на балканските им християнски противници да спрат техните набези до този момент не са се увенчали с успех.

Второто важно събитие е обещанието, което съперникът на Кантакузин – току що навършилият пълнолетие Йоан V Палеолог (1341–1391), дава на венецианците на 10.X.1352 г. срещу получаването на голям паричен заем, който да му послужи за продължаването на войната срещу Кантакузините. Сред гаранциите, поети срещу заема от младия (и законен) наследник на престола в Константинопол, е и тази, че, когато стане пълновластен император, ще предаде на Републиката на Сан Марко стратегически важния о. Тенедос (дн. Бозджаада), намиращ се близо до входа на пролива Дарданели [3]. Това обещание остава неизпълнено, но по-късно се превръща в повод за ескалирането на ново венециано-генуезко съперничество, което в крайна сметка води до избухването на изключително кръвопролитната „война Киоджа“ (1378–1381).

Третото събитие от първостепенна важност е, разбира се, крайната победа на Йоан V Палеолог в гражданската война, която на този етап води той самият срещу своя бивш опекун Йоан VI Кантакузин и неговия син Матей (последният е обявен официално за съимператор от баща си ок. април, 1353 г. и е коронясан за такъв през февруари, 1354 г. [4]). Окончателната победа се превръща във факт през 1354 г., когато Палеологът завзема Константинопол и отстранява от власт Кантакузините.

     Всички тези факти, които изброих току-що, са широко известни в съвременната историография и потвърждението им не се нуждае от допълнителни доказателства. Но последното важно събитие от този период, а именно връзката на зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на Хоспитала с финалните етюди от борбата за византийския трон между Палеолозите и Кантакузините, засега е само моя хипотеза, основанията си за която ще изложа по-долу:

Късновизантийският летописец Лаоник Халкокондил (1423–1490) пише, че „...най-големият му син, когото Кантакузин бил наложил на ромеите като техен василевс (т.е. Матей Кантакузин - б.м.), пристигнал в Родос, за да моли тамошния „архиерей“ (явно магистъра на хоспиталиерите – б.м.) за помощ, за да си възвърне трона. Но, въпреки че той изтъкнал множество аргументи, за да получи помощ, не постигнал нищо.“ Това любопитно сведение, изглежда, не е отразено от други византийски хронисти, но за сметка на това кореспондира с данните на хоспиталиерските летописци Джакомо Босио (1544–1627) [5] и абат Верто (1655–1735) [6]. Според последните Матей Кантакузин е бил препоръчан от папа Инокентий VI на магистъра на Родос, за да убеди ордена да му помогне във войната срещу Йоан V Палеолог. Подобен контакт между Матей Кантакузин и авиньонския понтиф съвсем не е изключен, тъй като разполагаме със сигурни свидетелства за воденето на активна кореспонденция между Инокентий VI и бащата на Матей – Йоан VI (докато той все още управлява Константинопол) през 1353 г. Така напр. на 1 април 1353 г. Инокентий VI пише на кипърския крал Юг IV дьо Люзинян (1324–1358) да окаже „подходящо съдействие“ на ромейския василевс Йоан Кантакузин [7]. При положение че папата иска от кипърския крал да окаже помощ на Кантакузин, то изглежда още по-вероятно същото искане да е било отправено и към пряко подчинения на курията военномонашески орден на св. Йоан на Родос. Последният, освен че е най-прекият проводник на папската политика в региона, разполага и с ефикасна бойна сила (постоянна, а не наборна армия) и дори се намира по-близо до Константинопол от Кипър [8].

   Според гореспоменатите хоспиталиерски летописци историята завършва по следния начин: магистърът на ордена фра Дийодоне (Деодат) дьо Гозон (1346–1353), който умира в самия край на 1353 г. [9], отказва да помогне на Матей, който лично пристига на Родос, носейки със себе си препоръчителните си писма от папата. Дьо Гозон оправдава решението си с това, че не иска да замесва ордена във война между християни и че наличните му в момента финанси не са достатъчни за подобно начинание [10].

 Възможно е обаче хоспиталиерските историографи да грешат, а Матей да извършва това пътуване до Родос по-късно, а не през последната година от магистратурата на дьо Гозон, т.е. през 1353 г. Точно през тази година Кантакузините нямат чак толкова спешна нужда от "нова" външна помощ, защото и сами успяват да се справят с бунта на Йоан V. Още през есента на 1352 г. те са разбили неговите български и сръбски съюзници в Тракия , а малко по-късно са принудили "младия василевс" да се оттегли "в изгнание" на о. Тенедос. Всички тези победи на Кантакузините са постигнати най-вече благодарение на сражаващата се за тях десетхилядна турска войска, изпратена от османския емир Орхан, начело на която стои сина му Сюлейман [11].

       Един друг, може би дори по-вероятен период за извършването на подобно пътуване, би бил този между втората половина на 1355 и пролетта на 1356 г. Според детайлния преглед на запазените сведения за биографията на Матей Кантакузин, извършен от Доналд Никъл [12], именно по това време между Матей и Йоан V Палеолог, който тогава вече твърдо е установил властта си в Константинопол (след като превзема града в края на ноември 1354 г. с помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузи), избухва открит въоръжен конфликт, който отново се води на територията на Тракия [13]. В този момент Матей има истинска нужда от външна подкрепа и би могъл да опита да се възползва от връзките, които баща му е установил с Инокентий VI. Т.напр. флотът на хоспиталиерите би му оказал неоценима помощ в една атака срещу Константинопол (подобно на онази, която флотът на Франческо Гатилузи оказва на Йоан V), а знаем, че той планира да нападне византийската столица в началото на 1356 г. [14] Но в такъв случай преговорите му на Родос биха били водени не с вече починалия по това време фра Дийодоне дьо Гозон (когото посочват изворите), а или с неговия приемник фра Пиер дьо Корнеян, който управлява ордена за кратко между декември 1353 и 1355 г. или пък с наследника на Корнеян - фра Роже дьо Пан (1355–1365).

       Трети възможен хронологичен вариант на датирането на посещението на Матей в хоспиталиерската цитадела [15] би бил в промеждутъка след постигането на споразумението му с Йоан V в Epibatai през декември 1357 г. и, най-вероятно, непосредствено преди отпътуването му за Пелопонеския деспотат, управляван от брат му Мануил Кантакузин, през 1361 г. [16]

Независимо от това кога точно са се състояли преговорите на Матей Кантакузин с родоските братя-рицари в тяхната главна квартира и дали изобщо е имало такава визита и такива преговори, то, съдейки по развоя на събитията и свидетелствата, с които разполагаме, можем да заключим, че от самото начало на понтификата си папа Инокентий VI най-малкото демонстрира повишен интерес и съпричастност към събитията във Византия. Този интерес без съмнение е подбуден (поне първоначално) от преговорите, които Йоан VI Кантакузин води с  курията и, евентуално, от неговите обещания към нея. По това време вече е останало само едно нещо, с което управниците на Константинопол могат да се надяват да заинтригуват достатъчно Светия престол и съответно да се възползват от папската помощ. Това е оне друго, а обещанието за сключването на уния между Православната и Католическата църква и, по-конкретно: признаването на ръководната роля на папата над целия християнски свят. Вероятно използвано „първо“ от Йоан и Матей Кантакузини, обещанието за уния по-късно е „присвоено“ и от Йоан V Палеолог и се съдържа в отчаяния му апел за изпращането на западна военна подкрепа срещу „неверните“ турци, който той, подпечатан с официалния имперски хрисовул, изпраща от своята столица към Авиньон на 15 декември, 1355 г.

Не е недопустимо, съответно, гневът на папа Инокентий VI към Хоспитала, който той демонстрира твърде красноречиво в писмото си, изпратено до фра Пиер дьо Корнеян и конвента на ордена на 14 октомври, 1355 г., да е възбуден, освен всичко останало, споменато в него, и от бездействието или отказа на братята-рицари да се намесят в гражданската война във Византия. По този начин те биха могли да форсират сключването на желаната уния. Макар и последното да не е пряко споменато в запазения текст [17], за сметка на това авиньонският първосвещеник пише, че изпитва горчивина от „гибелната занемареност и нетърпимото бездействие“ на хоспиталиерите. Според писмото папата и кардиналите били наясно с това, че братята от ордена от много време не могат да изпълняват благородните изисквания на Christi militia, каквато са били преди, а са се отдали само на удоволствия. Инокентий напомня на Корнеян, че неговите предшественици Йоан XXII, Бенедикт XII и Климент VI – всички те, са увещавали ордена да използва своите vires et virtutes срещу „омразното коварство на турците“, като защитава земите, върху които те „тиранстват за срам и позор на християнството“. Ресурсите, които се изсипват върху рицарите, са били предназначени „не да ръждясват в Родос“, а да бъдат използвани срещу турците. Същевременно източните християни не спирали да отправят отчаяни молби за помощ срещу турската заплаха, а западноевропейците да критикуват безпощадно хоспиталиерското бездействие. Заради това, продължава папата, е дошло време хоспиталиерите да прехвърлят своя конвент на турска територия и да го установят там. В текста Инокентий прави и негативно сравнение между хоспиталиерите и тевтонските рицари, като набляга върху успехите на последните - донякъде странно предвид първостепенната роля на Родос в скорошната успешна война срещу турските „морски бейлици“ от западния малоазийски бряг, довела до завземането на Смирна. Понтифът „предупреждава“ братята-рицари, че ако те не прехвърлят целия си конвент in Turchiam [18], папата ще основе нов военен орден и ще му даде получената от Хоспитала бивша собственост на тамплиерите. Мисията на „занемарилите се“ орденоносци в „Турция“ трябва да бъде да завладеят обратно земите, нечестиво владени от „безбожниците.“

Целият този текст според мен може да се тълкува не просто и не само като гняв на папата срещу бездействието на родоските рицари. Въпреки липсата на преки доказателства, не е изключено писмото да е предполагаем израз на неговото недоволство от отказа на хоспиталиерите да се намесят в гражданската война във Византия на страната на Кантакузините. Всички тези приказки за турската опасност едва ли визират нещо друго освен събитията в Тракия, тъй като по това време западноанатолийските „морски бейлици“ (върху които дотогава са съсредоточени основното политическо внимание и  опасения на Западна Европа от турската експанзия) са по-скоро омиротворени след многобройните и тежки загуби, които претърпяват от силите на кръстоносците на т.нар. „Свещена лига“ през изминалото десетилетие [19]. Същевременно Западът е алармиран достатъчно добре за потенциалната заплаха, която представлява османското установяване в Европа [20]. Така че „преместването в Турция“, което всички изследователи и автори до този момент (вкл. Босио и абат Верто) възприемат като папски план за прехвърлянето на хоспиталиерите „някъде в Мала Азия“, може всъщност да е било насочено срещу османските турци и дори конкретно  срещу техните новозавладени европейски територии в Тракия (вече трансформирани политически в част от споменатата от понтифа Turchia) [21]. Съществува и възможност Кантакузините да са търсели помощта на Инокентий VI, за да се освободят от нарастващата си зависимост към османците и той да е видял в това удобен повод да ги насочи към Родос. В своята „История“ Йоан VI по-късно претендира, че се е опитал да накара турците да напуснат „Европа“ (т.е. предаденото им от него Цимпе (след като вече не са му били необходими за войната срещу младия император Палеолог, срещу когото е постигнал решителна победа в кр. на 1352 г.)), като дори им е предлагал големи парични суми в замяна, но се е сблъскал с решителния им отказ [22]. При това от повествованието изглежда, че разказът на Кантакузин за преговорите на сина му с родосците съвпада хронологично с последната година от магистратурата на фра Дийдоне дьо Гозон (1353 г.). Така излиза, че опитът на Кантакузин да „скъса“ с османците може би е бил съчетан с опит за сключването на (негов и на сина му) съюз с Авиньонската курия и ордена на св. Йоан. Липсата на пряко свидетелство за това не бива да ни учудва - той самият едва ли би го споменал [23], предвид твърде сигурната непопулярност, която щеше да спечели с подобно действие сред византийското общество и фактът, че по-късно; тогава, когато пише своята „История“ (предназначена, разбира се, главно за ромейските му читатели), той вече се изявява като поддръжник на православната опозиция срещу унията в Константинопол [24].

Въпреки тази по-късна диаметрално противоположна (т.е. анти-папска) политическа позиция, която демонстрира Йоан VI и мълчанието му (в собственото му капитално историческо съчинение) по горния въпрос, в изворите съществуват още податки, които навяват на мисълта за установяването и поддържането на дружески и дори на съюзнически отношения между Инокентий VI и Кантакузините. Този хипотетичен „таен съюз“ вероятно продължава до самия край на папския понтификат (1362 г.). За това можем да съдим от следните факти: „Турският“ проект на папата за преместването на Хоспитала (срещу който веднага се надига силна опозиция от страна на братята-рицари, оспорващи неговата военностратегическа целесъобразност [25]) някак твърде внезапно е изоставен точно по същото време, когато Кантакузините изцяло загубват позициите си в Тракия, за да бъдат окончателно разгромени от Палеолозите през втората половина на 1356 г. Към датата, на която Инокентий VI изпраща своето „критично“ писмо до Родос, двамата императори Матей Кантакузин и Йоан V Палеолог се опитват да разрешат спора помежду си по мирен начин, договаряйки се за разделянето на империята. Проекто-договорът, до който достигат при преговорите помежду си, е следният: Матей да се изтегли от Тракия и да отиде да управлява Пелопонеския деспотат (Морея), а брат му Мануил – егейския о. Лемнос. Константинопол и Тракия, разбира се, остават за Йоан V. Поради взаимни подозрения в неискреност този план пропада [26]. Но, както отбелязахме по-горе, Матей все пак отива в Пелопонес, макар и вече през 1361 г. и то като подчинен на по-малкия си брат деспот Мануил. На фона на тази информация странно звучащите думи на Верто в описанието му на европейската експанзия на османския емир Орхан, „че той изглеждал склонен да установи столицата на своята империя в Морея“ [27], като че ли неочаквано придобиват  по-дълбок смисъл. Докато преговорите между Матей и Йоан още са в ход, на Запад е решено да се проведе хоспиталиерски генерален капитул (събор). На капитула трябва да се обсъдят исканите от папата административни и дисциплинарни реформи в ордена и предлаганото му преместване от Родос „в Турция“. Предвидено е съборът да се състои в недалеч разположените от Авиньон провансалски градове Ним или Монпелие през януари 1356 г. На генералният капитул, който в крайна сметка е проведен не другаде, а в папското седалище Авиньон, под натиска на папата действително са приети някои административни и дисциплинарни реформи, които впоследствие намират място в хоспиталиерските статути. Освен това на него вероятно е взето и решението за промяната на посоката за прехвърлянето на конвента на Хоспитала. За това може да се съди от факта, че впоследствие, между 1356 и 1358 г. Инокентий VI дава одобрението и подкрепата си за „секретен план“ [28], целящ установяването на хоспиталиерите вече не в някоя контролирана от турците страна, а в дн. континентална Гърция и по-точно в Морея [29], т.е. на п-в Пелопонес. По това време гръцката част от полуострова е управлявана не от друг, а от Кантакузините; това е тяхното последно сигурно владение, към което те се оттеглят, след като губят битката за Константинопол. А нали според Верто именно Морея искал да завладее османският владетел Орхан!

Както ще видим по-нататък, предполагаемото „секретно“ сътрудничество между Инокентий VI, Кантакузините и (след генералния капитул от 1356 г.) Хоспитала изглежда продължава и по-късно. По ред допълнителни причини, до които можем да достигнем след анализ на състоянието на региона по това време, този „гръцки“ проект е по-реалистичен, отколкото предишното предложение за преместването на ордена в Турция. Като утвърдена католическа институция хоспиталиерите се ползват с определен авторитет и поддръжка сред владетелите на латинската част от Морея (т.нар. княжество Ахая) още от времената на Четвъртия кръстоносен поход в нач. на ΧΙΙΙ в. Те са и едни от не най-маловажните феодални земевладелци на контролираните от франките балкански територии [30], особено след като получават и тамошните владения на тамплиерите през първата четвърт на XIV в. От военностратегическа гледна точка латинската част на континентална Гърция без съмнение представлява един далеч по-удобен и сигурен плацдарм от Мала Азия (или опустошената Тракия) за разгръщането на военния потенциал на ордена и евентуалната кръстоносна активност под неговата егида, както и за разширяването на неговите владения. Предвид тези факти, не е учудващо, че този новопоявил се „гръцки“ проект още тогава, а и впоследствие, намира многобройни поддръжници в хоспиталиерските среди.

При описанието, което оставя на това решение на Авиньонския събор, абат Верто изказва някои трудно доказуеми твърдения, като напр. че установяването на ордена в Морея било „от полза за защитата на Италия“ и че хоспиталиерите нарочно протакат преговорите за закупуването на правата върху латинското княжество Ахая до „смъртта на принца на Савоя (феодален претендент за правата върху владението на княжеството – б.м.)“ [31]. Последното очевидно не е вярно, тъй като не съвпада с хронологията, която ни е известна от други извори, а "сигурните" факти, с които разполагаме, са следните: В периода непосредствено след провеждането на Авиньонския генерален капитул представители на йоанитите започват преговори за закупуването на владетелските права върху латинското княжество Ахая с един от претендентите за неговото управление – пиемонтския благородник Джакомо ди Савоя-Ахая (1334–1367). Джакомо е носител на титлата принц на Ахая по наследство от баща си – Филипо I ди Савоя-Ахая, господар на Пиемонт (1282–1334), който пък се сдобива с нея след брака си с Изабел дьо Вилардуен, която е потомка на старата управляваща династия на княжеството - известните Вилардуени [32]. Според информацията, която ни предава Босио, през 1356 г. Инокентий VI убеждава хоспиталиерите да закупят от владетеля на Пиемонт княжеството на Ахая, „за да осигури властта и подчинението на страната на Светия престол“. Това изявление звучи твърде многозначително на фона на факта, че населението на „страната“ е предимно гръко-православно и на предположението за съществуването на съюзнически взаимоотношения между Кантакузините (които пък контролират византийската част от Морея) и Инокентий VI (вероятно въз основа на обещанията им за църковна уния, аргументите за което предположение изложихме по-горе). Въпросът за negotio dell’ Acaia е споменат в цитираната от Босио кореспонденция между великия магистър на ордена фра Роже дьо Пан и папата в Авиньон, водена между 1356 и 1357 г. [33] Анализирайки текста на Босио, историкът Питър Топинг отбелязва, че проектът за Ахая е бил „взет много присърце от Инокентий“ [34].

Същевременно от страна на братята от Родос и курията са започнати и преговори с тези, които тогава de facto упражняват властта над Ахая. Това са италианските Анжуйци, които по силата на договор, сключен още през 1307 г. с бащата на Джакомо ди Савоя-Ахая, са върховни сюзерени на латинското княжество и по силата на феодалното право никакво прехвърляне на правата върху него не може да се извършва без тяхното одобрение. По това време титулярен принц на Ахая от фамилията д’Анжу е Робер II от Таранто (фр. Робер II дьо Тарент, 1332-1364), към когото именно се обръщат представителите на ордена и папството. Преговорите с Робер II от Таранто (водени в Южна Италия в началото на 1357 г. от един представител на ордена на Св. Йоан и архиепископа на Салерно в качеството си на папски легат) обаче не се увенчават с успех [35]. Анжуйският сюзерен твърдо отхвърля всичките им предложения за закупуването на правата върху Ахая и така току що възникналият „гръцки“ проект на ордена и Инокентий VI, който трябва да бъде решителен за бъдещето на Хоспитала, е задушен още в зародиша си.

В обобщителната си студия за историята на хоспиталиерите на Родос между 1300 и 1421 г. историкът Антъни Лътрел допуска, че папско-хоспиталиерската оферта към Робер, която не ни е известна в подробности, не е включвала закупуването на цялото княжество, а само това на определени крепости, които притежават ключово стратегическо местоположение за защитата му – каквато напр. е бил Коринт [36]. Това предположение, макар и да не може да се смята за напълно доказано, има своите основания. Турските пирати, които точно по това време нападат бреговете на Латинска Морея, действат като съюзници на фактическия тогавашен управник на Атинското дукство – каталанският маршал Рохер де Лурия [37]. Земите, разположени на морското крайбрежие в северната част на Пелопонес, представляват гранична зона между Каталанската компания и Ахая и неслучайно именно те са се превърнали в основен прицел за нападенията на „неверниците“. Показателно е, че непосредствено след като отхвърля предложението на Инокентий VI и ордена на Св. Йоан, през 1358 г., Робер II от Таранто предоставя владението над Коринт и околните земи на един свой подчинен, който едновременно с това поема и задължението да се бори срещу турците. Този, който (според хипотезата на А. Лътрел) получава Коринт вместо Хоспитала, е виден представител на една от трите най-влиятелни по това време флорентински банкерски фамилии. Това е Николо Ачайуоли (1310-1365), който, освен че е анжуйски банкер, заема и поста на велик сенешал на Неаполското кралство [38].

Все пак дори и едно предварително обещание, за което (поради липсата на информация) не бихме могли да знаем, на владението на Коринт на Николо Ачайуоли [39], като че ли не дава задоволително обяснение на категоричния отказ, даден от Робер II на представителите на Светия престол и Хоспитала. Можем само да гадаем какви са аргументите на краля да задържи това свое „проблемно“ владение, което, странно, наследниците му се съгласяват да продадат или дадат под наем на почти всеки, който го иска, включително и на хоспиталиерите, при това срещу неособено големи суми. Но един приемлив според мен вариант би бил причината отново да се крие в предполагаемите намерения на папа Инокентий VI по отношение на Кантакузините. Ако на ордена на йоанитите е било позволено да закупи латинската част от Морея и той същевременно е действал и в защита на имперските претенции на фамилията Кантакузини – независимо дали на тези на Матей (който в момента на преговорите е бил пленник на Йоан V) или на брат му, деспот Мануил (който пък тогава господства необезпокояван над другата половина от п-в Пелопонес) [40], то това по всяка вероятност би било в ущърб на собствените политически интереси на Робер от Таранто. Защо? – Защото последният, освен принц на Ахая, е и титулярен латински император на Константинопол. Една подкрепа на Светия престол, оказана на "гръцки" император на Византия и неговото узаконяване, на практика би намалила дори и нищожните шансове, с които в този момент разполага Робер II да се възползва от титлата си. Следователно това би обяснило и неговия отказ на исканията на курията и ордена на св. Йоан. Такава аргументация, разбира се, би била възможна само при условие, че анжуйският принц е бил в течение на намеренията, криещи се зад действията на Инокентий VI.

След апела, отправен към Авиньон от император Йоан V Палеолог в края на 1355 г., интересът на Инокентий VI към Изтока и сключването на църковна уния се насочва все повече и повече към прекия контакт с него, властващият в Константинопол, а не с разгромените Кантакузини. Въпреки това, освен опита за закупуването на Ахейското княжество от йоанитите, разполагаме с поне още едно свидетелство за по-късни (и то отново съюзнически!) взаимоотношения между същия папа, хоспиталиерите и Кантакузините. Този своеобразен хронологичен финал на контактите помежду им представляват оскъдните запазени сведения за една странно изглеждаща на пръв поглед военна коалиция, която обединява привидно враждебни една на друга християнски сили в борба с турците и Каталанската компания в Атинското дукство [41]. Според арагонската версия на „Морейската хроника“ ок. 1359 г. [42] пред гръцкото пристанище Мегара, намиращо се в североизточния край на Коринтския провлак, в една "наказателна" флотилия се обединяват военни кораби на тогавашния баил на Ахая Готие дьо Лор, Венецианската република, ордена на Хоспитала и деспот Мануил Кантакузин [43]. След това обединение съюзниците успяват да постигнат впечатляваща победа над армада от турски корсари в морско сражение при Мегара. Изгорени са 35 турски кораба, а оцелелите от битката турци побягват към територията на каталаните. Това съобщение на "франкската" хроника кореспондира с данните на Йоан Кантакузин (които и го допълват), че обединените пелопонески гърци и латини под предводителството на неговия син деспот Мануил нахлули в Беотия (т.е. чак до самия център на гръцките територии на каталаните, където се намира тяхната столица Тива) и при тази акция постигнали много победи срещу „персите“ (т.е. турците) [44].

Съвременните автори, анализиращи тези сведения, обясняват участието в коалицията на ожесточени врагове като пелопонеските византийци и франки (непрекъснато воюващи помежду си още от средата на предишното столетие) с необходимостта от защита от общата турско-каталанска заплаха, „високият авторитет“, с който уж деспот Мануил Кантакузин се ползвал в латинска Ахая поради добрите си качества [45] и др. Но дали не е възможно временните дружески отношения между ромеите и латинците на полуострова да се дължат на последствията от преговорите на бащата и по-големия брат на Мануил с Инокентий VI и Хоспитала от Родос? Самият деспот, както видяхме по-горе, при гражданската война във Византия успява да задържи властта си над Морея и по-късно да осигури подслон там на абдикиралите василевси Йоан VI и Матей. Той има и допълнителни причини да бъде благосклонен към франките, тъй като собствената му съпруга Изабела дьо Люзинян е католичка и дъщеря на привърженик на унията между Източната и Западната църкви – Ги дьо Люзинян, който за кратко между 1342 и 1344 г. управлява Киликийска Армения като крал под името Константин II [46]. Любопитно е, че, изглежда, Изабел дьо Люзинян има по-специално и то благосклонно отношение към хоспиталиерите и по-късно. Така напр. през 1379 г. тя им заема известна сума за откупа на пленения магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376–1396), а  през 1382 г.  е засвидетелствано личното й присъствие на Родос [47]. Но, от друга страна, напр. отношенията между Ахая и Морея при дългото управление на Мануил (1349–1380) съвсем не могат да се нарекат „дружески“ (освен вероятно през 50-те год. на века). Деспотът воюва многократно с пелопонеските франки, понякога особено ожесточено, като напр. в периода между 1374 и 1376 г. [48]

По този начин, както видяхме, чрез отказа на Робер II дьо Тарент за трансфера на Ахая опитът на ордена на Св. Йоан да се сдобие с по-обширни владения на континентална балканска земя завършва с неуспех. Самите преговори обаче притежават съществено значение за неговата история, тъй като бележат началото на промяната в предимно дефанзивната до този момент стратегия на Хоспитала на Балканите. Те ознаменуват появата на „гръцкия“ проект на ордена [49], чиято реализация ще бъде сред неговите основни приоритети през следващите няколко десетилетия. Що се отнася до Кантакузините, то те след кр. на 50-те год. (вероятно след смъртта на Инокентий VI на 12 септември 1362 г.) се превръщат по-скоро в противници на унията между църквите и, съответно, на папската и кръстоносната политика в региона [50].

---

[1] По това време (1352–56) под византийски контрол се намират само Солун, дн. Одринска Тракия, Морейското деспотство (заемащо приблизително половината от п-в Пелопонес) и няколко егейски острова.

[2] N. Gregoras, In: I. Bekker (ed.), Byzantina Historia (Bonnae, 1855), 3: p. 203.

[3] G.M. Thomas; R. Predelli (eds.), Diplomatarium Veneto-Levantinum (1351-1454) (Venetiis, 1889), 2: doc. № 8, 17–18.

[4] D. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Washington, 1968), 113–114.

[5] I. Bosio, Dell’istoria della sacra religione et illustrissima militia di S.Giovanni Gierosolimitano. Parte Prima (Vaticana, 1594), 2: p. 55.

[6] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[7]K.M. Setton, The Papacy and the Levant (Philadelphia, 1976), 1: p. 229.

[8]Всъщност Лътрел пише в материала си за A History of the Crusades (Vol. III), че е имало такова указание от Инокентий VI към хоспиталиерите, но, за съжаление, не посочва източниците си, срв. Luttrell, “The Hospitallers at Rhodes, 1306-1421”, p. 297.

[9] K.M. Setton, Op. cit., p. 229, n. 23.

[10] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[11] Срв. напр. Д. Ангелов, „Българо-византийските отношение при Иван Александър. Четвърти период (1352–1355 г.)”, Във: Idem, Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура (София, 1990), 474–479.

[12] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[13] Вж. пак там и Д. Ангелов. Op. cit., 482–483.

[14] D. Nicol, Op. cit., p. 116. По всяка вероятност Матей се е нуждаел именно от флот, тъй като тогава е разполагал със значителни сухопътни сили, благодарение на съюза си с Орхан, но не разполагаме с данни за негови бойни кораби (малобройната византийска флота, доколкото я е имало по това време, вероятно е била изцяло в ръцете на неговия съперник, а османците едва ли са разполагали с нещо по-сериозно от няколко пиратски съда и лодки - а при това със сигурност им е липсвал и необходимият военнморски опит за изпълнението на поставените цели). Атаката по море, от друга страна, е доказала ефикасността си съвсем неотдавна, когато Йоан Палеолог е успял да завземе Константинопол, подкрепен от флота на генуезеца Гатилузо.

[15] Този вариант изглежда най-логичен спрямо цитирания по-горе пасаж от изложението на Халкокондил, което продължава по следния начин: „След това (неуспешната си мисия на Родос – б.м.) той (Матей Кантакузин – б.м.) се отправил към Пелопонес, при своя брат Мануил, владетеля на Спарта (т.е. столицата на византийския деспотат Мистра – б.м.) и останал при него.“

[16] D. Nicol, Op. cit., 116–118.

[17] Sebastiano Pauli, Op. cit., 91–93.

[18] Т.е. в Мала Азия или в земите, завладени от турците в Европа, които по това време все още не са твърде големи по площ и се ограничават до района на п-в Галиполи и някои от съседните му области.

[19] Според Е. Захариаду още ок. 1351–52 г. хоспиталиерите сключват мирен договор с Хъзър Бег от Айдън. Макар че по същото време генуезкият адмирал Паганино Дориа посещава лично Айдън, който иска да използва като снабдителна база, съществува свидетелство, че през зимата на 1351–52 г. един венециански флот пребивава в пристанището на столицата на бейлика Алтолуого (Ефес). Този факт показва прекратяването на откритите враждебни отношения между Серенисимата и Хъзър. Между двете страни скоро се повеждат мирни преговори, в които основна роля играе дукът на Кандия. До октомври 1352 г. между Венеция и Айдън е подписано предварително примирие. Изгладени са и отношенията с Ментеше. На 7 април 1353 г. венецианският посланик Франческо да Фермо сключва официален мирен договор с Айдън в Алтолуого. През същия месец е сключен мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу, владетел на южния бейлик Ментеше, срв. E. Zachariadou, Trade and Crusade, Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300–1415) (Venice, 1983), 58–60, 211–216. Що се отнася до другите два „морски бейлика“ – Сарухан и Караси, то първият се намира под айдънско влияние и няма самостоятелна политическа тежест, а другият е бил завоюван и анексиран от османците на Орхан още през 40-те год. на XIV в.

[20] Още на 6 август 1354 г. венецианският баил в Константинопол Матео Верниери изпраща доклад до метрополията, в който излага възможните опасности от установяването на османците на Галиполи,  съобщавайки, че византийците, заплашени от турците и генуезците, са готови да се поставят под чиято и да е друга власт: на Венеция, на сръбския цар или дори на краля на Унгария, срв. A. Luttrell, “Latin Responses to Ottoman Expansion before 1389,” In: E. Zachariadou (ed.), The Ottoman Emirate: 1300-1389 (Rethymnon, 1993), p. 124. Малко по-късно, на 4 април 1355 г., дожът Марино Фалиеро (1354-1355) направо съветва Републиката на Сан Марко да анексира империята, защото в противен случай поради „окаяното си състояние“ Византия щяла да падне жертва на турците, срв. Г. Острогорски, История на византийската държава (София, 1998), 670–671.

[21] Верто напр. директно свързва плана на Инокентий VI за преместването на конвента на Хоспитала с „преминаването на Orchanes през Хелеспонта“, срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–141.

[22] Вж. N. Oikonomides, “From soldiers of fortune to Gazi warriors: the Tzympe affair,” In: C. Heywood; C. Imber (eds.), Studies in Ottoman History in Honour of Professor V.L. Menage (Istanbul, 1994), 239–247.

[23] Както прави достатъчно често, премълчавайки неудобни и/или компрометиращи за собствената му биография епизоди, като напр. доброволното предаване на Цимпе на османците, което ни е известно единствено от повествованието на Никифор Григора.

[24] Срв. напр. J. Meyendorff, “Projets de concile oecumenique en 1367: Un Dialogue inedit entre Jean Cantacuzene et le legat Paul,” Dumbarton Oaks Papers, 14 (1960): p. 156.

[25] Срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–144.

[26] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[27] L’abbe de Vertot, Op. cit., p. 141. Изказването звучи странно, тъй като Морея се намира доста далеч от п-в Галиполи, който е най-западно разположената територия, която Орхан владее по това време и нито един друг извор не споменава нищо за предполагаемото му намерение да завладее гръцкия п-в и „да установи столицата си“ там.

[28] Според израза на Лътрел, срв. A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, p. 296.

[29]Пак там, 296–297; L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[30] По това време по-голямата част от тях, с изключение на каталанското дукство в Атина, са зависими от Ахая, вкл. и някои от егейските и йонийските острови, чиито владетели са васали на княжеството.

[31] L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[32] Господарите на Пиемонт продължават да носят титлата „принц на Ахая“ до 1418 г. под предлог, че Анжуйците не са изпълнили всички условия на договора от 1307 г., с който Филипо и Изабел преотстъпват правата върху княжеството на неаполския крал Шарл II дьо Анжу в замяна на владението на италианското графство Алба, срв. P. Topping, “The Morea, 1311-1364,” In:  Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: p. 134, n. 35.

[33] I. Bosio, Op. cit., p. 59.

[34] P. Topping, Op. cit., p. 134.

[35] I. Bosio, Op. cit., 59–61.

[36] A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, 296–7. В съвременната на събитията Морейска хроника Коринт е наречен „ключът към цяла Морея“, срв. J. Lognon (ed.), Livre de la conqueste de la princée de l'Amorée, Chronique de Morée (1205–1305) (Paris, 1911), p. 94.

[37] K.M. Setton, “The Catalans in Greece, 1311-1380,” In: Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: 198–206.

[38] Финансовата къща на Ачайуоли е един от главните кредитори на неаполитанските Анжуйци и предаването на Коринт на Николо вероятно е свързано с погасяването на предишни дългове  към тях. Дълговете са направени по време на няколкото похода на Анжуйците в Гърция през първата половина на XIV в. За поемането на военни задължения срещу турците от новия господар на Коринт може да се съди от едно писмо, изпратено до него от папа Инокентий VI през 1359 г., в което се споменава, че по това време той подготвял флота за борба с тях, срв. P. Topping, Op. cit., p. 135.

[39] Интересна подробност в биографията на Николо е, че в нач. на 1360 г. той пребивава в Авиньон, съдействайки тогава на Светия престол да получи дължимите суми от събирането на църковния десятък от Неаполитанското кралство, чието изплащане дълго време било забавяно. Няколко месеца по-късно благодарният Инокентий VI назначава за архиепископ на Патрас (в Морея) Джовани Ачайуоли, роднина на великия сенешал, срв. ibidem, p. 139.

[40] Макар и Мануил Кантакузин никога да не е демонстрирал открити претенции към императорската корона, то брат му Матей, изглежда, не се отказва от нея дори и през 80-те год. на XIV в.! Срв. D. Nicol, Op. cit., p. 119, където се споменава, че в кореспонденцията си с Матей по това време арагонският крал се обръща към него с титлите imperator и moderator на римляните (ромеите).

[41] През XIV в. Каталанската компания в Атина изгражда една пиратска държавица, която периодично е отлъчвана от папството и не се свени нито да ползва помощта на турците, за да атакува християнските си съседи, нито да продава собствените си поданици в робство, за последното вж. напр. Ch. Verlinden, “Orthodoxie et esclavage au bas moyen âge,” In: Melanges Eugene Tiserant, Studi e Testi, 23 (1964), 5: 427–431.

[42] Или малко по-рано или по-късно, за споровете ок. точната датировка вж. P. Topping, Op. cit., p. 135 и n. 40, както и D. Nicol, Op. cit., p. 125.

[43] A. Morel-Fatio (ed.), Libro de los Fechos et Conquistas del Principado de la Morea. Chronique de Moree aux XIII et XIV siecles (Geneva, 1885), p. 151. Според Дьолавил льо-Рул хоспиталиерските кораби са предвождани от фра Раймон Беренгар, срв. J.M. Delaville Le Roulx, Op. cit., p. 139.

[44] D. Nicol, Op. cit., 125–126, n. 9.

[45] P. Topping, Op. cit., p. 135.

[46] D. Nicol, Op. cit., 124–125, n. 7. Ги дьо Люзинян е бил дълбоко посветен на латинската кауза, както го описва един съвременен историк, срв. T.S.R. Boase, “The History of the Kingdom,” In: Idem (ed.), The Cilician Kingdom of Armenia (Edinburgh, 1978), p. 30.

[47] Ibidem и A. Luttrell, “Aldobrando Baroncelli in Greece: 1378–1382,” Orientalia Christiana Periodica XXXVI (Rome, 1970): 286, 288–290.

[48] Вж. D. Nicol, Op. cit., 126–127.

[49] Т.е. на опитите за установяването на владението на ордена над части от дн. Континентална Гърция.

[50] Вж. бел. 41 от публикуваната в посочения по-долу сборник статия (подл. на кор.).

Б. м. (В. И.): Представеният тук материал "Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)" представлява преработен откъс от моята статия "Възникването на „гръцкия“ проект на ордена на св. Йоан Йерусалимски и неговите политически аспекти, 1353-1404 г.", публикувана в сборника "Балканите и светът, modus concurrandi" (Studia Balcanica 30, 2014, 143-167), посветен на 50-годишнината от основаването на Института за балканистика, БАН. Сборникът можете да откриете по книжарниците, напр. в "Български книжици" в дъното на градинката "пред Кристал" в София. Препоръчвам го горещо на заинтригуваните от балканската средновековна история читатели не толкова поради моята публикация, колкото заради прекрасните материали на проф. Л. Симеонова, д-р Д. Димитров, Юл. Златкова, Зл. Герджикова и мн. др.