Историите на Гоподаря Ли, Вол Номер Десет и Средновековните Балкани - 1

Преди време бях чел само първата и третата част от трилогията на американския писател Бари Хюгарт, която по нашенско е известна като "Историите на Господаря Ли". Настоящият материал дължи появата си на вдъхновението, получено от препрочитането на горните и наваксването с междинния пропуск, иженарицаем "Легенда за камъка". Макар и всяка от книгите да блести със собствена светлина, най-необуздан полет на въображението като че ли може да наблюдаваме в първата, която неслучайно е носител на "Световната награда за фентъзи" - "Мостът на птиците". Между другото (критика numb. 1!), възприетото в България заглавие е не само неточно, но до известна степен и недемократично (макар и, парадоксално, българският превод да се появи точно в "зората на демокрацията"), тъй като пренебрегва онзи, от чието име се води повествованието и което поради това естествено присъства в англоезичния си оригинал. Това е слугата на Господаря Ли, селският герой Вол Номер Десет, който по своему е не по-малко знаменит от Ли Као.

Трилогията се появи на българския пазар през далечната (през миналия век, ех, "нямаше ни джиесеми, ни интернет, а Азис беше само Васко...") 1992 година. Може пък и носталгията ми да влияе пристрастно, но все пак не мога да не отбележа, че ми се струва, че сред преводите, които излизаха по това време, имаше шедьоври, чието качество е недостижимо за нашето съвремие – не само това от 2017 г., но и обобщено от последните 10-15 години. Излиза, че е било по-добре "Мостът на птиците", "Легенда за камъка" и "Осем ловки демона" да бъдат преведени тогава, а не сега, въпреки някои забележими, но простими допуснати малки грешчици, като например изписването на "лотус" вместо "лотос". С риск да ме обвинят в дребнавост, ще си позволя да подчертая важността на тази иначе дребна грешка, след като става въпрос за историята на средновековен Китай, в която лотосът е растение от толкова голямо символично значение. Това го е разбрал още Робърт Хауърд, а вероятно и китайските йезуити от XVI век, но нека си спомним само за "Китайски загадки". Първото издание на тази най-добра от т.нар. „исторически детективски серии” (несравнима примерно с посредствения Пол Дохърти) бе осъществено още през периода на соца. Освен че отново ознаменува идването на демокрацията с прекрасен превод, голяма част от солидното томче разказваше измислената история на иначе реално съществувалата секта "Белият лотос" и нейния заговор срещу императора, разкрит от съдията Ди Жендзие в "Езерото, което не връщаше удавниците". „Но няма време за това" (цитат: песен на НЛО за футбола от края на 80-те) и/или "ще се върнем към това по-късно" (сами изберете онзи вариант на край на разсъжденията за лотоса/лотУса и на преход към следващата тема, който повече ви допада). Съвсем не се колебая в допускането, че и английският оригинал, и китайските източници, които е ползвал Хюгарт, са били образец на изящна словесност, но един съвременен некадърен преводач би имал прекрасната (в кавички!) възможност да о*ере дори и нещо толкова съвършено и красиво. За щастие това не се е случило и, четейки българските издания на трилогията, датиращи от 1992 г., имаме рядко срещаната днес възможност, да се насладим на качествена литература, без да псуваме неграмотността на преводача, т.е. непознаването на собствения му език. Сред най-характерните особености, изграждащи този далечен както от Толкин, така и от Пратчет, фантастичен епос (за сметка на това сравним по дух с „Донеси ми главата на принца” на Шекли и Зелазни и с шедьовъра на Дан Симънс - „Песента на Кали”), бихме могли да отличим следните „елементи”:

Легендарният епос на Чун Куо - както сам ни обяснява авторът чрез думите на забележителния си герой, селянинът (представям си как при произнасянето на тази кодова дума от далечната скамейка на последните оцелели потомци на съмишлениците на Стамболийски, идентифициращи се с вечния български труженик, къде в съюз, къде не чак толкоз с работническата класа, се разнасят триумфални звуци) Вол Номер Десет „Чун Куо” се превежда като „Средното царство” и това е името, което самите китайци използват за своята родина. Не и след Мао, разбира се – или поне предполагам, че е така. Процесът за прекратяването на употребата на това самоназвание трябва да е бил болезнен и да датира от времето на потушаването на „бунта на боксьорите” до бягството на Чан Кайшек (с прякор Cash My Check) в Тай Юан. В случая с „Историите на Господаря Ли и Вол Номер Десет” древните легенди и приказки преливат във фентъзи, т.е. в такива, които са частично или само рожба на въображението на Хюгарт, но това по никакъв начин не се усеща или поне не неприятно. Впрочем ето един пример, който си струваше преписването му:

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Текстът е пълен с подобни скъпоценности в поезия и в проза (преливащи от едното към другото – безценни моменти за таланта на преводача), а откриването им кара читателя (в мое лице) с опулени очи и смаяна физиономия да се пренася все по-далеч във вълшебния свят на „древен Китай, такъв какъвто той никога не е бил, но е трябвало да бъде” (цит. Хюгарт). Да, все едно сме в друг свят, за чието съществуване до този момент не сме и подозирали – по-късно ще се върнем и към (де)еволюцията на това възприятие.

Чувство за хумор, което е дотолкова добро, че на моменти буквално ви избива на истеричен смях. Тук няма да коментирам, а ще се огранича със следния цитат:

- Това е ужасно унизително! – казах аз.

- О, не знам – отговори господарят Ли. – Имаш още един чифт панталони, а за сексуалните сънища може да се говори много. Чрез тях повечето мъже получават шанс да се срещат с по-качествени жени, а спестените финансови средства са огромни.

Невероятната фантазия на Хюгарт, която превръща изчетените преди това от него (не само китайски) приказки, легенди, детективски истории и тн. в изненадващо хомогенна сплав, но крайният резултат от която е запращането ви като топче за галактически пинг-понг из най-далечните кътчета на въображението и Всемира. На страницата на иначе неголемите томчета незнайно как съжителстват богове и демони, таласъми и вещици, принцеси и ханджии, подробни рецепти за неописуеми ястия, приготвяни от кожи на медуза и мариновани водорасли, звезди като овце, подкарвани от божествен пастир в необятния космос и Млечният път като река, в която заслужили приживе мандарини получават правото да ловят риба от самия Небесен Господар – какво повече изобщо би могъл да иска някой? Донякъде не се учудвам, че самият писател, роден в очевидно благословената с литературни таланти Пеория, Илинойс (presumably най-скучният за живеене район на САЩ, който въпреки това е икономическият му гръбнак – т.нар. „Среден Запад”), е заявил, че не вижда смисъл да пише повече продължения на „Историите на Гоподаря Ли и Вол Номер Десет”, тъй като във вече написаните се е раздал до крайност и съответно просто няма как да надхвърли най-доброто от себе си.

История на древен Китай – тук още в началото трябва да отправя поредната си критична забележка към българското издание (но независимо от това ще използвам възможността да отправя своето „Благодаря!” към преводача), която се състои в това, че в началото на „Мостът на птиците” и „Легенда за камъка” неправилно е отбелязано, че действието се развива в епохата „преди Христа”. Грешката е поправена в третата книга, където вече съвсем основателно се посочва, че действието се развива на „първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа)”. За всички тези иначе така фантастични сюжети и приключения си има напълно конкретен исторически фон, който „изплува” в текста на места. Т.напр. разбираме, че Прародителката, един особено неприятен персонаж от „Мостът на птиците”, е принадлежала към кратко управлявалата, но все пак велика династия Суй (581-618), като е била пощадена въпреки ужасните й злоупотреби при замяната на Суй от династията Танг (618-907), „известна” (силно казано!) в съвременния български като „династията Тан”. Както отбелязах по-горе, и един друг известен герой на съвременната „развлекателна” литература и по-точно на криминалетата/детективските романи – китайският Шерлок Холмс, съдията Ди Жендзие (в този си вариант рожба на холандския автор Робърт ван Хюлик) действа по времето на управление на Танг, също както и неговите незаменими приятели и съратници в разкриването на средновековните китайски злодеи – съветника Хун, телохранителите Ма Жун и Цяо Тай и покаялия се мошеник Тао Ган. Съдията Ди дори живее приблизително през същите години – 630-700 г., в които се развива действието на трилогията на Бари Хюгарт! Като изключим възможността авторите предварително да са се наговорили, това според мене не е случайно съвпадение. Както и да го погледнем, периодът на управление на ранната Танг е един от върховете в развитието на средновековен (или, ако предпочитате, „класически”) Китай. Предпоставките за най-вероятно независимия избор на двамата западни писатели от миналия век се съдържат във факта, че по това време Китайската империя е обединена и дори се намира в период на експанзия срещу външните врагове, а всички елементи на „класическата” китайска култура, включително онези, осигуряващи огромното превъзходство пред „варварите” (т.е. не-китайците), функционират перфектно. За да е напълно правдива, една история, предаваща особеностите на Чун Куо, така характерни за него, но и отличаващи го от всички останали цивилизации в историята на човечеството, изисква неговият свят да е във възможно най-съвършеното състояние, например триумфиращ над външните врагове и нехаещ за всички останали, тъй като е много по-могъщ от тях. Точно това е светът на ранната империя Танг, а преди него и на Суй, през VII век след Христа. Но има и още нещо. Струва ми се, че този период отговаря още по-пълно на целите на Хюгарт и ван Хюлик, защото той не е нито прекалено близък, нито прекалено отдалечен от нашето съвремие. Всички класически елементи, които характеризират Китай като Чун Куо, са налице, включително и още тогава битуващото схващане, отразено, разбира се и в споменатите произведения и служещо за аргумент на китайците при изтъкване на превъзходството им пред варварите, че Китайската империя е неописуемо древна - през VII век тя действително съществува от вече близо 2 000 години. И двамата автори са така очевидно запленени от истинската китайска история, че включват в произведенията си страшно много подробности от нея – толкова много, че не мисля, че определянето на „Скелет под камбаната” и „Осем ловки демона” като исторически романи, макар и непълно, би било особено грешно. Можем да последваме примера им и, покачвайки се на летящото килимче на Историята, постепенно, след като поемем на път, потегляйки от Пеория, Илинойс на хеликоптер от бамбукови тръби, задвижван от китайски „огнен прах” и музиката на Клио, изсвирена на пронизан от златни жилки камък, преминем през неизбродните морета, реки, долини, планини и пустини на „Средното царство”, а след това прелетим и над степите, населявани от монголските, турските и иранските варвари, накрая да стигнем и до земите, започващи от делтата на Дунав, великата река, чийто син цвят, възпят от Шраус, толкова се различава от мътножълтите води на Хуанхъ. Двете реки са разделени не само от десетки хиляди километри, но и от толкова различни цивилизации и култури, че никой не би допуснал, че в света на Средновековието, когато тогавашният човек не е разполагал с днешните средства за бързо придвижване и често е познавал само собственото си и съседните селища, Китай и Балканите биха могли да осъществят каквато и да било комуникация помежду си. Но все пак такава е имало.