Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.
Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.
В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.
Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата и девствена откъм обработка земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, значи не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните, чрез което се ограничава и индианската популация. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут през X в. хазарският хаган Йосиф си припомня за отминалата ситуация, при която българи и хазари си оспорват степите от Волга до Днестър, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя (Джейхун), Седморечието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на монголоезичните китани (от тук идва и името на източната мегадържава, което използваме днес, докато China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат героите на Бари Хюгарт от "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават/заличават старите структури и основават нови, различаващи се най-вече по названията, отколкото по нещо друго. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето от епохата, която описваме, до наши дни. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което обикновено се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому в тачи част на света, изпъкват маджарите, печенегите и западните огузи (узи) - докато източните огузи на Селджук ибн Дукак се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Кара Китан, Кара Китай), а накрая основават и собствена империя, наследник на която de facto (ако не de jure) е и нашата съседка Турция...или поне отоманският й предшественик. Заслужава внимание фактът, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да обитават и владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си в споменатия район и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската пустиня/степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния княжескоруски удел на Торческ) на запад, където предполагаемо оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променят из основи родната страна на канглите - и то не веднага, както свидетелства например Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите.
Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата и девствена откъм обработка земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, значи не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните, чрез което се ограничава и индианската популация. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут през X в. хазарският хаган Йосиф си припомня за отминалата ситуация, при която българи и хазари си оспорват степите от Волга до Днестър, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя (Джейхун), Седморечието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на монголоезичните китани (от тук идва и името на източната мегадържава, което използваме днес, докато China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат героите на Бари Хюгарт от "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават/заличават старите структури и основават нови, различаващи се най-вече по названията, отколкото по нещо друго. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето от епохата, която описваме, до наши дни. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което обикновено се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому в тачи част на света, изпъкват маджарите, печенегите и западните огузи (узи) - докато източните огузи на Селджук ибн Дукак се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Кара Китан, Кара Китай), а накрая основават и собствена империя, наследник на която de facto (ако не de jure) е и нашата съседка Турция...или поне отоманският й предшественик. Заслужава внимание фактът, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да обитават и владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си в споменатия район и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската пустиня/степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния княжескоруски удел на Торческ) на запад, където предполагаемо оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променят из основи родната страна на канглите - и то не веднага, както свидетелства например Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите.
Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимаците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че остават в световната история от наше време като единствената по-значителна нация, (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга и Лукоморието, за да ги довършат окончателно (поне като държава). Докато маджари, печенеги и огузи пасат стадата си из обширната Хазарска империя, те не спират да негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина и се възцарили в Итил. Но според мене, ако бе точно така, хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между представители на хазарските Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага и това едва ли е случайно!), техните съплеменници от мъжки пол също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите също са ги мразели и то не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали и избивали неведнъж, след като са използвали срещу враговете си бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните и фанатични мюсюлмански планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза от толкова много страни едва ли трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост (май единствена в степта за времето си!) Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да стoрят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес сякаш само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...
Няма коментари:
Публикуване на коментар