събота, 25 септември 2010 г.

Истинската история зад Kingdom of Heaven




*това е мой по-ранен материал (от 2006 г.), който представлява опит за кратко и разбираемо описание на "истинската история", криеща се зад не толкова акуратния от историческа гледна точка сюжет на филма "Небесно царство" (Kingdom of Heaven), който по това време беше актуален холивудски блокбастър...надявам се да Ви хареса ;)

Истинският Балиан д'Ибелин бил богат благородник в Йерусалимското кралство през 12-ти век. Неговата фамилия била една от най-влиятелните в кралството, макар че произхождала от малкия градец Ибелин в планините на Юдея. Балиан владеел Наблус - хубав град, столица на плодородната провинция Самария, която се намирала точно между Йерусалим и Галилея. Той се оженил за вдовицата на крал Амори - византийката Мария Антиохийска, а не за "принцеса Сибил" от филма, която до смъртта си е предано влюбена в Ги дьо Люзинян (също герой от филма, ама му бяха превели отвратително името). "Прокаженият крал", чиято сестра е Сибил, е Бодуен IV (1172-1185), крал на Йерусалим и син на Амори. Той бил мъдър владетел, способен военачалник (в битката при Монжизар, начело само на 3000 човека избива 20 000 сарацини на Саладин), но се разболял от проказа още на 16-годишна възраст. Това го обрекло на ранна смърт и превърнало сестра му Сибил в главен претендент за короната на Йерусалим. Нейният първи съпруг бил монфератският маркиз Гийом, който обаче умрял още на следващата година. Тогава тя се запознала с младия благородник от френската област Поату - Ги, който току що бил пристигнал в Ориента заедно с брат си Амори. Ги, така да се каже, я "свалил", защото, макар и да принадлежал към голям и известен род (Люзинян), не притежавал почти нищо освен доспехите на гърба си, конете и оръженосците си. Двамата се оженили и Ги станал за начало граф на Яфа (това е около Тел Авив в съвременен Израел) и Аскалон (близо до "ивицата Газа") .

По-интересна е историята на Рено дьо Шатийон ("лошия" - белобрадият кръволок-изверг от филма), бивш княз на Антиохия и барон на Крак дьо Моав и Монреал (днешна Йордания). Той ненавижда сарацините и има основания за това, след като прекарва 16 години в затворите на сирийския град Алепо. Подобно на Ги дьо Люзинян, Рено пристига в Сирия без пукнат грош и на следващата година вече е княз на Антиохия На по-следващата атакува гръцкия остров Кипър и го ограбва изцяло. Наказан е от Мануил Комнин, византийския император, като бос и с въже на шията води коня му по улиците на столицата си Антиохия. След това показно унижение му е простено и Рено воюва известно време в Сирия, но пада в плен на султан Нуреддин, който нарежда да го хвърлят в тъмница в Алепо, на около 40 км от Антиохия. В тази тъмница Рено лежи 16 години, през които не се намира кой да плати откупа, искан от Нуреддин. Вероятно точно тук кумулира зверската му омраза към сарацините, които го пускат привидно състарен чак към 1176 г. Но той скоро демонстрира отново явно неизтощимата си енергия, необузданост и жажда за плячка. Чрез женитбата си за наследницата на Крак дьо Моав, баронът придобива ново владение, дори по-обширно от предишното му - обхващащо почти цялата площ на днешна Йордания (м/у Саудитска Арабия и Израел). И нещо по-важно- през владенията на Рено преминава пътят, който свързва азиатските с африканските сарацини. Все едно да дадеш на гладен хищник кървав къс месо. Баронът въобще не прощава на търговските кервани, които минават от там. Жадни за плячка, местните арабски бедуини се съюзяват с него, а той вероятно привлича и наемници и доброволци от Йерусалимското кралство, за да формира немалка армия, с която да плячкосва каквото му падне. Понякога навлиза дълбоко в площта на Арабия, яздейки заедно със своите бедуински приятели. От времето на Мохамед никой християнин, особено пък въоръжен, не е осквернявал покоя на исляма в неговата родина - Арабския п-в, но сега този рижав и кръвожаден френски барон нахълтва в оазисите, подпалва джамиите, изколва бойците и отвлича останалите жители като роби. Върхът на наглостта му е пускането на пиратска флота в Червено море, което е спокоен център на търговията на Египет с Изтока и сигурен маршрут на свещеното поклонение на мюсюлманите към Мека от поне три века насам. Тази акция на франджите (така арабите наричат франките) е пълна изненада за Саладин - за няколко седмици те разграбват и потапят десетки кораби в Червено море! Шокът е още по-голям, защото, подобно на съвременните фанатични муджахидини, франките търсят Мека, където още нито един християнин не е стъпвал. Рено дьо Шатийон се заканва, че ще превземе и опустоши Свещения град на исляма. Неговата флотилия дебаркира недалеч от другия град на Пророка - Медина, но е изненадана от корабите на Саладин, които той изпраща от Египет. В ожесточен бой франките са разбити, корабите са им изгорени, а на онези от пленниците, които са пощадени от ятагана, са им извадени очите, за да не могат никога повече да намерят пътя към Свещените Места на Исляма. Рено обаче не е сред тях... И продължава с грабежите си. Саладин се опитва да завладее пустинното му владение, но стените на Монреал и Крак дьо Моав устояват на всички пристъпи. Така владенията на Рено продължават фактически да стоят точно по средата на държавата на Саладин, която се простира от Либия до Северен Ирак и парализират връзката между частите й... 

Междувременно Прокаженият крал все повече и повече грохвал, изтощен от страшната си болест и зет му Ги вече нямал търпение да го наследи. Бодуен поискал от него да му даде за резиденция град Яфа, който самият той му бил отстъпил преди няколко години, защото климатът там бил по-добър за болежките му. Люзинян и Сибила му отказали и в гнева си Бодуен даже атакувал със своите рицари стените на крепостите им Яфа и Аскалон. Не успял да ги превземе и отправил молба към господарите на Запада да изберат нов владетел на кралство Йерусалим, като отнел правата на Люзинян върху престола. Не минало дълго време и проказата довършила краля, който бил само на 27 години, но за краткия си живот доказал, че рицарските идеали не са мъртви и нямало християнин, който да не съжалява за смъртта му.

Наследил го синът на Сибила и маркиз Гийом дьо Монфера - мъничкият Бодуен, който преживял само година и се споминал (детската смъртност през средновековието най-често надвишавала 50-те %). Тогава, вместо, според заръката на Бодуен да се обърнат към господарите на Запада, Ги дьо Люзинян, жена му, Рено дьо Шатийон, патриархът на Йерусалим и великият магистър на тамплиерите - фра (= "брат", от лат. frater) Жерар дьо Ридфор, извършили преврат и сложили на главата на Ги короната на Йерусалим. Хоспиталиерите и Балиан д'Ибелин отначало се възпротивили, но после в името на мира в кралството, се съгласили с избора на пуатевинеца. Графът на Триполи Реймон обаче заел открито враждебна позиция към новия крал и отказал да го признае за господар. А Реймон бил най-богатият барон в кралството, териториите, които владеел, били по-големи от тези на краля и войската му била по-многобройна. Но Ги не се притеснявал от него, тъй като могъщата военна сила на ордена на тамплиерите стояла зад гърба му. Това се дължало на старата вражда между великия магистър фра Жерар дьо Ридфор и графа на Триполи. Преди да приеме монашески обет и да стане тамплиер, Жерар бил дошъл от Франция в Ориента, подобно на Рено, без нищо друго, освен благородния си произход, меча на колана и надеждата да се ожени за някоя богата наследничка. Такава всъщност скоро се намерила - баща й бил барон на богатия град Бутрон в Тивериада (т.е. Галилея). Тъй като баща й починал рано, нейн настойник станал същия този Реймон, графът на Триполи. Жерар и мадмоазел дьо Бутрон скоро се влюбили, но Реймон предпочел да даде повереничката си на богат пизански търговец, който за това му платил с толкова злато, колкото тежала избраничката му. Така Жерар останал "на сухо", тъй като нямал пари, постъпил в ордена на тамплиерите, полагайки обет за безбрачие и никога не забравил за случая, заричайки се да отмъсти на графа.

Жерар станал велик магистър на Ордена на Храма малко преди Ги дьо Люзинян да седне на престола в Йерусалим. Може да се каже, че той (заедно с Рено дьо Шатийон) е "ръката", която насочила политиката на кралството към война с държавата на Салах-ад-Дин. В това отношение той просто следвал традиционната политика на своя Орден, която принципно била против каквото и да е съглашателство с мюсюлманите. Немалка вина имал и триполитанския граф Реймон, който в гнева си против "превратаджиите" се обърнал за помощ към Саладин. Последният, разбира се, само чакал повод да се намеси във вътрешните работи на Йерусалим и веднага откликнал на молбата му, като отначало изпратил неголяма спомагателна част за гарнизон в Тивериада - град-столица на областта Галилея, който принадлежал на съпругата на Реймон - графиня Ешив. Малко по-късно армия от 7 000 мохамедански конници пристигнала на границите на Галилея и поискала позволение от Реймон да опустоши земите на враговете му. Графът приел, но, както изглежда, християнската му съвест го глождела и, макар че позволил на сарацините да проведат набег в земите на юг от неговите владения, той се оговорил с тях набегът да продължи само един ден. Освен това разпратил вестоносци да предупреди населението да се скрие в крепостите.

По ирония на съдбата в същия този ден, в който воините на Саладин нахлули в земите на християните, от Йерусалим потеглила делегация от благородници, която щяла да увещава Реймон да сключи мир с новия крал в името на доброто на кралството. В тази делегация влизал и "нашия човек" Балиан д'Ибелин, но той закъснял да се присъедини към основната колона, предвождана от великите магистри на тамплиерите и хоспиталиерите фра Жерар дьо Ридфор и фра Роже де Мулен. Както се оказало, извадил късмет - и то голям!

Отрядът рицари се придвижвал небрежно, когато изведнъж предните ездачи забелязали отдалече армията на сарацините и опустошенията, причинени от тях. Това обяснимо им подействало като шок и било възприето като дръзко предизвикателство посред собствените им земи. Те не знаели броя на мохамеданските бойци, но Жерар дьо Ридфор предложил незабавно да ги атакуват. Когато "колегата" му - великия магистър на Хоспитала фра Роже дьо Мулен му отговорил, че са твърде малко, той му съобщил, че в близкия замък Како има гарнизон от около стотина тамплиери, които щели да се присъединят към тях. Набързо изпратили вестоносци и до рицарите от град Назарет, който също бил наблизо, за да дойдат и те на помощ. Така за няколко часа се събрали около 150 рицари и вероятно 200-300 сержанти - една немалка бойна сила за времето си, която обаче била крайно недостатъчна, за да се справи със седемте хиляди конници на Саладин. Рицарите обаче не знаели това и се отправили срещу тях със справедливото възмущение на хора, които защитават родната си земя.

Великите магистри изненадали сарацините при извора на Кресон (Сафория). Първоначално те се стреснали, като видяли колко много са всъщност неверниците; Роже дьо Мулен и младият русокос командор на тамплиерите изказали мнение, че вместо да нападат по-разумно би било да се оттеглят и да се затворят в някой замък. Жерар дьо Ридфор обаче ги насъскал, като обидил подчинения си командор, че "твърде много се грижи за красивите си руси къдрици и го е страх да не ги изцапа със сарацинска кръв" - или нещо от сорта. Командорът и останалите рицари се разгневили (както е известно, те са били може би най-докачливите и горделиви хора, съществували някога в света), свели копията и атакували сарацинската армия, която по брой ги надвишавала в съотношение 15:1.

Изходът от сражението бил логичен - кръстоносците били изклани до крак! Загинал великият магистър на хоспиталиерите фра Роже де Мулен, красивата русокоса глава на младия тамплиерски командор била отсечена и побита на кол (той се сражавал най-храбро от всички). От полесражението се спасили само трима рицари - и един от тях бил именно фра Жерар дьо Ридфор!

Така край Сафория загинал "цветът на рицарството". Шокиран от клането, граф Реймон веднага скъсал отношенията си със Саладин и му изпратил обратно гарнизона от Тивериада. После побързал да признае за крал Ги дьо Люзинян. И кралят, и графът пристъпили към събиране на войските си, за сборен пункт на които бил определен злополучният извор на Сафория (Кресон).

Междувременно пропуснах да спомена, че не някой друг, а именно Рено дьо Шатийон става главната причина за войната, довела до фаталния край на "Небесното царство". В края на 1186 или началото на 1187 г. той напада един огромен и солидно охраняван керван, който се движи от Кайро към Дамаск и го пленява. Във филма беше показано как тогава Рено залавя сестрата на Саладин и садистично (и безмислено) я убива, но това може и да е само легенда. Във всеки случай след това Саладин дава обет да убие Рено, веднага щом му падне в ръцете.

В Сафория през юни 1187 г. се събира голяма армия, немалка част от нея са рицари-тамплиери и тамплиерски наемници, на които Жерар дьо Ридфор плаща със съкровището, което му е предоставено от английския крал Хенри Втори за "спасението на Божи Гроб". Саладин нахлува в кралството от изток през река Йордан, обсаждайки Тивериада, която се отбранява от съпругата на граф Реймон - Ешив. Макар че собствената му жена е заплашена, графът съветва краля да не насочва армията в пустинните местности между Тивериада и Сафория, а да остави сарацините първи да атакуват; подобна тактика вече е имала успех малко по-рано, но Жерар дьо Ридфор за пореден път си показва рогата! Явно воден от старата си злоба към Реймон, той влиза посред нощ в палатката на краля и възбудено му доказва, че подбудите на триполитанския граф са такива, че Ги да излезе страхливец, тъй като го е шубе да се насочи против Саладин. Честолюбивият французин се "връзва" и на сутринта кръстоносната армия е на път. (В случая наистина и буквално е "кръстоносна", защото заедно с армията "пътува" и "Светият Кръст", на който бил разпнат Христос. Охраната и носачите на тази най-ценна християнска реликва са отново от ордена на тамплиерите!).

Саладин с ловка маневра отрязва пътя на християните към изворите в близост до Хатинските височини и освен това опожарява храсталаците по пътя им. Жегата е ужасна и рицарите се "пържат" в металните си брони. Накрая всички се втурват към водата без да се съобразяват с каквито и да било стратегии. Ето тази битка не беше показана въобще в "Небесно царство", а точно тя е най-важната! Сражението е свръх ожесточено, кръстоносците поначало са били настроени за победа и се бият отчаяно и до смърт. Повечето от пехотинците им обаче хвърлят оръжието и се предават за капчица вода. На свой ред по-добре подготвените и мотивирани рицари предприемат две атаки, в които "смилат" сарацините, но не успяват да им нанесат решаващ удар, а конете им изнемогват от жажда. В битката, противно на това, което показа филма, участва и Балиан д'Ибелин. Той, заедно с приятелите си граф Реймон и Рено от Сидон, начело на силен отряд успява да пробие обръча на сарацините и да избяга, но зад тях обръчът се затваря, обграждайки тамплиерския корпус и кралската гвардия. Изпаднали в безизходица, рицарите хвърлят оръжието - в плен падат почти всички тамплиери, самият крал, Рено дьо Шатийон и сума ти други барони, а "Истинният кръст", най-святата християнска реликва е завладяна от воините на Саладин.

Султанът не се лишава от удоволствието лично да обезглави Рено дьо Шатийон, а неговата съдба споделят и всички заловени тамплиери, хоспиталиери и туркопули (турци или синове на такива, които се бият на християнска страна). Неизвестно защо обаче фра Жерар дьо Ридфор е пощаден!!! А към краля и останалите барони Саладин се отнася любезно; той изобщо е бил доста "рицарски" настроен и благороден владетел, съблюдаващ тогавашната "войнска етика".

За обсадата на Йерусалим, показана във филма - това наистина е най-големият подвиг на Балиан от Ибелин. След Хатин, рицарят иска да стигне до Йерусалим, за да прибере жена си (голяма любов ще да е било между него и византийската принцеса - но не между него и Сибил!). Сарацинската армия обаче му прегражда пътя. Тогава Балиан полага клетва пред Саладин при условие, че получи достъп дотам, да не остава в Града, след като вземе съпругата си, а примерно да отпътува на Запад. Когато пристига в Йерусалим, местните християни със сълзи започват да го умоляват да остане при тях, за да ги спаси от сарацините. Латинският патриарх Хераклий осовбождава Балиан от клетвата му и той в крайна сметка приема да застане начело на защитата. Въоръжава малцината останали живи рицари, синовете им, младите граждани и нарежда да се секат монети, все едно нищо не е станало! Един приближаващ се мюсюлмански отряд е разбит, а Йерусалим се приготвя за отбрана.

За съжаление крепостта на Йерусалим не е нито от най-силните, нито от най-новите... Стените й, въпреки храбростта на защитниците, не могат да устоят на обсадните оръдия на Саладин (ето това за мене са най-яките сцени от филма- обстрелът с требушетите и катапултите :)). В една от стените се появява процеп, който християните не успяват да запълнят, но и мюсюлманите не успяват да влязат вътре... Въпреки това, вторите имат по-голям шанс да успеят, защото са по-многобройни, подготвени и въоръжени. Балиан поисква от Саладин "аман" т.е. "пощада" (това е буквалното значение на израза, който присъства и в съвременния български), но султанът му отказва (вероятно е бил афектиран и от нарушеното обещание на рицаря пред него). Саладин има най-кръвожадни намерения като иска да устрои на християните същото клане, което те са устроили на мюсюлманите 88 години по-рано в Свещения Град (свещен както за последователите на Христос, така и на Мохамед). Тогава Балиан го заплашва, че ще убие пленниците, ще срине свещените сгради и ще подпали града, така че султанът ще завладее само димящи руини. Саладин и неговите пълководци склоняват да пуснат християните да си вървят срещу откуп...

Това е краят на "Небесното царство"! Кръстоносците се задържат в Палестина още цял век (до 1291 год.), но след тези събития държавите им там никога не възвръщат прежното си величие.

сряда, 9 юни 2010 г.

Няколко думи за Мамелюкски Египет





Мамелюците представляват цяла епоха в историята на Египет и Близкия Изток. Като военизирана местна каста, ползваща се с изключително голямо влияние, те оцеляват чак до времената на Наполеон, а и след това. За мен в момента представлява интерес преди всичко тази част от тяхната история, свързана с динамичния и, както мнозина го характеризират, съдбоносен XIV в.

"Амир арбаина" или "амир таблкхана" - това е третата по ранг титла в мамелюкската йерархия. Превежда се като "емир на 40", което означава, че командва 40 конни мамелюци. По всичко изглежда, че мамелюците не са били толкова много, колкото доскоро се смяташе. Така напр. хоспиталиерският доклад, известен като La devise des chemins de Babiloine, дат. от Робърт Ъруин от 1307 г. дава бройката на мамелюкската армия на 15 000 бойци в Египет и 9900 в Сирия. Братята-рицари като цяло са известни с акуратността и информираността си, особено пък през този период, и май няма причини да не им вярваме. В същото време техният доста по-известен колега фра Жак дьо Моле по неведоми причини пак през 1307 г. твърди, че мамелюците имали само в Сирия 15 000 конници и 50 000 пехотинци. С това може и да е искал да "стегне" франките да изпратят по-силен експедиционен корпус за освобождението на Йерусалим, но знае ли човек...

Според едно скорошно изследване (от 1995 г.) покупките на мамелюци от "солданите" в Египет (защото това са били мамелюците - роби-воини, които са произхождали предимно от северночерноморските степи - та, ако се чудите, ето ви и една от възможните връзки с Балканите ;)) в кр. на XIII и нач. на XIV в. не са били особено големи. Пак там се твърди, че ал Насър Мухамад не разполагал с повече от 2 000 конници, като се върнал в Кайро от изгнанието си в крепостта Керак в Йордания. Разбира се, за времето си и това е представлявало сериозна сила - един трениран и добре екипиран мамелюк вероятно е струвал повече от сто фелахи на бойното поле. Май и самите египтяни не са били особено войнствени в тоя период. Има и друг проблем - коптското население, което тогава е било доста по-високо като процент от днешното и принадлежащите към мохамеданската религия управници явно са нямали интерес да го въоръжават, тъй като е можело да се обърне против тях. От сравнително беглите ми наблюдения не ми е известно дори и едно изключение от това правило.

"Наиб ал салтана" - най-високият ранг, който един емир можел да придобие в Мамелюкския султанат по времето на ал Насър Мухамад (1310-1341). Означава нещо като вицекрал. Такъв ранг са имали Ала ал-Дин Алтунбуга (или Алтънбуга?) в Триполи (дн. Ливан)и Аргун ал-Насири в Египет. Както виждаме, имената на тези велможи от най-висш ранг се състоят от две коренно различни части - едното е арабско, получено по всяка вероятност след приемането им на мюсюлманското вероизповедание, а другото е чисто монголско. Изкушава ме предположението, че "вицекралят" на Египет е идвал от земите на иранските Илханове, а Алтунбуга от тези на Златната орда. Макар и Илхановете да са били непримирими врагове на мамелюците, все пак дезертьори и ренегати винаги е имало - и те с охота са били приемани в мамелюкските редици.

неделя, 16 май 2010 г.

Връзката между Нострадамус и магистърът на хоспиталиерите фра Фулк дьо Виларе

Пътят на историята често ни води до най-неочаквани съвпадения. Кой би помислил, че е възможно да има нещо общо между най-известния предсказател на модерната епоха Мишел дьо Нострдам, по-известен като Нострадамус (1503-1566) и великия магистър на Ордена на Св. Йоан Йерусалимски от началото на XIV в., завоевателят на Родос фра Фулк (Фолко) дьо Виларе? Оказва се че има. Братът на Нострадамус Жан дьо Нострдам (1522-1577) е известен за времето си провансалски писател и историк. Той пише една история на трубадурите от своя край, озаглавена Les vies des plus célèbres et anciens Poètes provensaux, qui ont floury du temps des comtes de Provence (Lyon, Alexandre Marsilij, 1575). В нея намира мястото си и любопитната биография на Ростен Беренжер от Марсилия (Rostanh Berenguier de Marselha), един от най-известните трубадури от късния период на провансалската лирика. Това е и най-ранното биографично сведение, с което разполагаме за този поет. За Ростен се твърди, че освен трубадур е бил и член на ордена на хоспиталиерите и личен приятел на великия магистър Фолко. Последният произхожда от дн. френска провинция Лангедок-Русийон, съседна до Прованс, която обхваща френското средиземноморско крайбрежие до границата с Испания. Този факт може да ни наведе на предположението, че като "земляци" поетът и великия магистър са се познавали още преди отпътуването на Фолко за Леванта.

От Ростен са запазени няколко песни в един средновековен ръкопис, известен под името "Жиро". Първата от записаните там песни представлява дълго "кансо" (специфичен жанр в окситанската поезия) в чест на неговия патрон фра Фолко дьо Виларе.








романтично
изображение
на великия магистър
фра Фулк (Фолко) дьо Виларе

вторник, 30 март 2010 г.

Рицарите хоспиталиери от Родос и турското настъпление на Балканите между битката при Никопол и мирния договор от Галиполи (1396 – 1403)



В историята на военно-монашеския орден на Св. Йоан 1396-та година остава преди всичко с две знаменателни събития. През тази година на запад, далеч от своята столица Родос, умира главата на ордена – великият магистър от Арагон фра Хуан Фернандес де Ередия, който вече двадесет години стои начело на международната католическа организация, известна като "Хоспитала". На негово място от съвета на хоспиталиерите е избран приорът на Аквитания фра Филибер дьо Наяк. Веднага след като научава за избора си, той се отправя за Родос и мобилизира рицарите от своя орден за участие във възможно най-атрактивната за тях военна акция. Това е може би най-мащабното кръстоносно начинание от времената на канонизирания френски монарх Луи IX Свети (живял век и нещо по-рано) - кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, чиято обявена цел е да прогони турците от Европа. Новоизбраният велик магистър на хоспиталиерите съоражава флотата си, съединява я с тази, осигурена от присъединилата се към похода Венеция, в Родос и, преминавайки през Черно море и Дунав, се среща на територията на дн. България с кръстоносната армия на Сигизмунд, която включва многобройни военни части, дошли от почти всички страни на католическа Европа. В края на септември обединените християнски сили претърпяват унищожително поражение под стените на последната столица на българския цар Йоан Шишман – Никопол, от войските на османския султан Баязид I. По-голямата част от кръстоносните пълководци, между които множество представители на някои от най-изтъкнатите западноевропейски благороднически фамилии, са пленени, а крал Сигизмунд, заедно с великия магистър дьо Наяк, успява да се спаси на борда на една хоспиталиерска галера. 

Поражението при Никопол се оказва съдбоносно не само за кръстоносците, а и за целия Балкански полуостров. Бойната сила на най-могъщата християнска сила в региона – кралство Унгария, е съкрушена в сражението, а едновременно с това са загубени надеждите на няколко други балкански държави за ефикасна помощ срещу завоевателните стремежи на османците. Непосредствено след битката Баязид прекратява съществуването на васалното му Видинско царство. Византийският Константинопол вече от две години се намира под османска обсада. Сложен е край на досегашната завоевателна политика на османците на Балканите, чиято най-съществена характеристика е създаването на васални християнски държави и поддържането на сюзеренитета над тях. Султан Баязид I (1389-1402) въвежда нова политика на заменянето на създадената система от васални владения с поставянето им под прекия контрол на османската администрация. Средството за това са серия от мълниеносни военни кампании срещу тях, които напълно оправдават прозвището му „Йълдъръм” (Светкавицата).

Главната квартира на хоспиталиерите на Родос и другите им островни владения в Егея не са пряко заплашени от тези акции, тъй като османците все още не разполагат с достатъчно силен флот. Въпреки това рицарите не остават равнодушни към турското настъпление на континента. При все бушуващата на запад през този период религиозна схизма и силното компрометиране на единствената институция, на която се подчиняват – Папството, както и свързани с това финансови проблеми, йоанитите под ръководството на новия си велик магистър фра Филибер дьо Наяк (1396-1421) демонстрират забележителна кръстоносна активност. Тя изпъква особено в годините след битката при Никопол, когато османците изглеждат непобедими, а християнските владения са подложени на сурови атаки и все по-бързо изчезват от картата на Балканите. Орденът на Св. Йоан Йерусалимски е една от малкото сили, които се осмеляват открито да се противопоставят на това неудържимо настъпление.

Византийската империя е сред най-застрашените от завладяване християнски страни. По това време територията на ромеите е сведена само до столицата Константинопол, няколко егейски острова и Морейския деспотат на п-в Пелопонес. Обсаденият Константинопол все още може да разчита на своите здрави стени. Османците не разполагат със силна артилерия и флот, което обикновено е посочвано от изследователите като главна причина за неуспеха на Баязидовите воини да преодолеят защитата му и за подлагането му на обсада, проточила се цели осем години (1394-1402). Силите на император Мануил II Палеолог (1391 -1425) обаче са нищожни, което го кара отчаяно да търси западна подкрепа. Вероятно родоските рицари, на съюза с които императорът до голяма степен дължи трона си, още от самото начало на обсадата вземат някакво участие в защитата на ромейската столица. В изворите съществуват податки, че през 1395 г. Мануил сключва съюзническа лига с хоспиталиерите и генуезците от островите Лезбос и Хиос. Остатъците от флотата и експедиционния хоспиталиерски отряд, оцелели след битката при Никопол, заедно с унгарския крал Сигизмунд минават през Константинопол и се включват в отбраната му. На 11 ноември 1396 г. Сигизмунд пише на великия магистър дьо Наяк (който междувременно е избързал към Родос), че е пристигнал в града точно навреме, за да предотврати падането му пред турските атаки и мимоходом споменава за съюзническа лига, включваща Мануил, генуезците от Пера и хоспиталиерите.

Чрез съюза си с император Мануил, който, по мое мнение, би могъл да е сключен още през 1390 г., орденът на Св. Йоан се оказва дълбоко въвлечен в спасяването на Византийската империя през един от най-тежките периоди на съществуването й. С широките си връзки и авторитет почти навсякъде из благородническите и монархическите дворове на запада, той е особено полезен за императора, чиито надежди за помощ са свързани именно с тази насока. Хоспиталиерите ходатайстват за неговата кауза пред западноевропейските монарси. Един виден френски благородник и военачалник – маршал Бусико, чиито сърдечни отношения с ордена са добре известни, през пролетта на 1399 г. е назначен от Шарл VI за командир на един експедиционен корпус, който трябва да помогне на обсадената християнска столица. Изборът на краля е напълно логичен, тъй като маршалът е една от най-добре запознатите в двора му личности със ситуацията на изток.

Жан ле Менгр, по-известен в историографията като "маршал Бусико", вече е извършил едно пътуване до Близкия Изток и Светите земи преди да вземе участие в битката при Никопол, където е сред тези членове на командния състав на кръстоносната армия, които оцеляват и попадат в плен. По-късно османците го освобождават със задачата да намери седемдесет и петте хиляди златни дуката, необходими за откупването на благородните пленници. Тогава маршалът по всяка вероятност за пръв път се среща лично с император Мануил II Палеолог по време на престоя си във византийската столица. Той намира пълно съдействие от великия магистър на Хоспитала дьо Наяк, който му помага да събере огромната за времето си сума и, след откупването им, репатрира пленниците в Родос, където те са лекувани в известната болница на ордена преди да бъдат изпратени обратно на запад. Сред тях е и синът на един от най-влиятелните западни велможи - могъщият херцог на Бургундия Жан дьо Невер. Съдействието при осовбождаването му вероятно издига престижа на ордена в Бургундия. Няколко десетилетия по-късно пък подкрепата на бургундците допринася много за отблъскването на мамелюкските атаки срещу Родос между 1440 и 1444 г.

На 26 юни 1399 г. Бусико отплава за Константинопол от средиземноморското пристанище Ег-Морт начело на флот от две галери и четири други кораба, натоварени с войска от ок. хиляда и двеста тежковъоръжени бойци. В състава на малката му армия влизат много благороднически фалимилии, свързани с ордена на Св. Йоан, между които дьо Мили, Монтене и Бракемон. По пътя към него се присъединяват венециански, генуезки и лезбоски кораби, а при о-в Тенедос и две родоски галери, изпратени от дьо Наяк. По този начин хоспиталиерите взимат участие в този своеобразен кръстоносен passagium particulare, предназначен за освобождаването на древния Византион.

Съюзническият флот преминава безпрепятствено през Галиполи и е посрещнат радостно от Мануил. Под съвместното ръководство на императора и Бусико кръстоносците извършват множество по-малко или повече успешни военни акции, прочиствайки околностите на Константинопол от вражеските сили и атакувайки множество подвластни на турците градове на малоазийския бряг, сред които и Никомидия.

Експедицията донася глътка свеж въздух за обсадения град и представлява един от малкото светли епизоди за Византия в мрачните години между 1396 и 1402. Силите на кръстоносците обаче са ограничени и те нямат възможност да вдигнат обсадата. Може би най-важното постижение на експедицията е успешното посредничество на Бусико между Мануил и неговия племенник Йоан VII Палеолог, претендент за византийския престол, когото Баязид ползва като фасада за атаките си срещу Константинопол. Императорът не смее да напусне столицата си, за да потърси по-значителна помощ на запад (както е планирал), преди да е уредил този династичен спор, който от десетилетия трови атмосферата в Града. На 4 декември 1399 г. корабите на маршала докарват Йоан VII в Константинопол, където е договорено той да управлява в отсъствието на Мануил, а след завръщането на последния да получи владението над Солун (намиращ се тогава под османска власт).

Придружен от Бусико, Мануил се отправя на запад в края на 1399 г. Неговото забележително пътешествие е предмет на множество студии и историографски проучвания. Едно доказателство за сърдечните отношения между василевса и хоспиталиерите е, че докато пътешества из Западна Европа в търсене на помощ за загиващата си империя, той неведнъж се ползва от съдействието и подкрепата на местните структури на ордена на Св. Йоан. Така например по време на своя престой в Лондон (кр. на 1400 – нач. на 1401 г.) императорът живее в главната квартира на английските хоспиталери в Клеркънуел, а човекът, който уговаря визитата му в двора на крал Хенри IV, е не друг, а йоанитският приор на Ирландия фра Питър Холт.

Същевременно съюзът и помощта на Хоспитала за обсадена Византия се разпростира и над единственото нейно по-значително владение, останало до този момент непокорено от турците. Това е византийска Морея (п-в Пелопонес), която, по думите на английския историк Антъни Лътрел, след битката при Никопол се „озовала беззащитна” пред огромната военна мощ на Баязид.

Управник на последната византийска провинция с титлата „деспот” е братът на Мануил Теодор I Палеолог. В навечерието на битката при Никопол положението там е доволно усложнено, тъй като при заемането на поста си Теодор трябва да се бори не само с предишните деспоти от известната фамилия Кантакузини, които в началото отказват да предадат властта си, но и с местните гръцки магнати. В гражданската война се замесват и множество други сили, притежаващи политически интереси на п-в Пелопонес, между които Венеция, Наварската компания, която управлява латинското княжество Ахая (другата половина от Морея) и флорентинецът Нерио Ачайуоли, който малко преди това е победил последните наследници на Каталанската компания и е основал свое собствено владение с център в Атина. В крайна сметка през 1387 г. Теодор  успява да надделее над вътрешните си противници в Морея с помощта на османците, на които се признава за васал, подобно на брат си Мануил, който го прави по същото време. Неговият пръв турски сюзерен - султан Мурад I (1359-1389) му изпраща на помощ в Пелопонес своя прославен военачалник Евренос бег. Победата на Теодор е последвана от конфискацията на имуществата на политическите му противници. Сред тях е Павел Мамонас, владетел на Монемвасия; един от най-влиятелните магнати в региона.

Мамонас, заедно с други лишени от власт и имущество морейски аристократи, се оплаква на султан Баязид и намира убежище в неговия двор. Впоследствие, на известната в историографията среща, която провежда със своите васали в гр. Сяр (Серес) през 1393-1394 г., Баязид заема ролята на арбитър в спора между деспота и неговите васали и изисква от Теодор Палеолог да му предаде непревземаемата си твърдина Монемвасия и ред други крепости, за да реши съдбата им. Деспотът е задържан като заложник в османския двор и придружава султана по време на похода му на юг и завоюването на Тесалия през 1394 г., принуждавайки се междувременно да изпрати пратеници със заповеди за предаване на посочените крепости на служителите на Баязид. Отделни османски предводители и войскови контингенти са изпратени в деспотата и, както изглежда, успяват временно да влязат във владение на Монемвасия и Аргос. Но при р. Сперхей в Тесалия Теодор успява да се измъкне от лагера на Баязид и по най-бързия начин се връща в Морея. Там той отменя предишните си заповеди и си връща крепостите, прогонвайки или избивайки настанилите се там турци, като по този начин отхвърля васалитета си към султана. Така след 1394 г. опасността от османско завладяване надвисва пряко над владенията му.

Макар и зает другаде, султанът не закъснява да накаже непокорния си васал, а поводът за това е намерен лесно. Теодор още не се е справил с вътрешните си противници. През 1395 г. деспотът обсажда в крепостта Коринт своята балдъза Франческа Ачайуоли и съпругът й граф Карло Токо. Последният се обръща за помощ към турците. Начело на османската армия, разположена в Тесалия (границата на югозападния имперски удж), Евренос Бег отново пристига на юг, но този път като враг на деспота и разбива войските му при Истъмския провлак. След това турците нахлуват в Пелопонес, където опустошават редица райони и се съединяват с войските на друг враг на Теодор - наварският владетел на Ахая Педро Бордо де Сен-Сюперан, заедно с когото превземат силния замък Акова. След тази бърза кампания войските на Евренос не запазват завоеванията си, а се оттеглят, тъй като вероятно Баязид се нуждае от тях за похода си срещу влашкия воевода Мирчо. След оттеглянето им Теодор успява да разбие Педро Бордо и подкрепящите го гръцки архонти, както и да получи (след договаряне) Коринт от Карло Токо, но вече е напълно наясно, че не може да се справи сам с наличните си сили с османците.

Следващият поход срещу византийска Морея е отложен във времето с ок. две години само защото Баязид е въвлечен във война по северните граници на империята си. Междувременно Теодор Палеолог отчаяно търси подкрепата на бившите си врагове – венецианците - срещу султана, като в замяна на това се съгласява на множество отстъпки към тях. Плановете му за отбрана са свързани с укрепяването на Коринт и провлака Истъм, който свързва Пелопонес с континента. През февруари 1396 г. венецианският сенат обещава да подкрепи издигането на голяма стена, преграждаща провлака, както и да убеди „главния викарий или принца на Морея” (т.е. Педро Бордо де Сен-Сюперан) да съдейства за начинанието. Бившият наварски кондотиер (наемник) се съгласява да сътрудничи. Стената обаче остава неиздигната до следващото османско нашествие.

Очевидно е, че по това време латинците в Морея вече осъзнават, че завоевателните амбиции на Баязид заплашват не само Теодор, но и самите тях. Както става ясно обаче от последвалите събития, дори обединените сили на местните гърци и франки не са в състояние да спрат османската военна сила. След победата си при Никопол, през пролетта на 1397 г. султанът заповядва на пълководците си Якуб Бег и Тимурташ да нахлуят в Пелопонес. Макар и това също да е по-скоро грабителски поход, който не цели трайно да завоюва християнските територии, а да ги опустоши; изворите споменават очевидно преувеличената цифра от 60 000 души за броя на турската армия и страшното опустошение на която тя подлага полуострова. Турците обсаждат последователно Леонтарион и Коринт, а на 3 юни 1397 г. превземат и разграбват венецианският Аргос. Населението му е поголовно изклано и отвлечено в робство. Скоро след това Якуб Бег и Тимурташ се оттеглят заедно с плячката си в Тесалия.

По време на атаката, изпаднал в пълно отчаяние от безсилието си, деспот Теодор изпраща своя дипломат Димитрий Софиянос във Венеция, за да моли за помощ и предлага да предаде на Серенисимата (прозвище, с което е известна Венецианската република) Коринт и Истъмския провлак. Нежелаеща да се замесва в по-нататъшни конфликти с османците и под пресните впечатления от разгрома при Никопол, Републиката на Св. Марко му отказва. Жестокото унищожение на нейната колония Аргос не допринася особено за промяна на решението на венецианския сенат. Тогава, по думите на хрониста Псевдо-Сфранцес, деспотът „виждайки, че ромейските дела са в такова плачевно състояние (…), че никой от християнските владетели не пожелал да се притече на помощ на ромеите, (…) се отправил на една триера към остров Родос и продал Спарта (т.е. Морейския деспотат, яийто географски център - областта Лакония, съвпадал с този на древна Спарта) на братството на пророка и кръстителя Йоан.”

През 1397 г. орденът на хоспиталиерите вече от близо половин век е въвлечен в политически проблеми, свързани с Морея. Макар и йоанитите да притежават някои имоти в региона, които са получени още след основаването на Латинската империя през 1204 г. и са удвоени след разгрома на ордена на тамплиерите и присъждането на имуществата му в Гърция на Хоспитала, те никога не са проявявали особена активност или интерес към тази част на света. Това положение продължава до средата на XIV в. Тогава във висшите среди на тогавашната папска резиденция Авиньон се появява проект орденът да бъде преместен в Морея, за да бъде по-ефективен в борбата срещу турците. Проектът е възприет от йоанитите и през 1356 г. техни представители дори преговарят с наследника на Изабел дьо Вилардуен за откупуване на правата му върху княжество Ахая, но преждевременната му смърт попречва на успешния завършек на преговорите. Впоследствие, при понтификата на папа Григорий XI (1370-1378) и великия магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376-1396), проектът отново е приведен в действие, като Хоспиталът наема от кралица Жана Неаполска (от династията д'Анжу) цялото княжество Ахая за срок от пет години. След разгрома на кръстоносния поход на Ередия под стените на епирския град Арта от албанския деспот Гин Буа Спата и безредиците, които възникват във връзка с идването на Наварската компания от наемници по тези земи, хоспиталиерите изоставят Ахая, но не и намеренията да се установят там. Едно доказателство за това е, че пет години след оттеглянето им през 1381 г. (т.е. в 1386 г.) Ередия откупува правата на италианските Анжуйци над княжеството, а през 1389 г. назначава високопоставения брат-рицар фра Доменико де Аламания за негов управител, като го упълномощава да събере 15 000 дуката данъци. Политическият хаос и постоянните войни в региона, възпрепятстват хоспиталиерите да се възползват от законните си права над Ахая, но през лятото на 1397 г. те получават друга отлична възможност да се установят на полуострова. Този път тя им е предоставена от православния (!) владетел Теодор I Палеолог.

И така, през 1397 г., след оттеглянето на елитните османски пълководци Тимурташ и Якуб Бег и отказа на Венеция да поеме владението (и защитата) на Коринт и провлака Истъм, морейският деспот решава да се обърне за помощ към съюзниците на своя брат – родоските братя-рицари. Те с готовност приемат предложението му, в което виждат нова възможност за изпълнение на своя „морейски проект”, която би донесла уголемяване на владенията и приходите им, пoпуляризиране и спечелване на по-добър престиж на ордена на запад, по-добра възможност за защитата на католическата кауза в Пелопонес и Егея и придобиване на отлична стратегическа база за борба с турците. По този начин през 1397 г. орденът влиза във владение на Коринт, като купува правата на Теодор над него и започва укрепяването му. Хоспиталиерите дислоцират там силен гарнизон от рицари и наемници и бързо го превръщат в сериозна потенциална бариера срещу бъдещи османски нахлувания на полуострова.

Предаването на току що отвоювания от византийците Коринт (да си припомним войната на Теодор срещу Карло Токо, за която споменах по-горе) в ръцете на една букв. емблематична католическа (и съответно "франкска" или "латинска") сила и институция като ордена на Св. Йоан не е възприето твърде охотно от преобладаващата част от местното население - православните гърци, по-голямата част от които са настроени неприязнено към латинците. По тази причина василевсът Мануил, който, заедно с императрицата-майка Елена, дава личното си разрешение и одобрение за тази сделка, се чувства задължен да се оправдае в „Надгробното слово” за своя брат Теодор (написано през 1407 г.), че продажбата на Коринт била неизбежна при политическата ситуация десет години по-рано: „Ние не сме толкова окаяни, безхарактерни или глупави, че да предпочитаме тези странници пред нашата собствена власт. Но това беше неизбежно: градът или щеше да бъде завладян от тези, които го бяха обсадили – турците, или трябваше да бъде даден на онези, които бяха способни да го спасят от надвисналата опасност. И, тъй като ние не бяхме способни да го запазим със собствени сили, хоспиталиерите ни изглеждаха най-добрата от достъпните възможности, .”

Амбициите на хоспиталиерите по отношение на владението на византийска Морея не се ограничават само с Коринт. След настъпилото известно затишие във военните действия (поради походите на Баязид в Анатолия срещу могъщия местен владетел Кадъ Бурхан ал-Дин от Сивас) следва поредица от нови турски атаки срещу Пелопонес, която започва през 1399 г. Съдейки по горецитирания исторически извор, поради неприязънта, която собствените му поданици показват към Теодор, у император Мануил възникват силни съмнения, че Морея би могла да бъде предадена на османците от собствените си жители, „които предпочитали да бъдат поробени, отколкото да бъдат избити като следствие на войната.” Укрепеният от хоспиталиерите Коринт отблъсква успешно атаките, но турците просто го заобикалят и територията на деспотата  е опустошена за пореден път. През юли 1399 г. великият магистър фра Филибер дьо Наяк изпраща хоспиталиерският капитан на Коринт, рицарят фра Ели дьо Фош, да води преговори с деспота за закупуването на крепостта Мегара, разположена северно от Коринт. Вероятно аргументите на ордена за това са осигуряването на по-добра координация между двете твърдини за защитата на Истъмския провлак, но Теодор отхвърля предложението. По същото време друг хоспиталиер, фра Жерар дьо ла Пюи, преговаря със споменатият ахайски владетел Педро Бордо за сключването на съюзна лига срещу турците. През ноември същата година последният се съгласява  да окаже военна подкрепа и да подпомогне изграждането на Хексамилиона – под това име става известна онази планирана от по-рано стена, която трябва да прегради Коринтския провлак. Положението видимо е тежко, тъй като през февруари 1400 г. Венеция предлага политическо убежище както на император Мануил, така и на деспот Теодор, чиито земи са подложени на поредното турско грабителско нападение. Явно е, че сенатът на Серенисимата смята, че падането на последните византийски остатъци е само въпрос на време. В същия месец орденът изпраща една внушителна делегация до деспота, която включва някои от най–високопоставените хоспиталиери, между които приорите на Англия, Венеция, Аквитания и Тулуза, както и фра Доменико де Аламания. Пратеничеството е упълномощено да води преговори с Теодор за закупуването на нови негови земи и разполага с кредит за огромната сума от 60 000 златни дуката, която е достатъчна за изплащането на правата върху владението на цяла византийска Морея. Чужди на пораженчеството, родоските рицари не само не мислят за отстъпление, но са готови и да придобият нови владения въпреки надвисналата над тях турска заплаха. Теодор, на когото не му се иска да продава земите си, протака преговорите, но през май 1400 г. все пак се съгласява да предаде на хоспиталиерите важната крепост Калаврита. Някои представители на местната аристокрация и население обаче са настроени срещу братята-рицари и те буквално трябва да завземат крепостта с бой. През ноември орденът изпраща нови пратеници при Теодор с инструкциите да закупят още земи или да подновят вече съществуващите договори (вер. за наем, тъй като срокът на последния е изтекъл). 

Междувременно, макар и основните османски сили да действат по далечните азиатски фронтове (подготвяйки се да окажат отпор на всемогъщия монголски завоевател Тамерлан), завзимайки от 1399 г. до 1401 г. Малатия от египетските мамелюци и Ерзинджан от тюрка Тахиртен бей, войската на уджа, разположен в Тесалия, не престава да извършва набези в Пелопонес. Това (грабителските набези на територията на противника) от дълго време е и дълго време ще бъде основна тактика на османските военни сили, за целите на които се използват основно т.нар. акънджии (от тур. akin - плячка). През март 1401 г. е осъществен един особено мащабен набег, при който турските бойци прегазват цялата територия на деспотата, като атакуват дори важните венециански владения, разположени в най-отдалечената южна част на полуострова  -градовете Модон и Корон (основни междинни пристанища по венецианския маршрут за търговия с Ориента). Венецианците с основание обвиняват за това нападение навареца Педро де Сен-Сюперан, който явно не е забравил старите си кондотиерски навици, съюзявайки се дори с "неверниците" за плячка. Но в случая набегът на ахайския принц и турците срещу венецианските територии изглежда по-скоро „непредвиден инцидент”, докато основният удар е насочен отново срещу земите на деспот Теодор (голяма част от които вече са под администрацията на родоските рицари), с когото наварецът отново е влязъл във враждебни отношения. Въпреки предателското до голяма степен  поведение на Сен-Сюперан, хоспиталиерите и венецианците отново преговарят с него и през септември 1401 г. успяват да го убедят да сключи мир с деспота, тъй като „техните вражди рискуват цял Пелопонес да попадне в ръцете на неверниците.”

Разбит за пореден път след този поход и вер. с все по-оредяващи войски, деспотът най-накрая се съгласява да преотстъпи по-обширни територии на хоспиталиерите, като в тях е включена дори столицата му Мистра, а самият той премества двора си в Монемвасия (може би с цел по-голяма сигурност, тъй като поради местопложението си последният град е почти непревземаем). Жителите на Мистра обаче, подобно на тези от Калаврита по-рано, въстават срещу новите си господари. Според свидетелството на летописеца Лаоник Халкокондил те приемат действията на и без друго неособено популярния сред поданиците си деспот като предателство: „Разбирайки за предателството на своя владетел и намирайки се под влиянието на архиерея на Спарта (т.е. православния архиепископ на Мистра), спартиатите (т.е. жителите на Мистра) се събрали заедно и се договорили, че няма да позволят на никой от назореите (т.е. хоспиталиерите, които тук Халкокондил оприличава на древното братство на назореите, споменато и в Библията, чиито членове подобно на родоските братя доброволно давали обет да посветят живота си на Бог) да влезе в града и също така дали дума, че ще изтърпят всичко, което може да им се случи, но няма да се покорят на назореите-латини.” Куриозният случай, който свидетелства за древните корени и дълбочината на конфликта между Католическия Запад и Православния Изток, отдавна е предизвикал обясним интерес и е широко отразен в посветената на йоанитите историографска литература, а и не само в нея. В крайна сметка, изглежда, въпреки тази съпротива, братята-рицари успяват да влязат във владение на Мистра и останалите крепости, преотстъпени им от Теодор. Това обаче става едва след личната намеса на деспота, който успява временно да успокои местните жители и тяхната неприязън към "назореите".

Макар и от дистанция и принуден да внимава повече за настъплението на Тамерлан срещу източните граници на империята му, султан Баязид Светкавицата наблюдава с опасение събитията в Морея. Показателно за това е, че през 1401 г. (вер. към края) той неочаквано изпраща посланици с предложение за мир при деспот Теодор. Османските пратеници се опитват да настроят византиеца срещу родоските рицари. Обяснението за това е, както признава сам Мануил Палеолог в споменатото "Надгробно слово за Теодор", е че деспотът, макар и предал сюзерена си, все пак е далеч по-безопасен съсед за него, отколкото ордена на Св. Йоан. Пратениците на Баязид обещават мир на Морея при едничкото условие рицарите да напуснат територията на деспотата. Явно известени за преговорите, през май 1402 г. хоспиталиерите отговарят  с контрапредложение към Теодор, предлагайки му да изкупят цялата територия на византийска Морея. Но и двете предложения, на които деспотът в типичния си стил протака отговорите, всъщност се оказват закъснели. Само два месеца по-късно огромната армия на страшния Баязид, събрана от повечето краища на Балканите и Анатолия, е разбита и унищожена при Анкара от великия завоевател Тимур-ленг (Тимур Куция), по-известен като Тамерлан. Това е събитие с огромно значение, което коренно променя политическото статукво в региона. След Анкара деспот Теодор просто вече няма нужда от йоанитите и, използвайки клаузите в подписаните с тях договори, се освобождава от притеснителното им присъствие в земите си, като ги изкупува обратно през 1404 г. (фактическото изплащане на дължимите на ордена суми обаче е забавено поне с няколко години и се осъществява на траншове и след дълги преговори в Мистра, Родос и Константинопол).

В началото на 1403 г. синът на Баязид Сюлейман Челеби, който е успял да избяга от полесражението при Анкара и е установил властта си над европейските територии на Османската империя, сключва в Галиполи мирен договор с латинските държави, притежаващи най-силни интереси на Изток и с Византия. Изправен пред заплахата от могъщата армия на Тимур, която плячкосва отвъдния малоазийски бряг, той прави значителни политически отстъпки на франкските държавици в Егея. Сред страните в договора са и родоските рицари, на които турският владетел отстъпва бившето графство Салона, разположено на северния бряг на Коринтския залив. Така войната, този своеобразен джихад срещу Константинопол и Морея, най-сетне е спряна, а Византийската империя се оказва спасена от османско завоевание за още половин век.

Никой не би могъл да оцени по-добре заслугите на ордена на Св. Йоан Йерусалимски за това направо чудодейно изглеждащо на моменти спасение (особено по време на обсадите на Константинопол и Коринт) от самия император Мануил II Палеолог. Неговото възхищение от братята-рицари е отразено в следното описание (съдържащо се в "Надгробното слово за Теодор): „"Нека никой не приема за даденост, като гледа към техните няколко галери, разположени на Родос, че военният ефектив на хоспиталиерите е слаб и немощен. Ако те пожелаят да го направят, то тогава могат да се съберат в достатъчно голям брой от целия свят, по който са разпръснати. Те са мъже, за които нищо не е по-важно от това, което е необходимо за добър кураж, водене на война и благороден дух. За тези бойци е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, ранявайки в гърба онези от тях, които са се обърнали в бягство."

статията с леки разлики (и научен апарат) може да намерите и в списание "История", бр. 1, 2010 г., стр. 1-11

четвъртък, 4 март 2010 г.

Необикновената история на тълмача Тодор - I част

(Една топла вечер в края на лятото, през 1393 г., досами порутените стени на току що превзетата българска столица Търново двама албански бойци, които влизат в състава на османската армия, провеждат любопитен разговор с един важен пленник, когото са натоварени да охраняват.)

- Те са кумани. Всеки тук знае, че по-голямата част от болярските фамилии са кумански и прадедите им са били езичници. Но благочестивият цар Асен, който възобнови патриаршеското достойнство на българите, ги покръсти и след това им даде земи и богатства. Те се биеха за него срещу ромеите, срещу сърбите и маджарите, завоюваха земите им и той им ги даваше, защото му служеха вярно. Така те станаха първо боляри на българите, а после и царе.
- Чувал съм за куманите – рече замислено Джин. – Едно време дошли в Шкиперия. Били се с наште, когато кралят на Италия бил изпратил войски и нашите вождове му дали владението на кралство Албания. Били на страната на василевса на ромеите…
- Куманите обаче – продължи Тодор, сякаш без да обърне внимание на събеседника си – са станали българи. Те са променили вярата си и обичаите си и са забравили езика си. Тук в Търново тези кумански боляри не говорят на друг език освен на български. Виждал съм във владенията на деспота, във Варна, други кумани, които още помнят езика си. Той е много различен както от твоя, така и от моя. Прилича обаче на турския.
- Как се получи така, че знаеш толкова много езици? – попита с възхищение в гласа Мурики. – Никога не съм срещал човек като теб, който да може да се разбира с турците и италианците и сърбите и ромеите и даже и с нас арбанасите.
- И с власите и с франките – добави Тодор. – Нали затова съм царски тълмач – болезнена усмивка изкриви лицето му. Помълча малко и после добави – Пътувал съм много по света, живял съм в различни страни и съм научавал езиците, на които се говори там.
- Разкажи ни за страните в които си бил, твое височество! – почти единодушно го замолиха Джин и Мурики, развълнувани от перспективата за интересната история, която ги очакваше и която щеше да разведри скучното им лагерно ежедневие. Във възбудата си те се опитаха да поласкаят пленника с най-учтивите и почтителни обръщения, които съществуваха в езика им.
Тодор мълчаливо ги изгледа и широка усмивка разтегли прошарената му брада. Той се облегна на високото седло зад себе си и каза:
- Ами добре, ще ви разкажа. Но историята на грешния ми живот е дълга, не знам дали ще искате да я чуете цялата.
- Да, искаме, искаме.
- Знам, но вие сте млади, силни, можете да будувате цяла нощ. А на старец като мен му трябва винце и мезе, за да поддържа огъня в костите си.
Джин веднага скочи и се върна след малко с един кози мях, пълен с най-доброто вино, до което един от подчинените му се беше добрал в избите на царския дворец и с парче пастърма, която пак идваше от царските складове. Без думи подаде на Тодор меха, седна по турски на земята до него, взе своята походна дървена паница и почна да реже върху нея пастърмата на ситни парченца с острата си като бръснач кама. Тълмачът се усмихна доволно, отпи от меха и заговори:
- За да разберете как се стигна дотам да знам толкова много езици и да обиколя повечето страни от света, трябва да започна от самото начало. Първо, аз не съм потомък на боляри или, както вие бихте казали, на вождове, но моите знания ме издигнаха до служба в двореца. Не съм обаче и отрок или парик. Баща ми беше свободен ювелир - технитар тук в Търново и тук аз се родих и живях до шестнадесетата си година.
През това време баща ми се позамогна, тъй като беше изкусен майстор на метални съдове – медни, сребърни и златни и много боляри и висши клирици го викаха при себе си, за да ползват услугите му, които се заплащаха добре. Реши да вложи парите си в търговия. По това време житото вървеше добре, а нашата земя, както сте могли да видите, е плодородна и ражда много жито. Тук можеше да купиш евтино и да продадеш с добра печалба на италианците, които идваха по суша и най-вече по море със своите катърги, за да търгуват с хората.
Тук албанските воини закимаха в знак на съгласие, защото бяха чували за това. Тодор поклати утвърдително глава и отпи голяма глътка от меха. Избърса устните с опакото на ръката си и продължи:
- Баща ми, като видя, че не ме влече неговата работа, реши, че ще ме направи търговец. Някои от търговците, имам предвид тези на едро, са богати и влиятелни, понякога повече от болярите и дори от царя. А от тях най-богати и влиятелни са италианците. Вие ще се съгласите с мен, след като сте видели тези от тях, които са сега с вашата войска и често пируват както заедно със султана, така и с принц Челеби.
- Така е, така е, особено онзи Якуб, дето и турците го прякоросват бей – каза Джин с нотка на възмущение. – Не е благородник, не е боец и е християнин като нас, а в злато се къпе, само в коприна се облича, на шапката му рубини блестят. На лов ходи и си пие всяка вечер виното със Сюлейман, а сигурно и с падишаха.
- Не е Якуб, а е Джакопо – отвърна му Тодор. – Той е генуезец, от онези в Пера, представител е поне на десет компании от техните търговци.
- Какво е „генуезец”? – запита Мурики.
- Ще рече, че е от Генуа. Това е един много голям град накрая на света, на другия бряг на морето. Целият се управлява от търговци, които са страшно богати.
- Как така от търговци?
- Ами така, няма един принц, цар или вожд, един съвет от най-богатите търговци го управлява.
- Аха – кимнаха не много убедено Джин и Мурики. Търговци да управляват град - тази идея вече им идваше малко в повече. Поради озадачените им изражения Тодор се почувства задължен да добави:
- Разбира се, това управление противоречи на Божиите закони, но така е на много места в Италия.
- Е, добре – каза Джин. – Като ги нападнат какво – търговците ли се бият?
Тази идея развесели Мурики, който се засмя на глас.
- Ами не, те са, както казах, много богати и си плащат на бойци да се бият за тях. – обясни им Тодор.
- А ти бил ли си там, в този град? – попита Мурики.
- Да, бях веднъж. Голям, хубав град на морето. Пристанището му е пълно с хиляди кораби. От едната му страна има много високи и отвесни планини; голи стръмни скали като нашите тук и вашите там долу.
Албанците неволно се усмихнаха при спомена за техните планини.
- Разказвай, твое височество! – подкани го Джин. – Ти си чуден човек, радостно е да срещнеш някой като теб, от когото можеш да научиш такива необикновени неща.
- Както казах, баща ми искаше да ме направи търговец. Когато навърших шестнайсет лета, той закупи в съдружие с други заможни майстори технитари голям товар жито и някои други стоки, които решиха да изпратят към Варна, за да ги продадат там с по-голяма печалба. С кервана от стоки тръгнах и аз, за да се уча на търговия и да наблюдавам за интересите на баща си.
Първото ми пътуване беше леко. Тогава пътищата бяха добри и най-вече – безопасни. С турците и татарите имаше мир, а нашите разбойници бяха малко. Имаше много царски стражи по крепостите и кулите и невеста, окичена със злато, можеше сама да тръгне от единия край на България до другия и никой нямаше да я пипне с пръст. Всички градове и села от Търнов до морето се подчиняваха на царя на българите Иван Александър, бащата на Шишман и Срацимир. Нему се повинуваше дори и могъщият деспот Добротица, който му плащаше данък за обширните земи, които царят щедро му беше дал да владее. Деспот Добротица идваше понякога в Търново, където го посрещаха с големи почести, а слугите му хвърляха дребни пари на тълпата. По-често той и царят се срещаха в Овеч, където пируваха и ходеха на лов в тамошните гори. Иван Александър беше много благосклонен към него и му беше дал да управлява по-голямата част от Поморието.
Варна беше най-големият град и най-великото българско пристанище на морето. Там постоянно с големи кораби идваха италианци – а те бяха главно венецианци и генуезци, за да търгуват с българите. Те бяха алчни най-много за жито, мед и восък – стоките, които пренасяше нашият малък керван. Когато пристигнах във Варна, там имаше четири венециански нефа – това са големи търговски кораби, предназначени за транспорт на стоки и една бойна галера, която трябваше да ги охранява. За пръв път зърнах морето и никога не бях виждал нещо по-красиво от тези кораби.
Случихме късмет, че венецианците бяха там. Един от техните нефове носеше голям товар копринени платове и подправки, които идваха от Трапезунд. Българските търговци направо заменяха житото си за тези стоки, в които, както твърдяха, имало добра печалба. Някои от нас също се изкушиха и аз се подлъгах по лесната печалба и замених цялата стока на баща ми за няколко килограма черен пипер.
Върнахме се благополучно в столицата и баща ми първо ми се скара като видя какво съм му донесъл вместо пари. Но пиперът впоследствие ни донесе печалба, която десетократно надхвърляше вложенията ни. Баща ми благослови мен и умното си решение да ме направи търговец, закупи отново стоки и пак ме изпрати към морето. Този път той и неговите приятели закупиха главно восък, тъй като венецианците ни бяха казали, че са готови да платят много добре за тази стока - а нашият мед и восък, както е известно, са най-добрите в света, и решиха да отправят кервана си на юг, към Несебър. Направиха това, защото се знаеше, че там обикновено продажните цени са по-изгодни, отколкото във Варна, пристанището е по-близко до Цариград, посещава се по-често от италианците и съответно може да се реализира по-бърза и по-голяма печалба.
Бях на седемнайсет, когато се отправих за втори път към морето. Тогава беше трийсет и третата година от управлението на нашия стар цар Иван Александър, мир на праха му, който е баща на цар Шишман и шестнайстата година от идването на Голямата чума. Аз не я помня, но баща ми ми е разправял, че по време на тази епидемия половината народ на царството погинал.
Благополучно превалихме Балкана, като преди това минахме през Овеч и се озовахме в една равнина, изпълнена с могили. Това беше опасна местност, защото турците бяха недалеч, а те, макар и в мир с нашия цар, бяха известни разбойници и никой не можеше да ги спре. Затова избягвахме утъпканите пътища и се движехме предпазливо. Нищо не ни се случи, докато не наближихме Несебър. За зла участ точно тогава василевсът Палеолог – но не Мануил, а баща му Йоан, който тогава беше в разцвета на силите си, решил да нападне българските крепости на юг и да ги завладее. Вече виждахме морето, когато иззад един хълм изскочиха петдесетина конници, които веднага ни обградиха, взеха ни оръжията и стоките и ни разпределиха помежду си все едно бяхме някакви скотове.
Аз се паднах на един боец, който не беше грък, но към който всички ромеи се отнасяха с голямо уважение и който предвождаше отряда, който ни плени. Той беше от далечни земи – презморското кралство Арагон и се наричаше Галсеран де Пералта.
- На тези им викат кателани, нали? – запита внезапно Джин, комуто споменаването на странните чуждоземски имена извика някакви полузабравени спомени в главата.
- Да, същите, каталаните! Те се наричат християни, но са отстъпници от правата вяра и поддържат схизматика в Рим. На такъв отстъпник станах роб и съдбата ми отреди двадесет години да бъда слуга на католици.
- Трижди проклети да са западните еретици! – машинално издекламира Мурики. После лицето му светна: - Така казваше нашия поп Григорий у дома. Ама те какви са тези еретици? Той им викаше още латинска вяра. Чини ми се да не са като бабугерите, дето в парцали ходят и ония дето направо голи се завират по пещерите и трънките. Джин, веднъж при Битоля видяхме някакви такива изроди и аз му забих на единия една стрела в задника, ха-ха-ха.
- Не, не, не са такива – усмихна се снизходително Тодор. – Тия си ходят облечени като нормални хора, само че разликата е, че признават архиеретика – папа за свой църковен глава. Италианците всичките са такива – освен онези от тях, които не са бабугери и богомили, но такива се срещат рядко, защото латинците ги горят на клади. Сега срамът на латинците е голям, защото папата им трябва да е един и да седи в Рим, а те са двама или трима, разпръснати из техните земи и враждуват помежду си. Нима това не доказва, че са еретици?

(очаквайте продължение)

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Албания до начaлото на XIV в.


Територията на съвременна Албания е малка (28,7 000 кв.км.). Това е една преди всичко планинска страна с неголяма по ширина крайбрежна равнина и долини по течението на реките, които на юг се отличават с мекия си средиземноморски климат. От планинския масив с многозначителното название Проклетия на север до възвишенията на Пинд на юг местността е откъсната от останалата част на Балканите чрез труднопроходими планини. Най - известният път, който ги свързва със Солун и Константинопол е построеният още от римляните Via Egnatia - втората по важност транспортна артерия след диагоналния път (Via Diagonalis), пресичащ Белград, Ниш и София за проникване във вътрешността на полуострова. Албания е богата на реки, които са пълноводни, но с малка дължина - Дрин, Семани, Вьоса, Шкумби, Мати и др. Климатът е умерен в планините от вътрешността и субтропичен по крайбрежието и долините на реките.

Според най-разпространената теория албанците представляват автохтонно население по земите, които обитават. Езикът им се отнася към индоевропейското семейство, но представлява собствена група в него.Изследователите спорят дали те са потомци на древните траки или илири, но като че ли по - популярна е последната теория.Съществуват и различни предположения за произхода на етническото им име - от латинския корен albus - бял, от илирийското племе албани и др. Както и да е, към настоящия момент може да се смята за сигурно, че етнонимът алвани/албани и арванити/арбанити се е появил за пръв път в историческия труд на византиеца Михаил Аталиат, описващ събития от периода 1034 - 1079 година. За първи път той споменава за албанци, действащи във войската на военачалника Георги Маниак в Италия през 1040 година. Етнонимът албанци се свързва с географската област Арбанон ( или Алванон), която е спомената за пръв път от Ана Комнина през 1107/1108 година във връзка с обсадата на Драч от норманите на Боемунд Тарентски. Смята се, че названието Арбанон първоначално се е отнасяло към планинската и полупланинска област, разположена между западните и югозападните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Деволи. Това е област, в която през Средновековието няма известни градове - там едва през втората половина на XV век от османците е изградена крепостта Елбасан. През XII век владетелите на Арбанон разширяват властта си в северозападна посока към долините на реките Ерзен и Мати и присъединяват областта около известната по-късно непревзимаема крепост на Скендербег- Круя и крайбрежието на север от Драч. В този период названието Арбанон разширява първоначалния си смисъл и започва да обозначава земите между Охридското езеро и реките Шкумби и Мати. В тази част на албанските земи славянските топоними, които иначе изобилстват, са сравнително редки.

Територията на днешна Албания е оспорвана между България и Византия още от времето на княз Борис, като изцяло е владяна (включително Драч) от българския цар Самуил. Борбата за обособяването й в независима област започва в края на XII век. Тогава за пръв път в изворите се споменава албански велможа (“архонт”) на име Прогон (1190 - 1198), за който не са известни никакви подробности, като се предполага, че той е първият независим албански владетел. След него управляват синовете му Дин (1190 - 1206) и Димитър (1206 - 1216). Известен е и търговски договор, сключен между търговската република Рагуза (Дубровник) и Димитър. Албанският архонт и още 14 князе подписват договора, даващ на дубровничаните правото на свободен достъп по техните земи. Димитър е назован “велик архонт” в договора, но дори самото присъствие на останалите князе предполага, че властта му над тях не е била абсолютна и неоспорима. Това се потвърждава и от факта, че след смъртта на Димитър, го наследява един от местните князе от друг род - Григорий Камона. Той не управлява дълго независимо, тъй като скоро епирският деспот Теодор Комнин подчинява областта Арбанон.

След това за дълго време албанските земи губят своята независимост. Над тях господстват последователно Епирският деспотат, Второто Българско царство при цар Иван Асен II (който споменава “Арбанаската земя “ сред провинциите на царството си) и после пак епирците. През 1253 година никейският император Йоан III Дука Ватаци подлъгва арбърешите с обещания за автономия и разпростира властта си над тях. Тогава по време на преговорите се споменава албанският владетел Гулам. Теодор II Ласкарис (1254 - 1258) обаче не признава автономията им и изпраща там никейски управител. По тази причина албанците вдигат въстание, което е разгромено чак на следващата година от многочислена армия.

Въстанието на арбърешите дава възможност на деспот Михаил II Епирски (1230 -1266) да възобнови войната против Никея. В това време той сключва съюз с наследника на германския император Фридрих II - Манфред Хохенщауфен, като му дава дъщеря си Елена за жена. Като зестра Манфред получава значителна част от земите му - о. Корфу, Валона, Канина и Берат т.е. и голямо парче от арбанаските земи. Манфред укрепва властта си над тях, а същевременно към съюза му с епирския деспот се присъединяват ахейския владетел Гийом Вилардуен и сръбския крал Урош III. През 1259 година съюзниците атакуват балканските територии на Никейската империя, но в битката при Битоля претърпяват съкрушително поражение. Никейската армия нахлува в земите на деспот Михаил и дори превзема столицата му Арта, но с подкрепата на германците на Манфред той успява да запази част от земите си. Тази битка се превръща в прелюдия към превземането на Константинопол от никейските войски и възстановяването на Византийската империя през 1261 година.

Неаполският крал Манфред Хохенщауфен запазва господството си над Албания още няколко години. През 1265/66 година граф Шарл д’Анжу, известен в нашата историография и като Карло Анжио, брат на френския крал Луи IX Свети, го разгромява и завладява кралството му. От този момент в южна Италия и Сицилия започва господството на Анжуйската династия, която след брака на сина на Шарл - Филип, с дъщерята на последния латински император Бодуен II дьо Куртене, претендира за короната на Константинопол - бракът е сключен през 1267 година. Шарл д’Анжу завладява през 1269 година Валона, Канина и Берат - бившите земи на Манфред, а след това разширява владенията си на Балканите, превземайки най-големия средновековен град в Албания - Драч, през 1272 година. Неговият поход се провежда под папска благословия под мотото за възстановяване на Латинската империя.

С надеждата, че ще привлече местното население на своя страна, Карло провъзгласява на 21 февруари, 1272 година основаването на Regnum Albaniae или Арбърешкото кралство и себе си за негов крал. Албанските властели получават феодални ленове (или фиефи) и благороднически титли, съответстващи на приетата в Западна Европа йерархия. Въпреки този жест италианските и френските служители на Анжуйците, които се прехвърлят в албанските земи, постепенно обсебват най - големите владения и заемат повечето важни постове в кралството. Недоволството на местните ги кара да се обърнат към Византия и през 1286 година анжуйците са принудени да напуснат страната.

В издадените от французите грамоти и други документи на местните велможи, за пръв път се споменават няколко албански рода, призвани да играят важна роля в бъдещата история на страната. Това са фамилиите Гропа, чиито представител Павел (или Пал) Гропа се споменава за пръв път в 1273 година, Йонима и Арианити, както и основателят на фамилията Музаки - Андреа Музаки (1280-1319), провъзгласен за сеньор на Берат и маршал на Албания. Още тогава се появяват и първите наченки на религиозни предпочитания при избора на политическата власт, при което северните албански родове, изповядващи католицизма (още от времето на Римската империя техните земи попадат под църковната юрисдикция на Папството), предпочитат анжуйците, а южните православни са по-склонни да подкрепят византийския император.

неделя, 21 февруари 2010 г.

Родос и Клавихо през 1403 г.

Здравейте!

Публикациите на този блог ще бъдат посветени на любимата ми тема, с която се занимавам любителски и професионално вече дълги години - средновековните Балкани. Надявам се съдържанието да ви бъде интересно. 

Започвам с линк към една моя статия в електронното списание "Анамнезис", озаглавена "Сведения за хоспиталиерски Родос през 1403 г. в "Итинерариума на Руи Гонзалес де Клавихо". Можете да я намерите и да си я свалите в pdf-файл на страницата на списанието - anamnesis.info - тя е част от брой 2 за 2009 г. - http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi10-Ivanov/Ivanov.html

Поздрави и...desperta ferres! :)