Необикновената история на тълмача Тодор - I част

(Една топла вечер в края на лятото, през 1393 г., досами порутените стени на току що превзетата българска столица Търново двама албански бойци, които влизат в състава на османската армия, провеждат любопитен разговор с един важен пленник, когото са натоварени да охраняват.)

- Те са кумани. Всеки тук знае, че по-голямата част от болярските фамилии са кумански и прадедите им са били езичници. Но благочестивият цар Асен, който възобнови патриаршеското достойнство на българите, ги покръсти и след това им даде земи и богатства. Те се биеха за него срещу ромеите, срещу сърбите и маджарите, завоюваха земите им и той им ги даваше, защото му служеха вярно. Така те станаха първо боляри на българите, а после и царе.
- Чувал съм за куманите – рече замислено Джин. – Едно време дошли в Шкиперия. Били се с наште, когато кралят на Италия бил изпратил войски и нашите вождове му дали владението на кралство Албания. Били на страната на василевса на ромеите…
- Куманите обаче – продължи Тодор, сякаш без да обърне внимание на събеседника си – са станали българи. Те са променили вярата си и обичаите си и са забравили езика си. Тук в Търново тези кумански боляри не говорят на друг език освен на български. Виждал съм във владенията на деспота, във Варна, други кумани, които още помнят езика си. Той е много различен както от твоя, така и от моя. Прилича обаче на турския.
- Как се получи така, че знаеш толкова много езици? – попита с възхищение в гласа Мурики. – Никога не съм срещал човек като теб, който да може да се разбира с турците и италианците и сърбите и ромеите и даже и с нас арбанасите.
- И с власите и с франките – добави Тодор. – Нали затова съм царски тълмач – болезнена усмивка изкриви лицето му. Помълча малко и после добави – Пътувал съм много по света, живял съм в различни страни и съм научавал езиците, на които се говори там.
- Разкажи ни за страните в които си бил, твое височество! – почти единодушно го замолиха Джин и Мурики, развълнувани от перспективата за интересната история, която ги очакваше и която щеше да разведри скучното им лагерно ежедневие. Във възбудата си те се опитаха да поласкаят пленника с най-учтивите и почтителни обръщения, които съществуваха в езика им.
Тодор мълчаливо ги изгледа и широка усмивка разтегли прошарената му брада. Той се облегна на високото седло зад себе си и каза:
- Ами добре, ще ви разкажа. Но историята на грешния ми живот е дълга, не знам дали ще искате да я чуете цялата.
- Да, искаме, искаме.
- Знам, но вие сте млади, силни, можете да будувате цяла нощ. А на старец като мен му трябва винце и мезе, за да поддържа огъня в костите си.
Джин веднага скочи и се върна след малко с един кози мях, пълен с най-доброто вино, до което един от подчинените му се беше добрал в избите на царския дворец и с парче пастърма, която пак идваше от царските складове. Без думи подаде на Тодор меха, седна по турски на земята до него, взе своята походна дървена паница и почна да реже върху нея пастърмата на ситни парченца с острата си като бръснач кама. Тълмачът се усмихна доволно, отпи от меха и заговори:
- За да разберете как се стигна дотам да знам толкова много езици и да обиколя повечето страни от света, трябва да започна от самото начало. Първо, аз не съм потомък на боляри или, както вие бихте казали, на вождове, но моите знания ме издигнаха до служба в двореца. Не съм обаче и отрок или парик. Баща ми беше свободен ювелир - технитар тук в Търново и тук аз се родих и живях до шестнадесетата си година.
През това време баща ми се позамогна, тъй като беше изкусен майстор на метални съдове – медни, сребърни и златни и много боляри и висши клирици го викаха при себе си, за да ползват услугите му, които се заплащаха добре. Реши да вложи парите си в търговия. По това време житото вървеше добре, а нашата земя, както сте могли да видите, е плодородна и ражда много жито. Тук можеше да купиш евтино и да продадеш с добра печалба на италианците, които идваха по суша и най-вече по море със своите катърги, за да търгуват с хората.
Тук албанските воини закимаха в знак на съгласие, защото бяха чували за това. Тодор поклати утвърдително глава и отпи голяма глътка от меха. Избърса устните с опакото на ръката си и продължи:
- Баща ми, като видя, че не ме влече неговата работа, реши, че ще ме направи търговец. Някои от търговците, имам предвид тези на едро, са богати и влиятелни, понякога повече от болярите и дори от царя. А от тях най-богати и влиятелни са италианците. Вие ще се съгласите с мен, след като сте видели тези от тях, които са сега с вашата войска и често пируват както заедно със султана, така и с принц Челеби.
- Така е, така е, особено онзи Якуб, дето и турците го прякоросват бей – каза Джин с нотка на възмущение. – Не е благородник, не е боец и е християнин като нас, а в злато се къпе, само в коприна се облича, на шапката му рубини блестят. На лов ходи и си пие всяка вечер виното със Сюлейман, а сигурно и с падишаха.
- Не е Якуб, а е Джакопо – отвърна му Тодор. – Той е генуезец, от онези в Пера, представител е поне на десет компании от техните търговци.
- Какво е „генуезец”? – запита Мурики.
- Ще рече, че е от Генуа. Това е един много голям град накрая на света, на другия бряг на морето. Целият се управлява от търговци, които са страшно богати.
- Как така от търговци?
- Ами така, няма един принц, цар или вожд, един съвет от най-богатите търговци го управлява.
- Аха – кимнаха не много убедено Джин и Мурики. Търговци да управляват град - тази идея вече им идваше малко в повече. Поради озадачените им изражения Тодор се почувства задължен да добави:
- Разбира се, това управление противоречи на Божиите закони, но така е на много места в Италия.
- Е, добре – каза Джин. – Като ги нападнат какво – търговците ли се бият?
Тази идея развесели Мурики, който се засмя на глас.
- Ами не, те са, както казах, много богати и си плащат на бойци да се бият за тях. – обясни им Тодор.
- А ти бил ли си там, в този град? – попита Мурики.
- Да, бях веднъж. Голям, хубав град на морето. Пристанището му е пълно с хиляди кораби. От едната му страна има много високи и отвесни планини; голи стръмни скали като нашите тук и вашите там долу.
Албанците неволно се усмихнаха при спомена за техните планини.
- Разказвай, твое височество! – подкани го Джин. – Ти си чуден човек, радостно е да срещнеш някой като теб, от когото можеш да научиш такива необикновени неща.
- Както казах, баща ми искаше да ме направи търговец. Когато навърших шестнайсет лета, той закупи в съдружие с други заможни майстори технитари голям товар жито и някои други стоки, които решиха да изпратят към Варна, за да ги продадат там с по-голяма печалба. С кервана от стоки тръгнах и аз, за да се уча на търговия и да наблюдавам за интересите на баща си.
Първото ми пътуване беше леко. Тогава пътищата бяха добри и най-вече – безопасни. С турците и татарите имаше мир, а нашите разбойници бяха малко. Имаше много царски стражи по крепостите и кулите и невеста, окичена със злато, можеше сама да тръгне от единия край на България до другия и никой нямаше да я пипне с пръст. Всички градове и села от Търнов до морето се подчиняваха на царя на българите Иван Александър, бащата на Шишман и Срацимир. Нему се повинуваше дори и могъщият деспот Добротица, който му плащаше данък за обширните земи, които царят щедро му беше дал да владее. Деспот Добротица идваше понякога в Търново, където го посрещаха с големи почести, а слугите му хвърляха дребни пари на тълпата. По-често той и царят се срещаха в Овеч, където пируваха и ходеха на лов в тамошните гори. Иван Александър беше много благосклонен към него и му беше дал да управлява по-голямата част от Поморието.
Варна беше най-големият град и най-великото българско пристанище на морето. Там постоянно с големи кораби идваха италианци – а те бяха главно венецианци и генуезци, за да търгуват с българите. Те бяха алчни най-много за жито, мед и восък – стоките, които пренасяше нашият малък керван. Когато пристигнах във Варна, там имаше четири венециански нефа – това са големи търговски кораби, предназначени за транспорт на стоки и една бойна галера, която трябваше да ги охранява. За пръв път зърнах морето и никога не бях виждал нещо по-красиво от тези кораби.
Случихме късмет, че венецианците бяха там. Един от техните нефове носеше голям товар копринени платове и подправки, които идваха от Трапезунд. Българските търговци направо заменяха житото си за тези стоки, в които, както твърдяха, имало добра печалба. Някои от нас също се изкушиха и аз се подлъгах по лесната печалба и замених цялата стока на баща ми за няколко килограма черен пипер.
Върнахме се благополучно в столицата и баща ми първо ми се скара като видя какво съм му донесъл вместо пари. Но пиперът впоследствие ни донесе печалба, която десетократно надхвърляше вложенията ни. Баща ми благослови мен и умното си решение да ме направи търговец, закупи отново стоки и пак ме изпрати към морето. Този път той и неговите приятели закупиха главно восък, тъй като венецианците ни бяха казали, че са готови да платят много добре за тази стока - а нашият мед и восък, както е известно, са най-добрите в света, и решиха да отправят кервана си на юг, към Несебър. Направиха това, защото се знаеше, че там обикновено продажните цени са по-изгодни, отколкото във Варна, пристанището е по-близко до Цариград, посещава се по-често от италианците и съответно може да се реализира по-бърза и по-голяма печалба.
Бях на седемнайсет, когато се отправих за втори път към морето. Тогава беше трийсет и третата година от управлението на нашия стар цар Иван Александър, мир на праха му, който е баща на цар Шишман и шестнайстата година от идването на Голямата чума. Аз не я помня, но баща ми ми е разправял, че по време на тази епидемия половината народ на царството погинал.
Благополучно превалихме Балкана, като преди това минахме през Овеч и се озовахме в една равнина, изпълнена с могили. Това беше опасна местност, защото турците бяха недалеч, а те, макар и в мир с нашия цар, бяха известни разбойници и никой не можеше да ги спре. Затова избягвахме утъпканите пътища и се движехме предпазливо. Нищо не ни се случи, докато не наближихме Несебър. За зла участ точно тогава василевсът Палеолог – но не Мануил, а баща му Йоан, който тогава беше в разцвета на силите си, решил да нападне българските крепости на юг и да ги завладее. Вече виждахме морето, когато иззад един хълм изскочиха петдесетина конници, които веднага ни обградиха, взеха ни оръжията и стоките и ни разпределиха помежду си все едно бяхме някакви скотове.
Аз се паднах на един боец, който не беше грък, но към който всички ромеи се отнасяха с голямо уважение и който предвождаше отряда, който ни плени. Той беше от далечни земи – презморското кралство Арагон и се наричаше Галсеран де Пералта.
- На тези им викат кателани, нали? – запита внезапно Джин, комуто споменаването на странните чуждоземски имена извика някакви полузабравени спомени в главата.
- Да, същите, каталаните! Те се наричат християни, но са отстъпници от правата вяра и поддържат схизматика в Рим. На такъв отстъпник станах роб и съдбата ми отреди двадесет години да бъда слуга на католици.
- Трижди проклети да са западните еретици! – машинално издекламира Мурики. После лицето му светна: - Така казваше нашия поп Григорий у дома. Ама те какви са тези еретици? Той им викаше още латинска вяра. Чини ми се да не са като бабугерите, дето в парцали ходят и ония дето направо голи се завират по пещерите и трънките. Джин, веднъж при Битоля видяхме някакви такива изроди и аз му забих на единия една стрела в задника, ха-ха-ха.
- Не, не, не са такива – усмихна се снизходително Тодор. – Тия си ходят облечени като нормални хора, само че разликата е, че признават архиеретика – папа за свой църковен глава. Италианците всичките са такива – освен онези от тях, които не са бабугери и богомили, но такива се срещат рядко, защото латинците ги горят на клади. Сега срамът на латинците е голям, защото папата им трябва да е един и да седи в Рим, а те са двама или трима, разпръснати из техните земи и враждуват помежду си. Нима това не доказва, че са еретици?

(очаквайте продължение)