Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур).