Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). 

Могли ли са средновековните монголи да завладеят Европа или поне Балканския п-в? (I част - Териториален обхват на монголските завоевания)

 

От времената, когато войската на Чингис каан* излиза от степта и атакува първата държава със земеделско население и укрепени градове (китайско-тибетската империя Си-Ся), по света се носи славата на непобедимите монголски** бойци. На бързите коне, копия и особено стрели на тези воини се пада честта да извоюват създаването на най-голямата световна империя преди модерната епоха. Самият Чингис каан през по-голямата част от живота си, (докато се казва просто Темуджин, но и известно време след това) е зает с покоряването на номадските племена в източната част на т.нар. Велика степ на Евразия, която се простира в огромното пространство от Алтай и Уйгуристан на запад до манджурските гори на изток и от езерото Байкал и горите на легендарната Баргуджин-Тукум на север до пустините Гоби, Такламакан, Жълтата река*** и Великата китайска стена на юг. Но тези му дела не отиват напразно: всички номади в тази част на света, от които някои притежават собствени силни степни държави с дълголетна история - кераити (дзубу?), наймани, татари****, меркити, тайджиути, урианхаи, джаджирати, кунгирати и онгути, всички те стават част от неговия улус*****, а воините им се вливат в неговата армия и увеличават силата й. Именно това небивало преди, (освен може би при древните тюрки), обединение на обичайно добре подготвените във военно отношение степни племена им позволява доста дълго време да не се тревожат, че някой може да ги нападне в родните им земи и така спокойно да стоварят цялата си обединена мощ в унищожителен удар срещу проспериращите държави на съседните земеделски цивилизации. Първи, разбира се, падат най-близките: империята на тангутите Си-Ся и Златната империя Цзин на джурждените; държави, основани от пришълци, които са покорили обширните и невероятно богати за времето си земи на Северен Китай. Следват посмелите да се опълчат на татарската сила кидани в земите на Източно и Западно Ляо*******, покорилите се доброволно уйгури в подножието на огромната планина Тяншан и шахството Хорезм, наскоро основана, но могъща ислямска империя, в която съществува симбиоза между набраните от степни жители кипчакско-огузки войски и уседналите в оазисите ираноезични земеделци. Походът на Чингис каан срещу Хорезм трябва да преодолява най-сериозните природни прегради и най-дългите досега разстояния, но "отваря" - в буквален и преносен смисъл - Железните (и Джунгарските) врата за страшните татарски орди, които ужасените привърженици на т.нар. аврамови религии - християни, евреи и мюсюлмани, ще отъждествят със споменатите в Стария завет апокалиптични разрушители, народите Гог и Магог.  Веднъж проникнал в западната половина на Великата степ, Чингис каан действа по същия начин, както досега - присъединява степните номади и ги интегрира в народа и армията си, превръщайки ги на практика в монголи, докато покорените земеделци запазват предишната си етническа идентичност, макар да са задължени също да участват в изграждането на улуса, плащайки по-голямата част от данъците и предоставяйки допълнителни войски за монголските походи.

При смъртта на Чингис каан през 1227 г. монголите вече притежават огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан и от безбрежната сибирска тайга до огромните оризови полета и напоителни канали на Китай и Хорезм. Дори това е вече много и никой, дори старите тюрки и хуни, не е успял да го постигне. Но монголските походи не спират с кончината на имперския основател. Убедени, че завоюването и обединението на целия свят и всички хора под властта на Чингис каан и неговите потомци е предопределено от пророка-шаман Теб-Тенгри и самото божествено Небе, твърде скромните някога степни номади****** организират поход след поход срещу все още свободните от тяхната власт държави и племена. В следващите години под ударите на армиите им пада целия Близък изток, Румския султанат и Персия до бреговете на Индийския океан и Средиземно море, цялата западна половина от Великата степ, Кавказ, всички руски княжества от Новгород до Киев, Китайската империя Сун, части от Виетнам, Бирма, южната част на Сибир, Волжко-Камска България, Корея... При военните си походи монголските воини се справят с всевъзможни природни и човешки препятствия, като успяват да преодолеят огромното културно-религиозно влияние на средновековни владетели като багдадския халиф и китайския император и яростната съпротива на фанатичните им последователи, и дебелите и високи стени на техните многохилядни столици; и готовите да пожертват живота си, но да изпълнят поверената им мисия убийци-федаини от сектата на асасините и непреклонната съпротива на техните непристъпни планински крепости; и свръхстудените зими в Русия, Тибет и Сибир и адската лятна жега на пустините в Централна Азия, Персия, Анатолия и Сирия.

Но въпреки това някои части от населения свят, за които монголите са достатъчно добре информирани и за които днес знаем, че са планирали да присъединят към империята си, докрай остават свободни. Ако не броим Африка, в която тези архизавоеватели не са допуснати от бойното умение на старите им врагове - куманите (вече като египетски роби-воини, т.нар. мамелюци), арабската пустиня и обявения от оцелелите Абасидски халифи антитатарски джихад, то от Стария свят, за който населяващите го по това време са вярвали, че представлява цялата земна суша, (тъй като Америките още не са били открити), остават само два континента - Азия и Европа. Последните всъщност, поради липсата на ясно изразена географска граница между тях, представляват един континент - Евразия. През XIII-XIV в. Монголската империя господства над почти всички най-гъсто населени територии в Евразийския суперконтинент - най-обширния масив от суша на планетата. Изключение правят само почти ненаселените (и поради това от твърде слаб интерес за евентуалните завоеватели) северни части на Сибир; пустинният и поради това също рядко населен Арабски п-в; Индия, която е гъсто населена, но трудно достъпна поради планините по границите й и, последно, европейските територии на запад от Карпатите и тогавашното Литовско княжество и южно от р. Дунав, т.е. Балканския п-в. При това трябва да добавим, че и още по времето на Чингис каан и по-късно татарските воини неведнъж предоляват планините, обграждащи индийския субконтинент, провеждат опустошителни набези дълбоко навътре в него и в крайна сметка успяват да го завладеят, макар и в периода след края на единната Монголска империя. Честта да откъсне златната индийска ябълка се пада на владетеля Бабур, внук на известния пълководец Тимур Ленг (Тамерлан) от монголското племе барлас, а основаната от него обширна държава неслучайно се нарича "Империя на Великите Моголи" ("моголи" или "мугали" в Индия наричат именно татаромонголите). Така че европейските земи на запад и юг от споменатите географски граници (Карпатите, Литва, р. Дунав и днешна Финландия) остават единствената в Евразийския суперконтинент компактна територия с толкова голяма площ, развита цивилизация и значително по численост население, която никога не е превзета от монголските воини. 

* каан = хаган, император

** монголски или татарски (синоними, както в епохата на Монголската империя, така и днес), а също - в компромисен вариант - монголотатарски!

*** възприемана от монголите не като Жълта, а като Черна (Карамурен)

**** тук вече става въпрос за "истинските" татари, които през младостта на Чингис каан живеят по-близко до Китай от повечето степни номади, а китайците по тази причина през XII-XIII в. започват да наричат всички подобни тем чергарски племена "татари" - така се стига и до парадоксалния факт монголите да станат известни на света под име, което не просто не е тяхно, но им е и доста омразно поради дълголетната им вражда с татарите; т.напр. бащата на Чингис - Йесугей багатур е отровен именно от тях

***** улус = владение, държава

****** китайски хронисти от първите години на управлението на Угедей каан (1227-1241) пишат как монголите доскоро били толкова бедни, че дори нямали достатъчно желязо за върхове на стрелите си и при тях за богат се считал онзи, който имал железни шпори; как консумирали само месо и мляко, тъй като не можели да си позволят да си купят ориз и т.н. - подобни известия за първоначалната бедност и незначителност на монголите дават и други извори от ранния период на тяхната история

******* впрочем за кратко, по-голямата част от киданите предпочитат да сътрудничат на сродните им по език и вкусове монголи в изграждането на новата империя