Съвременните представи за значението на термина "Балкански полуостров/Балкан/Балкани" като че ли доста се различават и то не само сред отдалечените, а и сред местните народи. Така например най-вече във връзка с войните, довели до разцеплението на бивша Югославия, нова известност придоби понятието "балканизация" в приблизителен смисъл на "разделяне на малки, враждуващи помежду си държави/народи". Това, заедно с изолирането на социалистическа Югославия от 1945 до 1990 г. от балканските държави в съветския блок (Варшавския договор) - България и Румъния, хладните отношения с капиталистическа Гърция, Турция и Албания, някакси доведе до "узурпирането" на термина "Балкан" само от и по адрес на територията на бивша Югославия. И това, изглежда, не е странно дори за българите, в чиято държава се намират над 90 % от планината, която предполагаемо дава името си на полуострова - Балканът (Стара планина). Отделно от това територията на България изцяло попада в географските граници на Балканския п-в.
Разделението обаче не е типично само за бившите югославски народи. Гоце Делчев навремето е писал на Никола Малешевски: "Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не съществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани. Нашъ, разбира се, дългъ е да не се поддаваме на тая болѣсть, но можемъ ли сѫщото да направимъ и съ другитѣ лица? Пъкъ имаме заето и нѣщо отъ гръцкитѣ болѣсти, а именно - колко глави, толкозъ капитани. Пустата му слава!... Всѣки иска да блѣсне, па не знаѣ фалшътъ и на тоя блѣсъкъ. Вай на тезъ надъ страданията на които всички тѣзъ комедии, дѣтъ се разиграватъ."
Апостолът на българската революционна организация ВМОРО Делчев явно е смятал не само, че е българин, но и че "отцепленията и разцепленията" са типични за неговия народ. Като аргумент за това посочва, че "тая болест" е наследство от прадедите, които иначе "нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани". Тази представа обаче не е от негово време, а много по-отдавна. Още незнайният автор на т.нар. Българска анонимна хроника разказва една история, приемана от повечето българи от XIX в. насам за достоверна, според която византийският император Йоан Кантакузин спирал ефективно с флота си настъплението на турците към Европа през протока Дарданели, но понеже не му достигали пари, за да храни моряците и морските си пехотинци, помолил за помощ българския цар и сръбските владетели Вълкашин и Углеша. В отговор те му се присмяли и го напсували на жена и майка, т.е. пратили го на ма*ната си. Поради това Кантакузин се принудил да пусне турците на Балканите. Тук авторът на хрониката явно е очаквал читателят/слушателят да въздъхне и подобно на Делчев да обвини в недалновидност собствените си прадеди. А всъщност историята е недостоверна. Първо Вълкашин и Углеша идват на власт едва след като Кантакузин вече е паднал от трона. Второ: по това време малобройният византийски флот е под контрола на император Йоан V Палеолог и няма никакви данни да се е опитал да спира корабите на турците да преминават Дарданелите. Трето: ако вие бяхте на мястото на българските и сръбските владетели по времето на Кантакузин, бихте ли му дали пари, за да спира турските нашествия, при положение, че преди това именно той е довел към десетина пъти турските армии в Европа, за да ги използва против балканските си противници, т.е. сръбските и българските владетели? Аз, честно казано, не бих му дал, защото вече е тотално компрометиран именно в това, за което иска парична помощ.
Прочие, въпреки нелошото развитие на местната историческа наука, ми се струва, че има доста сбъркани неща в представите на балканските народи за собствената им история. Да вземем например иначе добрия исторически роман "Чамкория" на Милен Русков. Ако четем само него, можем да останем с впечатлението, че през 1920-те години последният водач на ВМРО Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов под прякора Скромнио е нещо като някакъв гангстерски бос, който коли и беси наред в българската столица София. Такива представи се налагат и от литературата, излязла в България и Югославия между 1944 и 1990 г.: в нея можем да прочетем за "бандата на Ванчо Михайлов"; "кръволоците михайловисти" и т.н. С удивление обаче от публикациите, излезли поне в България от 1990 до днес, можем да научим, че за огромен брой българи (особено от Македония) Ванчо Михайлов е доблестен герой. Откъде идва това противоречие? Михайлов е бил предводител на едно ВМРО враждебно настроено спрямо земеделци, комунисти и, забележете, отцепници, като комунистите от ВМРО (обединена) и т.нар. протогеровисти, мнозина от които по-късно се вливат в редовете на комунистическата партия и управление на страната. Твърди се, че михайловистите били убийци и София и други български градове постоянно осъмвали с нови техни жертви, застреляни на някой тротоар. Да, но тук се пропуска, че в същия период и ВМРО (об.) и особено протогеровистите също имат не по-малко улични убийства на сметката си. Но докато михайловистите през 1934 г. са забранени и затруднени в действията си, то противниците им печелят играта на 9 септември 1944 г. После защо да се чудим, че през следващите 45 години само едините са заклеймени като "банда убийци", докато за подобни действия на другите не се говори нищо...?
