Татарите и България (XIII-XV в.)

Общоизвестно е, че татари в България се срещат до много късно; един пример за това е "Житие"-то на Софроний Врачански, което ни осведомява за патилата на автора си в двора на един от татарските "султани" в дн. Сев. България. Предполагам, че и до ден днешен в пъстроцветната в етническо отношение Добруджа се срещат такива хора, които характеризират себе си като татари. Техните корени по тези земи хем са древни, хем не са. Какво имам предвид? - Ами предците на татарите се появяват по българските земи в "средата на Средновековието", дори в средата на "средния" XIII век, водени от военачалници, чиито имена са всявали ужас от бреговете на Жълто море и Тихия океан до бреговете на Балтийско море и Атлантика. XIII век е все пак достатъчно отдалечена във времето епоха, но не толкова, колкото, да речем, тази на появата на траките или дори и на славяните, които повечето автори идентифицират с племена, споменати в близост до района още от Херодот, т.е. в V в. пр. Хр. Освен това съвременните генетични проучвания донякъде убедително сочат (което би могъл да направи и един прост поглед върху тълпата), че по-голямата част от населението на Балканския п-в не се е променило чак толкова през последните 2-3 000 години - то си е все така европеидно, принадлежащо по-масово към южния, отколкото към северния клон на индоевропейската раса,с повече тъмнокестеняви, отколкото светли коси и тн.

Въпросът откъде идват татарите в България е бил обект на многобройни публикации; като население, чиято миграция пряко от възможно най-далечния Изток е документирана, те оправдано са възбуждали интереса на изследователите. Но, освен може би в археологията, проблемите, свързани с периода на заселването на татарите на Балканите и контактите им с местните държави между средата на XIII и краят на XV в. не изобилстват с публикации. Това се дължи преди всичко на оскъдността и разпръснатостта на изворовия материал. С далеч по-подробни свидетелства разполагаме примерно за преселението на кримските татари от дн. Южна Украйна през XVIII в. в Османската империя, която ги настанява в Дунавската равнина и Добруджа. Затова в тази кратка публикация ще се опитаме да хвърлим известна светлина върху предполагаемото преселение на татари и техните контакти с териториите, етнически доминирани от българи, в най-ранния период след тяхното пристигане в региона.

След средата на XIII век българските земи географски се оказват "в клещите" на двата най-западни татарски или монголски (двата термина са взаимозаменяеми, както убедително свидетелства изкованият вероятно на марксическа основа историко-научен термин "татаро-монголи") "улуса". "Улус" се наричат частите на иначе единната Монголска империя, на които тя е разделена след смъртта на великия й основател Чингис хан. Естествено и двата края на "клещите" се намират на изток, като единият е на юг, а другият - на север. На юг се намира империята на Илхановете, огромна държава, чиято територия дублира тази на древните империи на Ахеменидите и Сасанидите. На север пък е прочутата "Златна орда", татарският "център" (изразявам се по този начин, тъй като именно тук са били "истинските" татари, които първоначално са просто едно от десетината монголски племена), Улусът на Джочи/Джучи, най-старият син на Чингис хан, който, според преданието, може би не е точно негов син.

Златната орда упражнява доста голямо влияние над един определен период от българската история, като в 1299 и/или 1300 г. дори един татарски темник - Чака (или Чоха), син на известния Ногай, сяда на престола в Търново. Обстоятелствата около това са широко известни (всъщност не чак толкова, но запазените и изследвани на този етап извори просто не ни дават възможност да допълним с нещо това, което знаем до момента) и няма голям смисъл да се занимаваме с тях освен в една по-обширна и подплатена със солиден научен апарат публикация. Важно е да се отбележи, че след началото на XIV в. васалната зависимост на Българското царство към Ордата изчезва, а в протежение на столетието отношенията помежду им се превръщат в дружески, като татарите при удобен случай са пропускани през българските земи, за да грабят Византийска Тракия или се сражават като наемни конници за търновските царе. Обичайните данни за числеността на наемническия отряд, който татарите от север пращат на помощ на "нашите", са в рамките на 3-4 000 човека - една не съвсем незначителна цифра за епохата. Трябва да се предполага, че известна част от тях остават в Българското царство, където продължават да изкарват препитанието си като войници. Към такова предположение насочват напр. данните от Бориловия синодик, където сред тези българи, "проляли кръвта си срещу безбожните турци" се срещат и такива с татарски имена, като "Семир". Все пак този свеж поток за подсилване на българската армия, идващ от север, най-вероятно "пресъхва" през втората половина на столетието. Причината за това са събития, разиграващи се далеч от Балканите в "дивите поля" на евразийската степ западно, а и източно от Волга. "Окопитването" на северните княжества като тези на литовците и Москва, засилването на Полша, появата на Влашко и Молдова (в освободилото се междувременно вакуумно пространство) и най-вече кървавите междуособни борби разклащат мощта на Хаганата (така се нарича "Татарската империя" в "Тайната история на монголите"). Златната орда е "довършена" от нашествието на прочутият завоевател Тимур, когото владетелят й има глупостта да предизвика и който й нанася такъв унищожителен разгром, че съществуването й просто не може да бъде продължено. Някои от спасилите се от гнева на Тимур татари, водени от своя нойон (предводител, в случая вероятно на десет хиляди, тюменбаши) Актав, в паническия си бяг стигат чак до България, преминавайки Дунава. Тук те скоро се отдават на изстъпления, показвайки, подобно на предците си в Тракия, описани от Никифор Григора, пълно пренебрежение към турците, които пък наскоро са завоювали българските земи. Последните обаче, успяват (естествено!) да изиграят неуките северни номади с школувания си в Анатолия и по-скоро гръцки тарикатлък, убиват вожда им и ги разселват разпръснати из провинцията. Следващите татари, които идват по нашите земи от север, отново са или наемници или роби (за "татарския" трафик на роби, вж. тук). Някогашната "голяма орда" на север се разпада на десетина по-малки племена и ханства, които сами по себе си не са незначителни, но са далеч от прежното влияние върху съдбините на Източна Европа. За сметка на това се появяват и започват да набират сили казаците. Дотук!

Може би по-интересно за българските исторически фенове е "другото" монголско влияние, това на Илханата. Тази татарска империя (употребявам татари и монголи като синоним, макар и да съм напълно наясно, че в началото това са били две различни племена, но...нека да подразним пуристите :)) за разлика от Златната орда никога не е имала пряка обща граница с българските територии. Е, освен ако не броим тези в Анатолия, отбелязани в т.нар. "Караман-наме", изследвано от К. Венедикова, но...за тях е ясно, че са мюсюлмани и (най-малкото) полу-номади, които вероятно са преселени в незапомнени времена в кападокийските планини от византийците и като спомен от далечната им родина е останало единствено името им. Оставяйки последните настрана, не можем да не отбележим, че въпреки привидната си отдалеченост Илаханатът в Иран е упражнявал своето влияние върху известни събития в българската история, като това включва дори миграция на население от Анатолия към Балканите и обратно.

Известно е, че Златната орда и Илханатът, като управлявани от две враждуващи фракции от рода на Чингис хан, са питаели извънредна омраза едни към други; факт, който често се е превръщал в причина за опустошителни и кървави конфликти, провеждани обикновено в района около Кавказ. Тази борба обаче е притежавала и друг фронт и той се е намирал на запад, в земите на Анатолия или, по нашенски, Анадола. Управлявани и заселени главно от т.нар. селджукски турци (които по нищо не се различават от обикновените турци, а терминът "селджукски" е чисто изкуствен и наложен в наше време - нещо, което спокойно може да се проследи по изворите от епохата) земите на Малоазийския п-в са завоювани от татарите към средата на XIII век. Там обаче те провеждат една по-различна политика спрямо останалите държавни образувания, които срещат по пътя си в това югозападно за тях направление. Докато огромният султанат на Хорезм, останките от Абасидския халифат в Багдад и асасините в Иранските планини са унищожени безмилостно, то отношението на татарите към селджуците на пръв поглед е милостиво, оставяйки последните с известно самоуправление и дори под властта на собствената им династия срещу поемането на васални задължения спрямо новата владетелска династия на Близкия изток - тази на Хулагидите в Табриз (дн. Иран). Надявам се, че чрез следващите редове ще стане достатъчно ясно, че татарското "милосърдие" всъщност не е точно такова, каквото изглежда и за каквото се представя.

Пътищата на комуникация между Илханата и средновековна БЪлгария условно могат да се разделят на две: политически и миграционни. Нека се занимаем първо с политическите. Нито иранските монголи, нито турците се задоволяват с дадените им съответно роли на законен и справедлив суверен и самоуправляващ се и честно плащащ данъка си васал. Интригите на последните с мамелюците от Египет започват твърде скоро, последвани и от въвличането на византийския император Михаил VIII Палеолог, който вече е поживял доста на Изток и без съмнение се ориентира прекрасно в сложните политически игри, които се заформят в Анадола в първите десетилетия от монголското нашествие. Селджуците - било то султани, вождове на турски племена и/или назначени от татарите управници, често вдигат бунтове, на които илхановете отвръщат с опустошителни рейдове, от които най-често излизат победители, Един от най-ранните такива бунтове е този на самия падишах, султанът Изаддин Кайкавус, който е разгромен и с хиляди свои привърженици намира убежище в Палеологова Византия. Стреснатият Михаил VIII все пак не му отказва политическо убежище, а го прехвърля в Тракия. По този начин той превръща една от най-богатите си и наскоро отвоювани изцяло провинции в прицел на мащабна татаро-българска атака. Златната орда подбужда българския си васал Константин Асен и заедно с неговата армия атакува тракийските земи на широк фронт, като целта е освобождението на Кайкавус, когото василевсът явно е искал да изтъргува на враговете на ордата в Табриз. Атаката е абсолютно неудържима, а самият император едва спасява живота си в паническо бягство, намирайки се на моменти само на няколко часа пред татарските копия и стрели (или, ако трябва да бъдем акуратни и да следваме дословно византийските извори: "скитските копия и стрели" ;)). Султанът е освободен и заедно със свитата си и останалите си турски привърженици е отведен в Крим, където има данни и за по-късния им престой. От пристанищата на Южен Крим, където разстоянието между северния и южния бряг на Черно море е най-късо, султанът и синовете му извършват чести нападения с кораби в Анатолия, вдигайки бунтове и подронвайки властта на Илханата. Така това събитие разстройва плановете на формиралата се "срединна" (погледната геостратегически) коалиция между Византия и иранските монголи и косвено спомага за отслабването на източните граници на империята през втората половина на XIII век. А това е събитие с последици, които всеки жител на Балканите би трябвало да знае; събитие, което de facto дава началото на бъдещата Османска империя.

Що се отнася до България, епизодът с Кайкавус пък дава началото на един много интересен местен религиозен култ и на също толкова интересни и безкрайни историографски спорове, в които истината често се преплита с измислицата. Става въпрос, разбира се, за уж-спътника на Кайкавус Баба (татко) Саръ Салтък, но заниманието с неговите проблеми би ни отнело твърде много излишно време. Все пак, във връзка с разглежданите тук събития заслужава да се отбележи, че някои свързват местно (т.е. балканско) население - т.нар. гагаузи именно с описания по-горе епизод, твърдейки, че те са потомци на спътниците на Кайкавус. Така татарите на Хулагу (или Хулягу, Хюлягю) косвено допринасят за попълването на вече и без друго пъстрата местна етническа картина.

Миграциите. Древните предци и на тюрките, и на монголите са споделяли както една и съща прародина - степите северно от Великата китайска стена и пустинята Гоби, така и приблизително еднакъв бит. Те са били номади-пастири - високомобилни, придижващи се заедно със стадата си в протежение на цялата година и притежаващи само временни градове или поселища. Към средата на XIII век древните плата на Мала Азия са заляти от две големи миграционни вълни, състоящи се от такива номади. Първата е съставена изцяло от турци; племена от района на Средния изток, т.е. поданици на бившия султанат Хорезм, бягащи в панически ужас пред настъплението на отлично въоръжените, дисциплинирани, непобедими и извънредно жестоки армии на Чингис хан. Според абсолютното мнозинство на мненията на техните по-късни летописци сред тези турци са се намирали и предците на османците. Приемани и препращани от султаните в Коня към границите с Византия, тези полудиви племена, сред които са и предците на бъдещите османци, макар и ислямизирани, се отличават с доста ниско ниво на образованост и култура (както малко по-късно ще забележи мароканският пътешественик Ибн Батута), но за сметка на това са извънредно войнствени и не се плашат от авторитети, почиващи на стара слава. Единственото, което ги ужасява, са племена, които са още по-диви и войнствени и от тях - и това са татарите.

"Между тях били и някои номади - остатъци от племена на Чингис хан - които опъвали шатрите си по границите между Кайсери и Сивас, прекарвали година по тези места, презимували и отминавали, От техните среди излязъл Кадъ Бурханеддин...с подкрепата на споменатите родове и племена завладял околностите на Сивас и Кайсери..." (Ходжа Садеддин, Корона на историите (прев. М. Калицин). ВТ 2000, с. 243); "...кое накарало Тимур да се върне обратно...По-голямата част от войската на Хюлягю, известна под името "каратар" (вер. от тур. "кара-татар" = "черни татари" - б.м.), която останала след битката между Хюлягю и селджушките султани, се изляла към границите на Рум. Монголските султани разсеяли тази тълпа там, за да я противопоставят на селджуците и с нейна помощ да ги разгромят." (Пак там, с. 347).

Ето как османският хронист от XVI в., известен като Ходжа Садеддин, описва втората миграционна вълна, която залива Мала Азия, а именно: татарската. Бидейки персиец по произход, Садеддин много повече от други турски летописци ще да се е вълнувал от историята на иранските татари, на Хулагидите и Тимурлените, и това е достатъчно видно от съчинението му "Корона на историите", макар и главните герои в него да остават османските султани. Достатъчно ясно и точно той посочва и причините за това преселение - "...разсеяли тази тълпа там, за да я противопоставят на селджуците и с нейна помощ да ги разгромят...". И те точно това и правят. Монголските племена, заселени основно, но далеч не единствено, в районите на Сивас и Кайсери (бившите византийски Севастия и Кесария, античната област Кападокия) обръщат многолюдни градове в пепелища, издигат пирамиди от човешки глави, а най-вече превръщат цветущи земеделски земи в пасища; все занятия, присъщи, макар и в по-слаба степен и на турските им "колеги" от пограничните земи на Иконийския султанат. Тези две големи групи от номади, от която татарската, съдейки по запазените документи, е била вероятно поне на половината на цялата татарска сила в Златната орда, т.е. над сто хиляди човека, фактически трансформират политическия ред в региона в края на XIII и нач. на XIV в. в пълна анархия, една неясна въртележка, бесен водовъртеж, в който Иконийската държава окончателно се изгубва, за да не изплува никога повече, а държавите по границите на въртопа като Византия, Киликийска Армения или Трапезундската империя започват отчаяно да драпат, за да се задържат на повърхността.

От този водовъртеж, естествено, изплуват и спомените за безкрайна поредица от героични подвизи, които оцелелите по-късно запазват, отреждайки в тях на татарите заслужена, но вероятно странно изглеждаща на съвременниците на произведенията роля. Притискайки от "вътрешността" към "краищата" на полуострова турските племена, сред които и рода "кайъ", управляван от някой си Ертогрул, който пък имал син Осман, анадолските татари изиграват съществена роля за насочването им към далеч по-малко опасните ромеи, които, както се вижда, не могат да се сравняват със средноазиатските воини. Изворите отбелязват Turcorum et Tartarorum като съюзници на югозападното малоазийско крайбрежие в началото на XIV в., когато там нахлуват силите на един малък, но отлично подготвен кръстоносен поход, предвождан от рицарите хоспиталиери. Могъщият разбойник Гермияноглу вероятно е първият тюрк, който успява да се сдобие с достатъчно авторитет, за да присъедини към силите си и татарски последователи и да сдържа съплеменниците им в границите на анатолийското плато и на изток от плодородните долини и равнини, завладени от неговите подчинени Айдън и Сарухан. Татари вероятно имат пръст в основаването на най-западния турски бейлик - този на Караси - съдейки по владетелите му, които носят монголски имена и титли като напр. братята Якши хан и Демир хан.

А дали и самия Хаджи Илбеги, страшният предводител на османската армия, която през 1371 г. унищожава войската на крал Вълкашин и деспот Углеша при Черномен и за когото се знае, че по произход е от последния бейлик (т.е. от Караси), не е бил някой...далечен потомък на Чингис хан? И това би ли намалило поне малко унижението, което балканските народи изпитват в този ден, когато "цветът на християнското войнство" погива във водите на река Марица?