В историята на военно-монашеския орден на Св. Йоан 1396-та година остава преди всичко с две знаменателни събития. През тази година на запад, далеч от своята столица Родос, умира главата на ордена – великият магистър от Арагон фра Хуан Фернандес де Ередия, който вече двадесет години стои начело на международната католическа организация, известна като "Хоспитала". На негово място от съвета на хоспиталиерите е избран приорът на Аквитания фра Филибер дьо Наяк. Веднага след като научава за избора си, той се отправя за Родос и мобилизира рицарите от своя орден за участие във възможно най-атрактивната за тях военна акция. Това е може би най-мащабното кръстоносно начинание от времената на канонизирания френски монарх Луи IX Свети (живял век и нещо по-рано) - кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, чиято обявена цел е да прогони турците от Европа. Новоизбраният велик магистър на хоспиталиерите съоражава флотата си, съединява я с тази, осигурена от присъединилата се към похода Венеция, в Родос и, преминавайки през Черно море и Дунав, се среща на територията на дн. България с кръстоносната армия на Сигизмунд, която включва многобройни военни части, дошли от почти всички страни на католическа Европа. В края на септември обединените християнски сили претърпяват унищожително поражение под стените на последната столица на българския цар Йоан Шишман – Никопол, от войските на османския султан Баязид I. По-голямата част от кръстоносните пълководци, между които множество представители на някои от най-изтъкнатите западноевропейски благороднически фамилии, са пленени, а крал Сигизмунд, заедно с великия магистър дьо Наяк, успява да се спаси на борда на една хоспиталиерска галера.
Поражението при Никопол се оказва съдбоносно не само за кръстоносците, а и за целия Балкански полуостров. Бойната сила на най-могъщата християнска сила в региона – кралство Унгария, е съкрушена в сражението, а едновременно с това са загубени надеждите на няколко други балкански държави за ефикасна помощ срещу завоевателните стремежи на османците. Непосредствено след битката Баязид прекратява съществуването на васалното му Видинско царство. Византийският Константинопол вече от две години се намира под османска обсада. Сложен е край на досегашната завоевателна политика на османците на Балканите, чиято най-съществена характеристика е създаването на васални християнски държави и поддържането на сюзеренитета над тях. Султан Баязид I (1389-1402) въвежда нова политика на заменянето на създадената система от васални владения с поставянето им под прекия контрол на османската администрация. Средството за това са серия от мълниеносни военни кампании срещу тях, които напълно оправдават прозвището му „Йълдъръм” (Светкавицата).
Главната квартира на хоспиталиерите на Родос и другите им островни владения в Егея не са пряко заплашени от тези акции, тъй като османците все още не разполагат с достатъчно силен флот. Въпреки това рицарите не остават равнодушни към турското настъпление на континента. При все бушуващата на запад през този период религиозна схизма и силното компрометиране на единствената институция, на която се подчиняват – Папството, както и свързани с това финансови проблеми, йоанитите под ръководството на новия си велик магистър фра Филибер дьо Наяк (1396-1421) демонстрират забележителна кръстоносна активност. Тя изпъква особено в годините след битката при Никопол, когато османците изглеждат непобедими, а християнските владения са подложени на сурови атаки и все по-бързо изчезват от картата на Балканите. Орденът на Св. Йоан Йерусалимски е една от малкото сили, които се осмеляват открито да се противопоставят на това неудържимо настъпление.
Византийската империя е сред най-застрашените от завладяване християнски страни. По това време територията на ромеите е сведена само до столицата Константинопол, няколко егейски острова и Морейския деспотат на п-в Пелопонес. Обсаденият Константинопол все още може да разчита на своите здрави стени. Османците не разполагат със силна артилерия и флот, което обикновено е посочвано от изследователите като главна причина за неуспеха на Баязидовите воини да преодолеят защитата му и за подлагането му на обсада, проточила се цели осем години (1394-1402). Силите на император Мануил II Палеолог (1391 -1425) обаче са нищожни, което го кара отчаяно да търси западна подкрепа. Вероятно родоските рицари, на съюза с които императорът до голяма степен дължи трона си, още от самото начало на обсадата вземат някакво участие в защитата на ромейската столица. В изворите съществуват податки, че през 1395 г. Мануил сключва съюзническа лига с хоспиталиерите и генуезците от островите Лезбос и Хиос. Остатъците от флотата и експедиционния хоспиталиерски отряд, оцелели след битката при Никопол, заедно с унгарския крал Сигизмунд минават през Константинопол и се включват в отбраната му. На 11 ноември 1396 г. Сигизмунд пише на великия магистър дьо Наяк (който междувременно е избързал към Родос), че е пристигнал в града точно навреме, за да предотврати падането му пред турските атаки и мимоходом споменава за съюзническа лига, включваща Мануил, генуезците от Пера и хоспиталиерите.
Чрез съюза си с император Мануил, който, по мое мнение, би могъл да е сключен още през 1390 г., орденът на Св. Йоан се оказва дълбоко въвлечен в спасяването на Византийската империя през един от най-тежките периоди на съществуването й. С широките си връзки и авторитет почти навсякъде из благородническите и монархическите дворове на запада, той е особено полезен за императора, чиито надежди за помощ са свързани именно с тази насока. Хоспиталиерите ходатайстват за неговата кауза пред западноевропейските монарси. Един виден френски благородник и военачалник – маршал Бусико, чиито сърдечни отношения с ордена са добре известни, през пролетта на 1399 г. е назначен от Шарл VI за командир на един експедиционен корпус, който трябва да помогне на обсадената християнска столица. Изборът на краля е напълно логичен, тъй като маршалът е една от най-добре запознатите в двора му личности със ситуацията на изток.
Жан ле Менгр, по-известен в историографията като "маршал Бусико", вече е извършил едно пътуване до Близкия Изток и Светите земи преди да вземе участие в битката при Никопол, където е сред тези членове на командния състав на кръстоносната армия, които оцеляват и попадат в плен. По-късно османците го освобождават със задачата да намери седемдесет и петте хиляди златни дуката, необходими за откупването на благородните пленници. Тогава маршалът по всяка вероятност за пръв път се среща лично с император Мануил II Палеолог по време на престоя си във византийската столица. Той намира пълно съдействие от великия магистър на Хоспитала дьо Наяк, който му помага да събере огромната за времето си сума и, след откупването им, репатрира пленниците в Родос, където те са лекувани в известната болница на ордена преди да бъдат изпратени обратно на запад. Сред тях е и синът на един от най-влиятелните западни велможи - могъщият херцог на Бургундия Жан дьо Невер. Съдействието при осовбождаването му вероятно издига престижа на ордена в Бургундия. Няколко десетилетия по-късно пък подкрепата на бургундците допринася много за отблъскването на мамелюкските атаки срещу Родос между 1440 и 1444 г.
На 26 юни 1399 г. Бусико отплава за Константинопол от средиземноморското пристанище Ег-Морт начело на флот от две галери и четири други кораба, натоварени с войска от ок. хиляда и двеста тежковъоръжени бойци. В състава на малката му армия влизат много благороднически фалимилии, свързани с ордена на Св. Йоан, между които дьо Мили, Монтене и Бракемон. По пътя към него се присъединяват венециански, генуезки и лезбоски кораби, а при о-в Тенедос и две родоски галери, изпратени от дьо Наяк. По този начин хоспиталиерите взимат участие в този своеобразен кръстоносен passagium particulare, предназначен за освобождаването на древния Византион.
Съюзническият флот преминава безпрепятствено през Галиполи и е посрещнат радостно от Мануил. Под съвместното ръководство на императора и Бусико кръстоносците извършват множество по-малко или повече успешни военни акции, прочиствайки околностите на Константинопол от вражеските сили и атакувайки множество подвластни на турците градове на малоазийския бряг, сред които и Никомидия.
Експедицията донася глътка свеж въздух за обсадения град и представлява един от малкото светли епизоди за Византия в мрачните години между 1396 и 1402. Силите на кръстоносците обаче са ограничени и те нямат възможност да вдигнат обсадата. Може би най-важното постижение на експедицията е успешното посредничество на Бусико между Мануил и неговия племенник Йоан VII Палеолог, претендент за византийския престол, когото Баязид ползва като фасада за атаките си срещу Константинопол. Императорът не смее да напусне столицата си, за да потърси по-значителна помощ на запад (както е планирал), преди да е уредил този династичен спор, който от десетилетия трови атмосферата в Града. На 4 декември 1399 г. корабите на маршала докарват Йоан VII в Константинопол, където е договорено той да управлява в отсъствието на Мануил, а след завръщането на последния да получи владението над Солун (намиращ се тогава под османска власт).
Придружен от Бусико, Мануил се отправя на запад в края на 1399 г. Неговото забележително пътешествие е предмет на множество студии и историографски проучвания. Едно доказателство за сърдечните отношения между василевса и хоспиталиерите е, че докато пътешества из Западна Европа в търсене на помощ за загиващата си империя, той неведнъж се ползва от съдействието и подкрепата на местните структури на ордена на Св. Йоан. Така например по време на своя престой в Лондон (кр. на 1400 – нач. на 1401 г.) императорът живее в главната квартира на английските хоспиталери в Клеркънуел, а човекът, който уговаря визитата му в двора на крал Хенри IV, е не друг, а йоанитският приор на Ирландия фра Питър Холт.
Същевременно съюзът и помощта на Хоспитала за обсадена Византия се разпростира и над единственото нейно по-значително владение, останало до този момент непокорено от турците. Това е византийска Морея (п-в Пелопонес), която, по думите на английския историк Антъни Лътрел, след битката при Никопол се „озовала беззащитна” пред огромната военна мощ на Баязид.
Управник на последната византийска провинция с титлата „деспот” е братът на Мануил Теодор I Палеолог. В навечерието на битката при Никопол положението там е доволно усложнено, тъй като при заемането на поста си Теодор трябва да се бори не само с предишните деспоти от известната фамилия Кантакузини, които в началото отказват да предадат властта си, но и с местните гръцки магнати. В гражданската война се замесват и множество други сили, притежаващи политически интереси на п-в Пелопонес, между които Венеция, Наварската компания, която управлява латинското княжество Ахая (другата половина от Морея) и флорентинецът Нерио Ачайуоли, който малко преди това е победил последните наследници на Каталанската компания и е основал свое собствено владение с център в Атина. В крайна сметка през 1387 г. Теодор успява да надделее над вътрешните си противници в Морея с помощта на османците, на които се признава за васал, подобно на брат си Мануил, който го прави по същото време. Неговият пръв турски сюзерен - султан Мурад I (1359-1389) му изпраща на помощ в Пелопонес своя прославен военачалник Евренос бег. Победата на Теодор е последвана от конфискацията на имуществата на политическите му противници. Сред тях е Павел Мамонас, владетел на Монемвасия; един от най-влиятелните магнати в региона.
Мамонас, заедно с други лишени от власт и имущество морейски аристократи, се оплаква на султан Баязид и намира убежище в неговия двор. Впоследствие, на известната в историографията среща, която провежда със своите васали в гр. Сяр (Серес) през 1393-1394 г., Баязид заема ролята на арбитър в спора между деспота и неговите васали и изисква от Теодор Палеолог да му предаде непревземаемата си твърдина Монемвасия и ред други крепости, за да реши съдбата им. Деспотът е задържан като заложник в османския двор и придружава султана по време на похода му на юг и завоюването на Тесалия през 1394 г., принуждавайки се междувременно да изпрати пратеници със заповеди за предаване на посочените крепости на служителите на Баязид. Отделни османски предводители и войскови контингенти са изпратени в деспотата и, както изглежда, успяват временно да влязат във владение на Монемвасия и Аргос. Но при р. Сперхей в Тесалия Теодор успява да се измъкне от лагера на Баязид и по най-бързия начин се връща в Морея. Там той отменя предишните си заповеди и си връща крепостите, прогонвайки или избивайки настанилите се там турци, като по този начин отхвърля васалитета си към султана. Така след 1394 г. опасността от османско завладяване надвисва пряко над владенията му.
Макар и зает другаде, султанът не закъснява да накаже непокорния си васал, а поводът за това е намерен лесно. Теодор още не се е справил с вътрешните си противници. През 1395 г. деспотът обсажда в крепостта Коринт своята балдъза Франческа Ачайуоли и съпругът й граф Карло Токо. Последният се обръща за помощ към турците. Начело на османската армия, разположена в Тесалия (границата на югозападния имперски удж), Евренос Бег отново пристига на юг, но този път като враг на деспота и разбива войските му при Истъмския провлак. След това турците нахлуват в Пелопонес, където опустошават редица райони и се съединяват с войските на друг враг на Теодор - наварският владетел на Ахая Педро Бордо де Сен-Сюперан, заедно с когото превземат силния замък Акова. След тази бърза кампания войските на Евренос не запазват завоеванията си, а се оттеглят, тъй като вероятно Баязид се нуждае от тях за похода си срещу влашкия воевода Мирчо. След оттеглянето им Теодор успява да разбие Педро Бордо и подкрепящите го гръцки архонти, както и да получи (след договаряне) Коринт от Карло Токо, но вече е напълно наясно, че не може да се справи сам с наличните си сили с османците.
Следващият поход срещу византийска Морея е отложен във времето с ок. две години само защото Баязид е въвлечен във война по северните граници на империята си. Междувременно Теодор Палеолог отчаяно търси подкрепата на бившите си врагове – венецианците - срещу султана, като в замяна на това се съгласява на множество отстъпки към тях. Плановете му за отбрана са свързани с укрепяването на Коринт и провлака Истъм, който свързва Пелопонес с континента. През февруари 1396 г. венецианският сенат обещава да подкрепи издигането на голяма стена, преграждаща провлака, както и да убеди „главния викарий или принца на Морея” (т.е. Педро Бордо де Сен-Сюперан) да съдейства за начинанието. Бившият наварски кондотиер (наемник) се съгласява да сътрудничи. Стената обаче остава неиздигната до следващото османско нашествие.
Очевидно е, че по това време латинците в Морея вече осъзнават, че завоевателните амбиции на Баязид заплашват не само Теодор, но и самите тях. Както става ясно обаче от последвалите събития, дори обединените сили на местните гърци и франки не са в състояние да спрат османската военна сила. След победата си при Никопол, през пролетта на 1397 г. султанът заповядва на пълководците си Якуб Бег и Тимурташ да нахлуят в Пелопонес. Макар и това също да е по-скоро грабителски поход, който не цели трайно да завоюва християнските територии, а да ги опустоши; изворите споменават очевидно преувеличената цифра от 60 000 души за броя на турската армия и страшното опустошение на която тя подлага полуострова. Турците обсаждат последователно Леонтарион и Коринт, а на 3 юни 1397 г. превземат и разграбват венецианският Аргос. Населението му е поголовно изклано и отвлечено в робство. Скоро след това Якуб Бег и Тимурташ се оттеглят заедно с плячката си в Тесалия.
По време на атаката, изпаднал в пълно отчаяние от безсилието си, деспот Теодор изпраща своя дипломат Димитрий Софиянос във Венеция, за да моли за помощ и предлага да предаде на Серенисимата (прозвище, с което е известна Венецианската република) Коринт и Истъмския провлак. Нежелаеща да се замесва в по-нататъшни конфликти с османците и под пресните впечатления от разгрома при Никопол, Републиката на Св. Марко му отказва. Жестокото унищожение на нейната колония Аргос не допринася особено за промяна на решението на венецианския сенат. Тогава, по думите на хрониста Псевдо-Сфранцес, деспотът „виждайки, че ромейските дела са в такова плачевно състояние (…), че никой от християнските владетели не пожелал да се притече на помощ на ромеите, (…) се отправил на една триера към остров Родос и продал Спарта (т.е. Морейския деспотат, яийто географски център - областта Лакония, съвпадал с този на древна Спарта) на братството на пророка и кръстителя Йоан.”
През 1397 г. орденът на хоспиталиерите вече от близо половин век е въвлечен в политически проблеми, свързани с Морея. Макар и йоанитите да притежават някои имоти в региона, които са получени още след основаването на Латинската империя през 1204 г. и са удвоени след разгрома на ордена на тамплиерите и присъждането на имуществата му в Гърция на Хоспитала, те никога не са проявявали особена активност или интерес към тази част на света. Това положение продължава до средата на XIV в. Тогава във висшите среди на тогавашната папска резиденция Авиньон се появява проект орденът да бъде преместен в Морея, за да бъде по-ефективен в борбата срещу турците. Проектът е възприет от йоанитите и през 1356 г. техни представители дори преговарят с наследника на Изабел дьо Вилардуен за откупуване на правата му върху княжество Ахая, но преждевременната му смърт попречва на успешния завършек на преговорите. Впоследствие, при понтификата на папа Григорий XI (1370-1378) и великия магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376-1396), проектът отново е приведен в действие, като Хоспиталът наема от кралица Жана Неаполска (от династията д'Анжу) цялото княжество Ахая за срок от пет години. След разгрома на кръстоносния поход на Ередия под стените на епирския град Арта от албанския деспот Гин Буа Спата и безредиците, които възникват във връзка с идването на Наварската компания от наемници по тези земи, хоспиталиерите изоставят Ахая, но не и намеренията да се установят там. Едно доказателство за това е, че пет години след оттеглянето им през 1381 г. (т.е. в 1386 г.) Ередия откупува правата на италианските Анжуйци над княжеството, а през 1389 г. назначава високопоставения брат-рицар фра Доменико де Аламания за негов управител, като го упълномощава да събере 15 000 дуката данъци. Политическият хаос и постоянните войни в региона, възпрепятстват хоспиталиерите да се възползват от законните си права над Ахая, но през лятото на 1397 г. те получават друга отлична възможност да се установят на полуострова. Този път тя им е предоставена от православния (!) владетел Теодор I Палеолог.
И така, през 1397 г., след оттеглянето на елитните османски пълководци Тимурташ и Якуб Бег и отказа на Венеция да поеме владението (и защитата) на Коринт и провлака Истъм, морейският деспот решава да се обърне за помощ към съюзниците на своя брат – родоските братя-рицари. Те с готовност приемат предложението му, в което виждат нова възможност за изпълнение на своя „морейски проект”, която би донесла уголемяване на владенията и приходите им, пoпуляризиране и спечелване на по-добър престиж на ордена на запад, по-добра възможност за защитата на католическата кауза в Пелопонес и Егея и придобиване на отлична стратегическа база за борба с турците. По този начин през 1397 г. орденът влиза във владение на Коринт, като купува правата на Теодор над него и започва укрепяването му. Хоспиталиерите дислоцират там силен гарнизон от рицари и наемници и бързо го превръщат в сериозна потенциална бариера срещу бъдещи османски нахлувания на полуострова.
Предаването на току що отвоювания от византийците Коринт (да си припомним войната на Теодор срещу Карло Токо, за която споменах по-горе) в ръцете на една букв. емблематична католическа (и съответно "франкска" или "латинска") сила и институция като ордена на Св. Йоан не е възприето твърде охотно от преобладаващата част от местното население - православните гърци, по-голямата част от които са настроени неприязнено към латинците. По тази причина василевсът Мануил, който, заедно с императрицата-майка Елена, дава личното си разрешение и одобрение за тази сделка, се чувства задължен да се оправдае в „Надгробното слово” за своя брат Теодор (написано през 1407 г.), че продажбата на Коринт била неизбежна при политическата ситуация десет години по-рано: „Ние не сме толкова окаяни, безхарактерни или глупави, че да предпочитаме тези странници пред нашата собствена власт. Но това беше неизбежно: градът или щеше да бъде завладян от тези, които го бяха обсадили – турците, или трябваше да бъде даден на онези, които бяха способни да го спасят от надвисналата опасност. И, тъй като ние не бяхме способни да го запазим със собствени сили, хоспиталиерите ни изглеждаха най-добрата от достъпните възможности, .”
Амбициите на хоспиталиерите по отношение на владението на византийска Морея не се ограничават само с Коринт. След настъпилото известно затишие във военните действия (поради походите на Баязид в Анатолия срещу могъщия местен владетел Кадъ Бурхан ал-Дин от Сивас) следва поредица от нови турски атаки срещу Пелопонес, която започва през 1399 г. Съдейки по горецитирания исторически извор, поради неприязънта, която собствените му поданици показват към Теодор, у император Мануил възникват силни съмнения, че Морея би могла да бъде предадена на османците от собствените си жители, „които предпочитали да бъдат поробени, отколкото да бъдат избити като следствие на войната.” Укрепеният от хоспиталиерите Коринт отблъсква успешно атаките, но турците просто го заобикалят и територията на деспотата е опустошена за пореден път. През юли 1399 г. великият магистър фра Филибер дьо Наяк изпраща хоспиталиерският капитан на Коринт, рицарят фра Ели дьо Фош, да води преговори с деспота за закупуването на крепостта Мегара, разположена северно от Коринт. Вероятно аргументите на ордена за това са осигуряването на по-добра координация между двете твърдини за защитата на Истъмския провлак, но Теодор отхвърля предложението. По същото време друг хоспиталиер, фра Жерар дьо ла Пюи, преговаря със споменатият ахайски владетел Педро Бордо за сключването на съюзна лига срещу турците. През ноември същата година последният се съгласява да окаже военна подкрепа и да подпомогне изграждането на Хексамилиона – под това име става известна онази планирана от по-рано стена, която трябва да прегради Коринтския провлак. Положението видимо е тежко, тъй като през февруари 1400 г. Венеция предлага политическо убежище както на император Мануил, така и на деспот Теодор, чиито земи са подложени на поредното турско грабителско нападение. Явно е, че сенатът на Серенисимата смята, че падането на последните византийски остатъци е само въпрос на време. В същия месец орденът изпраща една внушителна делегация до деспота, която включва някои от най–високопоставените хоспиталиери, между които приорите на Англия, Венеция, Аквитания и Тулуза, както и фра Доменико де Аламания. Пратеничеството е упълномощено да води преговори с Теодор за закупуването на нови негови земи и разполага с кредит за огромната сума от 60 000 златни дуката, която е достатъчна за изплащането на правата върху владението на цяла византийска Морея. Чужди на пораженчеството, родоските рицари не само не мислят за отстъпление, но са готови и да придобият нови владения въпреки надвисналата над тях турска заплаха. Теодор, на когото не му се иска да продава земите си, протака преговорите, но през май 1400 г. все пак се съгласява да предаде на хоспиталиерите важната крепост Калаврита. Някои представители на местната аристокрация и население обаче са настроени срещу братята-рицари и те буквално трябва да завземат крепостта с бой. През ноември орденът изпраща нови пратеници при Теодор с инструкциите да закупят още земи или да подновят вече съществуващите договори (вер. за наем, тъй като срокът на последния е изтекъл).
Междувременно, макар и основните османски сили да действат по далечните азиатски фронтове (подготвяйки се да окажат отпор на всемогъщия монголски завоевател Тамерлан), завзимайки от 1399 г. до 1401 г. Малатия от египетските мамелюци и Ерзинджан от тюрка Тахиртен бей, войската на уджа, разположен в Тесалия, не престава да извършва набези в Пелопонес. Това (грабителските набези на територията на противника) от дълго време е и дълго време ще бъде основна тактика на османските военни сили, за целите на които се използват основно т.нар. акънджии (от тур. akin - плячка). През март 1401 г. е осъществен един особено мащабен набег, при който турските бойци прегазват цялата територия на деспотата, като атакуват дори важните венециански владения, разположени в най-отдалечената южна част на полуострова -градовете Модон и Корон (основни междинни пристанища по венецианския маршрут за търговия с Ориента). Венецианците с основание обвиняват за това нападение навареца Педро де Сен-Сюперан, който явно не е забравил старите си кондотиерски навици, съюзявайки се дори с "неверниците" за плячка. Но в случая набегът на ахайския принц и турците срещу венецианските територии изглежда по-скоро „непредвиден инцидент”, докато основният удар е насочен отново срещу земите на деспот Теодор (голяма част от които вече са под администрацията на родоските рицари), с когото наварецът отново е влязъл във враждебни отношения. Въпреки предателското до голяма степен поведение на Сен-Сюперан, хоспиталиерите и венецианците отново преговарят с него и през септември 1401 г. успяват да го убедят да сключи мир с деспота, тъй като „техните вражди рискуват цял Пелопонес да попадне в ръцете на неверниците.”
Междувременно, макар и основните османски сили да действат по далечните азиатски фронтове (подготвяйки се да окажат отпор на всемогъщия монголски завоевател Тамерлан), завзимайки от 1399 г. до 1401 г. Малатия от египетските мамелюци и Ерзинджан от тюрка Тахиртен бей, войската на уджа, разположен в Тесалия, не престава да извършва набези в Пелопонес. Това (грабителските набези на територията на противника) от дълго време е и дълго време ще бъде основна тактика на османските военни сили, за целите на които се използват основно т.нар. акънджии (от тур. akin - плячка). През март 1401 г. е осъществен един особено мащабен набег, при който турските бойци прегазват цялата територия на деспотата, като атакуват дори важните венециански владения, разположени в най-отдалечената южна част на полуострова -градовете Модон и Корон (основни междинни пристанища по венецианския маршрут за търговия с Ориента). Венецианците с основание обвиняват за това нападение навареца Педро де Сен-Сюперан, който явно не е забравил старите си кондотиерски навици, съюзявайки се дори с "неверниците" за плячка. Но в случая набегът на ахайския принц и турците срещу венецианските територии изглежда по-скоро „непредвиден инцидент”, докато основният удар е насочен отново срещу земите на деспот Теодор (голяма част от които вече са под администрацията на родоските рицари), с когото наварецът отново е влязъл във враждебни отношения. Въпреки предателското до голяма степен поведение на Сен-Сюперан, хоспиталиерите и венецианците отново преговарят с него и през септември 1401 г. успяват да го убедят да сключи мир с деспота, тъй като „техните вражди рискуват цял Пелопонес да попадне в ръцете на неверниците.”
Разбит за пореден път след този поход и вер. с все по-оредяващи войски, деспотът най-накрая се съгласява да преотстъпи по-обширни територии на хоспиталиерите, като в тях е включена дори столицата му Мистра, а самият той премества двора си в Монемвасия (може би с цел по-голяма сигурност, тъй като поради местопложението си последният град е почти непревземаем). Жителите на Мистра обаче, подобно на тези от Калаврита по-рано, въстават срещу новите си господари. Според свидетелството на летописеца Лаоник Халкокондил те приемат действията на и без друго неособено популярния сред поданиците си деспот като предателство: „Разбирайки за предателството на своя владетел и намирайки се под влиянието на архиерея на Спарта (т.е. православния архиепископ на Мистра), спартиатите (т.е. жителите на Мистра) се събрали заедно и се договорили, че няма да позволят на никой от назореите (т.е. хоспиталиерите, които тук Халкокондил оприличава на древното братство на назореите, споменато и в Библията, чиито членове подобно на родоските братя доброволно давали обет да посветят живота си на Бог) да влезе в града и също така дали дума, че ще изтърпят всичко, което може да им се случи, но няма да се покорят на назореите-латини.” Куриозният случай, който свидетелства за древните корени и дълбочината на конфликта между Католическия Запад и Православния Изток, отдавна е предизвикал обясним интерес и е широко отразен в посветената на йоанитите историографска литература, а и не само в нея. В крайна сметка, изглежда, въпреки тази съпротива, братята-рицари успяват да влязат във владение на Мистра и останалите крепости, преотстъпени им от Теодор. Това обаче става едва след личната намеса на деспота, който успява временно да успокои местните жители и тяхната неприязън към "назореите".
Макар и от дистанция и принуден да внимава повече за настъплението на Тамерлан срещу източните граници на империята му, султан Баязид Светкавицата наблюдава с опасение събитията в Морея. Показателно за това е, че през 1401 г. (вер. към края) той неочаквано изпраща посланици с предложение за мир при деспот Теодор. Османските пратеници се опитват да настроят византиеца срещу родоските рицари. Обяснението за това е, както признава сам Мануил Палеолог в споменатото "Надгробно слово за Теодор", е че деспотът, макар и предал сюзерена си, все пак е далеч по-безопасен съсед за него, отколкото ордена на Св. Йоан. Пратениците на Баязид обещават мир на Морея при едничкото условие рицарите да напуснат територията на деспотата. Явно известени за преговорите, през май 1402 г. хоспиталиерите отговарят с контрапредложение към Теодор, предлагайки му да изкупят цялата територия на византийска Морея. Но и двете предложения, на които деспотът в типичния си стил протака отговорите, всъщност се оказват закъснели. Само два месеца по-късно огромната армия на страшния Баязид, събрана от повечето краища на Балканите и Анатолия, е разбита и унищожена при Анкара от великия завоевател Тимур-ленг (Тимур Куция), по-известен като Тамерлан. Това е събитие с огромно значение, което коренно променя политическото статукво в региона. След Анкара деспот Теодор просто вече няма нужда от йоанитите и, използвайки клаузите в подписаните с тях договори, се освобождава от притеснителното им присъствие в земите си, като ги изкупува обратно през 1404 г. (фактическото изплащане на дължимите на ордена суми обаче е забавено поне с няколко години и се осъществява на траншове и след дълги преговори в Мистра, Родос и Константинопол).
В началото на 1403 г. синът на Баязид Сюлейман Челеби, който е успял да избяга от полесражението при Анкара и е установил властта си над европейските територии на Османската империя, сключва в Галиполи мирен договор с латинските държави, притежаващи най-силни интереси на Изток и с Византия. Изправен пред заплахата от могъщата армия на Тимур, която плячкосва отвъдния малоазийски бряг, той прави значителни политически отстъпки на франкските държавици в Егея. Сред страните в договора са и родоските рицари, на които турският владетел отстъпва бившето графство Салона, разположено на северния бряг на Коринтския залив. Така войната, този своеобразен джихад срещу Константинопол и Морея, най-сетне е спряна, а Византийската империя се оказва спасена от османско завоевание за още половин век.
Никой не би могъл да оцени по-добре заслугите на ордена на Св. Йоан Йерусалимски за това направо чудодейно изглеждащо на моменти спасение (особено по време на обсадите на Константинопол и Коринт) от самия император Мануил II Палеолог. Неговото възхищение от братята-рицари е отразено в следното описание (съдържащо се в "Надгробното слово за Теодор): „"Нека никой не приема за даденост, като гледа към техните няколко галери, разположени на Родос, че военният ефектив на хоспиталиерите е слаб и немощен. Ако те пожелаят да го направят, то тогава могат да се съберат в достатъчно голям брой от целия свят, по който са разпръснати. Те са мъже, за които нищо не е по-важно от това, което е необходимо за добър кураж, водене на война и благороден дух. За тези бойци е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, ранявайки в гърба онези от тях, които са се обърнали в бягство."
статията с леки разлики (и научен апарат) може да намерите и в списание "История", бр. 1, 2010 г., стр. 1-11
