Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). 

Могли ли са средновековните монголи да завладеят Европа или поне Балканския п-в? (I част - Териториален обхват на монголските завоевания)

 

От времената, когато войската на Чингис каан* излиза от степта и атакува първата държава със земеделско население и укрепени градове (китайско-тибетската империя Си-Ся), по света се носи славата на непобедимите монголски** бойци. На бързите коне, копия и особено стрели на тези воини се пада честта да извоюват създаването на най-голямата световна империя преди модерната епоха. Самият Чингис каан през по-голямата част от живота си, (докато се казва просто Темуджин, но и известно време след това) е зает с покоряването на номадските племена в източната част на т.нар. Велика степ на Евразия, която се простира в огромното пространство от Алтай и Уйгуристан на запад до манджурските гори на изток и от езерото Байкал и горите на легендарната Баргуджин-Тукум на север до пустините Гоби, Такламакан, Жълтата река*** и Великата китайска стена на юг. Но тези му дела не отиват напразно: всички номади в тази част на света, от които някои притежават собствени силни степни държави с дълголетна история - кераити (дзубу?), наймани, татари****, меркити, тайджиути, урианхаи, джаджирати, кунгирати и онгути, всички те стават част от неговия улус*****, а воините им се вливат в неговата армия и увеличават силата й. Именно това небивало преди, (освен може би при древните тюрки), обединение на обичайно добре подготвените във военно отношение степни племена им позволява доста дълго време да не се тревожат, че някой може да ги нападне в родните им земи и така спокойно да стоварят цялата си обединена мощ в унищожителен удар срещу проспериращите държави на съседните земеделски цивилизации. Първи, разбира се, падат най-близките: империята на тангутите Си-Ся и Златната империя Цзин на джурждените; държави, основани от пришълци, които са покорили обширните и невероятно богати за времето си земи на Северен Китай. Следват посмелите да се опълчат на татарската сила кидани в земите на Източно и Западно Ляо*******, покорилите се доброволно уйгури в подножието на огромната планина Тяншан и шахството Хорезм, наскоро основана, но могъща ислямска империя, в която съществува симбиоза между набраните от степни жители кипчакско-огузки войски и уседналите в оазисите ираноезични земеделци. Походът на Чингис каан срещу Хорезм трябва да преодолява най-сериозните природни прегради и най-дългите досега разстояния, но "отваря" - в буквален и преносен смисъл - Железните (и Джунгарските) врата за страшните татарски орди, които ужасените привърженици на т.нар. аврамови религии - християни, евреи и мюсюлмани, ще отъждествят със споменатите в Стария завет апокалиптични разрушители, народите Гог и Магог.  Веднъж проникнал в западната половина на Великата степ, Чингис каан действа по същия начин, както досега - присъединява степните номади и ги интегрира в народа и армията си, превръщайки ги на практика в монголи, докато покорените земеделци запазват предишната си етническа идентичност, макар да са задължени също да участват в изграждането на улуса, плащайки по-голямата част от данъците и предоставяйки допълнителни войски за монголските походи.

При смъртта на Чингис каан през 1227 г. монголите вече притежават огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан и от безбрежната сибирска тайга до огромните оризови полета и напоителни канали на Китай и Хорезм. Дори това е вече много и никой, дори старите тюрки и хуни, не е успял да го постигне. Но монголските походи не спират с кончината на имперския основател. Убедени, че завоюването и обединението на целия свят и всички хора под властта на Чингис каан и неговите потомци е предопределено от пророка-шаман Теб-Тенгри и самото божествено Небе, твърде скромните някога степни номади****** организират поход след поход срещу все още свободните от тяхната власт държави и племена. В следващите години под ударите на армиите им пада целия Близък изток, Румския султанат и Персия до бреговете на Индийския океан и Средиземно море, цялата западна половина от Великата степ, Кавказ, всички руски княжества от Новгород до Киев, Китайската империя Сун, части от Виетнам, Бирма, южната част на Сибир, Волжко-Камска България, Корея... При военните си походи монголските воини се справят с всевъзможни природни и човешки препятствия, като успяват да преодолеят огромното културно-религиозно влияние на средновековни владетели като багдадския халиф и китайския император и яростната съпротива на фанатичните им последователи, и дебелите и високи стени на техните многохилядни столици; и готовите да пожертват живота си, но да изпълнят поверената им мисия убийци-федаини от сектата на асасините и непреклонната съпротива на техните непристъпни планински крепости; и свръхстудените зими в Русия, Тибет и Сибир и адската лятна жега на пустините в Централна Азия, Персия, Анатолия и Сирия.

Но въпреки това някои части от населения свят, за които монголите са достатъчно добре информирани и за които днес знаем, че са планирали да присъединят към империята си, докрай остават свободни. Ако не броим Африка, в която тези архизавоеватели не са допуснати от бойното умение на старите им врагове - куманите (вече като египетски роби-воини, т.нар. мамелюци), арабската пустиня и обявения от оцелелите Абасидски халифи антитатарски джихад, то от Стария свят, за който населяващите го по това време са вярвали, че представлява цялата земна суша, (тъй като Америките още не са били открити), остават само два континента - Азия и Европа. Последните всъщност, поради липсата на ясно изразена географска граница между тях, представляват един континент - Евразия. През XIII-XIV в. Монголската империя господства над почти всички най-гъсто населени територии в Евразийския суперконтинент - най-обширния масив от суша на планетата. Изключение правят само почти ненаселените (и поради това от твърде слаб интерес за евентуалните завоеватели) северни части на Сибир; пустинният и поради това също рядко населен Арабски п-в; Индия, която е гъсто населена, но трудно достъпна поради планините по границите й и, последно, европейските територии на запад от Карпатите и тогавашното Литовско княжество и южно от р. Дунав, т.е. Балканския п-в. При това трябва да добавим, че и още по времето на Чингис каан и по-късно татарските воини неведнъж предоляват планините, обграждащи индийския субконтинент, провеждат опустошителни набези дълбоко навътре в него и в крайна сметка успяват да го завладеят, макар и в периода след края на единната Монголска империя. Честта да откъсне златната индийска ябълка се пада на владетеля Бабур, внук на известния пълководец Тимур Ленг (Тамерлан) от монголското племе барлас, а основаната от него обширна държава неслучайно се нарича "Империя на Великите Моголи" ("моголи" или "мугали" в Индия наричат именно татаромонголите). Така че европейските земи на запад и юг от споменатите географски граници (Карпатите, Литва, р. Дунав и днешна Финландия) остават единствената в Евразийския суперконтинент компактна територия с толкова голяма площ, развита цивилизация и значително по численост население, която никога не е превзета от монголските воини. 

* каан = хаган, император

** монголски или татарски (синоними, както в епохата на Монголската империя, така и днес), а също - в компромисен вариант - монголотатарски!

*** възприемана от монголите не като Жълта, а като Черна (Карамурен)

**** тук вече става въпрос за "истинските" татари, които през младостта на Чингис каан живеят по-близко до Китай от повечето степни номади, а китайците по тази причина през XII-XIII в. започват да наричат всички подобни тем чергарски племена "татари" - така се стига и до парадоксалния факт монголите да станат известни на света под име, което не просто не е тяхно, но им е и доста омразно поради дълголетната им вражда с татарите; т.напр. бащата на Чингис - Йесугей багатур е отровен именно от тях

***** улус = владение, държава

****** китайски хронисти от първите години на управлението на Угедей каан (1227-1241) пишат как монголите доскоро били толкова бедни, че дори нямали достатъчно желязо за върхове на стрелите си и при тях за богат се считал онзи, който имал железни шпори; как консумирали само месо и мляко, тъй като не можели да си позволят да си купят ориз и т.н. - подобни известия за първоначалната бедност и незначителност на монголите дават и други извори от ранния период на тяхната история

******* впрочем за кратко, по-голямата част от киданите предпочитат да сътрудничат на сродните им по език и вкусове монголи в изграждането на новата империя

Бележки за средновековната и по-новата история на Балканите

Съвременните представи за значението на термина "Балкански полуостров/Балкан/Балкани" като че ли доста се различават и то не само сред отдалечените, а и сред местните народи. Така например най-вече във връзка с войните, довели до разцеплението на бивша Югославия, нова известност придоби понятието "балканизация" в приблизителен смисъл на "разделяне на малки, враждуващи помежду си държави/народи". Това, заедно с изолирането на социалистическа Югославия от 1945 до 1990 г. от балканските държави в съветския блок (Варшавския договор) - България и Румъния, хладните отношения с капиталистическа Гърция, Турция и Албания, някакси доведе до "узурпирането" на термина "Балкан" само от и по адрес на територията на бивша Югославия. И това, изглежда, не е странно дори за българите, в чиято държава се намират над 90 % от планината, която предполагаемо дава името си на полуострова - Балканът (Стара планина). Отделно от това територията на България изцяло попада в географските граници на Балканския п-в.

Разделението обаче не е типично само за бившите югославски народи. Гоце Делчев навремето е писал на Никола Малешевски: "Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не съществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани. Нашъ, разбира се, дългъ е да не се поддаваме на тая болѣсть, но можемъ ли сѫщото да направимъ и съ другитѣ лица? Пъкъ имаме заето и нѣщо отъ гръцкитѣ болѣсти, а именно - колко глави, толкозъ капитани. Пустата му слава!... Всѣки иска да блѣсне, па не знаѣ фалшътъ и на тоя блѣсъкъ. Вай на тезъ надъ страданията на които всички тѣзъ комедии, дѣтъ се разиграватъ." 

Апостолът на българската революционна организация ВМОРО Делчев явно е смятал не само, че е българин, но и че "отцепленията и разцепленията" са типични за неговия народ. Като аргумент за това посочва, че "тая болест" е наследство от прадедите, които иначе "нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани". Тази представа обаче не е от негово време, а много по-отдавна. Още незнайният автор на т.нар. Българска анонимна хроника разказва една история, приемана от повечето българи от XIX в. насам за достоверна, според която византийският император Йоан Кантакузин спирал ефективно с флота си настъплението на турците към Европа през протока Дарданели, но понеже не му достигали пари, за да храни моряците и морските си пехотинци, помолил за помощ българския цар и сръбските владетели Вълкашин и Углеша. В отговор те му се присмяли и го напсували на жена и майка, т.е. пратили го на ма*ната си. Поради това Кантакузин се принудил да пусне турците на Балканите. Тук авторът на хрониката явно е очаквал читателят/слушателят да въздъхне и подобно на Делчев да обвини в недалновидност собствените си прадеди. А всъщност историята е недостоверна. Първо Вълкашин и Углеша идват на власт едва след като Кантакузин вече е паднал от трона. Второ: по това време малобройният византийски флот е под контрола на император Йоан V Палеолог и няма никакви данни да се е опитал да спира корабите на турците да преминават Дарданелите. Трето: ако вие бяхте на мястото на българските и сръбските владетели по времето на Кантакузин, бихте ли му дали пари, за да спира турските нашествия, при положение, че преди това именно той е довел към десетина пъти турските армии в Европа, за да ги използва против балканските си противници, т.е. сръбските и българските владетели? Аз, честно казано, не бих му дал, защото вече е тотално компрометиран именно в това, за което иска парична помощ.

Прочие, въпреки нелошото развитие на местната историческа наука, ми се струва, че има доста сбъркани неща в представите на балканските народи за собствената им история. Да вземем например иначе добрия исторически роман "Чамкория" на Милен Русков. Ако четем само него, можем да останем с впечатлението, че през 1920-те години последният водач на ВМРО Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов под прякора Скромнио е нещо като някакъв гангстерски бос, който коли и беси наред в българската столица София. Такива представи се налагат и от литературата, излязла в България и Югославия между 1944 и 1990 г.: в нея можем да прочетем за "бандата на Ванчо Михайлов"; "кръволоците михайловисти" и т.н. С удивление обаче от публикациите, излезли поне в България от 1990 до днес, можем да научим, че за огромен брой българи (особено от Македония) Ванчо Михайлов е доблестен герой. Откъде идва това противоречие? Михайлов е бил предводител на едно ВМРО враждебно настроено спрямо земеделци, комунисти и, забележете, отцепници, като комунистите от ВМРО (обединена) и т.нар. протогеровисти, мнозина от които по-късно се вливат в редовете на комунистическата партия и управление на страната. Твърди се, че михайловистите били убийци и София и други български градове постоянно осъмвали с нови техни жертви, застреляни на някой тротоар. Да, но тук се пропуска, че в същия период и ВМРО (об.) и особено протогеровистите също имат не по-малко улични убийства на сметката си. Но докато михайловистите през 1934 г. са забранени и затруднени в действията си, то противниците им печелят играта на 9 септември 1944 г. После защо да се чудим, че през следващите 45 години само едините са заклеймени като "банда убийци", докато за подобни действия на другите не се говори нищо...?

Позиция на силата

 

През 1393 г. монголският хан Тохтамъш изпраща на Йогайло (Ягело), велик княз на Литва и крал на Полша, следното писмо-грамота (ярлък):

От мен, Тохтамъш, до Ягайло:

Ние изпратихме посланици, начело с Кутлубуга и Асан, за да ти известим за издигането ни на престола и ти също ни изпрати пратеници. На третата година [от моето властване] няколко оглана [принцове от рода на Чингис хан], между които най-важните Бекбулат, Ходжа Медин и Беки, начело с Бекгич и Турдучак Берди Давуд, изпратиха, без наше знание, един човек на име Идикгу (Едигей) при Тимур (Тамерлан). По тяхно давление Тимур настъпи [срещу нас]. Щом той, доверявайки се на техните лукави сърца и езици, тайно напредна [в нашата страна], ние, като разбрахме, събрахме [силите си срещу него]. По време на битката споменатите лоши хора избягаха, поради което и народът избяга. Ето каква бе причината за нещата досега. Бог ни обдари, като ни предаде враждебните оглани и бекове (бейове), между които главните бяха Бекбулат, Ходжа Медин, Бекгич и Турдучак Берди Давуд. И сега ние изпратихме посланици, начело с Асан и Тулу(й) Оджа, за да узнаеш какво се случи. Занапред събирай приходите от нашите данъчно подчинени области и ги предавай на дошлите посланици, за да ги доставят в хазната. Приехме, че е добре за Великия Улус моите и твоите търговци да се посещават взаимно и да търгуват по старите правила, което утвърдихме със златния знак (печат).

Написано в годината на петела, 795 година по Хиджра, в осмия ден на месец реджеб, когато Ордата беше на р. Дон. 

За какво става въпрос в текста? Ханът на Великия Улус, т.е. на държавата, която днес е популярна под названието "Златната орда", пише на Владислав I Ягело, който от 1386 г. управлява огромна империя, включваща не само днешните полски и литовски земи, но и западните руски територии (вкл. Беларус и северна Украйна) и Молдавия. Но руските княжества, управлявани от Ягело, де юре са зависими от Монголската империя или Златната орда и са задължени да й плащат годишен данък. В последните четири десетилетия на XIV в. Ордата е разклатена от твърде честите междуособици, водени от един или друг претендент за нейния трон - принцовете оглани от рода на Чингис хан и стоящите зад тях пълководци. Сред последните е например известният Мамай, а по-късно в такъв ще се превърне и споменатият от Тохтамъш Едигей. Руските и литовските князе се въползват от междуособиците и намаляват или въобще не изплащат данъка, който дължат на Ордата. Татарите успяват да ги принудят да платят дължимото само с военни походи и/или заплахи за провеждането на такива. 

 Самият Тохтамъш в началото на управлението си успява да установи връзки с Ягело и другите князе и да осигури изплащането на данъците. После обаче започва поредната междуособица или "замятня", както я наричат русите. От цитирания текст става ясно, че интригите на монголските принцове и предизвиканият от тях поход на великия завоевател Тимур Куция (Тимур-ленг или Тамерлан) възпрепятстват изпращането на посланици при великия литовски княз и събирането на данъци. Но след като се разправя със заговорниците Тохтамъш бърза да извести Ягело за победата си. По този начин той му съобщава, че междуособиците са свършили, а, че войските на Тимур са се изтеглили (известният поход, завършил с битката при р. Кондурча) вероятно е добре известен факт. Внушението е, че към момента на написването на документа Тохтамъш контролира цялата армия на Златната орда и при неразбирателство с великия княз по въпроса със събирането на данъците може да я насочи към неговите земи, т.е. той преговаря от позицията на силата. 

Монголският светоглед от периода е доста фаталистичен. Великият хан Гуюк заявява в писмо до папата "Вие, християните, смятате, че само вие съществувате на този свят, а другите презирате. Но как бихте могли да знаете кого Бог ще удостои със своята милост?" Превъзходството на татарските въоръжени сили над литовските войски и техните многобройни съюзници е доказано категорично в битката при р. Ворскла през 1399 г. Трябва да мине още доста време преди огневата мощ на новите барутни оръжия да съкруши силата на степните племена. 

Цариград

Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.

Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.

Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:

"Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."

Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.

Битката при Хатин

Битката при Хатин 

(съвременна илюстрация)

Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!

            От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

            За да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен[1] и най-важната франкска държава[2] в Отвъдморските земи[3]. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно, след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен откъм морето.

Великият султан-завоевател Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата проказа, а към момента на смъртта му неговите законни наследници, децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен[4]. Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци[5]. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души[6].

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро[7]. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия[8]. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават[9].

След битката в плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери[10]. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят[11]. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“[12].

---

[1] Върховен владетел.

[2]„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.

[3] Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море спрямо родните им страни.

[4] Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2^nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.

[5] France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.

[6] Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.

[7] Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.

[8] Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.

[9] France, J., Hattin 98-100.

[10] Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.

[11] С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.

[12] Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.

Суеверие и изкуство

Ненавистта към Запада и сляпото суеверие, които притежават някои балкански жители, не датират от вчера. Византийският хронист Никита Хониат описва с характерно за ромейски интелектуалец презрение един епизод от историята на Константинопол, случил се през зимата на 1203-1204 г., който красноречиво разкрива психологията на мнозина от неговите съграждани:

 

Поклонниците на астрологията били приемани с почести в компанията на ослепения стар император (Исак II Ангел) и той се подчинявал на техните съвети. Исак прибягнал до други странни мерки, сред които било, например, преместването от пиедестала му на Хиподрома на (статуята на) Калидонския глиган с настръхналата гъста четина по гърба. Старият василевс наредил да поставят статуята на глигана в Големия дворец, защото повярвал (на астролозите), че по този начин може да предотврати бунта на слабоумното население на града, чието поведение наподобявало това на свинете.

Наливащата се с вино (по това време ракията още не е изобретена или навлязла в масова употреба на Балканите - б.м.) част от тълпите на простолюдието разрушила статуята на Атина, която стояла на пиедестал във Форума на Константин. Това станало, защото на глупавата сбирщина се сторило, че тя подканяла с ръка западните армии (по това време армията на Четвъртия кръстоносен поход била разположена на лагер извън стените на Константинопол - б.м.) в града. Скулптурата се издигала на височина от девет метра и носела одежда, направена от бронз, от който била изработена цялата статуя. Бронзовата роба покривала краката й и падала на гънки на много места, така че нито една част на тялото, (от онези) които Природата е отредила да бъдат облечени, да бъде открита. Военен колан плътно пристягал талията й. Една връхна дреха от козя кожа, украсена с главата на Горгона (т.нар. егида), покривала нейните изпъкнали гърди и рамена. Дългият й гол врат бил неустоима наслада за окото. Бронзът бил така преобразен от убедителното изображение на богинята във всичките му части, че нейните устни изглеждали така, сякаш ако някой спре и се заслуша, би могъл да чуе нейния нежен глас. Вените били изобразени изпъкнали, като че ли кръвта течала по техните лъкатушещи пътеки до там, където били нужни, през цялото тяло, което, макар и безжизнено, изглеждало така, сякаш притежавало всички белези на пълния разцвет на живота. Очите на богинята били изпълнени с дълбок копнеж, а на главата й имало шлем с гребен от конска грива, който се надвесвал страховито отгоре. Сплетената й коса, вързана отзад, била празник за очите, а плитките, падащи свободно над челото, подчертавали сплетените й коси. С лявата си ръка тя подвивала гънките на дрехата си, а с дясната сочела на юг. Очите й гледали в същата посока. Именно поради това онези, които били напълно незапознати с ориентацията на посоките на света, заключили, че статуята гледа на запад и с ръката си подканва западните армии. Така те сгрешили в своята преценка и интерпретирали неправилно това, което виждали.

В резултат на тези погрешни схващания пияните тълпи разбили статуята на Атина. Или, казано по друг начин, те се отказали от покровителката на мъжеството и мъдростта, въпреки че тя не била нищо повече от техен символ, като се провинили с ужасната си постъпка и вдигнали оръжия срещу самите себе си.