Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"

Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад I поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан

Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:

"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."

 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?

Бележки към монголската средновековна история

Очевидно първият монголски хан-мюсюлманин от такава величина - Берке - е бил доста по-близък на великия каан (или, ако предпочитате, "хан", напълно приемлив е и синонимът "хаган"; всички тези думи на тюркски и монголски се превеждат по един и същи начин - "император") Монгке (това популярно монголско име е транскрибирано от разноезичните средновековни, а и по-късните, исторически извори с наистина необичайна вариативност, като почнем от "Мунке" и стигнем до "Менгу"), отколкото обикновено се смята и това вероятно обяснява частично мълчаливия неутралитет, който хаганът спазва при преврата в "Синята орда", довел до отстраняването на преките наследници на Бату. Китайските източници, идиотски редактирани по време на управлението на прастарите монголски врагове джурджените (манджурите) Цин, свидетелстват, че Берке не само председателства съда над родовете на Угедей и Чагадай след техния заговор (на вдовстващата императрица Огул-Гаймиш, съпругата на Гуюк, на отличилия се в Западния поход внук на Чагадай Бури и още доста други принцове от рода на Чингис и подкрепящите ги нобили) за поставянето на престола на внука на Угедей Ширемун, но и скоро след това е изпратен в наскоро подчинените територии на запад от Урал, за да набира бойци за военни колонисти в бившата "Златна империя" и планираното от Монгке завоюване на Сун. При това Бату изглежда не е особено очарован, защото става въпрос за земи от личния му апанаж и търси компенсация в предоставянето на дивиденти от богатите китайски провинции, възлизащи на десет хиляди ляна сребро. Знаем, че и по-късно хановете и темниците на "Синята орда" ползват доволно количество руси, алани и кипчаци във войските си, та затова мисията на Берке един вид "оголва" Западния улус от войници и искането на Бату де факто си изглежда напълно справедливо. В крайна сметка русите, аланите и кипчаците са негови поданици и са отведени на изток, за да вземат участие в покоряването на Китай, така че компенсацията му в данъци от китайски градове не е необоснована. Монгке обаче му дава само хиляда ляна... И всичко това стои някак странно на фона на възприетото като константа схващане в съвременната историография, че хаганът дължи престола си едва ли не изцяло на Бату.

Интересно е дали при мисията си Берке не е отвел в Далечния изток и някои от нашите предшественици от Търновска България. Знаем, че по-късно този интригант се меси активно във вътрешните работи на дунавските българи и дори принуждава окуцелия цар Константин Тих да го придружи в колесница при нахълтването му във Византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Изеддин Кейкавус. Нашите и чуждите кипчаци във всеки случай не са имали големи основания да го мразят за "отвличането" в Китай, защото там не ги продават като роби, а, напротив, ги използват като своеобразни "монголски мамелюци". Но "същинските" българи по това време май че са слаба ракия като воини - или поне така твърдят някои западни летописци. Последното, впрочем, би могло и да е фалшива пропаганда, целяща да насочи западните кръстоносци към завоюването на "исконните византийски земи", простиращи се до р. Дунав; неслучайно Барбароса отказва помощта, която му предлагат Стефан Неманя и съюзниците му Петър и Асен.

"Идеалната" тюркска ("турска", "тюркменска", "туркоманска" - за това срв. "отоманска" - не че се правя на много умен, но си е едно и също, for Gosh sake!) схема за наследяване е от по-старите към по-младите братя и това горе-долу си се спазва чак до завладяването на богатия Втори Рим от Завоевателя и надделялата  над рицарските/багатурските принципи алчност. И безскрупулността на евнусите в дворците на Босфора, така детайлно описани от талантливия Гор Видал още по времето на Юлиан Отстъпника. И майчинската загриженост на най-сладките държанки, както вероятно знаят мнозината наши сънародници-фенове на сериала "Златният век". Роксана, Роксолана, украинки, "русо гладно нема" и прочие, знаете ги тия неща. Макар че издържах едва половината от първия епизод на "Златния век". И Боливуд не ме кефи, ама... 

Бащата на Ногай е един от най-активните Чингисидски принцове в средата на тринадесети век и екзекуцията му от Хюлегю (в предишния материал бях забравил тази транскрипция, която за пръв път ми стана любима от книгата на Катерина Венедикова, която е много яка, като изключим това, че през десетина страници се повтаря едно и също и мега слабия исторически анализ) явно допринася за издигането му при Берке, приемането на исляма и за създаването на хиляди неприятности за Търново, Буда, Пеща и Сръбското кралство, чиито владетели вече са християнски светци, но все още нямат столица. Е, в крайна сметка затова и Ногай губи едното си око, пронизано от илханидска стрела. Но този недъг не му пречи, както и по-късно парализата на Тимур Аксак - и двамата емири правят забележителна кариера, макар и да са в най-добрия случай "второстепенни" Чингисиди. Всъщност Тимур май даже изобщо не е от рода на Темуджин. Но това си е нормално за бурните времена в края на четиринадесети и петнадесети век, когато ойратите си позволяват да колят потомците на Чингис сякаш са пилци и един обикновен тайши се провъзгласява сам за велик хан. 

Като малка компенсация за подлото убийство (макар и недоказано) на християнина Сартак, законния престолонаследник на Бату (негов син) и на други Джучиди, както и за избухването на междуособната война между двата западни монголски улуса, сараят (дворецът, срв. и "саракт") на Бату не е заменен в паметта на близките и далечни народи от сарая на Берке. Скоро след смъртта на последния столицата му в делтатата на Великата Волга (смятана от европейските мъдри глави за ръкав от "Великия океан" в продължение на хиляди години) почва да се нарича просто "Сарай" и с това име я срещаме в източниците чак до тоталната й анихилация от чагадайските изверги на Тимур и ушкуйските пирати, водени от по-малките (?) синове на новгородските боляри. Опустошението на района е завършено от ойратите тургут, по-известни като "калмици", които, като извънредно способни и съвестни последователи на заветите на Чингис хан, не оставят камък върху камък, за да се чудят и днес историците и археолозите къде точно е бил сараят на Бату и къде - сараят на Берке...

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век

Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

Ранният етногенезис на куманите (кипчаките) - Хазарската степна империя

Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.

Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.

В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.

Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата и девствена откъм обработка земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, значи не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните, чрез което се ограничава и индианската популация. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут през X в. хазарският хаган Йосиф си припомня за отминалата ситуация, при която българи и хазари си оспорват степите от Волга до Днестър, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя (Джейхун), Седморечието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на монголоезичните китани (от тук идва и името на източната мегадържава, което използваме днес, докато China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат героите на Бари Хюгарт от "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават/заличават старите структури и основават нови, различаващи се най-вече по названията, отколкото по нещо друго. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето от епохата, която описваме, до наши дни. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което обикновено се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому в тачи част на света, изпъкват маджарите, печенегите и западните огузи (узи) - докато източните огузи на Селджук ибн Дукак се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Кара Китан, Кара Китай), а накрая основават и собствена империя, наследник на която de facto (ако не de jure) е и нашата съседка Турция...или поне отоманският й предшественик. Заслужава внимание фактът, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да обитават и владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си в споменатия район и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската пустиня/степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния княжескоруски удел на Торческ) на запад, където предполагаемо оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променят из основи родната страна на канглите - и то не веднага, както свидетелства например Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите. 

Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимаците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че остават в световната история от наше време като единствената по-значителна нация, (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга и Лукоморието, за да ги довършат окончателно (поне като държава). Докато маджари, печенеги и огузи пасат стадата си из обширната Хазарска империя, те не спират да негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина и се възцарили в Итил. Но според мене, ако бе точно така, хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между представители на хазарските Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага и това едва ли е случайно!), техните съплеменници от мъжки пол също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите също са ги мразели и то не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали и избивали неведнъж, след като са използвали срещу враговете си бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните и фанатични мюсюлмански планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза от толкова много страни едва ли трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост (май единствена в степта за времето си!) Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да стoрят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес сякаш само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...

Историите на Гоподаря Ли, Вол Номер Десет и Средновековните Балкани - 1

Преди време бях чел само първата и третата част от трилогията на американския писател Бари Хюгарт, която по нашенско е известна като "Историите на Господаря Ли". Настоящият материал дължи появата си на вдъхновението, получено от препрочитането на горните и наваксването с междинния пропуск, иженарицаем "Легенда за камъка". Макар и всяка от книгите да блести със собствена светлина, най-необуздан полет на въображението като че ли може да наблюдаваме в първата, която неслучайно е носител на "Световната награда за фентъзи" - "Мостът на птиците". Между другото (критика numb. 1!), възприетото в България заглавие е не само неточно, но до известна степен и недемократично (макар и, парадоксално, българският превод да се появи точно в "зората на демокрацията"), тъй като пренебрегва онзи, от чието име се води повествованието и което поради това естествено присъства в англоезичния си оригинал. Това е слугата на Господаря Ли, селският герой Вол Номер Десет, който по своему е не по-малко знаменит от Ли Као.

Трилогията се появи на българския пазар през далечната (през миналия век, ех, "нямаше ни джиесеми, ни интернет, а Азис беше само Васко...") 1992 година. Може пък и носталгията ми да влияе пристрастно, но все пак не мога да не отбележа, че ми се струва, че сред преводите, които излизаха по това време, имаше шедьоври, чието качество е недостижимо за нашето съвремие – не само това от 2017 г., но и обобщено от последните 10-15 години. Излиза, че е било по-добре "Мостът на птиците", "Легенда за камъка" и "Осем ловки демона" да бъдат преведени тогава, а не сега, въпреки някои забележими, но простими допуснати малки грешчици, като например изписването на "лотус" вместо "лотос". С риск да ме обвинят в дребнавост, ще си позволя да подчертая важността на тази иначе дребна грешка, след като става въпрос за историята на средновековен Китай, в която лотосът е растение от толкова голямо символично значение. Това го е разбрал още Робърт Хауърд, а вероятно и китайските йезуити от XVI век, но нека си спомним само за "Китайски загадки". Първото издание на тази най-добра от т.нар. „исторически детективски серии” (несравнима примерно с посредствения Пол Дохърти) бе осъществено още през периода на соца. Освен че отново ознаменува идването на демокрацията с прекрасен превод, голяма част от солидното томче разказваше измислената история на иначе реално съществувалата секта "Белият лотос" и нейния заговор срещу императора, разкрит от съдията Ди Жендзие в "Езерото, което не връщаше удавниците". „Но няма време за това" (цитат: песен на НЛО за футбола от края на 80-те) и/или "ще се върнем към това по-късно" (сами изберете онзи вариант на край на разсъжденията за лотоса/лотУса и на преход към следващата тема, който повече ви допада). Съвсем не се колебая в допускането, че и английският оригинал, и китайските източници, които е ползвал Хюгарт, са били образец на изящна словесност, но един съвременен некадърен преводач би имал прекрасната (в кавички!) възможност да о*ере дори и нещо толкова съвършено и красиво. За щастие това не се е случило и, четейки българските издания на трилогията, датиращи от 1992 г., имаме рядко срещаната днес възможност, да се насладим на качествена литература, без да псуваме неграмотността на преводача, т.е. непознаването на собствения му език. Сред най-характерните особености, изграждащи този далечен както от Толкин, така и от Пратчет, фантастичен епос (за сметка на това сравним по дух с „Донеси ми главата на принца” на Шекли и Зелазни и с шедьовъра на Дан Симънс - „Песента на Кали”), бихме могли да отличим следните „елементи”:

Легендарният епос на Чун Куо - както сам ни обяснява авторът чрез думите на забележителния си герой, селянинът (представям си как при произнасянето на тази кодова дума от далечната скамейка на последните оцелели потомци на съмишлениците на Стамболийски, идентифициращи се с вечния български труженик, къде в съюз, къде не чак толкоз с работническата класа, се разнасят триумфални звуци) Вол Номер Десет „Чун Куо” се превежда като „Средното царство” и това е името, което самите китайци използват за своята родина. Не и след Мао, разбира се – или поне предполагам, че е така. Процесът за прекратяването на употребата на това самоназвание трябва да е бил болезнен и да датира от времето на потушаването на „бунта на боксьорите” до бягството на Чан Кайшек (с прякор Cash My Check) в Тай Юан. В случая с „Историите на Господаря Ли и Вол Номер Десет” древните легенди и приказки преливат във фентъзи, т.е. в такива, които са частично или само рожба на въображението на Хюгарт, но това по никакъв начин не се усеща или поне не неприятно. Впрочем ето един пример, който си струваше преписването му:

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Текстът е пълен с подобни скъпоценности в поезия и в проза (преливащи от едното към другото – безценни моменти за таланта на преводача), а откриването им кара читателя (в мое лице) с опулени очи и смаяна физиономия да се пренася все по-далеч във вълшебния свят на „древен Китай, такъв какъвто той никога не е бил, но е трябвало да бъде” (цит. Хюгарт). Да, все едно сме в друг свят, за чието съществуване до този момент не сме и подозирали – по-късно ще се върнем и към (де)еволюцията на това възприятие.

Чувство за хумор, което е дотолкова добро, че на моменти буквално ви избива на истеричен смях. Тук няма да коментирам, а ще се огранича със следния цитат:

- Това е ужасно унизително! – казах аз.

- О, не знам – отговори господарят Ли. – Имаш още един чифт панталони, а за сексуалните сънища може да се говори много. Чрез тях повечето мъже получават шанс да се срещат с по-качествени жени, а спестените финансови средства са огромни.

Невероятната фантазия на Хюгарт, която превръща изчетените преди това от него (не само китайски) приказки, легенди, детективски истории и тн. в изненадващо хомогенна сплав, но крайният резултат от която е запращането ви като топче за галактически пинг-понг из най-далечните кътчета на въображението и Всемира. На страницата на иначе неголемите томчета незнайно как съжителстват богове и демони, таласъми и вещици, принцеси и ханджии, подробни рецепти за неописуеми ястия, приготвяни от кожи на медуза и мариновани водорасли, звезди като овце, подкарвани от божествен пастир в необятния космос и Млечният път като река, в която заслужили приживе мандарини получават правото да ловят риба от самия Небесен Господар – какво повече изобщо би могъл да иска някой? Донякъде не се учудвам, че самият писател, роден в очевидно благословената с литературни таланти Пеория, Илинойс (presumably най-скучният за живеене район на САЩ, който въпреки това е икономическият му гръбнак – т.нар. „Среден Запад”), е заявил, че не вижда смисъл да пише повече продължения на „Историите на Гоподаря Ли и Вол Номер Десет”, тъй като във вече написаните се е раздал до крайност и съответно просто няма как да надхвърли най-доброто от себе си.

История на древен Китай – тук още в началото трябва да отправя поредната си критична забележка към българското издание (но независимо от това ще използвам възможността да отправя своето „Благодаря!” към преводача), която се състои в това, че в началото на „Мостът на птиците” и „Легенда за камъка” неправилно е отбелязано, че действието се развива в епохата „преди Христа”. Грешката е поправена в третата книга, където вече съвсем основателно се посочва, че действието се развива на „първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа)”. За всички тези иначе така фантастични сюжети и приключения си има напълно конкретен исторически фон, който „изплува” в текста на места. Т.напр. разбираме, че Прародителката, един особено неприятен персонаж от „Мостът на птиците”, е принадлежала към кратко управлявалата, но все пак велика династия Суй (581-618), като е била пощадена въпреки ужасните й злоупотреби при замяната на Суй от династията Танг (618-907), „известна” (силно казано!) в съвременния български като „династията Тан”. Както отбелязах по-горе, и един друг известен герой на съвременната „развлекателна” литература и по-точно на криминалетата/детективските романи – китайският Шерлок Холмс, съдията Ди Жендзие (в този си вариант рожба на холандския автор Робърт ван Хюлик) действа по времето на управление на Танг, също както и неговите незаменими приятели и съратници в разкриването на средновековните китайски злодеи – съветника Хун, телохранителите Ма Жун и Цяо Тай и покаялия се мошеник Тао Ган. Съдията Ди дори живее приблизително през същите години – 630-700 г., в които се развива действието на трилогията на Бари Хюгарт! Като изключим възможността авторите предварително да са се наговорили, това според мене не е случайно съвпадение. Както и да го погледнем, периодът на управление на ранната Танг е един от върховете в развитието на средновековен (или, ако предпочитате, „класически”) Китай. Предпоставките за най-вероятно независимия избор на двамата западни писатели от миналия век се съдържат във факта, че по това време Китайската империя е обединена и дори се намира в период на експанзия срещу външните врагове, а всички елементи на „класическата” китайска култура, включително онези, осигуряващи огромното превъзходство пред „варварите” (т.е. не-китайците), функционират перфектно. За да е напълно правдива, една история, предаваща особеностите на Чун Куо, така характерни за него, но и отличаващи го от всички останали цивилизации в историята на човечеството, изисква неговият свят да е във възможно най-съвършеното състояние, например триумфиращ над външните врагове и нехаещ за всички останали, тъй като е много по-могъщ от тях. Точно това е светът на ранната империя Танг, а преди него и на Суй, през VII век след Христа. Но има и още нещо. Струва ми се, че този период отговаря още по-пълно на целите на Хюгарт и ван Хюлик, защото той не е нито прекалено близък, нито прекалено отдалечен от нашето съвремие. Всички класически елементи, които характеризират Китай като Чун Куо, са налице, включително и още тогава битуващото схващане, отразено, разбира се и в споменатите произведения и служещо за аргумент на китайците при изтъкване на превъзходството им пред варварите, че Китайската империя е неописуемо древна - през VII век тя действително съществува от вече близо 2 000 години. И двамата автори са така очевидно запленени от истинската китайска история, че включват в произведенията си страшно много подробности от нея – толкова много, че не мисля, че определянето на „Скелет под камбаната” и „Осем ловки демона” като исторически романи, макар и непълно, би било особено грешно. Можем да последваме примера им и, покачвайки се на летящото килимче на Историята, постепенно, след като поемем на път, потегляйки от Пеория, Илинойс на хеликоптер от бамбукови тръби, задвижван от китайски „огнен прах” и музиката на Клио, изсвирена на пронизан от златни жилки камък, преминем през неизбродните морета, реки, долини, планини и пустини на „Средното царство”, а след това прелетим и над степите, населявани от монголските, турските и иранските варвари, накрая да стигнем и до земите, започващи от делтата на Дунав, великата река, чийто син цвят, възпят от Шраус, толкова се различава от мътножълтите води на Хуанхъ. Двете реки са разделени не само от десетки хиляди километри, но и от толкова различни цивилизации и култури, че никой не би допуснал, че в света на Средновековието, когато тогавашният човек не е разполагал с днешните средства за бързо придвижване и често е познавал само собственото си и съседните селища, Китай и Балканите биха могли да осъществят каквато и да било комуникация помежду си. Но все пак такава е имало. 

Бележки от историята на Великата степ

Интересно доказателство за добрата историческа подготовка на българския автор Стоян Загорчинов при написването на романа му "Ивайло" е правдоподобното описание на татарския бит. Също така реални са и имената на героите му. Например "Булат" (Булад) е едно от най-често използваните монголски имена в 13-14 век. За съжаление не съм чел нищо друго от този автор, но и тази книга ми е напълно достатъчна, за да смятам, че е сред най-добрите образци на българския исторически роман. Между другото в своята автобиография и Вера Мутафчиева се изказва със симпатия и възхищение за Стоян Загорчинов. Тя го описва като представител на старата буржоазия, талантлив творец, "низвергнат" от социалистическата власт... Това е странно предвид очевидната про-марксистка позиция на "Ивайло" ...но може би по времето, когато е написан романа, просто е нямало друг начин да бъде издаден. Във всеки случай, присъстващите в него елементи от диалектическия материализъм и неговото разбиране за историята не отнемат от литературните качества на творбата и дори и от правдивото й изобразяване на епохата - нещо, което едва ли би могло да се каже за "Рицарят" на Мутафчиева. Нейсе...

Питър Джаксън отбелязва, че "тренировките" на степните воини, освен от мобилния им бит и намирането им във "военно-демократичния" строй (тази трактовка остава и до днес, заедно с например онази за "феодалния строй" на Балканите и в Близкия изток, най-добрата поради липсата на по-добра - сравнете не само със съветската историография, а и с по-ранните и по-късни западни автори, опитали се да разработват тези теми и да изнамерят акуратни дефиниции), били допълвани и от традиционния зимен лов (33). Можем само да си представяме трудностите, свързани с лова в почти арктическите зимни студове на Великата степ. Не е учудващо, че воините, свикнали с тази редовна практика, са същите, които побеждават толкова разнообразни бойци и армии, като започнем от Джурдженската империя и китайците Сун, минем през тюркмените на Хорезм-шаховете, газиите на Рум и асасините и стигнем до руските богатири и немските и унгарските рицари. Цивилизацията е тази, която ги "разваля" - иначе главната тема на "Тайната история на монголите" нямаше да е епичното съперничество между двете "дивашки" племена на монголите и меркитите в замръзналите степ и тайга на Южен Сибир и Северна Монголия - а кой знае какви аристократични двубои, турнири и поднасяне на цветя и трофеи на дамите. Но привлекателната сила на последните е доказала непобедимостта си - въпреки опитите, продължаващи от Ликург и Спарта до пруските крале и разни техни последователи, да поддържат непокварена своята суровост, заклеймявайки "размекващите" пороци. Може би днес вече няма нужда от това - с всичката тази техника...

"Хазарите" от древността са оцелели! - Но не там, където обикновено ги откриват любителите на конспиративните теории. За тях преди няколко години дори бе направен филм, свързан с разпространеното в наши дни в Афганистан хоби от времената на старите китайски империи - пускането на хвърчила. Хазараджат е област в Централен Афганистан, която приютява мнозинството от съвременните хазари - третата по численост народност в държавата, която напоследък праща толкова много емигранти към Европа и България. Сред тях обаче хазарите явно са малцинство - лесно се забелязва, тъй като за разлика от мургавите чернокоси пущуни, подобни на иранците, те са по-бели и с ясно изразени монголоидни черти. Както и при казахите от Казахстан и жителите на останалите централноазиатски страни, при хазарите са се запазили названията на отделни кланове, които показват техния монголски произход. Чингис хан или някой от наследниците му заселва тук предците на хазарите, за да има "свои хора" по границата с Индия. Историята им от последните два века като че ли предава горната теза за превъзходството на техниката над физическата подготовка и воинските традиции - бидейки шиити, хазарите са извличали изгода, докато са господствали на сунитското мнозинство, но по-късно това се е обърнало против тях и в момента те са обект на расистко дискриминиране. Пущуните ги използват като слуги. Дано американците направят нещо и за подобряване на тяхното положение.

Във връзка с горното - Великите Моголи, основани от Бабур, се удавят в индийското море, както толкова много завоеватели, дошли от същата посока преди тях. Можем да почнем от арийците и гърците, да преминем през саките, кушаните, ефталитите, персите и да стигнем до ...куманите и монголите. Куманските и монголските династии управляват по-голямата част от Индия от 13 до 18 век, но уникалните следи, оставени от тях, са малко. Така че Тадж Махал все пак е паметник на индийската, а не на монголската култура, макар че шах Джехан би могъл и да не се съгласи с това.

Разцветът на бойната мощ на Великата степ започва с куманите и свършва с монголите, но монголите от времената от Чингис хан до падението на Тимурлените и най-много до Бабур. Тоест, силите на Котян Сутоевич и Субедей Багатур най-вероятно биха разпилели на прах армиите на Атила, тюрките и империята Тан. Но същата съдба щеше да очаква и джунгарите, кримските ханове, узбеките и дори калмиците (западните джунгари, известни със свирепостта си) и манджурите. Независимо от напредъка в технологиите, който повлиява военното дело на евразийските степи по-решително едва в 19 век (тогава и Руската империя успява окончателно да завладее централноазиатските ханства, макар че и по-късно трябва да се справя с басмачите). Последният "световен политически лидер", оценил подобаващо степната мощ, е палачът на арменците Енвер Паша, който предава приютилите го болшевики и след това повежда последния (засега) опит за създаване на Ислямска и Турска (Тюркска) степна империя. Чапаев и Петка обаче му светкат маслото овреме и така спестяват работа на отмъстителите-дашнаки.

Честит месец на Марс (римския бог на войната), през който честваме един от най-българските празници - този, в който носим мартеници - апотропеен амулет, който вероятно сме наследили от степните си прадеди!