Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...