Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). 

Три описания на битката при Анкара (1402 г.)

Битката при Анкара се състои на 20 юли 1402 г. В нея един срещу друг се изправят двама от най-великите азиатски, а и европейски владетели - Тимур-Ленг (Тамерлан), който претендира, че произхожда от рода на небезизвестния Чингис хан и османския султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Сражението представлява един от най-грандиозните въоръжени сблъсъци за епохата си. Позволявам си да ви представя тук три описания на тази битка, излезли изпод перата на късновизантийските историци Дука и Лаоник Халкокондил и българина Константин Философ (Костенечки).

Дука (ок. 1400 - сл. 1462 г.) е потомък на знатната византийска фамилия Дука, който служи като секретар и дипломат при генуезките владетели на о. Лесбос и малоазийската колония Нова Фокея. Неговата "История" е един от най-важните извори, с които разполагаме за събитията на Балканите и Мала Азия през втората половина на XIV и първата половина на XV в.

"На разсъмване Баязид построил своите легиони. Отправяйки призиви за бой, той стоял там, чакайки скитите да нападнат първи. Скитите, от своя страна, изпълнявали заповедите си без звук или врява или какъвто и да е било шум, работейки като неуморни мравки. Баязид започнал да бръщолеви и да проклина своите благородници. Той остро смъмрил пълководците си и(заповядал) да ги бичуват тъй като не се били построили правилно за битка. Един командир, сражаващ се под знамето на Айдън, чувайки, че неговият господар Айдън се бил присъединил към своя брат (който се намирал при Тимур), изоставил позицията си и, взимайки знамето, се присъединил към врага заедно с петстотин тежковъоръжени бойци. Войските от Сарухан направили същото. Бойците от Ментеше и Гермиян, като видели владетелите си да викат и да им дават знаци, също дезертирали и отишли при противника. (Така) Баязид подобно на гарга постепенно бил лишен от перата си. Скитските бойци го обграждали докато накрая кръгът (около него) не бил затворен.

Стефан Лазаревич, шуреят на Баязид, наблюдавайки тези маневри от страна на Баязид със своите пет хиляди трибалски тежковъоръжени конници, отказал да приеме поражението. Той и неговите бойци атакували скитите с бойно настървение, насочвайки копията си в лицето на скитите. Когато скитите видели тяхната свирепа и безстрашна атака, те отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Скитите изстреляли стрелите си в тила на конниците, удряйки хълбоците на конете. Те обаче не успели да причинят много вреда на ездачите, тъй като те били покрити с черна броня. Щом трибалите се обърнали, скитите отново отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Мнозина паднали и от двете страни. Стефан дошъл близо до Баязид и се опитал да го убеди да избяга, но не успял. Много кучета вече го били обградили и силни бикове преграждали пътя му. Стефан, който видял какво става и предугадил какво ще се случи, взел своите мъже и най-големия син на Баязид, наречен Сюлейман и ударил отново по центъра на врага. Разпръсквайки ги с голяма мощ и събаряйки мнозина от конете, докато той самият изклал велико множество, той едва успял да пробие засадата. Скитите били събрани близо (един до друг), движейки се от външния кръг към претъпкания център. Стефан избягал, поемайки по пътя, водещ към Бруса и Сюлейман отишъл с него.

Скитите безжалостно колели бягащите турци докато Баязид, поради своя краен прилив на кръв (от гняв), се изкачил на едно възвишение в средата на полето с около десет хиляди освободени роби, наречени еничари. Останалите избягали в безредие. Щом скитите, (увлечени) в преследване на турците, видели Баязид (уловен) в средата на мрежата, като костур, давещ се за въздух, била дадена заповед: "Нека никой не бъде убиван". Те съблекли пленниците голи и ги освободили. Един божествен закон бил предаван между потомците от поколение на поколение- не само между римляните, но и между персите, трибалите и скитите- че когато враговете са от същата религия, трябва да им се взима само плячката, те самите не трябва нито да бъдат взимани в плен, нито убивани извън бойното поле.

Тогава робите на Баязид се нахвърлили като лъвове върху скитите. Благодарение на своя далеч по-голям брой скитите надвили турците; какво биха могли да направят десет срещу сто скити. Всички били изклани. Такива били бедите, които били сполетяли Баязид, че скитите дошли наблизо и му казали: "Слез от коня, господарю Баязид, и ела насам. Темир-хан те вика". Противно на желанието си, той слязъл от коня си, който бил арабски и струвал много пари. Те вместо това му оседлали едно дребно конче и, качвайки го върху него, го отвели при Темир-хан."

Константин Философ (ок. 1380- ок. 1431) е български духовник, който заема висши постове в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427). Приведеният тук пасаж е от неговото "Житие на Стефан Лазаревич".

"...Али персийски (Тамерлан цар), разгневен от злите думи (на Баязид), вилнееше жестоко, покривайки планините и равнините с войски. А Баязид събра своите войски и от източните и от западните, и призова гореспоменатия княз Стефан (Лазаревич) да дойде със своите избрани войски. И така Тамерлан нахлуваше в (османския) край и пленяваше. А този Баязид го гонеше, не знаейки къде е, и го намери в Анкара и удари по него. При атаката (бойците) се прегазили един с друг. А една избрана персийска войска удари срещу гореспоменатия (Стефан Лазаревич); защото още отпреди било определено (тя) да удари срещу него и те, с бойни викове, нападнаха и бяха победени и погинаха от остриетата на мечовете и копията на сръбската войска. А, виждайки, че много десетки хиляди (татари) са обградили Баязид в невероятно множество, и Стефан, искайки да го освободи (от обръча), три пъти влизаше в борба, съсичаше и побеждаваше. А като видя че броят на войските му се топи, се върна. Защото какво би могъл да направи срещу толкова хиляди и десетки хиляди без Божията воля! А за величието на неговата победа след това приказвали всички и е достатъчно известна. И се върна (отстъпи), защото варварите се разширили и всичките настъпили напред, побеждаваше поединично преследвачите си и десницата му беше окървавена..."

Лаоник Халкокондил (1423 или 1430 - ок. 1490) е гръцки историограф, който е роден на територията на Атинското дукство, но прекарва голяма част от живота си във византийска Морея. Той пише "История" в десет книги, в която, както самият той отбелязва, целта му е да покаже "падението на великата империя на елините" и възхода на османските турци. Стилът му може да се определи като подражание на Херодот.

"...След това той (Баязид) продължил да следва Тимур и стигнал до фригийския град Угра (Анкара). Тимур се бил разположил на лагер там. Той възнамерявал да потегли срещу Мизия и Бруса, столицата на Баязид. Баязид се доближил до армията на Тимур и се установил на 15 стадия от лагера на Тимур. Говори се, че когато Тимур чул, че той се е установил на лагер (там), той бил удивен от неговата дързост, скоростта на войската му по време на марша й от Армения и неговото очевидно желание за бой. Говори се, че той яздил близо до лагера на Баязид, погледнал към палатките и часовоите, изсмял се и казал:

"Неговата дързост го прави подходящ за сравнение с ураган, но смелостта му няма да го спаси. Изглежда че той е подбуждан от дива сила. Клетникът е с гореща кръв и няма контрол върху себе си."

Той изрекъл тези слова и се отправил обратно към своя стан. На следния ден той и неговите адютанти (...лакуна в текста...) той изпратил своя син Шахрук срещу Баязид.

Щом разбрал, че войската на Тимур се насочва срещу него, Баязид строил своите хора в боен ред на един хълм. Левият фланг бил под командата на "хегемона" (военачалника) на Изтока, а десният под тази на хегемона на Европа. Баязид стоял с еничарите и своите адютанти в средата, на върха на хълма. Шахрук с чагатайците и елитните персийски части се отправил в добър ред срещу Баязид. Той не го заобиколил, но му оставил пространство да избяга ако иска, така че неговите войници да не са принудени да се сражават за животите си и (така) да постъпят по-добре от него. Европейските бойци също се включили в битката. Те се сражавали през по-голямата част от деня и войниците на Баязид не могли да отдъхнат нито за миг. Трибалите показали храброст и се сражавали безстрашно. Те се хвърлили между чагатайците, строшили копията си и се били усилено.

Баязид наблюдавал настъплението и боя на своите европейски войски. Той се страхувал, че техният военачалник ще бъде увлечен навътре, обграден и изложен на риска да бъде убит. Той го призовал обратно, на най-сигурното място, където се намирала неговата гвардия. В началото последният не се подчинил, страхувайки се от последствията. След това, щом "василевсът" (т.е. султанът) потеглил след него и започнал да проклина, той призовал обратно своя контингент. При това положение чагатайците се нахвърлили срещу турците, избили мнозина и ги обърнали в бягство. Врагът ги притиснал и азиатските войски също побягнали. Щом Баязид видял това, той напуснал позициите си, възседнал една кобила и побягнал с всички сили. Бойците на Тимур следвали по-рано дадените им заповеди и не избили войниците на Баязид, а само ги съблекли голи и ги пуснали да си вървят, тъй като не било разрешено да се поробват хора от същата раса. Баязид бил дал противоположни заповеди на своите бойци. Те трябвало да убият всеки войник на Тимур, когото хванат. Шахрук обърнал Баязид в бягство и всички войски на Тимур, и онези, които вече се биели и онези, които били в лагера, се втурнали към лагера на Баязид, надявайки се да го заловят. Те започнали да опустошават страната чак до Йония и Хелеспонта. Много градове били завладени и също толкова много села обезлюдени, тъй като конницата на Тимур опустошила цялата страна на Баязид.

Това се случило на Баязид. Той побягнал с цялата бързина на която бил способен, тъй като чагатайците го преследвали и се надпреварвали кой да го хване. Той яздел много бърз кон и изминал голямо разстояние. След това стигнал до една река. Говори се, че конят му бил много жаден и искал да пие. Баязид страдал от подагра в ръцете и краката и не могъл да обуздае коня си. Впоследствие той натежал от водата и изгубил скорост. Така войниците на Тимур успели да настигнат и да хванат Баязид и го докарали пред "василевса" Тимур.

Съвременна сръбска карта на битката при Анкара: