понеделник, 22 февруари 2010 г.

Албания до начaлото на XIV в.


Територията на съвременна Албания е малка (28,7 000 кв.км.). Това е една преди всичко планинска страна с неголяма по ширина крайбрежна равнина и долини по течението на реките, които на юг се отличават с мекия си средиземноморски климат. От планинския масив с многозначителното название Проклетия на север до възвишенията на Пинд на юг местността е откъсната от останалата част на Балканите чрез труднопроходими планини. Най - известният път, който ги свързва със Солун и Константинопол е построеният още от римляните Via Egnatia - втората по важност транспортна артерия след диагоналния път (Via Diagonalis), пресичащ Белград, Ниш и София за проникване във вътрешността на полуострова. Албания е богата на реки, които са пълноводни, но с малка дължина - Дрин, Семани, Вьоса, Шкумби, Мати и др. Климатът е умерен в планините от вътрешността и субтропичен по крайбрежието и долините на реките.

Според най-разпространената теория албанците представляват автохтонно население по земите, които обитават. Езикът им се отнася към индоевропейското семейство, но представлява собствена група в него.Изследователите спорят дали те са потомци на древните траки или илири, но като че ли по - популярна е последната теория.Съществуват и различни предположения за произхода на етническото им име - от латинския корен albus - бял, от илирийското племе албани и др. Както и да е, към настоящия момент може да се смята за сигурно, че етнонимът алвани/албани и арванити/арбанити се е появил за пръв път в историческия труд на византиеца Михаил Аталиат, описващ събития от периода 1034 - 1079 година. За първи път той споменава за албанци, действащи във войската на военачалника Георги Маниак в Италия през 1040 година. Етнонимът албанци се свързва с географската област Арбанон ( или Алванон), която е спомената за пръв път от Ана Комнина през 1107/1108 година във връзка с обсадата на Драч от норманите на Боемунд Тарентски. Смята се, че названието Арбанон първоначално се е отнасяло към планинската и полупланинска област, разположена между западните и югозападните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Деволи. Това е област, в която през Средновековието няма известни градове - там едва през втората половина на XV век от османците е изградена крепостта Елбасан. През XII век владетелите на Арбанон разширяват властта си в северозападна посока към долините на реките Ерзен и Мати и присъединяват областта около известната по-късно непревзимаема крепост на Скендербег- Круя и крайбрежието на север от Драч. В този период названието Арбанон разширява първоначалния си смисъл и започва да обозначава земите между Охридското езеро и реките Шкумби и Мати. В тази част на албанските земи славянските топоними, които иначе изобилстват, са сравнително редки.

Територията на днешна Албания е оспорвана между България и Византия още от времето на княз Борис, като изцяло е владяна (включително Драч) от българския цар Самуил. Борбата за обособяването й в независима област започва в края на XII век. Тогава за пръв път в изворите се споменава албански велможа (“архонт”) на име Прогон (1190 - 1198), за който не са известни никакви подробности, като се предполага, че той е първият независим албански владетел. След него управляват синовете му Дин (1190 - 1206) и Димитър (1206 - 1216). Известен е и търговски договор, сключен между търговската република Рагуза (Дубровник) и Димитър. Албанският архонт и още 14 князе подписват договора, даващ на дубровничаните правото на свободен достъп по техните земи. Димитър е назован “велик архонт” в договора, но дори самото присъствие на останалите князе предполага, че властта му над тях не е била абсолютна и неоспорима. Това се потвърждава и от факта, че след смъртта на Димитър, го наследява един от местните князе от друг род - Григорий Камона. Той не управлява дълго независимо, тъй като скоро епирският деспот Теодор Комнин подчинява областта Арбанон.

След това за дълго време албанските земи губят своята независимост. Над тях господстват последователно Епирският деспотат, Второто Българско царство при цар Иван Асен II (който споменава “Арбанаската земя “ сред провинциите на царството си) и после пак епирците. През 1253 година никейският император Йоан III Дука Ватаци подлъгва арбърешите с обещания за автономия и разпростира властта си над тях. Тогава по време на преговорите се споменава албанският владетел Гулам. Теодор II Ласкарис (1254 - 1258) обаче не признава автономията им и изпраща там никейски управител. По тази причина албанците вдигат въстание, което е разгромено чак на следващата година от многочислена армия.

Въстанието на арбърешите дава възможност на деспот Михаил II Епирски (1230 -1266) да възобнови войната против Никея. В това време той сключва съюз с наследника на германския император Фридрих II - Манфред Хохенщауфен, като му дава дъщеря си Елена за жена. Като зестра Манфред получава значителна част от земите му - о. Корфу, Валона, Канина и Берат т.е. и голямо парче от арбанаските земи. Манфред укрепва властта си над тях, а същевременно към съюза му с епирския деспот се присъединяват ахейския владетел Гийом Вилардуен и сръбския крал Урош III. През 1259 година съюзниците атакуват балканските територии на Никейската империя, но в битката при Битоля претърпяват съкрушително поражение. Никейската армия нахлува в земите на деспот Михаил и дори превзема столицата му Арта, но с подкрепата на германците на Манфред той успява да запази част от земите си. Тази битка се превръща в прелюдия към превземането на Константинопол от никейските войски и възстановяването на Византийската империя през 1261 година.

Неаполският крал Манфред Хохенщауфен запазва господството си над Албания още няколко години. През 1265/66 година граф Шарл д’Анжу, известен в нашата историография и като Карло Анжио, брат на френския крал Луи IX Свети, го разгромява и завладява кралството му. От този момент в южна Италия и Сицилия започва господството на Анжуйската династия, която след брака на сина на Шарл - Филип, с дъщерята на последния латински император Бодуен II дьо Куртене, претендира за короната на Константинопол - бракът е сключен през 1267 година. Шарл д’Анжу завладява през 1269 година Валона, Канина и Берат - бившите земи на Манфред, а след това разширява владенията си на Балканите, превземайки най-големия средновековен град в Албания - Драч, през 1272 година. Неговият поход се провежда под папска благословия под мотото за възстановяване на Латинската империя.

С надеждата, че ще привлече местното население на своя страна, Карло провъзгласява на 21 февруари, 1272 година основаването на Regnum Albaniae или Арбърешкото кралство и себе си за негов крал. Албанските властели получават феодални ленове (или фиефи) и благороднически титли, съответстващи на приетата в Западна Европа йерархия. Въпреки този жест италианските и френските служители на Анжуйците, които се прехвърлят в албанските земи, постепенно обсебват най - големите владения и заемат повечето важни постове в кралството. Недоволството на местните ги кара да се обърнат към Византия и през 1286 година анжуйците са принудени да напуснат страната.

В издадените от французите грамоти и други документи на местните велможи, за пръв път се споменават няколко албански рода, призвани да играят важна роля в бъдещата история на страната. Това са фамилиите Гропа, чиито представител Павел (или Пал) Гропа се споменава за пръв път в 1273 година, Йонима и Арианити, както и основателят на фамилията Музаки - Андреа Музаки (1280-1319), провъзгласен за сеньор на Берат и маршал на Албания. Още тогава се появяват и първите наченки на религиозни предпочитания при избора на политическата власт, при което северните албански родове, изповядващи католицизма (още от времето на Римската империя техните земи попадат под църковната юрисдикция на Папството), предпочитат анжуйците, а южните православни са по-склонни да подкрепят византийския император.

неделя, 21 февруари 2010 г.

Родос и Клавихо през 1403 г.

Здравейте!

Публикациите на този блог ще бъдат посветени на любимата ми тема, с която се занимавам любителски и професионално вече дълги години - средновековните Балкани. Надявам се съдържанието да ви бъде интересно. 

Започвам с линк към една моя статия в електронното списание "Анамнезис", озаглавена "Сведения за хоспиталиерски Родос през 1403 г. в "Итинерариума на Руи Гонзалес де Клавихо". Можете да я намерите и да си я свалите в pdf-файл на страницата на списанието - anamnesis.info - тя е част от брой 2 за 2009 г. - http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi10-Ivanov/Ivanov.html

Поздрави и...desperta ferres! :)