The slaughter

Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). 

Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...

През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...

Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?

Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. 

На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" 

Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).

Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. 

Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.

Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. 

Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.

Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.

Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.

Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.

Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. 

Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.

Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...

Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. 

Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. 

С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...

* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците. 

Историите на Гоподаря Ли, Вол Номер Десет и Средновековните Балкани - 1

Преди време бях чел само първата и третата част от трилогията на американския писател Бари Хюгарт, която по нашенско е известна като "Историите на Господаря Ли". Настоящият материал дължи появата си на вдъхновението, получено от препрочитането на горните и наваксването с междинния пропуск, иженарицаем "Легенда за камъка". Макар и всяка от книгите да блести със собствена светлина, най-необуздан полет на въображението като че ли може да наблюдаваме в първата, която неслучайно е носител на "Световната награда за фентъзи" - "Мостът на птиците". Между другото (критика numb. 1!), възприетото в България заглавие е не само неточно, но до известна степен и недемократично (макар и, парадоксално, българският превод да се появи точно в "зората на демокрацията"), тъй като пренебрегва онзи, от чието име се води повествованието и което поради това естествено присъства в англоезичния си оригинал. Това е слугата на Господаря Ли, селският герой Вол Номер Десет, който по своему е не по-малко знаменит от Ли Као.

Трилогията се появи на българския пазар през далечната (през миналия век, ех, "нямаше ни джиесеми, ни интернет, а Азис беше само Васко...") 1992 година. Може пък и носталгията ми да влияе пристрастно, но все пак не мога да не отбележа, че ми се струва, че сред преводите, които излизаха по това време, имаше шедьоври, чието качество е недостижимо за нашето съвремие – не само това от 2017 г., но и обобщено от последните 10-15 години. Излиза, че е било по-добре "Мостът на птиците", "Легенда за камъка" и "Осем ловки демона" да бъдат преведени тогава, а не сега, въпреки някои забележими, но простими допуснати малки грешчици, като например изписването на "лотус" вместо "лотос". С риск да ме обвинят в дребнавост, ще си позволя да подчертая важността на тази иначе дребна грешка, след като става въпрос за историята на средновековен Китай, в която лотосът е растение от толкова голямо символично значение. Това го е разбрал още Робърт Хауърд, а вероятно и китайските йезуити от XVI век, но нека си спомним само за "Китайски загадки". Първото издание на тази най-добра от т.нар. „исторически детективски серии” (несравнима примерно с посредствения Пол Дохърти) бе осъществено още през периода на соца. Освен че отново ознаменува идването на демокрацията с прекрасен превод, голяма част от солидното томче разказваше измислената история на иначе реално съществувалата секта "Белият лотос" и нейния заговор срещу императора, разкрит от съдията Ди Жендзие в "Езерото, което не връщаше удавниците". „Но няма време за това" (цитат: песен на НЛО за футбола от края на 80-те) и/или "ще се върнем към това по-късно" (сами изберете онзи вариант на край на разсъжденията за лотоса/лотУса и на преход към следващата тема, който повече ви допада). Съвсем не се колебая в допускането, че и английският оригинал, и китайските източници, които е ползвал Хюгарт, са били образец на изящна словесност, но един съвременен некадърен преводач би имал прекрасната (в кавички!) възможност да о*ере дори и нещо толкова съвършено и красиво. За щастие това не се е случило и, четейки българските издания на трилогията, датиращи от 1992 г., имаме рядко срещаната днес възможност, да се насладим на качествена литература, без да псуваме неграмотността на преводача, т.е. непознаването на собствения му език. Сред най-характерните особености, изграждащи този далечен както от Толкин, така и от Пратчет, фантастичен епос (за сметка на това сравним по дух с „Донеси ми главата на принца” на Шекли и Зелазни и с шедьовъра на Дан Симънс - „Песента на Кали”), бихме могли да отличим следните „елементи”:

Легендарният епос на Чун Куо - както сам ни обяснява авторът чрез думите на забележителния си герой, селянинът (представям си как при произнасянето на тази кодова дума от далечната скамейка на последните оцелели потомци на съмишлениците на Стамболийски, идентифициращи се с вечния български труженик, къде в съюз, къде не чак толкоз с работническата класа, се разнасят триумфални звуци) Вол Номер Десет „Чун Куо” се превежда като „Средното царство” и това е името, което самите китайци използват за своята родина. Не и след Мао, разбира се – или поне предполагам, че е така. Процесът за прекратяването на употребата на това самоназвание трябва да е бил болезнен и да датира от времето на потушаването на „бунта на боксьорите” до бягството на Чан Кайшек (с прякор Cash My Check) в Тай Юан. В случая с „Историите на Господаря Ли и Вол Номер Десет” древните легенди и приказки преливат във фентъзи, т.е. в такива, които са частично или само рожба на въображението на Хюгарт, но това по никакъв начин не се усеща или поне не неприятно. Впрочем ето един пример, който си струваше преписването му:

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Текстът е пълен с подобни скъпоценности в поезия и в проза (преливащи от едното към другото – безценни моменти за таланта на преводача), а откриването им кара читателя (в мое лице) с опулени очи и смаяна физиономия да се пренася все по-далеч във вълшебния свят на „древен Китай, такъв какъвто той никога не е бил, но е трябвало да бъде” (цит. Хюгарт). Да, все едно сме в друг свят, за чието съществуване до този момент не сме и подозирали – по-късно ще се върнем и към (де)еволюцията на това възприятие.

Чувство за хумор, което е дотолкова добро, че на моменти буквално ви избива на истеричен смях. Тук няма да коментирам, а ще се огранича със следния цитат:

- Това е ужасно унизително! – казах аз.

- О, не знам – отговори господарят Ли. – Имаш още един чифт панталони, а за сексуалните сънища може да се говори много. Чрез тях повечето мъже получават шанс да се срещат с по-качествени жени, а спестените финансови средства са огромни.

Невероятната фантазия на Хюгарт, която превръща изчетените преди това от него (не само китайски) приказки, легенди, детективски истории и тн. в изненадващо хомогенна сплав, но крайният резултат от която е запращането ви като топче за галактически пинг-понг из най-далечните кътчета на въображението и Всемира. На страницата на иначе неголемите томчета незнайно как съжителстват богове и демони, таласъми и вещици, принцеси и ханджии, подробни рецепти за неописуеми ястия, приготвяни от кожи на медуза и мариновани водорасли, звезди като овце, подкарвани от божествен пастир в необятния космос и Млечният път като река, в която заслужили приживе мандарини получават правото да ловят риба от самия Небесен Господар – какво повече изобщо би могъл да иска някой? Донякъде не се учудвам, че самият писател, роден в очевидно благословената с литературни таланти Пеория, Илинойс (presumably най-скучният за живеене район на САЩ, който въпреки това е икономическият му гръбнак – т.нар. „Среден Запад”), е заявил, че не вижда смисъл да пише повече продължения на „Историите на Гоподаря Ли и Вол Номер Десет”, тъй като във вече написаните се е раздал до крайност и съответно просто няма как да надхвърли най-доброто от себе си.

История на древен Китай – тук още в началото трябва да отправя поредната си критична забележка към българското издание (но независимо от това ще използвам възможността да отправя своето „Благодаря!” към преводача), която се състои в това, че в началото на „Мостът на птиците” и „Легенда за камъка” неправилно е отбелязано, че действието се развива в епохата „преди Христа”. Грешката е поправена в третата книга, където вече съвсем основателно се посочва, че действието се развива на „първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа)”. За всички тези иначе така фантастични сюжети и приключения си има напълно конкретен исторически фон, който „изплува” в текста на места. Т.напр. разбираме, че Прародителката, един особено неприятен персонаж от „Мостът на птиците”, е принадлежала към кратко управлявалата, но все пак велика династия Суй (581-618), като е била пощадена въпреки ужасните й злоупотреби при замяната на Суй от династията Танг (618-907), „известна” (силно казано!) в съвременния български като „династията Тан”. Както отбелязах по-горе, и един друг известен герой на съвременната „развлекателна” литература и по-точно на криминалетата/детективските романи – китайският Шерлок Холмс, съдията Ди Жендзие (в този си вариант рожба на холандския автор Робърт ван Хюлик) действа по времето на управление на Танг, също както и неговите незаменими приятели и съратници в разкриването на средновековните китайски злодеи – съветника Хун, телохранителите Ма Жун и Цяо Тай и покаялия се мошеник Тао Ган. Съдията Ди дори живее приблизително през същите години – 630-700 г., в които се развива действието на трилогията на Бари Хюгарт! Като изключим възможността авторите предварително да са се наговорили, това според мене не е случайно съвпадение. Както и да го погледнем, периодът на управление на ранната Танг е един от върховете в развитието на средновековен (или, ако предпочитате, „класически”) Китай. Предпоставките за най-вероятно независимия избор на двамата западни писатели от миналия век се съдържат във факта, че по това време Китайската империя е обединена и дори се намира в период на експанзия срещу външните врагове, а всички елементи на „класическата” китайска култура, включително онези, осигуряващи огромното превъзходство пред „варварите” (т.е. не-китайците), функционират перфектно. За да е напълно правдива, една история, предаваща особеностите на Чун Куо, така характерни за него, но и отличаващи го от всички останали цивилизации в историята на човечеството, изисква неговият свят да е във възможно най-съвършеното състояние, например триумфиращ над външните врагове и нехаещ за всички останали, тъй като е много по-могъщ от тях. Точно това е светът на ранната империя Танг, а преди него и на Суй, през VII век след Христа. Но има и още нещо. Струва ми се, че този период отговаря още по-пълно на целите на Хюгарт и ван Хюлик, защото той не е нито прекалено близък, нито прекалено отдалечен от нашето съвремие. Всички класически елементи, които характеризират Китай като Чун Куо, са налице, включително и още тогава битуващото схващане, отразено, разбира се и в споменатите произведения и служещо за аргумент на китайците при изтъкване на превъзходството им пред варварите, че Китайската империя е неописуемо древна - през VII век тя действително съществува от вече близо 2 000 години. И двамата автори са така очевидно запленени от истинската китайска история, че включват в произведенията си страшно много подробности от нея – толкова много, че не мисля, че определянето на „Скелет под камбаната” и „Осем ловки демона” като исторически романи, макар и непълно, би било особено грешно. Можем да последваме примера им и, покачвайки се на летящото килимче на Историята, постепенно, след като поемем на път, потегляйки от Пеория, Илинойс на хеликоптер от бамбукови тръби, задвижван от китайски „огнен прах” и музиката на Клио, изсвирена на пронизан от златни жилки камък, преминем през неизбродните морета, реки, долини, планини и пустини на „Средното царство”, а след това прелетим и над степите, населявани от монголските, турските и иранските варвари, накрая да стигнем и до земите, започващи от делтата на Дунав, великата река, чийто син цвят, възпят от Шраус, толкова се различава от мътножълтите води на Хуанхъ. Двете реки са разделени не само от десетки хиляди километри, но и от толкова различни цивилизации и култури, че никой не би допуснал, че в света на Средновековието, когато тогавашният човек не е разполагал с днешните средства за бързо придвижване и често е познавал само собственото си и съседните селища, Китай и Балканите биха могли да осъществят каквато и да било комуникация помежду си. Но все пак такава е имало. 

Необикновената история на тълмача Тодор - I част

(Една топла вечер в края на лятото, през 1393 г., досами порутените стени на току що превзетата българска столица Търново двама албански бойци, които влизат в състава на османската армия, провеждат любопитен разговор с един важен пленник, когото са натоварени да охраняват.)

- Те са кумани. Всеки тук знае, че по-голямата част от болярските фамилии са кумански и прадедите им са били езичници. Но благочестивият цар Асен, който възобнови патриаршеското достойнство на българите, ги покръсти и след това им даде земи и богатства. Те се биеха за него срещу ромеите, срещу сърбите и маджарите, завоюваха земите им и той им ги даваше, защото му служеха вярно. Така те станаха първо боляри на българите, а после и царе.
- Чувал съм за куманите – рече замислено Джин. – Едно време дошли в Шкиперия. Били се с наште, когато кралят на Италия бил изпратил войски и нашите вождове му дали владението на кралство Албания. Били на страната на василевса на ромеите…
- Куманите обаче – продължи Тодор, сякаш без да обърне внимание на събеседника си – са станали българи. Те са променили вярата си и обичаите си и са забравили езика си. Тук в Търново тези кумански боляри не говорят на друг език освен на български. Виждал съм във владенията на деспота, във Варна, други кумани, които още помнят езика си. Той е много различен както от твоя, така и от моя. Прилича обаче на турския.
- Как се получи така, че знаеш толкова много езици? – попита с възхищение в гласа Мурики. – Никога не съм срещал човек като теб, който да може да се разбира с турците и италианците и сърбите и ромеите и даже и с нас арбанасите.
- И с власите и с франките – добави Тодор. – Нали затова съм царски тълмач – болезнена усмивка изкриви лицето му. Помълча малко и после добави – Пътувал съм много по света, живял съм в различни страни и съм научавал езиците, на които се говори там.
- Разкажи ни за страните в които си бил, твое височество! – почти единодушно го замолиха Джин и Мурики, развълнувани от перспективата за интересната история, която ги очакваше и която щеше да разведри скучното им лагерно ежедневие. Във възбудата си те се опитаха да поласкаят пленника с най-учтивите и почтителни обръщения, които съществуваха в езика им.
Тодор мълчаливо ги изгледа и широка усмивка разтегли прошарената му брада. Той се облегна на високото седло зад себе си и каза:
- Ами добре, ще ви разкажа. Но историята на грешния ми живот е дълга, не знам дали ще искате да я чуете цялата.
- Да, искаме, искаме.
- Знам, но вие сте млади, силни, можете да будувате цяла нощ. А на старец като мен му трябва винце и мезе, за да поддържа огъня в костите си.
Джин веднага скочи и се върна след малко с един кози мях, пълен с най-доброто вино, до което един от подчинените му се беше добрал в избите на царския дворец и с парче пастърма, която пак идваше от царските складове. Без думи подаде на Тодор меха, седна по турски на земята до него, взе своята походна дървена паница и почна да реже върху нея пастърмата на ситни парченца с острата си като бръснач кама. Тълмачът се усмихна доволно, отпи от меха и заговори:
- За да разберете как се стигна дотам да знам толкова много езици и да обиколя повечето страни от света, трябва да започна от самото начало. Първо, аз не съм потомък на боляри или, както вие бихте казали, на вождове, но моите знания ме издигнаха до служба в двореца. Не съм обаче и отрок или парик. Баща ми беше свободен ювелир - технитар тук в Търново и тук аз се родих и живях до шестнадесетата си година.
През това време баща ми се позамогна, тъй като беше изкусен майстор на метални съдове – медни, сребърни и златни и много боляри и висши клирици го викаха при себе си, за да ползват услугите му, които се заплащаха добре. Реши да вложи парите си в търговия. По това време житото вървеше добре, а нашата земя, както сте могли да видите, е плодородна и ражда много жито. Тук можеше да купиш евтино и да продадеш с добра печалба на италианците, които идваха по суша и най-вече по море със своите катърги, за да търгуват с хората.
Тук албанските воини закимаха в знак на съгласие, защото бяха чували за това. Тодор поклати утвърдително глава и отпи голяма глътка от меха. Избърса устните с опакото на ръката си и продължи:
- Баща ми, като видя, че не ме влече неговата работа, реши, че ще ме направи търговец. Някои от търговците, имам предвид тези на едро, са богати и влиятелни, понякога повече от болярите и дори от царя. А от тях най-богати и влиятелни са италианците. Вие ще се съгласите с мен, след като сте видели тези от тях, които са сега с вашата войска и често пируват както заедно със султана, така и с принц Челеби.
- Така е, така е, особено онзи Якуб, дето и турците го прякоросват бей – каза Джин с нотка на възмущение. – Не е благородник, не е боец и е християнин като нас, а в злато се къпе, само в коприна се облича, на шапката му рубини блестят. На лов ходи и си пие всяка вечер виното със Сюлейман, а сигурно и с падишаха.
- Не е Якуб, а е Джакопо – отвърна му Тодор. – Той е генуезец, от онези в Пера, представител е поне на десет компании от техните търговци.
- Какво е „генуезец”? – запита Мурики.
- Ще рече, че е от Генуа. Това е един много голям град накрая на света, на другия бряг на морето. Целият се управлява от търговци, които са страшно богати.
- Как така от търговци?
- Ами така, няма един принц, цар или вожд, един съвет от най-богатите търговци го управлява.
- Аха – кимнаха не много убедено Джин и Мурики. Търговци да управляват град - тази идея вече им идваше малко в повече. Поради озадачените им изражения Тодор се почувства задължен да добави:
- Разбира се, това управление противоречи на Божиите закони, но така е на много места в Италия.
- Е, добре – каза Джин. – Като ги нападнат какво – търговците ли се бият?
Тази идея развесели Мурики, който се засмя на глас.
- Ами не, те са, както казах, много богати и си плащат на бойци да се бият за тях. – обясни им Тодор.
- А ти бил ли си там, в този град? – попита Мурики.
- Да, бях веднъж. Голям, хубав град на морето. Пристанището му е пълно с хиляди кораби. От едната му страна има много високи и отвесни планини; голи стръмни скали като нашите тук и вашите там долу.
Албанците неволно се усмихнаха при спомена за техните планини.
- Разказвай, твое височество! – подкани го Джин. – Ти си чуден човек, радостно е да срещнеш някой като теб, от когото можеш да научиш такива необикновени неща.
- Както казах, баща ми искаше да ме направи търговец. Когато навърших шестнайсет лета, той закупи в съдружие с други заможни майстори технитари голям товар жито и някои други стоки, които решиха да изпратят към Варна, за да ги продадат там с по-голяма печалба. С кервана от стоки тръгнах и аз, за да се уча на търговия и да наблюдавам за интересите на баща си.
Първото ми пътуване беше леко. Тогава пътищата бяха добри и най-вече – безопасни. С турците и татарите имаше мир, а нашите разбойници бяха малко. Имаше много царски стражи по крепостите и кулите и невеста, окичена със злато, можеше сама да тръгне от единия край на България до другия и никой нямаше да я пипне с пръст. Всички градове и села от Търнов до морето се подчиняваха на царя на българите Иван Александър, бащата на Шишман и Срацимир. Нему се повинуваше дори и могъщият деспот Добротица, който му плащаше данък за обширните земи, които царят щедро му беше дал да владее. Деспот Добротица идваше понякога в Търново, където го посрещаха с големи почести, а слугите му хвърляха дребни пари на тълпата. По-често той и царят се срещаха в Овеч, където пируваха и ходеха на лов в тамошните гори. Иван Александър беше много благосклонен към него и му беше дал да управлява по-голямата част от Поморието.
Варна беше най-големият град и най-великото българско пристанище на морето. Там постоянно с големи кораби идваха италианци – а те бяха главно венецианци и генуезци, за да търгуват с българите. Те бяха алчни най-много за жито, мед и восък – стоките, които пренасяше нашият малък керван. Когато пристигнах във Варна, там имаше четири венециански нефа – това са големи търговски кораби, предназначени за транспорт на стоки и една бойна галера, която трябваше да ги охранява. За пръв път зърнах морето и никога не бях виждал нещо по-красиво от тези кораби.
Случихме късмет, че венецианците бяха там. Един от техните нефове носеше голям товар копринени платове и подправки, които идваха от Трапезунд. Българските търговци направо заменяха житото си за тези стоки, в които, както твърдяха, имало добра печалба. Някои от нас също се изкушиха и аз се подлъгах по лесната печалба и замених цялата стока на баща ми за няколко килограма черен пипер.
Върнахме се благополучно в столицата и баща ми първо ми се скара като видя какво съм му донесъл вместо пари. Но пиперът впоследствие ни донесе печалба, която десетократно надхвърляше вложенията ни. Баща ми благослови мен и умното си решение да ме направи търговец, закупи отново стоки и пак ме изпрати към морето. Този път той и неговите приятели закупиха главно восък, тъй като венецианците ни бяха казали, че са готови да платят много добре за тази стока - а нашият мед и восък, както е известно, са най-добрите в света, и решиха да отправят кервана си на юг, към Несебър. Направиха това, защото се знаеше, че там обикновено продажните цени са по-изгодни, отколкото във Варна, пристанището е по-близко до Цариград, посещава се по-често от италианците и съответно може да се реализира по-бърза и по-голяма печалба.
Бях на седемнайсет, когато се отправих за втори път към морето. Тогава беше трийсет и третата година от управлението на нашия стар цар Иван Александър, мир на праха му, който е баща на цар Шишман и шестнайстата година от идването на Голямата чума. Аз не я помня, но баща ми ми е разправял, че по време на тази епидемия половината народ на царството погинал.
Благополучно превалихме Балкана, като преди това минахме през Овеч и се озовахме в една равнина, изпълнена с могили. Това беше опасна местност, защото турците бяха недалеч, а те, макар и в мир с нашия цар, бяха известни разбойници и никой не можеше да ги спре. Затова избягвахме утъпканите пътища и се движехме предпазливо. Нищо не ни се случи, докато не наближихме Несебър. За зла участ точно тогава василевсът Палеолог – но не Мануил, а баща му Йоан, който тогава беше в разцвета на силите си, решил да нападне българските крепости на юг и да ги завладее. Вече виждахме морето, когато иззад един хълм изскочиха петдесетина конници, които веднага ни обградиха, взеха ни оръжията и стоките и ни разпределиха помежду си все едно бяхме някакви скотове.
Аз се паднах на един боец, който не беше грък, но към който всички ромеи се отнасяха с голямо уважение и който предвождаше отряда, който ни плени. Той беше от далечни земи – презморското кралство Арагон и се наричаше Галсеран де Пералта.
- На тези им викат кателани, нали? – запита внезапно Джин, комуто споменаването на странните чуждоземски имена извика някакви полузабравени спомени в главата.
- Да, същите, каталаните! Те се наричат християни, но са отстъпници от правата вяра и поддържат схизматика в Рим. На такъв отстъпник станах роб и съдбата ми отреди двадесет години да бъда слуга на католици.
- Трижди проклети да са западните еретици! – машинално издекламира Мурики. После лицето му светна: - Така казваше нашия поп Григорий у дома. Ама те какви са тези еретици? Той им викаше още латинска вяра. Чини ми се да не са като бабугерите, дето в парцали ходят и ония дето направо голи се завират по пещерите и трънките. Джин, веднъж при Битоля видяхме някакви такива изроди и аз му забих на единия една стрела в задника, ха-ха-ха.
- Не, не, не са такива – усмихна се снизходително Тодор. – Тия си ходят облечени като нормални хора, само че разликата е, че признават архиеретика – папа за свой църковен глава. Италианците всичките са такива – освен онези от тях, които не са бабугери и богомили, но такива се срещат рядко, защото латинците ги горят на клади. Сега срамът на латинците е голям, защото папата им трябва да е един и да седи в Рим, а те са двама или трима, разпръснати из техните земи и враждуват помежду си. Нима това не доказва, че са еретици?

(очаквайте продължение)