събота, 27 октомври 2018 г.

Куманите в областта на Мъглен през 1184 г.

Монета на Андроник I Комнин, на която се вижда как Христос лично слага короната на голата му глава, вече увенчана, но отдолу, с предълга двурога брада. Като се има предвид възрастта, на която сбъдва заветната си мечта да седне на трона на василевсите, брадата трябва да е била изцяло бяла.

При работата ми тази вечер попаднах на един интересен документ. Според автора на публикацията, която четях (Чарлс Бранд), това било единственият документ, който показвал как работела администрацията на византийския император Андроник I Комнин (1183-1185) на "местно" ниво и в частност отношенията му с неговите поданици-обикновени селяни и по-значимите поземлени собственици. Андроник, както знаем, е печално известен във византийската история, най-вече с кървавия преврат срещу единствения син на великия си братовчед Мануил I Комнин (1143-1180); с клането на латинците в Константинопол през април 1182 г., със стотиците и може би хилядите измъчвани, избити и ослепени негови жертви и с невероятно гадната смърт, която получава от ръцете на народо-населението, което за по-малко от две години преминава в отношението си към него от "Осанна!" до "Разпни го!" Но той има и фенове. Фенове, които твърдят, че той бил едва ли не герой "на неговото време" и че жестокостите му били необходимо зло, защото искал да се разправи с готованската аристокрация, чиито разходи и стил на живот карали държавата и нейния най-важен обитател - селяка, да се задъхват под непосилното им бреме. Значи, този документ би трябвало да е важен за тях... И, действително, имам спомен, че съм го виждал да се споменава в "техни" публикации. Май Д. Ангелов-Старши го беше анализирал някъде, но не съм сигурен точно къде. Нейсе...

Ще призная, че документът ми беше интересен по съвсем друга причина. В него става въпрос за оплакване от страна на монасите на Светата Лавра на Св. Атанасий на Атон, които имали еди какви си (феодални?) права в темата на Мъглен. Мъглен, както е известно, е град в онази област, която по-късните и многоучени западноевропейски географи и ерудити идентифицират с (антична?) Македония (мързи ме да проверявам дали в Егейска, т.е. Гръцка или Северна, но и в последната да е, пак е в южната й част) и която византийците, вероятно заради градове като Филипи и Филипопол, са смятали, че се намира с няколкостотин километра по на изток.  Мъглен по-специално е известен с особения диалект, на който говорят местните власи и който е причина езиковедите да ги обособят в специална група. Ако не се лъжа, местните българи също говореха особен български - или пък това по-скоро беше в областта на Лерин и Костур? Те къде ли пък не говорят особено? Нейсе... 

Та, монасите се оплакали на василевса (и то баш след като наредил да утрепят законния император Алексий, който едва бил навършил 14 години...тук няма да правя тъпи коментари), че в Мъгленската тема имало пастири българи и власи, които били сключили договор с Лаврата да използват обширните планински пасища, която тя притежавала в тази част на света, в замяна на известни задължения и извършването на (доброволен?) труд в полза на монастира. Та, всичко си вървяло по мед и масло, докато, не щеш ли, в района не се появили някакви кумани, които заграбили (!) за себе си "услугите", които пастирите дължали на монастира. Монасите направили още едно оплакване и то било пак срещу някакви (други?) кумани, които им били откраднали някакви крепостни селяни с оправданието, че им се падали по право като част от тяхната проноя (протофеодално владение на професионални войници във Византия, за което, освен всички други, добри студии са писали Петър Мутафчиев и Марк Бартуцис).

Бранд с изглеждащо основателно (?) тържество отбелязва, че в този документ Андроник I Комнин съвсем не се показал като защитник на правата на бедното селячество, може би защото не го освободил (?), ами наредил да го върнат на законните му собственици. Куманите в крайна сметка също не били ощетени, защото според документа щели да бъдат компенсирани с други феодални и прото-феодални придобивки, т.е. с други крепостни селяни и пастири, които да им пасат добитакот, да им бият маслото, да сиренят млякото и т.н. Интересното за мен във всичко това бе фактът, че става въпрос за кумани на военна служба във Византия и доколко навътре на територията на империята са били проникнали те още през февруари 1184 г. (а вероятно и поне още през предишната, 1183-а година). Това, че не се споменават толкова често, (много?) вероятно означава просто не че ги е нямало, а че не са попадали толкова често в полезрението на властите или хронистите (за сметка на това ни е добре известно доколко последните са се интересували от въпроси, свързани с Църквата - за справка вж. напр. Никифор Григора) или пък интересуващите ни документи не са се запазили - все пак не всеки има така добре поддържани и сигурни архиви като светогорските монаси, нали?

петък, 26 октомври 2018 г.

Една балканска война през 1303 г. - началото



Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...

Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!

Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.

Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!

И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. 

Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.

(по френската версия на "Хрониката на Морея")