Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (2)

Рицар тамплиер на бойното поле (съвременна рисунка, ако съдим по шлема, рицарят се сражава в началото на XIII век)

     Допълнителни причини за създаването на легендарния тамплиерски ореол се крият в ролята, която орденът изпълнява в по-голямата част от днешна Европа и в Светите земи на Сирия и Палестина. Тук трябва да се отбележи, че в XII-XIV в., т.е. в "активните" години на "оригиналния" Храм се е смятало, че европейските провинции (разделени на провинции, наричани "командории" и "приории"/"приорати") са били от второстепенно значение, тъй като тяхната главна цел се заключавала в това да подкрепят онези братя (а и сестри), които изпъляват своята мисия, воюващи в защита на вярата в Светите земи. И, тъй като вече ги споменах, смятам, че е редно (особено в днешното така чувствително по феминистичните въпроси общество :-) ) да изясня съвсем накратко ролята на "сестрите" тамплиерки в делата на ордена. Трябва да признаем, че тамплиерките сравнително рядко се споменават както в средновековните, така и в съвременните произведения, посветени на историята на ордена. Сестрите, разбира се, са били монахини, живеели са в собствени манастири (структурата на тези манастири обаче се различава от онези, които познава обикновения българин) и нито една от тях – поне доколкото се простират познанията ми – не се е правила на Лара Крофт или на Жана д’Арк и не е взимала участие в битките като воин. Последното хич не е било редно, особено пък за монахини, а можем да си припомним и за съдбата на френската национална героиня Жана д’Арк, която все пак свършва... изгорена на кладата от католически духовници и е реабилитирана и провъзгласена за светица от католическата църква едва през миналия век... Все пак сестрите тамплиерки са били ценни и в много случаи незаменими за своя орден, включително в сраженията, където са се занимавали с оказването на медицинска помощ за ранените. Познати са светици тамплиерки и хоспиталиерки; богати и влиятелни членки на ордените, сред които дори и кралици, които са им дарявали огромни суми и поземлени имоти с площ по-голяма от тази на много съвременни държави... Но да се върнем обратно към Светите земи, където през двата века на реалното си (тъй като, мисля, в титулатурата на някои западни благородници те продължават да си съществуват и до ден-днешен) съществуване четирите кръстоносни държави (изброени в посока юг-север): Йерусалимското кралство, графство Триполи, Антиохийското княжество и графство Едеса са били подлагани на непрекъснати атаки от страна на мюсюлманските си съседи, като ситуацията loosely е напомняла на Израел през миналия век. Тази непрекъсната заплаха от страна на „неверните” мюсюлмани de facto заковава приоритета на тамплиерската дейност в Сирия и Палестина, където на воините на Храма биват поверени множество замъци за охрана на границите и пътните артерии. Обаче управляваните от тамплиерите земи в Европа всъщност придобиват огромно значение, което е подобаващо оценено едва от модерната историческа наука. Чрез тамплиерското посредничество до техните европейски владения, които не спират да нарастват чак до началото на XIV в., стигат цял куп плодове и зеленчуци, непознати преди това (кайсии, праскови, дини, пъпеши и какво ли не още!), специфични стоки, които поради климата и географската изолация в онази епоха могат да бъдат произвеждани само в Далечния изток или юг - като тръстиковата захар (технологията за добива на тази сладка подправка от цвеклото все още не е изобретена), подправките като черния пипер, карамфила и индийското орехче, и китайската коприна; забравени антични познания и новите научни открития, направени в Китай или през „Златния век" на Арабския халифат – компаса, изгубените на запад творби на старите гърци и римляни, запазени в арабски преписи, астрономични и математически трактати, „арабските” цифри, които в действителност произхождат от Индия, водните и вятърните мелници, обогатеното с въглерод индийско желязо, използвано за изработка на прочутата „дамаска” стомана и др. Но тамплиерите не са били само посредници. В управлението на техните земи за пръв път са приложени новопридобитите знания и умения, научени на изток; разчистват се огромните гори, отново покрили земите на Запада след рухването на Римската империя, освободените за земеделие площи се култивират по нови методи, строят се вятърни и водни мелници, които заместват чукалото и хавана. Друго епохално дело на Храма, привлякло вниманието и на средновековните съвременници, е първото използване на банкерските практики. Забранени преди това за християни, чрез папското разрешение, дадено на най-силните ордени на Храма и на Хоспитала, поклонниците получават правото да депозират парите си, примерно, в парижкия Тампл и, срещу грижливо изготвен документ, да си ги получат обратно в тамплиерските банко-централи в Акра или Йерусалим. Неслучайно тамплиерските укрепления (монументални и почти масово строени от камък за разлика от преждедоминиращите дървени сгради) навсякъде са известни със своята непревземаемост. Въпреки, от една страна, своята архаичност, забелязана от Лорънс Арабски – вероятно поради преклонението пред късноримския/византийския стил в крепостното строителство (в това отношение хоспиталиерите проявяват далеч по-голяма гъвкавост и изобретателност, която при сравнение действа в тяхна полза), от друга тези тамплиерски крепости-мастодонти представляват иновация с ролята, която изпълняват – те de facto са първите трезори, където всички богаташи предпочитат да съхраняват парите и ценностите си. Дори кралските хазни се съхраняват в непристъпните кули на Храма – както в Лондон, така и в Париж, а самите крале отвреме навреме са принудени да се молят за разрешение да се укрият там като последно спасение при избухналите срешу тях бунтове – като например френският крал Филип IV Хубави в началото на XIV в., а крещящата му неблагодарност, проявена малко по-късно, може само да засили антипатиите ни към този монарх. Прочие, фактът, че тамплиерите са играли известна и то положителна роля във всички онези процеси, довели до небивалия разцвет на католическа Европа, който настъпва в XII-XIII век, едва ли би могъл да се отрече. А всичките онези познания, донесени от Изтока, допълнително затвърждават мистичния ореол около ордена на Храма, който без друго съществува покрай вече споменатото местоположение на главната им квартира (Храмът на Соломон), държаните в строга тайна церемонии около приема на новите братя и цялостната атмосфера на секретност, тегнеща над повечето от делата им. Тази тайнственост обаче едва ли е била възприемана негативно в началото – това е било вид оправдана дискретност, тъй като е ставало въпрос за религиозни лица, нежелаещи да се замесват прекалено в светските неща, а същевременно секретността дори и тогава е била от първостепенна необходимост при планирането и воденето на военни действия. Обшираната шпионска мрежа, която тамплиерите без съмнение изграждат още на твърде ранен етап (в Близкия изток, а вероятно и на Балканите), е била от немалка полза за успеха на кръстоносните походи и стои в тясна връзка с венцехваленията, изсипвани върху последователите на Храма в хрониките, писани през XII в. Често тамплиерите единствени от пътуващите на изток кръстоносци знаят откъде да минат, каква е ситуацията в тези доскоро напълно непознати за западняците страни на Балканите и в Близкия изток; те винаги са в авангарда и ариергарда на християнската армия, водещи атаката или бранещи отстъпващите войски, докато същевременно се държат дисциплинирано, което през тази епоха до голяма степен е равностойно на "скромно" и "смирено". Всичко това е нямало как да не бъде оценено положително и всеки познавач на западноевропейската историография от първия век на съществуването на ордена (XII в.) вероятно не би го отрекъл.

Тамплиерски владения в Европа в 1300 г.

Но - този материал не би съществувал, ако го нямаше това "но", значението на ордена на Храма и неговите братя-рицари, тези „супермени” на християнското войнство от дванайсети век, както ги определя един от водещите църковни идеолози - Св. Бернар от Клерво, не трябва да се надценява. Тамплиерите действително стават една силна организация, особено в икономически смисъл, след като се превръщат в своеобразни банкери на Средновековна Европа (функция, в развитието на която вероятно изпреварват Хоспитала), а и са натоварени от папството с изпълнението на ред кръстоносни задължения, които обаче съвременниците твърде бързо започват да възприемат като привилегии и то като необосновано приписани... Да опитаме да изброим накратко само няколко от тези задължения-привилегии: Така например тамплиери и хоспиталиери заедно със специално назначени от папството чиновници събират от цяла Европа т.нар. "църковна десетина" (десятък) или други извънредни налози, обявявани във връзка със събирането на средства за поредния кръстоносен поход. Повярвайте ми, става въпрос за доста значителни средства, а кръстоносните походи съвсем не са били само осем, дори ако говорим „само” за периода. Истинската цифра, струва ми се, за тези двеста години (а те продължават и по-късно!) би била по-близка до осемдесет, но медиевистите, отхвърляйки всички невместваши се в поставените от тях твърде високи критерии, са определили само осем „главни” кръстоносни похода, удобно отхвърляйки и често забравяйки за десетките по-малки, обявявани и провеждани между осемте "първенци". Онези, натоварени със събирането и отчета на средствата за кръстоносците, едва ли биха се съгласили с това схващане на съвременната историография – макар че, например ако искаха да си ги присвоят, то това би означавало пълна загуба на информацията за техния произход и би било идеално удобство... Майтап да става :D Пак двата най-силни военни ордена - Храма и Хоспитала, притежават привилегията да строят големи транспортни кораби и превозват поклонници през Средиземно море до Палестина. Не всеки има право на това, а друга международна организация-конкурент просто не съществува, т.е. единствените им евентуални съперници са местните корабостроители (като например онези в Марсилия, които в първата половина на XIII в. вдигат доста голям скандал, докато се опитват да повлияят на градската управа да ограничи правата на ордените да извозват поклонници от тяхното пристанище - и в крайна сметка успяват!). Трябва да се отбележи обаче, че въпреки широкия обхват и толерирането от страна на папството и държавните институции на отделните католически страни и владетели, дори и във времената на най-голям апогей в орденското корабостроене нито тамплиерите, нито йоанитите могат да се конкурират по мащаби с най-големия западен и средиземноморски (което в тази епоха означава повече от западен) корабопритежател и строител - Венеция, която единствена е в състояние да транспортира армии от над тридесет хиляди души заедно с конете им и обсадната техника още в началото на XIII в. (визирам данните за Четвъртия кръстоносен поход от 1203 г. – но, забележете – за потенциала, а не за действителния брой на превозените до Константинопол тогава, които са по-малко – ок. 20 000 воини). Всъщност като потенциал ордените биват изпреварени и от повечето други по-големи средиземноморски градове-пристанища, като например Генуа, Марсилия и Барселона. Вярно е обаче, че корабът на тамплиера и по-късен пират и кондотиер Роже дьо Флор „Фокон” („Сокол”) е бил най-големият за времето си (самия край на XIII век) и изиграва решителна роля за спасяването на много граждани на Акра след превземането на града от мамелюците в 1291 г. В полза на ордените говори и фактът, че френската флота използва за образци техните кораби при построяването на армадата за кръстоносната армия, с която крал Луи Свети отплава за Египет и по-късно за Тунис (изобщо френската флота през вековете дължи много на ордените и най-вече на хоспиталиерите!). В допълнение към тезата за мощта на Храма трябва да добавим, че тамплиерските крепости са били така необичайно огромни за времето си, че ресурсите за построяването им не са били по силите на много тогавашни страни и владетели. Но е вярно също така, че тамплиерите почти никога не се решават на самостоятелна военноморска акция (аз мога да посоча само една и то такава, която завършва неуспешно – операцията на о. Руад в началото на XIV в., върху която ще се спра по-късно) и доста рядко - на сухопътна такава. Това показва недвусмислено, че ресурсите им са били ограничени дори във времената на най-голяма икономическа и политическа мощ и обществена популярност на ордена. Примерите, които имам предвид, са именно за Светите земи, където военните действия, както вече споменах, са били основната мисия на ордена и където те почти никога не спират. Храмът разполага с доста многобройни местни владения в земи, крепости и тн., а имотите в Сирия и Палестина в тази епоха са несъмнено богати, тъй като през тях преминава изключително доходоносния трафик на източни стоки към Запада – част от тези обширни приходи без съмнение са отивали в тамплиерските хазни.

Тамплиерски владения в Светите земи (Сирия и Палестина)

Освен това там са били изпращани ресурсите от имотите в Европа. За последните наистина съществува твърдение - и то от средновековен съвременник, че обхващали девет хиляди замъка с прилежащите им земи! Това обаче, струва ми се, е безспорно преувеличение, тъй като, ако наистина разполагаха с девет хиляди замъка, тамплиерите лесно биха установили собствената си политическа доминация над Европа и никой нямаше да може да ги пипне за нищо, камо ли да организира изфабрикуван процес срещу тях, да ги осъди и да изгори голяма част от командния им състав на кладата (както се случва между 1307 и 1314 г.), да не говорим за хоспиталиерите, които според същия източник имали деветнайсет хиляди (sic!) замъка. Владенията на Запад не са малко, но са разпокъсани, което затруднява ефикасното им управление, а още повече събирането и изпращането на доходите-responsiones (определени на ок. 15 % от общия приход) в Светите земи, което често принуждава местните тамплиери да разчитат на собствените си сили и възможности...

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (1)

    

Още в началото бързам да уточня, че в този материал става въпрос за "историческите" тамплиери, т.е. за онзи военно-монашески орден, съществувал от 1119 до 1312 г., а не за някой от онези негови "наследници", които са толкова многобройни в наши дни. Всъщност днес "тамплиерската мания" е дотолкова широко разпространена, че както през средновековието за приемане във военните ордени и произвеждане в престижната титла "брат-рицар" се е изисквало предоставянето на неопровержими доказателства за наличието на поне четиринадесет благородни предци (в Архива на хоспиталиерите на Малта има запазени наистина огромни томове, които не съдържат нищо друго освен въпросните доказателства в писмен вид - при това само част от тях, тъй като онези, които са били записвани в Родос и по-рано – т.е. в периода XII-XVI век - са били изгубени!), то сега се търсят доказателства за това, че самият орден е легитимен наследник на истинските тамплиери. Представете си само – толкова ордени днес, колкото рицари едно време!!! Естествено, as far as the extent of my knowledge is concerned, нито един от съвременните „тамплиери” не може да докаже напълно безспорно връзката си с "оригиналния" орден на Храма. Нейсе, знаем, че човешките желания понякога са толкова силни, че съумяват да превърнат дори чистата фикция в реалност и post factum тази „реална фикция” никой не я оспорва освен онези "скучни"⃰ (⃰цитат: М. Глиш., личен разговор във фейсбук) типове, занимаващи се с търсенето на (вече) спорната си "истина" по така наречените „хуманитарни въпроси”, свързани с институционалната и етническата история. Разбира се, например съществуването на швейцарската нация в двадесет и първия век си е неоспорим факт, тъй като формиралите я човешки групи сами са избрали да възприемат различна етническа идентичност от тази, да речем, на  жителите на (това, което е останало от) германските провинции Швабия и Тирол още в XIII-XIV век; не оспорвам дори и правото на всеки гражданин на БЮРМ или, for Gosh sake, на която и да е страна по света, да се самоопределя като "македонец", „македоноелин”, „сърбобългароалбановлах”, „висш ариец”, "вампир", "гот", гражданин на света или обикновена маймуна; това, в крайна сметка, си е негова работа. Моята обаче се състои в изследването на произхода и историческите процеси и съответно смятам, че съм в правото си да подлагам на съмнение всички исторически аргументи, използвани за обосноваването на претенции, повдигани за каквото и да било, включително всякаква етническа или институционална принадлежност и произход...

Предлагам за начало да разгледаме феномена "съвременна популярност на тамплиерите". Защо именно този орден, който официално не съществува от цели седем века (и е съществувал само два!), се ползва с такава известност и престиж в нашето съвремие, а не например ордена на хоспиталиерите, който е известен още като Малтийски, Родоски, братството на Свети Йоан, Хоспитала, Религията и братята-йоанити? Все пак последният, за разлика от тамплиерите, не само продължава да съществува в „оригиналния” си вид, но дори и днес, в началото на двадесет и първото столетие от рождението на Христа, преживява известен ренесанс в амплоато си на втората по значение, ресурси и възможности благотворителна организация в света след Червения Кръст! Но, въпреки това, популярността на Хоспитала е твърде ниска в сравнение с тази на Храма – показателен за това е фактът, че не само днес, но дори и в средните векове (в периода след разформироването на тамплиерите, т.е. след 1312 г.) членовете на двете организации често са бъркани и то не в полза на първата (вж. напр. извлеченията от архива на Рагуза от XV в., направени от Крекич). За пояснение: ордените на хоспиталиерите и тамплиерите (букв. "храмовниците") са наричани накратко "Хоспитала" и "Храма" по имената на онези сгради в Светия град Йерусалим, които първоначално са били техни главни седалища. Интересно е обаче, че докато Хоспиталът си е бил „оригинално йоанитско” здание, създадено с цел обгрижване на поклонниците в непосредствена близост до църквата на Божи Гроб от богати и набожни амалфитянци (т.е. граждани на италианския град Амалфи, разположен близо до Неапол; построяването на сградата се извършва в XI в., когато за Средиземноморието Амалфи е това, което по-късно са Генуа и Венеция), то Храмът не е. Неговото название е плод на една доста наивна от съвременна гледна точка грешка: средновековните кръстоносци объркват легендарния храм на Соломон с т.нар. "Купол на скалата”, една действително разкошна дори и по днешните стандарти златокуполна сграда, построена от омаядските халифи в края на седми век, за да почетат мястото, на което великият пророк Мохамед се среща с Архангел Джебраил:

Ето ни, съответно, изправени пред първата предпоставка за възникването на страховитата тамплиерска популярност през двадесет и първото столетие след рождението Христово. „Рицарите на Храма" май звучи по-авторитетно от "рицарите на Хоспитала", особено пък като се има предвид за кой храм става въпрос и с какъв авторитет се е ползвал той във времената, когато преобладавщата част от грамотните християни са четяли единствено Библията. Напоследък се чудя дали и днес не е така и нямам предвид единствено т.нар. "Библейски пояс” в Щатите! Все пак, трябва да отбележа, че се надявам тази догадка да не отговаря на истината – и с това не искам да кажа нищо лошо против Библията и смятам, че тя е страхотна книга, дори и само от литературна гледна точка! "Храмовият хълм" в Йерусалим, който в Стария завет е известен под името "Мория" (същото, което Толкин в своя фентъзи епос за „Средната земя” използва за легендарното царство на джуджетата, намиращо се под Мъгливите планини, които отделят по-спокойния Запад от великите реки, гори и, ъъъ, орки на Изтока – там е царството на Саурон, чието име ми звучи някак еврейски, срв. напр. „Шарон”), наистина е бил мястото, на което Соломон-Шаломон-Сюлейман е издигнал Храма на Господ-Яхве-Йехова. Не бива да се забравя, че това е било най-свещеното място за привържениците на юдейската религия (за тях и до днес е - наистина във вариант на единствената му оцеляла стена, т.нар. "Стена на плача"), а също така и едно от най-почитаните за християните и мюсюлманите.

Самият факт, че главната квартира на тамплиерите е била там, където кръстоносците (а от там и жителите на католическа Европа = средновековна Западна Европа = днешния „Западен свят”) са смятали, че е бил Храмът на Соломон, спомага за изграждането на легендарния ореол на ордена и последвалото му обвиване в мистика. Връзката между средновековния духовно-рицарски орден и Храма стои в основата и на някои от най-романтичните и популярни съвременни легенди не само за тамплиерите, а и изобщо, като например тази за намирането на Кивота (= Ковчега на Завета, съдържащ каменните скрижали, на които са записани Десетте Божи заповеди, които Мойсей получава от самия Йехова) от тамплиерите. Разбира се, тамплиерите, дори и да не притежаваха толкова важна от историческа и мистична гледна точка централна квартира, пак са организация, чийто романтичен аспект е безспорен – нима някой би могъл да го отрече? На първо място говорим за Рицари и то не за какви да е, а за такива, принадлежащи към най-висшето благородническо съсловие в Западна Европа (която източните народи тогава масово наричат „Страната на франките” = Франдж-или). Както вече, надявам се, успях да намекна, това е онази част на света, която впоследствие налага властта, а от там – (до голяма степен) и цивилизацията си, над цялата останала планета и така de facto стартира напредналия днес глобализационен процес. Тамплиерите прочие са не просто благородни рицари, т.е. онези средновековни герои на Запада, които отдавна вече са популяризирани по всевъзможни начини и в останалите части на света, но и рицари, които решават да изоставят земните блага и да станат монаси; да положат трите обета за бедност, непорочност и послушание и така на практика да се откажат от всевъзможните съществуващи пороци и да ограничат греховете и разсейванията в името на реализацията на висшия идеал - защитата на мирните поклонници до Светите места начело с Йерусалим и борбата за запазването на Божи Гроб в християнски ръце! Нима това не звучи респектиращо дори и днес? - най-малкото защото идеята за победата на духа над плътското е била изтъквана като най-достойна за уважение кажи-речи от всички древни и съвременни цивилизации, че дори и от материалистите комунисти и капиталисти! 

Каталанският "скандал"

При прехвърлянето на изследванията по история на кръстоносните походи вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на т.нар. "Каталанска компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено например в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение по кръстоносна история - капиталният труд, излязъл под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко (но авторитетно!) A History of the Crusades. Но не е ли направо капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като част от тази на кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, че техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на компанията и основаната от нея държавица в Средна Гърция нейните членове са...отлъчени от католическата църква! Една от главните причини за въпросното отлъчване е твърде основателна - действителният съюз на каталаните от компанията с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?

За включването на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в съвременните на събитията папски послания) в кръстоносната история би могло да има само два "сериозни" историографски аргумента: (1) първоначалната цел, заради която са повикани каталаните на изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и (2) принадлежността на техните балкански владения около Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни", държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент, то ми се струва неизбежно да не забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а дори е отнета от законните й "франкски" владетели от рода дьо Бриен, които са наследници на съвсем истинските кръстоносци от Четвъртия поход! Не друго, а именно това завоевание довежда до отлъчването им от църквата! Освен това през по-голямата част от съществуването й тази държавица е заклет враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент, ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия, т.е. до средата на Мала Азия), каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават не срещу "неверници", а срещу християни - българите на Теодор Светослав. Така излиза, че и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на прочутата "варяжка дружина" на ромейските василевси (чийто състав, впрочем, между 1350 и 1370 г. е попълнен именно с каталани). Докато още са в Анатолия, каталаните сключват съюз с някои от разгромените от тях турски племена. Един от легендарните за последните ранни газии (ислямски воини, отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. "газават", който в случая е идентичен с добре познатият ни днес "джихад"), наречен Халил Едже, служи лично като наемен военачалник в компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци алмогавари (друго популярно название на иберийските бойци) са се стопили до едва 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци). Макар че едва ли трябва да се доверяваме на точността на тези цифри, предадени ни от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните очевидно е била твърде значителна. Неверните поганци-турци помагат самоотвержено на "кръстоносците" срещу франките-генуезци и ги спасяват от пълен разгром - как стават тия работи, а? Може би по линия на испано-арабската дружба - нека не забравяме, че самото название "алмогавар" е от арабски произход, а в кралство Арагон по същото време живеят немалко маври-мюсюлмани.

От гледна точка на по-нататъшните събития, приключенията на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмогаварите. Заедно със своите приятели и съюзници от далечна Иберия те плячкосват Балканите чак до Морея (= п-в Пелопонес) и взимат активно участие в завладяването на Атинското дукство и избиването на неговите рицари "със златни шпори". Скоро след тази победа турските наемници стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно, без съмнение претоварени с взета от гяурите плячка и желаещи да я похарчат на спокойствие в родните бейлици на Анадола. Познавайки дотогавашната им история, е направо учудваща лоялността, която арагонските кабалерос проявяват към своите турски приятели. Желанието им да ги напуснат не предизвиква никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат по живо, по здраво, заедно с всичко награбено, а вероятно и с армагани и приятелски хабер от "доновете" до "техните" бейове-аркадашлар. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония, или обърква пътя или, поблазнена от лесния грабеж и доброто заплащане, постъпва на служба чак при сърбите. Другата турска част, по-голямата, със сила си пробива път през византийските прегради чак до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден от "катъргите" на василевса и дженевизките му съюзници, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с решаващата помощ на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия с корабите си, ако преди това оставят оръжието си на брега) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже, които си правят пълен та*ак с нейните стратиоти... Независимо от тази развръзка, каталаните в Гърция продължават да поддържат тесни и, по всичко изглежда, топли връзки с малоазийските бейлици. Фактът, че са разделени от тях с цяло море и че последните по думите на върховните първосвещеници на Запада - папите, са "най-страшните и отвратителни" врагове на "християнския род", се оказва без значение. Именно бившите византийски наемници довеждат на корабите си турските газии от Айдън, Ментеше и Сарухан за пръв път в днешна Континентална Гърция и ги запознават с местната ситуация, изправяйки ги срещу "кръстоносните" (по наследство, а понякога и по политика) държави в района, като например доминираното от французи княжество Ахая. Последното, основано, подобно на Атинското херцогство, след IV кръстоносен поход, подобно на 90 % от останалите франкски владения в района, се прочува още в предишното столетие с това, че в него се говорел "толкова добър френски, колкото в Париж". Излиза, че през 20 век французите имат за какво да връщат на испанските си гастарбайтери. Базирани в Атика, Беотия и Елида, алмогаварите се сражават редом с турците срещу своите уж единоверци и родственици цели десетилетия. Нещо повече, което ужасява даже свикналите на какво ли не през "чумавия" четиринадесети век съвременници: в много случаи каталаните от Компанията не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици и данъкоплатци, които са предимно гърци, в робство и да ги продават на турците. Земите на древната атинска полития и Седмовратата Тива опустяват и малцината селяци, които продължават да ги обработват, защото няма къде другаде да отидат, живеят по-лошо, отколкото корейци под властта на средновековните самураи.

Срещу въпросните каталани, най-вече по инициатива на папството и засегнатите от тях франки, се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век. Дори и през 1376 г., когато от потомците на Компанията след над седемдесетгодишни кръвопролития вече са останали само шепа хора, магистърът на ордена на хоспиталиерите от Родос фра Робер дьо Жюлиак (тук трябва да се отбележи, че хоспиталиерите имат твърде добри връзки с арагонския кралски двор и обикновено си затварят очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи начело на рицарите си, възможно най-"истинските" кръстоносци, ad partes ducatum Athenorum. Но не бива да се учудваме на това: вероятно и последните оцелели на балканска територия внуци и правнуци на каталанските наемници са били възпитани като изверги. Най-малкото са продължавали "дядовия" си съюз с турците. Самото папство за над 70 години твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време, е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" при тези обстоятелства включването на историята на Каталанската компания и нейното дукство в третия том на A History of the Crusades?

Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение е, разбира се, по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти), който пропуснахме. Главният редактор на поредицата A History of the Crusades - споменатият Кенет Сетън, е разработвал пространно историята на Каталанската компания като млад учен - много преди да се заеме със съставянето на въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своята разработка по тема, която познава толкова добре - макар и в нея да са премълчани много от "неудобните" подробности от историята на тези знаменити "кръстоносци"