неделя, 16 юли 2017 г.

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век




Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

Няма коментари:

Публикуване на коментар