неделя, 29 декември 2019 г.

Цариград



Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.

Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.

Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:

"Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."

Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.

петък, 27 декември 2019 г.

Битката при Хатин




Битката при Хатин 
(съвременна илюстрация)

Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!

            От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

            За да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен[1] и най-важната франкска държава[2] в Отвъдморските земи[3]. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно, след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен откъм морето.

Великият султан-завоевател Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата проказа, а към момента на смъртта му неговите законни наследници, децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен[4]. Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци[5]. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души[6].

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро[7]. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия[8]. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават[9].

След битката в плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери[10]. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят[11]. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“[12].





[1] Върховен владетел.
[2]„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.
[3] Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море спрямо родните им страни.
[4] Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.
[5] France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.
[6] Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.
[7] Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.
[8] Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.
[9] France, J., Hattin 98-100.
[10] Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.
[11] С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.
[12] Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.

петък, 22 ноември 2019 г.

Суеверие и изкуство






Ненавистта към Запада и сляпото суеверие, които притежават някои балкански жители, не датират от вчера. Византийският хронист Никита Хониат описва с характерно за ромейски интелектуалец презрение един епизод от историята на Константинопол, случил се през зимата на 1203-1204 г., който красноречиво разкрива психологията на мнозина от неговите съграждани:
 
Поклонниците на астрологията били приемани с почести в компанията на ослепения стар император (Исак II Ангел) и той се подчинявал на техните съвети. Исак прибягнал до други странни мерки, сред които било, например, преместването от пиедестала му на Хиподрома на (статуята на) Калидонския глиган с настръхналата гъста четина по гърба. Старият василевс наредил да поставят статуята на глигана в Големия дворец, защото повярвал (на астролозите), че по този начин може да предотврати бунта на слабоумното население на града, чието поведение наподобявало това на свинете.

Наливащата се с вино (по това време ракията още не е изобретена или навлязла в масова употреба на Балканите - б.м.) част от тълпите на простолюдието разрушила статуята на Атина, която стояла на пиедестал във Форума на Константин. Това станало, защото на глупавата сбирщина се сторило, че тя подканяла с ръка западните армии (по това време армията на Четвъртия кръстоносен поход била разположена на лагер извън стените на Константинопол - б.м.) в града. Скулптурата се издигала на височина от девет метра и носела одежда, направена от бронз, от който била изработена цялата статуя. Бронзовата роба покривала краката й и падала на гънки на много места, така че нито една част на тялото, (от онези) които Природата е отредила да бъдат облечени, да бъде открита. Военен колан плътно пристягал талията й. Една връхна дреха от козя кожа, украсена с главата на Горгона (т.нар. егида), покривала нейните изпъкнали гърди и рамена. Дългият й гол врат бил неустоима наслада за окото. Бронзът бил така преобразен от убедителното изображение на богинята във всичките му части, че нейните устни изглеждали така, сякаш ако някой спре и се заслуша, би могъл да чуе нейния нежен глас. Вените били изобразени изпъкнали, като че ли кръвта течала по техните лъкатушещи пътеки до там, където били нужни, през цялото тяло, което, макар и безжизнено, изглеждало така, сякаш притежавало всички белези на пълния разцвет на живота. Очите на богинята били изпълнени с дълбок копнеж, а на главата й имало шлем с гребен от конска грива, който се надвесвал страховито отгоре. Сплетената й коса, вързана отзад, била празник за очите, а плитките, падащи свободно над челото, подчертавали сплетените й коси. С лявата си ръка тя подвивала гънките на дрехата си, а с дясната сочела на юг. Очите й гледали в същата посока. Именно поради това онези, които били напълно незапознати с ориентацията на посоките на света, заключили, че статуята гледа на запад и с ръката си подканва западните армии. Така те сгрешили в своята преценка и интерпретирали неправилно това, което виждали.

В резултат на тези погрешни схващания пияните тълпи разбили статуята на Атина. Или, казано по друг начин, те се отказали от покровителката на мъжеството и мъдростта, въпреки че тя не била нищо повече от техен символ, като се провинили с ужасната си постъпка и вдигнали оръжия срещу самите себе си.


вторник, 30 април 2019 г.

Кой кого (е) в Game of Thrones?



Днес ще се отклоним малко от балканската, но не чак толкова от средновековната и историческата тематика, по повод излизането на дългоочаквания последен сезон на култовия сериал "Игра на тронове". Преди броени часове HBO пуснаха третия епизод, посветен на финалната "битка срещу мъртвите". Епизодът е специално удължен до 80 минути, за да могат феновете да се насладят напълно на кулминацията на тази "сюжетна линия". Признавам си - вече без бой - че и на мен точно тази сюжетна линия ми бе най-любимата и винаги съм предпочитал епизодите с участието на as many dead as possible (толкова мъртви, колкото е възможно). 

С какво човекът, в чийто мозък се роди и разви "Играта на тронове", Джордж Мартин, успя да спечели толкова зрителски сърца и, вероятно, солидни банкови авоари? Освен "обичайните" писателски умения, фантазия и "екшън"-триковете, които толкова добре владее Дан Браун (за разлика от писателските умения!), според мен Дж. Мартин се възползва от случая, за да смеси в едно повечето от любимите си литературно-приключенски и исторически сюжети. Говоря не (само) за нещо измислено от него, а за "заемане" от огромен брой произведения, повечето от които - "класически" за западната цивилизация. Но за какво по-точно става въпрос?

Да започнем най-напред с приключенията на Аря, малкото момиченце, което се превърна във вдъхващ страх убиец, за да може най-накрая хладнокръвно да свети маслото на Краля на Нощта. Много от нейните приключения очевидно са взаимствани от романи като "Скарамуш" на Рафаело Сабатини, "Без дом" на Ектор Мало и книгите на Александър Дюма. Още в първия сезон на фехтовка я обучаваше треньор с италиански звучащо име. По-късно Аря посети неговия роден град "Браавос" (прилича ли ви на испанско или италианско име? - ако не, то трябва ;) :) ), в който от античния Родос бе взета само статуята на Колоса. Във всяко едно друго отношение този град приличаше на Венеция или Генуа. Разположен сред морето, прорязан от канали вместо улици, независим град-държава и търговска република, играеща ролята на международен банкер на държавите от "Света на огън и лед". Дори облеклото на Аря сякаш бе взето от XVII век! Дългото й пътуване по прашните пътища на Вестерос бе точно като скитосванията в "Без дом", независимо от това, че Вестерос уж трябвало да представлява остров Британия. В случая западният континет напомняше по-скоро за Франция от времената на Луи XV...

Всъщност "Вестерос", както показва и името му, е по-скоро метафора на 'Западния свят", т.е. Западна Европа. Това, че очертанията му напомнят на Британия, че "Стената", която го предпазваше от мъртвите и варварите е точно като римския лимес/Адриановата стена и че Северното кралство на Вестерос си е чиста Шотландия (а диваците отвъд Стената са си варяги, т.е. скандинавски типове), няма чак толкова голямо значение. Както и това, че "Ланистър" са "Ланкастър", а във филма и книгите са вплетени множество класически островни сюжети от Шекспир и Хамлет до историята на войните между Червената и Бялата роза. Защото земите, управлявани от рода Тирел, "Пределът", несъмнено са плодородната и топла Франция (даже по-точно - Аквитания + Гаскония!). А какво да кажем за най-южния край на Вестерос - Дорн? Има ли някой, който е гледал филма и НЕ смята, че дорнците са араби или маври? Между тях и останалата част на Вестерос има непроходими планини - точно като Пиринеите. Т.е. Дорн си е "чиста" Испания. Можем да си припомним, че от около 700-та до 1492 г. Пиринейският п-в принадлежи не само към християнския, но и към ислямския свят. Впрочем фентъзи-жанрът рядко пропуска да се възползва от това "изкушение". Средновековна Испания е представена къде - добре, къде - не чак толкова, в множество фентъзи романи и разкази (но НЕ ви препоръчвам "Лъвовете на Ал-Расан").

О, Боже, а колко много прилича общността, която охраняваше Стената (там, където изпратиха Джон Сноу), на средновековните военномонашески ордени!!! Имам предвид тамплиерите, хоспиталиерите, ордените на Сантяго и Калатрава... Тези ордени по същия начин са защитавали границите на християнския свят с "неверниците" и понякога са приемали за свои членове дори осъдени престъпници, защото "в борбата с превъзхождащия ни по численост враг е ценен всеки меч". В този случай не съм сигурен дали авторът е изградил образа нарочно или го е "уцелил" случайно, но начело на "ордена на Стената" имаше дори "магистър", т.е. "майстор"! Дори вътрешната йерархия бе подобна! Според мен волно или неволно във филма се е получила страхотна алюзия за ролята на военните ордени в Средновековна Европа. Така че "Стената" в истинската история е Крак дьо Шевалие, Родос или Малта. :)

Без особени усилия можем да заключим, че Дж. Мартин има два особено любими периода от световната история - Средновековието (западноевропейското!) и Античността ("класическата" + "класическите варвари" по периферията). Докато Седемте кралства на Вестерос са си почти чиста средновековна Западна Европа, то Източният континент - Есос, се намира в една значително по-ранна епоха. Знаете, от там (за нас, българите, по-скоро "от тук") е произлязла световната цивилизация, но с течение на времето е закърняла и се е преместила на запад, докато в древната родина са останали предимно руини. Този сюжет се среща във фентъзито по-често от продавачи на семки пред стадионите преди футболен мач. Така-а... "Дотраките" очевадно са нещо като древните скити или сармати, героичните номади на Евразийските степи, чиито най-скорошни потомци (и подобия) са руските казаци. Не знам доколко Мартин е бил наясно с родството между древните скити и траки, но кривите мечове на дотраките от филма са били типични за "нашите" антични траки. Лично на мен малко ми е обиден техният тежък грим и доста индуски звучащият им диалект. Как, по дяволите, се съчетава грим с живот на открито на гърба на коня под слънцето, вятъра и дъжда?!? А индусите кога са напускали родния Индустан, за да завладяват чужди земи (Пакистан е част от Индия!)? 

Древните робовладелски градове-държави на Юга на Есос (откъдето Денерис Таргариен открадна първата си армия) са горе-долу сполучлив микс от асирийско-египетско-финикийски елементи. Има пирамиди, статуи на богове с крила (откъдето, by the way, произлиза представата за ангелите), бръснати мургави робовладелци с перуки и т.н. В общи линии Есос представя античните Източна Европа, Средиземноморието и Близкия изток в, да речем, елинистическия период. Т.е. по времето, когато "идеалните" Атина и Спарта вече ги няма (може би унищожени от вулканично избухване - вж. по-долния абзац за Валирия). Но какво пък? - хубаво си е - древни деградирали цивилизации по бреговете, диви необуздани воини в степите, само тук може да се скриеш от преследване и да намериш такава рядкост като запазени драконови яйца. После, ако обичате, go west! ;)

Платоновата Атлантида в Светът на огън и лед е, разбира се, легендарната Валирия. Само оръжията от валирианска стомана могат да убиват зомбитата на Краля на Нощта. Е, разбира се, и кремъците на Първородните (това май са някакви западни неандерталци, унищожени от основателите на Седемте кралства на Вестерос - дори не са и баските, да кажеш, или някакви Q-келти - последните, изглежда, са в ролята на андалите). Но валирианското си е все по-ефективно! Да не забравяме, че Таргариеновци (Денерис, гадният й брат, и, както се оказа, дори и Джон Сноу!) също произлизат от Валирия, както и драконите. Валирианският пък намира своя пряк паралел в латинския - езикът на изчезналата Римска империя, който въпреки, че е "мъртъв", все още си е "жив" :D Преки наследници на латинския са т.нар. "романски езици", сред които са например френския, испанския, румънския и др. На валириански, както на латински в европейското средновековие и по-късно, се разбират образованите хора в "Игра на тронове".

Свещените дървета на първородните от Вестерос напомнят на "световното дърво" Игдрасил. Нищо, че е скандинавско. Култът към дърветата в някога плътно покритата с влажни широколистни гори Западна Европа е пред-викингсковаряжки. Има го и при келтите и при кого ли не още. В хралупата на дървото живее мъдър магьосник, а птиците по клоните му служат, като му носят вести от околния свят. Неслучайно Кралят на Нощта иска да унищожи свещените дървета - те (символично) пазят Световния Ред, като го крепят със здравите си стволове.

В човешката история често се случва "новото" да се окаже просто преоблеченото "старо". С този материал не целя да омаловажа постигнатото от фантазията и труда на Джордж Мартин. Нито пък този на прекрасните режисьор, оператори, сценаристи и актьори в сериала "Игра на тронове". Когато в Древна Гърция цялото население на даден град отивало да гледа театралните представления, направени по сюжети от митологията, всички знаели какво ще се случи, но това ни най-малко не намалявало интереса им към постановките. С една дума: хората обичат добрите истории да им бъдат разказвани отново, за да могат да им се насладят отново. Затова мога да препоръчам на феновете на "Игра на тронове" и "Свят на огън и лед" да не пренебрегват и класиките. Самият Джордж Мартин не го е направил - и изключителният резултат е налице!


петък, 21 декември 2018 г.

The slaughter




Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). 

Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...

През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...

Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?

Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. 

На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" 

Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).

Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. 

Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.

Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. 

Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.

Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.

Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.

Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.

Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. 

Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.

Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...

Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. 

Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. 

С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...

* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците.