петък, 25 май 2018 г.

Савойският кръстоносен поход - 2



Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци de facto са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на the new world order. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...

В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...

Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...

Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...

Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.



Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (bataille), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време  също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.

Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...

четвъртък, 24 май 2018 г.

Савойският кръстоносен поход - 1



Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!


понеделник, 2 април 2018 г.

Загадките на "Черната смърт"


Току що ми попадна тази карта, която очевидно се стреми да изобрази времевото и зоналното разпространение на най-известната епидемия в историята (освен може би след СПИН-а от 80-90-те год. на миналия век). Става въпрос за т.нар. "Черна смърт", бактериологичната чума, която според точните данни на папството (чийто център по това време е дн. френски гр. Авиньон) изтребила над двадесет и три милиона католици, представляващи около една трета от населението на Европа.

Картата ме стимулира да пусна настоящия материал поради показния й стремеж към по-голяма точност в предаването на информацията, с която разполагаме днес за разпространението на епидемията, от останалите образци, които съм виждал. На нея са оцветени онези региони, за които имаме сигурни изворови данни, че там е върлувала чумата. Това, че във всички оцветени области става въпрос за разпространението на една и съща епидемия, изглежда безспорно от хронологичната близост. Средновековните извори дори посочват родното място на "Черната смърт" и точното време на раждането. Доколкото си спомням, обсадата на Кафа, при която татарите използват "първото бактериологично оръжие в историята" - труповете на умрели от чумата, които хвърлят с катапулти вътре в обсадената генуезка крепост - се състои през 1346 г. По същото време в Егейско море се провежда кръстоносен поход срещу турците, воден от набожния граф Юмбер от Савоя и ордена на хоспиталиерите от Родос. В Авиньон и Генуа се правят планове обсадените от татарите християни да бъдат подпомогнати, но това просто не се случва. Потеглилата от Генуа над шестхилядна армия, събрана с парите на инвеститорите от т.нар. "Махона", всъщност е предназначена за завоюването на византийския о. Хиос и нито тя, нито кръстоносците пресичат Проливите, за да се притекат на помощ на Кафа. Обратно, кораби от там пристигат в Италия и пренасят чумата, преди да успеят да ги поставят под карантина. А след това започва истински апокалипсис, който постепенно обхваща цяла Европа и съседните с нея райони...

Така поне гласят тогавашните слухове и, съдейки по картата, в тях като че ли има голяма доза истина. Т.напр. от хронологията се вижда, че чумата не идва в Московското княжество от Златната орда, макар че двете държави не само че са съседи, но и на практика са провинции на Монголската империя. Но тя вместо това пристига от запад, явно пренесена от Европа с търговските кораби на Ханзата. От друга страна, на картата се вижда отлично колко неравномерно се е разпространявала чумата и географски, и хронологически. Тя де факто не преминава на изток границата на Западна Мала Азия, чието население боледува през 1347 г. Но през 1349 г. цяла Месопотамия е обхваната от ужасната епидемия, която - пак според хронологията - идва не от Анатолия, Кавказ или пък от изток, а от Египет! 

Още по-интересни са белите петна на картата, разположени в съседство със засегнатите от чумата райони. И ако за Африка можем да предположим, че петната се дължат на пустинята Сахара, в която хора почти няма, то същото в никакъв случай не важи за Вътрешна Анатолия, Балканите или Трансилвания. Главните вероятности за наличието на белите петна там са две: (1) Липсата на изворови данни и (2) Това, че по някаква неизвестна причина тези области са останали незасегнати от епидемията. Казвам "неизвестна", защото до този момент не съм срещал някакво наистина неоспоримо или дори що-годе убедително обяснение както на (1), така и на (2). Т.напр. териториите на белите петна обхващат тогавашните Полско и Унгарско кралство, които в средата на 14 век са цивилизовани държави, разполагащи с писменост. Днес разполагаме за тяхната история от този период със сравнително изобилие на документи, отнасящи се за всякакви страни от ежедневния им живот, така че човек би очаквал, че такова важно събитие със сигурност ще бъде отразено някъде в тях. Но не! При това зоната на "бялото петно" в Централна Европа присъства и във всички други карти на разпространението на "Черната смърт", които съм виждал. Да не би пък тогава чумата наистина да не е проникнала дотам? Но каква би могла да бъде причината за това? Едва ли е климата, защото виждаме, че епидемията се разпространява на север и на юг от Централна Европа, Анатолия и Балканите; в равнини и планини, крайбрежия и земи навътре в сушата; от горещия климат на Египет, Месопотамия и Мароко до ледените фиорди на Северна Норвегия и горската тайга на зависимите от Новгород ловци на белки и самури в Югра. Тогава...какво? 

четвъртък, 1 март 2018 г.

Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"



Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.


неделя, 10 декември 2017 г.

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.


На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

неделя, 3 декември 2017 г.

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан




Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:
"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."
 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?

понеделник, 4 септември 2017 г.

Тарзан от империята Ляо



Сред степните народи, създали свои собствени империи, предшестващи тази на монголите, онези, които в най-голяма степен са родствени с тях, са т.нар. "китани" или "кидани", на чието име дължим и нашето днешно название на най-гъстонаселената страна в света. Китанското родство с монголите е дотолкова очевидно, че по мое (и не само) мнение те могат да се разглеждат като Първа Монголска империя. Макар и известният със своята "пасионарна" теория Лев Николаевич Гумильов да твърди, че "пасионарният тласък", създал световната държава на Чингис хан, бил ограничен хронологично само през дванадесети век, а географски - само до джурджените и монголите, то двете империи на китаните - западната и източната, влизат в явно противоречие с това схващане. Въпросните две империи, наричани от китайците "Ляо", притежават огромно влияние над степните племена от границите до Корея чак до Аралско море, а може би и още по на запад, съдейки по имената на кумански "князе" като "Китанопа". Съчетано с владението на по-ранната Ляо над известните 16 префектури от Северен Китай, вкл. днешен Пекин, това свидетелства за величие, невиждано от времената на легендарния Тюркски хаганат, което при това е доста по-трайно от неговото. 

Китаните, които с пълно право можем да наречем "истинските китайци", са били най-южните пра-монголски номади, чиято родина се е намирала на север от дн. Пекин, между Манджурия и пустинята Гоби. Тяхното сходство с по-късните "монголо-татари" е фрапиращо, тъй като и те като тях завладяват и господстват над уседналите цивилизации на дн. Северен Китай и Средна Азия, но до края не изоставят номадските си обичаи. Това е особено фрапиращо в империята на Черните Китаи (Кара-Китай), управлявана от император с титлата "гур-хан", който има столица - град Баласагун, но ...не живее в нея, а ДО нея, в огромен номадски лагер! Вероятно родството помежду им спомага за бързото присъединяване на китаните към воините на Чингис хан, след като последният напада "Златната империя" на джурджените, които не са монголи, а манджури. Китанът Йелюй Чуцай е един от най-известните министри на Чингис и незаменим помощник в изграждането на новата световна империя. 

По-късно официалната история на династията Ляо ("Ляо ши") е компилирана и завършена в Китай именно по време на управлението на монголската династия Юан, произлязла от Чингис хан и неговия внук Кубилай (Хубилай). Докато я четях, един откъс от нея привлече вниманието ми. В него се разказва за наистина невероятна храброст, проявена от един от служителите на китанския император по време на лов. Случката е по-подходяща за книгите на Едгар Райс Бъроуз за "Тарзан от рода Грейстоук", отколкото за официална китайска история, което обаче ме кара да вярвам, че може би тя действително се е случила. Историята определено си заслужава вниманието:

През седмата луна (месец) на 1016 г. император (хан) Шен-цзун отишъл на лов в планината Чешан. По време на стрелбата му с лък от гърба на коня (типичен начин за лов и война за монголите и другите степни номади) по един появил се пред него тигър, конят на хан Шен-цзун подскочил толкова бързо, че ханът закъснял с изстрела и стрелата му пропуснала целта. Раздразненият тигър се насочил към хана и когато се приближил достатъчно, за да достигне до него със скок, всички членове на свитата му, които били с него, се разбягали кой накъдето види. И тогава един амбан (висш офицер), наречен Чен Чжао-Гун, скочил от коня си и внезапно хванал тигъра за двете уши и го възседнал, след което тигърът замрял от ужас. Хан Шен-цзун казал на съпровождащите го хора: "Стреляйте по-бързо!", но Чен Чжао-гун закрещял с все сила, нареждайки им да спрат стрелбата. И дори тигърът да беше побягнал през планината, Чен Чжао-гун нямаше да падне от гърба му! Улучвайки мига, той успял да извади увесения на бедрото му меч и да убие тигъра. Ханът Шен-цзун отишъл при него и му казал: "Как се измъчи!" И в същия този ден, без забавяне, дал пир в чест на Чен Чжао-гун и го наградил със златни и сребърни съдове.

Постъпка, типична както за Тарзан, така и за западноевропейските рицари или монголските багатури! Или, както би се изразил Лев Гумильов, за "истински пасионар" :-)

вторник, 8 август 2017 г.

Бележки към монголската средновековна история



Очевидно първият монголски хан-мюсюлманин от такава величина - Берке - е бил доста по-близък на великия каан (или, ако предпочитате, "хан", напълно приемлив е и синонимът "хаган"; всички тези думи на тюркски и монголски се превеждат по един и същи начин - "император") Монгке (това популярно монголско име е транскрибирано от разноезичните средновековни, а и по-късните, исторически извори с наистина необичайна вариативност, като почнем от "Мунке" и стигнем до "Менгу"), отколкото обикновено се смята и това вероятно обяснява частично мълчаливия неутралитет, който хаганът спазва при преврата в "Синята орда", довел до отстраняването на преките наследници на Бату. Китайските източници, идиотски редактирани по време на управлението на прастарите монголски врагове джурджените (манджурите) Цин, свидетелстват, че Берке не само председателства съда над родовете на Угедей и Чагадай след техния заговор (на вдовстващата императрица Огул-Гаймиш, съпругата на Гуюк, на отличилия се в Западния поход внук на Чагадай Бури и още доста други принцове от рода на Чингис и подкрепящите ги нобили) за поставянето на престола на внука на Угедей Ширемун, но и скоро след това е изпратен в наскоро подчинените територии на запад от Урал, за да набира бойци за военни колонисти в бившата "Златна империя" и планираното от Монгке завоюване на Сун. При това Бату изглежда не е особено очарован, защото става въпрос за земи от личния му апанаж и търси компенсация в предоставянето на дивиденти от богатите китайски провинции, възлизащи на десет хиляди ляна сребро. Знаем, че и по-късно хановете и темниците на "Синята орда" ползват доволно количество руси, алани и кипчаци във войските си, та затова мисията на Берке един вид "оголва" Западния улус от войници и искането на Бату де факто си изглежда напълно справедливо. В крайна сметка русите, аланите и кипчаците са негови поданици и са отведени на изток, за да вземат участие в покоряването на Китай, така че компенсацията му в данъци от китайски градове не е необоснована. Монгке обаче му дава само хиляда ляна... И всичко това стои някак странно на фона на възприетото като константа схващане в съвременната историография, че хаганът дължи престола си едва ли не изцяло на Бату.

Интересно е дали при мисията си Берке не е отвел в Далечния изток и някои от нашите предшественици от Търновска България. Знаем, че по-късно този интригант се меси активно във вътрешните работи на дунавските българи и дори принуждава окуцелия цар Константин Тих да го придружи в колесница при нахълтването му във Византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Изеддин Кейкавус. Нашите и чуждите кипчаци във всеки случай не са имали големи основания да го мразят за "отвличането" в Китай, защото там не ги продават като роби, а, напротив, ги използват като своеобразни "монголски мамелюци". Но "същинските" българи по това време май че са слаба ракия като воини - или поне така твърдят някои западни летописци. Последното, впрочем, би могло и да е фалшива пропаганда, целяща да насочи западните кръстоносци към завоюването на "исконните византийски земи", простиращи се до р. Дунав; неслучайно Барбароса отказва помощта, която му предлагат Стефан Неманя и съюзниците му Петър и Асен.

"Идеалната" тюркска ("турска", "тюркменска", "туркоманска" - за това срв. "отоманска" - не че се правя на много умен, но си е едно и също, for Gosh sake!) схема за наследяване е от по-старите към по-младите братя и това горе-долу си се спазва чак до завладяването на богатия Втори Рим от Завоевателя и надделялата  над рицарските/багатурските принципи алчност. И безскрупулността на евнусите в дворците на Босфора, така детайлно описани от талантливия Гор Видал още по времето на Юлиан Отстъпника. И майчинската загриженост на най-сладките държанки, както вероятно знаят мнозината наши сънародници-фенове на сериала "Златният век". Роксана, Роксолана, украинки, "русо гладно нема" и прочие, знаете ги тия неща. Макар че издържах едва половината от първия епизод на "Златния век". И Боливуд не ме кефи, ама... 

Бащата на Ногай е един от най-активните Чингисидски принцове в средата на тринадесети век и екзекуцията му от Хюлегю (в предишния материал бях забравил тази транскрипция, която за пръв път ми стана любима от книгата на Катерина Венедикова, която е много яка, като изключим това, че през десетина страници се повтаря едно и също и мега слабия исторически анализ) явно допринася за издигането му при Берке, приемането на исляма и за създаването на хиляди неприятности за Търново, Буда, Пеща и Сръбското кралство, чиито владетели вече са християнски светци, но все още нямат столица. Е, в крайна сметка затова и Ногай губи едното си око, пронизано от илханидска стрела. Но този недъг не му пречи, както и по-късно парализата на Тимур Аксак - и двамата емири правят забележителна кариера, макар и да са в най-добрия случай "второстепенни" Чингисиди. Всъщност Тимур май даже изобщо не е от рода на Темуджин. Но това си е нормално за бурните времена в края на четиринадесети и петнадесети век, когато ойратите си позволяват да колят потомците на Чингис сякаш са пилци и един обикновен тайши се провъзгласява сам за велик хан. 

Като малка компенсация за подлото убийство (макар и недоказано) на християнина Сартак, законния престолонаследник на Бату (негов син) и на други Джучиди, както и за избухването на междуособната война между двата западни монголски улуса, сараят (дворецът, срв. и "саракт") на Бату не е заменен в паметта на близките и далечни народи от сарая на Берке. Скоро след смъртта на последния столицата му в делтатата на Великата Волга (смятана от европейските мъдри глави за ръкав от "Великия океан" в продължение на хиляди години) почва да се нарича просто "Сарай" и с това име я срещаме в източниците чак до тоталната й анихилация от чагадайските изверги на Тимур и ушкуйските пирати, водени от по-малките (?) синове на новгородските боляри. Опустошението на района е завършено от ойратите тургут, по-известни като "калмици", които, като извънредно способни и съвестни последователи на заветите на Чингис хан, не оставят камък върху камък, за да се чудят и днес историците и археолозите къде точно е бил сараят на Бату и къде - сараят на Берке...