сряда, 26 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...


Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?


Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 



Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...

понеделник, 24 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (4)



Създаването на мистичния тамплиерски ореол вероятно дължи най-много на процеса срещу ордена, довел до разформироването му на Виенския църковен събор в 1312 г. и особено на претенциите за разбулена тайнственост и този огромен брой странни обвинения, които са повдигнати тогава и са запомнени по-късно – плюенето върху разпятието по време на церемонията за приемане на новите братя-рицари, содомитските практики (например задължителното целуване по г...) и почитането на идола Бафомет, чието име толкова подозрително напомня на това на ислямския пророк Мохамед... И, оттогава досега, както казва Еко в „Махалото на Фуко”: „Рано или късно всеки любител на теориите на конспирацията стига до тамплиерите и това е крайната точка в неговото развитие; тамплиерите са алфата и омегата на теорията на конспирацията.” (свободен цитат по памет).

Сценариите на „тамплиерската конспирация” всъщност биват доста различни и варират от откровени налудности, които, естествено, са абсолютно недоказуеми – от сорта на това, че тамплиерите били установили контакт с извънземните или пък че били откарали знаменитата си изгубена парижка хазна с флота от „най-добрите кораби в Европа” от Ла Рошел до Америка (където, разбирате ли, оцелели някак си в пълна изолация 200-300 години, докато накрая не решили, че вече им е писнало и пратили хабер на Колумб, Картие, Шамплен и, ъъъ, квакерите (може и менонитите) – от там известното название на „пилигримите”, основали първия чисто САЩ-иански щат, след като пристигнали в „Новия свят” на борда на „Майското цвете” – след кралската колония Вирджиния наистина, но все пак „пилигримите” (поклонниците)! – нима това не ви говори нещо?!?!?!?) до по-сполучливи схеми, най-вероятно пак фантазни, но в много от които има голяма доза истина. 

Написването на този материал беше провокирано от сайта http://zagraevsky.com/, на който авторът, руският академик Сергей Заграевски, е публикувал няколко свои романа, в които доволно голяма роля играе именно тамплиерската конспирация (поредицата му „Тайните на Виенската библиотека” – заглавие, което според мене заслужава адмирации само по себе си). Сред онези, които прочетох и които ми направиха приятно впечатление, трябва да се споменат:

„Бедният рицар на Храма” (http://zagraevsky.com/temple.htm) – романът е предаден под формата на протокол от заседание, проведено в Ратисбон в средата на далечния XII век, в което взимат участие един папски легат, един от шефовете на тайните служби на ...Свещената римска империя на германската нация и тамплиерският командор „Генрих из Ангулема” (тъй като в България няма утвърден стандарт за транскрибиране на чуждите имена, аз винаги опитвам да използвам този факт „за добро” и съответно да предавам имената във възможно най-близко произношение до това, което е използвал самият им носител – а в случая, тъй като споменатият рицар е „от Ангулем”, което е във Франция, един по-близък вариант от „Генрих” вероятно би бил „Анри”), които „прослушват” доклада на брат Матиас, шпионин на ордена на Храма в Русия между 1145 и 1157 г. Трябва да отбележа, че историческите романи за дванадесети век принципно не са много чести, което само по себе си е достатъчна причина да им хвърля едно око. Основният сценарий на романа се върти около мисията на фра Матиас, който, грубо казано, трябва да накара русите да се отрекат от православието и да приемат католицизма. Ако отхвърлим принципно абсурдната същност на въпросната мисия, можем наистина да се насладим на въображението и познанията на автора, които определено са обширни. Малко пояснения относно историческата невъзможност на мисията – твърде е невероятно едва двадесетина години след самото основаване на ордена тамплиерите да са толкова силни, че да прострат дългата си ръка чак до православна Рус, която в XII век наистина не е чак толкова далечна за определени части от Католическа Европа – например Германия, Полското кралство и Скандинавските страни, но Храмът се интересува преди всичко от събитията в Средиземноморието, а и ресурсите му... Руските княжества са в най-добрия случай една периферна зона и да се намерят достатъчно добре подготвени шпиони е не само трудно, но и неоправдано от гледна точка на разходите. Въпреки това романите, които в тази серия до един са посветени на подобни въображаеми мисии, провеждани от рицари на ордена на Храма, са определено занимателни, добре написани и, с някои условности, можем да си представим, че им вярваме; че подобно нещо е било най-малкото възможно. Това е един приемлив, литературно и исторически обоснован вариант на тамплиерската конспирация, в който обаче се проявяват основните черти, които съвременният фолклор (всъщност доста комерсиално прицелен; прокарван от автори, които обикновено, за разлика от Заграевски, представят фантазиите си за чиста монета!) свързва с мита за тамплиерите. От романа разбираме, че в 1145 г. тамплиерската конспирация вече е обхванала не само Европа, но и Близкия изток, действайки с подобни на главния герой (брат Матиас) отлично подготвени шпиони и професионални убийци, знаещи много езици и методи за оцеляване, техники за убийства и начини на бой и тн. Колкото и „по русски” да звучи – същински средновековни Джеймс Бондовци! Голяма работа са тамплиерите – МИ 6, Мосад, ЦРУ и КГБ общо взето ряпа да ядат – нима могат да се сравняват с вездесъщата тайна организация на Храма, която има осем-девет века преднина и ги е правила тия работи още в 1145 г.!?! Единственият пък сериозен съперник на тези очевидно най-опасни средновековни типове е „орденът” (!) на асасините, който успява да подхлъзне Матиас и в крайна сметка Русия си остава православна, а не католическа. Общо взето звучи като дивотия, но все пак ви уверявам, че не е чак толкова – книгата е много забавна и със солидна историческа основа, като човек може да научи доста полезни неща както от нея, така и от останалите от поредицата – само, разбира се, трябва да възприема теорията на конспирацията, изложена вътре, не като чиста монета, а като една въображаема възможна реалност, която все пак най-вероятно не се е случила.

„Евнух от султанския харем” (http://zagraevsky.com/garem.htm) – Тук сценарият е още по-интересен, именно тази книга ме привлече за пръв път към творчеството на Заграевски. Главният герой е руски княз, управляващ Рилското княжество (кръстено не на Рила, а на града Рильск) – едно от „уделните” владения на по-голямото Черниговско княжество, владяно от т.нар. династия на Олговичите. Въпросният тип, наречен Святослав, на осемнадесет години взима участие в известния поход на новгородо-северския владетел княз Игор (обезсмъртен в „Слово за похода на Игор” и огромен брой други художествени произведения, включително и песента на Уорън Джи, по-малкия брат на Доктор Дре J ) срещу куманите, който е разбит. Святослав е пленен, закаран на юг в Турция и скопен, за да бъде продаден като роб-евнух от благородническо потекло (presumably по-скъпи роби; екстра само за най-висшия елит) и така се озовава в харема на самия султан Саладин. След това той приема исляма, участва в битката при Роговете на Хатин в 1187 г., в която Саладин смазва войската на Йерусалимското кралство и успява да спаси харема му от разграбване и вероятно унищожение, когато отрядът на Раймон Триполитански успява да пробие мюсюлманското обкръжение и да нахлуе в тила на враговете си. Святослав получава свободата си от благородния и справедлив Саладин (образът на който въпреки това не е идеализиран – това важи за всеки един от героите на Заграевски и допринася за добрите литературни качества на романите му), но остава на служба в харема му, тъй като евнусите в Средновековието стават предимно за ...тази работа. По-късно той се сприятелява с младата наложница Матилда и това променя съдбата му. Матилда убива Саладин за отмъщение (тъй като той е убил баща й – виден велможа в Йерусалимското кралство) и побягва заедно с приятеля си Святослав. Двамата успяват да се спасят и отпътуват към Русия с мисия, възложена им от чичото на Матилда – високопоставен тамплиер. Русия е избрана както поради отдалечеността й, така и поради продължаващата (и все така несполучлива) тамплиерска мисия за покръстването й. От там нататък следват различни шпионски приключения, които няма да разкривам, за да не спойлна окончателно сюжета – прочетете книгите, препоръчвам ги горещо и особено тази.

Последният роман на Заграевски, за който лично мога да потвърдя, че си струва, е „Великата католическа Рус” (http://zagraevsky.com/great.htm), чието действие се развива в началото на любимия ми четиринадесети век. Един от героите тук е самият Данте Алигиери и като цяло сюжетът е жесток, а и исторически по-правдоподобен от останалите.


Браво на такъв поглед към „тамплиерската конспирация” бих казал аз! Съвременни изследователи на тази проблематика като неотдавна починалия писател и културолог Умберто Еко, с основание са скептични към всичко а ла „Светия граал”, „Кръвта на тамплиерите” и прочие псевдо-тайни и архи-световни заговори тип Дан Браун. Ето впрочем какво казва Еко за самия Дан Браун:

„Дан Браун е образ от „Махалото на Фуко” (разкошен роман на Еко, който се занимава с теорията – не, с теориите на конспирацията в нашето съвремие – мисля, че всеки, заинтригуван от тематиката, трябва да го прочете – бел. моя)! Аз го измислих. Той споделя вманичаванията на моите герои – световната конспирация на розенкройцерите, масоните и йезуитите. Ролята на рицарите тамплиери (те са, както казах, „алфата и омегата” на теориите на конспирациите – бащите и майките на всички тайни организации, управляващи задкулисно съвременния свят – бел. моя). Херметичната (затворената, само за посветени – бел. моя) тайна. Принципът, че всичко е свързано. Подозирам, че Дан Браун може дори да не съществува (и аз, и аз! – бел. моя).”

петък, 21 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.


Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива. 

четвъртък, 20 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (2)

Рицар тамплиер на бойното поле (съвременна рисунка, ако съдим по шлема, рицарят се сражава в началото на XIII век)
     Допълнителни причини за създаването на легендарния тамплиерски ореол се крият в ролята, която орденът изпълнява в по-голямата част от днешна Европа и в Светите земи на Сирия и Палестина. Тук трябва да се отбележи, че в XII-XIV в., т.е. в "активните" години на "оригиналния" Храм се е смятало, че европейските провинции (разделени на провинции, наричани "командории" и "приории"/"приорати") са били от второстепенно значение, тъй като тяхната главна цел се заключавала в това да подкрепят онези братя (а и сестри), които изпъляват своята мисия, воюващи в защита на вярата в Светите земи. И, тъй като вече ги споменах, смятам, че е редно (особено в днешното така чувствително по феминистичните въпроси общество :-) ) да изясня съвсем накратко ролята на "сестрите" тамплиерки в делата на ордена. Трябва да признаем, че тамплиерките сравнително рядко се споменават както в средновековните, така и в съвременните произведения, посветени на историята на ордена. Сестрите, разбира се, са били монахини, живеели са в собствени манастири (структурата на тези манастири обаче се различава от онези, които познава обикновения българин) и нито една от тях – поне доколкото се простират познанията ми – не се е правила на Лара Крофт или на Жана д’Арк и не е взимала участие в битките като воин. Последното хич не е било редно, особено пък за монахини, а можем да си припомним и за съдбата на френската национална героиня Жана д’Арк, която все пак свършва... изгорена на кладата от католически духовници и е реабилитирана и провъзгласена за светица от католическата църква едва през миналия век... Все пак сестрите тамплиерки са били ценни и в много случаи незаменими за своя орден, включително в сраженията, където са се занимавали с оказването на медицинска помощ за ранените. Познати са светици тамплиерки и хоспиталиерки; богати и влиятелни членки на ордените, сред които дори и кралици, които са им дарявали огромни суми и поземлени имоти с площ по-голяма от тази на много съвременни държави... Но да се върнем обратно към Светите земи, където през двата века на реалното си (тъй като, мисля, в титулатурата на някои западни благородници те продължават да си съществуват и до ден-днешен) съществуване четирите кръстоносни държави (изброени в посока юг-север): Йерусалимското кралство, графство Триполи, Антиохийското княжество и графство Едеса са били подлагани на непрекъснати атаки от страна на мюсюлманските си съседи, като ситуацията loosely е напомняла на Израел през миналия век. Тази непрекъсната заплаха от страна на „неверните” мюсюлмани de facto заковава приоритета на тамплиерската дейност в Сирия и Палестина, където на воините на Храма биват поверени множество замъци за охрана на границите и пътните артерии. Обаче управляваните от тамплиерите земи в Европа всъщност придобиват огромно значение, което е подобаващо оценено едва от модерната историческа наука. Чрез тамплиерското посредничество до техните европейски владения, които не спират да нарастват чак до началото на XIV в., стигат цял куп плодове и зеленчуци, непознати преди това (кайсии, праскови, дини, пъпеши и какво ли не още!), специфични стоки, които поради климата и географската изолация в онази епоха могат да бъдат произвеждани само в Далечния изток или юг - като тръстиковата захар (технологията за добива на тази сладка подправка от цвеклото все още не е изобретена), подправките като черния пипер, карамфила и индийското орехче, и китайската коприна; забравени антични познания и новите научни открития, направени в Китай или през „Златния век" на Арабския халифат – компаса, изгубените на запад творби на старите гърци и римляни, запазени в арабски преписи, астрономични и математически трактати, „арабските” цифри, които в действителност произхождат от Индия, водните и вятърните мелници, обогатеното с въглерод индийско желязо, използвано за изработка на прочутата „дамаска” стомана и др. Но тамплиерите не са били само посредници. В управлението на техните земи за пръв път са приложени новопридобитите знания и умения, научени на изток; разчистват се огромните гори, отново покрили земите на Запада след рухването на Римската империя, освободените за земеделие площи се култивират по нови методи, строят се вятърни и водни мелници, които заместват чукалото и хавана. Друго епохално дело на Храма, привлякло вниманието и на средновековните съвременници, е първото използване на банкерските практики. Забранени преди това за християни, чрез папското разрешение, дадено на най-силните ордени на Храма и на Хоспитала, поклонниците получават правото да депозират парите си, примерно, в парижкия Тампл и, срещу грижливо изготвен документ, да си ги получат обратно в тамплиерските банко-централи в Акра или Йерусалим. Неслучайно тамплиерските укрепления (монументални и почти масово строени от камък за разлика от преждедоминиращите дървени сгради) навсякъде са известни със своята непревземаемост. Въпреки, от една страна, своята архаичност, забелязана от Лорънс Арабски – вероятно поради преклонението пред късноримския/византийския стил в крепостното строителство (в това отношение хоспиталиерите проявяват далеч по-голяма гъвкавост и изобретателност, която при сравнение действа в тяхна полза), от друга тези тамплиерски крепости-мастодонти представляват иновация с ролята, която изпълняват – те de facto са първите трезори, където всички богаташи предпочитат да съхраняват парите и ценностите си. Дори кралските хазни се съхраняват в непристъпните кули на Храма – както в Лондон, така и в Париж, а самите крале отвреме навреме са принудени да се молят за разрешение да се укрият там като последно спасение при избухналите срешу тях бунтове – като например френският крал Филип IV Хубави в началото на XIV в., а крещящата му неблагодарност, проявена малко по-късно, може само да засили антипатиите ни към този монарх. Прочие, фактът, че тамплиерите са играли известна и то положителна роля във всички онези процеси, довели до небивалия разцвет на католическа Европа, който настъпва в XII-XIII век, едва ли би могъл да се отрече. А всичките онези познания, донесени от Изтока, допълнително затвърждават мистичния ореол около ордена на Храма, който без друго съществува покрай вече споменатото местоположение на главната им квартира (Храмът на Соломон), държаните в строга тайна церемонии около приема на новите братя и цялостната атмосфера на секретност, тегнеща над повечето от делата им. Тази тайнственост обаче едва ли е била възприемана негативно в началото – това е било вид оправдана дискретност, тъй като е ставало въпрос за религиозни лица, нежелаещи да се замесват прекалено в светските неща, а същевременно секретността дори и тогава е била от първостепенна необходимост при планирането и воденето на военни действия. Обшираната шпионска мрежа, която тамплиерите без съмнение изграждат още на твърде ранен етап (в Близкия изток, а вероятно и на Балканите), е била от немалка полза за успеха на кръстоносните походи и стои в тясна връзка с венцехваленията, изсипвани върху последователите на Храма в хрониките, писани през XII в. Често тамплиерите единствени от пътуващите на изток кръстоносци знаят откъде да минат, каква е ситуацията в тези доскоро напълно непознати за западняците страни на Балканите и в Близкия изток; те винаги са в авангарда и ариергарда на християнската армия, водещи атаката или бранещи отстъпващите войски, докато същевременно се държат дисциплинирано, което през тази епоха до голяма степен е равностойно на "скромно" и "смирено". Всичко това е нямало как да не бъде оценено положително и всеки познавач на западноевропейската историография от първия век на съществуването на ордена (XII в.) вероятно не би го отрекъл.


Тамплиерски владения в Европа в 1300 г.

Но - този материал не би съществувал, ако го нямаше това "но", значението на ордена на Храма и неговите братя-рицари, тези „супермени” на християнското войнство от дванайсети век, както ги определя един от водещите църковни идеолози - Св. Бернар от Клерво, не трябва да се надценява. Тамплиерите действително стават една силна организация, особено в икономически смисъл, след като се превръщат в своеобразни банкери на Средновековна Европа (функция, в развитието на която вероятно изпреварват Хоспитала), а и са натоварени от папството с изпълнението на ред кръстоносни задължения, които обаче съвременниците твърде бързо започват да възприемат като привилегии и то като необосновано приписани... Да опитаме да изброим накратко само няколко от тези задължения-привилегии: Така например тамплиери и хоспиталиери заедно със специално назначени от папството чиновници събират от цяла Европа т.нар. "църковна десетина" (десятък) или други извънредни налози, обявявани във връзка със събирането на средства за поредния кръстоносен поход. Повярвайте ми, става въпрос за доста значителни средства, а кръстоносните походи съвсем не са били само осем, дори ако говорим „само” за периода. Истинската цифра, струва ми се, за тези двеста години (а те продължават и по-късно!) би била по-близка до осемдесет, но медиевистите, отхвърляйки всички невместваши се в поставените от тях твърде високи критерии, са определили само осем „главни” кръстоносни похода, удобно отхвърляйки и често забравяйки за десетките по-малки, обявявани и провеждани между осемте "първенци". Онези, натоварени със събирането и отчета на средствата за кръстоносците, едва ли биха се съгласили с това схващане на съвременната историография – макар че, например ако искаха да си ги присвоят, то това би означавало пълна загуба на информацията за техния произход и би било идеално удобство... Майтап да става :D Пак двата най-силни военни ордена - Храма и Хоспитала, притежават привилегията да строят големи транспортни кораби и превозват поклонници през Средиземно море до Палестина. Не всеки има право на това, а друга международна организация-конкурент просто не съществува, т.е. единствените им евентуални съперници са местните корабостроители (като например онези в Марсилия, които в първата половина на XIII в. вдигат доста голям скандал, докато се опитват да повлияят на градската управа да ограничи правата на ордените да извозват поклонници от тяхното пристанище - и в крайна сметка успяват!). Трябва да се отбележи обаче, че въпреки широкия обхват и толерирането от страна на папството и държавните институции на отделните католически страни и владетели, дори и във времената на най-голям апогей в орденското корабостроене нито тамплиерите, нито йоанитите могат да се конкурират по мащаби с най-големия западен и средиземноморски (което в тази епоха означава повече от западен) корабопритежател и строител - Венеция, която единствена е в състояние да транспортира армии от над тридесет хиляди души заедно с конете им и обсадната техника още в началото на XIII в. (визирам данните за Четвъртия кръстоносен поход от 1203 г. – но, забележете – за потенциала, а не за действителния брой на превозените до Константинопол тогава, които са по-малко – ок. 20 000 воини). Всъщност като потенциал ордените биват изпреварени и от повечето други по-големи средиземноморски градове-пристанища, като например Генуа, Марсилия и Барселона. Вярно е обаче, че корабът на тамплиера и по-късен пират и кондотиер Роже дьо Флор „Фокон” („Сокол”) е бил най-големият за времето си (самия край на XIII век) и изиграва решителна роля за спасяването на много граждани на Акра след превземането на града от мамелюците в 1291 г. В полза на ордените говори и фактът, че френската флота използва за образци техните кораби при построяването на армадата за кръстоносната армия, с която крал Луи Свети отплава за Египет и по-късно за Тунис (изобщо френската флота през вековете дължи много на ордените и най-вече на хоспиталиерите!). В допълнение към тезата за мощта на Храма трябва да добавим, че тамплиерските крепости са били така необичайно огромни за времето си, че ресурсите за построяването им не са били по силите на много тогавашни страни и владетели. Но е вярно също така, че тамплиерите почти никога не се решават на самостоятелна военноморска акция (аз мога да посоча само една и то такава, която завършва неуспешно – операцията на о. Руад в началото на XIV в., върху която ще се спра по-късно) и доста рядко - на сухопътна такава. Това показва недвусмислено, че ресурсите им са били ограничени дори във времената на най-голяма икономическа и политическа мощ и обществена популярност на ордена. Примерите, които имам предвид, са именно за Светите земи, където военните действия, както вече споменах, са били основната мисия на ордена и където те почти никога не спират. Храмът разполага с доста многобройни местни владения в земи, крепости и тн., а имотите в Сирия и Палестина в тази епоха са несъмнено богати, тъй като през тях преминава изключително доходоносния трафик на източни стоки към Запада – част от тези обширни приходи без съмнение са отивали в тамплиерските хазни.

Тамплиерски владения в Светите земи (Сирия и Палестина)

Освен това там са били изпращани ресурсите от имотите в Европа. За последните наистина съществува твърдение - и то от средновековен съвременник, че обхващали девет хиляди замъка с прилежащите им земи! Това обаче, струва ми се, е безспорно преувеличение, тъй като, ако наистина разполагаха с девет хиляди замъка, тамплиерите лесно биха установили собствената си политическа доминация над Европа и никой нямаше да може да ги пипне за нищо, камо ли да организира изфабрикуван процес срещу тях, да ги осъди и да изгори голяма част от командния им състав на кладата (както се случва между 1307 и 1314 г.), да не говорим за хоспиталиерите, които според същия източник имали деветнайсет хиляди (sic!) замъка. Владенията на Запад не са малко, но са разпокъсани, което затруднява ефикасното им управление, а още повече събирането и изпращането на доходите-responsiones (определени на ок. 15 % от общия приход) в Светите земи, което често принуждава местните тамплиери да разчитат на собствените си сили и възможности...

понеделник, 17 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (1)


    
Още в началото бързам да уточня, че в този материал става въпрос за "историческите" тамплиери, т.е. за онзи военно-монашески орден, съществувал от 1119 до 1312 г., а не за някой от онези негови "наследници", които са толкова многобройни в наши дни. Всъщност днес "тамплиерската мания" е дотолкова широко разпространена, че както през средновековието за приемане във военните ордени и произвеждане в престижната титла "брат-рицар" се е изисквало предоставянето на неопровержими доказателства за наличието на поне четиринадесет благородни предци (в Архива на хоспиталиерите на Малта има запазени наистина огромни томове, които не съдържат нищо друго освен въпросните доказателства в писмен вид - при това само част от тях, тъй като онези, които са били записвани в Родос и по-рано – т.е. в периода XII-XVI век - са били изгубени!), то сега се търсят доказателства за това, че самият орден е легитимен наследник на истинските тамплиери. Представете си само – толкова ордени днес, колкото рицари едно време!!! Естествено, as far as the extent of my knowledge is concerned, нито един от съвременните „тамплиери” не може да докаже напълно безспорно връзката си с "оригиналния" орден на Храма. Нейсе, знаем, че човешките желания понякога са толкова силни, че съумяват да превърнат дори чистата фикция в реалност и post factum тази „реална фикция” никой не я оспорва освен онези "скучни"⃰ (⃰цитат: М. Глиш., личен разговор във фейсбук) типове, занимаващи се с търсенето на (вече) спорната си "истина" по така наречените „хуманитарни въпроси”, свързани с институционалната и етническата история. Разбира се, например съществуването на швейцарската нация в двадесет и първия век си е неоспорим факт, тъй като формиралите я човешки групи сами са избрали да възприемат различна етническа идентичност от тази, да речем, на  жителите на (това, което е останало от) германските провинции Швабия и Тирол още в XIII-XIV век; не оспорвам дори и правото на всеки гражданин на БЮРМ или, for Gosh sake, на която и да е страна по света, да се самоопределя като "македонец", „македоноелин”, „сърбобългароалбановлах”, „висш ариец”, "вампир", "гот", гражданин на света или обикновена маймуна; това, в крайна сметка, си е негова работа. Моята обаче се състои в изследването на произхода и историческите процеси и съответно смятам, че съм в правото си да подлагам на съмнение всички исторически аргументи, използвани за обосноваването на претенции, повдигани за каквото и да било, включително всякаква етническа или институционална принадлежност и произход...

Предлагам за начало да разгледаме феномена "съвременна популярност на тамплиерите". Защо именно този орден, който официално не съществува от цели седем века (и е съществувал само два!), се ползва с такава известност и престиж в нашето съвремие, а не например ордена на хоспиталиерите, който е известен още като Малтийски, Родоски, братството на Свети Йоан, Хоспитала, Религията и братята-йоанити? Все пак последният, за разлика от тамплиерите, не само продължава да съществува в „оригиналния” си вид, но дори и днес, в началото на двадесет и първото столетие от рождението на Христа, преживява известен ренесанс в амплоато си на втората по значение, ресурси и възможности благотворителна организация в света след Червения Кръст! Но, въпреки това, популярността на Хоспитала е твърде ниска в сравнение с тази на Храма – показателен за това е фактът, че не само днес, но дори и в средните векове (в периода след разформироването на тамплиерите, т.е. след 1312 г.) членовете на двете организации често са бъркани и то не в полза на първата (вж. напр. извлеченията от архива на Рагуза от XV в., направени от Крекич). За пояснение: ордените на хоспиталиерите и тамплиерите (букв. "храмовниците") са наричани накратко "Хоспитала" и "Храма" по имената на онези сгради в Светия град Йерусалим, които първоначално са били техни главни седалища. Интересно е обаче, че докато Хоспиталът си е бил „оригинално йоанитско” здание, създадено с цел обгрижване на поклонниците в непосредствена близост до църквата на Божи Гроб от богати и набожни амалфитянци (т.е. граждани на италианския град Амалфи, разположен близо до Неапол; построяването на сградата се извършва в XI в., когато за Средиземноморието Амалфи е това, което по-късно са Генуа и Венеция), то Храмът не е. Неговото название е плод на една доста наивна от съвременна гледна точка грешка: средновековните кръстоносци объркват легендарния храм на Соломон с т.нар. "Купол на скалата”, една действително разкошна дори и по днешните стандарти златокуполна сграда, построена от омаядските халифи в края на седми век, за да почетат мястото, на което великият пророк Мохамед се среща с Архангел Джебраил:





Ето ни, съответно, изправени пред първата предпоставка за възникването на страховитата тамплиерска популярност през двадесет и първото столетие след рождението Христово. „Рицарите на Храма" май звучи по-авторитетно от "рицарите на Хоспитала", особено пък като се има предвид за кой храм става въпрос и с какъв авторитет се е ползвал той във времената, когато преобладавщата част от грамотните християни са четяли единствено Библията. Напоследък се чудя дали и днес не е така и нямам предвид единствено т.нар. "Библейски пояс” в Щатите! Все пак, трябва да отбележа, че се надявам тази догадка да не отговаря на истината – и с това не искам да кажа нищо лошо против Библията и смятам, че тя е страхотна книга, дори и само от литературна гледна точка! "Храмовият хълм" в Йерусалим, който в Стария завет е известен под името "Мория" (същото, което Толкин в своя фентъзи епос за „Средната земя” използва за легендарното царство на джуджетата, намиращо се под Мъгливите планини, които отделят по-спокойния Запад от великите реки, гори и, ъъъ, орки на Изтока – там е царството на Саурон, чието име ми звучи някак еврейски, срв. напр. „Шарон”), наистина е бил мястото, на което Соломон-Шаломон-Сюлейман е издигнал Храма на Господ-Яхве-Йехова. Не бива да се забравя, че това е било най-свещеното място за привържениците на юдейската религия (за тях и до днес е - наистина във вариант на единствената му оцеляла стена, т.нар. "Стена на плача"), а също така и едно от най-почитаните за християните и мюсюлманите.

Самият факт, че главната квартира на тамплиерите е била там, където кръстоносците (а от там и жителите на католическа Европа = средновековна Западна Европа = днешния „Западен свят”) са смятали, че е бил Храмът на Соломон, спомага за изграждането на легендарния ореол на ордена и последвалото му обвиване в мистика. Връзката между средновековния духовно-рицарски орден и Храма стои в основата и на някои от най-романтичните и популярни съвременни легенди не само за тамплиерите, а и изобщо, като например тази за намирането на Кивота (= Ковчега на Завета, съдържащ каменните скрижали, на които са записани Десетте Божи заповеди, които Мойсей получава от самия Йехова) от тамплиерите. Разбира се, тамплиерите, дори и да не притежаваха толкова важна от историческа и мистична гледна точка централна квартира, пак са организация, чийто романтичен аспект е безспорен – нима някой би могъл да го отрече? На първо място говорим за Рицари и то не за какви да е, а за такива, принадлежащи към най-висшето благородническо съсловие в Западна Европа (която източните народи тогава масово наричат „Страната на франките” = Франдж-или). Както вече, надявам се, успях да намекна, това е онази част на света, която впоследствие налага властта, а от там – (до голяма степен) и цивилизацията си, над цялата останала планета и така de facto стартира напредналия днес глобализационен процес. Тамплиерите прочие са не просто благородни рицари, т.е. онези средновековни герои на Запада, които отдавна вече са популяризирани по всевъзможни начини и в останалите части на света, но и рицари, които решават да изоставят земните блага и да станат монаси; да положат трите обета за бедност, непорочност и послушание и така на практика да се откажат от всевъзможните съществуващи пороци и да ограничат греховете и разсейванията в името на реализацията на висшия идеал - защитата на мирните поклонници до Светите места начело с Йерусалим и борбата за запазването на Божи Гроб в християнски ръце! Нима това не звучи респектиращо дори и днес? - най-малкото защото идеята за победата на духа над плътското е била изтъквана като най-достойна за уважение кажи-речи от всички древни и съвременни цивилизации, че дори и от материалистите комунисти и капиталисти! 

сряда, 15 март 2017 г.

Ранен етногенезис на куманите (кипчаките)



Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.

Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.

В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.



Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата девствена земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут хаган Йосиф си спомня за предишното положение, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя, Седмиречието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на китаните (от тук идва и името, което използваме днес, China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат в "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават старите структури и основават нови. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което всъщност се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому, изпъкват маджарите, печенегите, западните огузи (узи) - източните се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Каракитаи), като накрая основават и собствена империя, наследник на която, de facto, е и нашата съседка Турция. Заслужава внимание факта, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния удел на Торческ) на запад, където оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променя нещата със страната на канглите - и то не веднага, както свидетелства Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите. 




Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимакците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че до наше време остават в световната история като единствената по-значителна нация (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга, за да ги довършат окончателно. Маджари, печенеги и огузи пасат стадата си безнаказано из обширната Хазарска империя и негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина. Но според мене така хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Така че допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага), те също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите са ги мразели не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали неведнъж, след като са използвали бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза не трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да строят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...