сряда, 15 март 2017 г.

Ранен етногенезис на куманите (кипчаките)



Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.

Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.

В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.



Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата девствена земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут хаган Йосиф си спомня за предишното положение, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя, Седмиречието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на китаните (от тук идва и името, което използваме днес, China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат в "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават старите структури и основават нови. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което всъщност се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому, изпъкват маджарите, печенегите, западните огузи (узи) - източните се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Каракитаи), като накрая основават и собствена империя, наследник на която, de facto, е и нашата съседка Турция. Заслужава внимание факта, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния удел на Торческ) на запад, където оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променя нещата със страната на канглите - и то не веднага, както свидетелства Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите. 




Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимакците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че до наше време остават в световната история като единствената по-значителна нация (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга, за да ги довършат окончателно. Маджари, печенеги и огузи пасат стадата си безнаказано из обширната Хазарска империя и негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина. Но според мене така хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Така че допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага), те също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите са ги мразели не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали неведнъж, след като са използвали бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза не трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да строят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...

понеделник, 13 март 2017 г.

Историите на Гоподаря Ли, Вол Номер Десет и Средновековните Балкани - 1



Преди време бях чел само първата и третата част от трилогията на американския писател Бари Хюгарт, която по нашенско е известна като "Историите на Господаря Ли". Настоящият материал дължи появата си на вдъхновението, получено от препрочитането на горните и наваксването с междинния пропуск, иженарицаем "Легенда за камъка". Макар и всяка от книгите да блести със собствена светлина, най-необуздан полет на въображението като че ли може да наблюдаваме в първата, която неслучайно е носител на "Световната награда за фентъзи" - "Мостът на птиците". Между другото (критика numb. 1!), възприетото в България заглавие е не само неточно, но до известна степен и недемократично (макар и, парадоксално, българският превод да се появи точно в "зората на демокрацията"), тъй като пренебрегва онзи, от чието име се води повествованието и което поради това естествено присъства в англоезичния си оригинал. Това е слугата на Господаря Ли, селският герой Вол Номер Десет, който по своему е не по-малко знаменит от Ли Као.

Трилогията се появи на българския пазар през далечната (през миналия век, ех, "нямаше ни джиесеми, ни интернет, а Азис беше само Васко...") 1992 година. Може пък и носталгията ми да влияе пристрастно, но все пак не мога да не отбележа, че ми се струва, че сред преводите, които излизаха по това време, имаше шедьоври, чието качество е недостижимо за нашето съвремие – не само това от 2017 г., но и обобщено от последните 10-15 години. Излиза, че е било по-добре "Мостът на птиците", "Легенда за камъка" и "Осем ловки демона" да бъдат преведени тогава, а не сега, въпреки някои забележими, но простими допуснати малки грешчици, като например изписването на "лотус" вместо "лотос". С риск да ме обвинят в дребнавост, ще си позволя да подчертая важността на тази иначе дребна грешка, след като става въпрос за историята на средновековен Китай, в която лотосът е растение от толкова голямо символично значение. Това го е разбрал още Робърт Хауърд, а вероятно и китайските йезуити от XVI век, но нека си спомним само за "Китайски загадки". Първото издание на тази най-добра от т.нар. „исторически детективски серии” (несравнима примерно с посредствения Пол Дохърти) бе осъществено още през периода на соца. Освен че отново ознаменува идването на демокрацията с прекрасен превод, голяма част от солидното томче разказваше измислената история на иначе реално съществувалата секта "Белият лотос" и нейния заговор срещу императора, разкрит от съдията Ди Жендзие в "Езерото, което не връщаше удавниците". „Но няма време за това" (цитат: песен на НЛО за футбола от края на 80-те) и/или "ще се върнем към това по-късно" (сами изберете онзи вариант на край на разсъжденията за лотоса/лотУса и на преход към следващата тема, който повече ви допада). Съвсем не се колебая в допускането, че и английският оригинал, и китайските източници, които е ползвал Хюгарт, са били образец на изящна словесност, но един съвременен некадърен преводач би имал прекрасната (в кавички!) възможност да о*ере дори и нещо толкова съвършено и красиво. За щастие това не се е случило и, четейки българските издания на трилогията, датиращи от 1992 г., имаме рядко срещаната днес възможност, да се насладим на качествена литература, без да псуваме неграмотността на преводача, т.е. непознаването на собствения му език. Сред най-характерните особености, изграждащи този далечен както от Толкин, така и от Пратчет, фантастичен епос (за сметка на това сравним по дух с „Донеси ми главата на принца” на Шекли и Зелазни и с шедьовъра на Дан Симънс - „Песента на Кали”), бихме могли да отличим следните „елементи”:

Легендарният епос на Чун Куо - както сам ни обяснява авторът чрез думите на забележителния си герой, селянинът (представям си как при произнасянето на тази кодова дума от далечната скамейка на последните оцелели потомци на съмишлениците на Стамболийски, идентифициращи се с вечния български труженик, къде в съюз, къде не чак толкоз с работническата класа, се разнасят триумфални звуци) Вол Номер Десет „Чун Куо” се превежда като „Средното царство” и това е името, което самите китайци използват за своята родина. Не и след Мао, разбира се – или поне предполагам, че е така. Процесът за прекратяването на употребата на това самоназвание трябва да е бил болезнен и да датира от времето на потушаването на „бунта на боксьорите” до бягството на Чан Кайшек (с прякор Cash My Check) в Тай Юан. В случая с „Историите на Господаря Ли и Вол Номер Десет” древните легенди и приказки преливат във фентъзи, т.е. в такива, които са частично или само рожба на въображението на Хюгарт, но това по никакъв начин не се усеща или поне не неприятно. Впрочем ето един пример, който си струваше преписването му:

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Текстът е пълен с подобни скъпоценности в поезия и в проза (преливащи от едното към другото – безценни моменти за таланта на преводача), а откриването им кара читателя (в мое лице) с опулени очи и смаяна физиономия да се пренася все по-далеч във вълшебния свят на „древен Китай, такъв какъвто той никога не е бил, но е трябвало да бъде” (цит. Хюгарт). Да, все едно сме в друг свят, за чието съществуване до този момент не сме и подозирали – по-късно ще се върнем и към (де)еволюцията на това възприятие.

Чувство за хумор, което е дотолкова добро, че на моменти буквално ви избива на истеричен смях. Тук няма да коментирам, а ще се огранича със следния цитат:

- Това е ужасно унизително! – казах аз.
- О, не знам – отговори господарят Ли. – Имаш още един чифт панталони, а за сексуалните сънища може да се говори много. Чрез тях повечето мъже получават шанс да се срещат с по-качествени жени, а спестените финансови средства са огромни.

Невероятната фантазия на Хюгарт, която превръща изчетените преди това от него (не само китайски) приказки, легенди, детективски истории и тн. в изненадващо хомогенна сплав, но крайният резултат от която е запращането ви като топче за галактически пинг-понг из най-далечните кътчета на въображението и Всемира. На страницата на иначе неголемите томчета незнайно как съжителстват богове и демони, таласъми и вещици, принцеси и ханджии, подробни рецепти за неописуеми ястия, приготвяни от кожи на медуза и мариновани водорасли, звезди като овце, подкарвани от божествен пастир в необятния космос и Млечният път като река, в която заслужили приживе мандарини получават правото да ловят риба от самия Небесен Господар – какво повече изобщо би могъл да иска някой? Донякъде не се учудвам, че самият писател, роден в очевидно благословената с литературни таланти Пеория, Илинойс (presumably най-скучният за живеене район на САЩ, който въпреки това е икономическият му гръбнак – т.нар. „Среден Запад”), е заявил, че не вижда смисъл да пише повече продължения на „Историите на Гоподаря Ли и Вол Номер Десет”, тъй като във вече написаните се е раздал до крайност и съответно просто няма как да надхвърли най-доброто от себе си.


История на древен Китай – тук още в началото трябва да отправя поредната си критична забележка към българското издание (но независимо от това ще използвам възможността да отправя своето „Благодаря!” към преводача), която се състои в това, че в началото на „Мостът на птиците” и „Легенда за камъка” неправилно е отбелязано, че действието се развива в епохата „преди Христа”. Грешката е поправена в третата книга, където вече съвсем основателно се посочва, че действието се развива на „първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа)”. За всички тези иначе така фантастични сюжети и приключения си има напълно конкретен исторически фон, който „изплува” в текста на места. Т.напр. разбираме, че Прародителката, един особено неприятен персонаж от „Мостът на птиците”, е принадлежала към кратко управлявалата, но все пак велика династия Суй (581-618), като е била пощадена въпреки ужасните й злоупотреби при замяната на Суй от династията Танг (618-907), „известна” (силно казано!) в съвременния български като „династията Тан”. Както отбелязах по-горе, и един друг известен герой на съвременната „развлекателна” литература и по-точно на криминалетата/детективските романи – китайският Шерлок Холмс, съдията Ди Жендзие (в този си вариант рожба на холандския автор Робърт ван Хюлик) действа по времето на управление на Танг, също както и неговите незаменими приятели и съратници в разкриването на средновековните китайски злодеи – съветника Хун, телохранителите Ма Жун и Цяо Тай и покаялия се мошеник Тао Ган. Съдията Ди дори живее приблизително през същите години – 630-700 г., в които се развива действието на трилогията на Бари Хюгарт! Като изключим възможността авторите предварително да са се наговорили, това според мене не е случайно съвпадение. Както и да го погледнем, периодът на управление на ранната Танг е един от върховете в развитието на средновековен (или, ако предпочитате, „класически”) Китай. Предпоставките за най-вероятно независимия избор на двамата западни писатели от миналия век се съдържат във факта, че по това време Китайската империя е обединена и дори се намира в период на експанзия срещу външните врагове, а всички елементи на „класическата” китайска култура, включително онези, осигуряващи огромното превъзходство пред „варварите” (т.е. не-китайците), функционират перфектно. За да е напълно правдива, една история, предаваща особеностите на Чун Куо, така характерни за него, но и отличаващи го от всички останали цивилизации в историята на човечеството, изисква неговият свят да е във възможно най-съвършеното състояние, например триумфиращ над външните врагове и нехаещ за всички останали, тъй като е много по-могъщ от тях. Точно това е светът на ранната империя Танг, а преди него и на Суй, през VII век след Христа. Но има и още нещо. Струва ми се, че този период отговаря още по-пълно на целите на Хюгарт и ван Хюлик, защото той не е нито прекалено близък, нито прекалено отдалечен от нашето съвремие. Всички класически елементи, които характеризират Китай като Чун Куо, са налице, включително и още тогава битуващото схващане, отразено, разбира се и в споменатите произведения и служещо за аргумент на китайците при изтъкване на превъзходството им пред варварите, че Китайската империя е неописуемо древна - през VII век тя действително съществува от вече близо 2 000 години. И двамата автори са така очевидно запленени от истинската китайска история, че включват в произведенията си страшно много подробности от нея – толкова много, че не мисля, че определянето на „Скелет под камбаната” и „Осем ловки демона” като исторически романи, макар и непълно, би било особено грешно. Можем да последваме примера им и, покачвайки се на летящото килимче на Историята, постепенно, след като поемем на път, потегляйки от Пеория, Илинойс на хеликоптер от бамбукови тръби, задвижван от китайски „огнен прах” и музиката на Клио, изсвирена на пронизан от златни жилки камък, преминем през неизбродните морета, реки, долини, планини и пустини на „Средното царство”, а след това прелетим и над степите, населявани от монголските, турските и иранските варвари, накрая да стигнем и до земите, започващи от делтата на Дунав, великата река, чийто син цвят, възпят от Шраус, толкова се различава от мътножълтите води на Хуанхъ. Двете реки са разделени не само от десетки хиляди километри, но и от толкова различни цивилизации и култури, че никой не би допуснал, че в света на Средновековието, когато тогавашният човек не е разполагал с днешните средства за бързо придвижване и често е познавал само собственото си и съседните селища, Китай и Балканите биха могли да осъществят каквато и да било комуникация помежду си. Но все пак такава е имало. 

четвъртък, 9 март 2017 г.

Някои бележки относно власите



Очевидно названието на "власите" води началото си от старогерманската дума за "чужденец" - *walxa, с която по-късно германците наричат всички латиноговорящи народи и страни. Това е най-правдоподобната съвременна теория, в която въпреки всичко има доста пукнатини. Ако "валонците" в Северна Франция и Белгия действително говорят на език, произлязъл от латинския, то "уелсците" в Уелс (Валис?) не са "романизирани", в смисъл, че запазват стария си келтски диалект. Но на изток проблемите са още по-сериозни. Днес имаме цяла голяма държава - Румъния, която претендира, че произхожда от "автентичните" източни римляни - власите, но чийто официален език през Средновековието (от началото на съществуването на "Влахия" като отделна и независима - или поне във вътрешната си политика - страна, до ок. XIX век) е българският, а наследилият го след това "румънски" е пълен с най-различни заемки от езикови групи, различни от романската, сред които най-многобройни са тези от славянската. Проблем на пръв поглед не би трябвало да има - френският например също е романски език, но с доста германски заемки, както и английският е германски с доста романски (през френско-норман(д)ския). Обаче днешните румънци на официално (или официозно) масмедийно и прочие ниво, предназначено най-вече за широката публика, та дори и на научно, като че ли имат навика да пренебрегват това си наследство и да не го споменават, сякаш изобщо не съществува. Което е тъжно като всяка последица от някакъв междунационален (и често братоубийствен)  конфликт. 

От историческа гледна точка не само връзките, но дори и родството между българите и власите ми изглеждат несъмнени. Независимо дали говорим за власи на север или юг от Дунав, през средновековието преобладаващата част от техните лични имена са идентични с българските; значително по-малко са "собствено-влашките" или тези с различен произход. Не забравяйте, че става въпрос за ерата, в която религията има най-голямо значение, а Религията под въпрос е православното християнство, което носи със себе си собствен пакет имена, давани при важния обред на кръщението. Важността на този християнски обред може да се прецени по факта, че много средновековни владетели и обикновени българи носят двойни имена - едно, дадено им от родителя и едно - от свещеника, който ги кръщава (напр. Борис-Михаил или Гаврил-Радомир). А власите пък носят "чисто български", т.е. имена, непринадлежащи към основния християнски пакет. Забравих да спомена, че това е сравително лесно за установяване, тъй като произходът на имената от "пакета" е преди всичко арамейски и отчасти гръцки. "Рад(ослав)", "Литовой", "Мирчо" и много други лични имена на средновековни "власи" са от толкова очевидно български произход, колкото например "Фаркаш" не е. Същото впрочем ми се струва валидно и за християнското име Йоан/Иван, което основателят на Влашкото княжество и първият от династията Басараб предпочита да използва във формата "Иванко", която е по-скоро "българска", отколкото "славянска". Въпреки това, рядко срещаме изрази като "български произход", когато става въпрос за влашкия и осбено за румънския - за сметка на "славянските" заемки и предчувствието ми подсказва, че още дълго ще бъде така. Принципно няма проблеми, защото и българският спада към групата на "славянските" езици, но ...все пак "Иванко" не е "Иванушка".

През ерата Чаушеску румънците бяха направили един филм, в който Мирча чел Батрън ("Стария") беше облечен като рицар на Кръглата маса от Томас Малори, та и воините му така, изобщо - величава тема, трагедии, подходящи за перото на Шекспир и епика, достойна за Двореца в центъра на Букурещ (тая необхватна грамада, заради която, доколкото разбрах, са сринали част от толкова симпатичния стар град на Букурещ, в чиито задимени и топли кръчми хъшовете са сучели мустаци, дигали безброй наздравици и отправяли безчет закани към Османската империя-поробителка). Нищо лошо с трагедиите, че и с епиката (за Двореца, виж, се колебая...), но според мене на реквизита не би му навредила по-голямата историческа акуратност. Нямам много познания за влашките войски на Мирча след 1400 г., но съм се позачитал и позаглеждал по темата за периода непосредствено преди това, стигайки до 1396 г. И впечатленията ми са ...различни. Власите през XIV в. са много специфични с облеклото си, което, както пишат някои западняци и най-вече маджарите, които ги смятат за бунтовници и претендират, че са техни поданици, се състои от кожени кафтани, дълги до коляното, овчи кожуси, ботуши и високи шапки, които поне на мене ми напомнят на куманските. И нищо чудно, като си помислим, че през 1232 г. Бела IV приема титлата "крал на Кумания", а не "крал на Влахия", макар и преди това е завладял точно "исконните" влашки земи от Молдова до Северин. Бесар-апа си е куманско име, а и пръстенът-печат на някой си Бесар е намерен точно в Царевград Търнов - чието "оригинално" име пък може би е "влашко". Но какво е "влашкото"? Онова, принадлежащо на културното наследство на остатъците от източнороманското население, запазило в своя език спомена за някогашното господство на латинския северно от т.нар. "линия Иречек" - а понякога и южно, какъвто, изглежда, е случаят с романоезичното население в провинция Македония, Епирските планини и - може би най-тайнственото - в териториите между Хем и Горнотракийската низина, за което говорят Теофилакт Симоката и Теофан Изповедник. "Турну" във всеки случай ми напомня на "Търново", минато през старо/средно-български, разбира се, а не е ли странно, че гореспоменатите двама византийски хронисти цитират подобни предполагаемо "влашки" думи: torna, torna fratre!

Прочие, рицарите на Мирча, та и самият той, едва ли са били преобладаващата част от армията му, а дори и най-модерните от тях не са били като онези от "ерата Малори" (или по-скоро "ерата Максимилиан" - по въпроса непременно разгледайте музея в двореца с паметника на Франц Йозеф отпред, ако ви падне възможност), която настъпва близо столетие по-късно дори на запад, да не говорим за изтока. Изворите представят воините на Влашкото воеводство от тази епоха по-скоро като куманите - стрелци и копиеносци, но с леко защитно облекло. Разбира се, воеводата и свитата му вероятно са носели по-тежки доспехи, но сигурно и те, по източен образец, са имали и лък и колчан със стрели, за разлика от западните им колеги. Мечове или саби е било по-скоро въпрос на личен вкус и/или финансови възможности, но вероятно власите са си служели по-добре със сабята. Крали Марко също се хвали със "сабя-дамаскиня" а не, примерно, с "меч миланезе". Защо да не допуснем, че, подобно на българите и маджарите (защо не и сърбите, а дори и византийците) от тази епоха, куманите и татарите са имали много голямо влияние при оформянето на влашкия начин на водене на бой, въоръжение и тактики? И по-смело: нима поражението, нанесено при Посада в Карпатите, на Робер д'Анжу от Иванко Басараб, не напомня българските победи срещу византийците в битките при Върбишкия и Тревненския проход? При този знаменателен маджарски разгром самият Робер твърди, че е спасен от някой си Радослав, син на Никола! Дали последният е бил българин, сърбин или влах, като че ли не е толкова важно... Защо? - Запазен е надпис от края на XIV в. от крепостта Холъвник (на левия, т.е. влашкия бряг на Дунава), чието име идва от среднобългарската дума за "гащи" (холева = калеври?), който гласи: "Обнови се тая крепост при цар Баазит". Не е известно османският султан Баязид Илдъръм (Светкавицата) да е носил официално титлата "цар", но старобългарският автор на надписа тъй или иначе му я е прикачил. Симбиоза на много нива - и не от вчера - колко типично за Балканите, нали?

Тайните на влашкия произход едва ли някога ще бъдат разрешени окончателно без появата на нови автентични изворови данни. Цялата "типично балканска" културна мешавица обърква нещата допълнително. Словенският философ Славой Жижек в една своя лекция разяснява отрицателното значение на термина "балкански", отбелязвайки, че за австрийците "балкански" са словенците - толкова ниско културни, вулгарни и тн., за германците пък "балкански" са австрийците - едва се разбира този диалект, на какво прилича това и тн.; за французите пък "балкански" са дори германците - тези пруски варвари, недодялани, смърдящи на бира и тн. Някои други пък - може би сме малцинство, признавам - виждат в Балканите една невероятно интересна културно-историческа амалгама, насъбрала толкова много от преминалите от тук и останалите цивилизационни и културни общности, че изследването й представлява неустоимо интелектуално и научно предизвикателство. Но ние, местните, си знаем най-добре :-)

На картинката горе: монголски конник пронизва тевтонски рицар в битката при Летница (Лигниц) през 1241 г., но аз бих поспекулирал малко с нея, твърдейки, че тя всъщност илюстрира монголски ренегат, преминал на куманска служба, сражаващ се в битката между ордата на хан Юрий Улашевич и Тевтонския орден в средното течение на р. Олт в 1218 г.

неделя, 5 март 2017 г.

От север на юг и от запад на изток



Дори Волтер се е смятал за северняк. След като сам го признава чрез думите на своята героиня, принцесата на Палестрина with just half of her ...bottom. Които между другото издават и известна завист към южняшкия темперамент: "в жилите на северняците сякаш тече мляко, а в тези на южняците - жарава" (свободен цитат по спомени от "Кандид"). Дали Волтер е смятал, че наистина си струва хиляда мъже да се изтрепят за една жена или и тук ни демонстрира ироничния си или по-скоро саркастичен поглед към света?

Възможно ли е идването на Константин Тих на българския престол да е първият предвестник за бъдещата сръбска хегемония на Балканите? И той, и неговият братовчед, севастократор Калоян (изографисан в Боянската църква до Тих и своята привлекателна съпруга Десислава) изтъкват в прав текст роднинските си връзки със сръбската управляваща династия, но - нито дума за българската... Вярно, Константин пръв приема името "Асен" без да има и капчица асеневска кръв. Пропаганден трик за простолюдието? Е, да, но колко да е просто? Не че има данни Ивайло да се е обявявал за наследник на Асеневци - той залага на дори "по-печеливша карта" - Господ и светците. Мисля си, че съществува немалка вероятност, ако Джордж Мартин (или сценаристите на "Игра на тронове") бяха писали историята на Ивайло, да го бяха представили като незаконен син; като един от бастардите на Иван Асен Втори. "Бастарди" между другото напоследък се превежда на български като "копелета", което, макар и до голяма степен да отговаря на истината, все пак е неблагозвучно. Нещо като сръбските псувни на български (няма нужда да бъда по-конкретен). Струва (ли) си да се запитаме как преди девети ...упс, десети, смисълът на понятието е предаван по друг начин. Та, прочие, Константин Тих идва от Скопие, свидетелствата, оставени от него за самия него представляват бегли, но все пак едни от най-ранните следи за сръбско влияние в региона. Може би е редно бюрмците (които сами се наричат "македонци") да му обърнат по-голямо внимание и (поне) да му издигнат статуя в своя роден град. Който пък със сигурност НЕ е роден на Александър Македонски (примерно)! Нейсе...

Новият руски филм "Викинг" разказва историята на княз Владимир Святославич, покръстителя на Киевска Рус. За мене това определение повече приляга на баща му, Светослав Игоревич, който, въпреки славянското си име, си е чист викинг по душа, да не говорим за "държавни дела". А тръгнем ли да споменаваме за военните му подвизи, то в сравнение с тях стореното от Владимир е просто нищо и никакво. Къде ти ще сравняваш завладяването на един калпав Корсун (това е византийският Херсон, представен във филма по такъв начин, че на няколко пъти си помислях, че действието се прехвърля в Константинопол!) с дългите победоносни походи из степите и епичната война срещу Византия, най-мащабният викингски опит за опустошаване на Източната Римска империя ever! Вярно е, че при него Светослав тактически като че ли не действа като типичен викинг, ами по-скоро като някой Петър Първи. Но точно затова и неговото нападение е по-опасно от другите: от (Х)Асколд и Дир до войводата Вишата всички експедиции срещу Миклагард се провеждат по море с ладиите-дракари. Единствен Светослав, чието име на нордически може би се транскрибира като "Сфендослейф", дръзва първо да пробва да прегази всички страни и племена, лежащи между Киев и Империята и след това да я удари с цялата сила на своите славяно-скандинавски секироносци (и мечоносци - за викингите останалите оръжия са от второстепенна важност) и покорените народи. Това е мощ, заслужаваща уважение - печенеги, маджари и българи участват в атаката срещу Новия Рим. В интерес на истината филмът споменава за "великия баща" на Владимир и Ярополк, но нима това е достатъчно? От колко ли време си мечтая за едно (кадърно) кинематографично пресътворяване на битките в Тракия и най-вече на зверските обсади на Преслав и Дръстър. Тази история има потенциал да надмине най-епичните средновековни и антични баталии, пресъздавани във филмовото изкуство. Уви, Владимир действително е по-важен за руската история, тъй като, както вече споменахме, именно той присъединява огромната си държава към християнския свят. Харалд Хардрад сигурно е искал да стори същото, но пък някак не му стигат нито времето, нито влиянието. Всуе, Варяжката гвардия единствена се сражава както подобава при превземането на Константинопол от кръстоносците на Балдуин и Анри Фландърски и Бонифаций Монфертаски. Което ни дава още една причина да споделим днешното възхищение към викингите; след като не успяват да го превземат, те остават докрай влюбени в Миклагард, пленени от неговия блясък и величието на ветровете и водните маси в Босфора и Златния рог, и ...те го правят "свой", служейки вярно на василевсите не само през 1203-4 г., но и чак до самия край на Византия през 1453 г.

От положителните качества на "Викинг" трябва да се спомене красивата Рогнеда, зловещите езически жреци в Киев, берсерките и техните ритуали... От отрицателните: ярко изразената монголоидност на печенегите. Сред последните може и да е имало монголоидни елементи, но предвид факта, че източниците ги споменават от много ранен период, следва да се предположи, че видът им е бил по-скоро източно-европеиден. Па и шопите щеха да са по-дръпнати нек'си. Така де! Има и други исторически неточности, които са простими заради екшъна, но например ефектът от пристигането на "ромейския дракар" не е! Все пак и в това, волно или неволнл, сценаристите са успели да кодират частица истина: след битката при Дръстър печенегите започват да изпитват огромен респект към Имшерията и дълго време не смеят да я нападат. Но това едва ли важи за самотно корабче посред техните територии. А как ли въпросното корабче е преминало през праговете на Днепър, където викингите трябвало да влачат своите съдове, е въпрос, отговорът на който оставям на вас.

Споровете за точното значение и използване на термина "викинги" изглеждат напълно излишни. Отдавна вече названието се употребява в смисъл на "скандинавски воини" принадлежащи приблизително на епохата 8-11 век, а не в едновремешното му значение на "пирати", "наемници" и т.н.. Изкушавам се да дам пример със съвременните бюрмци, които сами се наричат "македонци" (а и по-голямата част от света ги нарича така), макар че напр. никога през средновековната (просто не смея да кажа "през цялата" ) си история не са били наричани така. Има най-разнообразни и многобройни примери как в различните езици някои думи губят първоначалното си значение  до пълна неузнаваемост. Точно така стои въпрост и с "викингите".

След като оставим БЮРМ настрана, можем да се заемем и с по-сериозни въпроси. Осите на придвижване север-юг и запад-изток придобиват по-голямо значение в балканската средновековна история в сравнително кратки времеви отрязъци - този на викингските нашествия (10 век) и на Голямата сръбска експанзия (14 век). Кръстоносните походи, идващи от запад и преминали през България, имат по-скоро епизодично значение. Случаят с маджарите е по-особен, тъй като те пристигат в тогавашната и днешната си родина от изток и дълго не забравят този факт. Унгарците, назовавани "турки" от византийците доста дълго време,  упражняват влияние и върху двата споменати периода и особено над втория, след като "натикват" босненците, сърбите и българите на юг от Белград и Карпатите и ги принуждават да се боричкат помежду си. Точно тук като че ли се крие и фундаменталната грешка на Шишмановци, но и за нея май в крайна сметка е виновен маджарският натиск срещу синовете на Урош - братята Милутин и Драгутин. Опитът за намеса на първоначалните видински деспоти и по-късни български царе в неописуемата феодална анархия, избухваща периодично в голямата унгарска империя е по-скоро жалък и то най-вече защото е фатално закъснял. Нещо подобно е и по отношение на сърбите, но те заслужават по-малко внимание. Тук е мястото отново да отдадем дължимото на Мануил Комнин и неговото изключително добро разбиране на световната геополитика. За съжаление историческата истина изизква да споменем и фаталната слабост, проявена към неговия роднина Андроник I. Последният, добирайки се до трона на василевсите, макар и вече на солидна възраст, се проявява като един наистина кръвожаден тип, чиято безсмислена жестокост води до пълен провал на външнополитическите начинания на предшественика му.

По отношение на геополитиката освен с Андроник, първия с това име, можем да дадем пример и с генуезците. Те демонстрират наистина изключителна непредвидливост - но какво можем да очакваме от един народ, известен както с пиратите си, така и с неговата уникална Officium robarie? Дори в 1444 г. тези така влюбени в независимостта си (която защитават със зъби и нокти дори от собствената си метрополия!) типове продължават да прекарват османците срещу заплащане през Проливите, докато съперниците им венецианци, които иначе не им отстъпват особено по безскрупулност, все пак се мъчат да подпомогнат кръстоносната флотилия, опитваща се да спре армията на султана. Това са същите тези османци, които три десетилетия по-късно завладяват най-доходоносните генуезкк колонии в Черно море и изхвърлят лигурийците от там като мръсни палета. Край с генуезките роботърговци, превозващи свежа плът за казармите и харемите на египетските властници, време е Колумб да открие Америка! Азимов, който се е интересувал от история, може би е използвал тази на Генуа за своя фантастичен опус "Фондацията". Ето едни търговци-пирати ...също като викингите. Но наследството на викингите е много по-трайно, it is here to stay.

четвъртък, 2 март 2017 г.

Бележки от историята на Великата степ




Интересно доказателство за добрата историческа подготовка на българския автор Стоян Загорчинов при написването на романа му "Ивайло" е правдоподобното описание на татарския бит. Също така реални са и имената на героите му. Например "Булат" (Булад) е едно от най-често използваните монголски имена в 13-14 век. За съжаление не съм чел нищо друго от този автор, но и тази книга ми е напълно достатъчна, за да смятам, че е сред най-добрите образци на българския исторически роман. Между другото в своята автобиография и Вера Мутафчиева се изказва със симпатия и възхищение за Стоян Загорчинов. Тя го описва като представител на старата буржоазия, талантлив творец, "низвергнат" от социалистическата власт... Това е странно предвид очевидната про-марксистка позиция на "Ивайло" ...но може би по времето, когато е написан романа, просто е нямало друг начин да бъде издаден. Във всеки случай, присъстващите в него елементи от диалектическия материализъм и неговото разбиране за историята не отнемат от литературните качества на творбата и дори и от правдивото й изобразяване на епохата - нещо, което едва ли би могло да се каже за "Рицарят" на Мутафчиева. Нейсе...

Питър Джаксън отбелязва, че "тренировките" на степните воини, освен от мобилния им бит и намирането им във "военно-демократичния" строй (тази трактовка остава и до днес, заедно с например онази за "феодалния строй" на Балканите и в Близкия изток, най-добрата поради липсата на по-добра - сравнете не само със съветската историография, а и с по-ранните и по-късни западни автори, опитали се да разработват тези теми и да изнамерят акуратни дефиниции), били допълвани и от традиционния зимен лов (33). Можем само да си представяме трудностите, свързани с лова в почти арктическите зимни студове на Великата степ. Не е учудващо, че воините, свикнали с тази редовна практика, са същите, които побеждават толкова разнообразни бойци и армии, като започнем от Джурдженската империя и китайците Сун, минем през тюркмените на Хорезм-шаховете, газиите на Рум и асасините и стигнем до руските богатири и немските и унгарските рицари. Цивилизацията е тази, която ги "разваля" - иначе главната тема на "Тайната история на монголите" нямаше да е епичното съперничество между двете "дивашки" племена на монголите и меркитите в замръзналите степ и тайга на Южен Сибир и Северна Монголия - а кой знае какви аристократични двубои, турнири и поднасяне на цветя и трофеи на дамите. Но привлекателната сила на последните е доказала непобедимостта си - въпреки опитите, продължаващи от Ликург и Спарта до пруските крале и разни техни последователи, да поддържат непокварена своята суровост, заклеймявайки "размекващите" пороци. Може би днес вече няма нужда от това - с всичката тази техника...

"Хазарите" от древността са оцелели! - Но не там, където обикновено ги откриват любителите на конспиративните теории. За тях преди няколко години дори бе направен филм, свързан с разпространеното в наши дни в Афганистан хоби от времената на старите китайски империи - пускането на хвърчила. Хазараджат е област в Централен Афганистан, която приютява мнозинството от съвременните хазари - третата по численост народност в държавата, която напоследък праща толкова много емигранти към Европа и България. Сред тях обаче хазарите явно са малцинство - лесно се забелязва, тъй като за разлика от мургавите чернокоси пущуни, подобни на иранците, те са по-бели и с ясно изразени монголоидни черти. Както и при казахите от Казахстан и жителите на останалите централноазиатски страни, при хазарите са се запазили названията на отделни кланове, които показват техния монголски произход. Чингис хан или някой от наследниците му заселва тук предците на хазарите, за да има "свои хора" по границата с Индия. Историята им от последните два века като че ли предава горната теза за превъзходството на техниката над физическата подготовка и воинските традиции - бидейки шиити, хазарите са извличали изгода, докато са господствали на сунитското мнозинство, но по-късно това се е обърнало против тях и в момента те са обект на расистко дискриминиране. Пущуните ги използват като слуги. Дано американците направят нещо и за подобряване на тяхното положение.

Във връзка с горното - Великите Моголи, основани от Бабур, се удавят в индийското море, както толкова много завоеватели, дошли от същата посока преди тях. Можем да почнем от арийците и гърците, да преминем през саките, кушаните, ефталитите, персите и да стигнем до ...куманите и монголите. Куманските и монголските династии управляват по-голямата част от Индия от 13 до 18 век, но уникалните следи, оставени от тях, са малко. Така че Тадж Махал все пак е паметник на индийската, а не на монголската култура, макар че шах Джехан би могъл и да не се съгласи с това.

Разцветът на бойната мощ на Великата степ започва с куманите и свършва с монголите, но монголите от времената от Чингис хан до падението на Тимурлените и най-много до Бабур. Тоест, силите на Котян Сутоевич и Субедей Багатур най-вероятно биха разпилели на прах армиите на Атила, тюрките и империята Тан. Но същата съдба щеше да очаква и джунгарите, кримските ханове, узбеките и дори калмиците (западните джунгари, известни със свирепостта си) и манджурите. Независимо от напредъка в технологиите, който повлиява военното дело на евразийските степи по-решително едва в 19 век (тогава и Руската империя успява окончателно да завладее централноазиатските ханства, макар че и по-късно трябва да се справя с басмачите). Последният "световен политически лидер", оценил подобаващо степната мощ, е палачът на арменците Енвер Паша, който предава приютилите го болшевики и след това повежда последния (засега) опит за създаване на Ислямска и Турска (Тюркска) степна империя. Чапаев и Петка обаче му светкат маслото овреме и така спестяват работа на отмъстителите-дашнаки.

Честит месец на Марс (римския бог на войната), през който честваме един от най-българските празници - този, в който носим мартеници - апотропеен амулет, който вероятно сме наследили от степните си прадеди!

сряда, 15 февруари 2017 г.

Кои са по-големи "татари" - българите (бугарите) или македонците?



Здравейте, драги читатели! Днес дойде редът и на пускането на един по-лековат материал в моя блог, а именно: разглеждането на един "ключов" за нашето съвремие въпрос - "Кои са по-големи "татари" - българите (бугарите) или македонците?" Не знам дали със сигурност е така, но допускам, че повечето от вас са чували как в разговори на по чашка, както и в интервюта по вестниците и телевизията, нашите югозападни съседи, чийто цар и мой съименник едно време с гордост се е определял като "българин родом", ни наричат "татари" и наблягат на това определение, за да подчертаят разликата си с българите и, твърде вероятно, своето превъзходство пред тях... Като оставим настрани чисто расистките измерения на това популярно схващане, разпространено сред т.нар. "македонци" (да не забравяме, че официалното название на тяхната държава до ден днешен е БЮРМ, т.е. "Бивша Югославска Република Македония; следователно би било по-близко до истината и тяхната "нация" да се нарича не "македонска", а "бюрмска"), ми се стори интересно да проследим неговите исторически основания и дали изобщо има такива...

Признавам, че не съм срещал официално обосноваване - било то македонско или друго - на тезата, която накратко би могла да се изрази в следното: "бугари = татари = македонци". В интервютата с граждани на БЮРМ, в които те изразяват подобни мнения, също не съм чувал по-подробна (всъщност каквато и да е) аргументация, с която да защитят правдоподобността на тази теза. Явен е само обидният й тон. Предполагам твърде силно обаче, че, тъй като названието "татари" се използва от незначително малък брой от съвременните български граждани (ок. хиляда, ако не ме лъже паметта, предимно жители на Варненска област и Добруджа), тази аргументация би следвало да е от историческо естество. Тъй като не разполагам със сведения от "ответната страна", очевидно ще съм принуден да отгатвам какво си мисли тя. При това вярвам обаче, че професията ми на историк (бюрмски "историчар") ще ми е от помощ.

Без да отварям дебелите книги или да браузвам из океана от информация, който можем да открием в интернет, предполагам, че един от първите аргументи на бюрмския колега-"историчар" в защитата на посочената теза би звучал приблизително по следния начин: "Българската държава е основана от прабългарите, които са били степно племе и съответно са татари. Македонците от друга страна - не са." От тук започва и моята работа. На първо време можем да се обърнем към произхода на термина "татари". Известно е, че този етноним за пръв път е засвидетелстван някъде ок. началото на 11 век, т.е. пет столетия след основаването на България и то много далече както от Дунава, така и от днешна Украйна или дори Волга. "Татари" се е наричало едно племе от чергари, номадстващи в степите северно от Корея и Китай, в областта Манджурия. В 12-13 век те са покорени от племето монголи, водено от легендарния си завоевател Чингис хан. Впоследствие, когато Чингис хан и неговите потомци (говори се, че те принадлежали на рода Борджигийн, който се отличавал от останалите монголи с рижите си коси и светлите си очи) завладели голяма част от Европа, те станали известни тук като "татари". Вероятно причината за това е, че сред онези монголи, които се преселили в Европа, имало много татари. Древен тюркски и монголски обичай бил покорените народи да изпращат своите воини, за да се бият за новите си господари. Друг възможен вариант е харесаната в Средновековието аналогия между името на татарите и библейския "Тартар", един от синонимите на Ада. Тя не е учудваща, като се има предвид какво са причинили походите на Чингисидите на своите европейски врагове. Търсената от македонците аналогия на свой ред се състои в това, че прабългарите най-вероятно са били турскоезично (тюркоезично) племе, а древните тюрки и древните монголи (и татари) са били родствени народи. 

Като оставим настрана факта, че изворите и археологическите находки ни показват, че прабългарите са били с преобладаващо европеиден външен вид (т.е. само езикът им ги е сродявал с монголите), можем да преминем към разглеждането на въпроса колко прабългари са се преселили от степите на територията на днешна България и къде са се установили тук. За съжаление, много от подробностите около прабългарската история са забулени в (пълна) мъгла. Поне периодът на преселението ни е известен - 5-10 век ("само" някакви си петстотин години). Но още тук ни очаква първата изненада, за която, сигурен съм, гордите нюрмски патриоти, презрително надменни спрямо "татарското бугарско племе", нямат представа. В края на 7 век, когато в днешна Североизточна България хан Аспарух основава държава, чийто наследник претендираме да сме днес, или съвсем малко по-рано или по-късно, е засвидетелствано още едно масово заселване на прабългари южно от р. Дунав. И то е, познайте къде - в т.нар. Керамисийско поле, по-известно днес като Битолското поле, центАр на гордата нация на БЮРМ. Изворите твърдят, че местните прабългари идват в Битоля от Аварския хагант, а няколко от тях наричат прабългарския "бюрмски" водач Кубер "брат на хан Аспарух". Дали Аспарух и Кубер са били братя, не се наемам да твърдя, но това, че Кубер е бил "прабългарин" (всъщност той и неговите хора са се наричали не "прабългари", а "българи") е безспорен исторически факт. И така, какво виждаме? - че в нач. на 8 век областта на Битоля и областта на днешна Североизточна България имат еднакъв етнически състав - славяни и (пра)българи; двете чужди племена-завоеватели, които изместват романизираното и грецизираното по-ранно население и полагат основите на съвременните България и ...БЮРМ!

"Македонските" българи на Кубер са известни най-вече с това, че нападат Солун, а по-късно ги изгубваме от полезрението си, тъй като византийските летописци, на които дължим 99 % от всички сведения за етническия състав на балканското население от този период, престават да се интересуват от тях. Стотина години след Кубер земите на дн. БЮРМ са присъединени към българската държава, а през 1018 г. са завладени от Византия. Няколко тюркски племена нападат Империята в периода 10-13 век. Те са разбити и, интересно, потомците им са заселени не толкова на територията на дн. България, колкото...на тази на БЮРМ! За това, разбира се, трябва да обвиним т.нар. имперска политика, която избягва да заселва победените чужди народи в близост до все още свободните им родственици - на това например дължим арменците в Пловдивско. Първи от тюркоезичните преселници в БЮРМ са т.нар. "вардарски турци", за чийто произход се спори - твърди се, че са маджари, селджукски турци от Мала Азия, огузи от покосеното от епидемия племе на "узите", което през 60-те год. на 11 век се преселва южно от Дунава, идвайки от степите... Всъщност, по-нататък ще говорим само за племена, идващи от същите тези степи, така че повече няма да споменавам откъде са дошли. След вардарските турци в БЮРМ идват печенегите, разбити от Византия в 11-12 век. "Печенеги" или "пацинаки" е гръцкото произношение на тяхното турско самоназвание, което е звучало като "баджанак". Повечето от баджанаците са заселени от Империята в земите от Софийско до Нишко, където ги наричат "шопи" (от печенежкото племе "газишопон", споменато от Константин Багренородни в средата на 10 век) и "торлаци", но добре знаем, че част от шопското землище днес се заема от северната част на БЮРМ. След печенегите южно от Дунав се появяват племената на куманите, които също говорят на тюркски език. Дали е имало кумани в БЮРМ не подлежи на спорове - достатъчно е само да погледнем към географската карта и да видим, че един от по-големите градове в страната и до ден днешен носи името "Куманово". В дн. България също има топоними, свързани с куманите, но...май...не са толкова много. 

И така, следвайки хронологията, достигаме вече и до "истинските" татари. Те се появяват на Балканите през 1241 г. и, между другото, в интерес на историческата истина, първо минават през Сърбия и Босна преди да нахлуят в България. Но, колкото и странно да звучи, потомците на тези татари, онези хиляда български граждани, които и до днес се наричат така, започват да се заселват южно от Дунава, там, където живеят и днес, в Добруджа и Варненско, едва към 1399 г. и по-късно. Тогава тези области са опустошени от многобройните набези и военни действия между татарите и...българите (явно етническата близост не им пречи да се избиват едни други), а по-късно и между османските турци и власите, пак между тях и същите татари, молдовците, казаците, поляците и, накрая, Руското царство. Затова там до ден днешен, освен татарско, се е запазило и многобройно турско население, което е колонизирало опразнените в края на средновековието, но важни по-късно в стратегическо отношение земи. Напротив, свидетелствата показват, че преди края на 14 век заселвания на татари е имало във Видинско и ...по границата между Византия и Сърбия, която, както е добре известно, в 13-14 век минава през ...територията на дн. БЮРМ. 

По-късно, по време на османското господство, тюркоезично и монголоезично население е заселвано с или без одобрението на официалните власти и в "македонските" (разбирай бюрмските), и в българските земи. За края на 19 и нач. на 20 век има достатъчно на брой чуждестранни (което показва, че са що-годе обективни) карти, показващи етническата принадлежност на населението в посочените земи - погледнете ги! Горе съм поставил една такава. Разбира се, всеки е свободен да вярва в каквото си иска, но ...след този кратък преглед на етническата история на БЮРМ и България, можем ли да кажем със сигурност кои са по-големи "татари" - българите (бугарите) или македонците?

неделя, 4 декември 2016 г.

Пътешествието на Ибн Батута в Турция през 30-те години на XIV в. (I част)



Превод и коментар (вкл. бележки под линия): Владислав Иванов

            Мароканецът Мохамед ибн Батута (пълното му име е твърде дълго, за да го изпишем тук) е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези от тях, които могат да се нарекат със съвременния термин „рекордьори”. През не чак толкова дългия си земен живот[1] той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра и по този начин да посети (а в някои случаи – и да обходи!) териториите, върху които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че пътешествията му са осъществени във времена, когато не само че не е съществувало нищо подобно на съвременния транспорт, но дори и революцията в развитието на платноходите все още е била предстояща. Става въпрос за XIV  век; столетието, в което Второто българско царство пада под турска власт; огромната империя, съградена от наследниците на Чингис хан, окончателно се разпада, а в Европа (и не само там) върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват толкова много от жителите на Стария свят... Неслучайно една известна историчка и литераторka от близкото минало – Барбара Тъчман, ще го нарече „бедственият” четиринайсти век в заглавието на изследването, което му е посветила[2].
Но бедствията съвсем не са единственото, което може да ни предложи историята на това така богато на събития (и на запазени за тях документални свидетелства) време. Докато стари „суперсили” като напр. Византия и монголите губят могъществото си, на световната сцена се появяват нови „играчи”, а блясъкът на техните империи ще надмине дори и този на прославените им предшественици. Именно по тази причина, струва ми се, е толкова важен разказът на Ибн Батута за пътешествието му в земите на турците. Той представлява едно от твърде редките свидетелства на съвременник и очевидец, запазени до днес за турската история от тази неясна, смутна и превратна епоха. Може би в него изследователят или любопитният читател ще открият някои от причините за последвалия турски възход, довел до изграждането и основаването на Османската империя – една от най-големите и силни в политическо отношение държави, съществували някога.
            Текстът на описанието на пътешествията на Ибн Батута, озаглавен на арабски Rihla, е записан под диктовката на самия пътешественик от андалуския литератор Ибн Джузайи по заповед на маринидския султан на Мароко Абу Инан Фарис (1348-1358). Явно монархът е бил дълбоко впечатлен от разказа за приключенията на своя кадия[3] Ибн Батута и е решил, че споменът за тях непременно трябва да бъде документиран. Текстът остава практически неизвестен за европейската историография чак до завладяването на Алжир от Франция през 30-те год. на XIX в. Едва тогава Bibliothèque nationale de France получава достатъчно арабски манускрипти, от които става възможно да се възстанови пълното съдържание на творбата. Преобладаващата част от по-късните преводи (на най-различни европейски и др. езици) се базират на изданието на текста (заедно с превод на френски и коментар) от Defrémery и Sanguinetti в четири тома, които излизат от 1853 до 1858 г. Откъсът от Rihla, предложен тук, също се ползва от това издание, макар и главно посредством английския превод на H.A.R. Gibb[4].

(...) В Ладикия[5] ние се качихме на една голяма галера, принадлежаща на генуезците, чийто господар се наричаше Марталмин, и се отправихме към страната на турците, позната като Билад ар-Рум[6], тъй като в древността тя била тяхна[7] земя. По-късно тя била завоювана от мюсюлманите, но там все още има голям брой християни, които живеят под властта на мюсюлманите тюркмени. Ние прекарахме десет дни в морето, като християните се отнесоха любезно с нас и не ни взеха пари за преминаването. На десетия ден ние достигнахме Алая[8], откъдето започва провинцията. Тази страна е една от най-добрите в света; в нея Бог е обединил благините, които са разпръснати по другите земи. Нейните жители са (възможно) най-благовидно изглеждащите хора, с най-чистите дрехи, най-изтънчените в менюто си и най-добросърдечните хора във вселената. Където и да спирахме в тази земя, било то в частен дом или в странноприемница, нашите съседи; и мъже, и жени (тези не забулват лицата си) пристигаха (веднага), за да се погрижат за нас. Когато ги напускахме, те се сбогуваха с нас сякаш бяха наши роднини или наши сънародници и можеше да видиш как жените ридаят. Те печаха хляб само веднъж в седмицата и хората свикнаха да ни дават като подарък топъл хляб в деня, в който го печаха, заедно с други вкусни храни, като ни казваха: „Жените ни ви пратиха това, като ви молят да прочетете някоя молитва за нас”[9]. Всички жители са правоверни сунити; между тях няма сектанти или еретици, но те ядат хашиш[10] и смятат това за безвредно.
          Алая е голям град на брега на морето. Той е населен от тюркмени и е посещаван от търговци от Кайро, Александрия и Сирия. Областта е богата на гори и дървесината се изнася от тук за Александрия и Дамиета, откъдето се превозва и до други градове на Египет. В горния край на града се намира една великолепна и огромна цитадела, построена от султан Ала ад-Дин[11]. Кадията на града дойде с мен, за да се срещна с владетеля на Алая, който е Юсуф Бек, син на Караман[12]; на техния език „бек”[13] означава крал. Той живее на разстояние от ок. 16 км от града. Ние го открихме да седи сам на върха на един хълм до брега, с емирите и везирите му, разположени под него, а войниците му от лявата и дясната му страна. Той поддържа косата си боядисана в черно. Аз го поздравих и отговорих на въпросите му относно посещението ми в неговия град, а след моето оттегляне той ми изпрати подарък във вид на пари.
          От Алая аз отидох в Анталия[14], един много красив град. Той се простира на огромна площ и, въпреки пренаселеността си, е един от най-привлекателните градове, които могат да се видят някъде, а, освен че е доста многолюден, притежава и добро градоустройство. Всяка част от жителите му живее в свой обособен квартал. Християнските търговци живеят в квартала, който е познат като Мина („Пристанището”) и са заобиколени от стена, вратите на която се затварят за тях отвън през нощта и по време на петъчната служба. Гърците, които са били предишните обитатели на града, живеят в свой собствен квартал, евреите също в друг, а емирът и неговите придворни и мамелюците[15] в своя част; всеки от тези квартали е отделен от другите чрез стена по подобен начин. Останалите мюсюлмани живеят в главния град. Около целия град и всички споменати квартали има друга голяма стена. Градът притежава много овощни градини и произвежда чудесни плодове, включително един възхитителен вид кайсия, наричан от тях Камар ад-Дин, който има сладък бадем в сърцевината си. Този плод бива сушен и изнасян за Египет, където консумацията му се смята за голям лукс.
          Ние останахме тук в медресето на града, началникът на което беше шейх Шихаб ад-Дин ал-Хамави. В наше време във всички земи, населявани от тюркмените в Анатолия; във всяка област, село или град могат да бъдат открити членове на организацията, позната като Ахия или „Младото братство”. Никъде по света не ще откриеш хора, които да са толкова нетърпеливи да посрещат странници; така бързо да поднасят храна и да задоволяват желанията на другите, и толкова пълни с готовност да се изправят срещу несправедливостта и да убиват (тираничните) агенти на полицията и подлеците, които се събират с тях. Един т.нар. „млад брат” или ахи на техния език е онзи, който бива избран от всички членове на тяхната гилдия или от други млади неженени мъже или от онези, които живеят в аскетично уединение, да бъде техен водач. Тази организация е позната също и като Футува, или „Орденът на младите”. Водачът й построява странноприемница и я обзавежда с килими, лампи и други необходими неща. Членовете на неговата общност работят през деня да си изкарат прехраната и късно следобед му носят онова, което са изкарали. С тези средства те си купуват плодове, храна и другите неща, от които странноприемницата се нуждае, за да покрива техните нужди. Ако през този ден в техния град дойде пътник, те го настаняват в тяхната странноприемница; техните провизии му биват предоставяни като техен гост и той е свободен да пребивава там с тях, докато не си тръгне. Ако липсват пътници, те сами споделят храната помежду си и, след като я изядат, пеят и танцуват. Призори те се връщат обратно към своите задачи, като (отново) донасят надниците на своя водач в късния следобед. Членовете на тази общност се наричат fityan (младежи) и техния водач, както споменах, е ахията.
          На следващия ден след нашето пристигане в Анталия един от тези „младежи” дойде при шейх Шихаб ад-Дин ал-Хамави и му заговори на турски; език, който аз по това време не разбирах. Той носеше стари дрехи и плъстено кепе на главата си. Шейхът ме запита: „Знаеш ли какво говори той?”. ”Не”, отвърнах аз, „не знам”. Той ми обясни: „Той кани теб и твоята компания да обядвате с него.” Аз бях учуден, но отвърнах: „Много добре” и, когато мъжът си отиде, казах на шейха: „Той е беден човек и няма да може да ни посрещне, а ние не искаме да бъдем бреме за него.” Тогава шейхът избухна в смях и каза: „Та той е един от шейховете на Младото Братство. Той е обущар, човек с щедър нрав. Неговите другари, около двеста мъже, принадлежащи на различни гилдии, са го направили свой водач и са построили странноприемница, за да (могат да) посрещат в нея своите гости. Всичко, което те изкарат през деня, го харчат през нощта.”
          След като завърших вечерната си молитва, същият мъж се върна за нас и ни заведе в неговата странноприемница. Ние се намерихме в една чудесна сграда, постлана с красиви турски килими и осветена от голям брой полилеи от иракско стъкло. Много млади мъже стояха, подредени в редици в залата, облечени в дълги роби и ботуши и всеки имаше нож, около два аршина[16] дълъг, прикрепен към пояса. На главите им имаше бели вълнени връхни шапки, а към горния край на тези шапки беше закрепено парче от вълнен плат, дълго един аршин и широко два пръста. Когато те заеха местата си, всеки един свали шапката си и я постави пред себе си, но запази на главата си една друга орнаментирана шапка, която беше направена от коприна или някакъв друг плат. В центъра на залата им имаше нещо като платформа, поставена там (специално) за посетители. Щом и ние заехме местата си, ни беше поднесена богата трапеза, последвана от плодове и сладкиши, след което те започнаха да пеят и да танцуват. Ние бяхме изпълнени с възхищение и много учудени от тяхната сърдечност и щедрост. Разделихме се с тях в края на нощта и ги оставихме в тяхната странноприемница.
          Султанът на Анталия Хъдър Бек[17], син на Юнус Бек[18], беше болен, когато пристигнахме в града, но ние го посетихме на болничното му легло. Той ни говори много любезно и, щом го оставихме, ни изпрати подарък от пари.
Пътувахме до град Бурдур (Булдур)[19], малко населено място с много овощни градини и силна крепост на върха на един хълм. Там се подслонихме като гости на един проповедник[20]. Братството (на ахиите) по това време имало събиране, на което желаело и ние да присъстваме, но ние не бяхме чули за това, така че те приготвиха угощение за нас в градината на един от тях и ни съпроводиха до мястото. Беше удивително да се види радостта и задоволството, с което ни посрещнаха, макар че те не разбираха нашия език, а и ние техния и нямаше никой, който да ни превежда. Ние останахме с тях един ден и след това отново се отправихме на път.
          От Бурдур ние отидохме в Сабарта (Испарта), а след това в Егридир[21], голям и гъсто населен град с чудесни пазари. Там има езеро със сладка вода, по което кораби отиват за два дни до Акшахр и Бакшахр и други градове и села[22]. Султанът на Егридир е един от главните владетели в тази земя. Той е човек с благопристойно поведение и посещава следобедната молитва в главната джамия всеки ден. Докато ние бяхме там, неговият син умря и след погребението му султанът и „учениците”[23] ходиха на гроба му три дни. Аз отидох с тях на втория ден и султанът, виждайки ме да ходя пеша, ми изпрати един кон заедно със своите извинения. Щом достигнахме медресето, аз му пратих обратно коня, но той ми го върна, казвайки: „Аз ти го давам като подарък, а не назаем.” Той ми изпрати също една роба и известна сума пари.
          От там ние се отправихме към град Кул Хисар („Езерната крепост”)[24], един малък град, напълно заобиколен от водни пространства, покрити с тръстика. Единственият път до него представляваше нещо като мост, (построен) между тръстиките и водата, по който можеше да минава само по един конник. Градът, който е разположен на един хълм в средата на езерото, е непревземаем. Султанът му, който е брат на султана на Егридир, го нямаше, когато пристигнахме там, но, след като престояхме там няколко дни, той се върна и се отнесе любезно към нас, като ни снабди с коне и провизии. Той изпрати няколко конници да ни ескортират до град Ладик (Денизли)[25], тъй като страната беше пълна с банди въоръжени разбойници, наречени Джармиян[26], които владеят един град, наречен Кютахия[27]. Ладик е много важен град, със седем големи джамии. В него се правят ненадминати по своето качество памучни платове с бродирани в злато ръбове, които издържат много дълго време поради отличното качество на памука и на изпреждането. Повечето от работниците (които правят платовете) са гръцки жени, тъй като тук има много гърци, които са подчинени на мюсюлманите и плащат поголовен данък на султана. Отличителен белег на гърците са техните шапки с висок връх, червени или бели; техните жени носят големи тюрбани. Когато влизахме в града, ние минахме покрай един пазар. Няколко мъже изскочиха от сергиите си и хванаха юздите на конете ни, след това някои други възразиха срещу действията им и препирнята стигна толкова далеч, че някои извадиха ножове. Ние, разбира се, не знаехме за какво става въпрос и се бяхме изплашили от тях, мислейки, че това са разбойниците[28] и това е техния град. Най-сетне Аллах ни изпрати човек, който знаеше арабски, и той ни обясни, че спорещите били членове на два клона на „Младото братство”, всеки от които искал да ни приюти. Ние останахме изумени от тяхната щедрост. В крайна сметка беше решено да хвърлят жребий, а ние да се подслоним първо при победителя. След като това беше извършено, главата на първата странноприемница, брат Синан, ни заведе до банята и лично се погрижи за мене; после те ни поднесоха богата трапеза със сладкиши и много плодове. Бяха прочетени няколко стиха от Корана и след това те почнаха да рецитират техните молитви и да танцуват. На следния ден ние имахме аудиенция при султана, който е един от първите владетели в Анатолия и при завръщането ни бяхме посрещнати от брат Туман, ахията на другата странноприемница, който ни прие дори по-добре, отколкото бяха неговите приятели и ни напръска с розова вода, когато излязохме от банята.
          Ние останахме известно време в Ладик поради опасностите по пътя, докато керванът беше готов да отпътува; ние пътувахме с тях един ден и част от следващата нощ и стигнахме до крепостта Тавас (Давас)[29]. Прекарахме нощта извън нея, а на другата сутрин, при идването ни пред портите й, бяхме подложени на разпит от върха на стената. Командирът (на крепостта) после излезе навън заедно с войниците си и, след като проучиха околността поради страха си от крадци, животните им (на керванджиите?) бяха напъдени. Това била тяхна обичайна практика. От там ние отидохме до Мугла и след това до Милас[30], един от най-хубавите и важни градове в страната. Ние отседнахме в „манастира” на един от „младото братство”, който далеч надмина нашите предишни домакини чрез щедростта и гостоприемството си, като ни заведе на баня и извърши и други похвални действия. Султанът на Милас беше един отличен управник, който поддържаше дружески отношения с (мюсюлманските) теолози. Той ни даде подаръци и ни снабди с коне и провизии.

15.08.2016, Владислав Иванов
  
    Преводът може да прочетете и в електронното списание "Алманах", брой 5 (2016), което може да си свалите от тук: http://istorici.com/?p=3291






[1] Ибн Батута умира на ок. шестдесет и петгодишна възраст (1304-1368/69).
[2] Tuchman, B. A Distant Mirror: The Calamitous Fourteenth Century. New York: Alfred A. Knopf, 1978.
[3] Съдия (ар.).
[4] Gibb, H.A.R. Ibn Batutta, Travels in Asia and Africa (1325-1354). Routledge, 1983.
[5] Днешното пристанище Латакия в съвременна Сирия.
[6] Букв. „страната на римляните/ромеите” (ар.).
[7] Т.е. на римляните.
[8] Дн. турско средиземноморско пристанище Алания, тогава Алаийе, столица на едноименен турски бейлик, намиращ се в различни моменти под влиянието на Караманлиите или на Кипърското кралство и ордена на рицарите-хоспиталиери на о. Родос.
[9] Тази молба на турските жени не е случайна, а се дължи на факта, че Ибн Батута е бил ислямски духовник.
[10] Упойващ продукт, произвеждан от смолата на индийския коноп (Cannabis Indica).
[11] Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237), един от най-великите владетели на Иконийския или Румския султанат (със столица Коня), който поставя Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки я от териториите на християнското кралство Малка Армения.
[12] Т.е. от династията на Караманоглу или Караманлиите, един от най-старите и силни турски аристократични родове, основали свои собствени княжества в Анатолия след разпада на Селджукския султанат и постепенния упадък на монголския Илханат в Иран.
[13] „Бек”, „бег” или „бей” са различни изписвания на една и съща турска титла, която по мое мнение е по-близка до „княз”, отколкото до „крал”.
[14] Дн. турска Анталия, пристанище на южния бряг на Мала Азия, което запазва важността си от Античността си до наши дни. По това време Анталия е столица на бейлика Теке, който, също като Алая, в различни периоди от XIV в. се намира под влиянието на Кипър и Родос или на емирите на Караман.
[15] Тук под това название най-вероятно се визират предшествениците на по-късните еничари, в случая - робите-воини на турския владетел на Анталия.
[16] Един аршин е бил приблизително равен на 44 см.
[17] Става въпрос за Синануддин Хъзър Бей (1328-1355), третият владетел на Анталия от династията Теке.
[18] Юнус Бей (1319-1324).
[19] Град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. По това време най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която се е намирала в родствени връзки с рода Теке (основателят на бейлика Хамид – Дюндар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей са били братя и заедно са се разбунтували против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в.).
[20] Вероятно става въпрос за мюсюлмански духовник.
[21] Испарта и Егридир са градове близо до Бурдур, които са запазили средновековните си названия. Егридир е бил столица на династията Хамид.
[22] Вероятно градове, подвластни на тогавашния бей (или, както го нарича Ибн Батута – „султан”) на Хамид.
[23] Вероятно мюсюлмански духовници или младежи, които се подготвят да станат такива, срв. напр. значението на думата талибан (от ар. талиб – ученик, студент).
[24] Дн. Гьолхисар в съвр. турска провинция Бурдур, разположен на югозапад от Егридир.
[25] Древната Лаодикея на Ликус, която по това време явно още е пазела гръцкото си название.
[26] Тюркменската династия Гермиян, която притежава значителна военна мощ в първата половина на XIV в. и по време на пътешествието на Ибн Батута явно е била във вражда с бейовете на Хамид
[27] Бившият византийски Котиеум и столица на династията Гермиян, Кютахия е разположена на север от земите, през които пътешественикът преминава по това време.
[28] Т.е. гермиянците.
[29] Дн. Тавас в съвр. турска провинция Денизли.
[30] Мугла и Милас са запазили днешните си названия и се намират на запад от Тавас. С посещението си там Ибн Батута напуска границите на Хамид и навлиза на територията на турския бейлик Ментеше.