неделя, 10 декември 2017 г.

Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.


На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

неделя, 3 декември 2017 г.

За прабългарите и тюрките по Ибн Фадлан




Ибн Фадлан е служител на багдадския халиф, който в началото на десети век извършва едно свръхдълго, трудно и опасно за тогавашните условия пътешествие от Ирак до т.нар. Волжко-Камска България, разположена в средно-северното поречие на великата река Волга. В момента чета извънредно интересния пътепис на Фадлан и, макар и да съм още в началото, ми направиха впечатление данните, които съм изложил по-долу. Препоръчвам ги горещо на хора като "Спарадок" (или "Спародок"?), феновете на Ганчо Ценов и всякакви подобни типажи.

При пътуването си на север арабският керван трябва да напусне границите на Халифата (а следователно - и на цивилизования свят) някъде около днешните южни части на Узбекистан и почти изчезналото днес Аралско море. При това на Ибн Фадлан му се налага, въпреки ярко демонстрираното си нежелание, да премине през земите на турците огузи (гузи) и волю-неволю да ги опознае. Ето какво пише той за огузите, от които по-късно произлизат пряко османлиите:

"Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари, е назоваван Кударкин."

Припомням, че според прабългарски надписи, намерени на територията на нашата страна, днешната Българска република, титлата на хана или канаса е "сювиги", което може да е, а може и да не е вариант на тюркското Ябгу. По-интересна е титлата Кударкин. Според византийците, а, ако не ме лъже паметта, и наши надписи, титлата на българския престлонаследник е била "канартикин". Звуковата и смисловата прилика между названията недвусмислено демонстрират, че става въпрос за една и съща титла. Но нали според Ганчо Ценов и П. Добрев прабългарите нямали нищо общо с турците? 

"Когато напуснахме областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак, сина на Катаг-хан."

Повече от 200 години по-късно един от великите владетели на куманите се нарича "Атрак", вероятно принадлежащ към същия род, от който произхожда и великата българска династия Асеневци.

"И така през един от тези дни той изпрати да извикат приближените до него придружителп, а именно Тархан и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният."

"Тархан" или "таркан" е много разпространена титла не само при прабългарите, а из целия степен регион чак до Корея от времената на Първия Тюркски Хаганат. Прабългарските варианти са "бори-таркан", "оглу-таркан" и тн. Чиста турска/тюркска почетна титла, която е използвана доволно и от монголите. И чъргобиля Мостич е бил с доста дръпнати очи. Сори ама това са фактите! ;)

Цитатите са взети от тук: http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_10.html

Впрочем, не се доверявайте много на превода, защото, примерно:
"И наистина, веднъж го видях, когато яздеше до тях, седнал на коня си, на рамото му кацна гъска. Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи."
 - първото изречение не може да е вярно, защото е просто невъзможно не само дива гъска да кацне на рамото на тюркския джигит, ами и той след това да я уцели с лъка си! Как, по дяволите, ще уцелиш с лъка си нещо, кацнало на рамото ти?!?

понеделник, 4 септември 2017 г.

Тарзан от империята Ляо



Сред степните народи, създали свои собствени империи, предшестващи тази на монголите, онези, които в най-голяма степен са родствени с тях, са т.нар. "китани" или "кидани", на чието име дължим и нашето днешно название на най-гъстонаселената страна в света. Китанското родство с монголите е дотолкова очевидно, че по мое (и не само) мнение те могат да се разглеждат като Първа Монголска империя. Макар и известният със своята "пасионарна" теория Лев Николаевич Гумильов да твърди, че "пасионарният тласък", създал световната държава на Чингис хан, бил ограничен хронологично само през дванадесети век, а географски - само до джурджените и монголите, то двете империи на китаните - западната и източната, влизат в явно противоречие с това схващане. Въпросните две империи, наричани от китайците "Ляо", притежават огромно влияние над степните племена от границите до Корея чак до Аралско море, а може би и още по на запад, съдейки по имената на кумански "князе" като "Китанопа". Съчетано с владението на по-ранната Ляо над известните 16 префектури от Северен Китай, вкл. днешен Пекин, това свидетелства за величие, невиждано от времената на легендарния Тюркски хаганат, което при това е доста по-трайно от неговото. 

Китаните, които с пълно право можем да наречем "истинските китайци", са били най-южните пра-монголски номади, чиято родина се е намирала на север от дн. Пекин, между Манджурия и пустинята Гоби. Тяхното сходство с по-късните "монголо-татари" е фрапиращо, тъй като и те като тях завладяват и господстват над уседналите цивилизации на дн. Северен Китай и Средна Азия, но до края не изоставят номадските си обичаи. Това е особено фрапиращо в империята на Черните Китаи (Кара-Китай), управлявана от император с титлата "гур-хан", който има столица - град Баласагун, но ...не живее в нея, а ДО нея, в огромен номадски лагер! Вероятно родството помежду им спомага за бързото присъединяване на китаните към воините на Чингис хан, след като последният напада "Златната империя" на джурджените, които не са монголи, а манджури. Китанът Йелюй Чуцай е един от най-известните министри на Чингис и незаменим помощник в изграждането на новата световна империя. 

По-късно официалната история на династията Ляо ("Ляо ши") е компилирана и завършена в Китай именно по време на управлението на монголската династия Юан, произлязла от Чингис хан и неговия внук Кубилай (Хубилай). Докато я четях, един откъс от нея привлече вниманието ми. В него се разказва за наистина невероятна храброст, проявена от един от служителите на китанския император по време на лов. Случката е по-подходяща за книгите на Едгар Райс Бъроуз за "Тарзан от рода Грейстоук", отколкото за официална китайска история, което обаче ме кара да вярвам, че може би тя действително се е случила. Историята определено си заслужава вниманието:

През седмата луна (месец) на 1016 г. император (хан) Шен-цзун отишъл на лов в планината Чешан. По време на стрелбата му с лък от гърба на коня (типичен начин за лов и война за монголите и другите степни номади) по един появил се пред него тигър, конят на хан Шен-цзун подскочил толкова бързо, че ханът закъснял с изстрела и стрелата му пропуснала целта. Раздразненият тигър се насочил към хана и когато се приближил достатъчно, за да достигне до него със скок, всички членове на свитата му, които били с него, се разбягали кой накъдето види. И тогава един амбан (висш офицер), наречен Чен Чжао-Гун, скочил от коня си и внезапно хванал тигъра за двете уши и го възседнал, след което тигърът замрял от ужас. Хан Шен-цзун казал на съпровождащите го хора: "Стреляйте по-бързо!", но Чен Чжао-гун закрещял с все сила, нареждайки им да спрат стрелбата. И дори тигърът да беше побягнал през планината, Чен Чжао-гун нямаше да падне от гърба му! Улучвайки мига, той успял да извади увесения на бедрото му меч и да убие тигъра. Ханът Шен-цзун отишъл при него и му казал: "Как се измъчи!" И в същия този ден, без забавяне, дал пир в чест на Чен Чжао-гун и го наградил със златни и сребърни съдове.

Постъпка, типична както за Тарзан, така и за западноевропейските рицари или монголските багатури! Или, както би се изразил Лев Гумильов, за "истински пасионар" :-)

вторник, 8 август 2017 г.

Бележки към монголската средновековна история



Очевидно първият монголски хан-мюсюлманин от такава величина - Берке - е бил доста по-близък на великия каан (или, ако предпочитате, "хан", напълно приемлив е и синонимът "хаган"; всички тези думи на тюркски и монголски се превеждат по един и същи начин - "император") Монгке (това популярно монголско име е транскрибирано от разноезичните средновековни, а и по-късните, исторически извори с наистина необичайна вариативност, като почнем от "Мунке" и стигнем до "Менгу"), отколкото обикновено се смята и това вероятно обяснява частично мълчаливия неутралитет, който хаганът спазва при преврата в "Синята орда", довел до отстраняването на преките наследници на Бату. Китайските източници, идиотски редактирани по време на управлението на прастарите монголски врагове джурджените (манджурите) Цин, свидетелстват, че Берке не само председателства съда над родовете на Угедей и Чагадай след техния заговор (на вдовстващата императрица Огул-Гаймиш, съпругата на Гуюк, на отличилия се в Западния поход внук на Чагадай Бури и още доста други принцове от рода на Чингис и подкрепящите ги нобили) за поставянето на престола на внука на Угедей Ширемун, но и скоро след това е изпратен в наскоро подчинените територии на запад от Урал, за да набира бойци за военни колонисти в бившата "Златна империя" и планираното от Монгке завоюване на Сун. При това Бату изглежда не е особено очарован, защото става въпрос за земи от личния му апанаж и търси компенсация в предоставянето на дивиденти от богатите китайски провинции, възлизащи на десет хиляди ляна сребро. Знаем, че и по-късно хановете и темниците на "Синята орда" ползват доволно количество руси, алани и кипчаци във войските си, та затова мисията на Берке един вид "оголва" Западния улус от войници и искането на Бату де факто си изглежда напълно справедливо. В крайна сметка русите, аланите и кипчаците са негови поданици и са отведени на изток, за да вземат участие в покоряването на Китай, така че компенсацията му в данъци от китайски градове не е необоснована. Монгке обаче му дава само хиляда ляна... И всичко това стои някак странно на фона на възприетото като константа схващане в съвременната историография, че хаганът дължи престола си едва ли не изцяло на Бату.

Интересно е дали при мисията си Берке не е отвел в Далечния изток и някои от нашите предшественици от Търновска България. Знаем, че по-късно този интригант се меси активно във вътрешните работи на дунавските българи и дори принуждава окуцелия цар Константин Тих да го придружи в колесница при нахълтването му във Византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Изеддин Кейкавус. Нашите и чуждите кипчаци във всеки случай не са имали големи основания да го мразят за "отвличането" в Китай, защото там не ги продават като роби, а, напротив, ги използват като своеобразни "монголски мамелюци". Но "същинските" българи по това време май че са слаба ракия като воини - или поне така твърдят някои западни летописци. Последното, впрочем, би могло и да е фалшива пропаганда, целяща да насочи западните кръстоносци към завоюването на "исконните византийски земи", простиращи се до р. Дунав; неслучайно Барбароса отказва помощта, която му предлагат Стефан Неманя и съюзниците му Петър и Асен.

"Идеалната" тюркска ("турска", "тюркменска", "туркоманска" - за това срв. "отоманска" - не че се правя на много умен, но си е едно и също, for Gosh sake!) схема за наследяване е от по-старите към по-младите братя и това горе-долу си се спазва чак до завладяването на богатия Втори Рим от Завоевателя и надделялата  над рицарските/багатурските принципи алчност. И безскрупулността на евнусите в дворците на Босфора, така детайлно описани от талантливия Гор Видал още по времето на Юлиан Отстъпника. И майчинската загриженост на най-сладките държанки, както вероятно знаят мнозината наши сънародници-фенове на сериала "Златният век". Роксана, Роксолана, украинки, "русо гладно нема" и прочие, знаете ги тия неща. Макар че издържах едва половината от първия епизод на "Златния век". И Боливуд не ме кефи, ама... 

Бащата на Ногай е един от най-активните Чингисидски принцове в средата на тринадесети век и екзекуцията му от Хюлегю (в предишния материал бях забравил тази транскрипция, която за пръв път ми стана любима от книгата на Катерина Венедикова, която е много яка, като изключим това, че през десетина страници се повтаря едно и също и мега слабия исторически анализ) явно допринася за издигането му при Берке, приемането на исляма и за създаването на хиляди неприятности за Търново, Буда, Пеща и Сръбското кралство, чиито владетели вече са християнски светци, но все още нямат столица. Е, в крайна сметка затова и Ногай губи едното си око, пронизано от илханидска стрела. Но този недъг не му пречи, както и по-късно парализата на Тимур Аксак - и двамата емири правят забележителна кариера, макар и да са в най-добрия случай "второстепенни" Чингисиди. Всъщност Тимур май даже изобщо не е от рода на Темуджин. Но това си е нормално за бурните времена в края на четиринадесети и петнадесети век, когато ойратите си позволяват да колят потомците на Чингис сякаш са пилци и един обикновен тайши се провъзгласява сам за велик хан. 

Като малка компенсация за подлото убийство (макар и недоказано) на християнина Сартак, законния престолонаследник на Бату (негов син) и на други Джучиди, както и за избухването на междуособната война между двата западни монголски улуса, сараят (дворецът, срв. и "саракт") на Бату не е заменен в паметта на близките и далечни народи от сарая на Берке. Скоро след смъртта на последния столицата му в делтатата на Великата Волга (смятана от европейските мъдри глави за ръкав от "Великия океан" в продължение на хиляди години) почва да се нарича просто "Сарай" и с това име я срещаме в източниците чак до тоталната й анихилация от чагадайските изверги на Тимур и ушкуйските пирати, водени от по-малките (?) синове на новгородските боляри. Опустошението на района е завършено от ойратите тургут, по-известни като "калмици", които, като извънредно способни и съвестни последователи на заветите на Чингис хан, не оставят камък върху камък, за да се чудят и днес историците и археолозите къде точно е бил сараят на Бату и къде - сараят на Берке...

неделя, 16 юли 2017 г.

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век




Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

събота, 27 май 2017 г.

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (2)



Продължаваме с изброяването на подходящите сюжети за филми, които биха дали възможност на нашего брата зрителЯт да се наслади на епични битки и сражения, случили  се през периодите на Античността или Средновековието някъде  в или около съвременната българска територия.

- Историята  на вече  споменатите готи по време на престоя им в/около Балканите (приблизително трети-пети век) дава множество подходящи сценарии за мащабни воински сблъсъци и кръвопролития, които не се изчерпват само с победите им срещу императорите Деций и Валент, в които последните намират и смъртта си. Вероятно малко българи го знаят, но на Балканите е поживял и повърлувал и легендарният остроготски крал Теодорих (познат из езическа Скандинавия като "Тедрик"), който по-късно се превръща в нещо като Ахил за викингския епос. От националистическа гледна точка готите също са важни, тъй като успяват да се посбият и с нашите  хунски и прабългарски предци, а известна част от тях вероятно СЪЩО са наши предци, тъй като остават в района на Никополис ад Иструм (близо до Търново) и, ако не са измрели масово по някаква причина, се вливат в състава на бъдещата българска нация. През споменатия период се водят непрекъснати сражения на балканска територия от Малка Скития (Добруджа) чак до Пелопонес и в тях е потрошено поне толкова антично наследство, колкото се приписва на вандалите в западната част на империята. За съжаление в съвременната историография битките, водени в западната половина на империята, са като че ли по-популярни и това при положение, че източната с нищо не й отстъпва в това отношение освен че запазва непревзета столицата си (Константинопол) от варварите. Представете си например филм, проследяващ дружината на един прабългарски вожд, отправила се на набег в Северните Балкани през 490 г. Сто или двеста воини, въоръжени предимно със саби, лъкове и стрели, всичките на коне, с няколко обозни коли и пет-шест от своите "къщи на колела" - юртите, със знаме, за което обаче не гарантирам, че е конска опашка. Въоръжени сблъсъци с редовите имперски части, съставени от "истински римски граждани", а след това с по-опасните врагове - варварските федерати на ромеите - идващите отново от Скандинавия "прото-викинги", като ругите, скирите, гепидите и лангобардите (букв. "дългобрадите"). Епично точно като "Похвално слово за крал Теодорих" (за същият този Теодорих от викингския и северногерманския епос става въпрос):

Това (българите) е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”.

Мисля че описанието е достатъчно красноречиво с оглед на потенциала за заснемането на филми с кръвопролитни сражения със сюжети из историята на (пра)българите. ;)

- Обсадата на Константинопол от аварите, славяните и българите и славянските обсади на Солун. За тези исторически събития, макар и да се развиват стотина години по-късно, важи всичко описано по-горе с изключение на това, че участието на германските варвари започва да намалява Появяват се обаче нови степни воини от изтока, които донасят в Европа техниката за яздене със стремена и използването на шпори. Обсадите на Солун и Константинопол без съмнение са били епични - всеки, който е виждал запазените и до днес стени на Истанбул, може да си представи за какво иде реч.

- Основаването на съвременна България от хан/канасювиги Аспарух вече е филмирано и то качествено, затова можем да се прехвърлим към наследника му Тервел и помощта му за Византия при обсадата на Цариград от арабите. Първите джихадисти срещу непобедимата българска конница в съюз с римските, упс, византийските легиони, епично, нали?

- Победата на хан Крум над император Никифор Геник, в резултат на която загиват двама римски василевси, е достатъчно добре известна, но освен нея има още поне няколко мащабни и интересни сражения от епохата преди приемането на християнството, в които са замесени българите. Срещу Византия епични битки водят хановете Телец (Телец-риг?), Кардам, Омуртаг, Маламир и Пресиан. Предполагаеми са също и конфликти между някои славянски племена и властта в Плиска, което от военна гледна точка е доста интересно - българите  са предимно конници, въоръжени с лъкове, саби и копия (дълги и къси), докато славянските бойци са изключително пехотинци, воюващи с мечове, брадви, лъкове, но различни като конструкция, копия и щитове. Надмощието, както показва историята, в крайна сметка е за българите. В този период българите и франките унищожават някога могъщия Аварски хаганат, с център територията на днешна Унгария, и дори за известно време водят война, макар и предимно чрез славянските си "клиенти". Българите срещу империята на Карл Велики поне на мене ми звучи доста перспективно.

- Прескачаме филмираните войни на цар Симеон и след края на неговия "Златен век" се озоваваме в епохата на нашествие на нови варвари. Идващите от далечния Сибир маджари, печенегите "баджанаци", огузката и хазарската напаст, и, ЙЕ, истински викинги директно от Скандинавия в Малкия Преславец на Дунава, спешъл он ЕйчБиОу броудкастинг дъ ню масив кешкръшър енд соу он :) През десети век територията на България се превръща в една от ключовите точки на сблъсъка между северните (и източните) нашественици и отчаяно опитващата се да оцелее  средиземноморска цивилизация... Пардон, "отчаяно" е епитет, който по-скоро подхожда за българската държавност от периода, както и за английската. Докато британските острови са включени в империята на Свейн Раздвоената брада и Кнут Велики, Византия успява да отблъсне и най-сериозния викингски удар, предвождан от княз Светослав Ингваревич, като при това, ако вярваме на имперските летописци, реализира и първоначалната си цел, поради която руските викинги са насочени срещу Балканите - завладяването на основния й съперник за политическа доминация на региона - Българската империя/царство. Битките по описанията в изворите са направо чудовищни, в 968-970 г. Дунавската равнина е пълна с викинги и вероятно и с берсеркери, майка плаче поне малка част от това, което се е случило тогава там, да бъде пресътворено на филмова лента/дигитален носител. За илюстрация ще опитам само да изброя основните племена и народи, взели участие във войната на Светослав за завладяването на България и Византия - за и против него:

Скандинавски викинги (шведи (готи и свеи), норвежци, дани/датчани, "роси", "варяги"), чуди, меря, водь, весь, мурома, мордва, за волжките българи и хазари не съм сто процента сигурен, древляни, вятичи, тиверци, уличи, словени (от Новгород), кривичи, поляни, радимичи, драговичи, печенеги, маджари, кримски готи, араби (предимно от Критското емирство, което неотдавна е върнато под византийска власт от император Никифор Фока), ромеи (от всички територии на империята, не знам дали изобщо по това време има останал някой, говорещ "оригиналния римски", т.е. латински; почти всички ромеи, както показва и името им, са гръкоговорящи), арменци, иверци (грузинци), италийци, вероятно и някои останали неспоменати власи и арбанаси (албанци).

Една не-толкова-малка "война на народите", чиито политически последствия, макар и не с решаващо значение, обхващат земите от Скандинавия до днешна Сирия и от езерото Ван до Венеция и Виена (въпреки че западната част на Българското царство и на Балканите остава по-слабо засегната). Най-хубавото за филмовото изкуство и за феновете на историята е това, че този сюжет дава възможност за представянето на сблъсъка между толкова различни и атрактивни родове войска, като свирепите викинги и тежковъоръжените конници-катафракти на византийците. Отделно от това събитията притежават и несъмнен трагизъм, свързан с разгрома на Българското царство, чиято източна половина се превръща в полесражение между силите на империята и северното варварство, и династията на Св. цар (княз?) Борис-Михаил Покръстител, която е пленена от император Йоан Цимисхий.

петък, 26 май 2017 г.

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (1)




Сигурен съм, че за повечето исторически фенове, родени през двадесети век, поне част от първопричините за любовта им към историята се крие в някой хубав филм, който са гледали по време на детството си и който ги е впечатлил толкова, че те са пожелали да научат нещо повече по въпроса. Така например беше с мене и филми като "Шака Зулу" или "Рустам и Сухраб" (от осемдесетте години) са нещо, което завинаги ще остане в съзнанието ми с вдъхновението, което ми е дало. Разбира се, не е задължително феновете на историческите филми задължително да станат историци, но любовта към жанра на повечето от нас е вън от съмнение. Радваме се на всеки нов исторически филм, който излиза, макар и често да оставаме разочаровани от неумението или немарливостта на някои режисьори. За мене, както и за много други, едни от най-любимите са филмите, които пресъздават антични и средновековни битки. Най-добрите от тях обаче са онези, които следват историята максимално плътно и не допускат дразнещи грешки, които лесно биха могли да бъдат избягнати с помощта на консултант-историк. Един неприятен за мене пример от последните години е иначе доста популярният сериал "Викинги", където силно гримираните и напомнящи съвременни "метъли" герои въртят брадвите, които неслучайно в археологията са наричани "двуръчни", с една ръка и се бият без шлемове и щитове, но при това размазват жалките си врагове все едно ...става въпрос за битка на улиците на Хамбург между пънкари и скинари! Но справедливостта изисква да признаем, че се срещат и хубави филми, в които битките са пресъздадени с по-голяма правдоподобност и не дразнят чак толкова.

Както показва заглавието, в този материал искам да изброя няколко епични антични и средновековни битки, от чието пресътворяване на филмовата сцена съвременният зрител само би спечелил и които по една или друга причина досега са били пропускани от режисьорите и спонсорите. Друга особеност на изброените е, че всичките са свързани не само с балканската, но и с българската история или поне с тази на народите, които са обитавали териториите, в които се простира днешната българска нация. Започвам хронологично отзад-напред:


- Войната на Лизимах срещу гетите. Абсолютно епичен конфликт, който напомня на онзи на персийския цар Дарий срещу скитите няколко века по-рано. Зрителят ще има възможност да се наслади на битки между дисциплинираните македонски фалангисти с копия (сариси), дълги по няколко метра, пелтасти с малки щитове и мечове, прашкари, гети и други траки с криви мечове (ромфеи), от които Джордж Мартин е взел вдъхновението за напомнящите доста на цигани "дотраки" от "Игра на тронове", което, разбира се, е неправдоподобно, доколкото циганите никога не са били исторически засвидетелствани като войнствени номади (макар че СА известни като номади, което е и вероятната причина, заедно с румънската и българската родина на наводнилите в наше време Европа балкански цигани, режисьорите да ги изобразят по този начин в сериала... 'Ма нейсе, няма да му търсим кусури повече, нали е фентъзи!), бойни колесници и конници без стремена. Би било уникално, заснето в степите на Добруджа!

- Нашествието на келтите на Балканите през III в. пр. Хр. и по-точно битките с македонските царе, за които имаме по-подробни данни. Галски бойци а ла Астерикс (бъзикам се, но пък галските воини наистина са били впечатляващи) и всички родове войска, изброени по-горе, плюс бойни слонове, доведени на Балканите чак от Индия и Африка. Да добавим, че според античните писатели по това време на нашия роден полуостров все още се срещат лъвове и то именно в района на днешната географска област Македония - между реките Струма/Места и Вардар. Така че е напълно възможен (и реалистичен) и един местен вариант на "Призрака и мрака", развиващ се преди ок. 2000 години. Дали Спартак е тренирал смелостта си в лов на лъвове с копия, подобно на масаите от XIX в.?

- По-късните нашествия на келтите и съюзените с тях тракийски племена (сред които и това на медите, към което принадлежи легендарният Спартак/Спарадок) срещу Гърция, при които бива опустошено дори и известното светилище на Делфи. Тук вече в играта се намесват и римските легиони в своя "класически" вариант.

- Прескачаме няколкостотин години и се прехвърлиме към нашествията на едни от най-дивите и войнствени германски варвари - готите, пристигнали на Балканите от далечните земи на Южна Скандинавия. В битките при Абритус и Адрианопол тези presumably русокоси, високи и свирепи диваци, въоръжени с дълги железни мечове и брадви, успяват да убият цели двама (или трима, ако броим сина на Деций) римски императори. Нима това не си заслужава заснемането - римските императори обикновено не са имали навика да загиват по време на сражения и това се е случвало извънредно рядко?

сряда, 26 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...


Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?


Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 



Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...

понеделник, 24 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (4)



Създаването на мистичния тамплиерски ореол вероятно дължи най-много на процеса срещу ордена, довел до разформироването му на Виенския църковен събор в 1312 г. и особено на претенциите за разбулена тайнственост и този огромен брой странни обвинения, които са повдигнати тогава и са запомнени по-късно – плюенето върху разпятието по време на церемонията за приемане на новите братя-рицари, содомитските практики (например задължителното целуване по г...) и почитането на идола Бафомет, чието име толкова подозрително напомня на това на ислямския пророк Мохамед... И, оттогава досега, както казва Еко в „Махалото на Фуко”: „Рано или късно всеки любител на теориите на конспирацията стига до тамплиерите и това е крайната точка в неговото развитие; тамплиерите са алфата и омегата на теорията на конспирацията.” (свободен цитат по памет).

Сценариите на „тамплиерската конспирация” всъщност биват доста различни и варират от откровени налудности, които, естествено, са абсолютно недоказуеми – от сорта на това, че тамплиерите били установили контакт с извънземните или пък че били откарали знаменитата си изгубена парижка хазна с флота от „най-добрите кораби в Европа” от Ла Рошел до Америка (където, разбирате ли, оцелели някак си в пълна изолация 200-300 години, докато накрая не решили, че вече им е писнало и пратили хабер на Колумб, Картие, Шамплен и, ъъъ, квакерите (може и менонитите) – от там известното название на „пилигримите”, основали първия чисто САЩ-иански щат, след като пристигнали в „Новия свят” на борда на „Майското цвете” – след кралската колония Вирджиния наистина, но все пак „пилигримите” (поклонниците)! – нима това не ви говори нещо?!?!?!?) до по-сполучливи схеми, най-вероятно пак фантазни, но в много от които има голяма доза истина. 

Написването на този материал беше провокирано от сайта http://zagraevsky.com/, на който авторът, руският академик Сергей Заграевски, е публикувал няколко свои романа, в които доволно голяма роля играе именно тамплиерската конспирация (поредицата му „Тайните на Виенската библиотека” – заглавие, което според мене заслужава адмирации само по себе си). Сред онези, които прочетох и които ми направиха приятно впечатление, трябва да се споменат:

„Бедният рицар на Храма” (http://zagraevsky.com/temple.htm) – романът е предаден под формата на протокол от заседание, проведено в Ратисбон в средата на далечния XII век, в което взимат участие един папски легат, един от шефовете на тайните служби на ...Свещената римска империя на германската нация и тамплиерският командор „Генрих из Ангулема” (тъй като в България няма утвърден стандарт за транскрибиране на чуждите имена, аз винаги опитвам да използвам този факт „за добро” и съответно да предавам имената във възможно най-близко произношение до това, което е използвал самият им носител – а в случая, тъй като споменатият рицар е „от Ангулем”, което е във Франция, един по-близък вариант от „Генрих” вероятно би бил „Анри”), които „прослушват” доклада на брат Матиас, шпионин на ордена на Храма в Русия между 1145 и 1157 г. Трябва да отбележа, че историческите романи за дванадесети век принципно не са много чести, което само по себе си е достатъчна причина да им хвърля едно око. Основният сценарий на романа се върти около мисията на фра Матиас, който, грубо казано, трябва да накара русите да се отрекат от православието и да приемат католицизма. Ако отхвърлим принципно абсурдната същност на въпросната мисия, можем наистина да се насладим на въображението и познанията на автора, които определено са обширни. Малко пояснения относно историческата невъзможност на мисията – твърде е невероятно едва двадесетина години след самото основаване на ордена тамплиерите да са толкова силни, че да прострат дългата си ръка чак до православна Рус, която в XII век наистина не е чак толкова далечна за определени части от Католическа Европа – например Германия, Полското кралство и Скандинавските страни, но Храмът се интересува преди всичко от събитията в Средиземноморието, а и ресурсите му... Руските княжества са в най-добрия случай една периферна зона и да се намерят достатъчно добре подготвени шпиони е не само трудно, но и неоправдано от гледна точка на разходите. Въпреки това романите, които в тази серия до един са посветени на подобни въображаеми мисии, провеждани от рицари на ордена на Храма, са определено занимателни, добре написани и, с някои условности, можем да си представим, че им вярваме; че подобно нещо е било най-малкото възможно. Това е един приемлив, литературно и исторически обоснован вариант на тамплиерската конспирация, в който обаче се проявяват основните черти, които съвременният фолклор (всъщност доста комерсиално прицелен; прокарван от автори, които обикновено, за разлика от Заграевски, представят фантазиите си за чиста монета!) свързва с мита за тамплиерите. От романа разбираме, че в 1145 г. тамплиерската конспирация вече е обхванала не само Европа, но и Близкия изток, действайки с подобни на главния герой (брат Матиас) отлично подготвени шпиони и професионални убийци, знаещи много езици и методи за оцеляване, техники за убийства и начини на бой и тн. Колкото и „по русски” да звучи – същински средновековни Джеймс Бондовци! Голяма работа са тамплиерите – МИ 6, Мосад, ЦРУ и КГБ общо взето ряпа да ядат – нима могат да се сравняват с вездесъщата тайна организация на Храма, която има осем-девет века преднина и ги е правила тия работи още в 1145 г.!?! Единственият пък сериозен съперник на тези очевидно най-опасни средновековни типове е „орденът” (!) на асасините, който успява да подхлъзне Матиас и в крайна сметка Русия си остава православна, а не католическа. Общо взето звучи като дивотия, но все пак ви уверявам, че не е чак толкова – книгата е много забавна и със солидна историческа основа, като човек може да научи доста полезни неща както от нея, така и от останалите от поредицата – само, разбира се, трябва да възприема теорията на конспирацията, изложена вътре, не като чиста монета, а като една въображаема възможна реалност, която все пак най-вероятно не се е случила.

„Евнух от султанския харем” (http://zagraevsky.com/garem.htm) – Тук сценарият е още по-интересен, именно тази книга ме привлече за пръв път към творчеството на Заграевски. Главният герой е руски княз, управляващ Рилското княжество (кръстено не на Рила, а на града Рильск) – едно от „уделните” владения на по-голямото Черниговско княжество, владяно от т.нар. династия на Олговичите. Въпросният тип, наречен Святослав, на осемнадесет години взима участие в известния поход на новгородо-северския владетел княз Игор (обезсмъртен в „Слово за похода на Игор” и огромен брой други художествени произведения, включително и песента на Уорън Джи, по-малкия брат на Доктор Дре J ) срещу куманите, който е разбит. Святослав е пленен, закаран на юг в Турция и скопен, за да бъде продаден като роб-евнух от благородническо потекло (presumably по-скъпи роби; екстра само за най-висшия елит) и така се озовава в харема на самия султан Саладин. След това той приема исляма, участва в битката при Роговете на Хатин в 1187 г., в която Саладин смазва войската на Йерусалимското кралство и успява да спаси харема му от разграбване и вероятно унищожение, когато отрядът на Раймон Триполитански успява да пробие мюсюлманското обкръжение и да нахлуе в тила на враговете си. Святослав получава свободата си от благородния и справедлив Саладин (образът на който въпреки това не е идеализиран – това важи за всеки един от героите на Заграевски и допринася за добрите литературни качества на романите му), но остава на служба в харема му, тъй като евнусите в Средновековието стават предимно за ...тази работа. По-късно той се сприятелява с младата наложница Матилда и това променя съдбата му. Матилда убива Саладин за отмъщение (тъй като той е убил баща й – виден велможа в Йерусалимското кралство) и побягва заедно с приятеля си Святослав. Двамата успяват да се спасят и отпътуват към Русия с мисия, възложена им от чичото на Матилда – високопоставен тамплиер. Русия е избрана както поради отдалечеността й, така и поради продължаващата (и все така несполучлива) тамплиерска мисия за покръстването й. От там нататък следват различни шпионски приключения, които няма да разкривам, за да не спойлна окончателно сюжета – прочетете книгите, препоръчвам ги горещо и особено тази.

Последният роман на Заграевски, за който лично мога да потвърдя, че си струва, е „Великата католическа Рус” (http://zagraevsky.com/great.htm), чието действие се развива в началото на любимия ми четиринадесети век. Един от героите тук е самият Данте Алигиери и като цяло сюжетът е жесток, а и исторически по-правдоподобен от останалите.


Браво на такъв поглед към „тамплиерската конспирация” бих казал аз! Съвременни изследователи на тази проблематика като неотдавна починалия писател и културолог Умберто Еко, с основание са скептични към всичко а ла „Светия граал”, „Кръвта на тамплиерите” и прочие псевдо-тайни и архи-световни заговори тип Дан Браун. Ето впрочем какво казва Еко за самия Дан Браун:

„Дан Браун е образ от „Махалото на Фуко” (разкошен роман на Еко, който се занимава с теорията – не, с теориите на конспирацията в нашето съвремие – мисля, че всеки, заинтригуван от тематиката, трябва да го прочете – бел. моя)! Аз го измислих. Той споделя вманичаванията на моите герои – световната конспирация на розенкройцерите, масоните и йезуитите. Ролята на рицарите тамплиери (те са, както казах, „алфата и омегата” на теориите на конспирациите – бащите и майките на всички тайни организации, управляващи задкулисно съвременния свят – бел. моя). Херметичната (затворената, само за посветени – бел. моя) тайна. Принципът, че всичко е свързано. Подозирам, че Дан Браун може дори да не съществува (и аз, и аз! – бел. моя).”