Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Савойският кръстоносен поход - 1

Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!

Военните действия на първата "Свещена лига" в Егея (1333-1336 г.)

Представям на вниманието Ви български превод (с някои по-късни корекции) на откъс от моята статия "Sancta Unio or the Holy League 1332-36/37 as a Political Factor in the Eastern Mediterranean and the Aegean", излязла в бр. 1 на списание ÉTUDES BALKANIQUES за 2012 г. Цялата статия (на англ. ез.) може да намерите както в списанието, така и да я прочетете (и при желание да свалите) от следния интернет адрес: http://www.academia.edu/3089312/Sancta_Unio_or_the_Holy_League_1332-36_37_as_a_Political_Factor_in_the_Eastern_Mediterranean_and_the_Aegean

Благоприятна нова възможност за намаляване на напрежението предоставят междуособните борби за надмощие в турските емирати. Изглежда че съвместният поход през 1332 г. е последната съюзна акция на съседните бейлици Айдън и Ментеше; веднага след това между тях избухва конфликт. На 16 ноември 1333 г. венецианският сенат обсъжда сключването на съюз с Орхан Ментешеоглу. Още през октомври сенатът е получил известия от дука на Кандия и от хоспиталиерите за възникналата вражда между Айдън и Ментеше. Според запазения текст на съобщението на дука магистърът на ордена на св. Йоан фра Елион дьо Вилньов планира да се възползва от ситуацията в Мала Азия, като сключи съюз с Орхан Ментешеоглу и се сражава с него срещу турците от Айдън. Сенатът изпраща послание до капитана на лигата Марино Морозини да проучи ситуацията и, в съгласие с другите членове на лигата, евентуално да се споразумее с Орхан или дори и с други турци, за да „защити Крит, Негропонте и останалите територии на републиката в Романия”. Венецианските колонисти на Крит от своя страна също демонстрират желанието си да се установят съюзнически отношения с Ментеше, откъдето се внасят стоки от първа необходимост за острова. Едно критско пратеничество, което пристига във Венеция месец по-късно, моли да се даде разрешение на дука на Кандия да сключи споразумение с Орхан, за да могат да внесат коне и жито от неговите територии. Сенатът възприема това предложение и му предоставя исканите пълномощия, но с добавката, че дукът може да сключи официално споразумение с Орхан, само ако магистърът на Хоспитала на Родос също го направи – едно свидетелство за вече синхронизираните действия на участниците в лигата.

Към края на ноември 1333 г. венецианците взимат решение да екипират още десет галери, които да изпратят в района на Егея, където да бъдат поставени под командата на Марино Морозини . Няколко дни по-късно, на 2 декември 1333 г., сенатът вече обсъжда като възможен съюзник друг турски емир – този на Гермиян, чиито територии нямат излаз на море, но са съседни на Айдън и Сарухан от изток. Обсъждането се провежда след пристигането на пратеник от страна на Марино Морозини, който известява метрополията за възможността за сключването на съюз с Carmignanus срещу „другите” турци. Инициативата в случая явно идва главно от хоспиталиерите, а капитанът на лигата е по-скоро обикновен посредник, тъй като сенатът изпраща своя отговор направо до магистъра на ордена на св. Йоан на Родос. А той е, че Републиката на Сан Марко няма никакви възражения против този съюз и че всичко възможно трябва да бъде сторено срещу техните врагове.

За съжаление липсват данни, които категорично да потвърдят или отрекат дали планираният съюз на ордена на Хоспитала и Венеция с емиратите Гермиян и Ментеше срещу Айдън е сключен окончателно. Изглежда че първоначалните военни действия на сили на лигата срещу турците започват в самия край на 1333 г. и началото на 1334 г., като е извършено нападение срещу столицата на Умур Бег Смирна . В тези ранни схватки със сигурност взимат участие и хоспиталиерите, но изворите мълчат по въпроса за сражаващи се на християнска страна турци и тогава, и по-късно. Във всеки случай последствията от преговорите на все още малобройните сили на лигата, събрани в Егея в края на 1333 г., с турските бейлици се изразяват в отпадането на Ментеше от „вражеския лагер”, а враждебността на Гермиян по всяка вероятност принуждава Сарухан и Айдън да отделят войски за охрана на източните си граници.

Отново през същия този ноември на 1333 г. Филип VI уведомява дожа Франческо Дандоло, че в този момент е подготвен да се присъедини само към „съюза срещу турците” т.е. към „Свещената” лига. Той обещава, че въпреки трудностите, които среща с подготовката на „генералния” кръстоносен поход, ще изпрати известен брой кораби в Егея през лятото на 1334 г., които да се присъединят към тези на венецианците, хоспиталиерите и гърците. По този начин и френският крал става участник в Sancta unio, а Венеция вече е получила уверения за участие от почти всички желани от нея съюзници. Към края на ноември 1333 г. остава да се включи официално само най-ценният от всички участник – Светият престол в Авиньон, и той също не закъснява да се появи. Официалното пратеничество на Курията пристига в Града на лагуните през декември 1333 г., а през първите месеци на 1334 г. съвместно с венецианските и хоспиталиерските посланици в Авиньон окончателно са договорени условията по включването на папството като участник в лигата .

През есента и зимата на 1333-34 г. френският крал и Йоан XXII се договарят помежду си и предприемат мерки да съоръжат всеки по четири бойни галери в пристанището на Марсилия . Конкретен договор за екипирането на папските галери, чийто цялостен текст е запазен, е сключен на 7 март 1334 г. в Авиньон . Към януари 1334 г. бунтовете на Крит вече са потушени и венецианците могат да освободят силите си оттам. На 8 март 1334 г. в Авиньон е подписано официалното споразумение между Венеция, папството, Франция и ордена на Св. Йоан. Тогава е съставен и планът за „кръстоносният поход срещу турците”, който получава статут на passagium particulare. Според текста на документа една кръстоносна армада от четиридесет бойни галери трябва да се събере в Егея, като първоначално се заеме с отбранителни действия и по-късно премине в офанзива. Предвидено е кампанията да започне през май 1334 г. и да продължи пет месеца, а за сборен пункт, както и при по-стария план, изложен в Родоския договор от 1332 г., е избрано пристанището Негропонте. Орденът на св. Йоан се съгласява да предостави десет галери . Венеция също дава толкова, Кипър и Византия трябва да изпратят по шест, а Франция и папството – по четири . Нещо повече: за 1335 г. е планирана втора кампания срещу турците от Западна Мала Азия, за целите на която съюзниците трябва да въоръжат осемстотин рицари, 30 галери и 32 транспортни кораба. Тази армада трябва да се предвожда лично от френския граф Луи дьо Клермон, титулярен крал на Солун, велик камерхер на Филип VI и един от най-влиятелните френски перове .

Планът, изработен в Авиньон, свидетелства за решимостта на съюзниците да се справят окончателно с „турската заплаха”, елиминирайки флотилиите и унищожавайки основните пристанищни бази на западноанатолийските бейлици. Особено красноречиво илюстрира това съждение планът за втория поход през 1335 г., за който се предвижда армия от 800 рицари и 32 конни транспорта, чието предназначение не би могло да бъде друго освен десант и атака на турците и по суша. Последният проект в крайна сметка остава нереализиран, но е показателен за сериозността, с която се възприема „турския проблем” в Егея на Запад по това време.

Преди събирането на кръстоносния флот, венецианските кораби, които презимуват в Егея, се сблъскват с нови предизвикателства. Според изложението на Енвери Умур Бег, заедно със своя съсед и съюзник Сюлейман Саруханоглу, се отправя на поход срещу Морея малко след смъртта на своя баща – върховният емир на Айдън Мехмед, която настъпва около февруари 1334 г. Този път турските воини атакуват главно територията на византийския деспотат Морея, разположен в Югоизточен Пелопонес, като дебаркират на сушата при Монемвасия и нахлуват чак до столицата Мистра. Изглежда че след това те преминават в областта Месения, нападайки териториите на важните венециански колонии Модон и Корон. В Месения турците вероятно влизат в съюз и действат срещу венецианците заедно с един водач на местното славяноезично население, известен от изворите като Zassi. На 7 март на венецианския капитан на лигата и на капитана на Залива , които тогава се намират в Негропонте, е наредено да се отправят с корабите си срещу въпросния Zassi, който е описан като пират, враг и най-долен предател, опустошаващ териториите на кастеланиите на Модон и Корон и атакуващ корабоплаването в Месенския залив. На венецианските военачалници е наредено още ако заловят по пътя си някакви турски кораби, да ги снабдят с екипаж и да ги оставят там, за да пазят крайбрежието. Захариаду смята, че това сведение от протоколите на венецианския сенат кореспондира с данните в Енвери, че на връщане след края на турския набег в Пелопонес флотът на Саруханоглу е атакуван от десет латински кораба, при което е спасен само благодарение на помощта на Умур .

През пролетта на 1334 г. кръстоносните галери, предназначени за подкрепа на Sancta unio, се подготвят в южнофренските пристанища. Филип VI натоварва с тази задача своя опитен пълководец Жан дьо Сепоа. Последният получава последователно командването над френските и над папските галери съответно на 7 април и на 19 май 1334 г. Въпреки проявеното усърдие, подготовката на френско-папските галери се забавя и, едва към началото на юни, преминавайки през Южна Италия, те се насочват към Родос, за да се съединят с очакващия ги там хоспиталиерски флот. Малко след преминаването на френско-папската ескадра през Италия, опитвайки се да я настигнат, към Родос от Неаполското кралство потеглят и двете „готови” галери на Робер I д’Анжу, командвани от един флорентински рицар.

От запазените исторически свидетелства можем да заключим, че флотът на лигата се обединява в Егея с terminus post quem към края на юни 1334 г. За съжаление оттук нататък информацията в изворите става твърде оскъдна . Един от малобройните източници, чрез които разполагаме изобщо с някакви подробности за хода на действията на този passagium particulare през 1334 г., е писмото на Марино Санудо Торсело до граф Луи дьо Клермон от 22 октомври същата година. В него венецианецът съобщава как в залива на Landrimiti, се въоръжава нова голяма турска флотилия от двеста barchi (барки), за да нападне Гърция. Тя се намира под командата на турчина Jarsi, който може да бъде идентифициран с Яхши хан, владетел на бейлика Караси. По същото време в Негропонте се намират на котва повечето от венецианските галери под командата на капитана на лигата Пиетро Дзено. Само две от тях са изпратени за припаси към Крит. Галерите на папата и на хоспиталиерите са отишли по същата причина към Родос и са се уговорили да се обединят скоро със силите на Дзено при о. Саламин (в Сароническия залив, на 2 км от Пирея). „Най-бляскавият крал на Кипър , продължава Санудо, изпратил четири галери и sanctum lignum (*явно някакъв по-специален военноморски съд), така че имало надежда, ако речените турци дойдат, с Божията помощ самите те да бъдат атакувани.”

По този начин Санудо ни представя прелюдията към най-голямата победа на Sancta unio, която обаче, както ще видим по-долу, явно се случва приблизително месец преди изпращането на това писмо. Забавянето на информацията в случая явно се дължи или на некоректното хронологично предаване на фактите от венецианеца или на факта, че новините още не са били пристигнали във Венеция по една или друга причина. От краткото описание става ясно, че корабите на лигата вече са били събрани заедно, освен, вероятно, четирите галери от Кипър, но след това, може би към края на август, са се разделили, за да си набавят провизии, уговаряйки си среща при о. Саламин. От останалите източници, сред които най-подробен е едно друго писмо на Марино Санудо, изпратено по-късно до Юг IV Кипърски, се изяснява, че латинците влизат в ожесточени сражения с турците още в началото на септември 1334 г. Според писмото до кипърския крал кръстоносците разгромяват и унищожават голям брой турски съдове при Адрамитион на християнския празник Рождество Богородично (8 септември) и отново на 11, 14 и 17 септември. В сраженията е убит и зетят на Яхши хан. Флорентинският летописец Джовани Вилани твърди, че загубите на турците възлизат общо на 5 000 души и 150 кораба – 150 legni grossi sanza i sottili e piccioli, а освен това е взета огромна плячка и много роби. Сраженията се водят не само в морето, а и на сушата, където франките извършват десант и разбиват турските армии, изпратени срещу тях. Различните източници приписват ръководната роля при тези победи на френско-папския пълководец Жан дьо Сепоа или на капитана на лигата Пиетро Дзено. Отглас от сраженията откриваме дори и в Константинопол, където един византийски панегирист прославя франкския триумф и се радва на отменените по този повод „безчестни” данъци, наложени от турците на империята.

Оскъдните извори не споменават повече такива големи битки на силите на „Свещената” лига, подобни на тези срещу Яхши хан Карасиоглу. Победите при Адрамитион остават най-голямото известно военно постижение на силите на лигата. Приемайки за начало на нейните действия месец юни на 1334 г., не е учудващо, че към края на октомври Марино Санудо вече изразява опасенията си за нейното предстоящо оттегляне и последиците му. По всяка вероятност кръстоносците не се ограничават само с нападението срещу Караси, а се опитват да действат според по-ранния венециански план и да проведат нападения и срещу други части от западноанатолийското крайбрежие. Това обаче става без воденето на големи сражения, които по всяка вероятност биха оставили някакви следи в изворите, подобно на известията, с които разполагаме за битката на Рождество Богородично.

На какво най-вероятно се дължи това? Едно логично предположение би било, че силите на коалицията, състоящи се само от галери, не са достатъчни за успешни атаки срещу добре укрепените малоазийски пристанища като Ефес и Смирна, принадлежащи на основния „латински враг” Айдън. В изворите за състава на съюзния флот от 1334 г. не е отбелязано наличието на транспортни кораби, които са съществено важни при превозването на машини за обсадата на крепости и при пренасянето на основната сухопътна ударна сила на франките – рицарските коне. Прави впечатление и фактът, че въпреки големите размери на унищожения турски флот на Яхши хан, споменати в изворите, той по всяка вероятност се състои изключително от „барки”, както конкретизира Санудо. На латинците вероятно е значително по-лесно да се справят с неговите нискотонажни съдове, отколкото с флота на Умур Бег, в който по това време със сигурност присъстват и големи галери. Въпреки последното, по косвени данни може да се съди, че бейликът Айдън също е тежко засегнат или заплашен от нападенията на флота на Sancta unio. Оскъдността на изворите не ни позволява да заключим със сигурност кога точно е проведена основната атака срещу него – дали през 1333, 1334 или през някоя от следващите две години, когато военните действия продължават. Безспорно свидетелство за временно отслабената позиция на Айдън в Егея са някои от клаузите на мирния договор, който емирството сключва с Венеция през 1337 г.

Недълго след победата при Адрамитион, вероятно с настъпването на зимата и/или след изтичането на договорения петмесечен срок, корабите на Sancta unio напускат Леванта и се прибират по родните си страни. Кръстоносният принос на участниците в похода е оценен подобаващо от Светия престол. Същевременно през есента на 1334 г. папа Йоан XXII се опитва да сформира още по-силна флота – този път, за да подпомогне Киликийска Армения, при което се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му и на продължаване на съществуването на кръстоносната лига. Всички тези планове са осуетени от внезапната смърт на папата на 4 декември 1334 г. Неговият приемник Бенедикт XII (1334-1342) е аскетичен цистерцианец, който се оказва заинтересован повече от вътрешните реформи в църквата, отколкото от кръстоносни походи.

Венецианците от своя страна не смятат да прекратяват участието си в лигата. На 18 ноември 1334 г. сенатът потвърждава по-ранните си задължения към папа Йоан XXII. Предвижда се на следната година десет бойни галери да се изпратят към Залива и Романия, от които шест да изпълняват служба в полза на лигата. Придобилият опит като военачалник Пиетро Дзено е назначен за капитан-генерал на обединената флотилия, а неговият роднина Бласио Дзено, който е бивш дук на Кандия, за капитан на лигата. През януари 1335 г. венецианските посланици в Авиньон са инструктирани да преговарят с новия папа Бенедикт XII за изпращането на войски срещу „неверниците” и, ако е необходимо, да подновят директните контакти с Филип VI. В началото на пролетта венецианските галери, които през зимата са били изтеглени на далматинския бряг, се връщат обратно в Егея. Отначало Бенедикт XII отговаря положително на венецианските искания за подновяване на лигата, като на 20 март се обръща към Робер I Неаполски и го кани на събрание в Авиньон, на което ще присъства самият той, представители на Хоспитала, Венеция и посланиците на краля на Франция. Последните постигат споразумение да изпратят още галери на Изток и канят Робер I да се присъедини към техния съюз. Неаполският крал обаче е прекалено зает с приготовленията си за атака срещу каталанска Сицилия и за пореден път ги разочарова. В крайна сметка, макар и първоначалните планове за провеждането на похода през 1335 г. да са изоставени и Луи дьо Клермон така и да не потегля на Изток, някакво подобие на обединена кръстоносна акция все пак е предприето. През април Бенедикт XII съоръжава четири галери за целите на лигата в Марсилия, а Филип VI още пет. Френските кораби, командвани лично от кралския майордом Юг Кюере, отплават за Родос. При връщането си Кюере е награден от Филип VI с годишна пенсия от 400 ливри, но поради лаконичността на изворите остава неясно каква точно е била мисията му в Леванта и дали и папските кораби са отплавали натам. Същото се отнася и за действията на венецианските кораби в Егея. Те се завръщат в своята метрополия до края на август.

Паралелно с половинчатите успехи и вялите действия на лигата, между 1335-37 г. Филип VI продължава да се стреми към провеждането на генерален кръстоносен поход, но по същото време назрява конфликтът му с английския крал Едуард III (1327-1377). До началото на септември 1336 г. подготвеният за нуждите на кръстоносния поход френски флот е изпратен от Марсилия към Нормандия, а на следната година избухва Стогодишната война между Англия и Франция, която за дълго слага край на интереса на французите към по-мащабни кръстоносни начинания в Леванта.

В самия епицентър на военните действия – районът на Егея, „Свещената” лига постепенно преустановява съществуването си. Хоспиталиерите от Родос правят опити за продължаването й, като в началото на 1336 г. предлагат да организират военна експедиция, която да използват в помощ на Киликийска Армения и в Егея, но през май папа Бенедикт XII отхвърля предложенията им за финансирането й . Венецианците на свой ред се ориентират към сключването на мирни договори с бейлиците. С тази задача е натоварен дукът на Кандия Джовани Санудо. На 9 март 1337 г. той успява да сключи мирен договор при изгодни условия със „…Zalappi, domino et admirato Theologi et Morbassa eius fratre…”, т.е. с върховните емири на Айдън, братята Хъзър Челеби и Умур Бег. Една от клаузите на договора забранява, докато той е в сила, пускането на вода от Айдън на каквито и да било мореплавателски съдове, дори и на най-леките. Малко по-късно дукът сключва мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу . Чрез сключването на тези договори и разгрома на Караси през 1334 г. заплахата от турските корсари за венецианските колонии в Егея изглежда неутрализирана и съществуването на Sancta unio явно става безсмислено за Серенисимата.

Що се отнася до православния участник в „Свещената” лига – Византия, то в изворите липсват сведения, че нейният флот изобщо взима някакво участие в провежданите от кръстоносния флот военни операции. Вместо това през 1335 г. имперските кораби нанасят контраудар срещу генуезеца Доменико Катанео, превземайки Лесбос и обсаждайки неговата твърдина Нова Фокея. По време на военните действия император Андроник III сключва съюзни договори с емиратите Сарухан и Айдън .

След 1336-37 г. първата егейска „Свещена” лига и „партикуларният” кръстоносен поход, проведен под нейната егида, остават в историята. Но дори и за недългото време, през което съществува, Sancta unio оказва определено и съществено влияние върху политическите процеси, които протичат в тази част на света. Основните причини за това могат да бъдат обобщени по следния начин:

– Това е първият регистриран християнски военноморски съюз, насочен срещу турската експанзия към региона на Егея и Южните Балкани;

– Това е първият кръстоносен поход в историята, насочен пряко и единствено срещу спирането на турското настъпление на запад;

– Това е първата „Свещена” лига, която служи за образец на всички по-сетнешни подобни формирования в района ;

– Военните и дипломатическите действия на лигата в годините между 1332 и 1336 имат преки и косвени политически резултати с конкретни измерения върху историческото развитие на държавните образувания в региона. Преките последствия от акциите на лигата се изразяват във временното спиране на турската експанзия в Егейския регион през втората половина на 30-те год. на века. Войната на латинците с т.нар. „морски” бейлици косвено подпомага „засилването” на бъдещия завоевател на Балканите – Османският емират, който остава незасегнат от конфликта и в удобна позиция за трупане на активи за сметка на останалите подобни турски държавни формирования в Анатолия, които на практика представляват негови конкуренти в борбата за обединяването на региона под единна политическа власт.

– Sancta unio от 1332-1336/7 г. е първият в историята политически съюз с кръстоносна насоченост, формиран главно от католически субекти, който включва православна Византия от времената на XI-XII в. и същевременно е първият военен съюз на франките с балканска православна държава, насочен срещу турската експанзия.

ПП: Благодарности за снимката на сир Henry Sinclair от форум boinaslava.net ;)

Албания до начaлото на XIV в.

Територията на съвременна Албания е малка (28,7 000 кв.км.). Това е една преди всичко планинска страна с неголяма по ширина крайбрежна равнина и долини по течението на реките, които на юг се отличават с мекия си средиземноморски климат. От планинския масив с многозначителното название Проклетия на север до възвишенията на Пинд на юг местността е откъсната от останалата част на Балканите чрез труднопроходими планини. Най - известният път, който ги свързва със Солун и Константинопол е построеният още от римляните Via Egnatia - втората по важност транспортна артерия след диагоналния път (Via Diagonalis), пресичащ Белград, Ниш и София за проникване във вътрешността на полуострова. Албания е богата на реки, които са пълноводни, но с малка дължина - Дрин, Семани, Вьоса, Шкумби, Мати и др. Климатът е умерен в планините от вътрешността и субтропичен по крайбрежието и долините на реките.

Според най-разпространената теория албанците представляват автохтонно население по земите, които обитават. Езикът им се отнася към индоевропейското семейство, но представлява собствена група в него.Изследователите спорят дали те са потомци на древните траки или илири, но като че ли по - популярна е последната теория.Съществуват и различни предположения за произхода на етническото им име - от латинския корен albus - бял, от илирийското племе албани и др. Както и да е, към настоящия момент може да се смята за сигурно, че етнонимът алвани/албани и арванити/арбанити се е появил за пръв път в историческия труд на византиеца Михаил Аталиат, описващ събития от периода 1034 - 1079 година. За първи път той споменава за албанци, действащи във войската на военачалника Георги Маниак в Италия през 1040 година. Етнонимът албанци се свързва с географската област Арбанон ( или Алванон), която е спомената за пръв път от Ана Комнина през 1107/1108 година във връзка с обсадата на Драч от норманите на Боемунд Тарентски. Смята се, че названието Арбанон първоначално се е отнасяло към планинската и полупланинска област, разположена между западните и югозападните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Деволи. Това е област, в която през Средновековието няма известни градове - там едва през втората половина на XV век от османците е изградена крепостта Елбасан. През XII век владетелите на Арбанон разширяват властта си в северозападна посока към долините на реките Ерзен и Мати и присъединяват областта около известната по-късно непревзимаема крепост на Скендербег- Круя и крайбрежието на север от Драч. В този период названието Арбанон разширява първоначалния си смисъл и започва да обозначава земите между Охридското езеро и реките Шкумби и Мати. В тази част на албанските земи славянските топоними, които иначе изобилстват, са сравнително редки.

Територията на днешна Албания е оспорвана между България и Византия още от времето на княз Борис, като изцяло е владяна (включително Драч) от българския цар Самуил. Борбата за обособяването й в независима област започва в края на XII век. Тогава за пръв път в изворите се споменава албански велможа (“архонт”) на име Прогон (1190 - 1198), за който не са известни никакви подробности, като се предполага, че той е първият независим албански владетел. След него управляват синовете му Дин (1190 - 1206) и Димитър (1206 - 1216). Известен е и търговски договор, сключен между търговската република Рагуза (Дубровник) и Димитър. Албанският архонт и още 14 князе подписват договора, даващ на дубровничаните правото на свободен достъп по техните земи. Димитър е назован “велик архонт” в договора, но дори самото присъствие на останалите князе предполага, че властта му над тях не е била абсолютна и неоспорима. Това се потвърждава и от факта, че след смъртта на Димитър, го наследява един от местните князе от друг род - Григорий Камона. Той не управлява дълго независимо, тъй като скоро епирският деспот Теодор Комнин подчинява областта Арбанон.

След това за дълго време албанските земи губят своята независимост. Над тях господстват последователно Епирският деспотат, Второто Българско царство при цар Иван Асен II (който споменава “Арбанаската земя “ сред провинциите на царството си) и после пак епирците. През 1253 година никейският император Йоан III Дука Ватаци подлъгва арбърешите с обещания за автономия и разпростира властта си над тях. Тогава по време на преговорите се споменава албанският владетел Гулам. Теодор II Ласкарис (1254 - 1258) обаче не признава автономията им и изпраща там никейски управител. По тази причина албанците вдигат въстание, което е разгромено чак на следващата година от многочислена армия.

Въстанието на арбърешите дава възможност на деспот Михаил II Епирски (1230 -1266) да възобнови войната против Никея. В това време той сключва съюз с наследника на германския император Фридрих II - Манфред Хохенщауфен, като му дава дъщеря си Елена за жена. Като зестра Манфред получава значителна част от земите му - о. Корфу, Валона, Канина и Берат т.е. и голямо парче от арбанаските земи. Манфред укрепва властта си над тях, а същевременно към съюза му с епирския деспот се присъединяват ахейския владетел Гийом Вилардуен и сръбския крал Урош III. През 1259 година съюзниците атакуват балканските територии на Никейската империя, но в битката при Битоля претърпяват съкрушително поражение. Никейската армия нахлува в земите на деспот Михаил и дори превзема столицата му Арта, но с подкрепата на германците на Манфред той успява да запази част от земите си. Тази битка се превръща в прелюдия към превземането на Константинопол от никейските войски и възстановяването на Византийската империя през 1261 година.

Неаполският крал Манфред Хохенщауфен запазва господството си над Албания още няколко години. През 1265/66 година граф Шарл д’Анжу, известен в нашата историография и като Карло Анжио, брат на френския крал Луи IX Свети, го разгромява и завладява кралството му. От този момент в южна Италия и Сицилия започва господството на Анжуйската династия, която след брака на сина на Шарл - Филип, с дъщерята на последния латински император Бодуен II дьо Куртене, претендира за короната на Константинопол - бракът е сключен през 1267 година. Шарл д’Анжу завладява през 1269 година Валона, Канина и Берат - бившите земи на Манфред, а след това разширява владенията си на Балканите, превземайки най-големия средновековен град в Албания - Драч, през 1272 година. Неговият поход се провежда под папска благословия под мотото за възстановяване на Латинската империя.

С надеждата, че ще привлече местното население на своя страна, Карло провъзгласява на 21 февруари, 1272 година основаването на Regnum Albaniae или Арбърешкото кралство и себе си за негов крал. Албанските властели получават феодални ленове (или фиефи) и благороднически титли, съответстващи на приетата в Западна Европа йерархия. Въпреки този жест италианските и френските служители на Анжуйците, които се прехвърлят в албанските земи, постепенно обсебват най - големите владения и заемат повечето важни постове в кралството. Недоволството на местните ги кара да се обърнат към Византия и през 1286 година анжуйците са принудени да напуснат страната.

В издадените от французите грамоти и други документи на местните велможи, за пръв път се споменават няколко албански рода, призвани да играят важна роля в бъдещата история на страната. Това са фамилиите Гропа, чиито представител Павел (или Пал) Гропа се споменава за пръв път в 1273 година, Йонима и Арианити, както и основателят на фамилията Музаки - Андреа Музаки (1280-1319), провъзгласен за сеньор на Берат и маршал на Албания. Още тогава се появяват и първите наченки на религиозни предпочитания при избора на политическата власт, при което северните албански родове, изповядващи католицизма (още от времето на Римската империя техните земи попадат под църковната юрисдикция на Папството), предпочитат анжуйците, а южните православни са по-склонни да подкрепят византийския император.

Кратка хроника на рода Музаки (1515 г.)