неделя, 4 ноември 2018 г.

Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските



След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 


*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.
** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.
**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")