събота, 25 септември 2010 г.

Истинската история зад Kingdom of Heaven




*това е мой по-ранен материал (от 2006 г.), който представлява опит за кратко и разбираемо описание на "истинската история", криеща се зад не толкова акуратния от историческа гледна точка сюжет на филма "Небесно царство" (Kingdom of Heaven), който по това време беше актуален холивудски блокбастър...надявам се да Ви хареса ;)

Истинският Балиан д'Ибелин бил богат благородник в Йерусалимското кралство през 12-ти век. Неговата фамилия била една от най-влиятелните в кралството, макар че произхождала от малкия градец Ибелин в планините на Юдея. Балиан владеел Наблус - хубав град, столица на плодородната провинция Самария, която се намирала точно между Йерусалим и Галилея. Той се оженил за вдовицата на крал Амори - византийката Мария Антиохийска, а не за "принцеса Сибил" от филма, която до смъртта си е предано влюбена в Ги дьо Люзинян (също герой от филма, ама му бяха превели отвратително името). "Прокаженият крал", чиято сестра е Сибил, е Бодуен IV (1172-1185), крал на Йерусалим и син на Амори. Той бил мъдър владетел, способен военачалник (в битката при Монжизар, начело само на 3000 човека избива 20 000 сарацини на Саладин), но се разболял от проказа още на 16-годишна възраст. Това го обрекло на ранна смърт и превърнало сестра му Сибил в главен претендент за короната на Йерусалим. Нейният първи съпруг бил монфератският маркиз Гийом, който обаче умрял още на следващата година. Тогава тя се запознала с младия благородник от френската област Поату - Ги, който току що бил пристигнал в Ориента заедно с брат си Амори. Ги, така да се каже, я "свалил", защото, макар и да принадлежал към голям и известен род (Люзинян), не притежавал почти нищо освен доспехите на гърба си, конете и оръженосците си. Двамата се оженили и Ги станал за начало граф на Яфа (това е около Тел Авив в съвременен Израел) и Аскалон (близо до "ивицата Газа") .

По-интересна е историята на Рено дьо Шатийон ("лошия" - белобрадият кръволок-изверг от филма), бивш княз на Антиохия и барон на Крак дьо Моав и Монреал (днешна Йордания). Той ненавижда сарацините и има основания за това, след като прекарва 16 години в затворите на сирийския град Алепо. Подобно на Ги дьо Люзинян, Рено пристига в Сирия без пукнат грош и на следващата година вече е княз на Антиохия На по-следващата атакува гръцкия остров Кипър и го ограбва изцяло. Наказан е от Мануил Комнин, византийския император, като бос и с въже на шията води коня му по улиците на столицата си Антиохия. След това показно унижение му е простено и Рено воюва известно време в Сирия, но пада в плен на султан Нуреддин, който нарежда да го хвърлят в тъмница в Алепо, на около 40 км от Антиохия. В тази тъмница Рено лежи 16 години, през които не се намира кой да плати откупа, искан от Нуреддин. Вероятно точно тук кумулира зверската му омраза към сарацините, които го пускат привидно състарен чак към 1176 г. Но той скоро демонстрира отново явно неизтощимата си енергия, необузданост и жажда за плячка. Чрез женитбата си за наследницата на Крак дьо Моав, баронът придобива ново владение, дори по-обширно от предишното му - обхващащо почти цялата площ на днешна Йордания (м/у Саудитска Арабия и Израел). И нещо по-важно- през владенията на Рено преминава пътят, който свързва азиатските с африканските сарацини. Все едно да дадеш на гладен хищник кървав къс месо. Баронът въобще не прощава на търговските кервани, които минават от там. Жадни за плячка, местните арабски бедуини се съюзяват с него, а той вероятно привлича и наемници и доброволци от Йерусалимското кралство, за да формира немалка армия, с която да плячкосва каквото му падне. Понякога навлиза дълбоко в площта на Арабия, яздейки заедно със своите бедуински приятели. От времето на Мохамед никой християнин, особено пък въоръжен, не е осквернявал покоя на исляма в неговата родина - Арабския п-в, но сега този рижав и кръвожаден френски барон нахълтва в оазисите, подпалва джамиите, изколва бойците и отвлича останалите жители като роби. Върхът на наглостта му е пускането на пиратска флота в Червено море, което е спокоен център на търговията на Египет с Изтока и сигурен маршрут на свещеното поклонение на мюсюлманите към Мека от поне три века насам. Тази акция на франджите (така арабите наричат франките) е пълна изненада за Саладин - за няколко седмици те разграбват и потапят десетки кораби в Червено море! Шокът е още по-голям, защото, подобно на съвременните фанатични муджахидини, франките търсят Мека, където още нито един християнин не е стъпвал. Рено дьо Шатийон се заканва, че ще превземе и опустоши Свещения град на исляма. Неговата флотилия дебаркира недалеч от другия град на Пророка - Медина, но е изненадана от корабите на Саладин, които той изпраща от Египет. В ожесточен бой франките са разбити, корабите са им изгорени, а на онези от пленниците, които са пощадени от ятагана, са им извадени очите, за да не могат никога повече да намерят пътя към Свещените Места на Исляма. Рено обаче не е сред тях... И продължава с грабежите си. Саладин се опитва да завладее пустинното му владение, но стените на Монреал и Крак дьо Моав устояват на всички пристъпи. Така владенията на Рено продължават фактически да стоят точно по средата на държавата на Саладин, която се простира от Либия до Северен Ирак и парализират връзката между частите й... 

Междувременно Прокаженият крал все повече и повече грохвал, изтощен от страшната си болест и зет му Ги вече нямал търпение да го наследи. Бодуен поискал от него да му даде за резиденция град Яфа, който самият той му бил отстъпил преди няколко години, защото климатът там бил по-добър за болежките му. Люзинян и Сибила му отказали и в гнева си Бодуен даже атакувал със своите рицари стените на крепостите им Яфа и Аскалон. Не успял да ги превземе и отправил молба към господарите на Запада да изберат нов владетел на кралство Йерусалим, като отнел правата на Люзинян върху престола. Не минало дълго време и проказата довършила краля, който бил само на 27 години, но за краткия си живот доказал, че рицарските идеали не са мъртви и нямало християнин, който да не съжалява за смъртта му.

Наследил го синът на Сибила и маркиз Гийом дьо Монфера - мъничкият Бодуен, който преживял само година и се споминал (детската смъртност през средновековието най-често надвишавала 50-те %). Тогава, вместо, според заръката на Бодуен да се обърнат към господарите на Запада, Ги дьо Люзинян, жена му, Рено дьо Шатийон, патриархът на Йерусалим и великият магистър на тамплиерите - фра (= "брат", от лат. frater) Жерар дьо Ридфор, извършили преврат и сложили на главата на Ги короната на Йерусалим. Хоспиталиерите и Балиан д'Ибелин отначало се възпротивили, но после в името на мира в кралството, се съгласили с избора на пуатевинеца. Графът на Триполи Реймон обаче заел открито враждебна позиция към новия крал и отказал да го признае за господар. А Реймон бил най-богатият барон в кралството, териториите, които владеел, били по-големи от тези на краля и войската му била по-многобройна. Но Ги не се притеснявал от него, тъй като могъщата военна сила на ордена на тамплиерите стояла зад гърба му. Това се дължало на старата вражда между великия магистър фра Жерар дьо Ридфор и графа на Триполи. Преди да приеме монашески обет и да стане тамплиер, Жерар бил дошъл от Франция в Ориента, подобно на Рено, без нищо друго, освен благородния си произход, меча на колана и надеждата да се ожени за някоя богата наследничка. Такава всъщност скоро се намерила - баща й бил барон на богатия град Бутрон в Тивериада (т.е. Галилея). Тъй като баща й починал рано, нейн настойник станал същия този Реймон, графът на Триполи. Жерар и мадмоазел дьо Бутрон скоро се влюбили, но Реймон предпочел да даде повереничката си на богат пизански търговец, който за това му платил с толкова злато, колкото тежала избраничката му. Така Жерар останал "на сухо", тъй като нямал пари, постъпил в ордена на тамплиерите, полагайки обет за безбрачие и никога не забравил за случая, заричайки се да отмъсти на графа.

Жерар станал велик магистър на Ордена на Храма малко преди Ги дьо Люзинян да седне на престола в Йерусалим. Може да се каже, че той (заедно с Рено дьо Шатийон) е "ръката", която насочила политиката на кралството към война с държавата на Салах-ад-Дин. В това отношение той просто следвал традиционната политика на своя Орден, която принципно била против каквото и да е съглашателство с мюсюлманите. Немалка вина имал и триполитанския граф Реймон, който в гнева си против "превратаджиите" се обърнал за помощ към Саладин. Последният, разбира се, само чакал повод да се намеси във вътрешните работи на Йерусалим и веднага откликнал на молбата му, като отначало изпратил неголяма спомагателна част за гарнизон в Тивериада - град-столица на областта Галилея, който принадлежал на съпругата на Реймон - графиня Ешив. Малко по-късно армия от 7 000 мохамедански конници пристигнала на границите на Галилея и поискала позволение от Реймон да опустоши земите на враговете му. Графът приел, но, както изглежда, християнската му съвест го глождела и, макар че позволил на сарацините да проведат набег в земите на юг от неговите владения, той се оговорил с тях набегът да продължи само един ден. Освен това разпратил вестоносци да предупреди населението да се скрие в крепостите.

По ирония на съдбата в същия този ден, в който воините на Саладин нахлули в земите на християните, от Йерусалим потеглила делегация от благородници, която щяла да увещава Реймон да сключи мир с новия крал в името на доброто на кралството. В тази делегация влизал и "нашия човек" Балиан д'Ибелин, но той закъснял да се присъедини към основната колона, предвождана от великите магистри на тамплиерите и хоспиталиерите фра Жерар дьо Ридфор и фра Роже де Мулен. Както се оказало, извадил късмет - и то голям!

Отрядът рицари се придвижвал небрежно, когато изведнъж предните ездачи забелязали отдалече армията на сарацините и опустошенията, причинени от тях. Това обяснимо им подействало като шок и било възприето като дръзко предизвикателство посред собствените им земи. Те не знаели броя на мохамеданските бойци, но Жерар дьо Ридфор предложил незабавно да ги атакуват. Когато "колегата" му - великия магистър на Хоспитала фра Роже дьо Мулен му отговорил, че са твърде малко, той му съобщил, че в близкия замък Како има гарнизон от около стотина тамплиери, които щели да се присъединят към тях. Набързо изпратили вестоносци и до рицарите от град Назарет, който също бил наблизо, за да дойдат и те на помощ. Така за няколко часа се събрали около 150 рицари и вероятно 200-300 сержанти - една немалка бойна сила за времето си, която обаче била крайно недостатъчна, за да се справи със седемте хиляди конници на Саладин. Рицарите обаче не знаели това и се отправили срещу тях със справедливото възмущение на хора, които защитават родната си земя.

Великите магистри изненадали сарацините при извора на Кресон (Сафория). Първоначално те се стреснали, като видяли колко много са всъщност неверниците; Роже дьо Мулен и младият русокос командор на тамплиерите изказали мнение, че вместо да нападат по-разумно би било да се оттеглят и да се затворят в някой замък. Жерар дьо Ридфор обаче ги насъскал, като обидил подчинения си командор, че "твърде много се грижи за красивите си руси къдрици и го е страх да не ги изцапа със сарацинска кръв" - или нещо от сорта. Командорът и останалите рицари се разгневили (както е известно, те са били може би най-докачливите и горделиви хора, съществували някога в света), свели копията и атакували сарацинската армия, която по брой ги надвишавала в съотношение 15:1.

Изходът от сражението бил логичен - кръстоносците били изклани до крак! Загинал великият магистър на хоспиталиерите фра Роже де Мулен, красивата русокоса глава на младия тамплиерски командор била отсечена и побита на кол (той се сражавал най-храбро от всички). От полесражението се спасили само трима рицари - и един от тях бил именно фра Жерар дьо Ридфор!

Така край Сафория загинал "цветът на рицарството". Шокиран от клането, граф Реймон веднага скъсал отношенията си със Саладин и му изпратил обратно гарнизона от Тивериада. После побързал да признае за крал Ги дьо Люзинян. И кралят, и графът пристъпили към събиране на войските си, за сборен пункт на които бил определен злополучният извор на Сафория (Кресон).

Междувременно пропуснах да спомена, че не някой друг, а именно Рено дьо Шатийон става главната причина за войната, довела до фаталния край на "Небесното царство". В края на 1186 или началото на 1187 г. той напада един огромен и солидно охраняван керван, който се движи от Кайро към Дамаск и го пленява. Във филма беше показано как тогава Рено залавя сестрата на Саладин и садистично (и безмислено) я убива, но това може и да е само легенда. Във всеки случай след това Саладин дава обет да убие Рено, веднага щом му падне в ръцете.

В Сафория през юни 1187 г. се събира голяма армия, немалка част от нея са рицари-тамплиери и тамплиерски наемници, на които Жерар дьо Ридфор плаща със съкровището, което му е предоставено от английския крал Хенри Втори за "спасението на Божи Гроб". Саладин нахлува в кралството от изток през река Йордан, обсаждайки Тивериада, която се отбранява от съпругата на граф Реймон - Ешив. Макар че собствената му жена е заплашена, графът съветва краля да не насочва армията в пустинните местности между Тивериада и Сафория, а да остави сарацините първи да атакуват; подобна тактика вече е имала успех малко по-рано, но Жерар дьо Ридфор за пореден път си показва рогата! Явно воден от старата си злоба към Реймон, той влиза посред нощ в палатката на краля и възбудено му доказва, че подбудите на триполитанския граф са такива, че Ги да излезе страхливец, тъй като го е шубе да се насочи против Саладин. Честолюбивият французин се "връзва" и на сутринта кръстоносната армия е на път. (В случая наистина и буквално е "кръстоносна", защото заедно с армията "пътува" и "Светият Кръст", на който бил разпнат Христос. Охраната и носачите на тази най-ценна християнска реликва са отново от ордена на тамплиерите!).

Саладин с ловка маневра отрязва пътя на християните към изворите в близост до Хатинските височини и освен това опожарява храсталаците по пътя им. Жегата е ужасна и рицарите се "пържат" в металните си брони. Накрая всички се втурват към водата без да се съобразяват с каквито и да било стратегии. Ето тази битка не беше показана въобще в "Небесно царство", а точно тя е най-важната! Сражението е свръх ожесточено, кръстоносците поначало са били настроени за победа и се бият отчаяно и до смърт. Повечето от пехотинците им обаче хвърлят оръжието и се предават за капчица вода. На свой ред по-добре подготвените и мотивирани рицари предприемат две атаки, в които "смилат" сарацините, но не успяват да им нанесат решаващ удар, а конете им изнемогват от жажда. В битката, противно на това, което показа филма, участва и Балиан д'Ибелин. Той, заедно с приятелите си граф Реймон и Рено от Сидон, начело на силен отряд успява да пробие обръча на сарацините и да избяга, но зад тях обръчът се затваря, обграждайки тамплиерския корпус и кралската гвардия. Изпаднали в безизходица, рицарите хвърлят оръжието - в плен падат почти всички тамплиери, самият крал, Рено дьо Шатийон и сума ти други барони, а "Истинният кръст", най-святата християнска реликва е завладяна от воините на Саладин.

Султанът не се лишава от удоволствието лично да обезглави Рено дьо Шатийон, а неговата съдба споделят и всички заловени тамплиери, хоспиталиери и туркопули (турци или синове на такива, които се бият на християнска страна). Неизвестно защо обаче фра Жерар дьо Ридфор е пощаден!!! А към краля и останалите барони Саладин се отнася любезно; той изобщо е бил доста "рицарски" настроен и благороден владетел, съблюдаващ тогавашната "войнска етика".

За обсадата на Йерусалим, показана във филма - това наистина е най-големият подвиг на Балиан от Ибелин. След Хатин, рицарят иска да стигне до Йерусалим, за да прибере жена си (голяма любов ще да е било между него и византийската принцеса - но не между него и Сибил!). Сарацинската армия обаче му прегражда пътя. Тогава Балиан полага клетва пред Саладин при условие, че получи достъп дотам, да не остава в Града, след като вземе съпругата си, а примерно да отпътува на Запад. Когато пристига в Йерусалим, местните християни със сълзи започват да го умоляват да остане при тях, за да ги спаси от сарацините. Латинският патриарх Хераклий осовбождава Балиан от клетвата му и той в крайна сметка приема да застане начело на защитата. Въоръжава малцината останали живи рицари, синовете им, младите граждани и нарежда да се секат монети, все едно нищо не е станало! Един приближаващ се мюсюлмански отряд е разбит, а Йерусалим се приготвя за отбрана.

За съжаление крепостта на Йерусалим не е нито от най-силните, нито от най-новите... Стените й, въпреки храбростта на защитниците, не могат да устоят на обсадните оръдия на Саладин (ето това за мене са най-яките сцени от филма- обстрелът с требушетите и катапултите :)). В една от стените се появява процеп, който християните не успяват да запълнят, но и мюсюлманите не успяват да влязат вътре... Въпреки това, вторите имат по-голям шанс да успеят, защото са по-многобройни, подготвени и въоръжени. Балиан поисква от Саладин "аман" т.е. "пощада" (това е буквалното значение на израза, който присъства и в съвременния български), но султанът му отказва (вероятно е бил афектиран и от нарушеното обещание на рицаря пред него). Саладин има най-кръвожадни намерения като иска да устрои на християните същото клане, което те са устроили на мюсюлманите 88 години по-рано в Свещения Град (свещен както за последователите на Христос, така и на Мохамед). Тогава Балиан го заплашва, че ще убие пленниците, ще срине свещените сгради и ще подпали града, така че султанът ще завладее само димящи руини. Саладин и неговите пълководци склоняват да пуснат християните да си вървят срещу откуп...

Това е краят на "Небесното царство"! Кръстоносците се задържат в Палестина още цял век (до 1291 год.), но след тези събития държавите им там никога не възвръщат прежното си величие.