четвъртък, 1 март 2018 г.

Бележки от "Пътешествието на Ибн Батута в Турция"



Мароканецът Мохамед ибн Батута е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези, които могат да се нарекат „рекордьори”. За 3-4 десетилетия той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра. Ибн Батута обхожда територии, на които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че е осъществено във времена, когато няма нищо подобно на съвременните транспортни средства. Става въпрос за XIV век! Не само че липсват мотори с вътрешно горене, магистрали, самолети и чартърни полети, но дори и революцията в развитието на платноходите е предстояща. Америка не е открита; за да имаш топла вода, трябва да си накладеш огън и да притежаваш керамичен или стъклен съд. Но стъклото е твърде скъпо и рядко срещано. Това е столетието, през което Второто българско царство пада под турска власт; огромната Монголска империя, основана от Чингис хан, се разпада; върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват от една трета до половината жители на Стария свят. Неслучайно една известна авторка от близкото минало – Барбара Тъчман, го нарича „бедственият четиринадесети век"...

Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237) е един от най-великите владетели на т.нар. "Иконийски" или "Румски" султанат. Първото название идва от столицата му - древния византийски град Икониум, който турците наричат "Коня". Второто е много по-често използвано през 13 век и означава просто "Рим". Както е известно на онези, които задълбават в историята на Близкия изток, сред които пионери и блестящи умове са били например Кирил Туманов и Клод Каен, на турците и другите ислямски народи им е ясно, че териториите, на които са се настанили, са "римски" и затова така и си им викат. Това означава, че всички са си мислели, че Мала Азия по право принадлежи на "Рум", т.е. на Рим. Стотици години на местните жители някак не им се вярва какво се случва и мислят, че властта на турците е временна. Известният хронист Матей Урхаеци от Едеса записва през 12 век едно пророчество за това какво ще е бъдещето на региона. В пророчеството се казва, че християнското царство на Рум наистина било в криза и щяло още да пропада, но накрая щяло да се съвземе, да се надигне от бреговете на Босфора и да прогони измаилтяните от християнските земи, в които са се настанили - Сирия, Армения, Горна Месопотамия... Уви, днес, хиляда години по-късно, виждаме, че древният Източен Рим все още не е излязъл от кризата и няма кой знае какви перспективи Близкият изток отново да стане християнски. Ала ад-Дин (турците го произнасят "Алаеддин") Кайкубад поставя пристанищния град Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки го от териториите на християнското кралство Малка Армения. Дотогава арменците от въпросното кралство се оправят доста добре с турците и в повечето случаи ги побеждават, вместо да бъдат победени. От управлението на Кайкубад обаче съдбата започва да се обръща. Алая се намира на южното крайбрежие на Анадола.

Един аршин е бил равен приблизително на 44 см.

Булдур е град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. През 30-те год. на 14 век градът най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която е в близки родствени връзки с племето и рода на Текеогулларъ в областта около Анталия. Основателят на бейлика Хамид – Дундар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей (1319-1324) са братя и заедно се разбунтуват против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в. Тези две племена са многобройни и уж имат големи армии, но някак не успяват да се наложат като особена сила в Турция. Все са васали или на Караманците или на Османците или дори на (позор!) неверническите кучета, омразните на Аллах черноризци от Родос! Представете си чувствата на някой правоверен от земите, в които са навикнали само да газят гяурите, който посещава Анталия през 60-те години на 14 век и вижда на кулите, до зеленото знаме на пророка, да се развява червен парцал с нарисуван върху него бял кръст! Скверното дърво, на което румите разпънали Иса бен Мариям и което назаряните обожествяват като всички други идоли в техните клисета! Отдали се на лекия живот в харемите и баните, в прохладните градини на завлдените от тях стари византийски и селджукски дворци, бейовете на Хамид и Теке забравят основното задължение на тюркменския владетел - да води хората си в бой! Това показват последните думи на Баяндур-хан от легендарния турски епос "Деде Коркут". Той казва, че съжалява единствено за това, че умира в постелята си, а не върху гърба на коня си, по време на битка с враговете. Затова и днес никой не си спомня за двамата братя Юнус и Дундар, които все пак са били истински тюркмени и са завладели с меч велики градове и плодородни брегове и оазиси. Но споменът за тези достойни мъже е изтрит поради позора, в който заживяват потомците им.