Четирите империи

Източна Европа ок. 800 г.

Чувал съм, че в определени кръгове често се повдига идеята, че ако по време на управлението на хан/княз Борис I българите не били приели християнството, то съдбата на България би била различна, развивайки се в далеч по-положителна насока. Не съм запознат в подробности с това точно какво „светло езическо бъдеще” предричат тези нео-Тангра-апологети, но затова пък ми хрумна да напиша една своя версия на алтернативната българска история; онази, която щеше да се случи, ако към средата на девети век дунавските българи изобщо не бяха приели християнството.

През 852 г. новият български хан – Борис, чието име означава „снежен леопард”, трябва да се грижи за опазването на границите на огромната, но сравнително слабо заселена империя, основана от прадядо му Крум. В неговите владения все пак се срещат както огромни територии, които изглеждат като напълно празна от хора пустош (например западнобалканските и карпатските чукари, в чиито закътани долини всъщност се крият, оцелявайки благодарение на непретенциозните си стада от овце, последните потомци на старите местни племена: илирийските жители на римския град Арбанон, които впоследствие ще станат известни като „арбанаси” и „албанци” и латиноговорящите власи), така и гъстонаселени области – например Шуменското плато, Битолското поле и областта около днешния сръбски Белград. Като че ли не толкова липсата на население, колкото тази на каменни крепости притеснява хана – по данните на баварските търговци той разполага само с пет! Докато са се придвижвали заедно с огромните си стада в степите, българите са се нуждаели от подобни крепости просто като места под тяхна власт, където през зимата да могат да отседнат владетеля и неговия двор и на спокойствие да се осъществяват онези дейности, които изискват по-голяма уседналост, като занаятчийството и търговския обмен. Сега обаче по-голямата част от равнините на север от Черно море и Кавказ се владее от хазарите – народ, който е смъртен враг на дунавските българи и държи в подчинение племената на „черните” българи на Големия Баян и волжките българи-котраги.

Неотдавна хазарският елит е приел юдейската вяра и, с помощта на еврейски търговци, които произхождат предимно от Кавказ, Средна Азия и земите на франките (и са изградили мрежа от връзки, достигаща чак до планината Имеон и отвъд нея), се опитва да създаде империя, която да контролира напълно северната част от т.нар. „Път на коприната”, както и огромния търговски трафик на оръжия, сребро, роби, кожи и жито, преминаващ от север на юг и обратно през днешна Източна Европа. Наследниците на прогонения на Дунав хан Аспар, синът на Кубрад, си спомнят времената, когато прадедите им са владеели същите тези земи и са контролирали тези доходоносни маршрути и завист и омраза изпълват сърцата им. За съжаление в степта те вече не са равностойни на хазарите и не могат да им се противпоставят ефективно. Родът на Крум, който произхожда от панонските българи и поема властта в „Плоския (= „равнинния”) град” Българ (който славяните наричат „Плоска”) едва в началото на девети век, насочва главното  си внимание не на североизток, а на северозапад. Там българите находчиво взимат своя дял от разпадналото се бивше страшилище - Аварския хаганат и претопяват голяма част от оцелелите авари в своята армия. Макар и великият хан Омуртаг, наследил Крум след кратка, но кръвопролитна междуособица, да провежда един поход, достигнал чак до Днепър, тази кампания всъщност отбелязва печално за българските интереси събитие – започналото преселение на ордите на маджарите. 

         Последните представляват силен и многоброен съюз от войнствени племена, говорещи на странен език, който никой, освен хората, обитаващи горите на най-далечния север, не разбира. Навремето първите напуснали родните лесове маджари попадат под властта на най-северното българско племе – котрагите, които ги научават на номадското животновъдство и начин на воюване. След това в техните редове се инфилтрират много тюрки, идващи от изток. Маджарите приемат техните обичаи и включват някои от родовете им в своята аристокрация, което впоследствие кара византийците да ги наричат „турки”. Самите хазари и българи ги познават под името „Югра” или „угри”. След дълги години на безметежен живот в степите на югоизток от планината Урал, маджарите са принудени да се придвижат на запад след една загубена война срещу печенегите („баджнак”, скрепен с брачно родство съюз на предимно тюркоезични племена, доминиран от древния ирански народ на кангарите) и огузите. Така те попадат във владенията на хагана от Итил и се съгласяват да се поставят под хазарска власт. Хаганът решава да извлече възможна най-голяма полза от тях, като го пресели на границата си с потомците на Аспар и славянските племена от северните поречия на Днестър и Днепър. Същевременно, за да могат чиновниците му да упражняват по-ефективен контрол над тях, с помощта на византийски архитекти той построява каменната крепост Саркел на р. Дон.

Разполагането на маджарите по западната граница на Хазарския хаганат откъсва „черните” българи в Крим и Приазовието от родствениците им на Дунава и де факто разширява пределите на хазарските владения чак до Онгъла. Тук конниците на Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис са принудени да водят постоянна неравна война с маджарите, които ги превъзхождат по брой. Макар и още да помнят с признателност потомците на Атила и да продължават да изпитват респект към „Великия Каан” в Българ, това не пречи на войнствените угри да избиват и отвличат поданиците му. В тази борба българите са лишени от съюзници чак до появата на първите орди печенеги отвъд р. Волга (това са най-богатите и непримирими от техните родове, които не желаят да се покорят на огузите и карлуките, сключили съюз против тях след прогонването на маджарите и засилването на кимаките, които с помощта на племето кибджак основават свой собствен хаганат). С пристигането си тук баджанашките родове обаче също са принудени да се подчинят на хагана в Итил и в началото на управлението на Борис могат да оказват само тайна помощ на българите. Повечето от нахлуващите от север по течението на големите реки със своите ладии с драконови глави на носовете – дракари, варяги, които организират славянските племена в политически съюзи, също трябва да се признаят за хазарски васали. Техните търговско-пиратски флотилии, отправили се към свръхбогатия Константинопол, който те наричат „Миклагард”, започват често да нападат днестърския Белград и цялото българско черноморско крайбрежие по заръка на хазарите още по време на управлението на Пресиан. Така още със сядането си на трона Борис се изправя пред опасната заплаха от разширяването на хазарското влияние на североизточните му граници и нападенията на васалните на хазарите маджари, варяги и славяни. Липсва и каквато и да била географска преграда, която да спре нашествениците, освен "синия Дунав".

По това време българите, разбира се, още разполагат с прекрасна конница, получила свежи нови попълнения от присъединилите се панонски авари и гепиди и емигрирали „черни” българи, котраги и кримски готи, които симпатизират на старите си съюзници от рода на Атила и не са прекъсвали връзките си с онези от своите родственици, обитаващи земите около Хем още от времето на „вълчето” Вулфила. За съжаление, теренът както на старите, така и на новите български владения из Балканите и на север не е така подходящ за изхранването на огромните конни стада, които са необходими за поддържането на този тип войска, колкото Великата степ. Старите пасища между Дунав и Днестър/Днепър са почти напълно изгубени поради маджарските нападения. По времето на Борис пехотата, в която се предпочитат неумеещите да яздят, но затова пък снажни, славяни, както и оцелелите потомци на старото римско население, вече представлява мнозинството от българската армия. Българските ханове отдавна са решили да превърнат несгодата в преимущество, опитвайки да завладеят земи, където конницата би проникнала трудно и още по-трудно би задържала. Те се включват активно в борбата за преразпределянето на върховната власт над морето от славянски племена, освободено от аварския гнет, но фатално разединено от вражди между отделните родове и задруги.

Съперниците в тази борба са общо четири, но един от тях – варягите „викинги” и „роси”, идващи от Скандинавия, все още не са тази сила, която стават по-късно и освен това са твърде далеч от Централна и Югоизточна Европа. Така състезанието за славяните се води основно от българи, франки и ромеи. До момента, в който Борис избира да приеме християнството, българската държава е постигнала значими успехи в завладяването и обединяването на славянските племена под единна власт, покорявайки онези от тях, обитаващи Дунавската и Влашката равнини, голяма част от Тракия, Родопите, днешните Македония и Албания чак до Южен Епир и Лариса, но без повечето пристанища, Трансилвания, земите между р. Тиса и Дунав, както и равнинните територии на юг от Дунав и на запад от Тимок и Морава, чиято столица е Белград на Сава. За съжаление обаче Борис, както и предишните български ханове, претърпяват големи неуспехи в опитите си да покорят славянските племена, обитаващи земите между северния и южния (дн. Берат) Белград. Тези племена, служили навремето за пехота на аварите и обединени от своите жупани в големите и силни съюзи на сърби и хървати, в края на осми век вдигат бунт срещу хагана и се придвижват на юг организирано, като завладяват областите на Зета, Рашка, Босна, Славония и други, достигайки чак до Адриатика.

Чрез достъпа си до далматинското крайбрежие и Истрия жупаните могат и получават помощта на Византия и Франкската империя срещу „Великия Каан” на Българ. Отново заради това по-голямата част от тях приема християнството, а навлезлите в непристъпните им погранични планини български войски претърпяват едно след друго срамни поражения. Франките, които до неотдавна са нахлували дълбоко в славянската част от Централна Европа, днес до голяма степен са поверили тази част от своята империя на баварските си поданици и техните управители. Макар и Източнофранкското кралство и неговите монарси да отдават голямо значение на планираното си бъдещо разширяване на изток и покръстването на морето от славянски езичници, засега баварците се задоволяват да колонизират пряко само територията на днешните Австрия и част от Западна Унгария. В останалите бивши аварски земи, останали извън завоеванията на Крум и Омуртаг, франките просто събират данъци и, при нужда, изпращат военни подкрепления на няколкото новоосновани славянски държавици, които служат за буфер между тях и българите. Сред последните могат да се споменат отново хърватите, чиито жупани са сродени със стария хагански род на аварите и дори притежават малка тежковъоръжена конница, Панонското княжество на княз Коцел със столица Блатно, формирано от освободените аварски роби, и най-силната – Великоморавия, където се добиват и изнасят желязо и сребро, а местните владетели произхождат от дезертирали от българската армия дунавски славяни. Във всички изброени държавици християнството прониква бързо чрез усилията на франките и византийците. Между последните вече съществуват известни търкания, но засега тяхната главна цел в Централна Европа е да организират един обединен славяно-християнски фронт против българите.

На Борис не е нужен особено остър ум, за да забележи, че е напълно заобиколен от врагове, като юдеите-хазари и маджарските им и викингски васали го заплашват от североизток; християните, признаващи върховенството на Рим, от северозапад; а християните, признаващи върховенството на Константинопол – от юг и югозапад. Освен това трябва да се спомене, че византийската флота по това време е най-силната в Европа и господства над морската шир от Адриатика до Черно море. Допълнително над регионалната политика оказват влияние и нападенията на арабските и викингските пирати, както и интересите на споменатите славянски и варяго-славянски държавици, но последните, както вече споменахме, са преди всичко франкски, византийски и хазарски марионетки. България под властта на Борис без съмнение е империя, една от четирите велики сили в Европа. Проблемът е, че останалите три империи, две от които – християнски, а третата – стар враг на българите и съюзник на Византия, са не само враждебно настроени, но и склонни да обединят усилията си срещу Борисовата държава. Най-силната от тях – онази, която владее над последното оцеляло в стария си блясък наследство на античния свят – Източният Рим, наречен Константинопол, обаче не е особено добре настроена към юдейското влияние в Итил и заплашващите имперските й прерогативи претенции на франките. Но, макар и варвари, франките все пак са християни, а юдеите може да са убили Христос, но поне не принасят човешки жертви на олтара на Тангра. При това след смъртта на Карл Велики - Шарлеман, опитващите се да възродят Западната Римска империя сили са разединени, а юдейските търговци по необходимост преминават през Босфора и носят добри печалби на ромейската държава. Така съюзът с хазарите и франките като че ли изглежда по-приемлив за византийците от този с българите...

Ранният етногенезис на куманите (кипчаките) - Хазарската степна империя

Не е известно точно кога за пръв път се появява племето, което на запад е известно под имената "кумани", "половци", "куни", "фолбан" и др., а на изток - като "кипчак" (кипчаки, кипчаци). Произходът им обикновено се свързва с тайнствения Кимакски хаганат, политическо обединение от VIII-X в., възникнало в земите по долното течение на реките Об и Иртиш и простиращо се на юг до езерото Балхаш. Интересно е как изобщо в такава отдалечена епоха и територии, в които дори и днес животът не е лек, е възникнало подобно образувание от държавен тип. За Кимакския хаганат се знае малко и предимно от разказите на арабските и согдийските търговци от Хорезм и Трансоксиана от времената на Абасидския халифат. За тези предприемчиви люде това вероятно е представлявала възможно най-северната точка, до която са можели да се доберат, а отвъд нея вече са обитавали хора, тайнствени като хипербореите на Херодот. При първото си регистриране от източниците куманите са населявали западния край на Кимакската империя. Съдейки по по-късното им поведение, на мюсюлманските търговци едва ли е било лесно не само да се доберат до народи, пътят до които е минавал през техни територии, но и да извършват какъвто и да било бизнес с тях. Но това щеше да е трудно дори и без разбойническите и ксенофобски настроения на кипчаците. Северната част на Великата степ, пустинята Бек-пакдала - "Гладната степ", безбрежната сибирска тайга - всичко това дори и в по-нови времена е представлявало предимно пустош, населена по-скоро със зверове, отколкото с хора.

Препятствие за опитващите се да достигнат до земите на кимаците търговци са били и войнствените племена, доминиращи над териториите, намиращи се между тях и цивилизования свят. За номадите между кимакците и уседналите народи на юг източниците ни казват значително повече, поради простата причина, че цивилизованите нации, като византийците и арабите, са били в пряк досег с тях, а не с кимакците. От езерото Балхаш и разположеното на юг от него Седмиречие, област, изглеждаща като благословен оазис в сравнение със суровите планини и равнини на север до делтата на Дунав, вилнеят различни, но до едно войнствени племена; "конни народи", проследяващи произхода си до падналия още през VII в. Първи Тюркски хаганат, великата империя, ознаменувала по такъв забележителен начин появата на турците/тюрките в световната история. Нито едно от тези племена в VIII-X в. няма да достигне и половината от могъществото на първите тюрки. На изток вдигналите се на бунт срещу имперски Китай т.нар. "сини тюрки" (гьок-тюрк) скоро ще бъдат смазани от силата на династията Тан и съюзените с нея бивши техни поданици, идващи някъде от перифериите на възстановената им (но значително по-малка от първата) държава. Сините тюрки, чиито надписи така напомнят по дух на прабългарските, останали от същото време, но намиращи се на много хиляди километри на запад от тях, се придържат към "центъра" на властта във Великата степ - долината на р. Орхон, приток на р. Селенга, която на свой ред се влива в езерото Байкал. Бързото им рухване е възмездено от опустошението, което донася на Тан титаничният бунт на Ан Лушан, генерал от варварски произход, чието име напомня на това на бактрийската съпруга на Александър - Роксана (и на латинската дума lux - светлина). Някои предполагат, че куманите присъстват сред племената, които унищожават сините тюрки - сеянто или т.нар. токуз-огузи (= "деветте огузки племена"), но техният най-известен наследник са уйгурите. Във всеки случай могъществото на уйгурите като владетели на долината на Орхон твърде скоро е загубено, а те се изтеглят на югозапад към оазисите, заобикалящи пустияната Такламакан. От своя страна кипчаците или просто са участвали в нападението срещу гьок-тюрките, за да се сдобият с плячка и след това са се завърнали по родните си места между Ишим и Иртиш или, и да са били там, твърде скоро се изнасят от "Свещения център". Сините тюрки са последните, осмелили се да претендират за най-ценното от наследството на Ашина за твърде дълъг период от време; настъпилото междуцарствие е използвано твърде добре от племената в крайния изток на Великата степ - китаните и манджурите (джурджените). Докато неизвестни по-рано народи и обединения като тези на вече споменатите токуз-огузи, басмилите, тюргешите и карлуките се изтощават взаимно в безсмислени борби, силата на тюрките намалява и те постепенно биват изместени от племена, които притежават известно родство с тях, но все пак са различни. Това са монголите, чиято неукротима войнственост по-късно също ще допринесе както за огромните им завоевания, така и за намаляването на числеността им и упадъка им като етническа и политическа сила.

В това отношение тюркската група е значително по-добре, тъй като някои народи от нея (разбирай "тюркска" най-вече в езиково и културно, отколкото в напр. расово отношение) успяват не само да завладеят обширни земи, разположени в по-благодатните за живот райони на юг, но и да избегнат претопяването от страна на местните народи. За съжаление, потърпевши от последното са най-вече земите, доминирани преди това от източните християни, като северната и западната част на п-в Анатолия (населени от гърци), Южна и Източна Мала Азия, Южен Кавказ и Северен Иран, където преобладават арменците; Северен Ирак и Северна Сирия, населени от т.нар. "асирийци", Североизточна България и "Турския коридор към Централна Европа", както го наричат някои сръбски и черногорски учени (имат се предвид земите, разположени между двете най-известни римски и средновековни пътни артерии, минаващи през Балканите - Via Egnatia на юг и Via Militaris на север от Босна до Одринска Тракия включително) и други. Но да се върнем на куманите и Кимакския хаганат. Чудно е, че владетелят на такъв отдалечен и вероятно неособено влиятелен народ си позволява да носи най-висшата тюркска титла "хаган" (= император). Можем да допуснем, че някои от първите кимакски хагани обединява своето племе с това на куманите и изтласква огузите и маджарите на юг, а киргизите - на изток, след което решава, че заслужава императорската мантия.

Към X в. във Великата степ наблюдаваме странна ситуация, в която полу- или дори напълно-цивилизовани държавни образувания, притежаващи градове, интелектуален и административен елит и тн., съжителстват редом с номадски орди, водещи начин на живот, който слабо се отличава от този на предците им и напомня, с изключение на развитото пасищно животновъдство, на онзи, който водят индианските племена от прериите на САЩ през XIX век. Между другото, към безспорните качества на слабоизвестния филм "Вратата на Рая" (Heaven's Gate) от 1980 г. с участието на Кристофър Уокън, характеризиран като "анти-утопичен уестърн" (сюжетът наистина е нестандартен и включва ожесточена битка (в най-добрите традиции на осемдесетте) между англо-саксонски земевладелци и новопристигнали български, полски, чешки и немски заселници в невероятно красивата и девствена откъм обработка земя на Уайоминг), принадлежи и фразата: "Те не са толкова малко като индианците, значи не можем просто да ги избием!" Ако индианците отглеждаха толкова добитък като евразийските номади и пак като тях се снабдяваха с растителна храна от съседните народи, вероятно наистина щяха да бъдат значително по-многобройни, но всички знаем и за стратегията за избиването на бизоните, чрез което се ограничава и индианската популация. Както и да е... Към първите, т.е. към "цивилизованите" степни държави от запад на изток в X в. спадат Дунавска България (всъщност тя по-скоро напуска лагера на степняците след средата на предишното столетие, но в писмата си до Хасдай ибн Шафрут през X в. хазарският хаган Йосиф си припомня за отминалата ситуация, при която българи и хазари си оспорват степите от Волга до Днестър, поради което я споменавам и в този списък), Хазарския хаганат, Волжко-Камска България, Кимакския хаганат (?), който обаче най-вероятно притежава само най-беглите белези на първична държавност, арабо-согдийско-тюркските държавици в оазисите между Амударя (Джейхун), Седморечието и Кашгар, които постепенно се ислямизират (процес, който ще бъде забавен единствено от ударите, които му нанасят несторианските, езическите и будистките монголи), Киргизкото ханство по долното течение на р. Енисей и нейните притоци, Китай на монголоезичните китани (от тук идва и името на източната мегадържава, което използваме днес, докато China пък произлиза от "първия княз Чин", както го наричат героите на Бари Хюгарт от "Мостът на птиците") и табгачите (джурджените). Вторите са значително по-многобройни като названия, като това вероятно се дължи на факта, че непрекъснато се появяват нови орди, организирани около някой по-предприемчив племенен водач и/или по-успешен военачалник, които унищожават/заличават старите структури и основават нови, различаващи се най-вече по названията, отколкото по нещо друго. Разбира се, има и такива като уйгурите, чиято основа се оказва по-стабилна и издържа успешно предизвикателствата на времето от епохата, която описваме, до наши дни. Но в крайна сметка етническата картина във Великата степ е значително по-мобилна, отколкото може би в цялата останала част на света и това е една от причините точно тя да бъде наричана "Майка на народите" (по принцип названието се отнася за цяла Азия, но това, което обикновено се има предвид, са степните територии на Евразия). Та, сред номадите, продължаващи да живеят постарому в тачи част на света, изпъкват маджарите, печенегите и западните огузи (узи) - докато източните огузи на Селджук ибн Дукак се ислямизират и заедно с карлуките, басмилите и тюргешите попълват населението на оазисите на запад от Китай и по-късните империи на "Черните ханове" (Караханидите) и "Черните китани" (Кара Китан, Кара Китай), а накрая основават и собствена империя, наследник на която de facto (ако не de jure) е и нашата съседка Турция...или поне отоманският й предшественик. Заслужава внимание фактът, че макар и страшно много племена и държави да минават през и в определени времена да обитават и владеят степта от Аралско море до Балхаш, местните печенеги, известни преди това като "кангюй", а по-късно като "кангли/канглъ" и "кангари", твърдо остават по местата си в споменатия район и така и си влизат в рехавия племенен съюз, известен сред средновековните иранци като "Дешт-и Кипчак" (Куманската пустиня/степ). Единственото, което постигат всичките тези нашествия до ок. XI в. е преминаването на част от тюркизираните кангари (наречени "баджанаци" вероятно от сродилите се с тях тюрки-огузи - двете племена често действат като съюзници в исторически времена, вкл. и в известния княжескоруски удел на Торческ) на запад, където предполагаемо оставят следи в названието на днешните шопи. Едва исполинската фигура и влияние на Темуджин, легендарния Чингис хан, променят из основи родната страна на канглите - и то не веднага, както свидетелства например Гийом Рубрук. Днешните казахи - основното население на Казахстан, в съзнанието си се родеят по-скоро с Чингисидите, отколкото с кангарите. 

Що се отнася до куманите, те в крайна сметка отказват да се съобразят с "хаганството" на кимаците и в началото на XI в. помитат без остатък всякаква държавност от Алтай до Дунав и от границите на Волжка България и руските княжества до Хорезм и закрепилите се в оазисите на изток Караханиди. Хазарите, известни със своята изтънченост, довела до това, че остават в световната история от наше време като единствената по-значителна нация, (като изключим хабашите в Етиопия), приела юдаизма за своя религия, явно стават нетърпими за всичките си съседи още преди куманите да нахлуят в делтата на р. Волга и Лукоморието, за да ги довършат окончателно (поне като държава). Докато маджари, печенеги и огузи пасат стадата си из обширната Хазарска империя, те не спират да негодуват срещу това, че трябва да плащат данъци на хагана в Итил, гордо парадиращ със своя имперски произход, водещ началото си от легендарната династия Ашина. Впрочем принадлежността към Ашина е оспорвана от Лев Гумильов, според чиято версия някакви еврейски родове, дошли от юг, отнели властта от Ашина и се възцарили в Итил. Но според мене, ако бе точно така, хаганите като Обадия и Йосиф биха се лишили от подкрепа дори сред собственото си племе и, накратко, биха рискували твърде много. Допускам, че най-много някога през мъглявата раннохазарска история е имало някакво сродяване между представители на хазарските Ашина и рхаданитите, известните еврейски роботърговци, печелещи доста добре от износа на роби евнуси, девойки и ...воини за богатия арабски свят. Тъй като най-търсени от всички роби в тогавашната епоха са славян(к)ите (чехкините вероятно и тогава, както и сега, са били top of the pops, знаем, че най-големият робски пазар в Европа е бил в Прага и това едва ли е случайно!), техните съплеменници от мъжки пол също не са имали особени причини да харесват хазарите. Викингите също са ги мразели и то не само защото са взимали ужасно високи мита за техните стоки, но и защото са ги предавали и избивали неведнъж, след като са използвали срещу враговете си бойната им сила. Неверният съюзник е по-опасен от открития враг. Дунавските българи са ги ненавиждали по наследство, а волжките - пак заради това, данъците, които е трябвало да плащат и фактът, че са представлявали пречка за изграждането на по-стабилни връзки с техните единоверци мюсюлмани на юг. Маджарите, черните българи и аланите до един са стенели под данъчния им гнет. В X век хазарите дотолкова са загубили обществена подкрепа, че са принудени да разчитат за войните си на наемници от далечните южни брегове на Каспийско море, кървожадните и фанатични мюсюлмански планинци от Горган. При наличието на цялата тази омраза от толкова много страни едва ли трябва да се учудваме, че Хазарският хаганат се срива като кукла на глинени крака, след като Светослав Игоревич обединява повечето от недоволните и атакува ненавистните подтисници в самото сърце на тяхната империя - Итил, както и в укрепената с помощта на византийските строители степна крепост (май единствена в степта за времето си!) Саркел. Пристигайки от вече унищожения Кимакски хаганат, куманите просто довършват започнатото, възползвайки се от възможността да прекратят съществуването на още една империя. Тези свободолюбиви люде, които "нямат владетели, а само благородни родове" (както свидетелства еврейският пътешественик Петахия от Ратисбон), се опитват да стoрят същото и с трети степен хаганат - този на Чингис, но "ханът-океан" се оказва прекалено силен за тях. Настъплението на неговите воини на запад от Алтай вещае гибелта на кипчаците и днес сякаш само полузаровените им в пръстта изваяния на каменни идоли пазят спомена за тези бивши господари на степта...

От север на юг и от запад на изток

Дори Волтер се е смятал за северняк. След като сам го признава чрез думите на своята героиня, принцесата на Палестрина with just half of her ...bottom. Които между другото издават и известна завист към южняшкия темперамент: "в жилите на северняците сякаш тече мляко, а в тези на южняците - жарава" (свободен цитат по спомени от "Кандид"). Дали Волтер е смятал, че наистина си струва хиляда мъже да се изтрепят за една жена или и тук ни демонстрира ироничния си или по-скоро саркастичен поглед към света?

Възможно ли е идването на Константин Тих на българския престол да е първият предвестник за бъдещата сръбска хегемония на Балканите? И той, и неговият братовчед, севастократор Калоян (изографисан в Боянската църква до Тих и своята привлекателна съпруга Десислава) изтъкват в прав текст роднинските си връзки със сръбската управляваща династия, но - нито дума за българската... Вярно, Константин пръв приема името "Асен" без да има и капчица асеневска кръв. Пропаганден трик за простолюдието? Е, да, но колко да е просто? Не че има данни Ивайло да се е обявявал за наследник на Асеневци - той залага на дори "по-печеливша карта" - Господ и светците. Мисля си, че съществува немалка вероятност, ако Джордж Мартин (или сценаристите на "Игра на тронове") бяха писали историята на Ивайло, да го бяха представили като незаконен син; като един от бастардите на Иван Асен Втори. "Бастарди" между другото напоследък се превежда на български като "копелета", което, макар и до голяма степен да отговаря на истината, все пак е неблагозвучно. Нещо като сръбските псувни на български (няма нужда да бъда по-конкретен). Струва (ли) си да се запитаме как преди девети ...упс, десети, смисълът на понятието е предаван по друг начин. Та, прочие, Константин Тих идва от Скопие, свидетелствата, оставени от него за самия него представляват бегли, но все пак едни от най-ранните следи за сръбско влияние в региона. Може би е редно бюрмците (които сами се наричат "македонци") да му обърнат по-голямо внимание и (поне) да му издигнат статуя в своя роден град. Който пък със сигурност НЕ е роден на Александър Македонски (примерно)! Нейсе...

Новият руски филм "Викинг" разказва историята на княз Владимир Святославич, покръстителя на Киевска Рус. За мене това определение повече приляга на баща му, Светослав Игоревич, който, въпреки славянското си име, си е чист викинг по душа, да не говорим за "държавни дела". А тръгнем ли да споменаваме за военните му подвизи, то в сравнение с тях стореното от Владимир е просто нищо и никакво. Къде ти ще сравняваш завладяването на един калпав Корсун (това е византийският Херсон, представен във филма по такъв начин, че на няколко пъти си помислях, че действието се прехвърля в Константинопол!) с дългите победоносни походи из степите и епичната война срещу Византия, най-мащабният викингски опит за опустошаване на Източната Римска империя ever! Вярно е, че при него Светослав тактически като че ли не действа като типичен викинг, ами по-скоро като някой Петър Първи. Но точно затова и неговото нападение е по-опасно от другите: от (Х)Асколд и Дир до войводата Вишата всички експедиции срещу Миклагард се провеждат по море с ладиите-дракари. Единствен Светослав, чието име на нордически може би се транскрибира като "Сфендослейф", дръзва първо да пробва да прегази всички страни и племена, лежащи между Киев и Империята и след това да я удари с цялата сила на своите славяно-скандинавски секироносци (и мечоносци - за викингите останалите оръжия са от второстепенна важност) и покорените народи. Това е мощ, заслужаваща уважение - печенеги, маджари и българи участват в атаката срещу Новия Рим. В интерес на истината филмът споменава за "великия баща" на Владимир и Ярополк, но нима това е достатъчно? От колко ли време си мечтая за едно (кадърно) кинематографично пресътворяване на битките в Тракия и най-вече на зверските обсади на Преслав и Дръстър. Тази история има потенциал да надмине най-епичните средновековни и антични баталии, пресъздавани във филмовото изкуство. Уви, Владимир действително е по-важен за руската история, тъй като, както вече споменахме, именно той присъединява огромната си държава към християнския свят. Харалд Хардрад сигурно е искал да стори същото, но пък някак не му стигат нито времето, нито влиянието. Всуе, Варяжката гвардия единствена се сражава както подобава при превземането на Константинопол от кръстоносците на Балдуин и Анри Фландърски и Бонифаций Монфертаски. Което ни дава още една причина да споделим днешното възхищение към викингите; след като не успяват да го превземат, те остават докрай влюбени в Миклагард, пленени от неговия блясък и величието на ветровете и водните маси в Босфора и Златния рог, и ...те го правят "свой", служейки вярно на василевсите не само през 1203-4 г., но и чак до самия край на Византия през 1453 г.

От положителните качества на "Викинг" трябва да се спомене красивата Рогнеда, зловещите езически жреци в Киев, берсерките и техните ритуали... От отрицателните: ярко изразената монголоидност на печенегите. Сред последните може и да е имало монголоидни елементи, но предвид факта, че източниците ги споменават от много ранен период, следва да се предположи, че видът им е бил по-скоро източно-европеиден. Па и шопите щеха да са по-дръпнати нек'си. Така де! Има и други исторически неточности, които са простими заради екшъна, но например ефектът от пристигането на "ромейския дракар" не е! Все пак и в това, волно или неволнл, сценаристите са успели да кодират частица истина: след битката при Дръстър печенегите започват да изпитват огромен респект към Имшерията и дълго време не смеят да я нападат. Но това едва ли важи за самотно корабче посред техните територии. А как ли въпросното корабче е преминало през праговете на Днепър, където викингите трябвало да влачат своите съдове, е въпрос, отговорът на който оставям на вас.

Споровете за точното значение и използване на термина "викинги" изглеждат напълно излишни. Отдавна вече названието се употребява в смисъл на "скандинавски воини" принадлежащи приблизително на епохата 8-11 век, а не в едновремешното му значение на "пирати", "наемници" и т.н.. Изкушавам се да дам пример със съвременните бюрмци, които сами се наричат "македонци" (а и по-голямата част от света ги нарича така), макар че напр. никога през средновековната (просто не смея да кажа "през цялата" ) си история не са били наричани така. Има най-разнообразни и многобройни примери как в различните езици някои думи губят първоначалното си значение  до пълна неузнаваемост. Точно така стои въпрост и с "викингите".

След като оставим БЮРМ настрана, можем да се заемем и с по-сериозни въпроси. Осите на придвижване север-юг и запад-изток придобиват по-голямо значение в балканската средновековна история в сравнително кратки времеви отрязъци - този на викингските нашествия (10 век) и на Голямата сръбска експанзия (14 век). Кръстоносните походи, идващи от запад и преминали през България, имат по-скоро епизодично значение. Случаят с маджарите е по-особен, тъй като те пристигат в тогавашната и днешната си родина от изток и дълго не забравят този факт. Унгарците, назовавани "турки" от византийците доста дълго време,  упражняват влияние и върху двата споменати периода и особено над втория, след като "натикват" босненците, сърбите и българите на юг от Белград и Карпатите и ги принуждават да се боричкат помежду си. Точно тук като че ли се крие и фундаменталната грешка на Шишмановци, но и за нея май в крайна сметка е виновен маджарският натиск срещу синовете на Урош - братята Милутин и Драгутин. Опитът за намеса на първоначалните видински деспоти и по-късни български царе в неописуемата феодална анархия, избухваща периодично в голямата унгарска империя е по-скоро жалък и то най-вече защото е фатално закъснял. Нещо подобно е и по отношение на сърбите, но те заслужават по-малко внимание. Тук е мястото отново да отдадем дължимото на Мануил Комнин и неговото изключително добро разбиране на световната геополитика. За съжаление историческата истина изизква да споменем и фаталната слабост, проявена към неговия роднина Андроник I. Последният, добирайки се до трона на василевсите, макар и вече на солидна възраст, се проявява като един наистина кръвожаден тип, чиято безсмислена жестокост води до пълен провал на външнополитическите начинания на предшественика му.

По отношение на геополитиката освен с Андроник, първия с това име, можем да дадем пример и с генуезците. Те демонстрират наистина изключителна непредвидливост - но какво можем да очакваме от един народ, известен както с пиратите си, така и с неговата уникална Officium robarie? Дори в 1444 г. тези така влюбени в независимостта си (която защитават със зъби и нокти дори от собствената си метрополия!) типове продължават да прекарват османците срещу заплащане през Проливите, докато съперниците им венецианци, които иначе не им отстъпват особено по безскрупулност, все пак се мъчат да подпомогнат кръстоносната флотилия, опитваща се да спре армията на султана. Това са същите тези османци, които три десетилетия по-късно завладяват най-доходоносните генуезкк колонии в Черно море и изхвърлят лигурийците от там като мръсни палета. Край с генуезките роботърговци, превозващи свежа плът за казармите и харемите на египетските властници, време е Колумб да открие Америка! Азимов, който се е интересувал от история, може би е използвал тази на Генуа за своя фантастичен опус "Фондацията". Ето едни търговци-пирати ...също като викингите. Но наследството на викингите е много по-трайно, it is here to stay.