Една балканска война през 1303 г. - началото

Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...

Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!

Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.

Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!

И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. 

Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Албания до начaлото на XIV в.

Територията на съвременна Албания е малка (28,7 000 кв.км.). Това е една преди всичко планинска страна с неголяма по ширина крайбрежна равнина и долини по течението на реките, които на юг се отличават с мекия си средиземноморски климат. От планинския масив с многозначителното название Проклетия на север до възвишенията на Пинд на юг местността е откъсната от останалата част на Балканите чрез труднопроходими планини. Най - известният път, който ги свързва със Солун и Константинопол е построеният още от римляните Via Egnatia - втората по важност транспортна артерия след диагоналния път (Via Diagonalis), пресичащ Белград, Ниш и София за проникване във вътрешността на полуострова. Албания е богата на реки, които са пълноводни, но с малка дължина - Дрин, Семани, Вьоса, Шкумби, Мати и др. Климатът е умерен в планините от вътрешността и субтропичен по крайбрежието и долините на реките.

Според най-разпространената теория албанците представляват автохтонно население по земите, които обитават. Езикът им се отнася към индоевропейското семейство, но представлява собствена група в него.Изследователите спорят дали те са потомци на древните траки или илири, но като че ли по - популярна е последната теория.Съществуват и различни предположения за произхода на етническото им име - от латинския корен albus - бял, от илирийското племе албани и др. Както и да е, към настоящия момент може да се смята за сигурно, че етнонимът алвани/албани и арванити/арбанити се е появил за пръв път в историческия труд на византиеца Михаил Аталиат, описващ събития от периода 1034 - 1079 година. За първи път той споменава за албанци, действащи във войската на военачалника Георги Маниак в Италия през 1040 година. Етнонимът албанци се свързва с географската област Арбанон ( или Алванон), която е спомената за пръв път от Ана Комнина през 1107/1108 година във връзка с обсадата на Драч от норманите на Боемунд Тарентски. Смята се, че названието Арбанон първоначално се е отнасяло към планинската и полупланинска област, разположена между западните и югозападните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Деволи. Това е област, в която през Средновековието няма известни градове - там едва през втората половина на XV век от османците е изградена крепостта Елбасан. През XII век владетелите на Арбанон разширяват властта си в северозападна посока към долините на реките Ерзен и Мати и присъединяват областта около известната по-късно непревзимаема крепост на Скендербег- Круя и крайбрежието на север от Драч. В този период названието Арбанон разширява първоначалния си смисъл и започва да обозначава земите между Охридското езеро и реките Шкумби и Мати. В тази част на албанските земи славянските топоними, които иначе изобилстват, са сравнително редки.

Територията на днешна Албания е оспорвана между България и Византия още от времето на княз Борис, като изцяло е владяна (включително Драч) от българския цар Самуил. Борбата за обособяването й в независима област започва в края на XII век. Тогава за пръв път в изворите се споменава албански велможа (“архонт”) на име Прогон (1190 - 1198), за който не са известни никакви подробности, като се предполага, че той е първият независим албански владетел. След него управляват синовете му Дин (1190 - 1206) и Димитър (1206 - 1216). Известен е и търговски договор, сключен между търговската република Рагуза (Дубровник) и Димитър. Албанският архонт и още 14 князе подписват договора, даващ на дубровничаните правото на свободен достъп по техните земи. Димитър е назован “велик архонт” в договора, но дори самото присъствие на останалите князе предполага, че властта му над тях не е била абсолютна и неоспорима. Това се потвърждава и от факта, че след смъртта на Димитър, го наследява един от местните князе от друг род - Григорий Камона. Той не управлява дълго независимо, тъй като скоро епирският деспот Теодор Комнин подчинява областта Арбанон.

След това за дълго време албанските земи губят своята независимост. Над тях господстват последователно Епирският деспотат, Второто Българско царство при цар Иван Асен II (който споменава “Арбанаската земя “ сред провинциите на царството си) и после пак епирците. През 1253 година никейският император Йоан III Дука Ватаци подлъгва арбърешите с обещания за автономия и разпростира властта си над тях. Тогава по време на преговорите се споменава албанският владетел Гулам. Теодор II Ласкарис (1254 - 1258) обаче не признава автономията им и изпраща там никейски управител. По тази причина албанците вдигат въстание, което е разгромено чак на следващата година от многочислена армия.

Въстанието на арбърешите дава възможност на деспот Михаил II Епирски (1230 -1266) да възобнови войната против Никея. В това време той сключва съюз с наследника на германския император Фридрих II - Манфред Хохенщауфен, като му дава дъщеря си Елена за жена. Като зестра Манфред получава значителна част от земите му - о. Корфу, Валона, Канина и Берат т.е. и голямо парче от арбанаските земи. Манфред укрепва властта си над тях, а същевременно към съюза му с епирския деспот се присъединяват ахейския владетел Гийом Вилардуен и сръбския крал Урош III. През 1259 година съюзниците атакуват балканските територии на Никейската империя, но в битката при Битоля претърпяват съкрушително поражение. Никейската армия нахлува в земите на деспот Михаил и дори превзема столицата му Арта, но с подкрепата на германците на Манфред той успява да запази част от земите си. Тази битка се превръща в прелюдия към превземането на Константинопол от никейските войски и възстановяването на Византийската империя през 1261 година.

Неаполският крал Манфред Хохенщауфен запазва господството си над Албания още няколко години. През 1265/66 година граф Шарл д’Анжу, известен в нашата историография и като Карло Анжио, брат на френския крал Луи IX Свети, го разгромява и завладява кралството му. От този момент в южна Италия и Сицилия започва господството на Анжуйската династия, която след брака на сина на Шарл - Филип, с дъщерята на последния латински император Бодуен II дьо Куртене, претендира за короната на Константинопол - бракът е сключен през 1267 година. Шарл д’Анжу завладява през 1269 година Валона, Канина и Берат - бившите земи на Манфред, а след това разширява владенията си на Балканите, превземайки най-големия средновековен град в Албания - Драч, през 1272 година. Неговият поход се провежда под папска благословия под мотото за възстановяване на Латинската империя.

С надеждата, че ще привлече местното население на своя страна, Карло провъзгласява на 21 февруари, 1272 година основаването на Regnum Albaniae или Арбърешкото кралство и себе си за негов крал. Албанските властели получават феодални ленове (или фиефи) и благороднически титли, съответстващи на приетата в Западна Европа йерархия. Въпреки този жест италианските и френските служители на Анжуйците, които се прехвърлят в албанските земи, постепенно обсебват най - големите владения и заемат повечето важни постове в кралството. Недоволството на местните ги кара да се обърнат към Византия и през 1286 година анжуйците са принудени да напуснат страната.

В издадените от французите грамоти и други документи на местните велможи, за пръв път се споменават няколко албански рода, призвани да играят важна роля в бъдещата история на страната. Това са фамилиите Гропа, чиито представител Павел (или Пал) Гропа се споменава за пръв път в 1273 година, Йонима и Арианити, както и основателят на фамилията Музаки - Андреа Музаки (1280-1319), провъзгласен за сеньор на Берат и маршал на Албания. Още тогава се появяват и първите наченки на религиозни предпочитания при избора на политическата власт, при което северните албански родове, изповядващи католицизма (още от времето на Римската империя техните земи попадат под църковната юрисдикция на Папството), предпочитат анжуйците, а южните православни са по-склонни да подкрепят византийския император.

Кратка хроника на рода Музаки (1515 г.)